Има разлика между редовното и запойното пиене. Ежедневно злоупотребяващият пие, за да транквилизира деня си. Запойният пияница пие, за да избяга периодично от начина, по който живее. Редовно пиещият ползва етиловия спирт като ежедневно болкоупокоително. Така маладаптивно сякаш дозира и уж регулира напрежението си. „Духът в бутилката“ е ежедневен сурогат на липсащото собствено присъсвие на духа, радостта, мира смелостта и свързаността със смисъла. При постоянно пиещият няма кой знае каква пропаст между контрола и разпада. Има постоянно притъпяване на нежеланото в самия себе си. Самоанестезиране с регулярни дози дрога. При ежедневно дрогиращия се алкохолен наркоман често имаме слаба вътрешна саморегулация, неспособност за отлагане удоволствието и получаването му по здрави биологично, социално, психично и духовно начини, слаба или никаква способност за самообладано удържане (containment). При регулярно друсащия се с етилово спиртна дрога дълго време може да се поддържа относително налична социална фунционалност. Човекът работи, има семейство, изпълнява задълженията си, но вечерта му е невъзможно да седне на масата без бутилка пиячка. Постепенно почва да употребява от обяд, от сутринта. Познавам алкохолици, които не спират и през нощта, като след събуждане в малките часове вкарват две-три по сто, за да могат да заспят за още 2 часа. А сутринта пак, просто за да могат някакси да функционират. И ако в началото толерансът е растял и са носили много, постепенно почват да се напиват от 50 грама… А черният дроб не е безгранично носещ и търпелив към човешкото невежество…
При запойното периодично дрогиране личността на етиловия наркоман е различна. Имаме силна характерова поляризация: контролираща ригидно-садо-мазо част <-> изтласкана до отцепена сенчеста част. Ако тук като терапевтична задача си поставим още повече затягане на контрола, единствено се присъединяваме към вече наличната динамика на проблематиката, „наливаме масло в огъня“ ѝ, натягаме махалото още повече в едната посока, което неминуемо го тласка още по-силно и в другата, тази на обсебващия запой. Самото влизане в запоя алкохолът събаря жестокият вътрешен надзирател и съдник. Не само носи химическо удоволствие, а разрешава „забранения плод“: спонтанността, агресията, сексуалността, риска, без маски общуването, радостта и веселието, непукизма, плача и слабостта, искреността… Човекът временно се освобождава от самоналожения морален затвор. Затова не добавяме още надзираващ свръхконтрол, а водим към осъзнаване и интегриране сенките, към допускане в живота по здрав начин на това, което е било позволяано единствено в нетрезво състояние. Удоволствието, почивката, свободата, себезаявяването, здравите гъвкави граници, интимната близост, игривостта и фриволността, слабостта и доверената откритост, вдъхновената спонтанност… Работи се по реструктуриране паметовите следи, заложили ригидно-автоагресивните схеми. Ако някога е имало твърде изискваща или условно обичаща фигура, сега това възпитание е интроецирано като безжалостен вътрешен критик… Спомен по спомен или наедро се пренарежда психичната матрица, а човекът е учен да смекчи ригидното себеналагане и автоагресията, да преобразува вината и срама в себелюбов и себеуважение при приемане автентичността си базисно безусловно.
При запойното пиене човекът е като тенджера под налягане. Тенджерата може седмици и месеци да бъде удържана със затегнат капак. Човекът не пие, работи, носи отговорности – често твърде много отговорности. Грижи се за семейството, издържа и подсигурява, организира, дава сигурност и стиска зъби… Нерядко след последния запой е дал тържествен обет: „Повече никога пиене!“. Вътрешният надзирател натиска капака на тенджерата и усещането е, че не трябва да има никакво отпускане, че ако си позволи такова, всичко ще експлоадира и затова трябва още и още волеви натиск. „Не се отпускай, не бъди слаб, не ядосвай другите, търпи, издържай, не се оплаквай, изпълнявай, носи товара, дръж се на положение и бъди силен!“ Проблемът е, че човекът така контролира не само пиенето, а себе си. Потиска и изтласква здравата си агресивност, сексуалността си, нуждата си от почивка, игра, спонтанност и весела безгрижност, нуждата от делегиране и разпределяне на отговорностите… Голяма част от тези потребности дори не достигат ясно до съзнанието. Нашият „волеви герой“ просто почва смътно да усеща раздразнение и все повече пасивна агресия, скука, празнота, безсмислие и все по-повишаваща се тревожност, която ако упорства, прераства в тревожна депресивност, наситена с вината, че не съм достатъчно силен, можещ, справящ се, със срама пред другите, че съм слаб и потиснатата тъга от незадоволяваните естествени потребности. Светът някакси става тесен и като че ли съществува само едно безкрайно и все по-смазващо „ТРЯБВА!“.
