Въпроси и отговори 5

Въпроси и отговори 5

Въпрос:

Здравейте, анонимна съм ,защото не желая да се показвам.

По въпроса преди една година имах силни тревожности и няколко паник атаки,който към днешна дата не чувствам, може би и с това идва проблема ми, не зная. Имам дете на седем години от предишна връзка.Имам приятел от 4 години ,добър , мил и всеугаждащ, държи се с детето ми сякаш е негово, е понякога трябва да го карам нещо да върши ,но … С времето съм го хващала да си пише с други ,да трие чатове , да играе комар и да лъже ,да се заиграва с други ,но винаги обещава ,че така вече няма да прави. От няколко месеца не го проверявам дали си пише с други и не ме интересува. Обаче вече не желая да съм интимна с него. Хем го обичам,хем не искам да те разделяме. Иска дете и постоянно търси поводи да ми го натяква, аз се сърдя естествено и нещата ескалират, нервна съм заяждам се казвам думи ,който не ги мисля. Не знам какво да правя, желанието ми за интимност не се проявява към него , но и нямам желание като цяло, преди това не беше така исках денонощно. Въпреки това търся близост прегръдка, целувка,казвам ,че го обичам, показвам го. Но на него не му стига. Не зная какво да правя,моля за помощ. Всеки съвет ще ми е от полза.

Отговор:

Сложила сте го в графа приятел, съквартирант, дружка – загубено е привличането в тази посока. Защо така? Нали е сексуален, грижи се, приема детето, „…добър, мил, все угаждащ…“?! Ами точно поради това. Защото в милионите години еволюция мъжките качества са сила, воля, непредвидимост, следване цели често противоречащи на нечие мнение, хъс, дисциплина, присъствие на духа, висока агресия, влагана подходящо, известна труднодостъпност не поради прикриване, а просто поради това „планинско“ присъствие на духа…

Загубила сте интерес към него като към мъж, това е. В графа приятелка, помощничка, съжителка е…

Тревожността отпреди година, която описвате – да, възможно е да има връзка с партньорската ви ситуация, но това се потвърждава или отхвърля в психотерапевтична сесия.

Също, винаги е добра идея да проверите хормоните и въобще, биологията…

Партньорът ви има потенциал. И наместо да ползва уменията си за поемане на риск в хазартните зали, ако вложи енергията си в развиване мъжествеността и бизнес целите си, вие също бихте се променила към него… Тогава няма да е толкова всеугаждаща бавачка, но ще пали огъня ви…

Самата вие бихте могла да го тласнете в такава посока. Да го вдъхновявате за развитие, кариера, бизнес, посещаване мъжка група…

Успехи в партньорството и живота!

Въпрос:

Здравейте, тъй като не мога да се справя сама, пиша тук с молба за насока към специалист. От няколко години насам, периодично страдам от пристъпи на силна тревожност и натрапчиви мисли свързани със здравето ми. Имам чувството, че мозъкът ми само търси и най- малката причина за да направи огромен проблем, който ме съсипва и не ми дава мира. Абсолютно губя контрол над това чувство на страх. Редки са моментите, когато я няма оная „буца“ в стомаха. Няколко пъти през живота ми се случва да получавам и нарушения във вегетативната нервна система като сърцебиене, недостиг на въздух / това продължава с месеци/, побеляване на пръстите, чувство на студ с посиняване на устните и ноктите ми… Посещавала съм кардиолози, невролози и ендокринолози, според тях всичко е наред и причината е вегетативна. Трябва някак да се „излекувам“ от това, защото освенна себе си, досаждам и отегчавам близките си, а и не ускам да го прехвърля на дъщеря си. На 40 години съм. Благодаря Ви за всеки съвет и насока.

Отговор:

Има справяне, когато съумеете да се възпирате да „се тръшкате“ на близките си и започнете активно да се учите да общувате със страховете си. С онази „топка“ в стомаха и всички вегетативни симптоми, водещи право към несъзнаваното ви, което е нужно да осъзнавате, обгрижвате и обичате. Защото натрапливото фиксиране на ума в болести е само механизъм на изместваща хипохондриаза. Защитен механизъм, който подобно на вентил оттича тревожното налягане в предъвкване в посока болести. Защитен, защото така автоматично ви държи настрани от реалните травматични когнитивни схеми, от които цялата ви система се ужасява и от които активно бяга…в хипохондричните натрапливости.

Началото на пътя по реалното ви справяне започва с това, че променяте фокуса от биологично-телесния домейн, в психичния. Съответно там, в емоциите, чувствата, страховете, вярванията от целия ви живот и дори от рода ви, търсите решението. А съпровождащите клиницисти се оказват психотерапевтите, подготвени в сферата на същия този психичен домейн.

Въпрос:

Здравейте, дълги години работих отговорна и стресираща работа, която беше добре заплатена. Перфекционист съм и за да успея да се справя с ежедневните си задачи започнах да работя до късно, през почивните дни, по време на отпуск. Все се надявах, че ще насмогна, но ми възлагаха повече ангажименти и постоянно трябваше да спазвам срокове. Разболях се и се наложи да напусна работа, за да се възстановя. Докато си търся нова работа получавам предложения с ниско заплащане. Наясно съм, че не мога да се върна на предишната си работа и се чувствам постоянно виновна, че не мога да изкарвам предишната си заплата. Чувствам се провалена, че не успях да издържа още няколко години докато се пенсионирам. И с по-малка заплата можем да се справим финансово у дома, но аз се обвинявам постоянно и ми е трудно да го преодолея.

Отговор:

Ами не е било добре да продължавате. Болестта е свършила автоматично това, което по един по-умерен начин е бивало да свършите вие съзнателно. Да поставите границите си. А те в основата си идват от любов към себе си. Тя пък е осъзнала заложените модели, „спукала“ е балонестия напън на перфекционизма, зависимостта от авторитета, превърнала е автоагресията на критика в себедоверие. В център от доволство и сигурност.

За добро е всичко. За минаване през горния процес е. Дори само няколко стъпки в тази посока вече променят вътрешната ви ситуация. Оттам странно как синхронично и външната. Работа има много. Още повече за читави и подготвени кадри. И не възрастта е пречка. От маса мои клиенти, търсещи служители чувам, че предпочитат именно опитен, в 40-тте, 50-тте, че и нагоре служители, защото знаят, могат и освен да искат, имат и какво да дават.

Когато изчистите автоагресията на вината, перфекционизма и неувереността в основата си, работа ще се появи. Защото сте поработила по характера, което автоматично променя и съдбата ви. Защото доверието в себе си работи за вас. Слиза на мига до дълбините на работодателя, с когото водите разговор и събужда ответното му доверие във вас.

И забележете, това доверие е различно от свръхпрестараването. Последното идва от липсата му. И колкото повече се престараваме, повече послания даваме за добри магаренца и повече ни товарят…

С горните трасиращи послания просто посочвам посоката. И твърдя, че следването и променя качествено всичко.

Въпрос:

Ревността убива ли любовта? Чувствам се буквално в“ клетка“, освен на работа сам не излизам никъде, нямам вече приятели. Проверява се всичко-телефони, дрехи, колата, и т.н. Незная как да действам? Моля за съвети, насоки. Предложих терапевт, но отказва

категорично!

Отговор:

Принципно я убива, да. Защото е страх, прикрит от насилническа агресия. Нищо общо с любовта няма ревността. Дори не е чисто човешко чувство. И животинките ревнуват…

В същото време, ако питате хората, ще завалят всякакви мнения и съвети, всеки през собствена въсприятийна призма, къде съзнавано, къде не, силно повлияна от нагласите на социума, в който живее. Една баба от Кърджали би ви казала да търпите, да обичате въпреки, да сте доволна в себе си, да оценявате мъжа какъвто е, да се радвате на децата и живота си в зададените рамки. Че именно това е животът, че много мъже ревнуват… Така дори би нормализирала ситуацията и би ви насочила към намиране радост в нея каквато е.

Друга жена (и въобще индивид), от Ню Йорк или дори София, би ви казала, че прекомерното ревнуване е насилие над вас, отнемане от правата ви на съзнателен човек, лишаване от важни части и дейности от живота, тормоз…

Не сме от Манхатън, нито от Саудитска Арабия и за нас възприятието на такава ситуация с ревнивец е някъде по средата. Решението също.

Имаме живот да живеем. Уважението към партньора е важна част от него. Грижите за децата, работата, приятелствата, хобитата също. За известно време човек може да се смири и да понесе едно ограничение. Дори да намери вътре в себе си смисъл в това. Ако е за прекалено дълго обаче, целият живот бива подчинен до една робия на партньорската неувереност. Някои правят такъв избор и дори намират известно удовлетворение в рамките му. Такава е била традиционната посока в продължение на хилядолетия. Дали е здрава? Не особено. Робия на страховете на партньора е. Не е любов ревността. Антипод и е дори. Удачна е единствено в малка степен. В хомеопатични дози. Тогава е приемлива. Когато е по-силна обаче, вече е патология. Смазващо, агресивно съмнение е, постоянно натрапвано над другия. Съмнение вменяващо вина, каращо партньора да се колебае в собствените си мисли, мотиви, намерения, нужди, в качествата си като човек. Подкопаваща самооценката, собствената автентичност, самоуважение и достойнство е чрезмерната ревност. Терор, манипулация е, когато е по-силна агресията и.

Както виждате, не давам готови решения. Прекалено лесно се ръсят такива в съвременния ни свят. Замисляла ли сте се вие самата да се видите за няколко консултации с добър терапевт? Може би когато той види решимостта ви да си живеете живота качествено и активно, когато осъзнае, че нямате намерение да се съобразявате с болестното му състояние, ще склони за семейни консултации?!

Ако въпреки всичко отказва, а ревността продължава болезнено, решенията остават единствено във вашия ресор.

Пращам искрена благословия на семейството ви, с вярата, че осъзнаването и промяната в добра посока са неизбежни.

O.Б.

„Има още една заблуда: някога, отдавна, Бог е създал Вселената, а сега всичко това съществува, независимо от Неговата воля. Разбира се, понякога Той се явява на Земята, за да въведе ред. Но Христос говори напълно обратното: всяка част от секундата ние получаваме енергия от Бог и не можем да съществуваме без любов към Него.

Бог управлава Вселената във всяка една част от секундата. На повърхностно ниво има човешка воля, а на вътрешно-само Божествена. В Библията е казано, че нито един косъм няма да падне от главата на човека без Божията воля.“

Сергей Лазарев, „Лицата на горделивостта“

………

Обичам сериала „Свръхестествено“. Метафорите в него са облечени в много зрелищен екшън с цел популяризация. Зад това обаче стои сериозен екип от сравнителни митолози, религиоведи и теолози, през приказния сюжет на филма предоставящи ключови познания. Оказва се, че тези познания могат да се нарекат не само библейски, философски или кабалистични, а в основата си са психоаналитични. Идват от нивата на процесиране на човешкото съзнание.

Харесвам този филм – Бог като писателя Чък, ангелите оказващи се доста арогантно откъснати от човешките мотиви… Демоните… Разцепената идеализация на рая и отречената девалюация на ада… Люцифер като обидения, имащ трудности с бащиния си образ син, мотивът за Каин и Авел през братята Дийн и Сам, плоската, черно-бяла борба между доброто и злото, постепенно надхвърляна до по-цялостно възприятие през една невротично депресивна позиция, усещана с напредването на сериала… Древните богове индийски, нордски, старозаветното съзнание и новозаветните по-високи послания…

Харесвам сериала. Към края му обаче се прокрадва съмнението в Бога. Част от него се изразява в разбирането, че пише поредица от светове-чернови, които когато не хареса, захвърля на произвола или унищожава бездушно. Представя се недвусмислено, че Бог е лишен от душа, изоставил света, изобразяван е като един твърде нарцистично-социопатен персонаж… Всъщност такова виждане проецира несъзнаваните травматични вярвания на сценариста и режисьора за отхвърленост, изоставяне, лишеност от обич, несправедливост и предадено бездушие. Което компроментира иначе изключителното повествование, поради отдалечеността на всяваното съмнение от актуалното положение на нещата в живота.

Когато човек чете Сергей Лазарев, в него заживява красивото познание на законите на живота, по-твърди, реални и веществени (макар и фини) от бетонния блок отсреща. Появява се сърдечно мъдрознание, поставящо любомъдрия смисъл в центъра. От тази мъдра любов произтича естествена нравственост, наситена с жива етика, със закономерностите на любовта. През такова сърдечно познание се оказва не само, че Бог не е напуснал света в някаква индиферентно-неглижираща трансцеденция, но е дълбоко иманентно вплетен и присъстващ във всичко живо.

През такова живо познание човек долавя, че животът е закономерен, неслучайно синхроничен. Че „…и космите на главата ви са преброени…“. Усеща, че всичко ставащо във всеки миг е Бог. Ние сме част от Бога, животните и растенията са, минералите, планетите, звездите и галактиките са. Фините светове са. Всичко е отразена пиеса на Бога, водеща към реалността Му. Бог проявяващ, преживяващ и виждащ себе си през безброй възприятия. В тази реалия, през бинарността на „Дървото на доброто и злото“. За да се насочи процесът отвъд, към „дървото“ на смисъла, на любящата истинност. И това не е теория, а живо познание, през което не е нужно да вярваш, защото знаеш, че всеки момент, всяко взаимоотношение, разговор, решение, чувство, цел и посока, са „разговор“ с Бога. Всъщност.

Всяка трансформация на страх и поява на любов на неговото място, всяко преодоляване порочен навик чрез благо прегръщане травмата и задоволяване потребността чрез любовта, всяка социално-взаимоотношенческа реакция от позицията на любосмислието, е проява на Бога през относителността на човека, осъзнаващ се все повече като единен с Бога. Говоря за нивото на съзнание на ученика в земния университет.

О.Б.

„“Началото на греха е гордостта” Грях – това е загубата на устремяването към Бога, замяната на Бога с други цели.“

Загубата на устремяването към Бога. Загубата на самия Бог извътре. На „Дървото на живота“. Горделивостта е излизането от реалния живот и влизане в отражението. В „Дървото за познаване доброто и злото“.

Горделивият човек престава да вижда във всичко Божията воля и разделя света на добро и зло. Той смята, че доброто е от Бог, а злото – от дявола.

и понеже смята,че всичко лошо в живота идва от дявола,то да запази любовта на душата си за него става практически невъзможно.Човек натрупва претенции, изпитва недоволство към съдбата,ненавист, обвинява всички за своите нещастия и незабелязано се отказва от любовта.“

Сергей Лазарев, „Лицата на горделивостта“

………

Отвъд умозрителните и малко вършещи ни работа теоретизирания, Бог в нас това е целостта. Интегрираноста ни. Индивидуацията и конгрегацията ни около любящия смисъл.

Какво е това? Мигар просто думи? Ни най-малко. Психоанализата е като шперц, през еволютивните фази и равитийни позиции отключващ дверите на най-съкровеното познание. Лазарев ползва християнската терминология. Говори за невежеството, виждащо Бога като само добър, а „дявола“ като само лош. За двойнственост, за черно-бялост на възприятието, идваща от идеализацията и обезценяването, които Клайн постулира като параноидно-шизоидна позиция. Ос на въздигане и очерняне, на частичност на обектното възприятие, „завъртаща се“ около разцепване, като присъстващото в него отричане не позволява да се види, че и лошата, и добрата гърда, и добрият и лош обект са същата мама. Добрият деди Божи и лошото момче Люси са част от единството на Живота.

Мелани Клайн постулира и депресивната позиция, в която индивидът, бил той дете или възрастен по тяло човек, съумява до някаква степен да „спука“ идеализацията, да осъзнае че обезценяването е негово собствено и поне да се опитва да го интегрира. Това е една невротична, междинна позиция, в която присъстват доста вина, срам и тревожност, но и известна съзнателност.

В естествената психотерапия обособяваме и трета позиция – диалектично интегралната/ смислената. В нея индивидът в достатъчна степен е осъзнал и интегрирал съдържанията на сенките си, така че да живее един живот от позицията на любящия смисъл.

Дали човек е формално вярващ или не, няма особено значение. Докато през отречено разцепване въздига себе си и познатото му и девалюира собствения си ад, през проективната си идентификация неминуемо ще пренася безлюбния си несъзнаван кошмар в света наоколо си. И ето го света, в който живеем, потънал в насилие и примитивизъм.

Параноидно-шизоидната и депресивната позиция на Клайн по термините на Учителя Беинса Дуно корелират със старозаветното и новозаветното съзнание, а диалектично смислената, с нивото на съзнание на ученика в земната школа. В диалектично интегралнатапозиция ученикът активно преминава от „Дървото за познание на доброто и злото“, в „Дървото на Живота“. В смисъла!

…

Въпрос:

Здравейте. Съвсем наскоро тук имаше пост,в който една жена питаше как да помогне на баща си,страдащ от депресия. Орлин Баев й беше отговорил в коментар. Сред изброените средства имаше и четене на доброжелателни,положителни книги. С тях е свързан въпроса ми.

Аз също страдам от депресивни и тревожни състояния. Книгите са ми страст от детството,а от 3-4 години най-много ми харесва да чета трилъри (и психологически) и криминални романи. Не само,но наблягам на този жанр. Той обаче е доста мрачен и не е известен със своята доброжелателност. Колкото и странно да звучи,обаче,поне за кратко успява да ме извади от тъжните ми състояния,заради тръпката,адреналина,опитването на отгатна кой е убиецът… Може и да съм го наследила от майка ми,защото тя обича книги и филми в този жанр. Все пак,не е ли странно,че точно този тип литература,вместо да ме потиска емоционално още повече,някак ми помага,а в същото време не искам да гледам новини,точно,защото в тях често се говори за тежки престъпления? А възможно ли е в дългосрочен план този тип романи да ме докарат още повече до депресия?

Благодаря на всички отговорили ми!

Отговор:

Зависи колко е дебитът на любовта. На смисъла. Ако е силен, поема подобни жанрове с лекота. Ако е по-малък, наситеността със съмнение, страх, насилие за малко „вдига“ подобно захарта, но в дългосрочен план корозира, възпалява системата.

Аз обичам тежки филми – за психопати, убийци, маниаци, психарии, демони… Обаче имам и достатъчно любов, за да обема подобна информация до една житейска цялост…

Въпрос:

Синът ми е много запален по екстремен спорт, заради което често получава сериозни травми, непрекъснато сме под напрежение дали пак ще пострада. Има ли някаква психологическа причина младежите да имат нужда да се доказват като мъже, практикувайки подобни опасни занимания? Някакви дефицити в семейството или във възпитанието – например слабохарактерен баща или контролираща майка? Защо някои деца имат по-силно развито чувство за самосъхранение и нямат нужда от толкова адреналин? Какво можем да направим, за да канализираме тази енергия в друга посока?

Отговор:

От древни времена още младият мъж е бил учен на поемане риск, преминавал е през ритуали на прехода, обучаван е на воински изкуства, бойни умения. В някои култури е стоял със седмици без храна и вода в гората в търсене на себе си, или е бил предизвикван да оцелява в дивата природа единствено с голи ръце и собствени умения… Не до преди много време мъжете ходехме наборно в армията за по две години преди 20-тте си, където рискът, болката, трудностите бяха немалки, ведно с братския дух и доверяването…

С горните примери казвам, че винаги в човешката история младият мъж е бил поставян в условията на известни трудности и рискове. Когато са преодолими и рискът все пак е контролиран, такива инициации са оставяли следа за цял живот. Една съвременна версия на това са бойните спортове, екстремното катеренe и т.н. спортовете. Травмите – както се казва, „Юнак без рана не ходи…“. Въпросът е да са преодолими, умерени и възстановяеми.

И защо всичко това? Ами защото с времето заниманието с дадения спорт остава назад, но психичните установки за смела борбеност и мъжествено гледане страха в очите остават. Остава онази смела нагласа за поемане усилие и преценен риск, която води през житейските бури, прави мъжа отвътре сигурен посред средовите несигурности, води устойчиво към преодоляване и успехи в житейското бойно поле.

Горното е общовалидно. Конкретно – важен е треньорът, качествата и адекватността му. Той е и ролеви модел за младия мъж, който се наслагва върху и модерира родителските образи, желателно в здрава посока. Изказаните от вас хипотези за конкретни родителски предпоставки зад мотивацията на младежа за рисков спорт, са си ваши проекции (всъщност семейната ситуация може да е наистина всякаква…). Идват и от възприятието ви, че такъв спорт е сякаш нещо нежелателно. А това от мъжка гледна точка въобще не е така.

В заключение: важен е треньорът. Когато е разумен, влиянието му върху младия човек е изключително благотворно. Ако зад индивидуалните мотивация стои травматичност (далеч не винаги това е така), идваща от семейни дисфункционални динамики, при желание от страна на родителите, въпросните процеси се адресират в психотерапевтична работа. Ако има нужда и се прецени, подрастващият също се включва в консултативния процес.

…

Отговорът ми е общ, какъвто е и въпросът ви.

…

И все пак, ако както казвате майката е „силна“ и контролираща, съпругът е по-пасивен, а пита тя, време е самата мама да прегърне здравата мъжественост дълбоко вътре в себе си, за да съумее социално-поведенчески да е женствена жена. Жена, която допуска и стимулира, а не кастрира мъжествеността. Да поработи със собствените си вътрешни установки, с отношенията между мама и тати в собствената и система, за да може една дълбока стабилност да се настани в центъра и. Един сигурен и стабилен татко да застане на мястото на анимуса и, така че външно да може да е …жена. Женствена жена, умееща по женски да мотивира мъжа да е мъж, позволяваща му го и стимулираща го да расте в потенциала си… Няма как това да се случи около доминантна/ контролираща явно жена…

Да кажем, че случаят е такъв. Тогава синът със заниманията си с екстремен спорт е просто резултатът от такава семейна система. Мигащата лампичка на таблото и, показваща нуждата от здрави промени в системата. Когато промените са налице, „лампичката“ също угасва, нещата се модерират. Просто намеквам…

Желая успехи в доверието в себе си и съдбата.

Въпрос:

Здравейте!

Изпитвам непоносимост към мъжете. Виждам ги като слаби, лабилни, разглезени и егоисти. Как бих могла да променя това? Искам да мога да ги приема като силния пол, като подкрепа и опора, да имам уважение към тях и да мога да се влюбя.

Предисторията на всичко това е разочароващи предишни връзки. Общо дете с неподходящ партньор и същевременно от началото си го гледам сама.

Освен това наблюдения в семейни приятели – как мъжете изневеряват, не вършат нищо вкъщи и чакат всичко на жените си, пият повече от нормялното, употребяват субстанции или са крайно лабилни.

Освен това живея в един дом с човек от семейството ми, който грам не се съобразява с никой вкъщи, цапа повече от дете, чака всичко на готово – да му се сготви, сервира, отсервира, да му се приготвят дрехи за баня, всичко да му се даде в ръцете (въпреки, че останалите работим, а той е спал цял ден чака ние да го свършим).

Виждам всички тези неща ежедневно, колкото и да се опитвам да се абстрахирам не успявам.

Виждам мъжете като в тежест, вместо опора.

Явно съм с по- доминиращ характер (предполагам) и може би затова привличам „слаби мъже“, но не зная как да променя това и изобщо да поискам да имам мъж до себе си отново.

Отговор:

(1) По няколко начина ще отговоря.

Ами да, то си е така. То мъже не останаха. Дефицитна стока са си. С две леви ръце, заврени в… Стават ли въобще за нещо? То и за разплод вече не стават, масово не им става от п*рно. Да не говорим, че живеят на спомените и разбиранията от едно време – хем жените да работят, хем кариера да правят, хем деца да гледат, пък и да му наготвят, изперат и изгладят и като към император да се държат. Откъде накъде бе?! За какво въобще са им на жените мъже? Та жените са силни, а те всичките мъже слаби и смотани. За дете – има си банка с материал, има си начини, или за няколко пъти става да се изтърпи някой. Малко като богомолка така да се въздържи желанието да се обърне и да му отхапе главата. Ама ако се наложи да се живее с мъж, то някои други части със сигурност са му отхапани, поне емоционално. Един психолог вика, че това му се викало кастрация. Каква кастрация бе? Просто са смотаняци. Всичките. Не стават и това е. Пък и сега има едно хамериканско такова движение фреминизъм ли какво е, ама баш са яки каки и много си кликам с тях. Един ми вика, че нямал против здравия феминизъм, ама имало и болнав… Смешник. Ще ми дава мнение – мъжленце.

(2) А може би има всякакви мъже, както и всякакви жени. Има мъже льольовци, мачо слабаци (всъщност), неверни, вулгарни, немотивирани. Както и жени недоумки, лесни, амазонки кастриращи всяка мъжественост, властни, безенергийни и нечаровни и т.н.

Има обаче и стойностни хора. Както мъже, така и жени. Защото преди да сме едно или друго, сме хора.

Има мъже вътрешно достатъчно зрели, минали през много болка, смирили се, помъдрели, прегърнали емоциите си, което ги прави още по-мъже. Има лоялни, мотивирани, постоянно развиващи се мъже, искрено обичащи жената до себе си. Има и прекрасни жени. Ама жени. Женствени, ръсещи онзи чар, който не е само сексапил, а женска енергия, по-скъпа за мъжа от злато. Енергия, способна да подхрани, да въздигне и най-големия проваленяк. Поне ако има „тестото“ за това. Женски еликсир, за който мъжете мило и драго даваме. Невидим такъв, но осезаем повече от потапянето в блага и мека вода, за която сме готови на всичко.

По същия начин, когато един сройностен мъж (има ги!) със силни мъжки качества искрено обича жената до него, тя процъфтява емоционално,.чувства се сигурна, душевно прегърната, на мястото си..

Има стойностни мъже. Има прекрасни жени.

(3).Има жени, които с енергията си от мъж пълен смотаняк, могат да го направят, или по-точно казано, с присъствието си в живота му да му помогнат да се направи силен, справящ се, успешен, способен, мъжествен мъж. Има и жени, които поради собствени възпитателно-характерови и родови нерешености,.поради способността си да кстрират, принизяват, обезценяват, умеят и най-стойностния мъж (ако остане с такава…) да превърнат в „чехъл“, пияница и нещастник.

Както и обратното. Има мъже, които през личната си интегрираност, стабилност и стойност, обичайки жената до себе си, просто с вярата и любовта си към нея, имат силата да я накарат да разцъфти, да се чувства обичана, ценена, харесвана, доволна и сигурна.

Има обаче и мъже, които с неинтегрираността на разцепеността и идващия от това гаслайтинг, могат жестоко да смажат и травмират дори една сърцата, интелигентна и гореща жена (ако остане дълго с такъв).

Има всичко. Въпросът е какво виждаме, какви привличаме поради несъзнаваните си наличности и в какво превръщаме „тестото“ до нас с „маята“ си.

(4) Живеем в интересни, преходни времена. Семейството се разпада, децата растат масово с башите настрани. Наблюдава се една вълна, идваща от не особено здравия запад – на феминизъм, тръгнал с добра идея, но стигнал до болестни, характеропатни механизми на арогантно въздигане единия и принизяване другия пол. Нездрави процеси. Семейството се разпада, като в 90+% раздялата се инициира от жените. Понякога основателно. Както и в никак немалък % от случаите, даваните „доводи“ са просто рационализация над следвана болна социална мода, наситена с въпросния минаващ границата на здравото, психопатен феминизъм.

Да, не е задължително при всички случаи отглеждането на деца с бащи настрани непременно да повлияе пагубно. Възможно е да се компенсира с треньори, дядовци, с уважението на майката към биологичния баща (евентуално налично) и със собствената работа на порасналия вече човек по себе си. Както и се създават обаче силни тенденции и предпоставки за маса нездравости. За псоледиците много може да де пише. Правил съм го, имам статии и говорения по темата.

Погледнато отвисоко, всичко е на мястото си. Нещо изживява, руши се. Въпросът е, че новото здраво още го няма, а се създава социална преса рушането, грозотата на разрухата и изкривяванията, произхождащи от това, да се налагат за здрава норма, каквато не са.

Питате как да промените нещата?

Комбинация от индивидуална, групова и генерационна терапия, в които прозирате възпитателно-семейните, родовите, оттам и характеровите си импринти, които сега ви управляват несъзнавано-сублиминално. Осъзнаване и активна работа по синхронизирането им с любовта и смисъла.

От дълбоката вътрешна работа по енергийно-емоционална промяна, се преминава към поведенческото учене да сте…жена. Женствена жена. Защото само такава може да привлече, бъде и създаде мъжествен мъж.

Успехи в личната, групова и генерационна терапия!

Въпрос:

Здравейте, студентка съм и нямам опит във връзките, затова ще се радвам да ми дадете насоки. От няколко месеца се срещам с едно момче, с което се виждах за кратко преди 2 години. Имахме отношения тогава, чувствах се добре с него, но поради някаква причина спря да ме търси и аз оставих така нещата. Той е екстровертен характер, работи на две места, ходи редовно на фитнес и не си оставя почивен ден през седмицата. Сподели ми, че преди когато е разчитал на мен да го търся и да съм до него, когато се е огледал около себе си е видял, че мен ме няма. Според представите му ролята на жената е да поддържа връзката и да отгатва какво иска другия. Аз се опитвам да го разбера, но не стигам до него и това ме измъчва. Не казва какво иска точно от мен когато коментирахме какви са отношенията ни. Все инициативата е от моя страна. Баща му ги е изоставил с майка му когато е бил ученик. Възпитан, умен, интелигентен и красив е, но има нещо което ме кара около него да стоя нащрек. Питам се с какво и защо за пореден път привличам такива партньори и какъв е урока за мен от това. Една приятелка ме съветва да го зарежа и да продължа напред с повдигнато самочувствие, понеже до момента все са ме изоставяли. Искам да добавя последно, че съм скромна, добра, привлекателна, но и много плаха и ранима. Сама се издържам и съм изключително отговорна, но не намирам правилния човек. Благодаря Ви, че ме изчетохте!

Отговор:

Достатъчно са червените флагове. Очаквания да му се четат мислите, да се нагаждате по него като към център, губейки себе си, изисквания винаги да сте налична до пренебрегване собствения живот, масирано, макар и фино нарушаване границите ви, негова собствена неналичност поради времева ангажираност, но и емоционална неспособност за актуално срещане на другия, всяване съмнения и вина, когато не се държите според нереалистичните му и доста арогантни очаквания, изчезване/ изоставяне/ ghosting, когато вече не сте му интересна или му скимне…

С такъв се пати. Това е ясно като визията през прозрачната вода на карибите… Истинският въпрос тук го задавате самата вие. „Защо привличам такива?“.

Ами очевидно за да прозрете, да се свържете със собствените си травматични убеждения за недостатъчност, изоставяне, безлюбност, недостойно унижение и т.н. За да ги съзнавате, обичате и трансмутирате себе си до дълбоко самоуверен, добър към себе си и малко по-здраво твърд навън човек. Затова.

Каквото в нас, съответното около нас, а невижданото и непреработеното отвътре ни, преживяваме като съдба отвън…

Успехи по пътя!

Въпрос:

Здравейте и от мен. Моята история е дълга. Но накратко съм разделена с партньора си заради насилие от 4 години и имам две прекрасни деца. На 33 години съм. Всичко сама правя и успешно… Имах един много травмиращ и неуспешен опит да се сближа с човек,но завърши трагично. Досега не съм видяла нищо хубаво от мъжете като третиране.. И май се отказвам от любовта в тази форма. Имам страхове и травми, отделно си втърявам,че с две дечица никой няма да иска нещо по – различно от една нощ. Хем го приемам.. обвинявам се,че така стана.. хем ми е много болно и плача понякога. Не знам какво да сторя..

Отговор:

Накратко, два пункта.

– Привличаме такива партньори, които резонират с това, което си носим отвътре си. За да го видим, осъзнаем и преработим до здраво.

– Когато си носим болките/ травмите относно партньорството, автоматично така вярваме, отнасяме и се държим, че да ги преповтаряме. Просто виждаме света, хората и партньорството през нараненостите си, които пречупват погледа и поведението ни.

Тоест самоизпълняваме прогнозите си, виждаме през негативния филтър на травмите си, синхронично си провличаме съответните хора, такива ни харесват, такива са ни чаровни в началото, нагаждаме себе си и тях към очакванията си, субективно ги потвърждаваме, такива си „придърпваме“ и селектираме…

Какво правим? Осъзнаваме, че променяйки вътрешната си ситуация, променяме и външната. Защото има всякакви мъже, така както има и всякакви жени. Нито мъжете са само за*ници, нито жените само к*чки… Това са свръхобобщения. Когато работим по вътрешната си динамика, виждаме откъде и как си носим програмите, от родителското семейство, рода, от самото общуване с нараняващите партньори… Променяме, пренаписваме вярванията си. Когато в нас ние самите станем достойни за качествено партньорство, а убежденията ни за партньорите са като към светли и достойни, стойностни хора, такива се и появяват. Наистина. Като старт се учим да виждаме червените флагове, да ползваме некачествените обшувания за качествена собствена преработка, да се обичаме и поставяме спокойни граници, да си вярваме и да се доверяваме при стабилна връзка с реалността отвъд самозаблудите… Преработката на нараняванията ни минава през болката на трансформативното удържане, която обаче е благословена, защото е лечебна. Защото ни променя из основи до дълбоко самообладание, уверени хора. Оттам идват и съответните партньори. И приятелства и хора въобще наоколо ни.

Целият процес е отвъд мрънкането, отвъд сексизма. Просто имаме работа да вършим, залавяме се, вършим я.

Желая добра пътека и на добър път!

О.Б.

След малко, след последната ми клиентка имаме група за медитация, за която казвам, че ми е равностойна или по-силна като преживяване от Ая церемония…

Преди малко при дълбоко преживелищната работа по женски травми, блокажи, заплитания в системата, за пореден път се почувствах единен с онзи поток на живота, със „сока“ на Пачамама през себе си… Силно, проникновено преживяване. И все по-често последните години работя през това поле. Или по-скоро, то през мен…

Защото не е до това дали се събужда тази свързаност с полето на Живота в шаманска церемония или в медитация, а е до едно все по-често разтваряне за Него в ежедневния трудов процес, в житейския делник, така превръщащ се в свещенодействие и Богослужение. Защото целият живот не е нищо друго, но разговор с Бога. С това свещено морфогенетично поле на любомъдрия смисъл. Взаимоотношение между Бога и проявата му през обусловената относителност на временната личност, през чийто опитности духът вижда и преживява себе си…

Велико преживяване е майката природа да се проявява и тече през стихването ти… Потокът на любящия смисъл. Полето на Живота!

Въпрос:

От ноември месец насам, смених града, където живеех и работех, наложи се да напусна работа, която бе изключително приятно място, с добри колеги, за да се погрижа за себе си.

Започнах да работя през март отново и през април ме освободиха след допусната грешка, освободена по чл. 71, и с изработен по-малко от месец там. Изживях истински ужас от случилото се. Колегата, който беше с мен на смяна и смятам за отговорен колкото мен, получи само забележка и бе оставен на работа.

Тотално спрях да излизам и да се срещам с хора.

Нервната ми система започна да избухва при всеки опит да съм навън.

Отиване до магазина и чакане на касата.

Пътуване в препълнен автобус.

Ходене на интервюта, страх как да представя какво се случи на последното ми работно място, опасения дали може да се повтори и дали въобще съм за тази работа.

Среща с лекари, относно здравословния ми статут, който също е една много травматична тема за мен.

И върхът беше явяването на държавен изпит.

Бях готова да не отида само и само да не се срещна с двеста човека на едно. Подготвих се, доколкото ми бе възможно, докато разписвах темите, се опитвах да си представям, че съм в залата с всички хора наоколо, но аз съм в безопасност.

Явявала съм се и преди на държавен изпит, но в тази програма, бяхме изцяло задочно и въобще не сме стъпвали в университета за тези години.

В денят на изпита, още, когато видях всички хора, не успях да отида при тях, разходих се в близкия парк, разплаках се, разтреперах се. А след това, след много самоубеждения отодих, поздравих и бях в страни от суматохата.

Когато се настанихме в залата, се започна изключително интензивно със симптоматиката. Не чух нищо от указанията в началото. За щастие, имах възможност да седна на място до вратата, имаше въздух и почти не виждах колко хора има наоколо, тъй като бях отпред. Но не можех да дишам, имах сърцебиене, изтръпна ми лицето и зъбите, изтръпна ми ръката.

Не можехме да излизаме час след започването до тоалетна, но една от квесторките ме видя очевидно, че не съм добре и ме попита дали имам нужда да се разходя. Искрено съм й благодарна, едвам отидох до тоалетната да се намокря с вода. В тези моменти на зверски адреналин, мисълта да пия вода е равносилна на ще се удавиш с водата. Въобще ми е невъзможно. Стомахът ми се обръща, започва зверско гадене.

Нямах почти нищо в главата си, не помнех нищо, само откъслечни фрагменти. Не можех да виждам къде ми е химикалката, сякаш бях осветена, треперех и пишех супер грозно. Молех се да успея да понапиша все нещо, за да не идвам отново. И да се събера, че да си тръгна бързо.

След което, целия ден лежах вкъщи, не можех да пия вода, нито да ям.

Днес е четвърти ден след случката, не мога да се възстановя. Нямам желание да стана от леглото.

Изпитът е взех успешно, но с много ниска оценка. Темата беше благодатна, голям късмет, че имахме възможност да пишем по нея. Разочарована съм от себе си до известна степен, че не успях въпреки стотиците часове лична терапия, да си вляза в тялото и да се успокоя.

Сега не знам накъде. Завърших нещо, в което вложих много време, имам почти пет години стаж в сферата, но след последното изживяване в работа, въобще не знам дали ще мога да се върна да практикувам. Изпитът е взет, но не успях да се зарадвам, единственото, което е с мен тези дни, е шокът от изживяването. И разочарованието от резултата.

Имам хобита, които практикувам, слушам водени медитации, знам как се работи с ТЕС и въпреки това, сякаш освен, че не напредвам, всеки ден става все по-трудно и далечен контактът с хората. Има само една празнина и безверие.

Текущият ми терапевт отиде зад граница за няколко месеца и ме остави без препоръка за колега, който да ме поеме. А на мен въобще идеята да търся с кого да работя отново да се връщам и повтарям за стотен път, едни и същи ситуации, просто ме стресира.

Тотално съм объркана и не знам какво да направя за себе си.

Отговор:

Чудесно е, че ходите на терапия, че правите ТЕС, вероятно упражнения за регулиране на нервната система, дишане, работа с вътрешния диалог, с мислите и вярванията, хипноза, медитация, че презареждате и реструктурирате паметовата си матрица, опознавате и преобразувате травмите си. Въобще че ползвате методите на терапевта си. Сигурен съм, че е добър и каквото и да ползва, е чудесно, а и от чужбина може да ви приема онлайн.

Но, нещо ключово ми липсва. А именно, редовното ви предизвикване в социални ситуации. Редовното, систематично провокиране тревожността паническа, социална, агорафобична…

Липсва ли това самопредизвикване, каквито и методи да се ползват, са тренировка „на сухо без влизане в моррто“. Морето на живота. Защото методите тогава истински вършат работа, когато след интензивна провокация ги ползвате. Без такива редовни провокации самата ползвана методология и цялата психотерапия има опасност да се присъедини към поведението на бягство, към механизма на изтласкване на тревожността. А това не я решава – хринифицира я. Затова, подходящият подход е ползването на методите в контекста на интензивното, систематично и упорито излагане на страхуваните стимули. Пак и пак, още и още, почти всекидневно. В такъв случай методите работят трансформиращо. Служат за преобразуване, вместо за „успокояващо замазване“. Спокойствието идва, когато хилядократно се минава през страховете. Умишлено, целенасочено, систематично. Така спокойствието е истинско, във вихъра на животобурята. Вътрешна сигурност посред нормалната ежедневна несигурност.

Надявам се, става понятна посоката.

Ако терапевтът ви може да продължи с вас онлайн, чудесно. Ако ли не, добри терапевти има. Такъв обаче никак няма да ви спестява допира до страха ви. Напротив, активно ще ви тласка към преминаване през него. В кабинета, както и ще изисква извън него сама да се сблъсквате с тревожни за вас ситуации – безжалостно, но с много любов и мотивация.

Успехи!

Въпрос:

В последно време осъзнавам ,че не съм научила нещо ценно, а именно как да получавам любов?

За даването знам ,но за получаването…

Отговор:

С доверие. И стабилна връзка с реалността.

Доверието става възможно, когато разтворим страховете, които го спират. Всеки с нюансите си: от предателство, изоставяне, нараняване, отхвърляне, не заслужавам, недостоен съм, злоупотреба, унижено възползване и т.н. На мястото на страха застава любовта. Не че е лош страхът. Не го гоним – благодарим му за добре свършената работа, добър пазач е бил. Даваме му почитанията си, награждаваме го с медала на признанието и го прегръшаме искрено. Тогава там заживява любовта. А тя се доверява. Същинската такава е и доста мъдра, усеща хората, знае на кого да се довери и на кого не. Не си хвърля бисерите на всеки. А и гъвкавите граници са част от нея самата.

А връзката с консенсуса за реалността през единия интелект и препатил опит – те и помагат.

Та, доверяваме се, така получаваме.

Въпрос: Здравейте! От няколко месеца тръгнах по пътя на самопознанието, самонаблюдението и работа със себе си. Овладях доста неприятни емоции, една от които ревност и страх от изоставяне. Започнах да медитирам. Проблемът е, че откакто тръгнах по този път с мъжа ми сякаш се отдалечихме. Знам, че на повечето мъже тези теми са им чужди, излишни или може би плашещи. В началото той дори беше изплашен, че нещо не съм добре така да се каже, когато ежедневно четях Лазарев и му споделях неща. Отдръпна се. Но вече прие промяната, дори подкрепя медитациите. Проблемът е, че аз се чувствам отгчена, когато сме заедно. Ако му говоря за нещата, които ме вълнуват той гледа часовника (абсолютен знак за отегчение), всички други теми са ми адски повърхностни, елементарни, битовизми. Самият той има много блокажи и ограничения в мисленето, например ми каза, че би искал да играе футбол с приятели, но понеже аз съм щяла да се изнервя да гледам детето сама, той не го прави. Казах му, че дори мисля, че ще е полезно за него и за нас и нямам проблем, после сам се отказа, понеже имало много възможни травми. Все едно ми прави напук на това, което дори го подкрепям, защото мисли, че съм го прочела в „моите книги“ (както се изразява) и съм експериментирала с него (това си го каза). Какво се случва, когато единият иска и има нужда да се развива в такава посока, а другият отказва. И може ли моят път, по който съм поела да е причината за това да изпитвам скука, когато сме заедно?

