„Процепът“ на Джоузеф Овъртън
Всъщност е процеп – създаване на пукнатина в идейната система, която постепенно се разширява до превръщането и в „дере, гранд каньон и марианската падина“ на прокарваното и вклинявано внушение.
Овъртън просто систематизира отдавна съществувалите механизми за социална манипулация. Всъщност нищо ново под слънцето. Хората с пари и власт решават да въведат…каквото и да е. И го правят. Работи и в позитивна, и в негативна посока. Като позитивна, пример е масовото глобално спиране на цигарите. Някой чичко паричко решава, че му димят наоколо и целият подвластен му свят спира тютюна. Ама че шаманите го наричат дух покровител, няма значение, така е решил чичо паричо. Такова светло ползване манипулативните механизми е прокарването примерно на вегетарианството, което забележимо заема мястото си и от странно изключение все повече се превръща в желана норма. Или запазването видовете, хуманното отношение към животните, обратното залесяване и ценене горите и т.н.
По-често обаче, в света какъвто е, механизмите за манипулация се ползват в другата посока. Искаш да въведеш людоедството като норма? 300 пола, при това не в периферията на обществените процеси, а като най-желателното и централно положение на нещата? Да премахнеш семейната структура и така масирано да подринеш устоите на обществото? Публичните игри, отразявани и популирани медийно, с преследване и нараняване на хора? Отглеждането на животни промишлено, в кошмарни антиприродни условия, с единствената цел печалбата от убийството им? Превръщането на алчността, горделивостта, бездушието, лъжата, лицемерието, жестокостта, редукционисткия двумерен материализъм и похотта във върховни ценности? Евгениката, науката за генетичното моделиране на хората широко приета като норма? Очернянето и девалвацията на индивид, общност или система за психодуховно развитие, истински наситени със стойност и смисъл, обезценени до отвратителни?
Каквото и да е, стига зад командата за въвеждането му да стоят достатъчно власт, пари, притежавани медии – никакъв проблем. В началото е неприемлива, немислима и дори болестна идея. Постепенно става отвратителна и табуирана, но евентуално възможна. После възприятието за въвежданата ужасия се смекчава до налична маргиналност. Оттам ексцентрична и някакси пиперлива, възбуждаща възможност, която се поставя в прожекторите на стадното внимание като спорна и дискусионна идея, която не след дълго прераства просто в различна гледна точка и толерантно допустимо лично право на алтернативен, все повече нормализиран и препоръчителен избор. Не след дълго така въвежданият „избор“ става „морално“ задължителна норма, институционализирана и законово подкрепяна с наказуемост при отказ от поддържането и споделянето ѝ.
Вътрешните механизми за прокарването: добре познатото диаболично разделяй и владей. Разцепване общността на лагери за и против, защитници и поддръжници, при масираното говорене за нововъведението. В началото двата лагера сякаш и уж са равнопоставено валидни. Но това е илюзия за избор, която бързо се размива от масираните внушения през платените медии, журналисти, инфлуенсъри и клакьори, поддържащи тезата на плащащия поръчител. Свободата тук е заблуда, театрален декор в демо(но)кратичната агитка на олигарха, плащащ музиката. Агитката продължава през четвъртата власт на медиите, собственост или под влиянието на поръчителя, през платени говорители и конформистките им васали, вече при все по-масираното „оборване“ на фиктивната антитеза и масираните повторения. Антитезата в началото е била уж равностойна, но е превърната от нежелана, до посмешище и наказуемо преследвана. От междучовешките механизми за социален контрол (конформизъм и групова идентичност, клюки, репутация, сарказъм и остракизъм, изолация, професионален и икономически натиск…), до легализираните правни, държавни и икономически санкции от институциите/ бухалките на власт имащата морда. Не е нужно дори да се доказва истински тезата. Внедрява се през емоционалното черно-бяло псевдо мислене на тълпата и афективното ѝ „заразяване“ с „правилното“ вербуване възприятието в желаната целева посока. Когато повторението е индоктринирано достатъчно, все по-големи маси, по правило с ниска емоционална диференцираност и висока сугестабилност, го подхващат и активно разпространяват „на самоход“/ автономно. Логиката, колкото и здрава, вярна, истинна и свързана с реалността да е, все по-масово се отрича като глупост.
В процеса на внедряване желаното активно се ползват евфемизмите – смяната на термините с по-приемливо и допустимо звучащи. Репресията се заменя от защитни мерки в полза на обществото, цензурата става на протективна модерация, пропагандата на стратегическа комуникация, дигиталното следене на грижи за сигурността, доносническото предателство на гражданска отговорност, уволненията и съкращенията на преструктуриране и оптимизация на човешкия фактор, социалното инженерство на обществена трансформация, дискриминацията на позитивна избирателност, абортите на репродуктивни права, тоталитаризмът на силно лидерство, олигархичната корпоративност на владеене на ресурсите, военната инвазия с властови и икономически цели се превръща в мироопазваща операция, отнемането на свободите на грижа за сигурността… Очернянето бива представяно и приемано от психологията на тълпата за единствената истина. Защото тълпата, дори съставена от професори, е подобна на дете, примитив или дивак с разцепено, емоционално, крайно идеализиращо и девалвиращо подобие на мислене.