И на фона на все по-трупаното напрежение, започват все по-силно да идват автоматични мисли, свързани с алкохола. Един вид като бунт на изтласканата и отцепена, „лоша“ част, се появяват все по-силни импулси и желание за употреба. Така гуляят започва още преди първата чашка. В ума си човекът започва да се самоубеждава: „Е какво толкова, издържах два месеца, значи мога да се контролирам – какво ако пийна едно две, а от утре няма повече!“, „Заслужаам малко релакс!“, „Сега има повод, празник е!“, „Нормално е да се пие, всички го правят!“… Несъзнавано тласкан от вътрешното си налягане, човекът сам започва да си организира поводи: среща с компанията, свободен уикенд, празник, радостно събитие… Още повече нараства тягата към алкохола след скандал, житейски провал или разочарование… Обаче макар и поводът, дали позитивен или негативен да изглежда като причина, всъщност е само входът към избухването в поредния запой, който цялата психична система несъзнавано е търсила.
И идва първата чашка. И хлъзгането надолу по пързалката става неудържимо заредено с мощния заряд на неудовлетвореността. Първото питие е блаженство. Приемано е като освобождение от самоналожения вътрешно психичен и социален пандиз. Като празник на „свободата“. Усещането при първите няколко глътки не е просто на приятно и готино, а на помитащата почти манийна емоция за екстаз след дълго време сух аскетизъм. Там е работата, че аскетизмът е бил не толкова и само безалкохолен, а преди всичко емоционално самолишение. Най-после се напуска ригидната зона на ТРЯБВА и експлоадира разрешението за ИСКАМ. И понеже е дълго потискано и баланс няма, избухва болно…
Вътрешният критик за няколко дни замлъква. Товарът на свръхотговорността остава настрана. Тялото с всичките му контрахирани брони се отпуска. Забранените желания получават разрешение за проява. Този свръхотговорният и свръхносещ човек за малко става весел, спонтанен, директен, казващ си, сексуален, сантиментално чувствителен, смел до неразумност, щедър, шумен, игрив… Запоят вади на бял свят не автентичният интегриран аз – за такъв човекът има да се потруди. Вади избутаните и забранявани части, които трезвият свръхкритично спечен мега контрол не е допускал. И ето я голямата разлика между редовната злоупотреба и запойното пиене. Редовно поркащият ползва алкохола като постоянен псевдо регулатор на емоциите и живота си. Запойно наливащият се ползва спирта като начин за бягство от собствената свръхтвърдост към себе си, като временно напускане начина, по който живее живота си.
Самото пиене чисто химически и невробиологично кара свръхконтрола временно да отпадне. Обаче онова първоначално великолепно преживяване не трае дълго. Още след първия-третия ден се появяват махмурлукът, тревожността, безсънието, сърцебиенето и телесните неразположения. Избухват срамът от околните, страхът от последствията, все по-мощно се настанява вината… Така „пожарогасителят“ на пиенето започва да подхранва мъчителния пожар. И вече продължаващото още няколко дни запойно наливане не е толкова радост, колкото все по-отчаяни опити за париране вината и ужаса. Организмът все повече се изчерпва и се появява осъзнаването за нанесените щети семейни, професионални, финансови, емоционални… Човекът застава насред руините на живота си и за пореден път заявява на себе си и всички наоколо: „Край. Това беше. Никога повече!“. И е напълно искрен, поне в този момент. Там е работата, че такива обещания вече е давал неведнъж и те самите се явяват част от порочната въртележка. Както се казва в една мъдра книга: „Не се кълнете…!“. Казва това нашият следзапойник и жестоко критичният и ригидно себенаказващ надзирател отново заема тъмничарския си пост.