Благодаря!

Отговор:

Станало е това, че новопостъпилата в системата ви информация е „замела под килима“ на съзнанието ревността и страха от изоставяне.

Просто за да бъде духовността реално приложена, и трябват доста повече от няколко месеца, че и години.

Получило се е известно изтласкване на нерешености, които през дразнене и нетърпимост проектирате в партньора си.

Иска ви се да изоставите не толкова поради скука и несподеленост на духовни интереси (това е рационализация/ извинение), колкото поради това, че „набутаният“ навътре страхогняв чрез непроникналата все още в целостта ви духовност всъшност го изолира от съзнателното ви полезрение. И именно затова го „изсипвате“ в мъжа си.

Понякога когато ни е страх от изоставяне, ни се иска да изоставим. Когато обезценяването на ревностната ни страхо-агресия е компресирана навътре, се проявява като обезценяване на човека до нас. Той обаче си е същият стойностен човек, но просто е в ролята на проективен контейнер, на „кошче за боклук“ за травмите ни, които сме избутали на сублиминално ниво…

Всъщност реалната духовност не е до „духовни разговори“, а до простичката човещина на добродушието, смиреното обичане и оценяването високо и най-малките мигове…

Обичам посланията на Лазарев. Както и на здравата духовност въобще. Въпросът е, че понякога без да искаме, влизаме в байпасна такава, съдържаща „духовна“ горделивост, идеализиране и обезценяване, рационализации, интелектуализации и т.н….

Въпрос:

Здравейте!

Зависим съм към порнография и мастурбиране. От много години имам този проблем като е имало периоди без такъв проблем.

Изпробвал съм всичко – да издържам 15 минути докато отмине желанието, тренировки, групи за спиране на порно, четене на как работи допамина, студени душове и тн. – нищо не работи.

Дори да издържа през деня, през вечерта се будя по 10 пъти и не мога да заспя. Освен това когато се събудя сякаш още не мога да контролирам мозъка си толкова добре и понякога не успявам да издържа. Но и да успея ще се събудя още 10 пъти.

Бях забелязал, че преди години когато имах зависимост към порното и бях започнал да тренирам мотокрос нещата се оправиха (към момента не тренирам). Миналата седмица бях в друг град, който много харесвам. Не бях на почивка или да се забавлявам, но там нямах никакви проблеми. Просто желанието изчезна. Нямаше нужда да се мъча и прилагам техники.

Някой може ли да ми каже какво означава това?

На моменти се замислям дали да не се изместя в този град, в който искам или да започна да тренирам мотокрос, за да изчезне това желание. Само че да се местя в град и да оставя близките си тук сами без помощ или да дам пари за мотокрос… Общо взето следвам правилото прави това, което не ти харесва. Работи, труди се и тн. но пък не знам как да се справя с тая зависимост.

Имало е периоди, в които дори с приятелка да съм бил съм прекалявал с порното, просто защото сякаш много се карахме и не се разбирахме. А когато имах мотор например без приятелка нямах никаква нужда от порно.

Наистина съм объркан какво трябва да направя

Отговор:

Когато нещо работи за вас, правете го – занимавайте се с мотоциклети. Те дават онова мъжко усещане за власт и сила, приземена мъжественост, риск и страст, които ако са незадоволявани, в случая сурогатно се заместват от по*ното.

Друго, което много помага тук, е „плътното“ общуване, живеенето с обичана жена, с която си имате пълно доверие, а сексуалността ви с нея е разнообразна, редовна и удовлетворителна, отвъд задръжки, монотонност и прикриване. С която взаимното доверие е пълно, споделената сърдечност дълбока и взаимността на всички нива наситена.

Друго: активният живот и следването смислени цели.

Вътрешният, психологичният подход работи, когато горните условия са вече налични. А той е при удържане навика, осъзнаване травмата, която той замазва. Всъщност не е една, но обобщавам за яснота и опростяване. Когато съзнателно се удържа навикът, травмите изплуват. Тогава ги виждаме, опознаваме, стоим в тях заедно с тях, с любов. Защото зависимостта всъшност е бягство от общуване с болката. Когато я приветстваме съзнателно, постепенно тя се преобразува до вътрешна стабилност. Самообладание, съдържащо в себе си много любов и свобода, пряко задоволяващи нуждите ни от принадлежност, сигурност, доверие и стабилност. Защото травмата не е нищо друго, освен наранена потребност, прекъсване в потока на любовта. С такова вътрешно отношение го възстановяваме.

Това посрещане на травмата, с наранените вярвания в нея всъщност е допаминовият детокс. Просто едната обяснителна призма е неврохимична, а другата психологична.

Това удържане с любов на травмата съдържа известно поемане на напрежение, но в дългосрочен план е дори красиво и вдъхновяващо. Един вид, вземаме си духа обратно.

Чисто на поведенческо ниво, нужна е известна промяна на навиците. Телефонът просто не се ползва преди лягане, след ставане и през нощта. Телевизорът се заменя с книги. Когато се получи въпросното събуждане нощем, се поема с четене и медитация, които не след дълго успокояват и водят до заспиване.

Особено помагат гладните дни. На вода или дори ден сух пост – веднъж седмично. Някои правят дори два. Защото все е желание/ страст, за храна или за друго и се случва в същата лимбична система. Когато се учим да удържаме хранителното въжделение, „лъсват“ същите травми, които ни се налага да посрещаме с търпеливо приемане, за да ги лекуваме с благостта и любовта си. Нашите и на Живота, през смирението си. Същата тази способност за допаминово удържане се пренася и в справянето с другия навик.

Желая добруване!

Въпрос:

Здравейте, търся помощ/съвет за моя близка. От години изпада в депресивни състояние и в момента е от половин година в тежко такова, има проблеми със съня, въпреки че пие лекарства, посещава психолог, дори и психиатър, който също беше изписал лекарства, но днес след като чух думите ѝ, че не и се живее се втрещих. Депресията тръгна от отговорности в работата, но все още си ходи на работа, получава подкрепа и разбиране от съпруга си, няма финансови проблеми, детето ѝ скоро се задоми, има подкрепа от близки и семейство, но тя реално изгуби живец. Не иска да излиза никъде освен работа, не готви както обичаше преди, не четв книги, филми… нищо. Дори на външен вид посърна, изчезна жизнеността и красотата и, а съвсем скоро стана на 50. Не знам какво се прави в подобни случаи, но положението е много сериозно, въпреки че посещава специалист. Търся помощ, съвет и идея как да върна искрата в живота ѝ защото тя тотално се е предала да живее.

Отговор:

Сложно е да се отговори така относно трети човек. Но, чудесно е че питате, че сте загрижена по човешки…

По описваното, в състоянието и със сигурност има намесена доста ендогенност – тоест биохимични и хормонални сривове. Което предполага намирането и доверяването на много добри лекари. Освен психиатър, също и ендокринолог. Възможно е да е свързано и с климаксни промени.

Работата е възможно също да е фактор, но по-скоро не толкова самата тя, колкото реакцията и. Споменавате известна свръхотговорност. Такава винаги е част от изтласкващ механизъм, натрупващ тревожност, която неадресирана, постепенно депресира. Това се работи със специалиста по ментално здраве.

Добре е, че посещава психиатър и психолог. Както чувам обаче, трудно се повлиява…

От какво има нужда ли? Освен от гореспоменатото, от много природа, катерене, ходене на слънце, дъжд и пек, преодоляване, трудности житейски и чисто телесно натоварване. От смисъл, цел, нещо което да я пали и да му се отдаде…

Детето е вече отлетяло, работата е рутинна, с мъжа всичко е навик…

Освен медицинските интервенции, помагат разтърсванията, житейските „електрошокови“ преживявания – студът, гладът, изпитанията. Уим Хоф (закаляване), гладуване под медицински надзор и т.н.

Угаснала е, нужно е „триене“, което да я разпали, да припламне отново огънчето на живеца и. Здрава духовност, даваща любящ смисъл, туризъм, природа, четене животопроменящи автори, медитация, която е не само психична, а и дълбоко невробиологична практика, приятелска група, където да може да споделя всичко без никакви тайни…

В тази посока…

Желая и добър житейски рестарт!

Въпрос:

Здравейте. Най накрая се реших да споделя тук. На 34 години съм, жена, семейна, живея в София. Имам хубаво семейство. Преди пет години направих катастрофа, имах тежки световъртежи от които се породи страх от самите световъртежите, който страх сви много зоната ми на комфорт. Изпитвам тревожност да ходя сама навсякъде, да шофирам, като мисля, че може да ми се завие свят и да падна или да катастрофирам. От тези мисли естествено получавам едно безпокойството, омекват ми краката, главата ми е замаяна, напрегната, усещам едно странно потъване, като шофирам търся пътища по които няма задръствания, защото това, че съм в задръстване много ме тревожи, почвам да се потя, отново потъвам, сякаш губя чувство за ориентация, почвам да оглеждам, да съм неспокойна ужасно чувство. Сякаш погледа ми се свива. По скоростни пътища също изпитвам страх. Много ме натоварва всичко това, защото много ограничи живота си. Когато съм с мъжа ми се справям, имам увереност, че каквото и да стане, той ще ми помогне. Но сама изпитвам ужасни усещания. Заемам отговорна позиция във фирмата в която работя.

Почвам доста да се притеснявам какво става с мен, макар да съм наясно с цялостния процес, защото доста литература и четох по темата.

Не приемам лекарства.

На последния лекар при който бях, невролог, каза, че съм физически здрава и да не го мисля много много. Постави ми диагноза PPPD. Реално страх от самия страх. Изписа ми 5 мг дневно ципралекс. На този етап не смятам да пия нищо.

Спортувам активно през ден. Понякога и всеки ден. Прекарвам време в планината когато имам възможност. Храня се доста здравословно, месо, почти не ям.

Страхотен инат съм, но това нещо почва да ми идва в повече. Опитвам се да не го боря, а да го приемам. Да му говоря, да го обикна. Но уви, не можем да се сприятелим с моето замайване.

Посещавам терапевт, мъж, ако е от значение, от около година, но някак избягваме това, а дълбаем в други теми. Да, те са ми полезни, израствам с тях, но сякаш нямат отношение към това състояние. И не усещам да се подобрявам.

Моля, да споделите вашите препоръки и съвети относно това, което описах.

Благодаря ви!

Отговор:

Замайването и другите симпатикотонични телесни и емоционални симптоми идват от запаметения безсилен ужас по време на катастрофата.

На прав път сте с приемането. Въпросът е, че за да стигне от вербалното говорене/ когницията на висшите мозъчни зони до стария емоционален мозък, до дезавтоматизиране страховата реакция и промяната и, е нужна хипноза, дишане, психотелесна преживелищност, emdr, tre, тес, молитва и майндфулнес, нлп и т.н. Тогава вече поведенческото прилагане в шофирането ще е практика на актуалното приемане/ доверие. Съответно разобуславяне на уплаха. Страхът става на препатена стабилност. На преболяна, смирена здравина, наситена с преклонено стихване пред Живота.

На някои им помагат плацебо като хомеопатия, бахови капки и др., което също се ползва.

Потърсете вещ, интегрално работещ психотерапевт. Тук горе в групата, в „препоръчани“ има списък с добре помагащи колеги.

Желая мир в душата и радостно шофиране!

O.B.

Записването за първия септемврийски курс започва на 14-ти юли, а за втория на 20-ти. Общо са 12 дни с отиването и тръгването обратно. Засега мястото на провеждане е същото – парк хотел Троян. Няма фиксирана такса за участие, всичко е на дарение, на сърце и джоб, а организаторите са много точни и отдадени, искрени и безкористни хора.

Практиката е силна.

Гоенкаджи и системата му се числят формално към южния будизъм (Теравада), но това е само етикет. Всъщност измежду практикуващите силно се уважава и зен, а самата випашяна на Гоенкаджи от едната шаматха/ самадхи и випашяна, преминава елегантно в осъзнаване и идентификация с вътрешната енергийна природа. За запознатите със северния будизъм и даоизма, такъв подход, отвъд едната теория, пряко корелира с най-висшите и красиви методологии…

Споделям тук, защото това, което правим на събиранията си, е силно повлияно от няколко системи, една от които е именно випашяна на Гоенкаджи. Не толкова по форма и буква, а в същината на практиката, отвъд културалните, езикови и тео/будологии.

………

Да си интегралист/ холистик означава да обхващаш цялата картина. Да си привърженик както на пролетта, така и на зимата, есента и лятото. Да си както в корените, така и в ствола, клоните, листата, цветовете и плодовете на живота, само за да стигнеш до погледа от позицията на слънцето. Онова вътрешно нирванично слънце на духа, надхвърлящо смъртта и маранята на Мая (заблудата на невежеството в отразеното битие) в любомъдрата си истинност.

Интегрална е и естествената психотерапия, която минава през нищожността ми. И колкото съм по-нищо, повече минава. Психотерапията е основа. Не е твърде висока, но е важна основа, за да бъде духовността реална, а не байпасна.

Когато си интегралист, мнозина фиксирали се в части от цялото според възможностите на визията и заслугите си, няма да те разберат. Ще си им странна птица. Такава една свързана с всичкото и нищото, с Анатман и Шунята на бездната, която плаши с непознаваемата си мистерия. Но, когато си интегралист, просто не можеш да си само малко парченце от мозайката, само една страница от книгата на великото дърво на Живота. Цялата книга си, смисълът в нея отвъд формата си, четящия и наблюдаващия го надзорник на духа си едновременно. И грешника, и светеца, и мъдреца си в развитието на соковете на проявата си. И спукана стомна си, и лепящята я Богочовещина, извличаща гориво от опита на преходността ти.

Умееш да слизаш толкова надолу в ада, че ако някой незапознат с жупела на болката му те последва, просто ще се разпадне. Затова полетът ти на жар птица/ феникс, възкръсваща от жаравата на ученето, се носи по зова на великата мистерия. Ученик в тази школа, такава каквато е си.

Някой казва: „Аз съм гяна/ медитативен йогин!“. Друг: „Аз съм бхакти, преданоотдадено служещ на любовта!“. И това си, и това си. И огъня, и водата си. И любовта, и мъдростта си. И Кан, и Ли, както казват в даоизма. И над играта им, в единението на истината си.

Така виждат цялата картина поради висотата на холистичната си панорама великите Беинса Дуно, Омраам Михаил Иванов, Елеазар Хараш, чиято жива приемствена братска линия следваме в групата „Киамет“. Благодаря на великите Учители!

…

Ритрийтите на випасана по Гоенка са добра възможност за среща с неотработените самскари/ карми в нас, за осъзнаването и влагането им в огъня на духа, което представлява същината на медитативната практика.

Живот и здраве и ако е по волята на Дхарма/ Дхамма, ще кандидатствам за втория септемврийски курс.

С метта (обич),

Орлин

Въпрос:

Здравейте, сърдечни хора!

Първо, бих искала да благодаря на създателите на тази група, за това, че се посвещавате на каузата да помагате на хората в преодоляването на трудностите на житейските им случвания. Благодаря също и на всички неспециалисти, които помагат със съпреживяване и подкрепа.

И второ – имам нужда от помощта и насоките ви.

Ще се постарая да бъда кратка, въпреки че съзнавам, че проблемът е многолик.

Имам дете, което предстои да бъде кандидат-гимназист и никак не усеща важността на нещата и необходимостта да се потруди за успеха си. Зная, че повечето деца живеят извън реалността, погълнати от социални мрежи и електронни устройства, но това не е нещо, което може да ми донесе успокоение. И тук съм убедена съм, че зависимостта към екраните е налице.

Не успявам да намеря начина, чрез който да повлияя положително на отношението му към света и друга гледна точка – как човек, ако се потруди и се въвлече в задачите си, ще се почувства удовлетворен и успешен. Не намирам подхода, чрез който да му памогна да разбере, без заплахи, наказания или поощрения и награди, че на този етап от живота му това е важно, за да бъде успешен и за напред.

Ядосвам се и се чувствам тъжна и безпомощтна, като родител, защото смятам, че е умно дете, с чудесни социални умения, а сякаш пропилява себе си.

Вмятам само, че не съм амбициозна майка, а просто искам да виждам нормална отдаденост в образователните процеси.

Зная, че промяната трябва да произтече от нас – родителите.

С баща му сме работещи на пълно работно време, често напрегнати и уморени.

И още нещо, което според мен комплицира нещата е , че със съпруга ми имаме тихи разногласия. Смея да твърдя, че омаловажава ситуацията и няма „уши“, за да разбере. Често пренебрегва думите ми и подценява доводите и разсъжденията ми. Има си своите индивидуали, извънработни задачи и си ги следва с посвещение, несъзнавайки важността на присъствието си вкъщи. Сякаш и когато присъства, не присъства. Понякога се включва с ограничения и строгост, но спорадично и сякаш не се приема от децата сериозно.

А аз се чувстам сама в каузите с децата. В мен се е загнездило усещането, че не правя достатъчно за сплотяване на семейството, в начините на общуване и търся непрестанно възможност за „подобряване“ на себе си, за да бъда модел и да имам „отговори и ръководства“.

Често нямам енергия за битовите задачи и се укорявам. Не си позволявам удоволствия и време с децата, без вината, че нещо не е свършено.

Усещам, че трудно навигирам през живота.

И въпросът ми е: мога ли да се справя сама с вдъхновяването на детето? Как да го задвижа за учението и дребните ежедневни задължения?

Ако е необходима помощ отвън, по повод екранната зависимост и мотивацията, към какъв специалист да се обърна психолог, психотерапевт, констелатор?

И може ли само аз, като родител, да се включа в процеса на консултиране?

Знам, с пълното си съзнание, че „лошото“ поведение на децата, произхожда от неединността на родителите, но просто се усещам сама и не знам как най – ефективно да „побутна“ промяната.

В стремежа да бъда кратка, но изчерпателна, се надявам да не е хаотично.

Благодаря ви сърдено, предварително!

Отговор:

Относно екранната зависимост, с бащата е нужно да сте на едно мнение, да му поставите адекватни рамки на ползване, които да се спазват. Като специалисти, препоръчвам центъра на д-р Стоян Везенков – той и специалистите му са специализирани в тази посока. Можете да изгледате видеата на д-р Везенков по темата (доста са) заедно цялото семейство.

Отвъд реалността на екранното вкопчване, това което се вижда в историята ви, е перфекционизмът (сам по себе си компенсация над страхове) и чувството ви на неудовлетвореност, които пренасяте/ проективно идентифицирате върху сина си. Както и това, че несъзнавано го поставяте в твърде близка до вас позиция при известно автоматично маргинализиране на съпруга ви. Това заплита субсистемите, кара сина да влиза в защитен“откат“, стимулира закачеността му, прави и партньора и вас объркани, с чувство на известна вътрешна липса. Когато се фокусирате повече върху собствения си смисъл и отношенията с мъжа си, потоците в системата ви биха се нормализирали в значима степен, което би повлияло и работата по присъствието пред екраните на сина положително.

За вас самата, препоръката ми е за психотерапевт, който освен лични сесии, провежда и генерационно-системна терапия (т.н. от някои съзвездия…).

Желая смирен смисъл!

Въпрос:

Как да се справя с “вцепеняването” по време на конфликт и защо се случва това ,отработва ли се ?Защо не съм като другите,бий се или бягай???

Отговор:

Вцепеняването означава, че „бий се или бягай“ се възприема от системата ви като неуспешна стратегия и затова ви вкарва в третия вариант на застиването. Което не значи, че реалните ситуации са действително толкова заолашителни, а че вие сте доста плашлива. Страхливо вцепеняване при провокираща ви комуникация, в която се налага да се заявите. Лекува се с умишлено поведенческо-социално търсене и самопоставяне в подобни ситуации. Градирано. Не говоря за някакви жестоки конфликти, а за социални сетинги, в които е нужно да кажете своето си, да бъдете себе си, да се отстоявате спокойно. Пак и пак и още и още. Изключителен инструмент в справянето са т.н. поведенчески експерименти. Ще сложа линкове към статии с описание на такива. Специализантите в Естествена Психотерапия,.в чиято група пишете, също имат прекрасни текстове по въпроса.

Когато редовно, на дневна база се правят градирано подобни предизвикващи ви опити, не след дълго страхът се погасяване, „препарирането“ изчезва, научавате се спокойно да се заявите, да присъствате с уважение към себе си. Защото само така уважавате и другите.

В самите поведенчески експерименти активно „се вади“ цялото закодирано във вас като реакция на застиване минало. Събуждат се спомените от дългосрочната памет не толкова и само епизодично-визуални, но психотелесно-емоционални. Спомени и отношения от възпитанието и порастването ви. Онова някога застивало дете, което е научено, че само така миже да оцелее, да бъде одобрено и валидирано. Една сесия поведенчески експерименти има силата на десетина консултации в кабинета на човека, който евентуално ви помага по пътя. Когато такива ин виво опити на терен се правят редовно, има и много експлициран психичен материал за преработка/ реструктуриране в кабинета на терапевта ви. Без такава поведенческа работа промяната пак е възможна в лична и групова психотерапия – просто тогава процесът е много по-продължителен.

Въпрос:

Здравейте!

Бих искала да споделя историята си с вас и да получа някакви съвети, насоки или просто подкрепа. Благодаря предварително!

Аз съм на 25 г. и съм бременна в девети месец, имам приятел от почти 4 години.

Връзката ни в първите ни две години беше обещаваща, като след първата година заживяхме заедно. Приятелят ми се стараеше и се чувствах наистина обичана и желана. Но в някакъв момент нещата се промениха, като на няколко пъти се е стигало до това да сме на косъм да се разделим.

С времето приятелят ми спря да полага каквито и да е усилия, стана мързелив, спря да проявява интерес към мен и някак нещата тръгнаха зле. Съответно на това аз реагирах зле и започнах да се опитвам да поправя ситуацията под формата на разговори, иницииране на нови неща, иницииране на близост. Отношенията ни ставаха все по-токсични, комуникацията ни все по-лоша – всеки път, когато се опитвах да говоря с него за това, той се изолираше. След известно време аз се отдръпнах и спрях да се опитвам да полагам усилия, които ще са едностранни и няма да доведат до нищо. Физическата ни интимност претърпя голям спад, така е и до днес, емоционалната – още повече. И му казах, че искам да се разделим, но всеки път, когато се стигаше до раздяла, той започваше да се държи добре, както преди и така порочният кръг продължаваше.

Той е човек, който е по-интровертен, който има отбягваш стил на привързаност и когато имаме конфликт, той игнорира всичко, докато не се натрупа и не избие по някакъв начин. Докато аз предпочитам всичко да се изговори, може и да не е на момента, за да не остават неразрешени конфликти и затаени лоши емоции.

Порочният кръг на топло и студено държание от негова страна продължава прекалено дълго и всеки път, когато се държи зле и след това има промяна, аз се захващам за това и си казвам, че може нещо да се е променило. Но в дългосрочен план нищо не се променя.

Преди около година ми сподели, че проблемът му с мен е всъщност, че съм пряката причина той да не може да се развива музикално, защото живеейки с мен, не можел да записва музика така, както иска. За справка – това е неговото хоби още от малък и досега е правил само няколко непрофесионални неща в ютуб канала си. Също така, винаги съм го подкрепяла и насърчавала. Но не оспорвам как той се чувства – той го обяснява с това, че не може да шуми всеки ден след работа, тъй като преди учех много усилено в университета. Аз не подозирах, че той се чувства така, докато не ми каза и се постарах, макар и косвено да съм му пречила, да му дам още повече свобода – по принцип не стоя много в нас, нито съм учила всеки ден, вече и не уча и нямам проблем и всеки ден да се шуми. Но въпреки това, нещата станаха по-зле, аз само се обвинявах, той се отдръпваше все повече и в някакъв момент се отдръпнах и аз още повече. След като мина време, спрях и да се обвинявам, защото по никакъв начин не съм направила нещо нарочно. А и не мисля, че трябва да се чувствам виновна за каквото и да е.

Неща се бяха успокоили при нас и разбрахме, че съм бременна, много се зарадвахме, той също. Въпреки че не е било планирано, за момент не съм си помисляла да направя аборт, защото това е нещото, за което съм мечтала винаги – да имам семейство и това е било над всичко останало като кариера и т.н. Нещата се бяха поуспокоили при нас и реших, че не трябва да се притеснявам повече. Но това не продължи дълго, още в първите месеци от бременността отново всичко стана токсично, имаше дни и седмици, в които приятелят ми не искаше да разговаряме. Тук става въпрос за пълно игнориране, никакво говорене, а просто се разминавахме из стаите, което за мен си беше психически тормоз. И аз прекарах много дни в терзания, рев и мисли и накрая реших, че искам да бъда спокойна, заради това, което ми предстои, независимо какво се случи с нас. Затова инициирах разговор, в който приятелят ми каза в прав текст, че не иска да е с мен, не се интересува от детето, че ще остане само защото поема отговорност. И след тези думи той отново започна да се държи нормално, под нормално имам предвид добре, но истината е, че живеем като съквартиранти, не си говорим за почти нищо смислено, единствено за това, което ни предстои и през цялата бременност се оправям почти изцяло сама с всичко, като естествено, че не ми е особено лесно.

Не съм щастлива и не искам да започвам по този начин семейство с някого, който го прави насила и да оставам с него само заради детето. Не си представям такъв живот и винаги съм искала да имам хубаво семейство и да бъда с човек, с когото мога да споделя всичко в живота ми. Винаги за пример са били родителите ми, които са заедно от много малки и са заедно цял живот и продължават да се обичат, да се грижат и да се стараят един за друг. Все още съм с този човек, защото го обичам на първо място и то май само това ми остана. И на второ място – защото искам да дам шанс още известно време, да опитам за последно и да изчакам някаква промяна. Честно казано, вече съм изгубила почти надежда, че нещо ще се промени от отсрещната страна. Но според моите разбирания съм длъжна да опитам още веднъж.

Постът стана прекалено дълъг, за което се извинявам. Самата аз знам, че отдавна е трябвало да си тръгна и да намеря човек, с когото ще сме на едно емоционално ниво на зрялост и с когото ще има реципрочност в отношенията. Но сега ми е още по-трудно да предприема тази стъпка.

Какво бихте ме посъветвали? Къде е моята вина в ситуацията? Мислите ли, че е възможно нещо да се промени в отношенията ни в добра посока, или само се залъгвам?

Отговор:

Виновна не, той също. Винаги си е бил такъв. Това е реалното му лице. Просто когато още не се живее заедно, човек се старае, показва най-доброто от себе си. Дори и като се заживее заедно, това старание продължава още известно време. Или след конфликт, или след сърдене, отново „да изстиска“ себе си с известно старание. Въпросът е, че това е повърхностно представяне пред другия. С добри мотиви, от любов и уважение идващо, но плитчина. Просто си е такъв. По-интровертиран, плашещ се от дълбоката споделеност при пълна душевна разкритост, неумеещ, а и нежелаещ лекситимно да обменя емоционалния си поток с друга пълна разкритост във взаимно безусловно доверие. Такава способност за доверено взаимоотношение никак не противоречи на здравословните граници и себезаявяване. Напротив, част е от тях.

Това е и такъв е. Разбира се, всичко е възможно. Всеки след достатъчно житейско налягане и висока лична мотивация може да се научи на много, дори базисните си характерови импринти да прихване и облагороди до здравите им варианти.

В началото на практиката си в партньорските консултации наивно очаквах, че такава готовност за дълбока и цялостна промяна присъства едва ли не във всеки… Реалността се оказа съвсем друга. Такава, че при партньорските консултации се работи предимно по качествената взаимна комуникация, калибриране и уточняване резонността на очакванията, известна настройка на нагласите, поведенчески промени… Дълбокият цялостен процес е напълно възможен, което знам от опит, но с много НО-та и не при всеки. Разбирате към какво насочвам.

Ето ви и вас. Чудесна млада жена, чакаща дете, с красив семеен/ родителски модел. На какво ви учи ситуацията? На повърхностно ниво, на приемане различието. На по-дълбоко, на осъзнаване събудените вярвания: „Неразбрана, изоставена, неподкрепена, необичана…“, на преработката им до известна автономност на любовта и себеприемането. Защото само с такава сме пораснали. Тогава приемаме човека до нас какъвто реално е. Ако решим, продължаваме, но вече без нереалистични очаквания. Или продължаваме, а болката от вътрешната трансформация, „опареността“ от реалността се превръща в себеразбиране, в център от обич, който привлича подобен партньор. Разбиращ, способен на зряло емоционално общуване, минал през доста, стабилен.

Благодаря за споделянето. Изпращам най-добри чувства!

Въпрос:

Здравейте! Бих искала да поставя един прагматичен въпрос. Бихте ли ми дали съвет как да действам от психологическа гледна точка. Мой съсед над мен, ме наводнява от своята баня. Налага се да се направи цялостен ремонт на неговата баня с разбиване, смяна на ВИК тръби, смяна на канала за оттичането на водата на пода и евентуално канала на тоалетната. (Има повече от един проблем и източник на течове-затова трябва ремонт с разбиване и подмяна). При мен тече вода от тавана всеки ден при къпане и изливане на вода и всичко е мокро. Съседът не желае да разбива и ремонтира банята си и ме замотава с празни приказки и завоалиране, но не прави нищо за отстраняване на проблема. Дори съм предложила да платя част от ремонта, само и само да спре наводняването. Пак не предприема нищо. През това време ми се мокри, разрушава и мухлясва апартамента. Застрахователите ми казаха, че могат само да ми изплатят щетите в моето жилише, но не се намесват в междусъседски отношения. Трябва да го съдя. Но докато се съдим-около 2 години, пак ще тече. Въпросът ми е как психологически да подходя към съседа, за да има резултат? Как да говоря с него, как да действам и с какви методи?

Отговор:

(1) Преди около 2 год. народът под мен проплака, че му тече от банята ми. Установихме, че наистина е така. Докато се уговорихме с майстори и не свършиха работата, дори не се къпехме там, а другаде. Но, това е до съвест. Не натрапен човешки морал, а съвест, идваща от онази вътрешна свързаност един с друг и осъзнаването и, която ни прави хора. От любовта.

Ако съседът ви, въпреки разговорите ви с него дълго време продължава да си ползва банята безскрупулно, знаейки че ви вреди, това означава, че има сериозни сривове в посока патологична характерова организация. Това не е лудост, не е невроза, а себевъздигане при тотално обезценяване и нехаене за причиняването болка и щета на другите (освен ако не са от полза). Разцепена психична оргянизация, типична за малките бебета, тълпите, характеропатите и примитивите. Не казвам, че този човек е такъв. Казвам в каква посока би могло да се прозира поведението му, ако действително продължава да е болестно некооперативен.

Но, дано греша! Надявам се да греша. Защото ако не греша, това което кара такива да действат, е силовия подход, властта, закона… Тъй като сте нормален и добър човек, от споменатото остава само законът, който в България ако въобще се приложи, е както казвате, „две години път с камили“… Но, все пак някакво подобие на такъв има, за разлика от някои африкански и други пространства, до които по социален срив доста се доближаваме…

Но, вероятно греша и човекът просто замита проблема, не му се занимава, затваря си очите… Ако р така, общувайте с него. Поканете го на добросъседска вечеря, почерпете го едно хубаво вино, нагостете го, сприятелете се. Не е нужно твърде да си резонирате като разбирания, мислене, манталитет… Хора сме и в основата си сме просто това – човеци, а разликите са повърхностни. Та, поканете го, обшувайте с него, резонирайте с нивото му, проявете искрен интерес към живота и съдбата му. Тогава просто му покажете банята си, това че е ясно. Че тече от неговата, че е нужно малко разбиване и смяна на тръба…

Ако се отзове на поканата ви, значи бъркам в началото на писането си. Дано бъркам. Дано просто се е повлиял леко от модерното в наши дни отдалечаване, липса на комшълук и бездушие. Просто да се е позаразил малко, а човешките ви опити за намиране път един към друг, бъдат оценени и приети радушно. Дано!

Ако не, остава само съденето, което е жалка история…

Още няколко думи в (2)

(2)

Има и по-вътрешен и ядрен подход. А именно, осъзнаване какви във вас пробойни и наранени течове задейства ситуацията и „ремонтирането им“ с любов. Навътре. Тогава любов и навън, към съседа. „…доколкото прощавам на длъжниците си, дотолкова ми е простено…’, „молете се за хулителите, за вредящите ви…благославяйте ги…“. Това е вътрешна работа по преобразуване наранените собствени вярвания, с осъзнаване синхроничната неслучайност на всеки миг, среща и ситуация в живота ни. Вътрешен подход, реализиран диалектично. Тоест, докато вътрешно работим по присъствието на духа си през преобразуване наранените вярвания, външно си действаме съответно и адекватно, както писахме по-горе.

Прилагам един мощен тибетски текст, отново с уточнението, че става дума за вътрешно отношение при външна адекватност:

„Когато видя същества лоши по природа, притиснати от голям грях и порок, да се отнасям към тях като към нещо скъпо, сякаш съм открил безценно съкровище!… Когато някой поради завист ме обижда или клевети, да посрещна това със спокойно съчувствие и великодушно да му предложа победата!… Когато онзи, към когото съм се отнасял с голяма надежда, ме нарани много силно, да гледам на него като на върховен Гуру, изпращайки благополучие и щастие на него и всички чувстващи същества!…“

Част от „Осем строфи за трениране на ума“, Лангри Тхангпа, XI век, Тибет

…

Искам да подчертая, че такъв вътрешен подход няма нищо общо с мазохистично потискане и примирение. Напротив, сила е. Силата през смиреното осъзнаване какво в нас събужда ситуацията, претапянето слабостта на страховите ни вярвания до сила. Силата на присъствието на духа при спокойно учене от ситуацията. Защото животът е неслучайно синхроничен. Наистина. Всеки миг, всяка ситуация.

Пращам обич!

Въпрос:

Здравейте,

Поради лични причини ще запазя анонимност.

Жена на 24 години съм и искам да споделя с вас нещо, което ме измъчва.

Да започна оттам, че съм единствено дете в семейството. Родителите ми винаги са ми предоставяли висок стандарт на живот и никога не съм била лишавана от нищо, макар че баща ми често отсъстваше от вкъщи. Не помня подробности от детството си или как съм се държала точно, но помня, че винаги обичах да се изтъквам и да ми се възхищават другите деца.

За съжаление, до ден днешен нещата не са се променили особено много. Обичам да съм център на внимание, да ми се правят комплименти и изобщо да ми се обръща внимание ПОСТОЯННО.Ако това не е така, се разстройвам и цялата ситуация е много токсична. Не знам на какво се дължи това, но знам, че ми вреди негативно на живота и най-вече на здравето ми.

Отговор:

На въпроса защо отговаряте с питането си: едно дете, обгрижване,

позволяване, липса на споделяне вниманието, дрехите, грижите.

Подобно възпитание залага вярвания за специална, упълномощена, първа сред равни, длъжни са ми, правилата са за масите, аз съм особена… Това са чудесни предпоставки за лидерски качества, когато обаче от характера бъдат извлечени най-добрите потенциали. Как? Ще ви препоръчат психотерапия и в това ще има резон. В допълнение аз бих ви предложил нещо различно.

– Поработете за няколко месеца готвачка. Не е нужен опит – ще ви сложат студена кухня да режете салати или на макароните и т.н. Не е целта да ставате готвачка, а работата в колектив, където ще бъдете на ниска позиция. Умишлено. Защото ще сте с много скромно работно облекло, със забрадена коса поради миризмите, ще чистите след себе си и другите. Ще сте в ниска позиция, която не предполага да сте център на внимание. В кухнята работят много жени/ лели, някои от които дори биха завиждали на младостта и красотата ви, съответно биха се държали пренебрежително. Други биха били неутрални. Трети приятелски настроени и топли, но ненатрапливо, без поставянето ви на пиедестал.

Ето ви, седнала на онази олющена счупена пейка зад кухнята, ултра уморена от бързането, изискваното качество, прецизност, усилията, облечена невзрачно, миришеща на рибена чорба от метри. Уморена, но тъй като правите това съзнателно, активно пукаща „балона“ на невротичното себевъздигане и посрещаща събудените усещания за нищожност, никоя, провал и т.н. Една мощна преживелищна психотерапия. Плюс заплата, храна, пейчица зад кухнята до кофата и огромния подарък от ставането по-добра своя версия.

(Писах готвачка случайно. Всяка подобна дейност би била добра поведенческа психотерапия /ако и съдействате, разбира се/. Например dishwash, чистачка в ресторант, магазини входове, офиси…, редяща щандовете в Лидъл и т.н.)

– Запишете групов спорт – народни танци, волейбол… В такъв се учите на отборна игра, споделяне, заедност. Онова инфлирано себеусещане издиша до нормалното, а подводните засега невидими страхове са прегръщани и топени.

– Практикувайте умението да бъдете никоя. Нула. Още се нарича медитация. Отидете на интензивен

ритрийт, в който за десетина дни не говорите с никого, никой не говори с вас, не ви поглежда (буквално), изцяло сте в мълчание, в стая сте с още няколко жени, но с никакво общуване, делите една тоалетна. Преживявания, които мощно се конфронтират с онова усещане за привилигирована, оптимизират го до здравата база на смирението, през което отново се посрещат подводните страхове и се разтварят до вече здраво, адекватно, приземено самочувствие.

– Правете редовно предизвикващи ви социални експерименти. Малки, но редовни. Провокиращи вас, не толкова хората наоколо. Какви? Неадекватна, унижена, объркана, бедна… Прочетете за това примерно тук: https://orlinbaev.com/%d0%bf%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%b4%d0%b5…/

Ако поработите от споменатите дейности, успоредно потренирате вечерите групов спорт и редовно се предизвиквате в модерирани поведенчески експерименти, не след дълго въпросното извличане най-добрите характерови потенциали вече се реализира. Което ви прави истински щастлив и адекватно успешен човек в живота. Особено ако подкрепите процеса в психотерапия.

Желая смирено учене!

Въпрос:

Здравейте!

От дете изпитвам несигурност покрай състоянието на кожата си и външния си вид. Имах акне в тинейджърската възраст, не е било нещо сериозно, но не спирах да се чопля и си ми остана лош навик и до сега. Жена на 36 години съм. В началото на 20-те си години си направих ужасни белези по краката от врастнати косми заради ползване на епилатор. Излекувах белезите по-късно, но разказвам това, защото почти не съм имала моменти в които да съм спокойна в кожата си. Имам някакъв вид маниакалност за това как изглежда кожата ми, косата ми, тялото ми. Тези мисли ми пречат да функционирам нормално- не мога да се съсредоточа, да си свърша работата, да си направя някакви планове. Да си призная, смятала съм се за хубава като цяло, особено като бях по-млада, и не съм забелязвала и вглеждала чак толкова в дефектите си. Но напоследък всяко поглеждане в огледалото носи нови разочарования- асиметрия на лицето, отпусната кожа, паднал клепач на едното око, крив нос, новопоявяващи се бръчки- промени свързани с остаряването. Имам пълен шкаф с козметика, подбрана добре, действаща като цяло на проблемите ми, но като видя нов “проблем” ме обзема безпокойство. Преди две години си сложих за първи път ботокс в челото и филър в назолабиалните гънки и толкова ми хареса резултата, че сякаш укротих този неспиращ, недоволен от отражението в огледалото вътрешен глас. Промени ми се изведнъж усещането за мен, сякаш имах сила и кураж за много от нещата, за които нямах. Не поглеждах с отчаяние в огледалото. Успях да се стегна и свалих много килограми, натрупани покрай две бременности. Почувствах се сякаш като нова. Разбира се, ефекта на този тип процедури бързо минава и съответно малко по малко се завърна недоволният глас в главата. Този лош глас постоянно ми е в главата, рядко спира.

Чувствам се сякаш никога няма да бъда удовлетворена (искам да се чувствам красива в моите очи, не на някой друг) и ми е ясно, че няма да става по-добре.

Напоследък боледувам доста покрай децата и в момента правя поредната ангина, а си бях записала час за процедура за утре. Мисълта, че трябва да я отменя заради боледуването ме кара да се чувствам зле, понеже знам какви мисли ще ми донесе това- поредното разочарование и безпокойство от образа на започващото остаряване. И понеже ще пътувам извън България в края на месеца, ако отложа сега процедурата, ще мога да я направя през септември, което само по себе си не е нищо особено, но в моите очи е.

Говоря с психолог веднъж седмично, но бих искала да чуя и други мнения, или ако някой се е чувствал така как го е преодолял.

Отговор:

(1)

„…несигурност…кожа…не се чувствам добре в кожата си…не се харесвам и приемам…филъри…36, остаряване…“

36, мдам, пределна възраст, на ръба на смъртта… Шегувам се. Защото ако на 36, които са си пределно млада възраст, при появата на мъничка бръчица се самовъзприемате така, как ли бихте била на 56… Или на 76? А на 90 или на 106?

В момента пиша това от едно село в Родопите. Наоколо е пълно с баби и дядовци на по 90 и 100+ Като ме видят и викат: „Ей, момче…“ и т.н. Момче на 53…   И разказват как: „Като бях млада…“, еди си какво си, а разказваната случка е от младостта примерно в 60-тте или 70-тте. И наистина го мислят у приемат едни 70-80 год. за млада възраст. Бръчки? Ами че те са хубаво нещо. Кой е казал, че не са? Такъв е дизайнът на този свят – да се раждаме, да стигаме някакво съзряване, да поостареем и да вземем, че да ритнем камбанката. Такива са правилата на играта.

И се питам, защо тези хора наоколо ми в това бедно родопско село, се чувстват млади на 90, работят от 5 сутринта до 10 вечерта, пият си чашката огнена вода, нахранят животинките и спят като бебета, с чиста съвест и ниво на щастие по-стабилно от на хималайски пещерен медиатор?! Защо така?!

Ами щото младостта не е до бръчки, външен вид, не е до изкуствена перфектност, замазваща вътрешни липси…

До вътрешна нагласа е младостта.

Това осъзнавам, приказвайки си с бабата на 90, пълна със задължения, грижи, обаче ръсеща оптимизъм и добродушие повече от Далай лама.

