Стиловете на свързаност и характерите в Естествената психотерапия
Стиловете на свързаност често се представят формално като отделен психичен феномен. Всъщност те не съществуват сами по себе си, а се процесират през динамиката на характерите, описвани в различните психотерапевтични модалности, през многопластовите коалиции помежду им и през взаимоотношението характер-маска. Проявяват се на различни нива в сложни, многомерни структури и постоянно течащи отношения.
Стилът на свързване не е характер, а начинът, по който характерът регулира близостта. Той представлява несъзнаван отговор на няколко основни въпроса. Безопасно ли е да бъда близо? Ще бъда ли приет, ако се покажа такъв, какъвто съм? Ще остане ли другият до мен? Ще бъда ли погълнат, предаден, унижен или изоставен? Характерът дава цялостната психотелесна организация, а стилът на свързаност показва как тя се разгръща в полето между аз и ти.
Затова един и същ човек може да проявява различни стилове в различни отношения. Може да бъде сравнително сигурен в приятелството, избягващ в любовта, тревожно прилепващ при опасност от раздяла и дезорганизиран при силно задействане на ранна травма. Стиловете не са херметично затворени догми, а динамични стратегии за регулиране на близостта. Обикновено един от тях преобладава, но останалите присъстват като вторични възможности.
В тази статия ще се опитам простичко и ясно да изложа присъствието на механизмите на свързване в характерите, с които работим в Естествената психотерапия.
Избягващият стил на свързване се характеризира с преобладаваща тревожност при оголена близост и необходимост от доверяване в интимното общуване. Тревожността не може да бъде достатъчно удържана, осъзната и преработена, поради което се регулира чрез отдалечаване, рационализиране, емоционално изключване, контрол или бягство от дълбоката сърдечна интимност.
Избягването не означава липса на потребност от любов. Често означава точно обратното. Потребността е толкова силна и едновременно толкова тясно свързана с опасност, че се налага да бъде обезчувствена. Посланието е: „Ако не допусна да имам нужда от теб, няма да можеш да ме нараниш!“ Независимостта се превръща от естествена способност в защитна крепост, а свободата в красива рационализция на страха от зависимост.
Избягващата свързаност присъства в невротичните еквиваленти на характерите на стратега и лидера, тоест в шизоидния и психопатния (нарцистично-фаличния) характери. При тях обаче външно сходното отдалечаване обслужва различна вътрешна логика.
При шизоидния характер близостта може да бъде параноидно преживявана (в характеровия, непсихотичен смисъл) като опасност от нахлуване, поглъщане, обезличаване и анихилация. Човекът се отдръпва не защото не чувства, а защото често чувства прекалено много, без да има обаче достатъчно стабилна вътрешна азова структура, която да удържи интензивността. Богатото вътрешно фантазно пространство, мисленето, въображението в самота се превръщат в защитен пашкул – т.н. бягство във фантазия. Тук лежи травмата от отхвърлящото зачеркване, преживяването, че не просто не заслужавам, а самото ми съществуване е дефектно, нежелано или болезнено опасно.
При психопатния характер отдалечаването е свързано предимно със страха от предателство, лъжа, подчиняване и манипулация. Близостта се допуска доколкото човекът запазва водещата позиция и контролира степента на собствената си уязвимост. Отношението лесно се превръща в териториално съревнование за надмощие. Кой кого води? Кой има нужда от кого? Кой ще бъде измамен пръв? Под демонстративната самоувереност през доминация, харизма и привличане, често стои детското решение: „Никога повече няма да позволя да бъда безпомощен в нечии ръце!“
Тревожно прилепващият стил на свързване се характеризира с вкопчване, зависимост и постоянна ангажираност с присъствието, вниманието и приемането на значимия друг. Контактът не се преживява като естествен обмен между двама автономни човека, а като жизненоважно доказателство, че Азът съществува, има стойност и няма да бъде изоставен.
Всяко закъснение, отдръпване, умълчаване или промяна в тона на другия може да бъде интерпретирано като сигнал за загуба на любовта. Така вниманието се хиперфокусира върху отношенията, а тревожността поражда търсене на уверения, ревност, контролиране, свръхдаване, драматизиране или саможертвено нагаждане. Колкото повече човекът се опитва да си осигури любовта, толкова повече натоварва връзката и неволно подпомага осъществяването на най-големия си страх, отдръпването на другия.