И въртележката се завърта и самоподхранва като онези стари часовници, дето за да вървят, трябваше да ги друскаш на китката:
Болезнено самоналагане и акумулиране на незадоволености, тревожна тъга и все по-силно тревожно депресиране, поява на несъзнавана тяга към „освобождаване „свобода“ чрез алкохола, автоматични мисли в посока употреба на алкохол и автоматично сублиминално търсене на рационализирани поводи за употреба, тягата за употреба става обсесивно помитаща, уж рационално разрешение за една чашка, „капакът“ на жестокия самоконтрол се отмества, първи питиета, блаженство, „Майната му на всичко!“ и избухване на изтласканите части, неконтролируем, компулсивен запой, отдаване на запоя, поява на срам, вина и страх от щетите, още запой в опит за замазване срама, страха и вината, нарастване страха, срама, вината и тъгата до кошмарна автоагресия, излизане от запоя и даване поредното обещание за вечна трезвост, още по-спечено самоналагане, време на нагнетяване, повторение на всичко…
Ако си представим това като кръг, „змията захапва опашката си“ и виенското колело се върти ли върти… Ако не се появи съзнателна преработка, може и цял живот. Или колкото издържи черният дроб…
Както казах, добрата психотерапия не се присъединява към свръхконтрола и вината. Те са част от поддържане ставащото. Присъединява се към разширяване осъзнаването. Към разпознаване предзапойното състояние „на ръба“. Към осъзнаване вътрешната напираща тяга, автоматичните мисли, раздразнението и потиснатостта. Присъединява се психотерапията към осъзнаването и интеграцията на изтласкваните цял живот сенчести части по здрави начини. Самият запой вече пряко дидактично води към такова осъзнаване незадоволените нужди от спонтанна автентичност, себелюбов и радостен хъс. Като се поработи по излекуване травмираните части и вярвания в здрави, се насочва към адекватно вътрепсихично, духовно, социално и биологично задоволяване естествените и автентични нужди. И това вече е допускано и позволявано през преобразуването критика в благодетел. Претръпва се на срама, вината се преобразува до самоприемане.
При наличие на физическа зависимост и абстиненция, е възможно човекът да си помогне с психиатрични медикаменти. Съществуват и такива, снижаващи влечението към алкохола – това се решава с помощта на лекар.
Успоредно с индивидуалната психотерапия, при запойното пиене добра идея е включването в терапевтична/ и групи. Анонимни алкохолици и други, в които през споделеността, груповата динамика, създаването на принадлежност, взаимното отразяване и осънаване, даването на добри примери и т.н., се случва голяма част от напускане порочната въртележка. А личната работа с психотерапевт с по-детайлното си адресиране причините, прави процеса на характерово синхронизиране още по-цялостен. Въпросът вече не е „Как да спра да пия?“, а „Как да престана да се отнасям и живея така, че периодично да имам нуждата да избягам от…самия себе си!?“ Като между титаничния ригидно-мазохистичен свръхконтрол и тоталния разпад се появи средната земя на нормалната свобода, удоволствие, граници, почивка, близост, асертивност, сексуална жизненост и спонтанна радост. Тогава нуждата от автоматично влизане в запой отпада. Остава само навикът за такъв, който вече лесно се преодолява, тъй като вече липсва същинският тревожно-депресивен характеров „двигател“.
Тук ми се ще да уточня. Неколкократно в текста споменавам ригидност и садо-мазо процеси. Което не означава, че това са преобладаващите характерови коалиции при запойното пиянство. Характеровите комбинации могат да са всякакви. Означава, че присъстват като ключова част от невротичните динамики.
Заключение
В Естествената психотерапия говорим, че самото състояние вече съдържа имплицитно в себе си и решението си – т.н. дидактичен подход. Дидактика означава учене. Не терапевтът учи човека, а в самото му преживяване се крие урокът, който негово величество животът цели да предаде. Докато влиза в запой, човек субективно изпитва свобода, веселие, заявява се, вдъхновен е, чувства се решителен, асертивен, общителен, свързан и ценящ се.
Механизмът на всяка зависимост е следният. Имаме дълго време незадоволявани естествени потребности, превърнали се в травма – зависимата страст цели транквилизиращо отдалечаване от травмата чрез задоволяване сурогатна потребност. Механизъм тактически компенсиращ за известно време, а в стратегически дългосрочен план каращ естествената потребност да зейне още повече, а травмата да се хронифицира и магнифицира.
Самата зависимост е симптом, който насочва към лекуване на травмите и задоволяване естествените нужди. Самото поведение и преживявания при запоя вече показват както нуждите, така и травмите, през лекуването на които е нужно да се мине лечебно. Травми, свързани с вярвания за недостойна недостатъчност и унижено отхвърляне при непокриване интернализираните непосилни вътрешни стандарти. Лечебният път минава през любящо третиране травмите и здраво задоволяване потребностите от приемане, достатъчност, сигурно присъствие на любовта.
С обич и уважение,
Орлин Баев