Какво стои в тази нагласа, какви са и съставките? Прави ми впечатление, че никой от столетниците наоколо не трепери от съжаление за каквото и да е. Емпати са, обичат искрено, но не съжаляват. Нито себе си, нито никого. Защото житейската психотерапия на нелекия им делник е преработила с налягането си страховете им. Не са страхливи- никак. Смели са. Една такава тиха, непоказна смелост, едно присъствие на духа имат. Говорят за смъртта като за едното нищо. Не ги е страх от това. Нещо важно – непривързани са. Могат да губят. Много са губили и затова са спечелили. Способността да са незакачени са спечелили. Не само вещи, пари, работа са губили многократно. Образът им, себепредставата от огледалото са губили много пъти и отдавна не е външният образ, който ги определя през вековното им пътуване. Не са привързани към външния си вид особено. Да, всички са слаби, спретнати, чисти и…дотам. Няма я суетата. Отдавна и нея са загубили. А стабилното им самочувствие идва не от отражението на образа на тялото, а от преминалите милиарди пъти през горнилото на трудностите страхове, станали на въпросното самообладано присъствие на духа. Всичките без изключение са имали тежки животи с много мъки, провали, загуби, тормоз социален… Работили са по мини, ниви, заводи… И продължават да работят ежедневно и сега. Зидат, плевят, косят, боядисват нещо, работата бяга от тях, не те от нея… Парадоксът е, че сега на 90-100 са по-млади и по-щастливи. Не някакво розово щастие, а това на самоибладаното присъствие на духа. Имат го. Са това присъствие. Това е същността им. Те самите не го знаят и няма да ти го кажат. Скромни са… По-млади са на 80, 90 и 100, защото целият им живот е преживелищна психотерапия. Десетилетни поведенчески и социални експерименти, наситени с трудности, вадили вярванията и страховете им наяве и погасявали ги през смирението им. Затова сега са в тази млада нагласа. Нагласата на младостта. На присъствието на духа, биващ отвътре им като бляскав диамант. Присъствие, наситено с жива мъдрост, спокойна истинност, с любов свободна от претенциите на страха, но проявяваща се като великодушие. Силна е самооценката им и именно тя ги прави млади. Но силата на слабостта, на смирената препатеност.

Още малко в (2)

(2)

Та ето ви и вас. Няма лошо в постиженията на съвременната медицина – ботокси, филъри… Има ги тези неща, супер. Там е работата, че ако присъстват страхове, себенехаресвания, непонасяния на невижданости там зад собстяената си кожа, могат единствено да се присъединят към временното им и обречено на провал замазване със стремежа към перфектна визия. Този повърхностен стремеж и медицинските интервенции действат за известно време. Ако обаче се чака само на тях, има опасност процедурите да се присъединят към перфекционизма, затулващ нерешеностите отвътре. И с времето става дори смешно… Пълно е с такива примери наоколо, знаете… Пак казвам, нищо лошо в козметичната хирургия и процедури. Ако са с мярка ползвани, о“к…

Реалният въпрос е какво в мен ме кара да не се харесвам?! Какви травми и вярвания в тях стоят в това себенеприемащо и свръхкритично себеусещане?!

Когато опознае човек маладаптивните си, травматични вярвания, може активно да ги реструктурира. В дневник, във визуализации/ хипноза, през нлп и пренареждане спомените, молитва, здрава духовност, чрез активен силен живот с активното им предизвикване и топене… В даден момент промяната започва да става осезаема. Вярванията се превръщат в здрави, прихванали соковете на старите и вливащи цялата им болка вече в едно спокойствие. В тихо себехаресване и себеприемане. Включително на нормалните житейски и на образа в огледалото промени. Защото центърът на самочувствието вече не е във външния образ над заметености под килима на съзнанието. Прехвърлил се е центърът дълбоко в радостта на душата, в тихото ахване пред чудото на живота, точно в този и всеки следващ миг. Процесът минава и през опознаването на заложеното през възпитанието, рода и т.н.

Формалната психотерапия ускорява и катализира, но не е задължителна. Добрите автори са важни.

Прегръщам ви с много любов и силна вяра в потенциала ви!

Въпрос:

Здравейте! Какво мислите за компромисите в отношенията? Необходимо зло ли са и в каква степен? Почитател съм на Михаил Лабковский и неговата теория за това, че компромисите във връзката/брака водят до кабинета на кардиолога и онколога, но как човек да познае кога компромисът е нездравословен за него? Мога ли да се доверя на вътрешното си усещане за нещата, които ме отблъскват или да следвам максимата “че в брака трябва да търпиш”? Кои са необходимите компромиси?

Ще дам и пример : Не мога да приема семейството на партньора ми. Колкото повече време прекарвам с тях (насилвам се), толкова повече се настройвам зле към тях. Не искам да общувам с тях, но го правя заради мъжа ми и защото знам, че не са злонамерени към мен. Не мога да приема и черти в характера на мъжа ми, дошли от възпитанието му. Виждам единствен изход в раздялата, защото не се чувствам щастлива. После се обвинявам, че не проявявам разбиране и се опитвам да гледам от светлата страна. Благодаря на всеки изказал мнение не само по дадения пример, а и за границите на толерантността в една връзка.

Отговор:

Нормални са, доколкото не са примирение, а смирение. Разликата е голяма. Лабковски говори за автоагресивното понасяне, в което се завърта възприятие за агресор и жертва. Такова насилствено търпене действително разболява.

В реалния живот известни компромиси са нормални..Малки такива. Не сме идеално смазани механизми с взаимно точно пасеащи си части. И слава Богу. Хора сме и влизайки във връзка, автоматично през нас се проявява целият ни род. Работейки по себе си и взаимоотношенията си, лекуваме освен себе си и връзката, и родовете зад нас.

Да, партньорите е добре да гледат в обща посока, да имат задружни цели, задоволяваща интимност сърдечна и либидна, доверие помежду си. И нищо в това не е идеално и малко напрежение и сдърпвания са си ок – показват, че има енергия във връзката.

На въпроса – какво е смиреното взаимно учене и защо ни е? Ами животът е школа. Има трудности, има задачи, уроци, развитие. А семейната академия си е силна част от житейската школа. Събираме се с някого не само за цветя и рози, а за са си походим взаимно по мазолите на травмите. За да се научим да ги виждаме и преобразуваме до здравина. С мазохизъм това не се получава. Автоагресията му натиква дразненето навътре. А точно под него са нараняванията ни. Те пък идват от възпитателните модели в дългосрочната ни памет. Когато някой ни дразни, това ни насочва към сенките ни, към тези по-ранни и детски емоции и преживявания в нас, в които сме се.чувствали длъжни да изтърпяваме насила, потискани, с предадена автентичност, унижена себестойност, с отхвърлени и незачетени потребности. Когато виждаме тези си наранени емоции, наместо да ги преглъщаме под неизразен гняв, можем първо да ги превърнем с самозачитане и себевалидация с любов и второ, да заявяваме спокойно и открито нуждите и въобще себе си навън. В разговор, в ненасилствена, но откровена комуникация. Тогава дразненето се стапя, чувстваме се в силата на любовта, самообладани и в мир сме, ползваме ситуациите и общуванияга учебно, а животът се оказва готин и разумен.

Сега мисленето ви е доста черно-бяло, липсва това ясно себевиждане и саморегулация навътре и сърцато себезаявяване навън. Това ми се чини, че имате да усвоявате. Няколко сесии при терапевт за виждане какво е там вътре и начини за работа с него, обучение по ненасилствена комуникация биха били полезни.

Когато познавате и отработите нараненостите си и се заявявате, се оказва че мъжът никак не е лош, ведно с целия му характер и черти. Появява се приемане. И на фона на това приемане и блага благодарност към общността ви, които той чувства, виждате съвместността си много по-светло, а интересното е, че когато дразненето се стопи през стабилността и уменията за комуникация, приемайки го, той дава най-доброто от себе си и донякъде се променя. Именно защото го приемате и харесвате.

Относно роднините – отново когато излекувате болките си БЛАГОДАРЕНИЕ на това каквито са, към тях също се появява известно приемане, една сърцата топлина. Въпреки и заедно с това каквото са. Което не означава, че нон стоп се мъкнете при тях, както и не отхвърляте изцяло общуването с тях. Правите го, но по-рядко, като автентично заявявате себе си пред партньора. Минала сте отвъд черно-бялото мислене, отвъд перфекционизма и вината.

Успехи в процеса!

Въпрос:

Здравейте на всички. Чудех се дали някои от вас можете да споделите дълъг и щастлив семеен живот, примерно брак от 15-20 години, в който се чувствате добре. Няма как да е идеално, но като ударим чертата, да се каже: щастлив/щастлива съм. Виждам доста публикации на хора, споделящи трудности и проблеми и ми се стори добре да си кажем, че има и щастливи бракове в дългосрочен план. Ще се радвам, ако има такива щастливци сред вас и ако споделят и за останалите. Благодаря!

Отговор:

С жена ми сме от 19 години заедно. Много сме различни. И заедно с това се обичаме. Различни в реакциите, в начина на изборите, темперамента и темпото, вкусовете за дрехи, храна… Обаче има едно топло чувство като ядро, уютно и сърдечно ни е. А различията…   Просто докато жената пазарува, не стоя около нея, а нещо си върша. Или социалната желателност, толкова важна за нея – уча се да съм по-дипломатичен и обран около нея… Много вода изтече, през много минахме… Не е влюбеност, но е доверие и сърцата интимност.

Майка ми и баща ми са друго стабилно семейство. Ведно с търканията си, но и с дълбоко искрената си грижа един за друг.

Маминка ми и дядо ми (Бог да ги прости) – такова естествено качествено семейство, просто си е за изучаване от всичките семейни психотерапевти в глобален мащаб…

Любов. Просто любов. А тя не е щастийце в опозиция на нещастийце (не обичам твърде думата щастие), а е над тези двете. Един смисъл, съдържащ естествените порядки на здравата система е.

Много са добрите семейства наоколо ми. Ето Андрей и жена му Елза – той психотерапевт, тя работи с деца. Обичат се, тачат си се, уважават се, помагат си. Примерите ми са наистина много… Има добри семейства. Просто такива не тръбят и остава погрешно впечатление.

Въпрос:

Здравейте! Дали се попадали на генетичните тестове от NMgenomix, които се изпращат за изследване в САЩ? Става въпрос по специално за техния Genomind, който се взима чрез натривка от езика, в помощ на пациенти с депресия, за да се установи кои лекарства им действат или пречат. С тази лаборатория работи един доктор от Пловдив Любка Илиева.

В задънена улица се чувстваме с член от семейство с депресия. Лекарствата, които приема не дават резултат. В момента е започнато посещение при психотерапевт, който за момента дава тестове да се решават. Имате ли идея вид психотест ли са? Един от въпросите е кои думи са антоними, да се свържат логически предмети.

Отговор:

Точно за тези, пращани в Щатите не знам. Принципно са добра идея – помагат при специфициране медикамента, когато има нужда от такъв. Или дори показват, че няма нужда, а едната физическа активност и промяна в диетата биха дали по-добър резултат.

За тестовете – питайте самия колега.

Въпрос:

Как бихте реагирали, ако жена ви сподели, че може да прекара „време“ с бивш любовник за пари с идеята, че парите ще се

опохарчат от семейството?!?!

Отговор:

Зависи коя жена. „…жена ви сподели“… Някоя жена или съпруга?! Ако е просто позната, о’к. Ако е партньорката/ съпругата обаче, зависи каква е ценностната ни система. В какво вярваме, какви параметри са ни заложени. Повечето мъже харесваме жените с леко поведение, палят ни в посока се*суални преживявания. С такава обаче семейство не градим. И не поради патриархални или каквито и да е социални норми. Нещо в нас чувства, че жена с промискуитетно поведение нарушава това, от което имаме нужда по отношение на дългосрочното семейно партньорство. И то дори не е верността. Една жена имаща интимност с мнозина може да има сърдечна лоялност към някого въпреки това. До енергия е. Жената при интимност „лепи“ от мъжете, с които е била. Това не е съзнателен процес и не се отразява веднага. Превръща се в „бърсалка“, при това не на повърхностно ниво, а дълбоко. Само загатвам… Та, с такава нямаме нищо против да имаме неангажиращи отношения, да сме дори приятели, но стане ли въпрос за сериозни такива, нещо отвътре ни се затваря решително. И то не поради социални обусловености и разбирания. По-дълбоко е. Още по-високи стени автоматично вдигаме към такава, ако стане дума за деца. Автоматично чувстваме, че тези налепени енергии затварят съдбата и високата реализация не само за нас, но и за потомството.

Горните размисли касаят общи положения. Каква ви е въпросната жена, не знаем, както не знаем за миналото и поведението и. Казаното от нея обаче показва нагласи, които „лъсват“. Нагласи, които неминуемо биха се проявили, ако става въпрос за дългосрочно взаимодействие с битовизми, нагонно претръпване, трудности, нормалните сблъсъци…

Освен ако не се е просто пошегувала с вас, разбира се…

Въпрос:

Преди две години почина баща ми, и малко по-късно майка ми. Започнах да връщам годините назад, когато в детството си аз бях по-голямото дете, по-умното, по-успешното, завърших образования, постигнах доста висоти в живота си. Това обаче никога не беше достатъчно за моите родители. Другото дете беше толерирано, възхвалявано, на другото дете дадоха апартаментите си, парите си/ от фирма, които никак не бяха малко/, и всичко, което имаха. Вземаха от мен, за да дадат на него. За мен останаха грижите, лечения, болници, операции, дори погребения. Сега като минава времето, се изпълвам с огорчение и озлобление. Зная, че родителите са свято нещо, и това ме побърква. Измъчват ме угризения, но вече не изпитвам дори тъга за тях. Зная, че това не е нормално. Моля, кажете ми как да си помогна?

Отговор:

Завистта/ ревността към сестра ви е просто повик за любов от родителите ви. Нужен е процес по приемане/ прошка. Но е именно процес, а не еднократен акт. И минава през много гневене, осъзнаване ревността, съзнателното и опознаване, съзнателното гмуркане в нея, постепенното и преобразуване. Процес, в който малко по малко заставате на мястото си в системата. Сега се чувствате дори пи-голяма от тях, на мястото на бабите и дядовците си сте, което заплита потока на живота ви. Спира го, като същевременно стлбоко ви поддържа малко обидено и ревнуващо дете. В тази връзка, индивидуалната психотерапия тук е наложително да се комбинира с генерационна терапия (т.н. от някои съзвездия). В личната се обработва осъзнатото в генерационната.

Имате да минавате през процес. Постепенно с приемането на родителите завистта към сиблинга също ще се стопи, а на нейно място ще се появи благодарността. За живота. Към родителите. Искрено. Към самия живот. Към това, че сте получила не само живот, но и прекрасната способност да не ви се дава наготово, а да се справяте. Тогава енергията тече. От рода през вас към живота ви, пълен с обич и радост. От по-голямото към вас.

Желая красота по пътя ви!

Въпрос:

Здравейте! Откакто забременях мъжът ми спря да изкарва пари (без да има здравословни причини, които да го налагат), детето ни вече е на почти годинка. Той живее в дома ми и през целия посочен период не е участвал финансово нито с 1 лев, освен това не е помагал нито с отглеждането на бебето, нито с домакинските задължения (с изключение на много редки случаи, в които съм успяла след грандиозен скандал да го накарам да свърши нещо минимално вкъщи). Тоест всички отговорности са на мой гръб. Няма висше и не желае да учи, и твърди, че прави опити за стартиране на собствен бизнес от нищото, макар че всеки ден спи до следобяд. Като е буден, основно бездейства или твърди че работи над бизнес идеите си и че вече има над 100 провалени такива, тъй като нямал късмет. А всякакъв тип работа за работодател му се струва под нивото и капацитета. Не прекарваме семейно или романтично време заедно, тъй като по негови думи поради безпаричие няма настрение да си общува с нас и с никого. Аз съм коментирала с него многократно горните фактори, които не мога да приема, но без резултат. Отговорът е, че е трябвало да спра да го тормозя с претенциите си и че аз съм щяла се справя и още малко да нося всичко на мой гръб, докато той осъществи кариерните си амбиции (въпреки че не се е допитал аз съгласна ли съм с това нещо). Поради всичко това моите чувства и уважение към него отдавна угаснаха, но дълго време изчаквах и се борих, защото не искам детето да расте с разделени родители, обаче търпението ми се изчерпа. Реших да се разделя с него. В името на сина ми мога да преглъгна всичко, обаче си дадох сметка, че няма да дам добър пример на малкия, бидейки в отношения, в които не се чувствам добре. А и като синът ми порасне и напусне семейното гнездо един ден, с баща му вече нямаме нищо свързващо ни, за да продължим заедно като двойка изобщо. Въпросът ми е правилно ли постъпвам, в коя ситуация детето ще страда по-малко – при разделени родители или при родители, които са заедно, но са изтормозени от връзката си? Какво мога да направя, за да е щастливо детето оттук нататък?

Отговор:

(1) Ако в рамките на още не много дълго време тези „планове“ не започнат да стават актуална реалност, има опасност търтейският/ паразитиращ начин на живот да се превърне в постоянен модел. Има такива хора…

Спомням си как клиентка ми говори за баща си, който от десетилетия търка дивана, гледа сериали, а майка и го отглежда. При това човекът е с огромни претенции, изисква съобразяване с него, критикува, мрънка, работата му е под великото достойнство на него свръхспециалния… А дъщеря му седи пред мен на дивана – красива като богиня – поне това и е дал. Седи и споделя за изключително дълбоко заложената си склонност да приема за нормално мъжете да и се „качват на главата“, да си я тъпчат всячески, да я използват и неглижират. Как ако не е такъв, а е читав мъж, автоматично го дисквалифицира, не и е интересен…

Запитайте се, ако партньорът ви така продължава, дали ще даде адекватен пример на сина ви?!

А е твърде възможно да продължава така, особено ако запазите ситуацията, в която живеете във вашето жилище и е на ваша издръжка. Тенденция да положи усилия в друга посока има, ако остане наистина гладен и му се наложи. Ако не го поеме някоя друга или майка му…

Не ме разбирайте погрешно. Нормално е за известно време да има сривове, да си помагаме през това време, да си вярваме и се подкрепяме докато си стъпим на краката. Ако има реална тенденция за такава промяна, намекнах как реално можете да сте от помощ…

Понякога обаче твърде дългото ни помагане се присъединява не към здравата мотивация за реално развитие, а към липсата на стабилна връзка с реалността, фантазността, характеропатните отклонения…

Има такива „мъже“. За съжаление. Колебая се да напиша, че такива са „позор за мъжествеността“, но се възпирам… Нещо в мен обаче се надига, само дори като слушам за такива…

(2)

Разбира се, написаното е единствено отговор на вашата гледна точка. Възможно е нещата да са различни. Ако човекът преживява емоционални проблеми, свързани с неуспехите, ако и вие „наливате масло в огъня“, ако е готов да учи и работи, но се саботира поради атаките ви… Има ако-та, за които не знаем…

Ако обаче ситуацията е каквато я описвате, а човекът е какъвто ни насочвате с писането си да си мислим, че е, по-горе вече отговорих.

#дискусия

Попадна ми едно стихотворение от Фрида Кало. Красиво е, да, ще го пусна по-долу. Обаче ме замисли как би звучало такова едно стихотворение, но написано от мъж. Какво очакват мъжете от другарката си в живота, за което се предполага тя да се сети, а не да трябва да я молят и подсещат?

Ето го въпросното стихче:

Няма да те моля да ме целуваш.

Нито да ми се извиняваш, когато смятам, че си направил нещо нередно или си

сгрешил.

Нито ще те моля да ме прегръщаш, когато най-много имам нужда

или да ме каниш на вечеря на нашата годишнина.

Няма да те моля да ходим да опознаваме света, да имаме нови преживявания

и още по-малко ще те моля да ме държиш за ръка, когато сме насред града.

Няма да те моля да ми казваш колко съм красива, макар и лъжа да е, нито да

ми пишеш нещо хубаво.

Няма да те моля да се появяваш на вратата ми с роза, както толкова ми

се иска.

Нито ще те моля да ми се обаждаш да ми разказваш как си прекарал нощта,

нито да ми казваш, че ти липсвам.

Няма да те моля да се смееш на смешките ми и да се правиш на палячо, когато

съм тъжна и, разбира се, няма да те моля да подкрепяш решенията ми.

Нито ще те моля да ме изслушваш, когато имам да ти разказвам хиляди истории.

Няма да те моля да правиш каквото и да е, нито даже да останеш с мен завинаги.

Защото, ако трябва да ти се моля, вече не искам нищо!“

Фрида Кало

Отговор:

Молитва

Няма да те моля да ме уважаваш, когато падам, чувствам се слаб и най-много имам нужда от това.

Няма да те моля да излъчваш онази невидима, но толкова важна за мен женска живителност, която сливайки се с мъжествеността ми, ме кара планини да повдигам

Няма да те моля да вливаш в мен онази женска квинтесенция, която ме мотивира и в космоса да летя с вдъхновението, че ме прегръщаш с душата и утробата си.

Няма да те моля за искреното ти доверие в стойността и качествата ми, което ме прави способен хиляди пъти да умирам и се възкресявам от жаравата на себенадхвърлянето си.

Няма да те моля да виждаш искрено в мен потенциала, който и аз не виждам и така скритостта му да се проявява.

Няма да те моля да носиш онази вълшебна сексуалност, която слята с моята, да оцветява и прави дните ми живи.

Няма да те моля да си ми вярна, за да е потокът на вдъхновението от общуването ни мощен, така че да го вливам в житейските си завоевания.

Не бих те молил да си чиста и невинна по сърце, великодушна в мекотата на безпределната си женска сила, спокойно обгръщаща и умиротворяваща експлозиите на мъжествеността ми.

Няма да те моля да ме обичаш и приемаш какъвто съм, с което да даваш шанс на трансформацията в най-добрите ми версии.

Няма да те моля да оплождаш ума ми с интуицията си и сърцето ми с душата си, както аз оплождам утробата ти и давам сигурност в дните ти.

Няма да те моля да бъдеш жена, вместо енергийно да си мъж в женско тяло, преструващ се на жена след поредното обучение в женски практики.

Няма да те моля да не се съревноваваш по мъжки с мен и да не кастрираш мъжествеността ми с обезценяванията и принизяванията си, а да си по женски безкрая на нулата, от която се ражда всичко и долината, съдържаща изворите на живота.

Няма да те моля да си по женски „слаба“, за да проявявам мъжката си сила и гордо да защитавам мекотата ти.

Няма да те моля да си пазителка на домашния уют и да поддържаш огъня на взаимността ни в огнището на благостта, където да се подслоня, уморен от бойното поле на стремежите си.

Няма да те моля да приемаш провалите ми като нормална част от пътя към успехите ми, неизменно вярвайки в стойността ми.

Няма да те моля да притежаваш есенцията на муза, която да катализира неподозирани в мен възможности.

Няма да те моля да носиш заряда на самоуважението, с който да индуцираш достойнството на увереността в стойността ми.

Няма да те моля, защото ако ми се налага да го правя, просто не си Жената до мен.

О.Б.

 Молитва

Няма да те моля да ме уважаваш, когато падам, чувствам се слаб и най-много имам нужда от това.

Няма да те моля да излъчваш онази невидима, но толкова важна за мен женска живителност, която сливайки се с мъжествеността ми, ме кара планини да повдигам

Няма да те моля да вливаш в мен онази женска квинтесенция, която ме мотивира и в космоса да летя с вдъхновението, че ме прегръщаш с душата и утробата си.

Няма да те моля за искреното ти доверие в стойността и качествата ми, което ме прави способен хиляди пъти да умирам и се възкресявам от жаравата на себенадхвърлянето си.

Няма да те моля да виждаш искрено в мен потенциала, който и аз не виждам и така скритостта му да се проявява.

Няма да те моля да носиш онази вълшебна сексуалност, която слята с моята, да оцветява и прави дните ми живи.

Няма да те моля да си ми вярна, за да е потокът на вдъхновението от общуването ни мощен, така че да го вливам в житейските си завоевания.

Не бих те молил да си чиста и невинна по сърце, великодушна в мекотата на безпределната си женска сила, спокойно обгръщаща и умиротворяваща експлозиите на мъжествеността ми.

Няма да те моля да ме обичаш и приемаш какъвто съм, с което да даваш шанс на трансформацията в най-добрите ми версии.

Няма да те моля да оплождаш ума ми с интуицията си и сърцето ми с душата си, както аз оплождам утробата ти и давам сигурност в дните ти.

Няма да те моля да бъдеш жена, вместо енергийно да си мъж в женско тяло, преструващ се на жена след поредното обучение в женски практики.

Няма да те моля да не се съревноваваш по мъжки с мен и да не кастрираш мъжествеността ми с обезценяванията и принизяванията си, а да си по женски безкрая на нулата, от която се ражда всичко и долината, съдържаща изворите на живота.

Няма да те моля да си по женски „слаба“, за да проявявам мъжката си сила и гордо да защитавам мекотата ти.

Няма да те моля да си пазителка на домашния уют и да поддържаш огъня на взаимността ни в огнището на благостта, където да се подслоня, уморен от бойното поле на стремежите си.

Няма да те моля да приемаш провалите ми като нормална част от пътя към успехите ми, неизменно вярвайки в стойността ми.

Няма да те моля да притежаваш есенцията на муза, която да катализира неподозирани в мен възможности.

Няма да те моля да носиш заряда на самоуважението, с който да индуцираш достойнството на увереността в силите ми.

Няма да те моля, защото ако ми се налага да го правя, просто не си Жената до мен.

…

О.Б.

О.Б.

Психопатите – макар, че са едва няколко процента от човешката популация, заемат диспропорционално висок % от ръководните позиции. Корпоративни, политически, фирмени…

Силен повърхностен чар, висока екстравертност и общителност с печелене на другите, никаква вина и съжаление, липсваща морална цензура, емоционална бедност, целта оправдава средствата, стремеж към власт, пари и контрол…

Една често срещана в американските филми реплика, която изразява добре психопатията, когато някой е направил нещо ужасяващо и го питат: „А защо го направи, какви са мотивите ти?“, отговорът на психопата е: „Защото мога!“.

Тоест, тотална липса на любящо-нравствен вътрешен ориентир, на жива сърдечна етика и душевен компас, при мотивация водена изцяло от егоцентрични импулси, отцепени от любовта, като причиняваният от такива наоколо им пъкъл е приеман от тях в спектъра от безразличие до наслаждение от чуждата болка.

Когато психопатът се изкачва по стълбицата, е послушко – с 24 карата усмивка чинно върши и най-нередните и откровено зловредни задачи без въпроси. А и без какъвто и да е вътрешен регулатор и компас, който да му покаже, че гадостта е не на място.

Когато психопатът се добере до върхови ръководни позиции, било то фирмени, корпоративни или политически, тогава най-ярко показва същността си. Единствено важен за него е личният интерес, личната власт и благосъстояние. Ако ще милиарди наоколо му да потъват в глад, мизерия, болести, смърт и кошмар, това няма каквото и да е значение за психопата, стига личната му жажда за власт, пари и положение да е задоволявана. Както се казва, „Майка си продава за пари“, „Нож в гърба забива“ с усмивка…

Нормалният човек трудно разбира психопата – проектира върху му собствената си човещина, сърдечност, морал и си мисли, че социопатът също ги притежава. Дори многократно реалността да оборва такива проекции, масата от хора имат склонност да извиняват психопатите, да рационализират постъпките им през споменатата проективна „мъгла“.

В по-мекия вариант, за психопата чуждата болка няма никакво значение. А в по-тежкия, дори се храни от нея. Ако ползваме някои филмови метафори, това е ходещ труп (зомби), лишено от душата, от любовта, мъдростта и смисъла нещо, което обаче мърда, че и вреди. При това, колкото на по-висока позиция, толкова по-мащабно. Не е нужно да споменавам бг парламента, асоциацията вече е минала през ума ви. Жив гявол е психопатът. Защото не само е разцепен, а е тотално лишен от любовта. За него тя е някаква абстрактна неразбираема глупост и презряна слабост, която обаче може да имитира и ползва в другите.

Има и адаптирали се, социално адекватни и добре функциониращи в обществото психопати.

Докопат ли се до власт обаче…

О.Б.

„Един въпрос не ми дава мира, защо здрави хора, работещи, успешни, с добри финансови възможности, с щастливи семейства изпадат в депресия и не намират смисъл в живота ?“

Мнозина ще споменат хормонални фактори, витамини, хранене, движение и ще бъдат прави. Други ще говорят за активирани неразрешени травми и също ще бъдат прави. Дотук физиологични и психични фактори. Да, действително храната е натъпкана с отрови, а движението и общуването с природата са от огромна важност. Да, всички имаме неразрешени травми, които когато са трансформирани, се отделя огромна енергия и заряд от радост, смисъл, творческа мотивация и въодушевление. Да, здравата промяна в храненето и двигателната активност са наложителни, а работата по себепознание и себетрансформация води до огромни промени. Остават обаче още два сериозни квадранта, негативните промени в които депресират и водят до взрив от тревожно безсмислие в съвременния човек: социалният и духовният. Ценностите се преобърнаха в последните десетилетия. Там, където човек има потребност от принадлежност, любов, сигурност, здрави социални норми и красота на общуването, идващи от изконни етика и естетика, се настаниха и издигнаха на пиедестал алчността, гордостта, тщестлавието, похотта, насилието, бездушното безчовечие. Оттам и травмите, които всички имаме, много по-трудно се лекуват. Хората масово се чувстват сами, неподкрепени, незадружни, несигурни, некрасиво захвърлени в необщностно самоспасяване и оцеляване, при което животът с любящ смисъл се подмени с живуркането с невротичнно и характеропатно страхуване, озлобление и бездушие. Подмени се както медът с изкуствен подсладител, а ягодите в сладоледа с Е-та. Защо „проспериращите“ семейства, мъже и жени, заможни и подсигурени в съвременния свят често са тревожни и се депресират? Защото парите, имотите и лъскавото лустро (не че са лоши) не могат да задоволят зейналите ями от необгрижени потребности. От смисъл, любов, принадлежна заедност и сърцат комшулук, вътрешна сигурност посред нормалните външни несигурности… Потребности от красота, човещина, жива етика, душевна естетика и присъствие на духа, без които животът е като лишен от огън пушек, произвеждащ единствено саждите и дима на лепкавите илюзии на невежеството. Затова!

О.Б.

О.Б.

По повод щетите, които емоционалното отхвърляне на бащата, какъвто и да е той, носи на децата, жена пита:

„А как да уважаваш баща, на когото реално не му пука за развитието на децата му и въобще за каквото и да е около тях? Човек, който те е съсипал финансово, емоционално и всячески?…“

Отговор:

Емоционалното отхвърляне на бащата от майката неизменно носи последствия в децата. Ако ще да е гений, Махатма, прекрасен човек, средностатистически сивушко, посредствен, безотговорен пройдоха, груб потисник или манипулативна гад, той е бащата и това е генетичен и психоенергиен факт.

Децата имат нужда от баща си толкова, колкото и от майка си!

Момчетата, за да бъдат мъже, а момичетата жени. А отвъд това, щастливи, стабилни и стойностни хора. Ще обясня.

Ето ситуация. Мама и татко се развеждат, а децата по правило остават с майката. Какъвто и да е таткото, ако мама не умее да има добро чувство на приемане към него в сърцето си, това влияе на децата. Въпросното приемане не означава, че социално-поведенчески не се взимат нужните мерки и поставят граници.

Ако таткото е пияница, безделник или насилник, по-добре настрани от такъв. Но, вътрешното отношение на майката е нужно да бъде великодушно и топло. Защо?

Защото майчиното отношение към биологичния баща транслира отношението към мъжкия принцип в децата.

При синовете, когато мама презира и отхвърля бащата, се залага забрана за сформиране на мъжественост. Забележи, залагането и в обсъждания случай не зависи толкова и само от това какъв реално е бащата, а от отношението на мама към него. Не само на думи, а дълбоко в сърцето и.

Ако е обидена и неспособна да прости истински, тя забранява на сина да приеме в себе си мъжки образ и модел. Той не е толкова и само свързан с реалния баща, а с представата за него, която мама транслира с отношението си към таткото в децата. Такова момче става или мачо-донжуан, или слаб, подчинен мъж.

В първия случай момчето е приело много от майка си, разбира жените и умее да ги съблазнява. Това обаче е пародия на същинската мъжественост. Тъй като му липсва стабилен мъжки образ, при задълбочаване на отношенията не умее да е постоянен, стабилен, да издържа на натиск, взаимоотношенчески неволи и трудности. Липсва му това, което определя мъжа като такъв: доблестта, достойнството, държането на думата, присъствието на духа.

Понеже самият той е мъж, а мама е обидена и негодуваща към татко, такъв мъж в себе си има интернализиран образа на една кастрираща и убиваща мъжествеността му жена, което както не му позволява да е социално истински мъжествен, така и го кара да го е страх от дълбокото интимно взаимоотношение с жените.

Мачото-донжуан прилича на чаровен мъж, докато всъщност отвътре си е малко страхуващо се от мама момченце без истинска мъжественост. Едновременно мама е на пиедестал, както и дълбоко несъзнавано такъв преживява щетите, нанасяни от нея и съответно и мъсти чрез серийното съблазняване и отхвърляне на жените в живота си.

Във втория вариант на слаб мъж, такъв е в мъжко тяло, но получавайки забрана да интроецира здрав бащин образ, не успява да бъде мъж самият той. Може да има гей наклонности или във взаимоотношенията си с жените да е „под чехъл“, но е мъж само по тяло.

За илюстрация на говореното, можем да видим Чарли и Алън от сериала „Двама мъже и половина“ – и двамата пародия на мъже.

Когато мама в себе си низвергва таткото на дъщеря си, момичето приема в себе си дълбок отпечатък на липсващ, нараняващ, лош, негоден мъж. Такъв става анимусът и, собственият и контрасексуален вътрепсихичен комплекс. За да бъде една жена истински женствена и въплъщаваща качествата, които я определят като такава, е нужно да е приела стабилен мъжки/ бащин модел в ядрото си. Ако не е, не успява да бъде щастлива жена, която умее истински да обича с мекота, благост, доверие, да провежда онази невидима субстанция, която кара всичко наоколо и да се развива, расте и просперира. Или като компенсация на това си неумение самата тя става мъжкарана, или слаба жена.

Мъжкараната, бидейки лоялна на майчината програма, кастрира мъжете до себе си. Макар че говори, че иска силен мъж, всъщност в партньорски взаимоотношения не може да търпи такъв. Или привлича слаби мъже, които поставя „под токчето“ си, или с кастрацията, отнемането на отговорност и недоверието си трансформира мъжа до себе си в такъв. Въпреки че професионално може да е успешна, в това което от древността е заложено да бъде от изключителна важност за жената, а именно в партньорските взаимоотношения,е карикатура.

Другият типаж, слабата жена, вътрешно застава на страната на баща си. Може да развие гей наклонности, да има склонност към лековато поведение, да привлича мъже насилници и манипулатори, или постоянно да се въвлича в ролята на спасителка, всъщност така опитваща се неуспешно да спасява собствената си нестабилност и нараненост.

…

Затова мама е добре да отработи топло и сърцато отношение към таткото, независимо дали живеят заедно, или са разделени.

Как? Като ползва ситуацията си учебно и осъзнава какво този мъж събужда в нея зад дразненето и гнева и. Като ползва стимулите от ситуацията, за да трансформира характеровите си травми и вярванията в тях до добродушни и любящо сигурни. Което никак не отменя социалните здрави граници и адекватно поведение. Това се нарича житейска диалектика. Вътрешното отношение е сърцато и топло, а отвън, каквото е нужно.

Житейска диалектика!

…

О.Б.

Въпрос:

Здравейте, група!

Идвам да потърся мнения, въпросът ми е следният:

Как и доколко можем да се свържем духовно със зрял мъж като жена?

Ще се опитам да обясня малко по-подробно. Нямам добър пример за това, което питам, и през годините (25г съм) съм научавала неща чрез житейски въпроси и проба-грешка. Като цяло съм много чувствителна, влизам в графата на HSP (highly sensitive person) и съм много емпатична, дълбоко приемам и чувствам нещата. Искам в една партньорска връзка да бъда “видяна” по този начин, човекът до мен да разбира чувствителността ми, да бъда подкрепена. Въпросът е колко точно и какво мога да очаквам, как това се проявява при един зрял и здрав мъж стъпил на земята? Не искам да съм нереалистична и да търся “приятелка” в мъжа ми. Но пък не искам и ако срещна по-отдръпнат и студен мъж от гледна точка емоционалност да си кажа “еми такава е работата, все пак е мъж, какви пък емоции да търся у него”. Къде е златната среда?

Благодаря предварително

Отговор:

Въпросът ви е много здрав. Идва от искреното ви желание за качествено общуване в партньорството. Затова ще отговоря по същия начин, през призмата на здравото.

Разбира се, че вие като жена, можете да се свържете прекрасно с мъж. Не като с друга жена, а като жена с мъж. Да, има я тенденцията при мъжете малко по-често по-трудно да ни се отдават емоционалните разговори. В това резон има както еволюционно погледнато, така и през принципите на мъжествеността. Милиони години мъжът се е стрямял да бъде неемоционален и преследващ външни цели. Освен това, ако жената принципно е по-силна в чувствата, сърдечните процеси, интуицията, красотата и душевността, то мъжът естествено действа през принципите на духа, силата и ума. Просто намеквам, без да влизам в детайл. Което вече дава известни нормални различия, които именно поддържат междуполовото притегляне.

Гореспоменатото са само принципни положения. Има всякакви мъже и всякакви жени.

В съвремието ни обаче, ведно с некрасивите процеси, се наблюдава и една доста масова вълна от стремеж към себепонание през психологията, психотерапията и духовността. И колкото жени, толкова и мъже са част от тази красива тенденция.

Приземено горното до гледната визия, насочена от питането ви, означава че понастоящем немалко мъже смело опознават емоциите си, прегръщат вътрешния си контрасексуален комплекс (анима, душа), което социално ги прави още повече мъже, а отвъд половостта, по-цялостни люде. А с такива дълбоко емоционални разговори определено могат да се водят. Е, не толкова често и продължително колкото с жена, но достатъчно. Защото както сама казвате, говорим за партньор, не за мъж-приятел(ка).

В питането ви прозира известно колебание в реалността на такива и срещаното им. Мога да ви уверя, че никак не са малко, а срещата им отвън зависи от това дали ги срещате отвътре си. Тоест както такъв е минал през сенките си по пътя на героя и е освободил принцесата на душата си (анимата), за да е готов да срещне съответната жена в социален план, така и вие срещате в живота си такива, които резонират с етапа от пътя ви, на който сте.

Ако имате още сте в началото, дори да ви се сложи до вас един подобен зрял мъж, нито ще „го видите“ истински, нито ще ви е интересен и привлекателен.

На какво би ви учил на този ви етап един по-неспособен на дълбоко свързване мъж, който не се познава, но и няма желание да го прави? Примерно такъв с избягваща привързаност. Ситуацията на общуване с такъв би ви учила на допир до собствената ви тревожно прилепчива/ орална привързаност и свръхчувствителност, осъзнаване и преработка вярванията и до здравословна емпатия, известна автономност на любящото ви самообладание. Някои наричат това работа със сенките, други с когнитивните схеми/ интроектите… Работа, която благодарение (забележете, благодарение!) на външния студ, ви насочва към вътрешното слънце на самообладанието на духа ви (анимуса). Доколкото и докъдето сте по тази пътека, дотолкова виждате мъжете дотам и в своята си такава. Виждате, харесвате, привличате се към и привлипате такива. Животът е мъдър, разумен и синхронично реципрочен.

Накратко. Да, има такива мъже. И да, с такива дълбокото свързване (което не е прилепване), е закономерно.

Успехи по пътя!

Въпрос:

Здравейте, ако поста ми се одобри, благодаря на админите предварително, причината за анонимността е банална – много познати в групата.

Днес научих нещо шокиращо и се чувствам объркана.

Преди много години като малка, разбрах (от писма), че баща ми е бил в затвора. Питала съм майка ми през годините, винаги нещо е замазвала положението и след това и аз тотално забравих да питам. Мислила съм за възможните причини, но не и това, което се оказа. От друг близък разбрах, че става въпрос за инцидент с кола и пешеходец, при който за съжаление пешеходеца загива. Било е момиче, сега щеше да е на около 60 години.

Било е много преди да се родя. Чувствам се ужасно от новината, от това, че досега е било скрито. Чувствам някаква вина, не знам защо.

Баща ми вече е покойник, майка ми надали ще ми разкаже каквото и да е, макар че вече са били заедно с баща ми тогава.

Не знам как да се справя с объркването, вината и тъгата.

Ще съм благодарна на всички които ще коментират

Отговор:

Добре е да поставите казуса в полето на генерационната терапия (т.н. констелации), в което да видите и почетете въпросната жена, да почувствате, че тя самата няма към вас никакви очаквания, освен да си живеете живота красиво и силно, с любов и плам.

В полето на генерационната терапия бихте видяла и преживяла също така, че прекомерното ви настоящо желание за виновно „поправяне“ на ситуацията е едновременно енергийно заставане до баща ви в ролята на майка ви и зад него в родителско-менторска. Заплитащи позиции. Бихте се отдръпнала в своята си детска спрямо него и майка ви позиция, като посланието, което бихте почувствала от тях е, че те имат силата и отговорността да си носят енергията на станалото.

Отново, в това морфогенетично поле бихте почувствала, че самата персона Х (момичето) ви освобождава от неваши отговорности, което сваля и вината.

Вината в случая е изкривен начин за любов към баща ви, за автоматично несъзнавано поддържане връзка с него. В генерационната терапия чисто преживелищно осъзнавате, че можете да го обичате по здрави начини, невинно.

Във всички случаи декапсулирането на тайната е прекрасно случване и възможност за горния изчистващ процес, който прави потока на живота през вас още по-пълноводен.

Генерационната терапия е добра подготовка за индивидуалните няколко консултации с опитен терапевт, в които в хипноза и др. похвати да се освободите, наредите и продължите. Личните консултации биха включвали работа с рода, трансперсонално общуване с татко и т.н.

Казусът ви е добра възможност за навлизане в още по-красиво живеене.

Изпращам приемане и разбиране!

Въпрос:

Здравейте.

Ще се възползвам от анонимната опция, защото не желая да пада излишно внимание върху профилът ми.

Темата просто ми е интересна и се надявам да получа различни гледни точки, които да анализирам, защото просто функционирам така.

Въпросите ми са няколко, защото просто не умея да синтезирам всичко в едно изречение, а и вече доста рядко разсъждавам за друго, освен за работа и лични ангажименти, Обаче…

Тази тема през годините се е проявявала много пъти в живота ми.

Няма значение каква съм. Мъжко внимание не ми липсва, но през годините много малко пъти ми се случи да срещна това, което търся.

Няма да изпадам в подробности, само ще кажа, че на този етап съм в щастливо партньорство, но продължавам да изпадам в ситуации, които отклонявам чуждо мъжко внимание. Не го казвам, за да се „хваля“, а защото е в основата на темата, която искам да засегна.

