Питане:
“Здравейте! От дълго време искам да пиша в тази група, но изпитвам огромно притеснение, а и все се надявах, че някак ще мога да преодолея себе си. На 43 години съм, имам дете, което е на 11 години. Следвах специалност, в която влизаха 5-6 човека, с изкуство, подготвях се няколко години, влязох. Обожавах, горях и копнеех да се занимавам с това, но за жена в България е малко по-трудно поради предразсъдъци. Имах обратна връзка от хората, че съм добра, но аз не им вярвах. Асистирах дълго време, работех с българи, чужденци, но все исках да бъда по-добра за да стъпя на по-горното стъпало. В някакъв момент започнах да губя смисъл, че мога да започна да работя на позицията, за която съм учила. Постоянно изпитвах и страх, че не е за моята уста тази хапка, макар и да виждах хора, които не бяха въобще готови за тази позиция, но просто си вярваха. Като асистент се справях отлично. Родих и нещата за мен поеха в друга посока. Плачът на детето ме обхвана, изживях огромен емоционален стрес. Не виждах смисъл да продължа това, което съм учила, заради задънената улица, в която усещах, че съм и вече заради семейството. Затова направих докторат с надежда да преподавам и да мога да се грижа за семейството. Преподавах на хонорар, но всичко ми се стори огромна пародия, студентите не идваха, а изискваха да им пишеш оценки в края на семестъра само с телефонно обаждане. Имах усещането, че съм в някаква схема и че това е нередно. Подготовката за лекциите изискваше време, притеснявах се и исках студентите да имат смисъл, нужните знания да им се дадат…., но просто не идваха. Мислех си, че е заради мен, а се оказа, че това си е практика в този университет. За мен нямаше смисъл – нито финансов, нито времеви, нито като преподавател. Отказах се. През времето трябваше да гледам детето, защото мъжът ми имаше работни пътувания по 3 месеца, 6 месеца и нямаше на кого да разчитам. Детето расте, ние се преместихме в друг град, за да е по-спокойно и да не плащаме наеми. Преминах си своите емоционални сривове с новото място, на което се чувствах/м като чужденец, но става все по-добре. Шансът да работя това, което съм учила почти намаля, но и с времето не съм сигурна, че искам да продължа да съм асистент. Писах на университетите в този град, на училища, но нямаше отговор. Междувременно, докато бях в големия град с приятелка се занимавахме с деца през лятото и ги учехме на изкуството, която следвах. Харесваше ми, но за да се създаде такова „училище“ се изисква инвестиция, която аз нямам, но и не знам дали би възвърнала разходите си, ако направя в този град, където съм. А тя е в другия град. През цялото това време, от раждането на детето се занимавам с шиене (но не на дрехи) и плетене на играчки, изпълва ме и ми дава смисъл, но напоследък губя и там желание и смисъл. През годините исках с две дами да започнем да прави заедно неща, но нещо се разминахме и аз силно го преживях, сринах се емоционално. Три такива случая имах, а сама да започна…не знам дали съм добра, дали мога да се справя и дали има смисъл. Започвам…но прегарям, започвам да се саботирам и да си казвам, че няма кой да го хареса това и така лекичко оставям започнатото. В същото време се раздвоявам и разтроявам да правя няколко неща и това също ме обърква. Изкарах все пак занаятчийско свидетелство, за което си мечтаех, а сега…се питам защо ми е било. Мислела съм си за работилници с деца – за шиене и плетене, но…се чувствам като спънат кон. Не мога да тръгна. Някакъв страх изпитвам дали ще отговоря на очакванията, как да стане. Образованието ми ме подготви и с фотография, мога да снимам добре, но нямам техника и събитията не са моята страст – сватби и подобни не ми харесва, но портрети и продуктова фотография би била забавна. Събитията, само ако са познати хора, с които мога да се отпусна и да ги снимам спокойно. Малко съм затворен тип, макар и да се понаучих с годините да говоря, но това не съм аз. Много се чудя как да продължа. Как да се мотивирам и да не се отказвам. Често си мисля, че съм мързелива и си измислям оправдания или просто не съм добра в нещата, които правя и че съм посредствена. Казвали са ми, че като заговоря, за това, което съм учила има пламък в очите ми, но има и огромен страх, че с годините се дистанцирах от тази професия и не знам дали ще съм адекватна, ако се реша да започна пак. Вкъщи никой не ми казва „хайде работи“ или да ме пришпорва за нещо, да ми вкарва чувство за вина, но аз добре успявам сама на себе си. Е, успях да го напиша… Много ми е объркано. Знам, че искам това, което правя да има смисъл за мен и за околните, да ги вдъхновява или да е красиво. Къде ми е проблемът и как да започна да го решавам? Как да излеза от този кръг, в който се въртя вече доста дълго време. Ще съм благодарна на някакъв съвет, препоръка или просто мнение. Благодаря, че изчетохте объркания ми текст, но се надявам да съм била достатъчно ясна и в същото време да запазя анонимността си.”