Този стил присъства в невротичния вариант на характера на емпатийния лечител, в оралния характер и травмата от безлюбно изоставяне. Нуждата от любов се смесва с невъзможността тя да бъде достатъчно интернализирана. Полученото не се задържа трайно във вътрешния свят, поради което трябва непрекъснато да бъде потвърждавано отвън. Несъзнаваното послание гласи: „Бъди постоянно с мен, за да мога чрез теб да чувствам, че съществувам и съм обичан!“
В здравия си вариант оралната чувствителност се превръща в сърдечност, емпатия, способност за взаимност, приемане на помощ и дълбоко емоционално присъствие. Лечението не е човекът да престане да има нужда от другите, а да престане да изисква от тях да запълват бездънната му вътрешна липса. Тогава свързаността вече не е спасителен пояс, а споделено плуване през бурното море на живота.
Тревожно-амбивалентният стил се обрисува с колебание между позволяването на естественото, доверено общуване и тревожното му отбягване. Тук едновременно действат две противоположни сили: „Ела при мен“ и „Не се приближавай прекалено“. Човекът желае близостта, но когато тя стане реална, се задействат страховете от загуба на контрол, унижение, поглъщане, предателство или изоставяне.
В съвременната терминология „тревожно-амбивалентен“ често се използва като близък до тревожно-прилепващия стил. Описаното тук редуване между приближаване и бягство се движи между прилепващата и избягващата привързаност. Това разграничение е важно. При прилепващия стил човекът основно преследва близостта, докато при амбивалентната свързаност човекът я иска, но след известно навлизане в нея, се ужасява и бяга.
Този стил присъства в невротичните варианти на характерите на воина и алтруиста, в ригидния и садо-мазохистичния типаж. Процесира се през травмите от несправедлива безнравственост и изложено унижение.
При ригидния характер колебанието се проявява в затруднението да бъде направен жив избор, който не е предварително гарантиран. Зад страха от грешка в общуването стоят по-дълбоките травми от безнравствена несправедливост, себезагуба в безредието и емоционална кастрация. Човекът се опитва да се довери, но несъзнавано повдига летвата на изискванията до височина, невъзможна за покриване от реалния партньор. Така разочарованието сякаш доказва предварителното убеждение, че отпускането е опасно и че само контролът предпазва от унижение и хаос.
Любовта се превръща в изпит, а партньорът в кандидат, който никога не получава окончателно назначение. Зад перфекционизма обаче стои копнежът човекът да бъде обичан дори когато не е безпогрешен, силен и подреден.
При садо-мазохистичния характер амбивалентността в междуличностното отношение осцилира между мазохистична сервилност и нагаждане, и последващото садистично очерняне и отхвърляне. Неизказаните потребности, граници и несъгласия се акумулират до невъзможност за по-нататъшно понасяне, след което изригват в гняв, несъразмерен на актуалния стимул. Настоящата ситуация натиска характеровия спусък, но зарядът е събиран дълго.
Основната трудност не е самият гняв, а отсъствието на своевременна, зряла агресивност/ асертивност, способността навреме да бъде казано „не!“, „искам!“, „не съм съгласен!“, „това ме наранява!“, „имам нужда от това, моля!“. Когато здравата агресия (тоест себезаявяването) е забранена, тя се връща като пасивна съпротива, морализиране, вина, саботаж, наказващо мълчание или разрушителен взрив. Посланието се люшка между: „Ще изтърпя всичко, само не ме изоставяй!“ и „Ще те отблъсна и накажа, задето ме принуди да търпя унижението ти!“ Всъщност садо-мазо характерът през самозпълняващата се прогноза така се държи, че да нагоди другите към вярванията си за унижено неглижиране, с което го самопричинява отново и отново.
