Викай!
(Разказ с автор Диана Петрова)
Слънцето проникна през листата на дъба, който пазеше сянка до втория етаж на общежитието. Премина през процепа на пердетата и нашари лицето на Рада с весели отблясъци. Полусенките не танцуваха, а подскачаха, крещяха безмълвно по лицето й, докато не се събуди. Тя се обърна надясно по навик. Така ги учиха в групата по бойни изкуства още в училище. Щом те повалят, се обръщаш надясно и след това бавно се надигаш. Още докато учителят обясняваше този похват, Рада си мислеше как никой няма да я чака да се обърне надясно. И все пак тогавашните тренировки много й помагаха. Започваха под определен час, трябваше само да изпълняваш онова, което учителят правеше, а след това дори можеше да стане забавно, ако групата отиде на някое заведение.
Тя се протегна към телефона си и изключи алармата. Стомахът й моментално се сви. Трябваше да се опита да мине първа на изпита. Колкото повече чакаше останалите, толкова повече мислеше как ще се представи и толкова повече не можеше да каже нито дума. Как изобщо си беше въобразила, че ще има шанс да завърши факултет, в който комуникациите са възловото, при условие че не може да говори, пелтечи, заеква. На всичко отгоре трябва да крие този свой недостатък пред останалите и винаги да се извинява със зле скалъпени лъжи как е била на купон, или пък я боли гърлото, или не си знае урока. Защото да разберат, че заеква беше по-срамно от това да ги излъже, че не знае и може. А тя знаеше материала почти наизуст, но когато отвореше уста да говори и не се получаваше. По повечето предмети се опита да премине изпитите писмено, но Пенковска се заяде и искаше устен изпит.
Рада стана. Съквартирантката й спеше в розовата си нощница, която се подаваше от завивката и се виждаше надписа: „Лека нощ!“. Колко много ѝ се подиграваха зад гърба, а на Рада в същото време и ставаше жал и понякога сядаше да си поговори с нея. Съквартирантката ѝ учеше тюркология и го правеше по отчайващо подреден начин. Понякога след няколко разменени думи с момичето, Рада успяваше да се умиротвори вътре в себе си. Значи някъде съществуваше някой, който е подреден и живее спокойно. Но после отново излизаше с другите момичета и ѝ се подиграваше зад гърба, за да бъде част от бандата, а не бъде като съквартирантката си.
Отвори скърцащия гардероб. Тази нощ не беше текло в него от горния етаж – искаше се ремонт на дупката отгоре, който администрацията на общежитията едва ли щеше да направи. В гардероба висеше една единствена риза – нейната късметлийска риза с прокъсани ръкави. Носеше я от петнайсетгодишна, защото когато я облечеше, винаги някак успяваше да си вземе изпита. Щеше да ѝ е горещо с нея днес, но нямаше избор, не си оставяше друг избор. Все пак погледна към дрехите си по рафтовете – само черни блузи, само черни панталони, само черни якета и черни обувки. За кого жалееше с този избор на гардероб, в който нямаше нито една пола или рокля? Сега нямаше да има време да се отнася. Трябваше да се стегне, за да извърши ритуала, както подобава.
Ритуалът беше един и същ преди изпит. Първо трябваше да изпие 50 грама водка. Ненавиждаше мириса на водка. Не-на-виждаше го, но това щеше да я отпусне. После трябваше да изслуша кавъра на „Нирвана“: „Where did you sleep last night“. След това, никакво кафе, за да се нагнети и ядоса и ядът да помогне на думите да прескочат безмълвната топка от жили, вратата на Сезам в гърлото, която не даваше на гласа да излезе. Измива се, облича шарената, скъсана риза, която да изглежда хем весело, за да привлича внимание към очите ѝ, хем леко неглиже, за да не заявява претенцията, че е хубава. Трябваше да се загрози нарочно, защото изпитващата е жена и щеше да я скъса, без право на помилване. Но и да не бъде съвсем отблъскваща, например да мирише на пот. После трябваше да излезе и да се моли по пътя да срещне камион за боклук. Срещнеше ли, щеше да си вземе изпита, не срещнеше ли, нямаше.