Отговор:
Привет, прекрасен творецо!
Много ме грабна тази изповед. Защото за мен творчеството също е централна част от живота ми, макар и да не съм го учил формално. Писане, театър не толкова формален, колкото психотерапевтичен, дори пеене, макар и с примеси на магарешки рев и гаргограчене… Рисуването – обожавам красивата картина. Нищо не разбирам от техниката, но красотата виждам веднага, а автори в световната топ петорка в дисциплината си са ми казвали, че обратните ми връзки са идентични с тези на най-професионалните, макар и със свои думи изразени извън про жаргона. Ценя и изкуството е това, което ме кара да живея и ме придвижва напред. Къде формалното или неформалното умение да обичаш в живота си, но твърдя, че естетиката на любовта е, която дефинира както арт сферата, така и смисления живот. Затова така ме грабнаха думите ви. Защото се усеща, че дали с или без докторат, изкуството тече през вас изобилно, а аз силно резонирам с творческите личности. Или по-скоро, с творческия поток през тях. Самата психотерапия, професията с която се занимавам, макар и да стъпва на научния фундамент, като изпълнение си е изкуство…
За преподаването дали наживо или онлайн, допускането на неприсъственост или онлайн без включена камера и интеракция, действително си е пародия, толерирана от псевдо унита, за пари готови на всичко. Така обаче финансите се поставят над даваната смислена стойност, което макар и тактически да работи, в стратегически план е пагубно за всички. И не само за студентите, но и за самите университети. Дори и да са били някога добри. Защото на стари лаври дълго не може да се почива, а когато все повече завършили са слаби или никакви професионалисти, постепенно самото реноме на университета се понижава, оттам и дългосрочната му кредабилност и финансова възвращаемост. Ако погледнем нещата през погледа на една по-фина психология, Сергей Лазарев би казал, че подобно поставяне на финансовото благополучие над давания смисъл и стойност е преобръщане ценностовите приоритети, зададени от самия живот. Оттам неминуемо се случва бавна или по-бърза деградация и изчезване на така допускащия подобно преобръщане индивид или институция. Тоест ако описваното от вас е редовна практика, такъв университет уверено е тръгнал към пропастта и може да се каже, че практически се самоунищожава. С това единствено валидирам изцяло основателната ви немотивираност да преподавате на празна зала или мълчалив екран с изключени камери, при това да се изисква от вас да пишете проформа оценки. Тоест да бъдете част от лъжата. За пари… За пари, но не за вас, тъй като хонорарите са действително илюзорни. За изхранване продънената каца на социопатната динамика в ръководещите подобни псевдо унита… Та такива дори продават (това е точната дума) магистър по психология без завършен преди това бакалавър – което е меко казано безумие, силно дискредитиращо професията. Заставам зад казаното за подобни псевдо университети с името си, изцяло.
На въпроса ви: „Къде ми е проблемът?!“ – общо казано, в ниската ви самоувереност. В онези усещания отвътре за несправяне, несамостойност, в липсващото ядро от любяща сигурност. Защото няма ли го, колкото и да компенсираме с перфекционизъм и високи летви, никое постижение не е достатъчно. Да разбием неувереността ви на вярванията, присъстващи в нея и да поразсъждаваме върху им в посока когнитивно реструктуриране.
„Не съм достатъчно добра, за да заема мястото си.“
От това се разклоняват множество производни вярвания:
„Трябва да съм перфектно подготвена, преди да започна.“
Всъщност успяващите в живота хора действат преди да са напълно готови и се учат в движение, като самото неизбежно грешане носи ценна обратна връзка не само когнитивно, но и задейства дълбоките ни вярвания, които през активната ни целеустременост така можем съзнателно да достъпим, видим, адресираме и трансформираме както ментално, така и сърцато любящо.