Провокирана е от последният човек, който продължава да ме ухажва и да ми прави комплименти, въпреки че съм го отклонявала по всякакъв начин – в началото дискретно, в последствие твърдо, за да покажа ясни граници. Колега ми е. Женен мъж. Всеки път мисля за жена му, чисто морално на мен не ми е окей. В началото, когато започна това, аз бях новобранец във фирмата, в която работя, не бях обвързана, а той ми хвана окото, но когато видях халката на пръста му, а в последствие и разбрах, че е женен и има детенце, се отдръпнах. Не съм правила първа крачка да установявам комуникация. Той го направи.

В последствие вече имам партньор до себе си, този въпросен мъж знае, дистанцията ми стана още по-ясна, но въпреки това отвреме навреме ми пише и си мели неговото.

Питах го директно, както ще питам и вас. Понеже този тип мъж е поредният – Какво, според вас, кара семеен мъж да търси чуждо внимание? Уж нищо не му липсва в живота. Криза на средната възраст ли е? „мъже, които не са за една жена“ ли са? Какво е? Просто ми е интересно да прочета и вашите мнение.

Благодаря, ако сте ме прочели докрай.

Отговор:

(1) Какво ли?

– Нагон.

Нагонът за се*с при нас мъжете е много силен. Възможностите на който и да е мъж пред която и да е жена са много по-малки. Начинът/ меракът обаче е огромен. Поне ако сме с нормално тестостероново ниво, относително добро социално включване, висока енергия, либидо и хъс за живот. Силен е и срамно в това няма. Никоя нормална жена не би искала лишен от воля за победа льольо. Защото такъв е мъжът с ниско либидо. За един с нормално либидо мъж женските форми не са просто форми – дълбоко несъзнаван символ са, изразяващ на по-профанно ниво нагона към живота, а на по-сакрално онази свещена нужда на мъжа, онзи порив към разтваряне в любовта, в Бездната на великата Мистерия на душата, красотата, в прегръдката на вътрешната Богиня, от която извира всичко, което мотивира за продължаване и преодоляване. И никак не е срамно, плитко или лошо това. Напротив, дълбоко свещена тяга е. Мъжете се опиваме в красотата на женските форми. Едни женски красиви гърци, дупе, бедра, йони храм на повърхностно ниво събуждат живот и страст, но на по-фино, ядрения изначален копнеж по сливане духа с душата, Шива с Шакти, слънцето със земята, Абсолюта с великата Мистерия в танца на духоматерията на живота. Жените също до някаква степен се влияят от физиката на мъжа, но много по-решаващи са им качествата, социалната реализация и т.н. Разбира се, всякакви мъже и всякакви жени, но базисните дифолт тенденции са си заложени от майката природа. Еволюционно обуславяне, презададен житейски код…, но са си част от живота, при това нормална.

Дали този ни стремеж към женските форми ни прави задължително доживотни кръшкачи? Не задължително. Има нива на проявата на този ни култ към божествената красота. Както и много други фактори, които споменавам по-долу.

– Кулидж ефект – правени са много опити с мъжки животни, на които е пускана самка. След няколко копулации интересът все повече спада, до пълна апатия и липсата му. Пусне ли се обаче нова самка, колкото и да е уморен мъжкият, интересът веднага се връща, ведно със стремежа към коитус.

При жените този ефект е по-слабо изразен, както и е не само нагонно, но по-скоро емоционално мотивиран. Пак повтарям, жени и мъже всякакви, а това са принципни положения.

– Ловен/ завоевателски дух.

Дълги хилядолетия жените са внимавали и „пазели“. Както под давление на биологичния факт на забременяването, така и под натиска на механизмите на социалния контрол. Съответно мъжете са се борили за жените, а те далеч неведнага са „се давали“. Понастоящем със средствата за контрацепция и промените в женската достъпност нещата се промениха, но когато една ловна/ завоевателна тяга е поддържана буквално милиони години, няколко десетилетия трудно проникват до изконно заложените настройки…

Продължавам в (2)

(2)

– Това „Уау“, граничещо с екстаз и недуално единение при оргазма, а още повече при контролирания долинен/ платовиден такъв с часове.

Има една Мистерия в оргазма, която спокойно може да се равнява с най-силните и високи духовни пориви. Да, духовни, именно духовни. В тибетските будистки ваджраяна традиции оргазмът пряко се съпоставя с онова медитативно сливане с духа, което осмисля всичко в този иначе сам по себе си безсмислен живот.

Ако оргазмът е овладян, се „разлива в платовидно“ преживяване с часове, а при опит с медитацията, пряко изстрелва в екстазно сливане не само между телата, но между духа и душата. До надхвърляне вопъла от безлюбие, който всеки слязъл на тази земя познава не само през неизбежното травмиране, но и през самия факт на проява през мъждукането на телесния скфандър.

Екстаз, който може да бъде доста примамлив…

– Компенсация на травми/ комплекси.

Мачовщина, дон Жуанов комплекс, доказване „колко съм велик“, че обладах поредната, несъзнавано наказване на майката чрез серийни завоевания и отхвърляния и т.н. и т.н. Жалка игра на компенсация така, както изкуствените подсладители уж заместват естествената сладост. Уви. Така както захарта причинява възпаления и „завърта“ метаболитен засмукващ надолу въртоп, така и донжуановата компенсация в крайна сметка единствено подхранва и хронифицира травмираността. Както и във времена, в които достъпът до женските прелести е по-лесен от проявка, вече нищо и не доказва…

– Социални разбирания за нормалност.

Съществува един двоен стандарт по отношение на мъжката спрямо женската измяна. На мъжете им е някакси позволено, сякаш това ги прави по-мъже. А жената, ако спи с някого, сакън изцапа се енергийно и стана неизпираема бърсалка, вавилонска презряна блудница…

Всъщност не е точно така. Такова вярване е обусловено от патриархата и него обслужва. На практика е различно от масово приетото схващане, че мъжът е изцяло емисивен, а жената изцяло рецептивна. Мъжът отдава в акта етерна енергия, социална сигурност, дава манифестираща структура на жената. Обаче получава мощен интуитивен, сърдечен и емоционално-мотивационен заряд. Жената пък получава приземена енергия, но в акта мощно подхранва мъжкото вдъхновение и отдава емоционален ресурс.

При това горните положения са просто базисни дифолт сетингс, а на практика е доста по-шарено и лично. Една система като хюмън дизайн прекрасно осветлява такива индивидуални особености.

– Все по-налагащата се порно халтура, в която все повече живеем. Това включва и все по-голямата „леснота“ на жените.

В съвремието ни порното усилено навлиза като нормализиран манталитет. Процесът на развращаване, представян като развитие, се наблюдава с просто око. Порно внушенията мощно и пряко влияят на мъжкия мозък толкова, колкото дават социални команди и обуславят промискуитетно поведение в женския. Защото ако говорим за мъжката измяна, тя се случва с жени. Това, че жените не афишират твърде (засега) похожденията си, никак не означава, че не ги реализират…

Та, такива ми ти социално-психично-биологични мозайки…

Още няколко думи в (3).

Анонимен член (3)

Който и да е от споменатите фактори не е извинение. Биологията, социалните внушения, травмите, кулидж…

Травмите се трансформират по здрави начини, сексуалният кулидж ефект се прихваща от подхранването на по-тихата, но по-устойчива проява на любовта, допаминовата зависимост си има начините за преодоляване…

Зависи от съзнанието, житейското стъпало, опита, мотивацията за движение по спирала на еволюцията нагоре…

Орлин Баев

Псевдомъжественост

Какви са качествата и поведенията на отровната псевдомъжественост?

Болна агресия, насилие, груба доминация, сексизъм, жестокост, садизъм, безсърдечност, потискане на емоциите и емоционална неинтелигентност, краен национализъм и шовинизъм, фанатизъм, арогантност, дребнодушие и дисквалифициране различията, нарцисизъм, социопатия, характерова параноидност и ревност, грубо или манипулативно себеналагане, стремеж към крайно издържане на болка и удоволствие от причиняването болка на по-слабите, нужда от племенно-групова (банда, ганг) принадлежност, приобщена като част от примитивния нарцисизъм, търсене грубата сила на мускулите, парите, социалната власт, вместо тази на любовта, тоест любов към силата, а не силата на любовта, психопатното „Целта оправдава всякакви средства за постигането си!“, а при проявено насилие, лъжа или криминално деяние, при въпроса: „Защо го направи?“, отговорът е: „Защото мога!“, т.е. типичната за характеропатиите мотивация, отрязана от вътрешния компас на любящата нравственост, но водена единствено от нагона и механичния интелектуален, его-интерес – „Интересът клати феса!“.

Както токсичният феминизъм е жалка пародия на прекрасната женственост, така и отровната мачовщина е отвратителна гротеска на реалната здравословна мъжественост.

При мачизма се наблюдават характеропатни динамики и психични механизми от спектъра на социопатията, нарцисизма, параноидността, макиавелизма и т.н.

Нарцистично себевъздигане, принизяващ сексизъм спрямо другия пол, отричане на различията, невключвани в егоцентризма, пренебрегване житейските и човешки норми, склонност към емоционално, вербално и физическо насилие, черно-бяла разцепеност, проективна идентификация на собствения наранен ад и ужас в другостта през манипулативна или груба доминация при дехуманизираното ограбване на добрите и качества и присвояването им като свои, шизофреногенна гаслайтинг комуникация…

Здравата мъжественост няма нищо общо с такъв характеропатен мачизъм.

От псевдомъжествеността страдат всички. Жените, сексуално обективизирани и принизявани единствено до сексуални мишени, другите мъже, опитващи се да живеят през принципите на смисъла, както и самите мачо-мен. Самите те пък защо? Защото откъм емоционална интелигентност такъв си остава малко ревящо бебе, с емоция застинала в най-примитивните защитни механизми, гарантиращи нещастие на самия преживяващ ги толкова, колкото и на всеки докоснал се до такъв емоционален примитив, ръсещ бездната си от пъкъл, болка и незрялост наоколо си…

До каквито и мускули, татуировки, бойни умения, власт, пари, статус и социална сила да достигне мачо пародията, пропастта отвътре му единствено става още по-голяма.

Само позицията на любовта може да накара нарцистичната себеидеализация да се спука, да се появи смирено осъзнаване на отричания и „бърсан“ в света кошмар, който с благото приемане и прегръдка да бъде удържан и трансформиран до оцялостяване, което вече познава любящата нравственост и законите и.

Това е път…

Описвайки съдържанията и динамиките на отровния мачизъм и болния феминизъм, всъщност говоря за махалото на човешката незрялост, люшкащо се между безлюбната болка и нарцисизма в инфантилната си параноидно-шизоидна позиция (М. Клайн).

Здравословната мъжественост познава емоциите и чувствата си, емоционално интелигентна и лекситимична е, прегърнала е вътрешната си контрасексуална женственост/ душевност и именно затова външно социално и поведенчески умее да се проявява здраво мъжествено. Да бъде проява силата на духа, мъжката доблест и чест, принципност и държане на думата. Именно защото отвътре си истинският мъж има огромно сърце и всеобемаща душа, външно застава на страната на слабите, защитава рицарски и умее да проявява силната си воля, когато и където е нужно. Защото здравата мъжественост е колкото отвън проява на силен и твърд дух, толкова отвътре си е великодушна/ добродушна и обичаща. Силата на „слабостта“, силата на любовта.

Мъжественият мъж обича животинчето, слабото и беззащитно създание, детето, жената. Възхищава се на красотата им, чувства потока на живота, преминаващ през тях. Приема ги за равни.

Мачото насилва и мъчи, пренасяйки реалната си вътрешна слабост, пъкъл, импотентен ужас, емоционална глупост и безлюбно безсилие в по-слабия.

Към мъжете: нека бъдем мъже не само по пол, а през себепознанието и себетрансформацията си, по качествата на любящия смисъл!

Орлин Баев

…

Въпрос:

Здравейте! За втори път пиша в групата.

Не мога да определя дали съм в безизходица, защото имам варианти за действие, но много ме е страх. А искам промяна. На 27 съм.

Страхът контролира всичко при мен. Осъзнавам го, знам, че това ми пречи. Знам, че това взима от живота ми и от моментите, на които вместо да съм благодарна и да се наслаждавам.. аз премислям и се затормозявам. Искам да живея спокойно и да се радвам на малките неща, а аз мисля само лоши такива и изпадам в крайности.

Страдам от паник атаки, които бих определила като сравнително редки, но доста силни. Осъзнала съм събитието, което ги е провокирало за първи път и в основата им смятам, че стои идеята, че може да ми се случи нещо, да умра, какво ще правят близките ми тогава…Тревожна съм почти постоянно и негативните мисли заемат 90% от мисловния ми модел.

Работя с терапевт, но явно не успявам само с това.

Правила съм си необходимите изследвания, в случай, че някой се запита дали имам липса на нещо или проблем от друго естество.

Близките ми ми говорят и съветват, но знаете, че сам човек трябва да осъзнае и реши за себе си.

Пиша, защото ми предписаха Атаракс, но отново се страхувам да го приемам заради страничните ефекти, които прочетох, че има..макар позитивните отзиви да са повече.

Има ли от вас такива, които са го приемали за тревожност?

Бихте ми помогнали с вашето мнение.

Отговор:

Няма да попречи пак да си видите хормоните, витамините, да спортувате редовно и да се движите много в природата, на слънце, пек и студ.

Предписали са ви този антихистамин, защото е най-лекият и безобиден вариант измежду другите химически опции. Няма лошо понякога „за зор заман“ да го вземате. Да го носите в чантичката си като котвичка, като „знам, че има нещо, с което да си помогна“. Не и да го пиете постоянно обаче и да чакате на това за разрешение на казуса си.

Казвате: „…страдам от…“. Докато сте в такава настройка на жертва, която иска да се отърве, няма отърваване от тревожността. Напротив, така силово потискате паниката и се разстила като обща тревожност, от която пък „прораства“ какво ли не…

Казвате: „Знам от какво…“. Говорите за тригер. Но такъв е само отклюващо събитие. Реалните причини са в „малките камъчета, преобръщащи каруцата“. В микротравмите, носени и захранвани десетилетия от характеровото маладаптивно пречупване на живота като през опушено и режещо парче стъкло в окото на Кай от приказката „Снежната кралица“…

Та, реалната работа е по промяна на характера до здравия му аналог.

Ако се стои в терапията само на мисленето, дълбоко характеровите вярвания постоянно провокират нови и нови негативни мисли. Все едно плевим троскот, а той упорито пак и пак избуява и завладява психичното ни лозе, вземайки силата на лозите ни. А гроздето на любовта ако се появи въобще, е като едни такива мънички чепчици с по няколко кисели зрънца….

Затова се стига до дълбоките характерови заложби през преживелищност в личната терапия, хипноза, медитация (включая периодични ритрийти), групова психотерапия и работилниците на терапевта ви. Терапевтична градация е от лична, групова психотерапия и работилници, съчетана с медитативни оттегляния. Участвате ли в такава градация, при положение че преживявате просто невротични страхове (а не от спектъра на личностовите р-ва и психозите), резултатите идват.

Но, отношението ви отдавна е станало различно. Не се боите от симптомите, а сте се научила да ги обичате и следвате. Защото ви водят право към дълбоките характерови установки, които имате да трансформрате.

Ако сте ме прочела и разбрала с вникване, симптомите са благословия. Не ги борим. Защото дават пряк достъп до това, което имаме да работим – дълбоките ни вярвания. Следваме ги с интерес, любознателност и много любов. Като водачи към промяната ни в по-цялостни и смислени хора.

Успехи в цялостния подход към любящия смисъл!

Въпрос:

Здравейте на всички,

От половин година се интересувам активно от духовно просветление и работа над себе си за да бъда по осъзнат в действията, мислите и решенията си, които взимам. Посещавам йога, медитирам, чета много книги и гледам много видеа. Постигам самодисциплина в спорта и се боря с травмите си, разбира се. Дихателни практики, аяуаска, звукови медитации и какво ли още не… Проблемът е, че колкото повече разбирам, усещам и се променям, толкова повече се отдалечавам от хората. Имам усещането, че се превръщам в асоциален интроверт. Вече не обичам шумни празненства с много хора. В компанията на много хора се чувствам дискомфортно, не на място и ми се иска да се махна колкото се може по-бързо. В същото време, щом пиша тук е очевидно, че търся внимание, но по-скоро от правилните хора. Хора, които са минали по пътя на “разбирането” и самотата. Бих се радвал да споделите вашите истории на това как разбрахте, че ние сме душа в земно тяло с кармичен път, които се учим на земята и не са ли ви скучни всички онези обикновенни разговори, които водят хората в бита си. Всякаш предпочитам да не говоря с никого, пред това да слушам как колегата си купил диван

Ще се радвам на истории и съвети.

Отговор:

Споделяте преживявания от спектъра на байпасната духовност.

Минал съм по тази пътека и ви разбирам. Дълго време бягах чрез такава духовност. Бягство, изпълнено с горделивост, с „Аз съм различен и специален…“. Уж от дисонантните хора, а всъщност от собствените невиждани сенки, слагани в тях.

Защото същинската духовност приема и прегръща, включва във великодушието и добродушието си, а не се дразни. И всеки „обикновен разговор с обикновен човек“ за футбол, коли или дивани, такава здрава духовност изпълва със смисъл. И той идва от нас, не чакаме да ни го налива отвън поредният ритрийт, пачамамита бонита или балонено дОховни практики. Ние изпълваме суетата на безсмислието със смисъл, защото сме слънчеви извори и не можем да не го правим. И то не е да тръбим и водим разговори за чакри, меридиани, какво казал чичо Шанкарачария или бай Гаутама, а е присъствието ни. Спокойно, смирено присъствие, което прави от оловото на света злато. А социално сме си адекватни, заявяваме си се, живеем си, работим си, ходим си по гаджетата, учим н-тото си образование и квалификация…

Преди време духовността в световен мащаб се е популирала като аскетично бягство и отричане на света. Сега принципът е друг. Включени адекватно в света сме, не бягаме от нищо, а трансформраме и насищаме всичко с любовта си.

В началото сте. Нормално е да минавате орез опита си. Пишете пак след 30-40-на годинки. Минават бързо.

Въпрос:

По темата за лоялността към тези, които са ни отгледали – имам въпроси. Става въпрос за баба ми, която ме взе да ме гледа между 5 и 13 годишна. Дали заради нея не си позволявам да имам щастливи отношения у дома?

Определено имам лоялност към баба, защото един вид тя ме взе и се грижеше за мен, след като мама и тате ме оставиха. За мама нещата стоят по съвсем различен начин, тя си го спомня като как едва ли не се е подчинила, когато баба я е накарала да ме оставят на нея да ме гледа, но тук има значение как аз усещах нещата. Аз се чувствах изоставена и прибрана от добра воля и треперех да не направя нещо, с което да разочаровам и баба, за да не ме изостави и тя.

И съответно й бях лоялна. Защитавах я, когато останалите членове на семейството говореха против нея. Взимах пример от нея. И сякаш в момента, толкова години вече сред смъртта й, повтарям всичките й поведенчески примери, дори и негативните (а имаше доста такива), независимо че навремето категорично ги отхвърлях. Израствайки, мразех това, че тя причинява подобно страдание на себе си и на близките си и си мислех как не искам да правя същото. А сега повтарям същите вредни поведения и за всичко тя ми е примера за следване. Дори и външно сякаш съм тръгнала да започвам да я наподобявам.

Разговаряла съм мислено с нея и съм я питала дали това е каквото тя би искала от мен. И знам какво би ми казала – получавам категоричен отказ, напълно в неин стил и уверение как това е пълна глупост и тя би искала аз да съм по-щастлива от нея и да не повтарям нейните грешки, как съм умно момиче и имам условията да се справя далеч по-добре, и изобщо що за тъпотия е това, как от лоялност ще си причиняваш нещастие бе, бабче, излагаш се, я недей от глупост сама да си вредиш. Но въпреки това усещам, че я има тази лоялност – че не искам да я изоставям сама в грешките й, че няма да я оставя тя да е единствената, която се е мъчила по този начин.

Осъзнавам че е излишно и че тя няма нужда от това, но сякаш аз имам нужда – за да не предам ценностите си, защото така ми се струва редно – да не я изоставя, след като тя не ме е оставила. Да съм на нейна страна, да съм заедно с нея в изборите й. И хем не го искам, хем се наблюдавам отстрани как се случва. Хем ясно си давам сметка, че това не е добра идея, хем ясно усещам, че всъщност именно така ми се струва редно.

Какво да правя? Как хем да съм щастлива, хем да й остана вярна, на нея и на нещата, които ми се струват редни?

Отговор:

В генерационна терапия (т.н. от някои констелации) чисто емоционално и енергийно преживявате бабиното позволение да си живеете красиво живота, че не сте и длъжна с нищо и най-доброто, което можете да направите, е да бъдете щастлива по вашия си начин. Знаете го и сега, но в генерационната терапия това разрешение и невинна незадълженост се чувства „в червата“. Съответно почвате да усещате, че можете да обичате баба по здрави начини отвъд сляпата лоялност. В генерационната терапия също осъзнавате позицията си спрямо родителите си. Твърде вероятно е да не сте на вашето йерархично място, а да се приемате за по-голяма, да стоите в системата зад и над тях, което заплита, създава противоречие във вас. Стремеж за налагане над инфантилност, обида, травма от изоставяне. Когато застанете на вашето си място в полето, вътрешно ставате сигурна, заплитането отпада, през родителската си част одъщерявате и поемате здрава отговорност за вътрешното си дете, за емоционалния си свят, отношения, възприятия и реакции, а потокът на любовта потича. От рода, от Живота.

В индивидуалната психотерапия се работи и трансперсонално, като този разговор и позволение от баба се разширява до прякото и чувстване в това поле, в което вече е свободна от ограниченията на тялото и дори характера си.

Учите се да осъзнавате патерните на навика за лоялно повторение и да се освобождавате от него до живеене по своя начин. Тоест да разобуславяте старите шаблони и да обуславяте вашите си нови. Работите практически по приемането на родителите, благодарността и доверието си.

Как? В хипнотерапия, когнитивна и поведенческа такава, в пренареждане матрицата от възприятия и поведения.

Успехи в пътя!

Въпрос:

“Търся си мъж за прегръдки на абонамент”….така го кръщавам този пост.

Иска ми се да има и такъв вид услуга:

някой да ме прегръща платено! Да ме хваща за ръката, докато се разхождаме в парка (примерно)! Да ми пожелава лека нощ вечер! Да ме целува! Платено, защото вече рядко се намира безплатно! Защо в последно време стана толкова трудно на хората да правят (да го желаят) съвсем непринудено това?!?

През последните години, все такива мъже привличат вниманието ми, но без да го знам от самото начало, че са такива. В последствие го установявам – студени, не умеещи да споделят топлина. Има и други, на които им личи, че изгарят от желание да правят всичко това и дори ми го казват, умолявайки ме да им дам шанс да са близко, но не намирам абсолютно нищо, което да ме привлече на първоначален етап, за да ги допусна.

Имам малко спомени от живота ми като дете, докато баща ми беше с нас (до 11-та ми година), но нямам спомен да ме е прегръщал. Там ли се крие проблема ми и затова да допускам все такива типажи до себе си, несъзнателно?!? Как мога да променя това? Да разбера?

Бунтувах се, примирявах се, приемах го….но понякога все се прокрадва такъв момент, в който усещам, че ми тежи това негодувание, защо трябва да се примирявам с това. Пречи ми трупаното вътре в мен чрез този компромис. Когато срещу мен стои такъв човек, като дърво по отношение проява на някаква нежност, аз самата не съм способна да я отдавам. Просто започвам да се “движа” по инерция, без споделеност и знам, че това не съм аз.

Не усещам да тая лошо чувство към баща си. Него просто го няма. От 30 години. Даже съм забравила, че съм имала баща.

Та, не можем да променим хората около нас, можем да променим себе си, но тази промяна ли е по-доброто – да бъда и аз като тях?!? И тук не става въпрос за някаква постоянна проява на нежност. Не! За онази – спонтанната, случваща се понякога. Запомнящата се! Най-естествената! Непринудената!

“Търся си мъж за прегръдки на абонамент”….така го кръщавам този пост.

Отговор:

Такива предполагам има. Както за нас мъжете има момичета за прегръдка на час и абонамент, със сигурност има и мъже.

Ако при нас мъжете акцентът в такива прегръдки е една идея повече върху нагона, то при вас освен това, би бил малко повечко върху чувствената страна, сензориката и емоцията. Но и това е относително – преливат се нещата.

Какво се случва в такава ситуация? Плащате си, получавате желаната нежност, допир, думи, сексуалност, романтика. Контролирано. Без навлизане в реална сърдечна интимност и дълбочина на взаимодействието. Компания на час и абонамент, позволяваща получаване малко сензорно-емоционален аспартам, без обаче дълбочината от сладост, горчивина и люта болка на дълбокото реално взаимоотношение.

Защото в такова се задейства страх, закопан до невидимост зад защити от отблъскване.

Казвате,.че такива топли мъже и взаимоотношения вече няма, но че в същото време сама попадате на емоционални студени, а когато тези горещите проявяват интерес към вас, вие самата сте защитно безразлична. Тоест, противоречите си. Има топли и сърцати мъже и още как.

А защо попадате на тези дръвчетата, сковани в зимен лед? Такива ви придърпват. С такива сте склонна да реализирате взаимоотношение. Такива не провокират ужаса от дълбоко довереното разтваряне, което искате, но не смеете, търсите, но отбягвате, мечтаете си за такова, но не ви стиска.

Давате хипотеза за свързаността на тази ви несигурна привързаност и недоверие пред дълбоката интимност с баща ви. Да, с него, с отношението на майка ви към него и между тях докато сте расла, около и след раздялата. Със сигурност връзка има. Дали ставащото е свързано само с това, или и с по-ранно детски, между вас и мама (студена, неналична…), бебешки, от утробата преживявания или с родови травми, към които проявявате сляпа лоялност, това се вижда в генерационна (констелации) и индивидуална терапия. И се работи по така осъзнатите причини. По болката, отблъскваща от истинска близост, от любовта и топлината. Докато не се разкопаят причините и не се преработят, ще привличате „обледенените дръвчета“, ще искате топлината, но ще я отблъсквате в лицето на горещите мъже. Или ще я получавате сурогатно „на абонамент и час“, с което единствено ще поддържате дълбоката болка и несигурност спрямо любовта в партньорството. Не че е задължително да решавате казуса си. Психичната и социалната ви системи си функционират и така, а с добавянето на абонаментния байпас, хронифицирано по същия начин. Като говорим за подобен байпас, не става дума само за сексуална интимност. Към такава сурогатност може да се присъедини масажистът, дори и психотерапевтът, ако практиката му е по-скоро „психомасажна“, а не фокусирана в цел и цялостна…

Та, път има, трасиращите хипотези и сега намигат в мрака. От вас си зависи. Благодаря за включването!

Въпрос:

Уважаеми колеги,

днешният пост, показващ част от книгата на Н.С. Лазарев провокира у мен желанието да постна това, което е от същата книга. Моля, ако желаете разбира се, споделете за ваш опит с хора, за които сте установили че са в такъв епизод от живота си. Какво мислите за написаното? Благодаря предварително!

Отговор:

Лазарев постулира три нива на съзнанието.

– Първото е водачеството на любовта, поставена като ядро на всеки порив. От нея произлиза Естествена нравственост, вътрешен мъдър компас. Оттам всичко е наред. Човекът е удовлетворен, живее в хармония с пулса на Живота. Това е съзнанието на Ученика в земната школа. В естествената психотерапия тук говорим за интегративно-диалектичната, оцялостяващата позиция.

– Второто ниво на съзнание е фиксацията в добрите чувства. Тук вече имаме известна загуба на диалектиката на любовта и вкопченост в „така трябва“- в малкия човешки моралец, само частично или никак свързан с любящия смисъл. Това е съзнанието на невротика. Учителят Беинса го нарича новозаветно и праведно. Корелира с невротичните характери, динамики и защитни механизми. По анализата на обектните отношения, такъв процес се отнася към наречената от М. Клайн депресивна позиция.

– Третото е култът към тялото и благополучната съдба. Учителят нарича това ниво старозаветно съзнание. Тук са психопатно патологичните характерови акцентуации, атавистипните защити разцепване, идеализация, обезценяване, отричане, проективна идентификация. Параноидно-шизоидната психична позиция на М. Клайн. Тук е разцепеното черно-бяло мислене на персонажа от филма, за който говори Лазарев. Целта оправдава всякакви средства за постигането си. Човекът е обездушен. Черупка без ядрото на любовта е. Примитив откъм емоционална, социална и духовна интелигентност е. Липсва любовта, оттам и нравствеността на вътрешния компас. Оттам малкият човешки морал и закон бързи стават врата в полето, а единствено важни стават еготичните цели, постигани на всяка цена. През трупове, погазване всякакви природни, смислени и човешки закони. Ако такъв има власт, никакъв проблем не са му погубването на цели държави и милиарди хора, стига да получава от това полза, печалба и още власт.

С подобна психика са устойчиво по презададен дифолт няколко процента от популацията. Както обаче социопатията се и възпитава. А в съвременното безбожно бездушие, задавано като норма, си е модна и масова тенденция. Което прави тези няколко процента на няколко десетки.

Орлин Баев

“Тъй като една от проявите на горделивостта е превъзходството над другите, много хора погрешно мислят, че ако потискат себе си, ако се откажат от всичките си желания, ако се отстранят от света, ще преодолеят горделивостта. Но самоунищожаването, пасивноста и усещането за собствената си нищожност и греховност-всичко това също е проява на горделивост.“

Сергей Лазарев, „Лицата на горделивостта“

………

Какво всъщност във вътрешната динамика отразява външното бягство от света, изразено като доживотно оттегляне в манастири, пещери, отричане на света (за малко във вид на ритрийти е нещо съвсем различно.)?

Отразява байпасна духовност. Фиксация в разцепването, отричането, идеализацията и обезценяването на параноидно-шизоидната позиция. На старозаветното/ психопатното ниво на съзнанието. Отричане на света, корелиращо пряко с вътрепсихичното отричане собствените невиждани съдържания зад разцепеност. Черно-бяло делене хората на монаси и миряни, идващо от идеализираното себевъздигане и обезценяването на другостта, различаваща се от конвергиращите около арогантната нарцистичност разбирания и интереси. Бягство от света, отразяващо бягството от собствения дълбок ад.

Лазарев отива още по-далеч, като осветява реалността зад преувеличавания акцент върху собствената греховност, нищожност и малкост като прикрита проява на горделивостта (какъвто акцент се поставя в „право“славието примерно). Ще разясня това през динамиката на така наричания в психотерапията прикрит/ уязвим нарцисизъм. Прикритият нарцисист си е нарцисист, с всички напомпено-надути вярвания за различност, величие, упълномощеност. Въпросът е, че инфлацията е неустоичива. При житейски стимули, които дисонират с нарцистичния „балон“, последният се пука, а психичната динамика бива запокитвана в другия край на характеропатната ос, във вярванията за нищожност, недостойнство, отхвърлено унижение, изложен кошмар, вина и страх, достигащи до параноя. Когато прикритият нарцисист казва: „Аз съм никой!“, „Малък човек съм!“, „Аз съм нищо!“, „Грешен слабак съм!“, „…прости мене грешния“, когато упорито говори за смирението, настоява че е смирен и т.н., развява такова себепредставяне като флаг, като пожелателна компенсация на падането в наранено обезценения си ад и стремежа към тщеславно себевъзвеличаване. Все едно се опитва да залепи издишащия нарцистичен балон с лепенката на притворното примирение, представяно като смирение, за да надуе отново мехура на горделивостта, макар и с катранения въздух на болката си. Такава динамика има три възможни изхода. Първият е флуктуацията да се увековечи като част от гранично състояние. Вторият е разцепването да е устойчиво-успешно и уязвимият нарцисизъм да премине в грандоманен. Третият е, когато горделивият балон е спукан, а психиката е „грехопаднала“ в ада на характеровата параноидност, последната да бъде осъзнавана, приемана и трансформирана до сформирането на устойчиво и здраво азово ядро. Само този третият изход е еволюционно-диалектично качествен. Това важи както за индивиди, така и за системи от вярвания и организациите, свързани с тях.

…

Орлин Баев:

„Има още една заблуда: някога, отдавна, Бог е създал Вселената, а сега всичко това съществува, независимо от Неговата воля. Разбира се, понякога Той се явява на Земята, за да въведе ред. Но Христос говори напълно обратното: всяка част от секундата ние получаваме енергия от Бог и не можем да съществуваме без любов към Него.

Бог управлава Вселената във всяка една част от секундата. На повърхностно ниво има човешка воля, а на вътрешно-само Божествена. В Библията е казано, че нито един косъм няма да падне от главата на човека без Божията воля.“

Сергей Лазарев, Лицата на горделивостта

…

Обичам сериала „Свръхестествено“. Метафорите в него са облечени в много зрелищен екшън с цел популяризация. Зад това обаче стои сериозен екип от сравнителни митолози, религиоведи, психолози и теолози, през приказния сюжет на филма предоставящи ключови познания. Оказва се, че тези познания могат да се нарекат не само библейски, философски или кабалистични, а в основата си са психоаналитични. Идват от нивата на процесиране на човешкото съзнание.

Харесвам този филм – Бог като писателя Чък, ангелите оказващи се доста арогантно откъснати от човешките мотиви… Демоните… Разцепената идеализация на рая и отречената девалюация на ада… Люцифер като обидения, имащ трудности с бащиния си образ син, мотивът за Каин и Авел през братята Дийн и Сам, плоската, черно-бяла борба между доброто и злото, постепенно надхвърляна до по-цялостно възприятие през една невротично депресивна позиция, усещана с напредването на сериала… Древните богове индийски, нордски, старозаветното съзнание и новозаветните по-високи послания…

Харесвам сериала. Към края му обаче се прокрадва съмнението в Бога. Част от него се изразява в разбирането, че пише поредица от светове-чернови, които когато не хареса, захвърля на произвола или унищожава бездушно. Представя се недвусмислено, че Бог е лишен от душа, изоставил света, изобразяван е като един твърде нарцистично-социопатен персонаж… Всъщност такова виждане проецира несъзнаваните травматични вярвания на сценариста и режисьора за отхвърленост, изоставяне, лишеност от обич, несправедливост и предадено бездушие. Което компроментира иначе изключителното повествование, поради отдалечеността на всяваното съмнение от актуалното положение на нещата в живота.

Когато човек чете Сергей Лазарев, в него заживява красивото познание на законите на живота по-твърди, реални и веществени (макар и фини) от бетонния блок отсреща. Появява се сърдечно мъдрознание, поставящо любомъдрия смисъл в центъра. От тази мъдра любов произтича естествена нравственост, наситена с жива етика, със закономерностите на любовта. През такова сърдечно познание се оказва не само, че Бог не е напуснал света в някаква индиферентно-неглижираща трансцеденция, но е дълбоко иманентно вплетен и присъстващ във всичко живо.

През такова живо познание човек долавя, че животът е закономерен, неслучайно синхроничен. Че „…и космите на главата ви са преброени…“. Усеща, че всичко ставащо във всеки миг е Бог. Ние сме част от Бога, животните и растенията са, минералите, планетите, звездите и галактиките са. Фините светове са. Всичко е отразена пиеса на Бога, водеща към реалността Му. Бог проявяващ, преживяващ и виждащ себе си през безброй възприятия. В тази реалия през бинарността на „Дървото на доброто и злото“. За да се насочи процесът отвъд, към „дървото“ на смисъла, на любящата истинност. И това не е теория, а живо познание, през което не е нужно да вярваш, защото знаеш, че всеки момент, всяко взаимоотношение, разговор, решение, чувство, цел и посока, са „разговор“ с Бога. Всъщност.

Всяка трансформация на страх и поява на любов на неговото място, всяко преодоляване порочен навик чрез благо прегръщане травмата и задоволяване потребността чрез любовта, всяка социално-взаимоотношенческа реакция от позицията на любосмислието, е проява на Бога през относителността на човека, осъзнаващ се все повече като единен с Бога. Говоря за нивото на съзнание на ученика в земния университет.

…

Въпрос:

Зравейте, отдавна искам да пиша за помощ и съвет и не знам как да започна и сега не знам и се надявам да е по правилата на групата, извинявам се, ако не е. Може да е малко хаотичен поста, но не успявам да подредя мислите си. Хаотично е в ума ми и в сърцето ми, знам, че сама трябва да намеря отговор, но имам нужда от насока къде греша, защото усещам, че затъвам. Не искам да повличам никой със себе си, заради това, че не знам накъде вървя.

Година след загуба на родител и пълна изолация от света, дела, безсъние, обвинения, караници с другия родител и пълен ад и кошмар от изживяната трагедия се запознах с едно момче. Още тогава му казах, че не съм за връзка и не мисля, че скоро ще бъда, но той искаше да е до мен. Всъщност виждайки, че очаква нещо повече веднага му казах, че не сме подходящи един за друг/ директна и откровена съм, нещо което уж привлича хората, защото е рядко срещано, но после явно не им допада/. Реално ме беше страх да не му губя времето, защото не исках да ми бъде като разтуха от мислите, делата, скръбта. Той беше като лепнат, не искаше нищо освен да е до мен. Естествено, че без познати и в друг град, с човек напълно различен от моя свят ми беше идеалното бягство. Но някак със свито сърце, като откраднато и за малко, защото е неправилно, изобщо няма как да имам общо с него, не виждах човека подходящ за себе си и аз за него и това е. Никой не би повярвал, че мога 2г да имам нещо общо с него, преди дори на среща не бих излязла с подобен тип човек. Не е лош, напротив, добър и търпелив е, но до тук. Никакви амбиции, развитие, не говоря само за образование, дори обща култура, любознателност, надпревара да е победител или поне добър в нещо, да изпъкне, да знае, да се бори, да прави нещо…

Аз цял живот учила, работила, писала, рисувала, конкурси, стипендии, грамоти…Бях…сега съм развалина на предела на живота си и някак се повлякох по течението с неговата спокойна повърхностна вълна тип „хакуна матата“…Заради настройката ми след загубата, апатията, липсата на желание за планове, писане в тефтери, задачи, мисии, нови неща…Книга да довърша, картина….всичко изгуби смисъл, гробищата обърнаха представите ми за покой…оставих се да съм повърхностна като него…да съм различна от себе си, да не съм себе си за часове, сякаш и другото не беше истина. Прибирах се и пак беше истина, но увеличавах дозата с него и така се стигна до тук…Но отвътре все ме гризеше, питах, исках да има смисъл тая връзка, да се убедя, че той може да е по-многопластов, но не е разкрил потенциала си или че аз се имам за много осъзната и „велика“, но всъщност не съм и той ме заземява и се допълваме. Как ли не въртях да се получи, да го приема. Ставаше за мигове от цялото, но сякаш бях притихнал вулкан…и избухвах после…Черния списък в мен не спеставаше нищо, денонощно се борих да изчистя нещата и да ги напасна. Накрая се чувствах като онова парченце мандарина в главата чесън, което пасва на мястото на скилидката, но не му е там мястото. Визуализирах…прекалено, че чак изгубих представа кое си внуших и кое е истината.

Писах на листи…той в живота си не е писал колкото аз за няколко месеца само за нашата връзка изписах…четох, слушах и в групата и къде ли не, книги…Да разбера какво е това и има ли бъдеще…Бърн аут, бъг, изпростях…полудях ли…

И сега не знам дали се влюбих или е зависимост, но последните 6 месеца се разделям и го търся и не мога да се откъсна от него, а не искам да съм с него, за да не му вредя да е с някоя подходяща за него и за да си дам шанс да срещна някой, ако е писано.

Не бях и не съм преодоляла загубата, чувствам вина, гняв, непреодолима мъка и не изпитвам радост от нищо…научих се да се усмихвам и да се правя,че живея. Този човек е по-малък с 4г, и сме коренно различни, което като по-отговорна и осъзната му споделях още в началото.Дали защото бях самотна и исках нещо да ме изкара от старото ми аз останах в тази връзка, но никога не бях спокойна и отпусната, сяках чаках да свърши, с притаено сърце, сама бутах към края, ровех, търсих, намирах причини да се дърпам, да се караме, да се рязделяме и събираме. Той също не помагаше много, не е от хората,които споделят, обяснават, убеждават, а понякога е нужно, защото не чета мисли. Аз съм жена,но съм директна и без намеци, а обстоятелствено обяснявам,обосновавам се. Няма как да го виня, защото човека не е прочел 1 книга, играе игри и гледа клипчета в ютуб, а аз цял живот уча,чета, не само за образованието си, но и за себеразвитие,духовна литература, психология, книжен плъх съм, а той от момчетата,които имат татуси и пият бира. Абсурдно е как пълни противоположности някак „избутахме“ това време заедно, но ми костваше много. Според близък човек е с мен, защото съм наивна, добра, образована, отговорна и финансово стабилна, а той не е. Възможно е, защото никога като съм се сърдела не е идвал пръв да се сдобрим и даже беше влязъл да си търси нова жена в приложение. Крие неща за семейството,миналото си, а аз съм изляла и изливах душата, чувствата, мнението си за всичко. Той слуша..аз говоря, гневя се, споделям….той е там слуша и нищо…каже една дума…Иначе иска деца, иска да е с мен, но до последно не излезе на квартира, не ми сподели за семейството си защо техните са се разделили, нищо..сякаш съм чужда и се пази от мен, защото съм от примерно семейство или не знам защо. Знам с какви жени е бил, предполагам, питам се след време дали няма пак да иска същото, дали и той няма да осъзнае каква е разликата между нас морално, интелектуално, духовно….

Но проблема е, че аз свикнах с него, дори с караниците, с това да ми е недоволно, че съм с него и сега не знам какво е, влюбена ли съм или зависима от дразнителя си. Последното скарване 10 дена си мълчахме, чаках да се обади, сякаш се оглеждах да го видя от някъде, а той пак не се обади пръв. Не издържах, все пак аз казах,че е края и пак…потърсих го. Яд ме е, че го правя, излагам се. Бил измъчен, не спял, било го страх от караници затова не звъннал. В какво се въртя и какво причинявам на себе си и на него? Чувствам се лош човек, че карам някой да ме разбира сякаш насила.

Как да се измъкна от това и може ли нещо здравословно да излезе от такова „болно“ начало?

Извинявам се за дългия хаотичен пост. Надявам се някой да успее да разбере в каква ситуация съм и да ми набие два шамара да се взема в ръце.