Дезорганизираният стил на свързване навлиза в сферите на характеропатната и граничната организация, а при по-тежки състояния и в психотичното функциониране. Свързан е с примитивните психични механизми като разцепване, отричане, илюзията за всемогъщ контрол, идеализация, девалвация и проективна идентификация. С нарцистично-параноидната позиция в разбирането на обектните отношения и Естествената психотерапия.
Същността му е в неразрешимия детски парадокс. Човекът, от когото завися за сигурността си, е едновременно източникът на моя страх. Няма организирана стратегия нито за приближаване, нито за отдалечаване. Затова поведението става противоречиво, внезапно и трудно предвидимо. Отчаяно вкопчване, последвано от яростно отблъскване. Идеализация, преминаваща в тотално обезценяване. Копнеж по сливане, последван от паника, параноидна подозрителност или дисоциативно изключване.
Добре е обаче дезорганизираната свързаност да не се отъждествява автоматично с психоза или тежка характеропатия. Нейни фрагменти могат да се появяват и при невротично организирани хора, когато са задействани ранни травматични пластове. Разликата е в степента, устойчивостта, наличието на рефлексия и способността за възстановяване на цялостното възприятие за себе си, света и другия.
При граничната организация другият трудно се преживява като цялостен човек, който едновременно притежава обичани и разочароващи качества. Той е или влюбено-идеализиран очароващ „месия“, или насилник и гад. Или съвършен, или отвратителен. Разцепването временно освобождава от непоносимото противоречие, но разрушава постоянството на връзката. Терапевтичната задача е постепенното преминаване от черно-бялото „или–или“ към интегрираното „и–и“. Обичам те и съм ядосан. Разочарован съм и не си изчезнал. Страхувам се и мога да остана в контакт.
Сигурният стил на свързване се преживява като спокойно доверие в акта на общуване, принадлежност и естествено взаимно преливане при гъвкави, но ясни граници. Корелира с наричания в Естествената психотерапия интегриран, цялостен характер.
Сигурността не означава липса на страх, конфликт, ревност или потребност от другия. Означава способност тези преживявания да бъдат удържани, назовавани и преработвани, без връзката незабавно да бъде превръщана в бойно поле, съдебна зала или интензивно отделение. Сигурно свързаният човек може да бъде близо, без да се разтваря в другия, и сам, без да преживява самотата като изоставяне. Може да потърси подкрепа, без да се обезценява и да даде свобода, без да я преживява като загуба.
При интегрирания характер автономността и свързаността вече не са противополюси. Границата не е стена, а жива мембрана, която пропуска любовта, но запазва центъра. Човекът може да вижда другия реално, отвъд идеализацията и демонизацията. Може да преживява разочарование, без да унищожава любовта. Може да остава верен на себе си, без да наказва другия за различието му.
В този смисъл сигурната свързаност не е просто един стил сред останалите, а развиващата се способност за психична интеграция. За оцялостена конвергираност около любящия смисъл. Тя включва едно достатъчно стабилно себеусещане, обектно постоянство, поносимост към амбивалентността, емоционална саморегулация, ментализация, емпатия, здрава агресивност и способност за взаимна поправка след конфликт.
Целта на психотерапията не е да унищожи старите стратегии за свързване. Някога те са били разумни начини за оцеляване в конкретната семейна, родова и емоционална среда. Целта е човекът да престане да ги повтаря автоматично там, където миналото вече е само запис в телесното несъзнавано и подлежи на здрава промяна след известна работа по себе си. Избягването се преобразува в свободна автономност, прилепването в сърдечна взаимност, амбивалентността в способност за понасяне на противоречието, а дезорганизираността в постепенно изграждане на вътрешна стабилна структура и устойчивост.
Така конкретните характерови коалиции не се премахват, а узряват до позитивните им еквиваленти и се надхърлят до колоритната „пъстрота“ на характеровия интегритет. Маската става прозрачна и лека, защитата се преобразува в съзнателност, а свързаността престава да бъде опит другият да поправи собственото минало. Тя се превръща в среща между двама различни, цялостни и свободни човеци, способни едновременно да принадлежат на себе си и да се отдават един на друг.
Статията е умишлено семпло, кратко и ясно поднесена. Не влизам в богатото разнообразие от характерови и маска комбинации. Това ще направя в отделен текст.
Орлин Баев