Тринадесет дни под небето – куестът на тялото и духа
vision quest – планина, гора, мълчание, безводие и безманджие, в абсолютна свещена простота. Няма душ, няма ал инклюзив бюфет, парна сауна, басейн, лъскави джаджи. Без телефон, комп, дори часовник. Само ти, любовта ти, волята ти за живот, готовността ти за минаване лимити, танцът със смъртта. През деня задушен пек. През нощта планински хлад. Като вали, поемаш и зъзнеш. Като едва дишаш от жега – поемаш и благодариш. Въобще, много благодариш. За всеки миг, в който още.си жив благодариш. И не знаеш дали следващият ще си..И приемаш. И се доверяваш. На тялото си, на майката природа,.на животинките наоколо, на татко небе и мама земля. И обичаш. И общуваш – постоянно общуваш. С дядо камък, с баба пръст, носещи милиони години спомени и мъдрост в себе си. Не комуникираш. Общуваш. С трилионите звезди в хотел звездооброй, в който си. И всичко става ол инклюзив – заобиколен си от приятели животинки, дърветата наоколо почват да те познават и ти тях, не ти дишаш въздуха, а той теб и те пренася през милионите поколения воини, умирали в битки и възкресявали се в духа си. През милионите поколения баби, раждали и отглеждали с любов и здрава жертва. През милионите съдби на невидени и незнайни, кото с любовта си обгръщаш и обичаш, приемаш и обемаш в сърцето си. А душата ти става широка колкото вселената. А духът- той ти остава. Тялото едва отлепя, нямаш сили – духът обаче се смее с мощен заряд от радост, идваща от махането на привързаностите. Тялото трудно отлепяш от безсилие, но духът се е отлепил от светската суета, имане, нямане, щения, страхове и страсти… Нещо става с хормона на растежа – на ръба си, а тялото ти го ръси десетократно, парадоксално тръгва сексуалност… Размазан си, а през ума ти експлоадира прелестта на онази красавица… Смееш се, вземаш се тотално на несериозно. Ставаш лек – не само физически – егото олеква, смирява се, стихва… Поумираш, приемаш, доверяваш се… Затова и живееш и молитвата с думи и без, става същността ти, а енергията пулсираща. Колкото повече стихваш, повече тече величието на Бога в теб и през теб. През малкостта ти. Онези там дишания, енергийни практики, медитативни занулявания – не ги правиш вече. Правил си ги от 16 годишен. Сега те те правят. Гората е приятел. Звездите са другар. Татко слънце гали. Майка земя трансформира.
Следваш намерението си. Имаш го от години – едно и също е, изисква много, не е импулсивно решение. От дух е. Изисква all in. И си в този ол инклюзив хотел на живота, преливащ от тиха радост, удовлетвореност, смирено доволен си. И обичаш. И, много обичаш. Има място за цялата вселена в сърцето ти. И за всичките паралелни в душата ти. И цялото минало прегръщаш и графитът на болката става на диаманта на опита. А бъдещето- знаеш го в душата си и него, там си. И знаеш, че без тези грешки и буксувания, то също изчезва. И спираш да се съдиш. Благодариш, приемаш, извличаш хумуса на опита от чернозема на глупостта си. Пееш. С чувство, с енергия. Без думи – нямаш сили за думи. Пееш през песента в съня на пра-пра-дядо ти, сънуващ мелодията на тамбурата на живота, която в това свещено пространство свирите заедно. Всичко е просто. Нещата са ясни. Отвътре в духа си всичко си знаеш. В играта на живота си – играеш я. Но не си обсебен от илюзията и, не си роб на мъглата и от суета..Свободен си отвътре си. Яснота. Знаеш кой си. Познаваш десантната мисия на духа си, спуснал се тук долу. Твоята си мисия. Не се сравняваш – действаш си задачките, за които скочи в това тяло, в този живот. И се смееш. Тихо, почти невидимо. А понякога с глас, който помита всеки остатък от вземането си насериозно… 
Малък си. Толкова малък, че си нищо. Никой си. Затова онова истинското тече през нулата на нищожността ти. И колкото си по-никой и нула, повече тече… Смееш се, бълбукаш – слънчев извор си. Жаден си, а водата на живота тече през теб. Водата на любящия смисъл!
Преди да тръгна, имаше една нощ с аяуаска. Отваряне на вратата към цялото преживяване, през която вече няма връщане. Прагът! Моментът, в който старият свят остава зад гърба ти, а пред теб се разстила непознатото.
После, началото на куеста. Знаех, че ме чакат тринадесет дни и нощи под открито небе без палатка, без спален чувал. Само одеяло и шалте върху земята. Слънцето щеше да ме пече, дъждът да ме мокри, вятърът да ме люлее, а нощем звездите да ме гледат право в очите. Това беше Влизането в пустинята, отделянето от всичко познато, за да останеш сам пред силите на природата и себе си.