Отговор:

Привързала сте се към буксира си. Но, неговата задача е да подръпне в даден момент, когато корабът на живота ви не може на собствен ход. А после вече може и се получава влачене на влекача поради емоционална закаченост, поради навик. А навикът си е втора природа, както се спряга от преминалото от научното, в народопопулярното, но вярно словослагане. Удобен ви е бил в момент на нужда – тъгата, през която още минавате и ще минавате (съболезнования!). Самата му плитка неамбициозност ви е била на място, за да обере склонността ви към човъркащо свръхзадълбочаване. А приемането ви каквато сте, ведно със скръбта, недоволството, немалката ви критичност, също е било мехлем за вас във време на катаклизми и обърканост.

Оттук насетне обаче се получава среща между неговата немотивирана угасналост, даваща ви несигурност и вашата със сигурност ускоряваща се, обезценяваща го кастрация. А какво изначално иска жената от мъжа? Сигурност материална, но и в присъствието на мъжа да му се възхищава на духа, на ума, на волята. С което си възхищение пък задоволява главното, което мъжът иска от жената: уважение и доверие в потенциала му. А помежду ви комбинацията е както казвате, като между кисело резенче мандарина, сложено на мястото на скилидка в чесновата глава, която никак не приема, но е свикнала с нея и я критикува защо е чесън, а не портокал…

Да, можете да продължите, да му родите две деца. Всичко може в този свят – имаме свободна воля. Обаче това, че взаимно оттук насетне все повече ще подхранвате най-негативните си черти, е прозиращ взаимоотношенческо-динамичен факт.

За комбинацията ви намекнах достатъчно. Относно вас самата: тъгата се преодолява с приемане. За да се стигне до него, се минава и през гняв, и през пукане его балони… Само казвам, че справянето със скръбта не е отделен от вас процес, а минава през характера ви. А в него си личи доза арогантност и горделива надменност над някои имащи склонност да бъдат „бърсани'“ в света и другите закопаности. Арогантност, чийто „балон“ е нужно съзнателно да пукате, за да общувате с болезнените си парчета. За да ги успокоите до доволна благодарност, радост и оценяване миговете в чудото на живота.

Това няма да премахне амбициозността ви. Просто кореновото и налягане ще е повече любовта, вместо единствено болката. Тогава животът ни среща с реципрочни на съдържимото ни хора. Тогава ги и виждаме, оценяваме и взаимно „си кликаме“. Тогава умеете да уважавате един стойностен мъж, а той да ви дава любовта, емоционалната сигурност и присъствието на мъжки дух, на които искрено да се възхищавате. Тогава взаимно подхранвате най-доброто си.

Поработете по характера си!

В индивидуална терапия, групова и генерационна терапия (т.н. съзвездия).

И в индивидуалната, и в генерационната терапия, ще се учите на заставане на мястото ви в системата, на приемане живия родител какъвто е… Всичко това има пряко отношение към партньорствата в живота ви.

Книгата ще е чудесна – пишете с много талант и вещина.

Завършвам с едно кратко изречение: характерът е съдбата ни!

Veneta Iskrenova

Orlin Baev Той- характерът се гради рано, до 15-18, максимум 25-годишна възраст. После трудно, почти невъзможно е изграждане на характер. Прекрасен специалист сте и ви ценя много! Деца с леко, безпроблемно израстване често после остават без изградени характери. След 15-тагодишна възраст се набавят знания, дипломи, опит, познанства, оформяне на цели и мечти. Изключения са хора, преизградили характера си отново! Случва се след ново, огромно сътресение в живота! Дано дамата се стресне и разбере смисълът и точните ви напътствия!

Orlin Baev

Veneta Iskrenova Темата е с #въпросииотговори и не е дискусионна, но ще ви отговоря.

Постоянно наблюдавам дълбоки характерови промени. В себе си. В клиентите си. В хора наоколо ми. Да, нужно е налягане за тази цел. Такова обаче животът услужливо предоставя. Дали под формата на общуване с труден/ характеропатен човек, дали през телесна болест, отразяваща се силно и на емоционалния статус, през треяожно състояние/ невроза или през житейски катаклизми… Възможностите за получаване на нужното напрежение са много и репертоарът на житейската мъдрост е богат. Права сте за базисното сформиране характера. Както опитът ми потвърждава обаче, възможни са не само известни добри промени, а дълбоки такива и в зряла възраст над 21 год. Извличане най-добрите характерови потенциали, но и още по-дълбокото и цялостно характерово преформатиране. Едното условие е житейската преса. Другите: съзнателността, готовността за учене, живеенето през смисъла и т.н.

Благодаря за включването!

Орлин Баев

Смъртта е дори вентил и избавление при силна болка. Който не е бил в агония, помитаща в изтезанието си личността, егото, всичко, не знае това. Смъртта е малко пухкаво едномесечно котенце пред демонично/психопатно причиняваното и понасяно мъчение. И дори пред една болка от средна и тежка телесна повреда. По-тежкият вариант е, когато е предумишлено причинявана. Това е пъкъл. По-лекият е, когато просто се случва в злополука, болест, дълбока операция – това е ръката на Бога и е благословия. За който го съзнава, разбира се…

Само духът на истината възкръсва от това. А Смъртта – чуден и приятен ангел е в сравнение с адската болка.

Тотален мит е, че страхът от смъртта е най-големият и подлежащият другите страхове. Нищо такова. Превъзмогва се с лекота в медитация, дишане, дълбока молитва. Човек просто разбира, че смърт няма. Минава през страха и възкръсва като жар птица (нашенският вариант на западното животно феникс) в едно самосъзнание, идентифицирало се с това, което просто не може да умре. С духа. С реалния човек. С бодхисатва същността.

Смъртта е илюзия. Виж, болката е силният урок! Реалният. Тесен е пътят там. Много. Нищо освен истинското не минава и не остава в този път!

Орлин Баев

Въпрос:

Здравейте! Обикновено не пиша такъв вид постове в групи,просто,защото понякога чуваш много неадекватни мнения за състоянието ти и още повече те объркват..но много време следя групата и виждам,че тук няма такива. Дълго обяснение е и искрено благодаря на тези от Вас,които ще прочетат докрай! Като дете съм минала доста проблеми в здравната сфера,операции,болници,стреса в очите на родители и близки,как винаги трябва да съм пазена от децата,да не ме ударят и тн,понеже съм с един бъбрек и тн и тн…започнала съм явно да вярвам колко съм слаба,беззащитна и имам нужда от родителите си,за да съществувам.. Нямала съм никакви проблеми,докато не навърших 18 години..Трябваше да замина да уча в София с приятеля си(на когото нямах доверие,че ако се случи нещо,той няма да знае как да реагира спрямо бъбрека,защото в неговото семейство и Слава Богу,такива неща,болници,лекари са им далечни). Винаги съм била дейно дете,правех буквално сто неща,учене,актьорско майсторство,танци,имах мечти,които не съм осъществила,но смятам,че така е трябвало да стане. Та..след един вирус,малко преди заминаване ни за София,бях сама вкъщи,станах с повръщане,лазех,мислех,че ще умра..никой близък не си вдигаше телефона,единствено мъжа ми (вече мъж,защото сме женени) беше на работа и наистина нямаше как да излезе.. но това породи в мен съмнение и липса на доверие.. баща ми ми вдигна и каза да хвана такси за спешното. Там буквално паднах на колене,взеха ме,вирус,системи и тн..но от този момент отключих зверски паник атаки..започна силен страх,постоянно ми беше лошо,повръщах,треперех,не исках да излизам,страх ме беше дори до магазина да отида..беше ад..имаше до мен човек нон стоп..как съм ги ангажирала така не знам..не съм искала..благодаря им много за което.. Три месеца почти не бях излизала от нас..къде ли не ме водиха родителите ми,докато не каза един невролог паник атаки и ми изписа хапче,което пих една година,а преди това на психиатър две лекарства,от които станах парцал стигне се до линейка. 7,8 месеца пиех това лекарство от невролога,имала съм също,но започнах да излизам с мъжа ми,не сама,малко по малко. Един ден не го изпих и получих зверска паник атака и тогава майка ми реши психолог. Започнах работа..от 2016та края или 2017 началото започнах работа с психолог,втори,трети сменяла съм.. Много неща осъзнах,много неща разбрах,отработих от миналото си,минах през ядосването към родителите си,защо са ме направили така зависима и слаба,до прошката и любовта,защото и аз вече съм родител и знам какво е.. По едно време станах зависима от психолозите,да махнхме хапчетата,много ровихме в миналото,подигравано дете съм била в училище,без приятели,обиди,тормоз..неща,които са ме накарали да се чувствам различна,освен бъбрека… Звънях за час само да ме успокоят,че съм нормална,че не полудявам,че нямам паник атака,а че в просто тревожност. Защото бяха спрели и имах страх от тях.. В последствие започнах много книги да чета..да се интересувам. Да се разбирам,да си позволявам да чувствам и да минавам този период на себеосъзнаване..много тежко беше..сега гордо знам къде съм,какво съм постигнала,работя това,което искам,щастлива съм на работното си място,имам прекрасно малко детенце..но явно още не мога да се справя с тревожността.. Констелации,дишане холотропно,интензивно,какво ли не съм правила. Със сигурност всяко нещо ми е повлияло,обаче,защото съм благодарна на паник атаките и не се страхувам от тях..те са ни приятели,дори тревожността вече не опитвам да изгоня,но понякога не збирам..Например имам симптом,който така ме тормози две години,замайване,усещане,че ще паднеш,че ще загубиш ориентация,страхувам се най-вече,докато съм и с детето. Мисълта ми е,ако ми се случи нещо какво ще се случи с него,сам ли ще остане,ще го изоставя.. Не ме е страх от самата смърт,всички ще умрем,това вече го осъзнах,просто се страхувам да не е млада,заради болестите,които съм имала като дете с бъбрека,въпреки че сега всичко е наред..мисълта,че ще оставя близките така..може да звучи егоцентрично,но…детето ми има нужда от мен,знам го… аз също се нуждая от това да съм до него да му давам цялата си любов..забравям тук и татко му даже..Много неща и в семеен план се случиха,които ми носеха тревожност,той игравшв хазарт година,след много говорене и ултиматуми спря,работи на две места да се справяме и виждам в него промяната,но пак подхождам с доза неувереност и несигурност,не само заради това,че е играл,а и за дозата инфантилност в него,играене на игри на компютър и тен подобни. Хоби,разбирам,но..друга тема. Та това замайване,усещане,че си в лодка,бях на ЯМР..казаха съмнение за аневризма,дори един лекар ми искаше 50000 да ме оперира спешно,защото ще умра до седмица по негови думи..преживях ад..кошмар,казах си паник атаките нищо не са в сравнение с това да се срещнеш със смъртта наистина..Слава Богу след много изследвания и доктори,оказа се,че не е това.Проблем няма,единствено изправена шийна лордоза на врата. Казаха от там може товя замайване,виене на свят,гадене и тн.На УНГ ходих,там казаха алергичен ринит,алергия към прах,полени,аркарии,оток на лигавицата и от там се запушвала евстахиева тръба на моменти,където е и вестибуларния апарат. Отделно посетих и хематолог,оказа се,че съм и с пропускливи черва,а това отговаряло за чревно мозъчната ос и говори автоматично за тревожност. Която не е само на психологично ниво,а в тялото. Адреналин,норадреналин и тн.. Пия добавки за това,които да помогнат да се справя с пропускливостта,от там и серотонина не може да се усвои,пия и петхидрокситриптофан. Допамина е добре. Общо взето,търся,правя много неща,чета,пиша,рисувам,медитирам,понякога тренирам нещо,не ми остава много време за това,но…чудя се къде бъркам,какво не съм разбрала,започнах да мисля това замайване,ако е от тревожност,кое е това,което пак го предизвиква…толкова работя със себе си и някак все не стига,все не успявам,както казва баща ми…”Ти само на психолози ходиш,да ти вземат парите и пак си същата”.. Мъчно ми е,не искам да съм такава вглъбена в това да не ми има някаква болест и да умра.. (хипохондрия,знам..знам,че е състояние,не болест,опитвам се да се контролирам,но не става винаги…особено с това виене на свят,а съм посетила нужни лекари казват всичко е наред)…Проблемът значи е в мен,психически…не разбирам,кое обаче,че да го поправя и да спре това замайване,тежест като стягане в менгеме…бяха ме научили психолозите в моя град винаги да търся причината за нещо и дотолкова вярвах,че дори да имах вирус,аз мислех,че пак е психика и в мен е проблема…Тежи ми..пиша сега по-спокойна,преди малко отново имах епизод на замайване,гадене,дори повърнах с извинение,но седнах и си казах,спокойно…и преди е ставало..ще отмине,въпреки че си сама с малкия,няма какво да стане…и в този момент усетих да пиша тук…какво мога още да направя,как да се справя с това…Общо взето все като се появи това,чудя се какво пак не е наред,къде върху какво още трябва да работя със себе си щом симптомите не изчезват?Щитовидната също е добре. Имах ниско витамин Д,мисля,че го поправих,скоро не съм го изследвала,желязото също леко беше ниско. Но не толкова. Тревожността всички я имаме,знам…не искам да я гоня…искам да я разбера,а това замайване,ако е от нея не я разбирам..здравословно казват всичко е окей само лордозата на врата… Много Ви благодаря!! Приятна вечер!

Отговор:

Добре е, че сте обиколила соматичните механици (лекарите). Знаете, че ставащото е в ума ви. С лекарите – като отиде човек в магазин за гащи, насочват го към купуване на гащи, не го връщат. Запознала сте се и с професионалните изкривявания, и с ятрогенията/ ноцебо внушенията… Хубаво. Оттук насетне ако за най-малкото припкате при чичко доктор, обслужвате състоянието си.

Психолозите – разбирам Ви. Също не съм фен на ходенето по психолози до безкрай. Хубаво би било по някое време да вземем нещата в ръцете си. Научила сте много за себе си, работила сте върху ключови казуси от целия си живот по много начини, с добри подходи и методи.

Това, от което ми се чини, че имате нужда вече, е да осъзнаете механизма на хипохондрията в самата себе си. Вече опростено и работещо. Тя самата Ви се явява прекрасен помощник-психотерапевт и Ви води към зависимите характерови елементи, за които вече Вие самата е нужно да сте там, да стигате до тях и лекувате.

Няколко ключови елементи: изместване, изтласкване, вторична хистерична печалба, орална зависимост, прагматично опростяване…

По горните елементи: самата хипохондрия се явява изместващ защитен механизъм. Измества и обсесивно прикрепя вниманието Ви към повърхността на „болестите“ до свръхценностова идеация. В същото време изтласква, „замита под килима на съзнанието“ зависимата несигурност с всичките и страхови вярвания.

За да съумявате да ползвате хипохондрията като път към щастието (което казвате, че искате), има един ключов елемент, който е нужно да прозрете, от който в голяма степен да се откажете и/ или да канализирате – хистеричната печалба. Изгодата от „длъжни сте ми“, драма куийн театралното преувеличено-катастрофизирано свръхвживяване и въртенето на вниманието на „длъжните“ около „мен горката“.

Всичко това по същество са инфантилни хистерични механизми, които в хода на годините са се автоматизирали и наситили с доста заряд. Донякъде могат да бъдат съзнателно дезавтоматизирани. Както и един прекрасен и изпитан прийом е да бъдат вложени в силна житейска реализация, включваща много видимост на житейската сцена. Само маркирам – нямам време за влизане в детайл.

Когато така вложите в реализация „печалбата“ и съумявате да удържате и дезавтоматизирате старите и драма куийн начини, вече сте готова за „отлепяне“ вниманието от изместването, от повърхността на болестната фиксация и насочването му към основата. Към корена на ставащото. Към общуване простичко и работещо със зависимата несигурност.

С психолозите сте я отработвала по много начини спомен по спомен. За да работи прилагано това от вас самата, е нужно едно медитативно like директно свързване с присъствието и сега. Във вас сега, в тялото и усещанията, емоцията и енергията ви. Общуване и трансформация до базисно доверие и сигурност.

Това е, което радикално би променило живота ви в посока смисъла (не харесвам думата щастие).

Спрете се на психотерапевт, който да ви учи на това сама да сте си терапевт по споменатия прагматично опростен (вече) и работещ за вас начин. Не за безкрайно ходене при такъв. За няколко сесии – 10-12…

Желая смисъл!

Орлин Баев

Какво е шаманизмът? Теорията на Мирча Елиаде е наистина вдъхновяваща. Но какво е на практика? Нещо много същностно е. Ако доброто и злото са Славия и Лудогорец, той е игрището, на което играят и наблюдателят във VIP ложата едновременно. Както различните системи са корените, ствола, клоните, листата, цветовете и плодовете на дървото, така шаманизмът е сокът, пронизващ всичките. Научна когнитивна визия? О, чудесно- пълен респект и стъпване на здрави основи. Психоанализа – о, какви прекрасни дълбоки корени – принципите тук са различни, а странно как отразяват тези извечните, тъй като „каквото горе, такова и долу“, просто през различните изразни средства на аналитичните подземни фрактали от дървото на живота. Трансперсоналните ухайни цветове и сладките плодове, привидно тотално различни в принципите си. Но могат ли без корените и стабилната основа? Или без хуманистичната перспектива на листния хлорофил, въвеждащ слънчевите лъчи в осмозата на живота отгоре надолу така, както когнитивно научният хумус дава веществата си нагоре. За шаманизъм в психотерапията рядко говорим. Превеждаме го до тези сокове в естествено психотерапевтичното „дърво“, които пряко му корелират. До психотелесната преживелищност, дишането, трансът/ хипнозата, хипнотичната молитва и майндфул подхода.

Психотерапията е базисна и нужна крия/ практика във всяка уважаваща се духовност.

Ако говорим за системите, изразяващи здравата духовност и шаманизма, отново той е като ядро, за което може да се говори или не, но е там вътревмъкнат зад каквато и да е семиотика, теология, система от вярвания и практики.

Когнитивната наука на религията прекрасно обяснява тази вродена във всеки човек базисна духовност, присъстваща и в най-тесногръдия скептик в основата на когницията му като минимално контраинтуитивни вярвания, анимиране, хиперактивен детектор на интенционалност…

В окопите на ръба на смъртта, когато когнитивната система се оголи до базата си, атеисти няма…

Ето я будистката линия Нингма, пряко говореща през шаманизма и преливаща се в него. Бонпо тибетският шаманизъм, толкова силно взаимствал от будизма, че може да се каже, че е част от него…

Ето ги даоизмът, кундалини и крия йога, пряко работещи с психо-телесно-духовната биоенергетика…

Ето го култът към слънцето и майката природа, към бащата Небе и майката Земя в други системи…

Шаманизмът е в дифолт настройките на коя да е духовна система.

Нещо повече. В основата на човешката когниция е, а оттам в сублиминалното магично мислене и надрационалното недуално вдъхновение, между които картезианският рационализъм се явява просто малко островче, превърнато в онкологично бездушие, метастазиращо в човешкото безлюбие.

Ето го изкуственият интелект, калкулиращ през нулите и единиците си, за които кабала от хилядолетия говори, че стоят в това дърво за познание доброто и злото, което обаче се явява просто отражение на първоизточника си, дървото на живота. И ако човек твърде силно проектира механичността си в изкуствения интелект, това означава единствено, че слънцето на духа е силно, което прави сянката плътна, за да се обърне погледът към първоизточника отвъд отражението и сянката…

Такива ми ти работи за шаманизма. Любов, приземена мъдрост и приложна ежедневна истинност е, проявявана във водата на живота и огъня на безпредела.

…

Въпрос:

Здравейте, интересувам се от материали по темата за кризата на мъжете, когато навършат 50 години. В какво се изразява и колко дълго продължава?

Моите наблюдения са различни, като най – често е в посока задоволяване на нуждата от разнообразие чрез високи скорости, неглижиране на досегашния живот и бягане от отговорност, и често срещаната изневяра и замяна с нов партньор.

Но искам да получа компетентни насоки, кои личности преживяват най – тежко тази криза и какво трябва да прави партньора за да се съхрани?

Благодаря предварително на всички, които ще се отзоват!

Отговор:

Моля за сърцати включвания отвъд черно-бялостта, сексизма и свръхгенерализациите.

Със сигурност всяка възраст носи промени. Ако човек е вкопчен в младостта, външния имидж, телесната сила, такава криза е закономерна. Коли, татуси, боя за коса (фризьорките предлагат, аз се смея…   ), ботокс и хиалурон, анаболи, хормон на растежа, алкохол и бЕло, млади любовници и т.н. Което не спасява нищо, тъй като идват 60-тте, 70-тте (ако е рекъл Началникът де…)…

А социалките с популирането на изображения на 80 годишни с идеални тела и т.н. наливат керосин в пламъка на незрялостта. Не защото е невъзможно, а защото не е за всеки възможно поради много фактори… Освен това живеем в инфантилизирано общество, възпитаващо социопатия и въздигащо в култ младостта, грубата сила и повърхностния имидж. Та да, факторите за такава криза са и психични, и социални. Психичните са не особено интелигентната идентификация единствено с тялото, грубата сила, с телесния аз образ. За социалните споменах.

Когато обаче човек от млад (без значение пола) се стреми към себепознание и себерегулация, фокусът на живота му постепенно конвергира около любящия смисъл. Около вътрешната непреходност на духа. Тогава възрастта е само предимство, а от година на година такъв става все по-удовлетворен и преливащ от радост.

С все по-млад дух, макар и с неизбежно променящо се тяло.

Наблюдавам това в себе си и в масирана част от популацията наоколо ми. В хората, с които общувам. При това въпреки споменатите социопатно-езически тенденции, раздухвани във все по-богатото на изкуствен интелект, но все по-бедно откъм естествен ум и култура общество. Въпреки. Защото такива хора имат способността индивидуирано да определят възприятието и посоките в живота си.

А когато самото общество е по-здраво, проблем с остаряването почти липсва. Има го в много по-малка степен в селата ни в Родопите примерно. Хората си остаряват достойно и спокойно, с благородство и усещане за нормалност в процеса.

Такова беше остаряването преди няколко десетилетия в цялата ни държава – нещо нормално и уважавано. Учеха ни на уважение към възрастните хора още от невръстни деца.

Ще кажа и нещо, което съм споменавал и друг път. Един от критериите за социално здраве, е уважението пред по-възрастните.

Бегло загатвам и собствената си визия: не съм привърженик на теорията за кризите. Да, определени преходи и трудности има във всяка възраст. Но те са добри шансове за растеж. За интеграция около любовта.

Ето ме мен на 53. Имам вече бръчки, прошарени коси, пищялите ми не държат на шутове кокал в кокал както преди, зъбите…

Малко пороптах, па махнах с ръка и се фокусирах в същински важното. В посоката към Себе си навътре и изявата на смисъла навън. В това, за което съм дошъл да се разходя през тези няколко десетилетия пътуване. И това е. Няма време за тюхкане. Специално аз с кптср миналото ми, хич, ама хич не искам да съм пак в 20-тте или по-назад…

Колкото повече остарявам, по-млад отвътре си ставам. И по-истински.

Да бъде волята на великата Мистерия в живота ни!

Въпрос:

Здравейте, имаме следния казус, младеж в началото на 20г , физически здрав, добре сложен -даже красив, влиза в графата „умен , но много, ама много мързелив“, е открил „доходността“ от бързите кредити. Наясно е със всички последствия от това, като и с единствения начин да ги погаси – с работа. От както е взел първия кредит отказва да работи, с обяснението, че е инвестирал парите и „скоро“ ще се възвърнат многократно(къде и как е пълна тайна), но атаката от фирмите за бързи кредитине вече факт, 8но той ни най-малко се трогва, поне видимо. Ако не започне работа на секундата до месец положението ще е много тежко и той ще е вечен длъжник. Как може този човек да бъде убеден,че трябва да започне работа веднага. Лицето няма доходи. Храна и дом има .

Отговор:

Казусът на младежа не започва сега. Не е научен на граници, труд, усилия, уважение, а на всепозволеност,.на „аз съм специален, за мен правилата не важат!“ и „Другите са ми обслужващ персонал и са ми длъжни!“…

Горното е валидно при обичаен невротично-характеров казус. Дали са налични и по-специфични характерово-личностови акцентуации, това може да се провери след предоставянето на по-обстойни данни в консултация с добър клиницист.

Би се видяло и доколко има просто да поработи по себе си чрез задаващите се трудности, или нещата са ескалирали до зависимост. А такава се третира специфично в общност за зависимости, в която трудът, поемането на отговорности, спазването на йерархия и дисциплина са централни инструменти.

…

Но, на каквото е научен, минало бешело е. Оттук насетне животът ще го учи. Как? С това, което е нужно при споменатите характерови особености: трудности, лишения, ограничения, тежка работа, упоритото следване на цел. И ето, връщането на заемите, взимани с импулсивната нагласа „на мен всичко е позволено!“ предоставя „чудесната“ възможност за това. Създава реален дълг, чието погасяване с усилия, при добро развитие на случая би се интернализирало като способност за поемане отговорност и ответност за решенията си, следване на трудова рутина, известно смирение и упорито постоянство.

Добре, че е умен. Въпросът е дали е достатъчно умен, за да е инвестирането, за което говори приземено и реалистично. Както и докато очаква възвръщаемост, добре е да осъзнае, че част от характеровата работа по съдбата му е да поработи за известно време една „обикновена“ работа за нормални средства, получавани от „простосмъртните“. Тоест да се посмири и заземи.

Добра помощ от близките му би била насочването му към поемане разходите за собствено жилище, храна, издръжка – евентуално под наем. Защото даването наготово тук е част от проблема, не от решението.

Нужен му е сблъсък с реалния живот отвъд „все що хвърчи се яде!“ и „аз съм различен и за мен това, което важи за всички, не важи!…“. Нужен му е живот като мъж, какъвто хронологично вече би трябвало да е. Здраво стъпил на земята мъж, познаващ стойността на стотинката, на потта и умората.

Орлин Баев

Нагуалско прикриване

„Прикривачите са тези, които поемат главния удар в ежедневния свят. Те са бизнес ръководителите, тези които работят с хората. Всичко, свързано със света на обикновените дела, минава през тях. Прикривачите практикуват овладяното безумие, точно както сънувачите практикуват сънуването. С други думи овладяното безумие е основата на прикриването, също както сънищата са основата на сънуването. Дон Хуан казваше, че в общи линии най-голямото постижение на един воин във второто внимание е сънуването, докато в първото внимание най-голямото му постижение е прикриването.“

Карлос Кастанеда

…

Силна извадка от Кастанеда. То е да съзнаваш цялата безсмислена суета, лъжа, инструментите за масконтрол, практикувани от глобалните и местни „чобани“. Да ползваш характеропатното и примитивното поведение наоколо ти като инструмент за дълбока себепреработка. И вместо да се дразниш в безсилен гняв, да прегръщаш с приемане плана на Орела, включващ и това, докато прегръщаш и лекуваш травмите, до които осъзнаването на безумието навежда в теб. Тогава, вече без прекомерен протест, а от самообладание, циркулираш в отразения безумен свят и го насищаш тихо със смисъла, идващ от Орела. Насищаш тонала с Нагуала.

Прикриване не като някакво криене, а като диалектичното даване възможност на вътрешния интегративен процес да се случи, за да се проявява навън съответно и качествено. Самообладано разширение зоната между външния стимул и вътрешната реакция при инжектиране метакогнитивна осъзнатост, трансформативно удържаща и превръщаща графита на дълбоката болка в елмазното присъствие на духа, на Нагуала. Тогава го провеждаш и се проявява през притихналостта на процеса ти, импрегнирайки безсмислената суета с любосмислие.

О.Б.

Въпрос:

Можем да се променим само ако спрем да се опитваме да се променим.

Отговор:

Това е забелязано от древността. Условието обаче е първо да се постараем,.а после да оттеглим усилието. Да хлопаме. Най-често вратите, на които хлопаме, си остават затворени. Сядаме объркани и тогава се отваря друга врата. Но е трябвало да похлопаме преди това. Да търсим, за да не намерим и когато вече не търсим, да се окаже, че сме намерили или ни е намерило нужното ни.

На изток изобразяват този процес чрез метафората за стрелбата с лък. Опъването на тетивата е в противоположната посока. Ако продължим само да опъваме и не пускаме его контрола, си оставаме в безплодния невротичен напън. Нужно е по някое време да пуснем, да дадем шанс на стрелата на намерението да полети, носена от живота…

Въпрос:

Здравейте!

Обръщам се към специалисти.

Става на въпрос за млада жена над 30год., която за последните 3м се е изпускала по малка нужда в леглото си. Притеснява се най вече заради мъжа си.

Живее с един мъж на семейни начела, нямат деца

Пие по 8бири всяка вечер, с паник атаки,наднормено тегло, инсулинова резистентност, тиреоидит на хашимото(всички изследвания са й в норма, не пие лекарства),ако това е от значение.

Бих искала да й помогна сама да се справи,да й дам насоки, уж е борбена личност, ако иска и сама може. моля за съвети.

Благодаря!

Отговор:

Ако пия осем бири преди сън и аз ще се изпускам… Килограмите и тревожността – много добре е нужно да се прецизира лечението на щитовидната жлеза. С или без прием на медикаменти, хранителен и двигателен режим. Тоест, едната промяна на диетата, съобразена с хормоналните специфики, които преживява, влияе на лечението на жлезата, а оттам и върху килограмите и тревожността. Има много материали по въпроса, но стъпките се координират с много добър лекарски екип: ендокринолог и нутриционист. Оттам насетне, доколкото психичното и социалното ѝ функциониране са фактор в етиологията и на хашимотото, и на целия ѝ процес, може да се мисли за психотерапия. Желая ѝ вземане живота в ръцете ѝ!

Въпрос:

Здравейте група! Наистина много ще съм благодарна, ако споделите техники за говорене пред публика. Техники за увереност,сигурност и подходящ тон при говорене. Моля за практически съвети. Наистина много ми е необходимо за работа. Благодаря ви!

Отговор:

Тактически техники камари – честно казано, скучно ми е да се спирам подробно на такива (само ще трасирам някои по-долу) и ако само на това се набляга, си е като търсене на ксанкас + шотче водка преди или по време на полет поради страх от това… Но, вероятно ще ви пишат техники – плеяди са. Работят само на фона на активното и редовно социално-поведенческо себепровокиране.

Стратегически устойчивото справяне с тревожността от заставане пред публика, е лесно. Изисква се просто редовно говорене пред хора наживо и онлайн, още и още, пак и пак. Редовно влизане в тези прекрасни и вълнуващо-зареждащи тревожни атаки. В сърцебиенето с 200, потенето и изчервяването, мозъчната мъгла до загуба на мисълта, в онова чуване на гласа си сякаш от три метра и треперене на коленцата. В усещането за провал, излагане, унижение и отхвърляне. Пак и пак. В говорене и в поведенчески експерименти по умишлено седене „в краката на хората“ и неадекватността. Пак и още и пак, редовно, систематично, устремено-безжалостно. Презентации, ютюб записи, вечерни групи пси, импротеатър, публично говорене…

Техниките: преди и след това реструктуриране вътрешния диалог с преработка на когнитивните изкривявания, логическите сривове и социалните байъси, наводняване с прерамкиране от хумор и/ или смирение, нлп технологии със сетивните субмодалности и енергията, визуални манипулации на преживяването, сваляне модели (интернализация), дишане и медитация, вагусови упражнения за парасимпатикуса, трениране речта (ненавиждам тази посредственост, това за хамериканци…), trauma release изтреперване, пренареждане паметовата матрица и по-цялостната пси работа по себе си, умишлено редовно правене тюб/ тикток клипове без редакция с гледане/ слушане и себеприемане…

Всичко от горното работи и има смисъл само на фона на активно и целеустремено себепредизвикване. В такова ясно виждаме, че 90+% от страха е само в нас, не сме прозрачни и на никого не му пука, че при презентация има тенденция слушателите да желаят доброто представяне на лектора си. Ще разберете ясно, че „блъскате“ проективно собствените си страхове в другите (четене на мисли) и ще се научите да обирате проекциите си, да общувате със страховете в несъзнаваното/ в тялото си с трансформативно удържане.

Техники много. Обаче ползването им „за да се успокоя“ си е потискане на нерешености. Цялостната пътека е тази, която споменавам по-горе. Вървенето по нея стапя страха до едно вече полезно и всъщност мотивиращо, не особено силно напрежение, което се влива във въодушевлението и удоволствието от презентирането, което с времето на практика става все повече.

Орлин Баев

Баланс

Един от законите на системата е този за баланса между даване и получаване.

Когато един участник в системата дава повече, другите членове на тази система или закономерно променят отношението си в пренебрежително и като към даденост, или дори губят интерес, оттеглят се и си тръгват.

Създава се динамика на няколко нива. Първо, повече даващият един вид така се самопоставя несъзнавано отгоре, горделиво става по-голям. Както казваме в психотерапията: манипулира, насилствено задължава и обвинява през грижа.

Второ, с очакванията си създава садо-мазо динамиката „аз съм жертвата на теб лошия друг, който не ме оценява!“, с която сам тригерира от незачитане до болно отношение към себе си.

Ако даването е действително от сърце, без очаквания, с мярка и здравословни граници отвъд спасител, жертва, насилник „въртележката“, даващият вече получава наградата си от самия акт на даване. Тогава гореспоменатият процес не се задейства, защото зад външно същото даване стои вътрешен баланс.

Ако даването е с арогантното несъзнавано самопоставяне над другия (позиция на „спасяващ“, а всъщност насилник) и садо-мазо обвинението: „аз съм незачетена и неоценявана жертвичка“, тогава в системата се поражда дразнене.

От страна на даващия, както и от получаващия към него.

Недоволно дразнене от самия свръхдаващ, че горделивите му изисквания не са задоволявани, което го кара да обвинява с пасивна агресия.

Получаващият чувства несъзнавано обвинението и самата болна динамика на принципа на самоизпълняващата се прогноза (проективна идентификация) го кара да бъде от по-дистантен до по-груб, тъй като сублиминално чувства, че нещо тук е криво и болно, чувства агресията на садо-мазо даващия…

Ако след гореописаното свръхдаващият се отдръпне, макар и през инфантилна обида и оптимизира външното си даване, балансът в системата се самовъзстановява. Поставени са взаимни граници. Въпросът е, че такова автоматично балансиране трае кратко, ако липсва осъзнаване.

Осъзнаване на какво? На това, че такова чрезмерно даване всъщност е горделива садо-мазо динамика, която само прилича на доброта, докато всъщност е от невротична до характеропатна манипулация и незряло въртене във влакче на инфантилен кошмар.

Баланс и здрави граници!

О.Б.

Орлин Баев

Самота, но не и самотност

Себереализиралият се индивид искрено обича хората и чувстващите същества въобще. Но, постоянният шум и суета на тълпите му идва в повече. Той цени самотата си. В нея той не се чувства самотен, а спокоен и центриран. Тя за него е време за творчество, сливане с природата, възстановяване на баланса, интензивна свързаност с потенциала си. Здравият човек определено не е самотник. Просто цени уюта на тишината и креативните заряди, които протичат през нея.

О.Б.

Въпрос:

Здавейте, как е най правилно да постъпя? Ситуацията е следната. Майка ми от скоро е с тежка деменция отключена след инсулт. Постоянно получава мини инсулти. Мозъчната кора е увредена, мозъка и е на „дупки“. Няма лечение и ще се влошава. Живеем трите с 2 годишното ми момиченце. Бащата на детето я е виждал веднъж, не се интересува от нея. От както я родих, а и по време на бременността изпаднах в тежка депресия. Самата аз съм емоционално нестабилна. Майка ми от около месец стана много агресивна. Чупи, крещи, удря, вие. Една седмица от сутрин до вечер виеше без почивка. Вдигаше блока във въздуха. Тъпчат я с лекарства, няма подобрение. Лекарите вдигат ръце от нея. Имам брат и сестра, които идват понякога за половин-един час, ако много им се примоля и бягат, защото състоянието не се издържа. Брат ми каза повече да не звъня, защото и да дойде състоянието и не се променя. Сестра ми постоянно е заета. И тя има малко дететнце. Баща ми е починал. Правят колкото могат, аз ги обвинявам. Ядосвам се, защото не ми помагат. Става върпос за емоционалната подкрепа. Но ги разбирам. И аз бих избягала ако можех. Всъщност главното, за което се допитвам тук, е дъщеря ми. Детето стана много нервно, започна да се бие с всички-възрастни и деца. Последните месеци и давам телефона много често. До 1 г. и 6 м. нямаше никакво екранно време, но влязохме в болница, трябваше 3 дни да лежи без да става и беше трудно да я удържа. Дадох и телефона и малко по малко се стигна до тук. Прекарва много време на него. Сами сме си, нямаме приятели. Мъчно ми е, че детето иска да си играе с децата, но те започнаха да я отбягват. Не знам защо. Дали заради баба и, която навсякъде е с нас или заради това,че момиченцето ми се бие, сипва им пясък по главите. Или защото аз не съм приятелка с техните родители.. не знам. В този град сме от няколко месеца и не се познаваме добре. Стана ми много мъчно, че детето ми не бе поканено на рождения ден да едно от децата, с които си играе. Сега и предстои ясла. Днес говорих с директорката да отложим яслата докато детето се успокои, но тя е на мнение, че трябва бързо да се промени средата, защото и вредим на психиката. Дали наистина е по-добре детето да отиде в непознатата обстановка с непознати хора? Дали ще е по-добре аз да съм с нея за 1-2 часа в градината докато се адаптира? Кое е най-добре за детето в случая?

За майка ми търсим личен асистент, в домовете няма места в момента, за частните нямаме достатъчно средства, а и на мен ми е тежко да я оставим там. Тя идва на себе си отвреме навреме.. За няколко месеца стана друг човек. Много е страшна тази болест, не съм знаела. Имам чувството, че от всичко, което ми се случва се разпадам още повече. И това постоянно реване от майка ми ме влудява. Не мога да си чуя мислите. Не обръщам достатълно внимание на детето ми. Нямам желание за нищо. На нищо не се радвам вече. Единственото положително, което виждам, е, че след това ще съм по-силна и по-търпелива. Моля, дайте ми адекватен съвет най-вече за детето.

Отговор:

Както и да постъпите, тежко е… Социален асистент е чудесна идея. Временното гледане от всяко от децата и също. Още по-добра идея е заведение със специализирани грижи. Вече са скъпи, но сте три деца и е силен вариант, поради факта, че там я поемат изцяло. Което е най-доброто в ситуацията и за нея, и за вас. И колкото е рекъл Животът, толкова ще я бъде още в това тяло, което вече все по-малко позволява на същността и да се прояви…

Отвъд споменатите социални насоки, още по-важна е вътрешната ви настройка. Да, мама ще се влошава прогресивно, все по-малко ще прилича на себе си и неминуемо ще си отиде. Вина за това нямате. Имате отговорност към себе си и детето си да се спрете на подходящите варианти, за да се успокоите. За да е и детето адекватно растящо.

Изпращам ви искреното си съчувствие!

Въпрос:

Здравейте. Има ли тук някой, който да има връзка с човек с гранично личностово разстройство? Има ли шанс да се подобрят нещата във връзка (интимна, партньорска) с такъв човек? Как живеете с честите промени в настроението и намеренията на такъв човек?

Благодаря.

Отговор:

(1) по-долу в (2) отговарям и разговорно.

Има шанс, когато самият човек изпитва не само желание, а дълбока потребност да работи по себе си. Потребност от стабилност и метакогнитивно самообладание, които да прихващат циклотимичните флуктуации, импулсивността, гнева и ги конвергират около център, който липсва и е нужно да бъде граден.

Опит с подобни личностови черти имам. Иска се огромна собствена устойчивост и великодушие, за да общуваме с такъв и да продължаваме да го/ я обичаме и поставяме спокойните си граници. Когато психичната осцилация е в посока обезценяване, човекът със силно изявени гранични черти мощно евакуира параноидното си (като характерова особеност) нараняване в обекта си на общуване, което никак не е лесно за удържане, тъй като убедеността му (проективна идентификация) в този момент, че сме „по-черни от гявола“, е наистина силна. Тогава, ако нямаме зрелостта и себеосъзнатостта, се случва т.н. проективна интроекция. Започваме да вярваме, че нападащият ни е прав… Разговорно казано, човекът с гранични черти си е „тежък“ гаслайтър.

Особено често в по-близките и интимните взаимоотношения (в прифесионалното поприще шансът за адекватното справяне на такъв е много по-голям), в които му се задейства дълбоката несигурна привързаност от всичките и спектри.

Има разлика и между гранично личностово р-во и присъствието на гранични характерови черти/ акцентуации. Първото е далеч по-тежкият вариант.

Както и да е, наблюдавал съм доста случаи на успех в опитите за осъзнаване собствената динамика и овладяването и при такива хора. Как? Чрез упорито развиване самосъзнателността в лична и групова психотерапия плюс следването на адекватен и приземен духовен път, включващ отелесен и практичен майндфулнес. Следване на споменатите подходи с години. Години, съкращаващи обаче десетилетия житейски катаклизми без такова следване.

Липсва ли въпросната неотклонно поддържана мотивация за работа по себе си, за оттегляне проективните идентификации, „пукане“ идеализациите и прегръдка на собствения ад (което е болезнен, но и благословен процес), кауза пердута е да се чака промяна просто ей така… Както и да се вярва на обещания, когато човекът е в междинна или идеализирана фаза по отношение на процеса си към нас… Макар и да е искрен в такива моменти, няма центъра, който да задържи емоционалния му поток в стабилна зона. Като плаващи пясъци е и освен себе си, повлича и взаимоотношенпеския си обект…

Освен това, имайте предвид, че твърде често състоянието е коморбидно със зависимости, както и с много други състояния…

Желая Ви добри избори!

(2) Трудно се живее с граничния. От тежко до невъзможно. От възможност за работа по себе си е такова съжителство, когато граничните черти са в по-мек вид, до жестоко смазване… В един момент те обича. После мрази. От нищото избухва. Агресивен е, от емоционално до физически. Ако е от подвида, в който му е трудно във връзките, тежко и горко и на самия него, и на човека до него… Може да е добър приятел за т2зи, които го приемат какъвто е, но при партньорството интимната нужда от доверие е дълбока и именно тук му се задействат мощни страхове. Иска му се да избяга, отблъсква, тества постоянно и жестоко, от дистантно студен до прилепчив е. Носи си камари страхове, предубеждения. Влиза от невротичност, на моменти дори в психотични сривове. Научил се е да замазва положението си с алкохол, вещества… Движи се между превъзбуда до депресивност, трудно му е да е постоянен, да спазва обещания. Обвинява, нарочва, после въздига и идеализира, гаслайтва и около него често е като на влакче на ужасите, което се вдига и спуска през земите на кошмара… Онази празнина, която чувства – когато поработи по себеградежа си, там е нужно да се появи стабилен аз център…

Дали може да се преработи? Може. През смело осъзнаване и много гмуркане в собствения пъкъл. Както писах по-горе, отнема години с много ups and downs, които обаче спестяват десетилетия. Има си елемент и на „каквото рекъл…“ в този път. Някои успяват, други не. Не успяват тези, които не продължават да се опитват, за да станат неуспехите част от пътя към успеха.

