Паническото разстройство и свързаните с него фобии, евентуално натрапливи, хипохондрични и агорафобични състояния могат да бъдат възприемани по два начина. Или през призмата на психиатричното статукво, като част от болестната класификация или като покана за вникване в собствения ум, себепознание, смела сила. В първия случай паниката е автоматично и по презумпция приемана за „лоша“, за агресор, с когото преживяващият я трябва да се бори или от която да бяга и се крие, тъй като несъзнавано вече се е самопоставил в позицията на случайна нещастна жертва. Ако човек обаче съзнае, че няма никакви случайности, а преживяваният от него страх се случва, за да му даде възможност да преобразува ума си така, че да му бъде послушен и сигурен инструмент в живота, той се превръща в ковач на съдбата си!
Когато човек промени възприятието за себе си от жертва в творец на живота си, знае че онази безлюбна празнота, тъжна изоставена самотност в подсъзнанието му, от която експлоадира паническият страх, няма нужда да се изолира с опити за компенсация и бягство от нея чрез свръхконтрол, безкрайно интелектуализиращо мислене и състояние на напрегнато бягство. Вместо това човек знае, че никога не е бил жертва. Точно обратното – започва да разбира, че е благословен с преживяванията си на паника, че има уникалната възможност сам да избира реакцията си на ставащото в него и живота му, че не съществува такова житейско случване като „жертва на обстоятелствата“, а че всичко е точно на мястото си, най-подходящо за него, в точния момент и по най-добрия за израстването му начин!
По наблюденията ми типичният характер на човек, преживяващ паническо разстройство е зависим, вкопчващ се в илюзорната сигурност на някой или нещо, свръхчувствителен, с дълбоки и често прикривани и от самия себе си вярвания за собствена несполука и провал, нищожност, безлюбна изоставеност от сигурността на живота и „значимия“ друг, вярвания за злополука, катастрофи, страх от самия страх и смъртта, компенсирани или с бягство от житейски предизвикателства или с борбата на свръх-старанието за успех на най-високо ниво, одобрение, кариера. Една вътрешна празнота, жадуваща обич и приемане. Липса, която обаче няма как да бъде запълнена отвън – то е като да наливаш вода в продънена каца. Вместо това, човекът е нужно да се научи да губи горделивия си его контрол и „скача“ в страха си – смело, със „свещта“ на осъзнаването си да освети програмите (вярванията, комплексите) на страха си, да се научи да издържа присъствието си в напрежението на въпросната характерова „дупка“ отвътре. Но сега вместо с отричането и, с любящото смирено приемане, идващо от потенциала му! Тази вътрешна липса е като малко дете. То има нужда не от гоненето му още по-надълбоко в тъмнината на несъзнаваното чрез хапчета или маладаптивните в случая психични защитни механизми на изтласкването, отричането, компенсацията и интелектуализацията. Това детенце отвътре има нужда от смирена любяща прегръдка! От търпеливо и спокойно издържане на „треперенето“ на паниката му, с когнитивно – афективната настройка на релаксирана обич! По пътя на промяна на психичната нагласа има различни помощни методи, „патерици и проходилки“, прийоми и подходи, но целта е преобразуване на характеровите слабости. Но, не с битка, а с приемаща прегръдка! Защото няма по-голяма сила от това да останеш напълно „гол и разкрит“ пред самия себе си и приемеш „слабостта“ си безусловно!
Когато човек по този начин следва пътя на силата си, в даден момент забелязва, че неща, които преди са му били неимоверно трудни и е преминавал през тях с огромни усилия, сега върши с радостна лекота! А това, което преди е било невъзможна фикция, сега са реално осъществими възможности. Нещата от живота са същите, но мисленето за самия себе си и тях е различно. Позицията на възприятие се е променила. Това прави психотерапията!
Тревожното състояние тласка човека към мъдростта му! Към самоувереност, идваща от себепознание! Самоувереност, която обаче е различна от безплодната преструвка пред самия себе си, бягаща от досег до ядрото, до прекрасното вдъхновение, скрито в силата на страха. Когато човек съумее смирено да се отпусне в страха си, тялото и душата му знаят как да извлекат тази самоуверена сила. Променя се биохимията. Променя се характерът! Вместо да търси сигурност в илюзиите на страха си, а оттам в погледите на хората през социалните си успехи на всяка цена, емоционално интелигентният човек търси сигурност дълбоко в себе си. Независима от света и хората самоувереност! Тогава и социалните успехи се случват далеч по-леко и свободно, а хората жадуват компанията на такъв относително самостоен в автентичната си смелост човек!
В даден момент, преживяващият тревожно разстройство разбира, че има само два избора. Или да послуша сугестията на социалното стадо, с неговите илюзорни параметри за нормираност и плоско възприятие за правилност или да се довери на повика на духа си! Ако избере първия невротичен избор, може спокойно да се оплаква и приема за нещастен, заливайки се със шепи хапчета, превърнали се в част от психодинамиката му на бягство от сянката си! Това е сигурен начин за носене с години и увековечаване на състоянието. Във втория случай, човек вижда, че няма какъвто и да е проблем в страховото му преживяване, но купища от „диаманти“ на образуващите се адаптивни добродетели и черти на характера му го чакат едва-едва прикрити под страха от страха, все повече преобразуващ се в спокойно плаване в него, променящо го до решителна и светла, изпълнена с обич самоувереност!
Накратко, самият човек е този, който избира по кой път да поеме. Може и да се колебае от единия към другия, да регресира до инфантилни избори и психодинамики. Може обаче и да осъзнае силата си за броени сесии психотерапия да промени живота си в смел и творчески! Не с битка обаче, а с осъзнаваща и разбираща, смирено приемаща обич!