Вода и храна: само три пъти. На четвъртия, седмия и деветия ден: бутилка вода и шепа плодове. Останалото време, сух глад. И въпреки това, глад нямаше. Жажда също. Чаках ги, но не дойдоха. Тялото се хранеше отвътре, разграждаше мазнините, превръщаше ги във вода и захар. Алхимия. Процесът, в който грубото се превръща във фино, материята се пречиства, за да се роди ново качество.
Дните се размиват
Още след първите два дни времето престана да бъде календар. Дните станаха състояния. Слънцето изгаряше кожата ми, но ме пречистваше. Дъждът падаше и усещах как отмива не само праха, но и мислите. Птиците бяха моите съседи. Десетки магичнигласове, които пееха над мен. Белка се стрелна една вечер в здрача, почти като призрак. Ястреб кацна наблизо, мълчалив свидетел. Планината дишаше с мен. Това беше Съюзът с Природата. Моментът, в който вече не си гост, а част от пейзажа.
На десетия ден започна замайването. Ставах и светът се завърташе. Не само, че това не ме плашеше, но го засилвах – с дишане, задържане дъха и бандхи. И доста пъти просто изключвах. Присъствах, но личността я нямаше. И това не беше безпомощност, а силата да си нула. Нищо, през което тече всичкото. Усещах, че отвъд определен праг животът вече не е твой. Оцеляваш само ако се слееш с нещо по-голямо. Това беше Изпитанието на границата. Проверката дали можеш да се довериш на Силата, когато личните ти ресурси свършат.
Тялото и вътрешната алхимия
От 105 килограма паднах на 92, макар че част от това беше вода. Когато след края започнах да пия, кантарът веднага върна три нагоре. Коремът – по-малък, но не изчезнал. Знам, че за това трябват редовни гладни дни, изключване на тестото и захарта, и да не ям късно вечер.
Физиологията на сухия глад е като вътрешна алхимия. Автофагията чисти болните клетки, онкологиите се топят, мазнините се разграждат до вода и глюкоза. Първо вътрешните мазнини около органите, после външните. Дори да няма кой знае каква видима промяна отвън, вътрешното прочистване е факт. Това е Пречистването на храма. Подготовката на тялото като съд за по-висока енергия.
Тишината и книгите
Носех си „Лествица“ и молитвеник от Учителя Беинса Дуно. Четях и отсявах. Оставях настрана фанатизма, автоагресията, отхвърлянето на различното. Държах здраво смирението, молитвата, ясното разпознаване на вътрешните бесове и тихата победа над тях. Това беше Срещата с Учителя. Не като човек, а като вътрешен глас, който ти показва кое да оставиш и кое да вземеш със себе си.
В тишината се яви Богинята, любовта. Не като идея, а като присъствие. За мен Тя беше любима. Възлюбената на духа ми. Пътят към Нейното лице минаваше през сенките, страховете, през женския образ, който нося в себе си: майка, дете, съпруга, духовна водачка… Докато не остана само Богинята. Това беше Съюзът с Божественото. Най-високата среща, в която вече няма разделение между теб и Него/Нея.
Братството и живата духовност
В тези дни осъзнах и нещо за Бялото братство. Ако то продължи да отхвърля живата приемствена линия от Учители и да стои настрани от реално работеща психотерапия, интегрирана в основата на пътя му, рискува да се превърне в секта, развъдник на характеропатии и байпасна „духовност“. Познаавам разликата. В Канада, в центъра на братството,където живях две години, всяка сутрин имаше време за психология, психотерапия, лична и групова работа. Там съзнатостта, интегритетът, смиреното великодушие и любовта, приложени в най-малките дела, бяха ежедневие. Това е Погледът отвън. Способността да видиш пътя си и пътя на общността, без илюзии.
Завръщането
Когато всичко свърши, първата глътка вода беше като прегръдкаta на Вселената. Първият залък като дар, който идва като позволение: живей! Очите ми блестяха не от здраве, а от онзи блясък, който се ражда, когато поумреш и се върнеш жив. Това е Връщането с дара. Моментът, в който се връщаш в света, но вече не си същият, и носиш със себе си нещо, което може да послужи и на другите.
Тринадесет дни под небето. Тринадесет дни в пустинята. В дебрите на себе си. И когато излезеш оттам, вече знаеш: животът е сън, а сънуващият е добре да се събуди.
Благодаря за четирите вижън куеста на организаторите им, курандеросите Петър, Симона, Милен, Маги. Благодаря и на всички други участници и на поддържащия екип! Благодаря от сърце за доверието, приемането, толерантността и уважението. Както казах и в темаскала, нека срещаме сърцата си приятелски и отвъд формалните организираности. Както и да обменяме следваните си духовни линии в духа, където са едно, отвъд малките човешки разделения!
Орлин Баев