– Раде, добро утро – чу тя глас, който идваше откъм леглото на тюрколожката.
Как й беше името, по дяволите! Не спря да го забравя!
– Кажи ми името си бавно.
– Ама защо, малко си странна?
– Да ти покажа една игра.
– Не-ли – рече предпазливо съквартирантката.
– Нели-кордели-кокондрели-песента си изпели-умрели-подивели-посмели.
Разсмяха се.
– Ама как ги измисляш! Опасна си.
– Знаеш ли, че когато човек каже името си на глас сутрин, денят му ще върви добре.
– Тогава кажи своето.
– Не днес.
Единият ритуал можеше да прецака другия. Днес трябваше да ѝ е зле до обяд, за да може после да има право на радост. Да се облекчи. Нямаше търпение да стане десет часа и проклетият изпит да е свършил.
Рада стана и извади пластмасовата кана за брашно, която държеше в дъното на гардероба – под една черна блуза. Извади и шишето от най-долния рафт при обувките. Хвърли поглед към Нели, която се бе обърнала с гръб и събличаше култовата си нощница. Отсипа си 50 грама и ги глътна на екс. Отвратително усещане. Изчака няколко минути така в коридора, като се преструваше, че оправя дрехите си и усети лекото замайване. Е, дано сега успее да приспи заекването, да ѝ пука по-малко, да не се тревожи толкова, да вземе проклетия изпит, да запази тайната на собствената си неадекватност. Дано, Боже! Дано, повтаряше си и се опитваше да предизвика умиляващо усещане в стомаха си, защото само така молитвите сякаш пристигаха до нейния Господ – когато тя ги съпроводеше с чувство, подобно на умиляващото в стомаха. Как се стигна до това пиене, сякаш беше забравила и всеки път си припомняше. Татко пие и когато и тя пие, си взима малко от неговата сила.
Съблече се и бялата й плът светна, зашари в мрачния коридор. Бързаше да се облече, защото Нели, която се дивеше на едни глупави рими, просто щеше да се ужаси ако види белезите от иглите. Ако я скъсат на изпита ѝ днес, после следваха шивашките игли. Пуска душа. Сяда с дрехи на земята и оставя водата да се стича по нея, заголва ръка и започва да се дере с върха на иглата методично, бавно, както се зашива копче. Боц. Първо идва неприятното усещане като от ужулване, после болката, а накрая – най-сетне тръгва кръвта и с нея облекчението. Сякаш отваряше изходи от тялото, откъдето да излезе гневът.
Можеше толкова много, а не можеше да го покаже. Знаеш повече от другите, но пазачът на гърлото пускаше кепенците и тя оставаше на тъмно.
– Една дума не казвате, колежке. Толкова ли сте учили?
– Аз…. – стискаше думите Рада, защото ако само опиташе, щяха да видят и чуят заекването й, а това щеше да я разголи пред тях и те да я изядат с парцалите по нея. Заместваше с лъжи, че не е учила. Тогава по й тръгваше приказката. Може би защото когато лъже, не беше себе си, излизаше от себе си и можеше да бъде който си поиска. Някой друг, някой измислен, все едно. Просто не себе си.
– Двойка.
– Моля ви, аз… между другото… както казват… бях при секретарката и… – беше лесно да говори за нещо друго, а не за материала от изпита. Там не заекваше. Само не и за проклетата същност на материала.
Кажеше ли нещо по изпита, тогава тя все едно работеше отново за себе си, за онова същество, което ненавижда, за онзи фалшив образ, в който се опитваха да я вкарат родителите ѝ. Образ на прилежността, на отличничката, на невинното и добро момиче, на кукла.
Курво! Спомни си каква си и какви ги вършеш нощем. Измъкваш се от квартирата си, подбираш си грозни мъже, които да те обожават, влизаш в техните бърлоги или по-скоро техните смърдялници. Не се налага да се измъкваш от квартирата с Нели, но го правиш, сякаш някой още ти забранява, понеже не знаеш и не умееш друго. Не искаш да бъдеш себе си, понеже не усещаш какво да направиш с всичко онова, което е у теб и е забранено – от родителите, от света. Бъди си курва тогава! Смучи им пишките. Сваляй всичките си сребърни пръстени, преди да си легнеш, а после ги слагай и се прибирай тихо, за да не събудиш Нели.