„Трябва да съм много по-знаеща, можеща и перфектна, за да се справям – иначе провал и отхвърляне.“
Някога вероятно подобно отношение е съществувало във възпитателния ви процес. Или се промъква паметта на рода. Цялото минало обаче не е някъде там си, а тук и сега в паметта на тялото. Несъзнавани съдържания, които лесно изплуват през преживелищен психотерапевтичен процес и смело асертивен живот. Защото животът е най-силният и вещ психотерапевт, а трудностите и временните провали най-добре експлицират вярванията, които през малко разширена съзнателност биват обгрижени и трансформирани до здрава стабилност. И не е до още и все повече „трябва“, а до любящото прегръщане слабостта и провала, които се оказват вътрешен мираж. Относно неизбежните социални провали – учим се дори да не ги виждаме като такива, а само като част от пътя към все по-чудни успехи и развития.
„Ако не съм максимално можеща и знаеща, нямам право да се показвам.“
Всъщност колкото по-можещи и знаещи сме, повече осъзнаваме колко малко знаем и можем. Дънинг-Крюгер ефект. Което не означава да не се развиваме и учим доживот, а ни навежда към нуждата от преобразуване страховете ни, че ако не знаем и не можем, няма да бъдем обичани, приемани и ще ни отхвърлят. По някое време осъзнаваме, че този някой, който и да е бил, сега е вътрешният ни жесток критик (суперего). С което разбираме, че във вътрешната ни семейна и въобще социална система присъстват и родителските ни образи, и отхвърлящата, и садистичната ни част, жестока в условните си постоянно повишаващи се изисквания. Но и архетипите/ частите на мъдрата жена, на любящата и преобразуващата с приемането си. Както и да го изразим, през пси символика, или през стари и нови неврални пътечки, започваме да разбираме, че не сме застиналост, а гъвкава глина в ръцете на свободната си воля, през която можем да променим процеса си до красив, силен, успешен и здрав.
„Чуждата положителна оценка не е достоверна.“
„Другите виждат нещо добро в мен, което всъщност не притежавам. И макар и съзнателно да се опитвам да им повярвам, дълбоко несъзнавано сама не си вярвам, обичам и приемам.“
„Всеки успех е случаен, а всеки провал доказва истината за мен.“
Тук прозират някои когнитивни изкривявания, уклони и атрибутивни грешки в процесираният афективно-когнитивен процес:
Дисквалифициране на позитивното, потвърждаващ байъс, емоционално мислене и хронично недоверие към външната реалност като следствие от недоверието в себе си. Ако похвалата съвпада с негативния аз-образ, се приема. Ако не съвпада, се отхвърля. Синдром на самозванеца, „четене на мисли“, обезценяване на собствената компетентност и подмяна на реалните факти с вътрешната несигурност. Собственото съмнение се преживява като по-достоверно от реалността. Имаме обърната самообслужваща атрибуция, негативен филтър, свръхобобщение, потвърждаващ байъс и черно-бяло мислене. Успехът се приписва на късмет, обстоятелства или случайност, а провалът се превръща в окончателно доказателство за лична непълноценност, вместо нужен и нормален етап от по-дългия път към успеха и постигането.
В психотерапията се работи в началото чисто когнитивно с реструктуриране грешките в мисловния процес, но не след дълго се стига до психотелесната заложеност на вярванията и преживелищната им преработка чрез афективно тригерираща преживелищност, фасилитирана от работа през тялото, транс, психотеатър, груповата динамика и т.н. Ползва се и познанието за възпитанието, не в безкрайна анализа през думите, а единствено като познанието за присъствието на цялата минала опитност и заложености сега и тук под носа ни, в телесното несъзнавано.
