Въпрос:
„Здравейте,
Майка ми има недиагностицирано от специалист психично заболяване. Знаците за неговото наличие бяха наяве още когато бях млада и живеех с нея и баща ми (т.е. преди 20тина години), но тогава нито аз, нито той (баща ми) сме подозирали какво ще стане след време.
Понастоящем майка ми е на 59 години, не работи от поне 7, издържа я баща ми. Той, от своя страна, също е на 59 години, средностатистически мъж. Който, след многократни усилия да разбере защо майка ми буквално го обвинява за всичко лошо на света, или да я накара да отиде на лекар и да прозре, че нещата, които вижда, са илюзия, се разведе с нея и в момента живее на друго място, но периодично се прибира в общия им апартамент, за да ѝ остави средства за живеене. Тя живее сама (изключвам котката домашен любимец), което вероятно влошава състоянието и илюзиите ѝ.
Още когато бях тийнейджърка си спомням, че майка ми все намираше някой, за който смята, че е говорил зад гърба ѝ – колежка, съседи, приятелка. Тогава не обръщахме много внимание с баща ми, но нещата постепенно започнаха да се влошават с годините. Преди около 15 години майка ми бе блъсната от кола, и може да си въобразявам, но сякаш след като не получи възмездие започна да смята все по-силно, че околните ѝ кроят капани и интриги. Напусна работа, постепенно спря да ходи на стажовете към Бюрото по труда и с баща ми се разбраха да стои вкъщи.
Първият сериозен сблъсък с мен бе през 2018та, когато ме обвини, че съм разкрила нейни тайни „по интернет“ и съм я излагала във Фейсбук (няма никаква истина в това – тя няма тайни, от които някой специфично да се интересува, а единствената снимка с нея, която имах във Фейсбук, я изтрих малко след това). Периодично след това обвиняваше мен или най-често баща ми в подобни неща, но през последната година и половина започна да смята, че в климатика има камера, че в банята я снимат, че някой я тормози чрез интернет, че хората, с които се разминава по улицата я обсъждат и прочие.
Миналата седмица е отишла в полицейското управление към града, в който живее, за да пусне жалба за тормоз срещу мен, баща ми и още хора, които не е посочила конкретно, макар че ги познавала. От полицията бяха усетили нещата и говориха с мен относно жалбата. А днес майка ми ми звънна, че ще пусне нова. В същото време желае да идва до София, където живея с 2.5 годишната си дъщеря и мъжа си, за да ни види. Не знам дали това е нейният вик за помощ, вероятно е така. Аз не познавам тази жена и тя няма нищо общо с грижовната майка, която имах. Не чувствам вина, жал ми е, но преди всичко съм адски ядосана, че трябва да се занимавам с нея. Изглежда много коравосърдечно, знам. Но ако не дистанцирам и охладя себе си, ще полудея и аз. А искам да бъда адекватен родител на детето си.
Вметвам, преди да приключа, че бащата на майка ми беше отвратителен насилник, умря без нито един човек, който да скърби за него и да го помни с нещо добро, мачкаше баба ми до последно, а тя си замина от рак на гърдата година след неговата смърт. Т.е. допускам, че майка ми е страдала и носи белезите на домашното насилие. Баща ми няма нищо общо с този тип мъже и никога не ѝ е посягал.
Знам, че не мога да я накарам да се лекува насила, нито да приема медикаменти, но бих била благодарна да получа съвет за това какво да опитаме с баща ми. Не искам да чакам да нарани някого или себе си.“
Отговор:
Майка ви действително е недиагностицирана. Клиничната хипотеза преминава от параноидна характерова организация –> с времето „втвърдила се“ до все по-маладаптивно присъстващи параноидни характерови акцентуации –> параноидно личностово р-во/ характеропатия –> обостряне до параноидно налудна психоза. Процесът се е развивал десетилетия не само характерово, но и чисто неврално. С проследяването казуса въз основа питането ви не поставям диагноза – това е работа невропсихиатъра. Просто щрихирам психологична оценка, насочваща към процесите на определена психопатология.
Най-важно за вас е да осъзнаете, че майка ви действително е болна, възприятието ѝ не зависи от степента ѝ на интелект, а от тежкия паранодно психотичен „филтър“, през който пречупва света. Развоят на подозрителността ѝ, от базисна мнителност, недоверчивост и преследваща обвинителност като цяло, през колежките, все по-близките, та до баща ви и вас, също е типичен за градацията, която споменавам.
Важни в случая са две насоки. Вътрешното ви отношение. И социалното ви поведение и конкретни действия.