Как да се живее с човека с бордърлайн черти? Ако са в по-мек вид, живее се. Ползва се влиянието му за развиване собственото самообладание.

Ако са в по-тежък вид, трудно, мъка си е… Ако е така, да се очаква че ей сегинка ще се вразумее, е илюзия. Тежък и дълъг път е.

Отново желая добри решения!

Въпрос:

Здравейте. Споделяйки се надявам на различен поглед и най-вече ако нещо изпускам в стремежа си всячески да си помогна.

Жена на 36 г. От началото на годината имам състояния на тревожност и депресия в следствие на бърнаут в работата, загуба на енергия, претоварване, преразход в даването, перфекционизъм.

Още щом се почувствах зле потърсих помощта на психотерапевт. /Разбрах, че има обстоятелства в живота ми, които са допринесли за това: преждевременно раждане, престой в кувьоз, липса на бащина фигура и емоционално подкрепяща среда в ранните ми детски години. /

Опитвам се да се вдигна по всички възможни начини. Тренирам, срещам се с приятели, работя, имам семейство и малко дете, спазвам режим, ежедневието ми е разнообразно, ангажирано и динамично.

Имаше тежки периоди в началото силна тревожност и жестока умора които с много усилия и воля преодолях, но останаха депресивните симптоми като на моменти повишено чувство на тъга, несигурност, чувство на застрашеност (например от възможна конфликтна ситуация, обвинение или провал в нещо) апатия, раздразнителност. Като в затворен кръг от който няма излизане. Пробвах хомеопатия, масажи, билки, какво ли не добавки, тъй като съм с Хашимото направих всички изследвания ( B12, D, TSH, полови хормони, пролактин) всичко е в норма. Пия добавки. Грижа се за себе си определено по-добре. Уча се да слагам добре граници. Знам, че периода е трансформиращ да, но е много болезнен и мъчителен.

Нощем спя сравнително добре. Успокоявам се с успешното справяне с ежедневието, но вътре в мен е голямо разместване. Притеснява ме това че мина много време, а това просто не изчезва и въобще не съм аз.

Не искам да приемам АД. Искам да се оправя по естествен начин.

Копнея да изпитвам радост и спокойствие. Имам хобита, приятели, разхождам се сред природата, има периоди предимно вечер в който усещам някакво позитивно чувство или вдъхновение. Но не е постоянно.

Толкова ли бавно и трудно се излиза от този кошмар?

Не съм спирала да се боря, да впрягам волята и да се държа заета и ангажирана, да си повтарям че е временно и ще се оправя. Щом не си отива това състояние, тогава къде греша или какво изпускам в цялата картина ?

Отговор:

Първо, контактувайте с наистина добър ендокринолог относно хашимотото. Чувал съм, че нерядко границите на референтните стойности са твърде широки… Дали са ви добри насоки: непременният стремеж към щастие води само до увековечаване нещастието. Здравата духовност е действително стабилна основа. Да чуеш какво иска същността – това всъщност е целта на тревожно-депресивните състояния. Пиша моя отговор. Докато ви четях, в ума ми се открои един непременен стремеж за справяне, постигане. Да бъда непременно силна, можеща, знаеща, успяваща – вероятнп свързан сублиминално с преживяванията ви от ранните месеци и години, за които споменавате. Сякаш докато сте расла, ви се е налагало да сте малката-голяма, силната над детската си слабост, да поемате роли и отговорности, незпецифични за едно дете, да заставате е неваши позиции в системата… В тази връзка ви насочвам към три подхода, предприемани и практикувани едновременно успоредно. Генерационна терапия (т.н. съзвездия), индивидуална и групова психотерапия, медитация. В генерационната терапия(г.т.) бихте осъзнала както позицията си по отношение мама и татко (да, също е важен сублиминално), така и тази по отношение на собствените ви вътрешни субличности. Бих поставил представители за бебето в кувьоза, за малкото дете, подрастващата, 20 годишната. За да се открои вероятната досоциация и изолация, която имате спрямо части от себе си и нуждата от интеграция. А в обичайната г.т. бихте преживяла заплитанията си в неваши позиции/ роли и отношения. В индивидуалната и групова психотерапия бихте активно работила по осъзнатото. А медитацията, практикувана редовно пряко премахва дисоциацията и ви поставя лице в лице с тези „подводни“ субличности, кара ви да ги видите, осъзнаете, за д аможете да ги обгрижите. Не толкова и само вие от его позиция, а от тази на любовта и смисъла, на душата и духа, със самата тишина и медитативно присъствие на духа. Добра идея е и да си имате поне веднъж годишно време за медитативно оттегляне поне десет дни (има такива, организират се). Защото много сте в правенето. А има и вътрешно правене, което става по-възможно при външно стихване. Както казват братята китайци: „Ву вей“. Бездействие в действието и действие в бездействието… Накратко, имате нужда по всякакъв начин да се запознаете и общувате със засега изтласкани ваши части. Да ги обичате през едно стапяне „защитния“ избутващ ги перфекционизъм. За да се науите да ви е добре сега, в прегръдката на болката, ставаща на мъдропит. Пращам ви искрена вяра във вас!

Орлин Баев:

Бяла тантра – тоест свързана със силата/спиралата на разширяващото се съзнание (кундалини мата, ки джая ), по здрав начин, отвъд майтхуна вулгаризма на червената/ на лявата ръка тантра. Защото на запад като се чуе тантра и автоматично-пошло възниква аналогията с …онази работа. Ами не. Или поне не само и не и по откровено вулгарни начини… Сексуалността е въздигана до любовта, откъдето и идва, но през стабилна самодисциплина и любяща нравственост, нямащи нищо общо с вулгаризираното свързване на тантра само с…

Всъщност тантра, кундалини и даоска йога са силно припокриващи се методологии. Отвъд лингвистичните и културални различия разбира се, на същностно-принципно ниво. И трите споменати системи са красиви. По скромното ми мнение обаче, понастоящем единствено тибетската/ будистката тантра се преподава и практикува неопошлено и отвъд профанното комерсиализиране.

С въпросните системи съм запознат през даоските ней гун (вътрешни) практики, станали част от мен от повече от 30 години… Практики по циркулация на енергията, които комбинирам с дихателните и медитативните си познания от хинду и будистката (тибетската) йога.

За пръв път имах мощно кундалини преживяване 92-ра. Бях полагаема отпуска от казармата. От около година бях станал вегетарианец след прочитане на книжка с мисли от Учителя, издадена от Елеазар Хараш. Бях в центъра на братството в Айтос и посрещахме изгрева на хълм над центъра. Тихо се молехме и съзерцавахме виделината на утрешната красота. Дишах в ритъм 1:4:2:1, като постепенно повишавах времето… Тогава за пръв път преживях нещо, което после в хода на годините ми стана дълбоко познато. Енергията се вдигна, егото (DMN network) млъкна, всичко се промени до присъствието на духа, на същността. Тялото цялото вибрира, онова типично съскане, от което метафорично или не идва името на змийската сила… Тогава практически загубих съзнание. В последващите подобни преживявания също. Постепенно съзнанието просто се разширява, но не се губи. Егото стихва, за да присъства нещо по-голямо. Изключително пречистващо, уникално преживяване е. Същинският, вътрешният Человек започва да се събужда. Става една игра между Него и социалния его процес, като целта е все по-„плътното“ синхрониране с духа и проявата му в ежедневието. И тук не бива да имаме илюзии. Егото си е его. Магаренцето си е магаренце. Колкото и да се акордира, в най-добрия вариант става добро и послушно магаренце с добри навици, което обаче си остава „магаренце“…

После съм преживявал същото стотици пъти, в различни нюанси, интензивност, продължителност и начини… Активирано през медитация, дишане, сексуални даоски практики, аяхуаска и буфо церемонии…

В началото на тези ми опитности ми трябваше време, за да се върна от кундалини преживяването. Сякаш нулирах тотално и за малко цялата личност с всичките ѝ спомени замлъкваше. Ставах като бял лист за известно време. Просто преживяването, метакогнитивното присъствие на духа и вибрацията, случвани в пратяхара, дхарана и дхияна (степени от йога). С течение на времето метакогницията стана по-силна и егото стихваше, но вече без тоталната загуба на съзнанието, а просто прехвърляне самосъзнанието в духа, при поставяне малкото его процесиране в позицията на околовръстност, на проявяващ (доколкото може) носител и изпълнител. Сега дори и при Буфо (ДМТ) церемониите не се губя и присъствам ясно в процеса. Не с усилие, а естествено, с дълбоко доверие в присъствието на духа и идентификация с него. Мощно присъствие на духа, иначе прикривано от малката ми, никак небезгрешна социална персона… Мощна вибрация, грохотът на безмълвието, в която присъстват помитащи сексуалност и агресия, но влети и издигнати, единени в смисъла, в духа.

Има си нива. Предусещам, че при един по-изчистен начин на живот (в какъвто никога не съм бил…), това издигане малкия човешки процес до духа и спускането на духа до мунданната ежедневност, става почти постоянно преживяване, по един вече по-фин начин. Затова се стремя към такъв живот и това е целта ми понастоящем. Да бъде волята на духа през мен. През нас.

Горното пиша спонтанно-непланирано. Споделям връзката, на която случайно попаднах и провокира това ми споделяне. Не познавам водещия. Бих присъствал, но водя школа на тези дати. Надявам се да е добро събитието. Но, още нещо. Учението на всемирното братство, което следвам, включва в себе си всичко. Наука, култура, всички духовни системи. И ги надхвърля не само в интегралния си синтез отдолу-нагоре, но в инспиративнното си творчество отгоре-надолу (top-down process), през което всъщност спуска всяко учение като малко клонче от великото дърво на Живота.

Скоро подновяваме ежеседмичната ни група „Киамет“, в която включвам и елементи от гореспоменатото, но по един много изчистен и резониращ с духа на великото братско учение начин.

Благодаря! Благодаря на Живота!

Въпрос:

Здравейте на всички!

Майка съм на една прекрасна дъщеря, която в момента е на 2г. Мисля да я пусна на ясла Октомври.

Изправена съм пред дилема.

Имам хубава професия, в момента има доста възможности за мен, но съпругът ми има семеен бизнес. Постоянно ми натяква, че има много работа, а аз съм търсела работа. Семейният бизнес е на 30км от големия град, в който обмислям да започна работа, а бизнеса е в едно село. Само да отбележа, че имаме жилище и на двете места. На ясла мога да го пусна и на двете места без проблем.

Но мен ме притеснява това, че съм юрист, но без никакъв стаж и опит все още. Чудя се дали ще успея да намеря работа, защото са с конкурси или поне ще отнеме доста време. От друга страна се замислям защо да не работя в бизнеса, който така или иначе имаме, но пък се трудих дълги години в образованието. Успехът ми е Мн. Добър. Работата в бизнеса няма да ми достави удоволствие. (Работата е в офис)

За наша радост сме в добро финансово състояние и дори да стоя само вкъщи пак бих си позволила всичко както на мен, така и на моето семейство. Но имам мерак да видя как ще се справя в това, което съм учила дълги години. Познатите казват “ Чудя ти се на акъла, имате готов бизнес, а ти ще ми се занимаваш с конкурси и нз си кво. По-добре гледай да усъвъшенстваш бизнеса, който имате.”

Ако вие бяхте на моето място какво щяхте да изберете?

Отговор:

Отговарям ви не като психолог, а по човешки, през житейския си опит. В дългосрочен план развитието на бизнеса, в който да вложите познанията и енергията си, да го правите така, че да ви носи не само финанси, но и радости, би могло да бъде стратегически по-силният вариант. Ако обаче веднага се втурнете в семейния бизнес, във вас ще си остане едно неудовлетворение, едно „Какво ако бях опитала…“. Затова засега., докато още сте сравнително млади, по скромното ми мнение е добре да се впуснете в реализацията си като юрист. Не за твърде дълго. За две-три, малко повече или по-малко години. За да опитате и от това. За да сте на заплата, за да видите, че можете, че се справите, че се вписвате в колектива и т.н. Както и да се поопарите – има от какво. Да посъберете опит. А след тези няколко години, след „объркването в професионалното тесто“, житейския опит и опарването, мнението за семейния бизнес вече.ще.е съвсем друго и бихте се занимавала с него охотно. През изстрадан и преболял опит, известно професионално ноу хау, взаимоотношенческо обиграване…

А когато дойде време да се влижите изцяло в семейния бизнес, уверете се от самото начало, че и по документи, а не само на уверения, е ваш общ. Тоест имате законово дялово участие.

Това е мнението ми. Пак казвам, от изцяло човешка позиция.

Желая красота в дните

Въпрос:

Здравейте, напоследък имам проблем с говоренето и имам нужда от насока към какъв специалист да се обърна и изобщо има ли какво да направя. Ще започна с това, че съм на борсата от близо година и през това време уча и усилено си търся работа. Не бивам наемана, защото въпреки образованието си, нямам опит. Стресът е огромен, аз съм човек, който е свикнал на динамичен работен ден, да не се застоявам. От известно време (малко над година) забелязах, че заеквам по време на разговор, забивам в една точка и мисълта ми спира и не мога да продължа и се чудя как да замажа положението. Искам да кажа много неща, но не мога да ги подредя в главата ми и накрая казвам само части от изречението. Следователно става неловко, поне за мен. Ако говоря с близки хора мога да обясня, но ако разговора е с непознати се чудя дали няма да ме помислят за особнячка, а аз се определям като забавен човек и добра компания. Осъзната съм, много съм работила над себе си с помощта на психолози. Паметта и концентрацията като цяло са ми много зле. Имам тревожност от около 7 години, която се проявява в задух, бучка в гърлото и мисли, че ще ми стане лошо и ще се изложа. Успявам да я контролирам, но когато започна работа на ново място не знам ще мога ли, защото това ще е работа, за която ми пука и искам да се справям много добре, а толкова време извън работна среда идва с последици. Това състояние предполагам е от липсата на работа и един куп семейни проблеми, които няма смисъл да споменавам, че ще пиша цял ден. Чувствам мозъка ми тотално изпържен и амортизирал от стрес и безпокойство, а съм млада. Често имам суицидни мисли, преди 7 години бях на косъм, но сега нямам смелостта да направя подобно нещо, защото имам чувството, че има още какво да видя и изживея, въпреки гадориите, които ми се случват. Живея на автопилот, размишлявам над всичко, какъв е смисъла за всичко и т.н. Бих се радвала за насоки, ако някой е имал подобен проблем и какво следва да направя.

Отговор:

Разбирам Ви. Не теоретично, а от опит. Когато дори само за няколко дни не работя и не говоря, заекването ми се връща. Разликата е, че при вас е просто психогенно, на базата на тревожност. Което е добра новина. Защото се лекува просто с …говорене. С ангажираност в работен процес, свързан с много вербална комуникация. В рамките на дни отшумява. Когато работите динамично, както сте свикнала и искате отново, една немалка част от подлежащата тревожност също е прихващана, служи като гориво на заетостта и се преобразува в подхранваща я енергия. Така че, активният живот е голяма част от решението.

Относно дълбоките корени на тревожността- помага психотерапията. За да се опознаете, за да изследвате причините и корените и за да преобразувате неувереността в стабилна сигурност. За да видите към какво във вас ви насочват партньорските ви казуси и как и какво и накъде…

Относно суицидните мисли – просто спасителен клапан са. Жажда за живот са, всъщност. Вик са: „Искам да живея силно, смело, да следвам силни цели, да обичам, да съм обичана, да се радвам на живота, да се наслаждавам на трудностите като планински катерач…!“

Може би е добра идея докато търсите желаната работа, да поработите за няколко месеца или година друга. Просто трудов ангажимент. А през това време да не спирате да търсите по-добрата възможност. Защото заетостта дава рамки, дисциплина, дневен режим, структура на деня, трудности които обират вътрешните такива, взаимоотношения изпълнени с какво ли не, които помагат за отичане енергията и отработване на вътрешните казуси. Разбирате прекрасно, че самото по-дълго време седене в къщи е сериозен тригер за ставащото във вас. Има различни пси типове. При някои по-дългият период без трудов ангажимент не се отразява особено. Както и домашният офис за такива е чудесен вариант. Има обаче и хора като вас или мен, по-действени и мотивирани натури, на които безработицата действа зле, а домашният офис е доста по-слаб вариант от физическия.

Накратко, обувайте гуменките и отивайте да тичате, общувайте, излизайте, ходете много навън, потърсете НЯКАКВА работа, докато минете на желаната, спортувайте, излагайте се на топлина и студ в природата, закалявайте се по Уим Хоф, действайте!

Когато сте на такъв действен режим, е като да хлопате по вратите на съдбата си. Може да не се отворят тези, на които чукате, но се отварят други подходящи, които животът ви дава.

Когато минете в такъв действен режим, ако прецените, походите на психотерапия, за да се опознаете и трансфирмирате стреса в жизненост.

Пращам ви силна вяра в силата във вас!

Въпрос:

Здравейте!

Обръщам се конкретно към специалистите в групата.

Моля от сърце, за адекватна информация (не такава от Интернет, защото съм изчела всичко).. Конкретно питам за несъвместимостта на алкохол с ПА.

Може ли след дългогодишна борба с паник атаки,уж вече излекувани, алкохол да ги предизвиква отново или просто си остават завинаги?

Ясно е, че предизвиква пристрастяване и че много хора поемат по този път ,но дали и е фактор за поява на нови паник атаки и защо?

Или просто няма отърване от тях, без значение дали човек пуши, пие кафе, алкохол, антидепресанти…

Благодаря!

Отговор:

„Дългогодишна борба…уж излекувани, отърваване, алкохол…“

Докато отношението е на борба и са виждани като болест, която трябва да се махне, нищо не е излекувано. Защото п.а. са част от вас. Дълбока детска част, очакваща плътното свързване с нея, виждане, обичане, издържане с майчина безусловност, превъзпитание с любящо, смирено приемане. Не са болест, за да бъдат лекувани. Не са чуждо тяло, за да бъдат борени и махани. Такова (не)разбиране само ги увековечава и поддържа като наранена, болезнена сянка, която понеже е невиждана, натирена и нечувана, винаги е сякаш готова да счупи вратата на тъмницата си и се прояви като страшно, гневно и тъжно „чудовище“… А всъщност е просто дете, жадуващо прегръдката ви. Самотно, чувстващо се изоставено и необичано дете… Пиша това с подкана да се замислите за подхода си. Антидепресантите – могат да бъдат временно успокояващо механично „бастунче“, не и повече. Чака ли се предимно на тях, при отношението на борба и отхвърляне, се присъединяват към хронифицирането, нежели към решението.

Конкретно по въпроса ви за алкохола. Ще ви отговоря изцяло от професионален опит. Често, много често, кигато човекът с тревожност употребява алкохол, на следващия ден се появява странно състояние. Има нещо общо с махмурлука, но бегло. Вероятно си има физиологично обяснение, но него оставям на лекарите. Прилича на махмурлук, но само привидно. Защото при тревожните хора се случва дори и след чаша-две вино или една-две бири. Тоест, не е резултат от химическо интоксикиране, а е психичен процес.

Всъщност какво се случва? Алкохолът за малко премахва „тапата“ на невротичния свръхконтрол, изтласкващ паниката и механично я замазва, транквилизира я за малко с действието си. Когато на сутринта, или дори още през нощта това действие започне да отминава, цялата система на невротика се ужасява. От загубата на контрола, от временно премахнатия „защитен зид и затворнически стени“ и допира до „чудовището“ отвътре… Това става. Съответно почват автоматични неистови опити за възстановяване свръхнапрегнатия, заключващ страха контрол и война за наритване, разкарване и силово наново заключване на паниката в тъмницата. Тъй като остатъчното присъствие на алкохолната дрога в системата все още чисто физиологично е там, въпросната битка често се превръща в агония. И за двете страни, съзнанието и несъзнаваното. Когато наличието на легализираната дрога отшуми, невротичният воин против сянката си жестоко и безмилостно отново завърта ключа на мрачната, влажна, самотна и безлюбна килия „победоносно“. С което поддържа живота си с отрязана огромна част от потенциала, радостта, любовта и мотивацията си.

Споделеното е изцяло от професионален опит, през историите на хиляди аналогични случаи на терапевтичното диванче…

Защото страхът се превръща в чудовище от самия борещ се с него. Не е. Малко уолашено хлапе е, свило се в дрипите на безнадеждността си. Ако отношението на война продължава, това подсъзнателно детенце дори спира да очаква, че може да е различно, че може да има любов, сигурност и прегръдка. Там е работата, че разделянето на съзнание и несъзнавнао е условно умствено описание. А всъшност страданието му е нашата сублиминална мъка, вземаша огромна част от житейския ни ресурс. Някои си откарват така цял живот. Избори…

Други обаче започват да разбират, че не е това начинът. Отначало интелектуално, после осезаемо психотелесно. Научават се да общуват с това ужасено хлапе, да отключват затвора му, да се случи вълшебството на взаимното диверяване. Стават любящи родители на самите себе си. Ражда се базисна сигурност, свързаност с любовта и принадлежност, вътрешен център от стабилна автономност и обичаност…

Такива ми ти работи.

В сайта ми, в раздел блог, можете да намерите 30 и няколко статии точно по темата ви. Желая любов!

Въпрос:

Здравейте!От доста години страдам пт натрапливости, като последния път беше жестоко.Постоянно исках успокоение от останалите, звънях по телефона на около 10 мои близки хора и споделях какви са мислите ми, за да получа някакво потвърждение, че не са истински.На хората им беше писнало от мен, както и да е, вече не е така.Обаче някои от тези хора се оказаха такива, на които не мога да имам доверие и са споделяли какво говоря на мои познати.Сега изпитвам огромна вина и срам, че съм избрала този начин да се справя със страховете си.От една страна разбрах на кои хора не мога да имам доверие, но от друга се чувствам толкова засрамена и искам да потъна в земята.От една седмица това ме яде и не мога да спя, мислейки си как съм могла да споделям тези мисли с останалите.Не знам как да се справя с този срам.

Отговор:

Натрапливостите са път. Има си дидактични алгоритми за работа със състоянието, с които когато се работи интензивно, освен че парират окр-то, „слизат“ и до характеровата база, пораждаща тревожност и всъщност причиняваща натрапливото състояние.

И тук стигаме до по-цялостния, диалектичен процес, до работата по дълбоките установки. До основната маса от психичния айсберг, на която окр се явява само видимото връхче. Както казах, има си алгоритми, има си методи при подхода към окр и са доста специфични. Когато самото то се овладее, винаги се стига обаче до характера. До заложеностите от ранните години и рода. Едва ли срама и вината са нещо ново за вас… Само загатвам.

Накратко, потърсете вещ в подхода към окр психотерапевт и поработете по себе си. Успокоенията и уверенията тук или в приятелски кръг единствено биха драскали по повърхността и дори могат да се присъединят към невротичната динамика на състоянието.

Успехи в психотерапията!

Въпрос:

Здравейте!

Казусът ми не би бил странен и особено различен, защото знам колко жени са в моята ситуация… Особено жените от миналото и по-миналото поколение.

С моя мъж сме две години заедно. Наричам го така по усет, независимо от несъстоялият се брак все още.

Ние нямаме проблеми помежду си. Разбира се, битовизмите понякога ни напрягат, но всичко е в рамките на нормалното. Запознахме се в чужбина и живяхме там. Като аз оставах всичко тук, за да ида при него. Имали сме мнооого красиви и щастливи моменти и такива, които са ни докарвали до много големи емоционални, финансови и здравословни проблеми. От и във вяска ситуация сме били и сме излизали заедно!

И двамата сме на 25, но виждаме света по един зрял, отговорен, пълен с любов, търпение, разбирателство, вяра, доверие и споделеност начин. Знаем какво искаме и как да го постигнем заедно. Знаем и като отделни личности какво искаме и къде да се реализираме. Обичта ни винаги ни е поставяла на преден план в обществото и на места където сме заедно. Не се натрапваме, не високомерничим, нямаме желание да бъдем забелязвани постоянно… То просто се случва.

Имаме добри приятели и наш свят пълен с хубави емоции и отдаденост.

Проблемът, с който се срещнахме след прибирането ни от чужбина, са неговите баба и майка. Прекарахме с тях четири дни, като на петия започнаха едни словесни престрелки към мен, едни грозни изречения, една тяхна ревност и злоба към мен, постоянни обвинения каква съм, как се обличам, как си нося косата и подобни. Едни заключения, че съм с този човек за парите му, които всъщност са наши общи и каквото сме изкарали е наше. Те никога от пет години насам не са ме дали нищо… Не знам защо ни правят сметката… Обясняват му “как един бял ден няма да види с мен”, как нищо не мога и пр. А аз съм научена да бъда домакиня, да се грижа за човека до мен, но съм и с лична цел и мечта за професионална реализация… И си личат тези две неща.

След този скандал и неговото грубо отношение към тях след едно предупреждение, ние решихме да си вземем багажа и просто си наехме наш дом преждевременно от планираното в друг град. Когато аз се изправя пред тях, звъня или пиша няма никаква реакция от тяхна страна. На мен никой нищо не си позволява да каже. Аз съм много открита и директна, не бих тръгнала срещу някого без причина и много си личи, че не съм лесна за манипулация.

Въпреки това те не спираха да му звънят на него, да му пишат лоши неща, да му насаждат техни негативни мисли за мен. Като след последния скандал по чат с майка му, тя просто му написа, че той вече няма майка, тя няма син и тя се отказва от него, защото е избрал мен…

Майка му е сменяла много мъже във времето, като има и дъщеря, която е оставена (направо захвърлена) при баща си… До днес не спира да се оплаква колко е самотна, нещастна и разочарована от живота… И днес е с поредния по-млад и очаква най-вече от мен отношение и запознанство с този човек… Като аз не смятам, че е нужно да имам комуникация и отношение с него…

Баба му е жена, която също има сходна история като на майка му, също вторият й мъж я хваща в изневяра преди години и няколко часа по-късно човекът получава инфаркт и напуска този свят…

Има една линия на леко поведение в родя назад, което преписват на мен, а преди това и на други момичета, част от миналата на мъжа ми.

От друга страна е баща му, който иска да го държим в течение с нашата реализация и нашите проблеми… Иска да знае какво се случва след прибирането ни, какво ще правим, как ще го правим и пр. Ние ясно заявихме, че не желаем ничие присъствие и няма да го допуснем в нашите отношения, защото той няма издържало във времето семейство, цял живот има проблеми с хазарта, до миналата година излизаше с по-млади момичета от мен… Та, не е ясно как такъв човек би решил и би помогнал на хора като нас – със съвсем друго мислене… След този разговор, баща му му каза, че не иска да го търсим, освен ако не е крайна мярка…

Моят мъж страда поради тези стечения на обстоятелствата в неговото семейство… Болно му е, че нямаме благословията на неговото семейство… Не разбира защо попаднахме в тази ситуация… Обвинява ги, че са материални хора, които искат и придават важност само на парите, къде са похарчени, колко са изкарани и тн.

На мен ми е тъжно, че тези хора дори не ме опознаха и нямат желание да го направят…

Нашият изобр е да гледаме напред заедно, тези хора да нямат място в нашия живот, развитие и в нашите моменти… Уважението към тях е човешко поради факта, че все пак са негови родители…

Ние не желаем тяхното присъствие на нашата сватба, не желаем когато имаме дечица, живот и здраве, те да имат досег до тях, не желаем да празнуваме с тях, не искаме помощ и утеха…

Но в същото време ни разкъсва нашата вяра, че вместо в тяхно лице да виждаме най-голямата опора, ние открихме най-големите си душмани… Че семейната карма и унаследеност може да ни нарани…

Или пък тези наши решения именно я прекъсват…

Бих приела съвети как да подходим, какво да направим за себе си, за да се успокоим, как да подобрим гледната си точка… Независимо, че този ни изобр е най-правилният за нас…

Благодаря, че ме прочетохте!

Отговор:

Животът ни събира с хора, които да натискат „бутоните ни“ – неслучайно. Много има да учи партньорът ви покрай семейството си, оттам и вие.

Какво се случва? Майка му проектира собственото си леко поведение и отношение към дъщеря си във вас. Освен това ви ревнува – несъзнавано е поставила сина си на мястото на основен партньор, а всички други мъже са и просто временни „дъвки“, които сдъвква и изплюва, когато премине хормоналната сладост. Партньорът ви има да отработва това едипово заплитане в генерационна и индивидуална терапия. Тогава на дневен ред във вътрешния му процес би изплувало отношението му към баща му, където нещата не са никак по-леки. Нужно е и към двамата да се почувства просто дете, да застане на мястото си в системата. Защото сега не е, заплетен е в несвойствени йерархични и отношенчески роли. През това намиране мястото си в системата, се научава дълбоко да уважава, обича и приема майка си и баща си, без очаквания да бъдат различни и т.н. Тогава благословията от рода протича, въпреки тяхното невежество. Такова вътрешно приемане никак не изключва здравословните поведенчески граници спрямо тях. Както и дава шанса той самият да осинови вътрешното си дете, да излекува травмите си, които сега са като бомби със закъснител. Отношението на майка му към баща му влияе сублиминално на дълбокото му отношение към самия себе си като мъж. Говоря за дълбочина, отвъд външната видимост.

Отричането на баща му също е гаранция, че ако не поработи по себе си, след време някои негови черти и поведения ще.имат склонност да се промъкват в живота му. Засега все още е в „гратисен период“ – основната част от посетите родови и възпитателни програми започват да избуяват след 28-30 год. възраст. Никак не е лесен този процес по вътрешна преработка, свързан е с доста налягане. За тази работа обаче се раждаме. Вършим я и това е.

Вкратце, мъжът ви е добре да походи на генерационна терапия (т.н. съзвездия), комбинирани с индивидуална такава. Най-добре при един и същ клиницист, вещ в интегралността на процеса.

Не бива да се плашим от травмите и заплитанията си – огромен заряд и гориво за огъня ни са, когато съзнателно ги опознаваме и трансформираме.

Същото се отнася и до вас. Дали случайно животът ви свързва точно с този човек, с всичките му подводни айсберги, чиито връхчета засега едва виждате?! На вас самата за в бъдеще ще ви е нужна значителна стабилност, за да удържате градивно взривовете на мините, които тепърва ще се активират. С това намеквам, че може би добра идея е също да се запознаете с вътрешната си себепознавателна пътека.

Желая любяща стабилност и обич, която превръща всички препятствия в гориво за пламъка си!

Орлин Баев

Фактът, че все повече хора забелязваме гадостта, не означава, че е станала повече. Означава, че сме проимали очите да виждаме и различаваме от перспективата на човещината. Означава, че се надига в глобален мащаб едно по-цялостно съзнание. Ведно с масираната когнитивна и нравствена деградация, които също са видни с просто око. Успоредно с това обаче все повече хора се замислят за опазването на природата, видовете, за хуманното отношение към живите същества. Все по-нормално е да не ядеш събратята си земляни, а да ги обичаш. Интелектът тук добавя „това е полезно, защото…“, но е само околовръстно. Защото същината на това наблюдавано разширение на съзнанието е в разумността. А тя надхвърля единия бинарен интелект, вързан за нагона. Разумността е сърцато-любящо-мъдра. Качество на същинския, вътрешния Человек е.

И тази любяща разумност масирано се наблюдава как разцъфтява в човечеството. Успоредно с цялото оскотяване и ценностов срив.

Като два потока са. Можем да ги наречем ентропия (разруха, разпад) и синтропия (съзидаване, разумна организираност около здраво ядро). Този общият поток на маргинализиране любовта, човещината и въздигането в култ егоцентричното, телесно-бездушното благополучие, социална потентност на всяка цена, това е ентропия. В такъв процес човещината, смисълът, са празни думи, а и пречат на социопатните, лишени от душевния вътък цели…

Другият поток – синтропията, изисква съзнателно усилие, жертви при поставяне любящия смисъл в ядрото на психо-житейския процес. Красиви жертви – на невежеството, на крайната себичност, на илюзията за отделена откъснатост. Жертва на глупостта на живота без Дхарма…

Следването на ентропията в началото е лесно. Пътят е широк, по него ходят мнозина… Малко по малко обаче вървенето по пътеката на ентропията разрушава способността за възхита, благодарност, това уау пред чудото на живота, убива сърцатата принадлежност, откъсва, прави човека ракова клетка, горделиво себевъздигаща се, ламтееща за още и още, но неспособна на истинско удовлетворение.

Пътят на синтропията в началото е труден. Нагорен. Изисква синхрон с любовта. А такъв не е никак лесен. Има си и капани, байпасни пътечки… Постепенно обаче радостта става все по-интензивна, богатството на удовлетворението огромно, възторгът от красотата вдъхновяващ. Появява се принадлежност не на теория, а живо свързване и единство с организма на живата природа. В даден момент дори разрухата на ентропията не бива отричана, а е обхващана от разумното сърце и прекомерната болка от мъката по света също се стапя…

Два потока. На фона на всичко останало, все по-силна синтропия. Все по-масово навлизане на една по-широка и висока съзнателност. Да си (по-често) в синтропията, е избор!

Въпрос:

Здравейте,

Имам нужда да споделя случка от преди няколко дни и вероятно ще повдигна банална тема, но имам нужда от съвет. Та пиша си от известно време с един мъж, който ме кани на вечеря в много приятно и романтично място. Човекът е на 40 години ,много интелигентен , възпитан , с добра кариерна реализация и бъдеще в професията си. Всичко чудесно, разговорът минава приятно, над 3 часа, с усещане че си допадаме , до момента, в който идва сметката. Предложих да си я разделим и той прие без особени възражения и на мен това ми направи лошо впечатление… това първо.Не съм кифла, работеща жена съм, никога не бих поръчала нещо, повече от 20-30лв, но жестът за мен е важен. (Мимоходом споделям, че изглеждам добре и никак не страдам от липса на мъжко внимание, имам проблеми съм самооценката на моменти, но кой няма?)Второ нещо – разделихме се късно вечерта, нямаше опит за свалка, но все пак сме на първа среща, което за мен е Ок. Но ме остави да се прибера сама с последния трамвай, (той остана на спирката да чака неговия) без дори след това да пусне едно банално съобщение “ Прибра ли се?” . Като се прибирах в тъмните улици към нас (не живея в центъра ) си спомням, че си дадох сметка, че аз този човек повече нямам желание да го виждам, въпреки че ми беше някаква тръпка , освен може би приятелски на “по бира”. С една дума, той спря да ме привлича като мъж и съответно комуникацията ни угасна. От тук следва моят въпрос. В мен ли е проблемът ?

А – Аз имам някакви остарели разбирания, че мъжът трябва да е кавалер и най-малкото да изпрати дамата до тях. Живеем в други времена, все пак.

Б – Аз не съм го вдъхновила за този жест

В- Човекът не е имал възможност в този момент да се прояви като такъв (липса на пари, време и тн)

Ps – Преди това излизах с друг мъж, който държеше да поръчва много и да плаща всичко, но като му отказах секс на трета среща, се издразни и агресира. Та, не е до пари, както казах, никога не си поръчвам нещо, което не мога сама да си поема. Благодаря, че ме изчетохте! Ще се радвам ако и мъже се включат.

Отговор:

Ресторантът е като се*са – и двамата си прекарват добре, но основната отделена енергия на приземено ниво, е от мъжа. Жената също, но на емоционално, интуитивно и т.н. Тоест, когато мъж покани жена на заведение, той поема финансовия разход. Тогава има основание да се надява и на емоционално-сърдечен и уважителен, оттам и сексуален приход от страна на жената. Разбира се, обсъжданото е само част от проявата на мъжествеността. По-долу споменавам и други нейни съставки. Това не го казвам аз. Законите на тънкия обмен, презададени от майката природа са такива.

Неслучайно е угаснало уважението и привличането ви към въпросния. Интуитивно чувствате, че нещо не е наред. Или по-скоро, доста неща. Чисто на енергийно ниво, както споменах по-горе. Оттам се пресича емоционалният ви поток към него.

Дребна душичка е такъв. Изпращането също – на една естествено напираща мъжественост не е нужно да обясняваш защо е нормално да се изпрати жената. Мъжествеността си знае. А тук липсва.

Представяте ли си ситуацията при евентуално съжителство с такъв?! Неговият бюджет си е негов, всяка все пак дадена стотинка се брои и отчита, топлота, внимание, грижа – марианска падина.

Една колежка, с която водим работилници, ме пита: „Докога ти ще плащаш по ресторантите?!“ – Ами, докато съм жив… И не, не е олд скул мислене. Принципни положения са това, които идват отвъд малките ни времепространствени социални (не)разбирания или деградации, набеждавани за развитие…

Мъжът е нужно да е щедър, великодушен, благороден, вирилен, да държи на думата си, да има мъжко достойнство, присъствие на духа. Както се казва, да усети жената, че е мъж зад всякакви думи. Енергията му да е на мъж. Това, което сте срещнала, е мъж само по тяло, но мъжествеността липсва.

Това е. Желая добри избори!

Въпрос:

Здравейте, имам нужда от насока и се надявам да ми я дадете

Бих искала да прочета някакви книги или статии по темата Какво е любовта, но имам предвид какво е любовта и свързването с друг човек когато си открил и заобичал себе си? В онова време когато се чувстваш така, както си смятал, че може да те накара да се чувстваш само някой друг. Ако ти си се превърнал или винаги си бил този друг, но сега си го осъзнал, какво ще е усещането да си влюбен? Ако се чувстваш свободен да изразиш себе си пред всички, ако не се страхуваш, че другия ще си тръгне, че любовта ще свърши и всякакви други страхове и емоции, свързани със собственото ти неприемане… какво се случва.

Не съм сигурна, че си задавам въпроса правилно, но стигнала съм до тази фаза в моето самоосъзнаване и не намирам посоката сякаш.

Отговор:

Малкият ми опит на малък човек сочи към това, че колкото и да се опознаваме, трансформираме и проявяваме най-добрите си потенциали, хора сме. Просто хора. Винаги има още за преработка, а и се случва да регресираме… Да, когато вече сме минавали по новите пътечки, връщането към тях е много по-лесно от преди. Но понякога си пропадаме. А и при най-качественото израстване, една малка част от старата изходна база винаги си остава. Както се казва, преди просветлението обичаме картофена супа, след просветлението обичаме картофена супа, а магаренцето (егото) с колкото и мъдри книги и преживявания да го натовариш, си остава магаренце.

Да, с немалко работа по себе си стилът на привързаност/ свързаност може да бъде преработен до сигурен, характеровите травми и вярванията в тях да бъдат до голяма степен излекувани и превърнати в безценен опит, част от силата ни… И въпреки това…

Какво казвам с горното? Не е или/ или. Или вече се обичам самостойно, добра компания съм си, спокойно поставям границите си, овладян съм… Или не съм, в плен съм на неотработености, проектирам, завися… Не е или/ или. Плавно преливане е и дори най-зрелите и поработили по себе си хора, са просто…хора.

Пиша в този дух не защото долавям известна идеализация в изложението ви, а защото самият живот постоянно ни тества. Кара ни да преживяваме взаимоотношенчески и всякакви житейски казуси, в които „балоните ни се пукат“, което обаче ни помага реално да присъстваме в самите нас в нуждаещите се от вниманието, приемането и грижата ни съдържания.

По-горе просто намеквам.

А конкретно на въпроса ви. Когато имаме известна зрелост/ цялостност, влюбването е осъзнат процес. На фона на относително стабилната ни база, кой знае колко на сериозно не го вземаме. Не ни отнася, оставаме стабилно стъпили на земята. Виждаме, че представлява идеализираща проекция на липси и очаквания, нямащо нищичко общо с любовта. Същевременно е приятно подобно напиването. Имайки интегритета, осъзнаваме проекциите, обираме си ги, което кара идеализацията да поиздиша, стабилно съзнаваме какво преживяваме, като същевременно си позволяваме да се насладим на частта с биохимичното опиване. И същевременно и в най-голямото си опиване оставаме трезви. Трезви в смисъл не че се пънем да не се загубим, а докато максимално с отворено сърце преживявяме влюбването, през немалкия ни личен опит и все пак някаква стабилност, идваща от него, в ядката си сме спокойни и съзнаващи.

Ето така се преживява влюбването, когато имаме някакъв относително добър личностов интегритет.

Надявам се съм полезен. Пиша от опит.

Книги и статии със сигурност ще Ви препоръчат.

Въпрос:

Здравейте, как да подходим? Мой много добър приятел се оказа, че понякога пие скришом и се „отрязва“. С жена му го разбрахме тая вечер, че е системно, като тя намери къде си крие пиенето. Те са разделени, но той продължава да живее в същото жилище като спи на дивана. Грижат се за дъщеря си без скандали. Но той се е държал през последните две години все едно всичко е наред и все едно имат бъдеще. Изключително тежко преживява вътрешно разделите (големи драми по линия на родителите му). Неприемането на реалността и интровертният му характер са довели до развитие на тежка психосоматика с физически последствия за здравето му (черен дроб, който по начало е бил проблемен от малък , но сега активиран от алкохола допълнително, отпадналост, често спане по всяко време през деня и липсата на сън през нощта, вестибуларен апарат и прочие.) В същото време последния месец лекуваше физическите си проблеми с плодова диета и чай ( по Лидия Ковачева) като е имал подобрение на симптомите по негови думи , а преди седмица излезе от 8 дневна Випасана медитация. Там са дали обратна връзка на бившата му жена , че той не осъзнава,че има проблем (не са знаели за пиенето, никой не знаеше до преди няколко дни). Сега след като сгафи пред всички (шофиране в нетрезво състояне и една нощ в ареста), каза, че разбира проблема и че е готов да ходи на сбирки на анонимните алк. и на терапевт и да се изнесе на квартира, но явно по някое време губи котрол и връзка с главния компютър и пак се е отрязал тая вечер (само 3 дни след голямата му изцепка и т.н. му „осъзнаване за ситуацията) макар целия ден да е бил прекрасен, нормален, спокоен ден, игри и разходки с дъщря си и т.н.., което вече показва, че нещата са отдавна извън контрол. Какъв подход да изберем към него, за да го убедим да го заведем някъде. И къде препоръчвате?Не зная в случая, когато има замесен алкохол , дали е за специалисти от БАЕП или първо трябва да се изчисти от това или може паралелно лечение на няколко места? Някаква психотерапевтка му изписала антидепресанти и в микс с алкохола направо се смазва явно. След нея още повече се е депресирал, понеже едва ли не му казала, че всичко е вследстие на наркотиците навремето и директно го е заклеймила, че си е бивш наркоман с тежки повреди. И мисля, че само е влошила нещата, понеже го познавам добре и съм му бил съучастник в онези години с белите нощи. Винаги е имал граница и чувство за самосъхранение. Много бързо влезе и излезе от „купона“ за разлика от някои от нас навремето. Никога не е имал проблеми с алкохола, освен че си пиеше по два литра бира на вечер, което за онези години беше „нормално“. Сега не е пил бира от поне една година и изведнъж се оказва, че пие тайно твърд алкохол, към който никога не е имал влечение. Как да подходим? Благодаря за съветите.