„Не бива да рискувам, ако няма гаранция за успех.“
Всъщност не се проваля само този, който не продължава да опитва – което е най-сериозният провал. А пътят към успеха гарантирано е осеян с поредица от малки, грандиозни и колосални грешки и провали, важна част от процеса на учене, развитие и постигане в дългосрочен план. Без риск трамбоваме в познатото и оставяме развитието и успеха на тези, които са придобили умението за здрав риск мениджмънт. За смелото „скачане“ не само в социалното преживяване несигурността какво ще се случи, а във вътрешната си несигурност. За да я приветстват, прегърнат и в процеса на десензитизация да се появи сигурността. Защото се появява. Сигурността посред несигурността. Стабилната вътрешна база!
„По-безопасно е през самоизпълняваща прогноза така да се държа, че да не сполуча, отколкото да заема водещо място. И макар и да казвам, че искам другото ниво, така възприемам нещата и се държа, че да не стигна до него.“
Сама казвате, че други много по-малко знаещи и можещи, растат кариерно и постигат много повече. И сте права. Какво представлява самоизпълняващата се прогноза? Не си вярваме, държим се неуверено, самосаботираме се, не се заявяваме асертивно, излъчваме самоотхвърлянето си и получаваме отхвърляне и „забиване“ в една позиция и отвън. Не е магия – психосоциални механизми са.
„Ако се проваля, ще се изложа и ще бъда отхвърлена.“
Всъщност интелигентните хора оценяват искреността и доверието, което може да се гради само през откровеността и съблечената оголеност. Познават и прекрасната стойност на неизбежните „провали“ като долини по пътеката към още по-високи върхове. А не е ли само мнението на такива интелигентни и стойностни хора, което си струва?! Какво значение има мнението на нискоинтелигентните, проектиращи собствените си страхое в нечия слабост? Такива се подминават като совалка метеорит около незначителна планета. Всъщност, отново стигаме до вътреприсъстващата ситуация, в която „големият“ друг ни оценява единствено през постиженията ни, а чувствайки се невидени сами по себе си, плачем в отхвърлеността на зачеркването, ако не постигнем… Ситуация, в която психотерапията „бърка с щипците си“, достъпва и поставя „в колбите и епруветките“ на хипнотичния транс, обдишва през телесното несъзнавано и енергията на травмата психотелесно така, както реката не говори с думи, а с напора и посоката си. За да премине тази река през подпушващите скали, да шурне потокът на живота смело и силно. За да обичаме потенциала в себе си и оттам в ближния и вместо да се страхуваме, да живеем смело.
„Трябва първо някой да ме избере, преди аз да избера себе си.“
Мхм, ето тази детска ситуация, която се повтаря в живота като стар запис от плоча на патефона на когнитивно-социалните автоматизми. Изтъркано и сигурно, че ще се повтаря, докато не бъде прозряна осъзнато. Докато авторитетът не е вече външният „гоУЕм“ друг, а собственият интегриран център. Тази цялостност, която е превърнала жестокия критик в топъл вътрешен благодетел, а горивото на виновната страхотъга в спокойния ядрен реактор извътре. В ядрото на смисъла да пораснеш, да вземеш това вътрешно дете от родителите си, за да бъде прегърнато във вътрешната ти семейна система от вътрешните ти родители на любовта и мъдростта. От мама и тати в теб, които обичат и дават доблестна самоувереност. Тогава себезаявяването не е толкова на някакво его/ себе, откъснато от Живота, а смирена стихналост, през чиято смълчана зануленост тече творческият поток. И вие като творец познавате този поток прекрасно! Психотерапевтичен процес е ти да се избираш. Има здравословен егоизъм, има такова „животно“ и част от потока на любовта е.
„Не мога сама, трябва да има партньор до мен, на когото/ която да се облегна.“
Добре е да има, но не толкова да облягаме един на друг страховете си, а за да услилваме взаимно самостойността на огньовете си, превръщани от единението в общ по-голям пламък.
„Щом другите не откликват, значи идеята ми не струва.“
Хубаво е да чуваме здравата обратна връзка. Както и да подминаваме болната като влакът стрела лая на кучетата по селата в Окинава. А ако идеята е наша си и оригинално пионерска, добре е да не откликват – твърде далеч е от праха на маломислието. Когато критиката е градивна – приемаме и се учим. Само тогава.