Не сте психолог, психиатър, социален работник, приятелка, спасителка, родител и какво ли още не на майка си. Спрямо нея и родителите си въобще сте просто дете и това не се променя. Нужно е да живеете живота си активно, с внимание към собствения си живот, семейство, мъж , дете, работа, приятелки, хобита, цели, проекти и развитие. В процес на скърбене сте. Сякаш майка ви, макар и физически наоколо, вече е загубена. И това не е далеч от голата истина. В скърбене сте, а гневът покрива страх и тъга, вина и болка, които е добре да се адресират. Евентуално през психотерапия. В процеса на такава осъзнавате и преживявате излишността на вината, надхвърляте я, позволявате на гнева спокойно да се излее в защитена среда, да се канализира и израсне до здраво себезаявяване, тъгата се изстрадва до мъдростта на приемането. Почвате не само през ума, а през тялото, чувствата и емоциите си да разбирате, че основната част от най-доброто, което можете да направите, е да се фокусирате в собствения си живот, а емоционално да поставите границите си спрямо майка си.
Това поставяне на граници вече навлиза и в поведенческо-социалната част от казуса ви. То не е да изключите родителите си напълно от живота си, не. Нито е да не отговаряте на обажданията на майка си съвсем. По-скоро е разбиране състоянието ѝ като актуално болестно. Като се чуете, не да оборвате логически налудностите ѝ, а по-скоро: „Виждам, че така се чувстваш. За мен е друго, но те чувам.“ Толкова и в този дух. Поведенчески е нужно да събирате данни за оплакванията и жалбите ѝ, да се видите евентуално заедно с баща ви с добър психиатър, който да ви изслуша и ви разясни процесите около мама, както и да предложи варианти. Един по-мек такъв е да я насочите към лекар не с „Ти си луда!“ или „За психиатър си!“…, а „Виждам, че си нервна и ти е тревожно. Може да се видим с лекар, за да помогне с нещо да си по-спокойна!“… При силни характерови акцентуации, а още повече при психотични налудности, проекцията на околните на очакването им за осъзнаване, често е кауза пердута. Тук пси механизмите на отричане и разцепване са подлежани от мозъчни промени и това е добре ясно да бъде разбирано от вас.
Ако майка ви се реши да посети лекаря и приема изписаните ѝ медикаменти, е силно вероятно параноидните налудности да се оберат. Друг вариант е медикаментът на мастна основа (на депо), който работи поне два и повече месеца. Тоест, има вариант психотичността да бъде парирана. Което не премахва характеровата параноидна „подложка“, но все пак прави видима разлика. Ако не желае посещение при лекар, има варианти и за принудително хоспитализиране, когато и ако има основания, че може да бъде опасна за себе си и другите. И нещо важно: основно с нея е нужно да се занимава баща ви. Вие понякога. Имате живот да живеете.
Говорите за миналото на майка ви. Да, възможно е възпитанието да участва като част от характеровите ѝ установки. Само като част обаче. Описваните акцентуации и развой говорят за биологична предразположеност като основна част от етиологията на заболяването. Затова умишлено не се спирам на възпитателно-психологичната страна от ранните ѝ години. Не всичко е до психология, анализа и психотерапия, колкото и модерно нашумели дисциплини да са. Разбира се, изледването на системните и родови причини от ваша страна се отразява благотворно на цялата система и преди всичко помага на вас самата в процес а ви на емоционална стабилизиране. Не бива обаче да носите фалшиви очаквания, че такава работа ще бъде ключова и ще излекува майка ви. Психозата е съдба, бушон в родовата система, един вид договор между същността на човека и живота да премине през това и я преживее. Което не означава, че не може да се вземат медикаментозно нерологични и психиатрични мерки. Напротив, наложителни са.
Накратко, обобщени насоки:
Към баща ви:
- Да спре да спори с нейните убеждения и обвинения.
- Да не се опитва да я убеждава, че греши.
- Да поддържа спокоен, ограничен и коректен контакт.
- Да документира жалби, обвинения и по-сериозни прояви.
- Да се консултира с психиатър като близък на човек с подобна симптоматика.
- Да следи за риск от агресия, самоувреждане или тежко занемаряване.
- Да не поема ролята на спасител и лечител.
Към вас:
- Да поставите живота си, партньорството, майчинството и собственото си психично здраве на първо място.
- Да не се оправдавате и защитавате срещу налудните обвинения.
- Да прекратявате разговори, когато преминат към обвинения и подозрения.
- Да поддържате толкова близост, колкото не разрушава собствения ви живот.
- Да приемете, че не носите отговорност за нейното лечение. Не сте ѝ лекар и спасител.
- Да не жертвате себе си и семейството си в опит да я спасите.
И към двама ви:
- Да не влизате в съдържанието на налудностите.
- Да говорите повече за страха, болката и преживяванията ѝ, отколкото за това дали твърденията ѝ са верни.
- Да действате като екип и да поддържате обща позиция.
- Да пазите собствената си връзка с реалността и нормалния си живот.
- Да потърсите психиатрична помощ при ескалация на симптомите.
- Да съчетавате състрадание с ясни и твърди граници.
- Да приемете, че не можете да излекувате човек, който не осъзнава, че е болен.
- Да помните, че понякога най-голямата помощ не е спасяването, а запазването на собствената стабилност, цели и активен живот.
С разбиране и уважение,
Орлин Баев