Въпрос:
“Здравейте, имам дългогодишна връзка с много изневери от моя страна. Открит разговор с партньора какво ми липсва какво искам да променим в отношенията си без реална промяна. С едно дете тинейджър. Срещнах не семеен мъж с който се чувствам добре. Имаме много общи хобита. Той не живее самостоятелно и финансово не е толкова стабилен. Амбициозна жена съм. Имам свои добре развит бизнес, доказан в годините. Но сякаш този живот на педали ме умори за още и още. Казах на съпруга си, че съм срещнала друг човек и че искам да живея с него, но така и не намерих смелост да си тръгна от вкъщи, защото ме беше страх дали не правя грешка с другия човек. Съпругът ми ме помоли да му дам шанс за промяна и да опитаме да възстановим отношенията си. Виждах го колко е наранен и реших да дам шанс, макар аз да виждам, че всичко е приключило. Издържах седмица да не потърся другия човек и започнахме пак срещите и сърцето ме дърпа към другия човек. Страх ме е, че съм сложила розовите очила и че може би той не е човека за мен. Отношенията са ни от 9 месеца. Отначалото имахме разминавания отдръпвания но последните месеци виждам колко е постоянен във вниманието си към мен, колко държи на мен. Всеки е свикнал с определен начин на живот, ежедневие. Ще можем ли да се съвместим? Как се преминава през развод с всичките отговорности, чувство на вина, подялба на имоти… Признаване пред родители приятели….. Отделно детето как ще приеме нещата… Но чувствам, че отношенията вкъщи се изчерпаха, но не знам дали съм намерила правилния човек…”
Отговор:
Многото изневери през годините говорят за устойчив патерн. Може би не просто и само за „лош брак“, а за сурогатен начин да се решава вътрешна собствена неудовлетвореност по отношение партньорството чрез триангулация с друг човек. Когато липсват или има усещане за липса на близост, разбиране, сексуалност, тръпка (както го наричаме обобщаващо много други процеси…), плам, доволство и радост – вместо конфликтът да бъде удържан с осъзната диференциация доколко се дължи реално на външните фактори от връзката и доколко от трансфера в нея на собствени вярвания, нагласи и процеси при поемане отговорност за разрешаването и преобразуването им до относително доволство, радост и стабилност в присъствието на стабилна любяща база отвътре – вместо това нерешеното се компенсира сурогатно в паралелно пространство чрез допаминов процес на идеализация, в която „се изсипват“ собствените липси, докато неизбежно се преобърне полярността ѝ в разочарование или просто се изчерпи.
Нищо от гореказаното не изключва реалните взаимоотношенчески и битови опити за подобрения, разпределяне отговорностите, оптимизация на взаимното внимание, грижи, жестове, сексуалност, домашни задължения и т.н.
Когато обаче предявяваме претенции към характера на човека, с когото живеем, добре е да знаем, че към този същия характер сме се привлякли и избрали да живеем. Може би неслучайно. Казват, че партньорството е не само поезия и розови венчелистчета, а учебна академия, в процесите на което учене взаимно се отразяваме, събуждаме наличностите си. В добрия вариант не за да се виним взаимно и доказваме кой е по-прав, бършейки неразрешеностите си в другия, а за да осъзнаваме какво си носим и го преобразуваме до по-здрава, удовлетворена и радиираща обич база. Така ставаме добри партньори първо и най-вече на себе си и аатова умеем да обичаме и със самото си присъствие да запалим и проявим най-доброто и в партньора си. Естествено, защото ние самите горим и живеем през аромата на възхитата си от живота.