– Можех да бъда като теб, щеше да е по-лесно – каза Рада, като влезе обратно в стаята.
– Като мен ли, че защо? – разхихика се, изпълнена с удоволствие Нели. Единствена тя не се плашеше от странностите на Рада. Какво нещо е наивността!
– Защото ти си си ти.
– Не те разбирам, но ти пожелавам успех днес – умори се внезапно Нели. Беше време да става и тя.
Ето на. Просто съществуване. Храс, прас и край.
Когато излезе навън, Рада тръгна към спирката. Усещаше краката си като поставени в много неудобни ски обувки или налъми, каквито носеше прабаба й. Обувки, които не бяха нейните, но без които щеше да се усети боса, с тяло, с нещо, което е много опасно и нещо, на което не може да се разчита.
Кога щеше да се свърши с всичко това? Кога най-сетне? Да падне от някой прозорец, да я прегази кола, да я намерят гола и да съжаляват гадовете, а само бившите ѝ любовници да дойдат на погребението. Ако въобще чуят за него.
Рада не спираше да реди мислите си една след друга. Трябваше, за да се справи и днес – да осъзнава, да назовава, да се принизява, да страда. За да изпитва болка, която да смали важността на изпита, защото има и по-големи неща от него. За да изпита гняв и той да я отведе отвъд заекването, така че да покаже колко много всъщност може и знае. Да се усети като нищожество, за да може после да заслужи още един взет изпит.
Един гласец се промъкна някъде изотзад като зелено човече. Толкова миниатюрно и прозрачно, че почти не се виждаше. То се изравни с очите ѝ и въздъхна с цялото си същество. Напоследък беше започнало да се появява, когато ѝ става много тежко. После все така бавно си тръгна, за да остави място в зрително поле на тътрещия се автобус, който скоро щеше да погълне студентите. Втълпяваше ли си или наистина го виждаше? Мираж ли беше то? Никога малкото полупрозрачно същество не казваше нищо, но тя много добре знаеше каква беше единствената дума в речника му: „Викай!“
– ВИКАЙ! – извика.
После се качи на автобуса под подозрителните погледи на останалите. Седна на последната седалка и утихна.
Диана Петрова, писател и почитател на юнгианската парадигма
……….
В разказа виждам комплексна травматизация с гранични черти, в която заекването не е просто един от симптомите, а активен участник в изграждането и поддържането на цялата психична динамика.
Разбира се, по литературен текст не поставям диагноза. Говоря за психодинамика, за характерова и травматична организация. И именно от тази позиция бих разбирал Рада. Още повече, че аз самият съм заекващ…
Заекването тук има поне четири едновременно действащи функции: уязвимост, травматизиращ и поддържащ фактор, симптом и тригер. Ако го извадим от картината и го сведем до отделен речев проблем, губим ключа към голяма част от случващото се с героинята.
Заекването като първична уязвимост
Рада не просто заеква. Тя живее с постоянното съзнание, че в момента, в който трябва да се покаже пред света чрез словото си, може да загуби контрол над него.
А словото не е просто техническа функция. То е един от основните начини, по които заявяваме: „Аз съм. Това мисля. Това чувствам. Това знам. Това искам, а това не.“
Затова нарушаването на речевата плавност, особено когато започне рано и бъде придружено от присмех, неразбиране, нетърпение, оценяване или собствен болезнен срам и вина, лесно се превръща в много по-дълбоко преживяване от механичното „говоря трудно“.
Рада знае материала почти наизуст. Проблемът не е в знанието. Проблемът е в невъзможността да покаже знанието си, без едновременно с това да покаже онова, което преживява като свой дефект. Затова предпочита другите да мислят, че не е учила, вместо да разберат, че заеква.
Това вече са токсичен срам и изгаряща с десетилетия вина.
Не: „Имам затруднение.“
А: „Аз съм затруднението!“
Не: „Имам дефект.“
А: „Аз съм дефектът!“
Заекването като повтаряща се травматизация
Тук е важно нещо, което често се пропуска. Травмата не е задължително един чудовищен момент, който разделя живота на „преди“ и „след“. Не винаги имаме макротравма.