Отговор:

Почвам от видимото, отвън навътре. Като четох писането ви за него, останах с усещането, че не се е напатил още, не е „ударил дъното“. Не става дума да се алкохолизира още 30 години, а за това, че сякаш още му липсва ясна и дълбоко проникнала съзнателност, че действително има проблем. Въпреки ареста и т.н. А такава е нужна, за да се реализира една успешна пътека по справяне. Кой знае, една комбинация от външни перипетии и лично осъзнаване е възможно съвсем скоро да доведе до въпросния предел във виждането на ситуацията ясно. Засега се съгласява на думи…

Продължавам в по-дълбокото. Какво се случва в семейството, във взаимоорношенията със съпругата? А на работа? Мъжете често пием защитно, за да замажем нещо от социалните ни преживявания, което „ни бърка“ дълбоко, наранява и ни държи потиснати. В началото е привидно успешна компенсация, докато се превърне в явна декомпенсация, тоест в откровена щета на много нива.

Дали вие който питате, сте в обективна позиция да отговорите на горното, не знам. Добра идея е самият той да отиде на няколко предварителни консултации с терапевт, за да изследва актуалните травматични причини. Евентуално и със съпругата.

Още нещо важно. Ако онези два литра бира на вечер са били рутина за дълго време, са пряка част от етиологията на сегашното му влечение към чашката.

Относно пътеката. Проверено сигурно работещата такава е следната. 3-6 месеца живот в общност за зависимости –> продължаваща лична и групова психотерапевтична работа. Евентуално аланон сбирки.

В общността външната дисциплина и структура се интернализира като собствена мотивация и решимост за справяне. Практикува се ежедневна двуразова групова психотерапия, лична такава, човекът получава възможност да проследи причините, да ги адресира качествено.

След стабилната инерция от общността, личната и групова терапия извън нея в реалния живот, вече работят.

Приятелят ви дава вид на човек с много потенциал. Със сигурност, разбирайки тежестта на ситуацията си, би се съгласил да тръгне по действително работещата пътека по справяне.

Накратко: нека разгледа съществуващите в страната общности за зависимости, да си избере такава и се насочи. Това е решаваща стъпка!

Всичко написано по-горе можете да разпечатате и му предадете. Не повече. Почнете ли твърде да настоявате, да помагате неискано и спасявате, се влиза в съзависим цикъл.

Желая му добър развой!

Орлин Баев

„Горделивоста се проявява в нежеланието да се променяме. Човекът с повишена горделивост престава да се развива. Когато човек се прекланя пред своето тяло, пред благополучието, насладата, душата му започва да се деформира. Този процес се случва незабележимо, особено в самото начало, но последствията от него са плачевни. По правило, на човек свише му помагат да прочисти душата си чрез неприятности и болести, които го подтикват към промени.“

Сергей Лазарев, „Лицата на горделивостта“

…

Винаги съм казвал, че преживяващите невротични състояния, са благословени. Защо? Защото също като при осъзнаване скритата благословия в болестта или житейския катаклизъм, решението е в две посоки.

Едната, тотално скъсване с душата, с любовта, слизане до грубостта на старозаветното съзнание. Психопатизиране, при което душата, през която се подават трудностите като подадена ръка, се отцепва тотално. Лазарев нарича това през терминологията на религията – възгордяване. Фиксация в тялото, благополучната съдба на всяка цена. Психологията нарича това разцепване, слизане до най-атавистичните психични механизми. Въздигане себе си до нарцистична позиция, принизяване необслужващата нарцисизма другост при едно обездушено ядро от отричане и разцепване. За известно време това работи – любовта (душата, Бог) е низвергната, съответно неврозата или житейските пертурбации са за известно време скипнати, сложени са на пауза. Какво казва Лазарев обаче? Характерът все повее се деформира, което в дългосрочен план дава плачевни последици. В потомците, както и в собствената съдба животи напред. Такъв не желае да се променя. Иска целият свят да се нагоди според психопатния му нарцисизъм. А промяната, развитието – те са трудни. Те изискват стапяне защитния нарцисизъм, прозиране тежките собствени съдържания и лекуването им. За да се появи отново любовта, за да застане в центъра. Това изисква здрави жертви, нелек път е. И най-често, горделивецът/ характеропатът никак не го желае. Бяга от него като вампир от слънце.

Кой е другият начин за разрешаване на едно тревожно-депресивно състояние? Или нелека житейска ситуация. Виждането накъде ситуацията навътре в човека води, преобразуване страховете, вината, унинието, освобождаване от завистта, лакомията, алчността. Такава пътека е възможна само при „пукане горделивия балон“, при дълбоко смирение. Тогава неврозата или житейската трудност вече не са врагове, а водачи по синхронизация на характера с любовта, мъдростта и свободата на същинския, вътрешния човек. В такава пътека човекът пораства до позицията на съзнателен ученик в земната школа. Ето това правим в естествената психотерапия. Не борим работените състояния. Следваме посоката, вече включена в тях имплицитно (вектор дидактика), учим си уроците, акордираме се с любовта.

Сергей казва нещо важно – трудностите не са случайни. Лечебни са и се дават отгоре. Тук говорим за визията на един разумен живот, от който материалният се явява само едно от нивата в играта му.

О.Б.

Въпрос:

Здравейте!

Моля за мнения и съвети за справяне с кошмари.

Ежедневни са

… , почти идентични- бури, наводнения, най-вече Падане от Високо и животозастрашаващи ситуации с мен и най – близките ми.

Предстои ми скоро „леене на куршум „.

Предстоят ми новости в живота.

(не знам дали има връзка, но искам вече да легна спокойно в леглото си и да СПЯ).

Ще дам пример – дори през деня, ако ми се отдаде възможност, лягам, в момента, в който усетя, че се унасям, се сепвам все едно падам от високо.

Нощно време, ако сънувам нещо такова, се будя и повече не мога да заспя, защото ме е страх да не сънувам същото.

Моля за адекватни съвети и не толкова бързо изтриване на поста ми.

Благодаря!

Отговор:

Имате задържана несъзнавана тревожност, която е извън обсега на съзнателното ви внимание. Когато съзнанието изключва по време на отпускане и сън, тревожността се проявява в символична форма. Природните бедствия и падането преведени означават: „Страх ме е, че не съм в контрол над живота си, не успявам да овладея достатъчно нещата, чувствам се отнесена от житейските въртопи и вихри…“

Работи се интегрално, а ключовите подходи, които проникват до несъзнаваното, са работата с транс/ хипнотерапия/ медитация, преживелищността през тялото и поведението.

Можете да поработите сама със записани в нета сесии водени медитации. Ако се получава, чудесно. Ако има нужда от по-специализирана помощ, вижте се с интегрален психотерапевт.

Въпрос:

Здравейте! Реших и аз до потърся съвет в групата, тъй като от години не мога да преодолея,разбера и приема“ нещото“, което ми се случи.Не искам да изпадам в подробности, за да не ви отекча, затова ще се опитам да разкажа за моя проблем накратко. От къде започна всичко…Преди 4 години, бях работеща жена в голяма фирма…само преди месец бях напуснала предишната си работа, където работех в женски колектив, няма да крия колежките ми бяха страшно завистливи, лицемерни, подигарваха се доста често на всевъзможни хора, без никаква причина, лигавеха се, подмятаха се нецензурни думи по време на работа.. Реших да напусна тази среда, тъй като не се чувствах ок там….Тогава започнаха зад гърба ми да ми се присмиват и на мен, без никаква причина, бяха ядосани че напускам..Та, на новото ми работно място всички беше наред, да речем 5-6 месеца, докато в един момент не забелязах, че хората започнаха да ме гледат с някаква насмешка..Един от колегите ми, имаше клиент, с когото се разхождаше в офиса, приближиха се до мен и нещо с насмешка му обясняваше за мен…Усетих, подигравката му..Учудих се, реших, че нещо си внушавам…Тъй като аз съм образована, красива и възпитана жена и никога не съм се срамувала отвъншността си…В този момент усетих срам, че някой ми се присмива за нещо, без да знам за какво….Минаха се няколко дни…Ситуацията с присмеха в очите от други хора към мен се повтори..Започнах често да засичам такива погледи към мен на различни места, от различни хора..Веднъж както си вървях по улицата и срещу мен, един господин като ме загледа, така се ухили с една отвратителна усмиваща усмивка, че ми се сви сърцето…Познати мои също започнха да ме гледат с този присмех, продавачи в магазини, смених дори зъболекарката си, защото тя също ме гледаше с този гаден, подигравателен присмех.Напуснах и тази работа.Отидох да работя при мой стар познат..като се надявах, че всичко е приключило, че отново си внушавам…но и там само за няколко дни нещата бяха същите…присмех зад гърба ми, в очите ми и така…Веднъж се осмелих да попитам една близка защото го бях видяла и в нея….тя нищо не ми каза…Затворих се в себе си, получих розацея от стрес, сърцебиене, притеснявах се да се срещам с хора, и приятели.Живота ми се сгромоляса, спрях да ходя на работа.Преди да ..Аз съм образцова жена с три прекрасни деца, съпруг, нормален живот…и изведнъж…гледам как хора ми се присмиват, без да знам защо..Как изглежда всичко..Като, че ли някъде в интернет пространството, някой е направил нещо с мои снимки /колаж, видео монтаж/, нещо което ме осрамва и злепоставя..това виждах като присмех в хорските очи…като че ли са виждали нещо, неприятно с мен някъде в интернет и когато са ме засякли в живия живот… виждах и усещах този присмех, насмешка…без някой да се е осмели да ми каже, защо ми се присмива..,никой не го направи..Винаги съм се съмнявалав бившите си колежки,защото знам на какво са способни, но нямам доказателства за себе си.Моля за съвети…как да преживея, открия причината за случващото ми се…Надявам се поне малко да съм успяла да ви представя моя проблем.

Отговор:

Отключила сте заболяване, свързано с мозъчното функциониране и продуцирането на налудно-параноидно пречупване на реалността.

Добрата новина е, че тъй като се е случило в зряла възраст, прогнозата при подходящо третиране, е много добра.

Това, което е нужно да направите, е да се обърнете към психиатър. Няма от какво да се срамувате. Както сърцето или белите дробове могат да боледуват, така и мозъкът може. Съвременната медицина има добри средства за париране състоянието. Доверите ли и се, не след дълго ще функционирате нормално, ще продължите кариерата и живота си качествено във всяка една сфера.

Потърсете добър психиатър!

Въпрос:

Не мога да създавам връзки.

С годините ми останаха 2 доверени приятелки, но не съм от хората, които създават връзка в работна среда и най-вече поддържат такава, дори вече да не са на тази работа. Не обичам и сбирки от големи групи. Не се чувствам добре там.

Какъв е проблема според вас?

Отговор:

Ще цитирам по памет великолепния Омраам Михаил Иванов: „Искаш приятелства?! Бъди ти добър приятел! Бъди слънчице, а не черна дупка!“

Какво означава това? Че първо е нужно да сме добри приятели на себе си. Да опознаем вътрешните си дракони, демони, лами и змейове и да ги обяздим. Да ги впрегнем в ярема на целостта си. Тогава се освобождава потокът. Ставаме слънчеви изворчета. Ценни сме за живота, себе си, другите. Носим светлина, бистра вода и свежест с присъствието си. Обичаме се, обичаме и другите. Което включва себе и друго уважението, здравословните граници, контактуването с хора, които ни резонират по дъша и посики, не с всички…

Въпрос:

Здравейте, имам малко нестандартно питане, но търся отговор на въпрос, който доста ме разстрои и със сигурност е тема на лични интерпретации, доколо божественото може да бъде свързано със здрав разум и дори да върви ръка за ръка с науката? Та въпросът ми е – вярвате ли в ангели и според вас каква е тяхната роля за хората и изобщо. Четох една книга, която толкова ми резонира, че отново се свръзах с живия Бог след толова години. Бях изключително щастлива, книгата е на Габриел Бърнстайн – Вселената пази гърба ти. Всичко беше ок, докато не чух нейния подкаст за ангелите. Едва ли не, ние не можем да общуваме свободно с бога, с изотчника, ако не преминем през тези посредници. Те идвали да ни пазят? Ама от какво, от нашата сбоствена карма, която сме дошли да преживеем на тази земя? Освен това им сложили имена, пол и им дали задачи, да се грижат за писателите, за природата и прочие. Все едно чета приказки от 1001 нощ. Особено този с природата, ама той какво ѝ пази. Всеки ден унищожаваме Земята все повече и повече, значи този ангел трябва да е наистина некомпетентен в работата си? Как може един човек да говори така уверено за нещо, което е измислено? Сякаш ако наистина, ама НАИСТИНА вярваш в дядо Коледа, ще получиш подарък от него в края на годината. Просто си вяраш на нещо, което си чул в пространството. Потърсих информация от Петър Дънов, но и той говори за тези ангели, сякаш от тях ни зависи всичко. Аз не съм съгласна с това и съответно съм силно раздразнена и разстроена. Сякаш ние не сме достатъчно добри и заслужили да имаме лилчно общение с Бога, та ни траябват някакви ангели. Бих искала да чуя мнения по въпроса. Лично за мен писателката на книгата беше дискредитирана в очите ми след тези изявления и сега самта ѝ книга, която толкова ми помагаше, няма да има вече същата стойност за мен. Не искам да изхвърлям бебето с мръсната вода. Благодаря!

Отговор:

Кои ангели? Има такива, които са като ботове – просто вършат зададеното им, но нямат свободната воля – такива, които не са слизали в противоречията на „дървото на доброто и злото“… Спрямо такива питането звучи като: „Вярвате ли в процесорите в сървърните облаци?“. Нямам нужда да им вярвам. Нека за тях се грижи персоналът, а моята задача е да продуцирам що годе качествено съдържание.

Има и друг тип ангели. Йерархии/ човечества, които са били преди еони в тежката материя, в която сме и ние понастоящем и са минали на по-високо ниво в житейската игра. Отново, нямам нужда да им вярвам, но мога да усетя единството си със съзнанието им и през една интенционално ускорена еволюция, да се доближа до гледната им панорама. Защото е красива и надхвърля патакламата на полюсите, между които се блъскаме в този бинарен живот до истинност и смисъл, които поставят живота в реалното му русло на един свят, на който този се явява само отражение.

Бог… Като си говорим за Бог, важното е не персоналността или еманацията на имперсоналността му, а фактът на разумността, синхроничността, любомъдрите закономерности на битието, които са негова проява и в които сме потопени. И още повече, фактът че в ядрото си сме пламък от огъня му. И чрез разкриването на това си единство, сме пряко съпричастни сътворци на твореца.

И тук стигаме до личната отговорност и зрелостта ни. Защото в питането ви чисто психологически погледнато, прозира детска проекция на вътрешна психодинамика от типа: „Някой застава между мен и родителя, чувствам се малка, лишена от пряк достъп и плача тревожно в преживяването си на изоставена разделеност.“

Всъщност виждането на Бога като родител/ баща/ майка е действително инфантилно. Колкото е валидно, толкова е и човешка проекция. И двете. Някаква стартова отношенческа позиция към по-голямото е, действително актуална част от житейската картина, както и психологична проекция. Нуждата на възрастния от защита, проектирана в „човека на небето“. Тук психологията на религията е права в твърдението си, че „човекът създаде Бога“.

През по-зрялото виждане на по-голямата картина на нещата, Бог се явява най-близък приятел и любим. Любовта ни единява, както и налага една пораснала отговорност на сътворчество в рамките на един мъдър живот (колкото и повърхностно външно никак да не изглежда като такъв).

Та, не питате за ангели, а за собственото порастване. За страха от това да съм голяма. За липсата на стабилен център от любящ смисъл във вас, през който зрялата отговорност не тежи, а е радостта от смъкването на смисъла в ежедневието и въздигането му до него.

Въпрос:

Здравейте имам следния проблем и търся съвет:

Синът ми е на 17 години от началото на годината се увлече по суровоядството и започна да яде сурово месо и да пие сурово не преварено прясно мляко от време на време яде пресни плодове. Не пие вода. Мина доста време и не иска да престане. Не знам как да му говоря вече и как да го спра. Вече му е станало мания. Всеки ден живея в ужас дали няма да му стане нещо от това сурово месо. Не иска да ходи на психолог и гледа само такива клипове в интернет в които разни мъже основно в Америка ядат сурово месо.

Виждам че се спрени коментарите на този пост. Благодаря на всички които коментирахте и ми дадохте насоки и съвет!

Отговор:

Това, че подбудата за такъв режим идва от определена страна, говори за „качеството“, до което е паднала. Принципно идват времена, в които месоядството ще бъде само лош спомен, на който ще се гледа с учудване и погнуса от примитивността на позволилото си го човечество. Понастоящем, докато хората все още масово дъвчем плътта на събратята си, има все пак някои правила. Не ядем сурово не само поради опасността от болести, а и поради прекомерната агресия, страх и животинска мотивация, които се привнасят с кръвта на суровото месо. Дори изразът кръвопиец, буквално валиден в случая, сам по себе си е наситен с достатъчно красноречиво съдържание.

Друго правило е, че видът месо същи има значение. Сергей Лазарев, един уникален съвременен колега, казва че телешкото и свинското твърде се доближават до людоедството, прекалено тежки мотивации и емоции внасят в ядящите ги. Особено при съвременното промишлено отглеждане, наситено с тотална отдалеченост от естествения живот на съществата и кошмарно безлюбен ад. Споменатият автор препоръчва на месоядците да се спират повече на овчето и козето. Тези животни все още се отглеждат масово в природни условия, пасищно. Както и според него енергетиката на месото е по-добра. Не и сурово, разбира се…

Относно причините, поради които момчето ви се е нахвърлило хищнически върху суровата плът на събратята земляни, предполагаемите мотиви като мускули, сила, мъжественост са само външна повърхност. Зад такъв акт всъщност прозира едно слизане по нивата на съзнателността. Човек се ражда, за да е ученик в земната школа, да съвместява противоречията до надхвърлящите ги любов и смисъл. Ако не го прави и не се стреми съзнателно по такава пътека, човекът става обичайният хомо невротикус нормалис. Човек, следващ стадните сугестии, през наситеност със собствени невиждани неотработености. Такъв търси щастийцето, хубавичкото, но бяга от нелекото, а всъщност от сенките си, които не познава. А те го гонят ли, гонят. Изходът от невротичността е или в пътя на съзнателното учене, споменаван по-горе, или в едно до голяма степен разцепване от любяшия смисъл и характеропатна фиксация единствено в тялото, грубия успех на всяка цена, властта, външната сила, търсена без наличен вътрешен нравствен компас. Единствено намеквам.

В горния дух на разсъждения, запитайте се вие самата, ведно с таткото, какви послания давате на сина си. Или докато не давате, какво все пак давате. Как в собствения ви живот присъстват любовта и смисълът? В центъра на чувствата и живота ви ли са? Боите ли се прекомерно? Към какво и как се стремите? И много други такива питанки…

Много зависи от вашата и на бащата вътрешна хармонизация. Защото сте скачени съдове сублиминално. През вашите адекватни вътрешни послания, той сам би разобусловил валидността на избора си и избрал други, по-красиви социални послания. Та, почетете. Поработете по централността на любовта в живота си. Вътрепсихично във всеки от вас, помежду ви, като най-важна ценност в душата и живота ви.

Вероятно ще надрасне описваното. Скоро става на 18 и си поема по пътя. Но, през вътрешната ви системна свързаност, казах какъв е реалният начин да се включите в добрия процес.

Изпращам ви най-добрите си пожелания!

Въпрос:

Здравейте!Реших да споделя моят проблем и да помоля за съвет.Синът ми,който е на 33г има нужда от помощ,но не знам как да му помогна.Преди няколко години ходил на гледачка.Не знам с какви неща му е напълнила главата на мен не ми казва,само твърди,че проблема му е откакто е ходил при нея.Започна да ходи при разни есктрасенси.Една му казала,че чакрите му били много слаби и това било вече хронично.Взимала му по 100лв на сеанс да му нормализирала чакрите.Имало период,когато при нея ходел всеки ден.Теглил кредит за да й плаща.Продавала му свещи по10лв за бройка,които били заредени с енергия от нея.Трябвало да ги пали и да казва някакви молитви и то точно в полунощ.Друга била му казала,че има проклятие.На нея й изпраща съобщения през половин час да му развали проклятието.Отделно от това обиколил всички по-близки градове да посещава свещеници,при които да се изповядва и да му четат някакви молитви.Вярва в ритуали,но не и на официалната медицина.Не иска да ходи на психотерапевт или на психиатър.Аз самия не знам това състояние какво е и дали може да се повлияе от психотерапия.Бихте ли ми дали някакъв съвет и ако може да ми препоръчате психотерапевт от Стара Загора,който се занимава с такива състояния.А ако няма в Ст.Загора,някой,който да помогне с онлайн терапия.Ще се постарая да го убедя да ходи на психотерапия.Благодаря предварително!

Отговор:

За Стара Загора, Ninka Nikolova-Vlaykova – сърцата колежка с добри познания и умения.

Не до преди много време, докато в тяло присъстваше Кубрат Томов, имаше сериозни опити за регулиране подхода и професионалното присъствие на подобни персони. Кубрат беше подготвил подробен план-проект за висше учебно заведение със специалности в споменаваната от вас посока. В основата на целия му план стоеше научният подход и един стабилен етичен кодекс, при интензивно стъпване на психологичното и психотерапевтичното познание и умения.

Но, Кубрат Томов си отиде, а оттогава каквато и да е регулация на такива липсва (поне доколкото съм запознат). В никакъв случай не отричам наличието на по-фина сетивност. Въпросът е, че при липсата на етичен кодекс, стабилна регулация, базиране на научния подход като цяло и психологично-психотерпевтичния в частност, ведно със сърцатите лекуващи, се подвизават мнозина бизнес ориентирани характеропатни личности. Такива, каквито описвате. Ползващи човека за пари, правещи го зависим от тях, активно през ноцебо и ятрогения сугестиращи с вредни вярвания, така че ползването на човека да може да продължи по-дълго… Или фантазни такива „лечители“, бъркащи диагнозите си с дарби свише, ниско диференцирани люде с достатъчна наглост… Все вредящи варианти, присъединяващи се към объркаността на човека, ползващи и разширяващи я през нараняващи и користни мотиви.

Има два основни подхода и без да се отричат един друг, единият е далеч по-работещ. Разяснявам. Единият подход вижда в човешките трудности, тревоги, депресиране, социални несполуки и т.н. външни влияния. Нарича това магия, обсебване, урочасване, енергийни пробиви, проклятия и т.н. Това е слаб подход, поставящ локализацията на контрола навън. Другият подход казва, че всичко е в твоя ум и свободна воля. Че от вътрешната ти промяна в качеството на мисленето, чувствата и характера, която си е твоя собствена отговорност, зависи и съдбата, която сам си градиш. В такава визия стои преживяването на живота като разумно синхроничен, всеки и всичко се явява учител, а хулите и нечии мразения са ползвани с благодарност за вътрешен растеж. Така локализацията на контрола се поставя в ръцете на свободната воля, отпада параноидната проективна идентификация на собствени нерешености, евакуирана навън, а човекът с усмивка си учи уроците с доверие в любящия смисъл във всеки момент от битието си.

По причина ниска липностова диференциация, невежество или изгода, врачките (да ги наречем условно и събирателно така!) далеч по-често клонят към първата визия и подход…

Една силно работеща психотерапия, практикувана от вещ и отдаден на работата си психотерапевт, добре се справя с мозъчната промивка на жертвите от подобно маладаптивно програмиране, когато обаче самият търсещ помощ го прави по собствена висока мотивация и вече в него присъства поне запатъчно осъзнаване нанасяната му вреда при готовност за работа по себе си и промяна. С това казвам, че не е добра идея прекомерно да тласкате сина си към психотерапия. Участието успешно в такава е по дълбоко собствена мотивация и е много различно от посещението на соматичен лекар. Далеч отвъд едната механика е.

Желая успехи на сина ви!

Въпрос:

Здравейте. Чувствам се в безизходица . В следствие на това ставам нервна, чувствам се отчаяна и не съм полезна за никого.

Проблемът е следният, донякъде дори и тривиален – баща алкохолик. Откакто се помня (вече 37 г.) той пие. Естествено имало е скандали, тормоз по отношение на майка ми и т.н. Проблемът екслкалира, когато се пенсионира (вече е на 71г. ) . Вече нямаше нужда да ходи на работа и беше почти постоянно пиян . ( На работа никога не си е позволявал да ходи пиян или да пие ) . Ангажираността му рязко намаля , но той като цяло никога не е имал чувство за особена ангажираност .

Преди няколко години майка ми почина. Нейният товар падна основно на моите плещи (имам брат, но той живее в чужбина). Баща ми не сме го оставяли нито за миг – звъня му редовно, показвам любов и подкрепа, старая се поне веднъж месечно да ходя да го видя през уикендите (живея на около 200 км от него) . Брат ми също при всяка възможност се прибира. Като цяло се стараем да не се чувства изоставен. Въпреки това подобрение от негова страна няма.

Той признава проблемът си и е съгласен с него, но не желае да се промени. Минахме през какво ли не – от спокойно говорене до караници. Беше в клиника за известно време , където го взеха с уговорката ,че след това ще влезе в частен дом. Аз съм в невъзможност да го взема при мен- живея в апартамент с две малки деца. Въпреки това го бях взела в града ,където живея на квартира за известно време като ходех два пъти на ден да го видя. Съпругът ми също.

Знам,че след излизане от такава клиника трябва да продължи да се упражнява контрол върху зависимият и да се посещава психолог. Но баща ми категорично отказва. Докато е зле е съгалсен да влезе в дом и някой да се грижи за него, но като изтрезнее вече не иска. Чувства се добре и се справя сам.

В момента пак е зле – тормози съседите, звъни ми в 3 сутринта , кара се с хората, ходи бос и разпасан, звъни на Бърза помощ,защото не се чувства добре, обажда се на полицията.

В следствие на алкохола започна да развива някаква форма на деменция (най-силно се проявява,когато е пиян) – губи представа за времето, неориентиран е , припознава хора , бърка дати и събития. Когато е трезвен пак забравя, но не е толкова зле.

Мислила съм да го взема при мен на квартира, но психиатър ме посъветва,че е по-вероятно да стане по-зле – да ме тормози повече, да ми звъни постоянно да ходя при него, да започне да буйства , понеже ще е в непознат град на непознато място.

Мога още да говоря, но така или иначе поста стана прекалено дълъг.

Чувствам се в задънена улица и в безизходица – не знам накъде да поема, какво да правя . Самият факт ,че той е на тази възраст допълнително ме затруднява.

Като цяло с брат ми имаме желание да влезе в частен дом, но доколкото знам баща ми също трябва да го поиска , да има желание за това и да бъде трезвен. Но в момента , в който изтрезнее категорично отказва. И така се въртим в един омагьосан кръг.

Моля да ми дадете съвет, насока какво да правя. Вече чувствам,че съм на предела на силите си и от това страдат най-много децата ми.

Отговор:

Разбираемо е, че ви е трудно. Баща ви е. А вие и брат ви явно сте хора отговорни и с добри сърца.

Какво можете да направите? Можете преди всичко да се погрижите за себе си. С колега психотерапевт да поработите по освобождаване от вината, по оневиняването и прошката на самата себе си. Процесът минава и през прошката към баща ви. Защото сега сте му гневна, както се казва в генерационната терапия, в системното поле сте по-голяма от него, влязла сте в позицията на родител на родителя си. Някъде на мястото на баба си сте застанала, а баща си автоматично третирате като дете. Да, но не е. Млад човек е. И като го казвам, не се шегувам. Понятията за младост, зряла възраст и старост се промениха много. Имал съм клиенти в края на 70-тте, които активно работят по себе си, включват се в обучения, трудят се, следват нови цели, учат езици, завършват магистърски програми, туриствуват активно по балканите, планират да живеят до 100 и действително вече са около 90 и не се спират… Та, баща ви можеше да е в това положение и на 30, не е до възрастта, а до безцелието, неработенето, спирането на развитието, липсата в него на желание за непрестанно учене, за ново партньорство, движение, приятелства, четене…

В процеса на прошката спрямо него, минавате и през много гняв, който сега е потиснат и се измества към гняв към самата себе си. Автоагресия. Докато сте в позицията на родител на родителя си, сте арогантно сякаш над него, по-знаещата, можешата, в позицията да му кажете какво да прави или да не прави… С което влизате в съзависимост и го регресирате до дете, на което мама трябва да му казва… Така не само, че не помагате, но ставате част от проблема, не от решението. В процеса на собствено оневиняване един вид заставате на собственото си място в системното поле. Приемате баща си ведно с всичките му деградационни процеси. Негов избор са си. Да, фактите говорят, че с помощта на пиенето тези включително соматични дегенеративни сривове (неврологично-дементни, паметови, черен дроб и т.н.), стават далеч по-ускорено. Това са неговите избори, на които е нужно да претръпнете, да приемете. Спасявайки го насила, както казах, само го регресирате допълнително и вкарвате себе си позицията на манипулирана жертва от манипулиращ насилник. А в триъгълника на Карпман „добрият“ спасител освен че преминава в жертва, е и самият той насилник, поради споменатата арогантна позиция на „Аз ще ти кажа как да живееш!“, в която просто не сте на мястото си.

Накратко, вие самата имате нужда от помощ – от генерационна (констелации) и индивидуална терапия, в които да се оневините и насочите потока на живота към собствената си партньорска система, деца, професия, радости…

Защото това е да уважите изборите на баща си, колкото и да не ви харесват. Решил е да деградира ускорено с помощта на легализирана дрога. Да съкрати жизнения си цикъл с над декада. Изборът е негов. Не сте му майка, партньорка, приятелка, аналитик. И не бива да сте. Готови сте за помощ. Вие и брат ви. Стига да е искана.

Можете просто да предложите работещо решение. Ако е искано, да помогнете финансово. Без прекомерното емоционално ангажиране обаче. Защото такова ви вкарва в споменатите неваши позиции, спира добрия поток в собствения ви живот. А непоисканото добро не е добро.

Какво би могло да бъде едно добро за всички решение? Поне 6 месеца, ако не и 8 и повече, живот в общност за зависимости. Там се практикува психотерапия, труд, дисциплина, целеполага се, генерира се мотивация за активен живот и творчество в дните, събужда се благодарност и доволно ценене миговете. Ако баща ви се съгласи, заедно с брат ви ще.помагате финансово, но ще си живеете активно собствения живот с емоционална и енергийна ангажираност напред, към собственото си бъдеще. Общности: във Варна, тази на отец Георги, в София Ново начало, Рето, Феникс…

Ако не се съгласи, самоунищожаването му е сигурно, а вие е нужно да имате любящото смирение да уважите избора му. Което никак не е лесно, но с помощта на колега психотерапевт, евентуално плюс група за близки на зависими към А.А. е добре да се научите да приемате нещата каквито са. Това е свързано с излизането от съзависимия цикъл, интеграция на собствените ви наранени съдържания и биване в отредената ви от Живота системна позиция.

С респект към доброто си сърце, пращам огромна прегръдка и доверие в потенциала ви за разбиране и себеобич!

Въпрос:

Здравейте! Проблема е с мъжа ми. Когато спорим или се скараме, дори ако говорим нормално, но на него не му допада или си прецени, че се заяждам или дразня за нещо, започва да блъска/удря или хвърля нещо. Напоследък ми е безразчлично и последният път му казах да излезе, да се успокои. Всичко това се случва пред децата, което ме притеснява. Чудя се защо е това поведение на агресия и удряне?

Като във всяко семейство с две малки деца имаме спорове, трудности, изпитания, напрегнати дни, децата реват, тръшкат се, нормалните неща. Това негово поведение напоследък ми идва в повече. Смятам че е достатъчно голям и зрял мъж, за да се контролира. Напоследък се случва често и ми е безразлично, отблъсква ме, донякъде се страхувам, защото някои път може да посегне и на мен. Какво мога да направя, за да му помогна да спре да удря или хвърля неща, когато се ядоса?

Отговор:

(1) Информацията, която получаваме преди да ви отговорим, е частична и само от едната страна… Въпреки това, опитах се да почувствам семейната ви ситуация.

Няколко фактора: той и неспособността му за себевладеене; вие и подходът ви към него; предизвикателствата при растящите деца; нуждата да сте заедно в единомислие спрямо възпитанието им и каквото става между вас, да си остава между вас, без да ги намесвате.

Гневът е нормална емоция, когато се проявява понякога, като пик на дадено преживяване, като малко подсилено себезаявяване. Ако е твърде чест и навлиза в болна агресивност обаче, насочва както към наранявания и нерешености в избухващия, така и към предположението, че нито достатъчно добре ги познава, нито умее да ги обгрижва до самообладана сигурност. Чувства се нараняван. От какво? Познавайки мъжката психика, вероятно усеща неуважението ви и несъобразаването ви с него, чувства се пренебрегнат по отношение семейните ви казуси, че „не му се чува гласът“ във възпитанието на децата… И тук освен личният му процес и работа, се намесвате вие. Ако за жената по отношение на мъжа най-важното е да се чувства обичана, то за мъжа е да усеща уважението на жената до него. Загуби ли се това уважение, започва да се чувства като „прерязан“, като удрян по най-слабите, често непознати и от самия него места, неподкрепян и неподхранван с онази толкова важна, фина женска енергия. Тогава малко по малко спира да обича, жената започва още повече да оттегля респекта си и се получава нарастващ процеп помежду им. Децата сублиминално чувстват това и ескалират беладжийството си (хубава дума) – колкото и странно да звучи, за да съберат усилията на мама и тати, да ги накарат да имат диалог и близост помежду си и оттам консенсус спрямо възпитанието им. Да се обичат и уважават мама и тати цели несъзнавано нарасналото детско непослушание.

(2) Вие и подходът ви към него: ако прекалено се влошат нещата с гнева, посоката е ясна…. Но,.в съвремието, в което веднага одрасканото и пропуканото се захвърля, нека опитаме да сме в един по-здрав подход. Да положим любящи усилия да залепим счупеното. Вие питате, следователно сте по-съзнателната част от уравнението. Ако питаше той, на него щях да пиша, по мъжки. А сега отговарям на вас.

Опитайте да говорите с него. Не толкова и само логически- и така, но това е повърхност… Със зачитане, с уважение, с виждане, че се дразни, защото чувства мъжествеността му неуважена. Опитайте през смирение и вътрешно уважение, да говорите с него. С мекота, с топлота, с женската неимоверна сила, минаваща през типичното тук женско „клякане“ и погалващо уважение като отношение. Ако сте само в логиката и вътрешната ви нагласа е за атака, ставате двама мъже, което е масова грешка на съвременните жени. Защото женската сила е в мекотата, в приемането, което нежно обгръща и трансформира. Много по-голяма мощ е това спрямо видимите мъжки експлозии, а жената не умее ли това, губи много. Оттам семейството(ако остане такова) и цялото общество…

Да говорите с мекота, поощряване и подхранване с уважението си мъжествеността му въобще не означава да се потискате. Напротив. То е заедно да стигнете до общи мнения, възпитателни посоки, решения. Тогава, когато де чувства уважаван от вас, мъжът с охота би ви делегирал по-големия ежедневен дял от подходите към децата. За да се включва в стратегическите решения. При това с една разпалена отново любов към вас, за която всъщност по един много неподходящ и автоматичен начин ви моли с безсилния си гняв. Говорете. Стапяйте инфантилното му желание за спор (в началото поне ще е така) през собствената си удържаща зрелост, любов и уважение към него. Почувства ли ги, всичко вече е наред!

Въпрос:

Може ли едно приятелско рамо да ударите, един съвет?

Къде, или към кого да се обърна ,или някоя книжка да препоръчате.

Жена на 50+ съм и опитвам да се променя на тази възраст .На млади години все“ бягах“,сега искам да завърша образованието,за което все мечтаех,но нямах смелост.И хем искам,хем ме е страх,дали не е грешка.Трети курс съм- остават две години.Но..дали ще ме вземе някой на тази възраст?Дали ще се случат нещата,както ми се иска?Страх ме е,че нямам никакъв опит.От 25 години живея извън България и цялият ми стаж е нискоквалифициран труд.Как биха ме приели с такава биография? Като малка все бях “ черната овца“.Всичко ми се забраняваше, трябваше да изпълнявам нарежданията на родителите.Бой и психически тормоз до 26 години.Тогава не издържах повече и напуснах държавата.Ще кажете,защо по – рано не го направих.Опитах,но ме намираха и продължи тестът ми за издържливост.Когато родителите ми напуснаха този свят,нещо се преобърна в мен.Тогава реших,че ще уча .Но … вече ме страх от годинките.Дайте съвет,моля

Отговор:

Има клишета около декадите от жизнения цикъл… Промениха се доста, но те са, които всъщност ви тревожат. Сякаш човек трябва да остави всичко, да седне пред сериалите, евентуално да се занимава със сто кв. метра градинка и…това е. Не, беше. В минало бешело време. Времената и нравите се промениха. По всякакъв начин. Включително и по добър. Работи се доживот. Учи се доживот. Развива се човек доживот. Поддържа се гъвкавост в мисленето, решенията, посоките доживот. Тези красиви всъщност промени навлязоха масирано заедно с новия век. Вярно, че в страни като нашата, мотивацията освен творческа, е и икономическа, но това също дава силна тяга. За живот, движение, плододаване- във всякакъв смисъл.

Също съм в 50-тте. Често забравям този факт обаче, понеже в себеусещането ми съм някъде в 20-тте… Плюс бонуса от преработените детски травми и много хъс за всичко. Дерзайте, мадам!

Въпрос:

За ДЕЦАТА.

Ако не е повдиган въпросът за децата, моля да пишете за него.

Орлин Баев, както и други хора се изказват отлично по повдигнатите публикации тук.

История – Имам роднинче 2-3 клас момиче, удряли го в училище, не еднократно, а повтарящо се, доколкото разбрах. По каналния ред ще се срещат родител, учител, директор, или каквото е нормално да се случва като ескалиране на проблема.

В даденото реномирано даскало учители пускали хорър филми, от които на мен като голям човек ми настръхва косата, и децата се плашели. А учителят снимал децата и казал – ей така като идвам при вас се чувствам и аз, както вие сега.

Питам – Защо толкова малки деца са с толкова АГРЕСИЯ ? Какво да се направи от малките, и от родителите ( при положение, че учители и държава не стават за решаване на възникналите казуси) ?

Как да се разрешават проблемите на малките човечета от родителите, и от самите деца, когато мама и тати ги няма, а са в друга среда ?

Мен също са ме обиждали в училище, в резултат съм човек, който е интроверт, имам си травмите и тн.

С изключителен интерес ще чета коментарите ви.

*Ако се сетите нещо, смело споделете.

Отговор:

(1) Темата за детската агресия е наболяла. Ще се опитам съвсем спонтанно в сутрешното си движение на палците по екрана на телефона, да я систематизирам, без да претендирам за изчерпателност или абсолютна меродавност на разсъжденията си.

Две главни причини за нараснало-стимулираната и необуздавана детска агресия. Първата, обществото. Втората, родителите.

Общество

Преди да кажа каквото и да е, държа да отбележа, че ведно с действително видната болна агресия в децата и подрастващите, се открояват и немалко интелигентни, културни и талантливи деца. Виждам ги често и веднага си личат по нивото и начина на разговорите помежду им, по-тихия тон и качеството на присъствието им, лъхащо на висок ум и силно бъдеще.

Относно тези агресивните деца – има ги, не са малко. Симптом са на болно общество и наздрави характерови тенденции в родителите. И агресията им всъщност насочва към тези дълбоки дефицити във възпитателите и сборно в социума. Липси на любов и човещина, взаимопомощ, заедност и принадлежност, поставяни в ядрото на човека, двойката, общността.

Обществото: срив на ценностите, правещи от примата Човек. При въздигане във върхови ценности на това, което някога се е наричало грехове… За да е здраво едно общество и за да ражда здрави индивиди, партньорства и оттам деца, е важно като обществена ценност да бъде възпитаван стремежът към здрави идеали, към човещината, смисъла и любовта. Поне да съществува такъв стремеж като тачена тенденция. Отсъства ли такава тенденция, се появява друга, която понастоящем се вижда ясно. В култ се въздига похотта/ страстта, по*но халтурата, алчността, лакомията за още, имането, а не бъденето, тщеславната горделивост/ нарцисизъм, социопатното насилие, постигане властово-имотните цели на всяка цена при липсващия вътрешен компас на любящия смисъл, култът към тялото, имотно финансовото благополучие, гонено по всякакви диаболипни начини, лъжата, кражбата, крайният егоцентризъм при студеното отдалечаване от ближния/ съседа… При това пороците масово се приемат за норма и рационализират. Горделивият нарцисизъм се нарича себеуважение, алчността и лакомията се обличат в термините на високата амбиция и бизнес ореола на успеха по каквито и да е начини, лъжата, макиавелизмът и кражбата са въздигани като високи умения за общуване, харизма и болна манипулация, приемани за желани качества и ингредиенти на просперитета и т.н.

Вкратце, общество в което къде сублиминално, къде явно и вулгарно се уважава психопатията във всичките и нюанси като главна ценност. Основни характеристики на характеропатиите са механизмите на разцепеност, откъснатост от любовта, обезценяването на всеки и всичко, дисониращо със собствената горделивост/ нарцисизъм, активната проективна идентификация, тоест насилствено „бърсане“ собствения ад в света и другите и опъкляването му (току що създадох неологизъм   )… Едно примитивно съзнание, възпитавано на фона на технически бум – неочаквано „интересна“ комбинация, предвещаваща „черното огледало“ (препратка към сериала) на съответните развои…

В такъв свят, в такова общество растат съвременните деца и няма как доста от тях да не се повлияват. Вижда се по неуважението към възрастните, предвещаващо им бъдеща окаяност. Защото каквото прави човек, на себе си го прави.