Е сега, ако партньорът действително е алкохолизирано гаслайтващо чудовище, мързелива добавка към дивана и перманентна функция на сериалите, тогава ясно… Ако обаче постоянно недоволстваме, когато човекът е що годе читав и стараещ се, има известен шанс да „бършем“ собствени невидени нерешености в процеса ни на взаимодействие, както и с отношението и поедението си да стимулираме самоизпълняването на несъзнаваните ни прогнози за партньора, вместо да вдъхновяваме с присъствието си развитието му. Затова бих насочил към изследване не само на партньора и поредната влюбена „сладка дъвка“ (такава, докато се изчерпи сладостта на идеализацията), но към въпроса: „Какво отвън търся през измяната от години, което ми липсва в мен самата?!“ Тогава може би се стига до известно осъзнаване обезценяването на партньора, когато е близък и сигурен, бягството от същинската доверена близост през разкритостта на уважението чрез серийните влюбвания и изневерите, трудността партньорът да бъде преживяван едновременно като близък и желан, поради неумението вътре в себе си да живея от спокойна ядрена самооценка и любящо доверие, компенсирани през „газта на амбицията“ (не че е нещо лошо, чудна е когато горивото ѝ е творческият напор, но иначе…).
Може би решението е в трансформативното присъствие в онази вътрешна празнота, която външните постижения и мъже временно запълват, но при липсата на дълбоката удовлетвореност, болезненият двигател се явява самата собствена неудовлетвореност, проектирана в близкия и живота ми…
Възможно е под всичко това да стоят несъзнавани ранно-възпитателни теми за недостатъчност на любовта и сигурността, условност в зачитането и одобрението, несигурна привързаност, осцилираща между избягване и амбивалентност, с характерните тук травми от отхвърляне, изоставяне, страхове от зависимостта и недоверие към отворената дълбока близост, компенсирани през недоверие, постоянни тестове, недоволство и емоционална кастрация при партньорската близост…
Другият мъж… С него отсъстват бита, тегобите на общите сметки, задълженията, грижите за детето, досадните задължения и „торбите сол“, които неизбежно съпътстват едно продължително реално партньорство. Там е хубаво, страстно, сякаш всичко в мен пее надрусано допаминово, интересно ми е, чувствам се жена, на която се възхищават, обожават, непринудено и без отговорности… Дали обаче ще е все така, ако опитате взаимоотношението да се задълбочи до актуално съжителство и споделяне битовите грижи? Когато в очи все повече ви се набиват финансовите му трудности и жилищната несамостоятелност… Дали онези загатнати по-горе дълбоки собствени казуси не биха се задействали отново, е риторичен въпрос?!
Като насоки за справяне, евентуално при работа с психотерапевт, бих побутнал към:
– Прозиране модела на компенсаторните триангулации, уж регулиращи неудовлетворението тактически, а стратегически увековечаващи го. Така се получава възможността то да бъде осъзнато и изследвано, както и през ясна връзка с реалността и метакогнитивна осъзнатост да се оттеглят маладаптивните проекции от партньора при дискриминация докъде му се лепят собствени наличности и откъде започва реалният той.
– Какво компенсирам с постоянното живеене „с крака на педала на газта“? Психотелесното общуване с несигурността дава възможността да бъде преработена до базисно самоприемане, откъдето мотивацията за постигане става дори още по-силна, но вече захранвана от творческия радостен напор.
– Проследяване защо близкия до мен мъж губи еротичната си и личностова стойност. Дали част от отношението ми не съдържа собствени настройки, завещани ми от динамиката в родителското ми семейство, понякога и от родовата памет.
– Пряка работа с идеализираните проекции в поредния. Свободата, радостта, удовлетворението, спонтанността, възхитата да бъдат интегрирани като собствени качества. Което за да се реализира, се минава през терапевтичен процес.
– Майндфул понасяне тишината и празнотата. Периоди без незабавно запълване вътрешния процес с ново външно влюбване, активности и шум. Това дава възможност за осъзнаване липсите, травмите и с едно самоодъщерено родителстане присъствие в тях с любяща мекота, което ги трансформира до задоволени потребности от приемане, любов, безусловност на собствената стойност.
– Бих насочил към психотерапия при вещ психотерапевт, който не жали, а през искрената си емпатия помага на самопомагането решително и силно.
О. Б.