Понякога микротравмите „капят“.
Капка след капка. Година след година.
Едно блокиране пред класа. Едно дете, което се смее. Един учител, който довършва думата вместо теб. Едно запознанство, в което не можеш да произнесеш името си. Един устен изпит. Едно телефонно обаждане. Един поглед, който си интерпретирал като присмех. После още един. И още един.
И така хиляди пъти. Десетилетия.
При хроничното заекване самото заекване може да се превърне в повтарящ се социално-травматизиращ процес. Човекът не просто помни предишното унижение. Той започва да очаква следващото. Помни и очаква дълбоко в лимбичната система и тялото си.
Тогава нервната система научава:
говорене = опасност;
показване = опасност;
оценяване = опасност;
Аз пред другите = опасност.
Така заекването започва да се самоподдържа през тревожността, която самото то е помогнало да създаде.
Заекване → срам и вина → страх от следващото заекване → хиперконтрол върху речта → поведение на отбягване –> телесно напрежение → още по-голяма вероятност от блок → нови срам и вина.
Това вече не е просто речев симптом. Това е травматичен кръг на комплексно Пост Травматично Стресово Разтсройство (кПТСР).
Заекването като тригер
В един момент дори не е необходимо действително да настъпи блок.
Достатъчно е да предстои ситуация, в която може да настъпи.
Изпитът при Рада задейства цялата система предварително. Още при събуждането стомахът ѝ се свива. Тя иска да мине първа, защото чакането увеличава мисленето за представянето и вероятността да блокира.
Това е антиципаторната страна на травматизацията. Очакването не просто информационно, но емоционално, като систематично бито животно.
Настоящият изпит вече носи в себе си всички предишни изпити.
Една аудитория може да събере в себе си десетилетия на шок, травма и ужас.
Ритуалите не означават непременно ОКР
Да, Рада има впечатляваща ритуалност.
Късметлийската риза. Петдесетте грама водка. Определената песен. Някакво кафе. Специфично подбраният външен вид (ризата). Камионът за боклук като предзнаменование дали ще вземе изпита.
Но за мен тези поведения не образуват убедително обсесивно-компулсивно ядро.
Те могат много по-смислено да бъдат разбрани като опити за контрол над неконтролируемото.
Когато не можеш да бъдеш сигурен дали собствената ти уста ще произнесе следващата дума, започваш да контролираш ризата, песента, кафето, водката, знаците по улицата.
Психиката си построява малка частна система от причинности:
Ако направя всичко както трябва, може би този път ще оцелея.
Това е регулация на тревожността чрез ритуализация, пожелателно и магическо мислене, което феноменологично може да напомня ОКР, без обаче реално да представлява ОКР.
Алкохолът също е регулатор
Водката има съвсем конкретна функция: да намали напрежението, да ѝ позволи да ѝ „пука по-малко“, да „приспи заекването“. Но текстът добавя нещо много по-дълбоко: бащата пие и когато тя пие, сякаш взема малко от неговата сила.
Тук едно поведение едновременно регулира физиологичната тревожност, служи като психологическа патерица и носи идентификационна функция.
От травматичния срам към разцепването
И тук вече стигаме до граничните черти.
Не бих бързал да казвам „гранично личностово разстройство“. Граничните механизми могат да присъстват като организация и черти, без да изпълняват критериите за личностово разстройство.
Но разцепването е силно.
От едната страна стои наложеният идеализиран образ: прилежната, способната, невинната, добрата дъщеря, отличничката, „куклата“.
От другата страна се надига нейната отречена и очернена сянка: сексуалност, ярост, вулгарност, бунт, самоунижение, рисково поведение.
Тя не успява да каже:
„И двете съм аз.“
Затова ги живее последователно.
Тук граничността бих разбирал именно като недостатъчна интеграция на противоречивите зз-състояния, подплатена от силна афективна дисрегулация, емоционална лабилност, токсичен срам и вина.
Особено показателно е, че когато Рада трябва да говори като себе си и да покаже собственото си знание, блокира. Когато лъже, говори по-лесно, защото тогава „не беше себе си“, можеше да бъде „някой друг“.