„Моите чувства и нужди са по-малко важни от нуждите и чувствата на другите.“
Там някъде във възпитателната и родова матрица, където е заложено такова вярване – на такова сублиминално ниво е нужен да бъде достъпът и промяната до здрава себелюбов и асертивност. Животът иска от нас тази промяна. Защото творчеството иска добри речни русла, през които да тече с все повече напор, идващ от изобилен дебит. До осъзнаване заложените вярвания стигаме аналитично. Когнитивно начеваме обработката на вярванията. Реалната такава обаче е в психотелесната преживелищност, хипнотичния транс и актуалните промени в социалното поведение.
„Да се грижа за себе си и да се заявявам решително и категорично, е егоистично.“
Да, здраво егоистично. Който „егоизъм“ е израз на любовта. Защото не можем да даваме от нямането си и да светим от тъмнината си. Една клетка, за да предаде соковете на другите клетки, първо е нужно самата тя да се насити с тях. Както е казано (перифразирам по памет): „Възлюби първом Бога и след това ближния като себе си!“. Няма как да обичаме и добротворим, ако смирено не се обичаме като част от смисъла.
„Аз съм отговорна за всичко и ако нещо се обърка, вината е моя.“
Да, включително за глобалното затопляне, смъртта на белите мечки и унищожаването на биоразнообразието, войните и цялата човешка лудост и психопатия… Дали?! Или може би такава виновна свръхотговорност е вид горделивост и съзнавайки това, дори малките си грехове се учим да приемаме отвъд вината, което парадоксално разтваря пространство и за промяната им. Защото вината е именно горделивост. Невротичен механизъм, добър за мас контрол, нежели за съзнателно самоуправление. Вместо нея по-добра идея е да култивираме корективите на любовта и сърдечната разумност.
И отново, коренът е някъде назад. Което назад не е в някакво си минало, а сега в характеровите вярвания, превърнали се в съдба. Често в Естествената генерационна психотерапия (ЕГАПИ) виждаме как поеманата още от ранните години прекомерна отговорност поставя човека не на мястото му, изтласква едно застинало в най-ранна възраст вътрешно дете, вечно чувстващо се слабо, недостатъчно, провалено…
„Трябва да съм полезна, за да заслужавам място.“
А можем ли да се чувстваме на мястото си просто защото ни има, дишаме и сме?! Това усещане за сигурна съм-ност се залага още в бебешките месеци и първата годинка. На фона му границите от по-късните периоди се усвояват с лекота и са част от любящото себе и друго уважение.
„Смисълът трябва да е голям и сигурен, иначе няма право да съществува. Провалите и временните неуспехи не са част от смисъла.“
Всъщност смисълът е във всяка изплетена от вас кукла, произведен визуален ефект и малък творчески нюанс. Учителят Беинса Дуно често говори за силата на най-малкото добро, най-малкият проведен и предаден напред смисъл. И именно натрупването от такива малки добрини, малки смисли, води до долавянето на по-големия. И той не е количество хора, оценяване от някой си… Оценка от Живота е, в най-малките и добри красоти.
Провалите и неуспехите не само, че са част от пътя на смисъла на тази земя каквато е, а са ъгловите камъни в градежа му, когато ги ползваме по предназначение. А именно, като част от пътя на успеха. Пътят на успеха в смисъла!
„Обикновеността е срамна.“
Всъщност най-голямото величие е в обиновеността. Дори в посредствеността (според някого си). Защото „специалната различност“ е оценка, давана от хората, а важността на мнението им е интернализирана до вкопченост зависимост, през която нечия малкост ни определя. Не. Животът ни определя. Да искаме да сме необикновени в очите на хората, е като да искаме да сме известни деца в детската градина.