Постепенно все по-широки обществени кръгове автоматично приемат внушаваните идеи и процеси за централно валидни. Недай си Боже човекът да стои повечко пред зомбивизора… Ползва се присъщия на стадното „мислене“ конформизъм. Несъзнавано сублиминален поради ниската афективна диференцираност или съзнателен, поради желаните изгоди от подравняването с власт имащите и силните на деня. Конформизмът е древният, еволюционно обусловен страх на човека да не бъде изключен и отхвърлен от племето, което в миналото е било равно на смърт.
Когато въвежданата посока вече е придвижена през разтваряне процепа, а стадното „мислене“ я е поело, идват апелите за „разумност“. Избирателно се подбират статистики, които всъщност са стъкмистики, насажданата теза се представя за факт през селективната избирателност на потвърждаващите я конкретни случаи и дисквалифицирането на оборващите я. Спретва се позоваване на „логика“, реално лишена от всякаква истинност – защото логиката е подобна на лека жена, нагаждаща се към този, който плаща.
Внедряваната идея вече става популярна. После модерна и централна. Известни личности през медиите и социалките започват масово да я подкрепят. Стартират се кампании, в светлината на прожекторите се поставят емоционални истории, сякаш потвърждаващи внедряваната посока като нормално валидна. Активно се работи с илюзията за избор. Уж антитезата е допускана, но все повече е маргинализирана и започва да служи единствено като очернено жалък антипод на прокарваното.
Накрая идва институционализираното нормализиране през държавата, законодателството и институциите. И това, което не преди много време е било ужасяващо, чудовищно и немислимо, става изискван норматив. По-голямата част от тълпата тотално несъзнавано се равнява по мозъчната промивка. Една малко по-интелигентна и по-психопатна част приема тезата поради интереса, клатещ феса. Поради достъпа до власт, кариера, финанси, изгоди. Наистина малцина са истински автономните, интегрираните около смисъла, неподвластните на социалните манипулации и внушения. Такова стабилно малцинство, приблизително около 10-на процента, стъпва на базата на вътрепсихичната си имунизираност от манипулативни внушения, непотвърдени от вътрешния им авторитет и връзка с реалността. Такава стабилност се гради през тежката пътека на себепознанието и себерегулацията, реализирани в контекста на тежки житейски катаклизми, сривове и възходи, предателства и трудности, горест и радост. Има още едни десетина процента от популацията, чиято автономност е понякога налична, понякога не. Контекстуално, според сбора от вътрешни и социални фактори в дадения момент. И още едни 10-на %, които понякога рядко са във вътрешната опора на емоционалната си независимост, оттам и на ясна преценка и свобода от кукловодни внушения. Понякога… Реално слабо подвластните на манипулация са едни 15%. Разбира се, това е приблизително число.
Както при интелекта, повечето хора си мислят, че са над средните стойности, така и по отношение на манипулативния имунитет, повечето приемат, че са от малцината неподвластни. Уви, истината е друга. Всеки си има слепите петна и теми, през които не само е част от тълпата, а тълпата говори през него. Включая и пишещия тези редове. Иронията е, че обществото никак не обича дивергентите (по аналогия с едноименния филм), тези неподвластните. Изглеждат им странни, неудобни, често дразнещи… И да си индивидуиран около смисъла и трудно подвластен на манипулации, не е диплома и титла. Ежедневна дисциплина и смелост е. И малцина издържат постоянно в този режим, без да си починат в удобното легло на: „Аз следвам зададения от желателното статукво мейнстрийм.“ …
През процепа на Овъртън от власт имащите може да се прокара всичко. Да се ходи с парцал на лицето (скоро две години го правихме всички), да се инжектираме задължително с каквото ни кажат, да повярваме, че откровено святи хора са педофили и убийци… Ако кукловодите зададат команда да се ходи с тенджера на главата, защото марсианците внушават еди си какво си, хората ще вярват и ще го правят. Ще се появят обсъждащите на принципа разделяй и владей фракции, платените клакьори и журналисти, илюзията за избор, промяната на вярванията и евфемистичните подмени, масираните повторения, осмиването на инакомислещите и…готово… Това са само бегли податки. 300 пола, сексуалните извращения като норма, двумерният материализъм като зададен от глобалните финасови „старейшини“ и научни „жреци“…
Както започнах, хубавото на този механизъм е, че работи и в светла посока. Текат глобални промени, а всяко зло за добро. Не че самото то идея си има… Светът става общностен, малкото племенно мислене и структури (държави) постепенно се надхвърлят до единно човечество, екологичното отношение и практики стават норма, въвеждат се права и уважение към братята животинки. Пулсът на планетата все повече се равнява с този на смисъла. От позицията на един малък житейски цикъл това трудно се вижда, но през очите на духа се мъдрознае.
………
С обич,
Орлин Баев