Това изречение за мен е един от психологическите центрове на целия разказ.
Когато не съм аз, мога да говоря.
Когато съм аз, гласът ми блокира.
Автоагресията като афективна регулация
Самонараняването също трудно може да бъде разбрано извън тази цялост.
След провала следват иглите. Болката, кръвта и методичното нараняване носят облекчение. Самата героиня го преживява като отваряне на изход, през който да излезе гневът.
Това е типична функция на автоагресивното поведение при тежка афективна дисрегулация: непоносимото психично напрежение се превежда на езика на тялото, отелесява и оттича се през веществеността и граундинга на болката.
Не мога да понеса психичната болка → причинявам си контролируема телесна болка → напрежението получава форма → настъпва временно облекчение.
А под автоагресията стои агресията.
Рада е гневна.
На родителите. На изпитващата. На хората. На себе си. На собственото си тяло. На речта и заекващия си мозък. На света, пред който с неимоверни усилия отново и отново трябва да доказва, че може да прави нещо, което за другите е нормална даденост.
Самонаказването като право на съществуване
Още по-дълбока е необходимостта първо да страда, за да получи право на радост.
Текстът го казва почти директно: тя трябва да се принизява, да страда, да стане нищожество, за да може след това да „заслужи“ поредния взет изпит.
Това вече е интернализиран наказващ обект.
Не просто:
„Трябва да успея.“
А:
„Нямам право просто да успея. Първо трябва да платя цената. И тя е болка“
Именно тук комплексната травматизация, граничните механизми и мазохистично-самонаказващата динамика започват да се преплитат.
А зеленото човече?
Накрая се появява малкото зелено същество.
Не бих го чел прибързано нито като психоза, нито като обсесия. В художествената логика на текста то много повече прилича на автономен комплекс, на персонифицирана компенсаторна част от психиката.
Целият живот на Рада казва:
Мълчи. Скрий се. Не показвай дефекта. Не бъди себе си. Контролирай се. Загрози се. Излъжи. Накажи се.
А малкото същество има само една дума:
„Викай!“
Това е прекрасна юнгианска компенсация.
Психиката ражда противоположността на съзнателната позиция.
Гласът, който цял живот е бил задържан в гърлото, най-после не иска просто да говори.
Иска свободно и бясно да крещи.
Цялостната картина
Затова аз бих разбирал Рада не през една линейна диагноза, а през рекурсивна система:
биологична и темпераментова уязвимост
↕
заекване
↕
повтаряща се социална травматизация
↕
токсичен срам, вина и преживяване за дефектност
↕
хипербдителност и антиципаторна тревожност
↕
нарушена афективна саморегулация/ емоционална лабилност
↕
разцепване на зз-състоянията до идеализирано добри и девалвирано лоши
↕
ритуализация, алкохол, сексуално отреагиране, автоагресия и самонаказване
↕
още срам, още тревожност, още вина, още заекване.
Тук стрелките задължително са в двете посоки.
Именно затова не бих казал просто: „кПТСР причинява заекването“.
Нито обратното: „заекването причинява кПТСР“.
По-скоро имаме развиваща се през годините система на взаимно усилване. Заекването може първоначално да е уязвимост, после да стане източник на травматизация, впоследствие тригер на вече натрупаната травматична реакция, едновременно с това симптом, усилващ се от тази реакция и накрая мощен поддържащ фактор на цялата коморбидна картина.
Затова бих говорил за комплексна травматизация/кПТСР с гранични черти и механизми, без непременно да лепя диагнозата „гранично личностово разстройство“.
И бих поставил заекването не някъде в периферията на тази формулировка, а в самия ѝ динамичен център.
Защото след десетилетия човекът вече не заеква само с устата.
Може да започне да заеква с идентичността си: ту тръгва към света, ту се отдръпва; ту иска да бъде видян, ту се скрива; ту заявява себе си, ту се наказва за самото си заявяване.
И тогава терапевтичната задача не е просто човекът да започне да говори по-плавно.
Тя е постепенно да стане възможно нещо много по-фундаментално:
да говори и бъде като себе си, без да преживява самото си присъствие пред другия като опасност.