И отново тук прозира залагането на условност няъде далеч назад във възпитанието. Ако си… Ако направиш… Ако постигнеш… – тогава може би отново няма да те приема, но поне няма да изхъмкам и вдигна рамото си с гримаса на отхвърляне…
„Мързелива съм, а не уплашена.“
Не сте мързелива. Точно обратното. Прекалено стегната, отговорна и сериозно приемаща задачите сте. Твърде сериозно и спечено, с желание за перфектност, която убива радостта от спонтанността, импровизацията, неизбежните и нужни „о*ирания“, от които боли, но и много се учим…
Често давам метафората за „скачане“. Скок посред страха и действие от позицията на несигурност, все повече превръщаща се в сигурност. Вътрешна сигурност посред външната несигурност. Започваме да се учим на това като се осмелим „да скачаме“ и присъстваме посред страховете си осъзнато, с доверие и приемане. С или отвъд метафората за прословутото вътрешно дете, психотелесно преживелищно. И най-вече, поведенчески. На дело. Защото както казва дяконът: „Не думи са нужни, а дела!“
„Нямам право на грешки.“
Всъщност забраним ли си грешките, отказваме се и от всякакво истинско развитие, иновация, творческа креативност на високо ниво. И дори на по-ниско, всеки процес по усвояване новост се превръща в път на страх „Сакън да не сгреша!“, вместо в радостна съзидателна игра. Ако Едисън не беше грешил хиляди и милиони пъти, нямаше да имаме електрическата крушка… Защото колкото и талантливи да сме, най-често ученето е bottom up процес по индуктивно събиране опитности, комбиниране бази данни, експлоративно и трансформативно изследване съчетанията им, водещи до нови, полезни и красиви творения. Дори в изкуствените невронни мрежи постоянно се процесират грешки, камо ли в естествените. И са нужна част от обратната творческа връзка и съзидателното сформиране нови полезности.
Може би забраната за провали като възрастни си има опашчицата, водеща донякъде, където и когато е трябвало да сме отличници, перфектно да забърсваме масата и мием чиниите до „скърцаща“ чистота, да поемаме всяка отговорност за сиблингите и дори за самите си възпитатели…
„Първо увереност, после действие.“ (вместо обратното)
Нормално е да потренираме на сухо, да заучим движенията. А после и да опитаме да плуваме. Да походим на психотерапия лична, групова и периодични работилници, в които осъзнаваме, трансформираме и донякъде преработваме нужното. Същинската промяна обаче неизменно е в реалния живот. И действаме. Преди да сме напълно готови. Защото никога не сме и чакаме ли да сме, нищо не правим и животът тече покрай застоя ни.
А тренировките на сухо, боят със сянка, психотерапията – добри пособия са. Готвят обаче за реалния живот. И с времето все по-малко имаме нужда от тях. Каляваме духа си в реалния житейски „бой“. И самото действие преди да сме съвсем готови, вече ни учи и развива. Идва време, когато спрямо старите предизвикателства сме доста подготвени и готови. Но винаги има нови и все по-високи житейски баири, а и както казват в зен, „Като стигнеш върха на планината, продължи нагоре!“.
Най-дълбокото вярване тук обаче сякаш не е за професията, нито за таланта, нито за парите.
То звучи приблизително така:
„Имам право да принадлежа само като добра, полезна и безупречна. Не и просто защото съществувам, дишам и съм.“
Не страдате от липса на способности, тапии, богатство от обучения, можения и образователни степени. Напротив, мега шарена и богата личност сте, с огромен напор от творчески ресурс, спиран обаче от „буците и канарите“ на споменаваните характерови вярвания. Страдате от хронично недавано разрешение да заемете собственото си място. И всеки път, когато се приближите до него, се включва вътрешният пазач и прошепва:
„Почакай още малко. Не си готова. Не знаеш и можеш достатъчно.“
А още по-дълбоко: „Не си достатъчна!“
Етиологията на тези вярвания може да се проследи някъде назад, където детското е било потиснато под давленията на изискванията, условността, отговорноста, трябва-тата… Което проследяване не означава, че някой е бужно да бъде винен. Напротив, приемаме възпитателите си каквито са – което е процес, разбира се. За да станем ние самите възпитатели на себе си. За да осъзнаем, че характеровите ни установки са ей тук, под носа ни, не са нещо статично и могат да бъдат реструктурирани до по-здрави. Нещо повече. Според наличието ни на хъс, висока мотивация и неотклонно намерение, подкрепени от житейското налягане и трудности, характерът може не само да бъде трансформиран до адаптивните му потенциали, но и надхвърлен до организмична цялост. До интегритет, конвергиращ ни около любовта и смисъла. Не са думи. Път е. Благословен път със сърце. Струва ни се труден. Не. Трудно е да трамбоваме до безкрай в статуквото на невротичността си и да наричаме това „себе си“. Не, повече сме! И говоря от опит.
Желая добро психотерапевтично продвижение. Но и реално ежедневно приложение така изковаваната смелост в горнилото на силния живот!
С респект и обич,
Орлин Баев