Повтарям, че въпреки всичко, наблюдавам немалко качествени юноши, чиято хармония, висок интелект и характерова здравина се чувстват веднага. При положение, че ги има на фона на силни деградационни тенденции, качеството им още повече блести, а резистентността им на заразата от бездушие прави харизмата им дори по-красива. И тук стигаме до качествата на родителите им. Продължавам в (2)

(2) Родителите

Когато родителите са хора, поставящи любовта, смисъла, уважението към разумната природа, живота и различието като ядро на съществото си, растат здрави характерово деца. За да бъде любовта в ядрото на човека, е нужен процес по себепознание и разтваряне това, което я спира – страховете, травмите възпитателни и родовите обременености. Има цели хармонични родове, произвеждащи подобни индивиди. В такива случаи и процесът на работа по себе си е лек, естествен и реализиран почти спонтанно. Когато обаче в продължение на две и повече поколения любовта/ смисълът не са в центъра, постепенно в рода започва невротизиране, а когато устремът към смисъла продължава да е неналичен, се навлиза в описваните по-горе „ценности“. Тоест, в обездушаващото психопатизиране на една патологична характерова организация, приемана за норма. В тактически план откъсването от любовта сякаш дава предимства – не се налага нелекият синхрон и отговорностите, които тя носи. В стратегически план обаче такова слизане по нивата на съзнателната стълбица неизбежно предвещава не особено красиво бъдеще и съдба. И част от нея е фабрикуването на детската агресия, представляваща всъщност дълбок вик за любов. Болната агресия е симптом. Мигащ индикатор на общественото табло, насочващ към проблеми в двигателя на индивида, партньорството и рода е. Към липсата на любов, себепознание, мъдрост…

Децата изразяват несъзнаваното на родителите си. Проявяват непроявеното. А проявеното магнифицират. Така че, ако наблюдаваме все повече болно агресивни деца, можем да се запитаме какво носят в себе си родителите им, сборно съставляващи обществото ни?!

Още.нещо – разпадът на семейството. Та ние вече почти не ползваме думата семейство. Заменяне я с партньорство. Не казваме съпруг или съпруга, а „човекът, с който живея“. Липсва устойчивост в тази замяна. А такава идва от смислените житейски ценности, загубени и загърбени, за да се даде ход на егото, „вързано“ единствено за нагона, нежели за душата и духа. А телесно обусловеното его иска да преживя поредната „дъвка’, на която като премине сладкостта на хормоналния влюбен взрив, бива изплювана и подменяна с нов партньор. До следващото обезвкусяване и изплюване… Което дава съответните послания в децата. Дълга тема… И ако в някои случаи липсата на татко действително може да се компенсира от продължаващото взаимно уважение, това не винаги е точно така и точно факт… А липсата на тати създава силни предпоставки за сериозен срив в характеровата система, оттам в обществото. Само маркирам, с податката, че едната страна на любовта са именно здравословните граници, правила и норми, условността на които е задавана именно от бащата. От наличния и мъжествен такъв. Когато правилата и здравите обществени норми не са интернализирани, освен дълбоката неувереност, един от резултатите е агресивното усещане за всепозволеност, което регистрираме в съвременните деца…

И за трети път споделям, че въпреки всичко, виждам маса културни, умни и емоционално интелигентни тийнейджъри наоколо си!

О.Б.

„Знайте, че наши са само страстите и греховете. Каквото и добро да направим, то е от Бога, каквито и глупости да извършим, те са наша собственост.

Едва ни е оставила Божията благодат и вече нищо не струваме. В природата, щом сме лишени от кислород, веднага умираме. Така и в духовния живот. Едва се отнеме от нас Божествената благодат и пропадаме.

Единственото, което човек има, е разположението на духа и Бог му помага в съответствие с това разположение. Затова казвам, че всички блага които имаме, са Божии дарове.

Нашите дела са нищо и нашите добродетели са само една редица от нули. Да се стараем постоянно да добавяме нули към нулите и да молим Бога да постави една единица пред тях. Така ще станем богати. Ако Бог не постави единицата си в началото, целият ни труд ще отиде напразно.“

Старецът Паисий Светогорец

…

Милиарди и трилиони нули, си остават нули, ако пред тях, поставена на първо и централно място в ценностовата система, не присъства единицата на любовта, мъдростта и истината на реалността.

Можеш да си мислиш, че живееш, докато обсебен от социостазните робски, хипнотизирали те внушения, превърнали се в собствени програми, съществуваш мъждукайки. Само виждането и освобождаването от тези вътрепсихични страхови, виновни, унили, грубо материалистични и невежи вярвания, разтваря достъпа на благодатта, на виделината на Реалността. Защото това, което с тези си очи виждаш, читателю, е само изкривено отразена, относителна реалност.

Лишена от насищането с Бога (с Дхарма), социалният ни консенсус за реалност, се превръща в безсмислена пустиня, в безводна жажда за липсваща любов, замествана с гниещите отпадъци на откъснатата от смисъла на човещината, алчна гордост. Необяснимо за малкия ум е присъствието на Бога, на реалността. Само стихвайки, това смиреномъдро и преживелищно-качествено познание, заживява в индивида.

…

О.Б.

Вчера си направих експеримент – пуснах няколко анонимни теми с реални казуси от реални профили, за свободна дискусия. Просто одобрих няколко по-ясни и несложни от тези десетките чакащи. Понякога така или иначе го правим, но за съвсем леки и с очаквано качествен развой такива… И тези няколкото не бяха ултра комплицирани, но…

Като цяло, не работи. Стотици отговори. Което принципно е чудесно – има интерес. И между всичките, доста качествени коментари. Ведно обаче с никак немалък процент лични проекции, директни съвети, изкривено несхващане целостта на казуса, драскане по повърхността, присъединено наливане на болка в болката през собствените нерешености в отговарящия, мнения от типа на „опитай този и този метод“, сякаш се опитва тортичка, предложения от мегаломанни персони за магическа помощ с една консултация, всякакви поп пси и чалга около пси насоки, объркващи питащия противоречия, заяждане един с друг, нападки, дори вулгарности и прекомерни изпростявания… Мноооого мераклии да отговарят… Измежду стотиците, тук там и точни, и качествени мнения… Чистих, чистих, но не всичко, няма кога…

Осъзнах в какво би се превърнала тази група, ако не модерираме. Което се стараем да правим на оптимум. И тъй като не искаме самите ние да участвам в нискокачествена група, се стараем да я поддържаме така, че да е красиво и помагащо пространство.

И сега чакат една камара анонимни публикации с въпроси. Поемаме според капацитета на неколцината админи. Защото ходим на работа и общо взето, стараем се да имаме живот и отвъд виртуалния.

Как става изборът на пускането на дадена анонимна тема с личен казус от админ? По интерес и знанието, че можем да сме полезни. Това е, няма някакво лично плюс или минус отношение, няма мистики. Ако темата ви дълго време не е одобрявана, това означава, че не е грабнала интереса на някого от админите. На мен примерно темите от типа бг мама „бебето ми хлъцна…“ не са ми твърде вълнуващи… Мога да им отговарям и понякога го правя, но рядко, тъй като други ме привличат повече. На друг админ пък именно детските теми са му по-привличащите го.

Това е. Няколко човека сме, правим всичко безвъзмездно – време, ресурс, ноу хау, усилия, влагане, внимание. Правим го, защото обичаме да пръскаме светлина и да оставяме добра диря след себе си.

Ние самите спазваме правилата на групата. Затова очакваме същото и от участниците.

С обич,

Орлин

Въпрос

Някой би ли ме светнал какво да предприема за да стана психотерапевт?

В момента съм на 27 и съм завършил Бакалавър по Биология. Дали да запиша магистратура или трябва да започна от начало и да изкарам бакалавърска степен по Психология?

Отговор:

Сериозна професия е и изисква доста.

В България университетските бизнесмени (доцки и профки) търгуват магистратури по психология след друг бакалавър… По-интелигентното решение е първо да завършите бакалавър по психология и едва тогава магистратура. Защото в 4-те бакалавърски години получавате освен знания, специфичен начин на мислене и подход, потапяте се в богатството на високия интелект на преподавателите. Особено ако присъствате на лекциите, което е желателно и ценно. Тоест, мотивацията ви е нужно да преодолее образователното разложение в страната – директната търговска продажба на магистратури като пазарен продукт (което си е гавра с професията на психолога) и позволяването на неприсъственост. Така залагате стабилна академична и мотивационна база за професията психотерапевт. В самия себе си. Идва ред на школите по психотерапия. Избирате си резонираща ви и участвате в процеса отдадено. 4 години. Поне. Всеки месец обучителен уикенд, два пъти годишно 2-3 дневни работилници, писане домашни, стаж в психиатрия, вечерни групи, много преживелищност и силен трансформативен процес, който налага сериозна работа по себе си. Не всички издържат темпото и натоварването на такова маратонско бягане. Обратните връзки често са, че 4 години в такова обучение са като 40 в обичайния живот.

Психотерапията освен професия, е нещо повече – призвание е. Нелеко занимание е и само ако мотивацията действително идва дълбоко от душата, практикуващият е успешен и се задържа в това поприще.дългосрочно.

Въпрос:

Здравейте, хора! Обръщам се към вас за препоръки за психотерапевт за съпруга ми (става въпрос за град София). Накратко – от 8 години (тоест откакто имаме частен бизнес) започнаха да му се проявяват различни физиологични проблеми – болки в тила, изтръпване на крайници, силно и продължително главоболие, сърцебиене, паник атаки, концентрирани болки в различни части на тялото (кръст, коляно, зад коляното, врат…) Скоро изчислихме, че за тези години му се събират може би не повече от 3 месеца сумарно без никакви болки. Мина всички възможни прегледи – ЯМР, електрокардиограма, рентген, кръвни тестове, енцефалография, ехаграфия, доплер…. Нищо и нищо. За мен проблемът е ясен, но съпругът ми продължава да търси по-рационален отговор от „Не може да е всичко само от главата“. Така или иначе вече определено е склонен да работи със специалист (то и май не останаха неизпити хапчета за тези 8 години….), та моля за препоръка за терапевт, който смятате, че може да бъде полезен на базата на оплакванията на съпруга ми. Предварително благодаря за отделеното време!

Отговор:

Здравейте, мадам. Както сама знаете, съпругът ви има ясно изразената способност да конверзира психичното напрежение, стрес и конфликти, в невротично обусловено соматизиране. Такова, което дава вид на реално телесно, а всъщност е фантомно. Нещо, в което на него самия му е трудно да повярва.

Желая му смирен вътрешен, психотерапевтичен процес при оптимизиране на професионалното натоварване и хармония във всички житейски сфери.

Въпрос:

Здравейте,нуждая се от съвет.Хазартно зависим съм и всичките ми опити да се справя сам,заедно с моето семейство за нещастие са неуспешни.Имам подозрения и за други психологични проблеми още преди да започна със залаганията,които най-смело пренебрегвах.Нямам идея към какъв точно специалист да се обърна и моля за препоръка.

Контакт или насока къде да търся.

Благодаря и ви желая здраве!

Отговор:

Има начин да поискате запрещение – вписват ви и не сте допускан в залите. Ще ви насочат по-точно.

При влечението към хазарта се наблюдава една специфична диспозиция: търсене на усещания. Колкото по-високо е представена, толкова по-лесно се залита към комарджийството. Поради риска, очакването, „тръпката“ от изживяването. При това тук логическите обосновки за печалбата, изчислената загуба и манипулацията в хазартните институции драскат по повърхността. Защото в темперамента и характера тук има склонност към поемане риск, напрежение, непознатост, адреналиново наситени преживявания…

Загубите, заемите, търсенето от ищците за погасяването им, проблемите около това също „прекрасно“ се присъединяват към задоволяването глада за усещания.

И „търсенето на усещания“ въобще не е лоша наличност. Напротив – може да бъде в основата на всяко развитие, продвижение, съзидаване добри новости… Просто е нужно да се насочи в здрава посока. Това се и прави в терапията на комарджийството – пренасочва се тази добра нужда и способност за търсене на интензивни усещания в здрава посока!

Въпрос:

Здравейте, имам въпрос относно себеутвърждаването и вдигането на самочувствието на работното място. Като цяло съм способен човек, с професия , сама постигнал всичко дотук / без връзки, купени изпити, места, хора/ Но не се самоизтъквам, не парадирам, няма арогантност в мен, само ако ситуацията изисква излагам знанията си. Попаднах в стая с колега, който е пълна противоположност, нагласен на работа , в близост до началството, подмазвач непрекъснато себеизтъкващ се за неща, за които на мен дори не би ми хрумнало , че може да се хвалиш и даващ акъли за а неща , които съм отработила преди години в работата / с повече стаж съм/. С много крещящ глас и непрестанно дърдорене , празни високопарни слова в повечето случаи. Мн е дразнещо , наскоро ми се случи падение в личен план и се използва ситуацията, за да ми се дават още акъли. Считам ,че съм способен човек, но без развита способност да поставям граници, дори следва да си вдигна самочувствието по някакъв начин, не мога да се държа по този начин и да отвръщам със същото, под нивото ми е сама да се хваля, да се подмазвам на началници, за да ме забележат и такива неща. Токсична е средата , вярвам, че възпитанието върви ръка за ръка с интелигентността и просто не мога да се държа просташки и аз само защото съм в такава среда на работното място.

Отговор:

Има един директен метод за работа по себе си – сенкогуш. Осъзнаване и превръщане на собствените сенки. Най-лесно можем да си осъзнаем сенките чрез хората, които ни дразнят. Защото техните черти и поведения някога са ни били забранени, което ни е наложило компенсация в противоположна посока. Примерно морал, справяне, чистота и т.н. Както казах, тези които ни дразнят, присъстват в нас „под сурдинка“, в изтласкано-забранен вид. Целта е да се интегрират. Това правихме на последната група в сряда. Сенкогуш. Което не означава, че ставаме подлеци, мазници, двуличници, ку*ви и наглеци, а че приемайки тези си „парчета“, се освобождава заряд за нещо трето. Ставаме по-гъвкави, творчески, приемащи, асертивни, весели, щастливи и пробивни по здрави начини.

По-бавният и също валиден път е осъзнаване наранените ни вярвания, преработката им, успоредно с „пукане балона“ на слепналите се кимпенсаторни маски/ личности, които погрешно приемаме за „това съм аз“. Не, повече сме, гъвкави сме, имаме много повече потенциал, висота, дълбочина и необятност.

А работата по сенките е шорткат – силен способ е.

Когато ги поинтегрираме, тези които преди са ни дразнили, приемаме каквито са. През любовта към себе си, решаваме докъде да сме разкрити, удържаме, поставяме границите си и се справяме в ситуациите с охота и радост.

Въпрос:

Здравейте , Сила ! Отдавна искам да пиша , по следната тема , но все отлагах с идеята , че ще са наблюдавам и ще успея да овладея ситуацията. Ситуацията е следната – аз , бягам ! Бягам от трудни взаимоотношения , от трудни случки , от всичко което не ми е лесно . Всеки път е едно и също , включвам явно някакъв механизъм , ставам „хлъзгава “ и се измъквам . Въпреки осъзнаването и наблюдаването …..

Последната случка е следната : с приятеля ми имахме тежък уикенд , въпреки , че пътувахме и бяхме на прекрасни места. Той доста често влиза в състояния на „безтегловност „. Сега изпадна в такова , заради едно камъче , което пукна предното стъкло на колата . И така света -„не е добре измислен и Бог не си е свършил добре работата „.

Само , че аз не съм съгласна с това! Влизаме в противоречие, но аз предпочитам да отстъпя. Да кажа съжалявам, извинявай , за да не ми се налага да водя полемика.

Даже , с нетърпение чаках той да тръгне за работа …. И се питам, това ЛЮБОВ ли е ?

Щом не му помагам да излезе от тава си състояние.

И си давам равносметка , че следващия път ситуацията започва отначало , защото нямам сили да е завърша . Та питането ми е : къде точно да търся корените на моето „бягство „, как да се мотивирам за да отстоявам себе си и в същото време да уважавам позициите на другия ( колкото и да не ми харесват ) .

На мен досега не ми се получава. Вие знаете , нали ?

Отговор:

Като общувате с това във вас, към което водят трудните взаимоотношенчески ситуации. С несигурността във вас, която ви кара да се защитавате наранено, само за да се почувствате безсилна, малка и слаба и да се отдръпнете автоагресивно в черупката си. Да общувате с тази малка и така научена да се свива нездраво в себе си част. Като почувствате, че е тук и сега в тялото ви, като я дишате и с всеки дъх я погалвате с любов. Като усетите как пулсира, къде натиска и стяга и промените усещанията и с любовта си до сигурни. Като потупате по точките и оттам по обусловените и емоции и обусловите здрави такива. Техники много… Като стигате до автобиографични ситуации, в които на тази част и се е налагало силово да преглътне себе си, да се капсулира и избяга, и ги промените. Самите ситуации, но преди всичко отношението си… За споменатия процес може и сама, а ако има нужда, и с терапевт.

Като тази вътрешна несигурност стане на сигурна увереност и себелюбов, възприятието и за нормалните трудности отвън също се променя. Първо, излагането на гледната ви точка вече съдържа сила. Спокойна сила. Второ, не е нито налагане и надлагане, нито прозира наранената пораженческа нагласа, а е просто себезаявяване, идващо от любов. Трето, когато сте действително сигурна отвътре си, се оказва, че в голям процент от случаите просто можете да оставите човека да си е какъвто си е, да си вярва в каквото си вярва, докато вие оставате във великодушието на приемането, идващо от широтата на океана от любов отвътре ви. И това няма вече общо с вътрешно или външно бягство, а е максимална присъственост в ситуацията и с човека, за когото се появява място в сърцето ви какъвто е. А отвън каквото е нужно – съответственост.

Успехи по пътя Ви!

Орлин Баев

Дълго време човек е властвал НАД природата, страхувал се е, опитвал се е да я покорява. Визия и поведение, идващи от примитивната, разцепена от любовта позиция на едно езическо първобитно съзнание, себевъздигнало се нарцистично над собствения си неосъзнат кошмар, активно сънуван и приписван в заспало невежество на околната реалност.

А всъшност. Всъшност сме част от природата и носим отговорност за всяко дръвче и животинче. Защото са невинна любов, изпълнена с живата мъдрост на разумната майка природа – пачамама.

И ако искаме да ни бъде, отвъд рязането на клона, на който седим, добра идея е наместо да надуваме горделивия си балон на: „Аз съм специален и имам“, да го спукаме с топлийката на смирението, за да прегърнем ада си. За да бъдем. Човеци. Така вместо да изсипваме пъкъла на бездушието наоколо си, го превръщаме в стабилна база от любящ смисъл. И него ръсим и тихо светим.

И тогава сме добри стопани, вместо безумни господари…

Въпрос:

Здравейте! Не знам дали постът ми ще бъде допуснат, предвид въпроса. Ще се опитам да бъда кратка. Със съпруга ми сме заедно от доста време. Имаме едно дете. От няколко години, той не се чувства добре. Настроенията му се менят рязко, но по-често е много унил, затворен в себе си или както той казва – депресиран. Мени се от крясъци до плач, почти не спи нормално. Често го притесняват неща, които за обикновените хора не са притеснителни и се превръщат в параноя, в която се фокусира изцяло. Примерно, че нещо ще се случи с дома ни или че ще загуби работата си. Неща, които по принцип не са невъзможни за никой, но са малко вероятни в текущата ситуация. Започна да посещава психолог преди 8 месеца. Психолога го насочи към психиатър, като паралелно продължава да посещава и психолог. Психиатърът го диагностицира с тревожно разстройство и изписа лекарства, но той отказва да ги пие. Спортува редовно, почти не пие алкохол, не пие кафета, старае се да поддържа здравословен начин на живот.

Преди седмица реших и аз да потърся подкрепа от психолог, защото виждам, че започвам да сдавам багажа. Старая се да съм разбираща, да не реагирам остро, но усещам как направо се задушавам, когато дойде следващият му пристъп на параноя и депресия. За 8 месеца, не виждам той да се подобрява. Та ето го и въпроса – психолога ми каза, че това не е вярната диагноза на мъжа ми, че или на него не казват истината или той не казва на мен. Че с времето ще се влошава, че трябва да намеря начин, да го накарам да си пие лекарствата. Той отказа да ми каже, каква смята че е диагнозата – не било коректно, нямал право. Само че, аз сега вече съвсем ще се пръсна от притеснение. Какво е това и какво значи да се влошава? Има ли някакъв риск например да ги оставям сами с детето и така нататък… Моля ви, спестете си коментарите тип „бягай с 200“. Искам да знам какво е и как да му помогна или поне да съм подготвена, какво следва. Благодаря!

Отговор:

Нормално е да търсите помощ и разрешение на казуса ви. Имате семейство, дете, дом и мъж… А състоянията на съпруга оказват сериозно влияние на всичко. Ключовият момент, за който питате, е дали преживява просто тревожно р-во и ползваната дума „параноя“ е разговорно адресиране на страха му, или не само…

При една действително тежка генерализирана тревожност също имаме епизоди/ кризи на влошаване, променливи настроения, страхове хващащи се за какво ли не, депресиране при нерешаване на тревожността и маса „разклонения“… Разликата с актуалната параноидност не в разговорен, а в клиничен смисъл, е че човекът въпреки страха, има рационална връзка с реалността, съзнава безпредметността на страховете си. А при състоянията, за които е намекнал психологът ви, страхът стига до налудност, тоест изкривяването на реалността е освен количествено по-силно, качествено различно. А именно, човекът вярва в „реалността“ на страхуваното, губи критичността и връзката с обективната реалност.

Има и състояние, което съчетава афективните с параноиднитте преживявания и симптоми…

Та, какво реално му се случва, е действително важно да се знае. От това зависи и правилната и успешна посока на лечение, включително медикаментозно.

По няколкото ви реда няма как точно да се каже какво е – не давате достатъчно ключова и специфична информация, която би наклонила познавателния процес в една или друга посока. В разговор с действително вещ колега обаче, нещата биха се изяснили много бързо. Когато има яснота, посоката на справяне се очертава също ясно.

Желая добър развой!

Въпрос:

Здравейте. На първо място бих искал да благодаря, че има такава група, в която можем да споделим и опишем своите казуси и да търсим помощ и подкрепа.

Казусът ми е доста дълбок и смятам, че само хора с опит или такива преживели го биха могли да ми помогнат. Не знам какво да правя в момента честно казано. Историята е следната:

От малък много са ме мачкали, порицавали и биели и още от ранни години съм усещал тежка болка и нещо като рана в душата си буквално все едно нещо отвътре кърви и постоянно го боли. Болката ми не отминаваше с времето, а просто си я носех със себе си. Поотраснах и започнах да търся решение на това как да се изцеля от нея понеже не се чувствах добре и не смятах, че това е живот. Така в един период миналата година изпаднах в депресия и спях по 15 часа. В душата ми имаше адски силни усещания на болка, над които нямах контрол. Така в един момент се случи нещо като „зашиване“ и болката сякаш се притъпи, но с нея и чувствата ми. Четох за това какво може да ми се е случило и разсъдих на база всичко изчетено, че съм получил деперсонализация. В този период не можех нито да мисля, нито да чувствам. Беше адски страшно. Няколко месеца не си усещах някои мускули на устата и ми изсъхваше на ежедневна база. Поради неописуемата болка прибягнах до алкохол с опит той да размести нещо в мен и така да се оправя накак. Действително той направи някаква промяна в мен и започнах да съм по-адекватен и да схващам информацията, която чувам или чета, но усещам, че все едно душата ми е умряла – усещам равнодушие в себе си и че съм немногочувствителен след тези събития. Освен това нямам желание за нищо и нищо не ми носи това удоволствие, което изпитвах преди. Чувствам се душевно мъртъв макар и да съм жив. Сякаш вече не мога да се свържа с хората както преди. Чувствам се дисоцийран от околната среда. Освен това усещам голяма загуба на памет и събития от миналото. Цялата тази промяна ме кара да мисля за това кой съм бил често и да нямам покой. Буквално чувствам една безжизненост в себе си и буквално промяна в мозъчната си структура. Някои от промените настъпиха след употребата на алкохол. Всякаква помощ би ми била полезна, защото на този етап съм склонен да потърся всеки, който би ме разбрал по някакъв начин. Също така усещам леко изкривяване в говора. Бих потърсил професионална помощ от компетентни лица като искам да вметна, че съм ходил по психолози и също така при психиатър, който ми изписа леки хапчета, но съм уверен и знам, че не те направиха промените в мен. Желанието ми е отново да се свържа някак със себе си и да започна да имам желание да правя неща, защото всеки ден спя до 14ч и не ми се става от леглото както и това, че се чувствам буквално като „откачен от тялото си“. Склонен съм и да се изследвам тъй като смятам промените в себе си за големи. Благодаря за всяка помощ и всеки отзовал се предварите

Отговор:

Описвате една комплексна посттравматична картина (кптср), която съдържа в себе си и в случая е продуцирала анхедония, абулия, дисоциативна деперсонализация, депресивна хиперсомния, алкохолна злоупотреба и т.н., но надхвърля всяко от тях в по-глобалната си клинична картина. Познавам състоянието,.разбирам го и ви чувствам. Никак не е лесно да не се получава свързването не само с другите, а и със самия себе си, да се живее на много малък процент, да не се изпитва истинска радост…

Какво се случва? От малък носите травми. Душевни рани, които болят и „кървят“. Отнемат огромна част от ресурса ви. И дори още по-голяма след дисоцииращото „пришиване“, в което сте. Защото е автоматична защита, която премахва голяма част от болката, но и от радостта. Мъката и страха, но и удоволствието, когнитивния капацитет, онзи заряд, тласкащ напред в живота.

Да, добре е да си направите всякакви психиатрични, неврологични, кръвни и ендокринни изследвания. Ако добър психиатър/ невролог предложат работещи решения, в случая са добре дошли, стига човекът наистина да прозира състоянието ви и да е вещ в адресирането му с подходящи медикаменти. Успоредно с това обаче, голяма част от терапията е психотерапевтична. Нужно е с много обич и грижа да се учите да общувате с болката, с травмата, което би стопило дисоциацията. Отново бихте почувствал наранеността си, а заедно с нея би се върнала и чувствителността, и голяма част от живеца ви. Което в случая е добър развой. Защото достъпът до болката дава възможност и за лекуването и. За обгрижването на онези отворени почти цял живот във вас рани. Вече не с изолирането им, а с много топлота и грижа, през методите, които психотерапевтът, на когото се доверите, ползва. Те са вторични. Подобно на марките автомобили са. Важно е да са добри, но по-важен е шофьорът, уменията и качествата му, както и познаването на посоката ви и неизбежното преминаване през многото лабиринти на казуса ви.

Пращам доверие в добрия развой. Защото животът е учебна база и почнем ли упорито да се учим, мъченията преминават в обичайното поносимо страдание. Което на свой ред все повече започва да отстъпва на присъствието на любовта и смисъла във вас. Не че страданието изчезва напълно – част от дизайна на живота е. Но след това осиновяване на вътрешното ви дете и прегръдката, която ежедневно давате на болките му, вече не е толкова страдание, а налягане, което ви прави един сърцат и любящ човек.

Въпрос:

Здравейте!

Не знам защо опитът ми да кача публикация беше неуспешен… Сигурно съм нарушила някое правило. Сега след преосмисляне на ситуацията ще си формулирам мислите по друг начин. Жена съм на почти 40 години щастливо омъжена с 2 деца. Обичам си семейството и съм доволна от живота.

НО детските и юношеските ми години не бяха розови. Разведени родители, бягащи от отговорност, хаотично местене от един в друг град на различни членове на семейството, различни партньори на майка ми, намесена нещо като секта в цялата картинка. Всичко това съчетано с домашно насилие предимно от баща ми към майка ми преди развода.

В крайна сметка оцеляхме и всеки си хвана пътя. Аз си харесвам работата, съпругът ми и семейството му са чудесни!

Проблемът е чувството ми за вина/дълг или и аз не знам как да го нарека, към майка ми. С всяка следваща година тя се озлобява сякаш и когато ходим при нея все на скандал я избива. Постоянно говори колко е зле държавата, колко много ще мизерстваме, децата как щели да теглят и т.н. Все нещо не харесва в децата. Как говорели, какво правели. Последно обясни как малкото дете за нищо не става и как сме го изтървали. И това пред абсолютно непознати хора за нея.

Аз като цяло вече не изпитвам онази привързаност, която трябва. Сама живея от 14 годишна и не ми липсват нито съветите, нито разговорите.

Уж не искам да я съдя, но все някак вътрешно я обвинявам как ни е оставила сами да се оправяме. И може би нямаше да ми ескалира така това чувство, ако не ми се месеше толкова в днешно време. От появата на първото дете все дава акъл, все не правя нещата както трябва, все съм крива. Аз разбира се ѝ казах, че съм майка и искам да взимаме сами решенията с мъжа ми. В началото по-меко, после по-твърдо.

Може би търся някой да ми каже, че нищо не ѝ дължа и да ми олекне. Знам, че трябва да я приема, да простя на нея, на себе си и т.н. И после? Истината е, че много неща ми се натрупаха. Отделно тя редовно обсъжда с братята ми, вероятно прави същото с тях за мен. Най-много от всичко ме дразни отношението ѝ към собствените ѝ внуци.

Според една приятелка тя ми завижда, че живея по-добър живот от нея.

И така, търся правилният ход. Да махна с ръка и да продължа напред или да търся контакт с майка ми и…да продължа да се мъча….

Отговор:

Присъединявам се към насоките за поведенческо дистанциране. Не тотално, но просто по-рядко виждане. При една вътрешна настройка на смирена любов и приемане на мама каквато е. Което никак не изключва добрите граници и живеенето на живота по вашия си начин. Така заставате на своето си място в системата. Никак не е лесно вътрешно такава мама да се приеме. Никак. Но е възможно след преработка на тригерираните от нея маладаптивни собствени вярвания във вас и отказ от желание да я променяте. Това е. Път е. Вашият път.

Въпрос:

Здравейте!

Имам нужда от съвет, тъй като до известна степен се изчерпах и не мога изцяло да си помогна сама. Как се справяте с тревожността, тревожните мисли и страха от непознатото? Опитвам се да прилагам дихателни практики, йога, спорт, обаче се усещам, че когато ми предстои нещо важно, изпадам пак в спиралата на тревожността и мозъка ми се опитва да измисли всичките възможни лошо сценарии, за да съм “подготвена”. Това е изключително изморително, всеки, който е преминал през това ще ме разбере. Споделяла съм го на приятели, те ми казват “просто не го мисли, няма смисъл” и то е така, но как да спра? Ходих на психолог няколко пъти, почувствах се по-добре, по-разбрана, видяна и чута, но в същото време се усещам, че дъвча едно и също нещо и започвам да бягам на място и сякаш ефекта от срещите е кратък. Благодаря предварително за всички съвети!

Отговор:

Страхлива сте. Питате как да станете смела. Спортът и дишането са добри пособия, но без цялостен подход, се ползват „масажно“, повърхностно и „замазващо“ страховете. А целта е да се опознаят и прегърнат с много любов, приемане и грижа. Тогава стават на смела стабилност. Има един надпис над Делфийския храм: „Nosce te ipsum…“. Опознай себе си и ще опознаеш вселената и боговете. Та, пътят минава през това себепознание. През едно активно свързване на точки. През ежедневно мощно правене на това, от което ви е страх и осъзнаване към какво във вас външните стимули водят. Осъзнаване и обшуване с вътрешния страх при постъпателно социално себепредизвикване. Едното без другото работи слабо или въобще. И двете.

Ако ще си помагате с психотерапия, път е, не е до няколко сесии, сякаш приемани като хапче, с очакването да го няма страха. Помагане на самопомагането ви е. Наливане на масло в огъня на мотивацията ви да станете от страхлив, в смел човек. Пътят на психотерапията започва с индивидуални срещи. Само започва с тях. С времето се разреждат, а по-активно се посещават груповите психотерапии на психотерапевта ви. Ако човекът няма групи, работи слабо. Защото е процес на цялостна преработка: лична, групова психотерапия, периодични работилници. Продължава, колкото продължава. Месеци, година, повече… Ако заявката е цялостна хармонизация на характера, споменатият път се върви реално над година. Това е работещият подход. Повтарям: лична психотерапия, групите на терапевта ви, периодичните му/и няколкодневни работилници. Плюс други предизвикващи ви групи вечер (театър, презентации…). Плюс активни уикенди с комуникация, действеност, отново със „скачане“ в страховете… При желание и афинитет към това, участието в здрава и приземена духовна пътека се присъединява към пътя на смелостта. Дава огромен ресурс, стабилна база и вяра – в себе си и Живота.

Желая висока мотивация за маратонското бягане, което ви предстои, за да достигнете до страната на смелостта, красотата и смисъла си!

Въпрос:

Здравейте !

Незнам как да започна историята си точно ,но вече съм се отчаяна!

Става въпрос за мъжа ми ,за който цял живот няма подходяща работа

От 16години сме заедно,с 2 деца!

Винаги съм вярвала в него ,че има потенциал и ще успее.

През годините е работил,но вечно едно мрънкане и се отказва…..

Като цяло винаги е искал да развива собствен бизнес,но с неуспех.. Той самия е много хаотичен,загубен и непостоянен в действията и решенията си ! Постоянно мисли какво ново би могъл да започне ,и днес е едно,утре друго …

Иска съвети от мен и го усещам ,че го е страх да не сбърка отново..

И сякаш ..мъж.. на 40г. ,при положение,че няма сигурен доход,да започваш ново начинание …не го приемам..

Знам,че от мен се иска да го подкрепям ,но тежестта на всичко ми идва в повече..

Сякаш съм влезнала в мъжката си енергия и се загубвам..

Усещам някакъв дисбаланс в отношенията ни ..

От 7,8 години аз намерих своята професия и съм финансово независима.

Но мрънкам,загубих доверието в него,не му вярвам ,това рефлектира върху връзката ни ..

Вярно е…не пуши ,не пие ,добър баща е..здрави сме ..но се чувствам нещастна ..

Знам,че не мога да му помогна с неговите вътрешни битки ,но се чувствам потърпевша ..

И знам,че на ниво душа ..аз имам нужда точно от това да се изградя като личност,но….

Отговор:

Лутането, отказването, слабата мотивация и падащите като калпаво изстреляни стрели цели идват от себенепознаването. От невиждането на задържащи програми, травми, слепи родови лоялности. Ние и вие виждаме това, но важното е той да има искрено желание да поработи по себе си психотерапевтично и генерационно. Можете леко да го насочите към такъв процес, не повече. Ако осъзнае важността му и започне активно да се променя отвътре, това веднага повлиява и социалното отвън. Появява се: „Знам какво искам, имам потребност да го постигна, знам защо, намирам как и какво, готов съм на десетилетни и целоживотни усилия в тази посока.“

Без горното, целта е просто пари. Не че е слаба. Мотивация е за мнозина. Но, много по-силна става целта, когато към финансовата цел се добави и дълбокият вътрешен копнеж по следваната посока, идващ от освобождаването от задържащите травми и лоялности, което дава силен поток, мощен устрем, диамантена воля, непреклонна мотивация/ намерение и търпелива постъпателност.

Та, хубаво е, че ние съзнаваме горното… Той обаче…

Стигаме до собствената ви партньорска мотивация. Позагубила сте уважението си към партньора си. А то е решаващо. Ако за жената е от ключова важност мъжът да я обича, да е стабилен и сигурен емоционално и социално, то за мъжа най-важното е жената да го уважава. Да го почита. Няма ли го това уважение, връзката практически е разпадната. Има много фактори за загубата му, в съвременните жени често далеч от обективността и повлияни от нездравия феминизъм. В случая ви обаче това „счупване“ в респекта ви към него е разбираемо…

Въпросът е, че не можете вие да му разрешавате блокировките. Можете просто леко да го насочите. Останалото е в ресора на собствената му съдба и свободна воля.

Вътрешните му спирачки не го правят лош мъж и човек и вие знаете това. Но ако са нерешавани, малко по малко индуцират емоционалното ви отдалечаване от него…

Директни съвети какви решения да вземете не искам и не бива да ви давам. Това е вашият си процес и живот. Желая себеуважение!

Въпрос:

Здравейте, група!

Обръщам се към Вас за съвет и препоръка за психотерапевт онлайн. Аз съм млада (28 годишна, несемейна )лекарка в малко градче в провинцията, работя на две места в стресова обстановка с много болни и умиращи хора. Грижа се за баба и дядо ми, като дядо е с напреднал рак с метастази и последният месец много бързо се влоши, борим се, до него съм, лекувам го, давам му подкрепа,не излизам от болницата, но в един момент виждам болната реалност – а тя е че до някакъв момент медицината спира. Много ми е трудно да го гледам така, силно привързана съм към него и дори изпитвам чувство за вина, ако излезна някъде за 1-2 часа.

Моля Ви за препоръки как да преминем през този толкова труден момент, както и съвет за психотерапевт, който може да помогне и има опит с онкоболни хора и семействата им.

Благодаря и бъдете здрави!

Отговор:

„Гледам го“… Би трябвало това да прави основно баба ви, както и родителите ви. На работа сте професионалист и просто вършите каквото е възможно, но плановете на Живота и природния ред няма как да промените. Това, което се случва е, че несъзнавано влизате в неваши позиции – в тези на родителите и на баба си. Поемате неваши отговорности. В невротичен вариант, вини. При това правите смесването освен вътрешно и през професионалната си роля. Нужно е да „се разкачите“ от това заолитане – в генерационна терапия (констелации) и индивидуална терапия, част от която е и индивидуалната генерационна терапия с помощни представители на семейната ви система и в хипноза. Индивидуалната терапия надхвърля това в по-широк и цялостен процес на работа с вътрешното ви дете, сега капсулирано във вина и страх от чрезмерни и не негови отговорности. Тази работа е ключова и за актуалното реализиране процесите, задействани в генерационната терапия (констелациите).

Въпрос:

Това не е пост-молба за помощ, а споделяне на пътя и придобитото знание за зависимостите, унищожителните последствия и разбитите животи, заради тях. С надежда да помогне на някой, преди да е станало твърде късно, както при мен. Защото въпреки огромните мащаби, които вече придоби този феномен, все още се знае твърде малко, а много хора смятат, че на тях няма да им се случи и не отчитат очевидни сигнали при децата си, дали поради незнание, претовареност, собствени неизлекувани травми или други фактори. По-надолу описвам видовете семейства, взаимоотношения и възпитателни модели, при които се случва, и на практика ще видите, че всъщност може да се случи при всеки. Насочено е към родителите на тинейджъри и всеки, който има близък в ситуация на риск от зависимост. Предлагам и разговор, среща или с каквото бих могла да бъда полезна като информация на всеки, който има съмнения или притесния относно свой близък. Развих умение за почти безпогрешно разпознаване на употребата по определени характеристики. Защото в началото, когато започва кошмара и може все още да се спре и повлияе, има симптоми и индикатори, които обаче е възможно да не бъдат забелязани поради липса на информираност. Администраторите на групата могат да видят кой е зад анонимния ми пост, а вие да пишете на тях или под поста с кoментар да се свържа с вас.

Майка съм на 23 годишен младеж, започнал да пуши мар.их.у.ана на около 16 г., ще изброя само сухите факти, за да придобиете бегла представа. Роден е здрав, много умен, буден и харизматичен. На 19 г. достигна до употреба на 15 цигари от нея, започна да я смесва с кок.а..ин, ам..фет..амини и още други под общото наименование – психоактивни вещества (ПАВ). На 21 г. прави първа психоза с ужасяващи действия в това състояние, влиза в психиатрия, като до момента психотичните епизоди и престоите в психиатрии са 5. Заради тежкото и неадекватно състояние, задържането е със съдебна заповед и престой минимум 2 месеца. Диагнозата е параноидна шизофрения, под влияние на ПАВ. В момента е в трети Терапевтичен център за лечение на зависими (в предишните два – престой първия път 6 месеца, прекъснал доброволно програмата, която обикновено е минимум 9 месеца, вторият – излезе сам след 2 месеца в психотично състояние). От години приема сериозни медикаменти за психическото си състояние, като периодично спира да ги пие, консумира трева и отново стига до психози и психиатрии. Борбата ни за него продължава, но след толкова години, става все по-трудно връщането му в здраво състояние. При посещенията ми в психиатриите, наблюдавам, че около 10-15 % от пациентите са там със същия проблем, диагноза и път като него. Много ми се иска да събера статистически данни като доказателство за сериозността и причинно-следствената връзка на употребата на ПАВ и поставената диагноза при тези пациенти, но все още търся начин да се случи на практика. Тъй като все още науката твърди за тях, че е генетично заболяването и ги лекува с медикаменти за шизофрения, а данните от нарастващия процент, биха показали връзката между тях.

Всеки коментар за безобидност или някакви ползи от тревата, ще бъде изтрит незабавно! Всеки има сводната воля и избор да прави със живота си, каквото реши и да държи себе си в самозаблуда, но няма право да въвежда в заблуда други, които имат шанс да направят информиран избор и да спасят децата си. Попадала съм често на този тип мислене, но като човек минал през ада, на който най-любимото му същество все още се намира там, който е видял стотици съсипани животи, семейства, общности заради употреба дори само на трева, не позволявам и една дума да бъде казана като позитив, независимо от честотата на консумиране, възрастта или влиянието ѝ върху живота на човек. Познавам 30-40 и нагоре годишни хора, които консумират редовно и въпреки че на пръв поглед изглежда, че не са класически зависими и функционират относително нормално – работят, имат семейства и приятели, при всички се наблюдава отклонения във поведението – агресивност, невъзможност или трудност за правилна оценка на ситуация и съответстващата ѝ емоционална реакция и др. При тях възприятието е малко като, когато си в компания с много пияни и неадекватни хора, ако ти си трезвен, можеш много ясно да видиш абсурда на поведението и реакциите им, но ако ти самият си също толкова пиян като тях, дори да маркираш, че поведението е пиянско, някакси си ок с това. Не се отчита и научно доказаният факт, че употребата на трева при все още развиващия се организъм и мозък между 13-23 години, може да увреди трайно и необратимо мозъка и психиката. Не се взима предвид и още нещо – ако ти възрастният можеш да си гарантираш качество на тревата, младежите си купуват синтетичен боклук, който струва примерно 10-20 лева и в чието съдържание, веществата могат буквално да изпържат мозъка им само от един път употреба и да ги увредят завинаги.

Споделям с вас знанията, които събрах през годините борба и мъка. Присъствам постоянно на срещи на родители на зависими, на които всеки споделя своя път, болка и борба. Изключително полезни и терапевтични са тези срещи, защото виждаш, че не си сам, че факторите довели до проблема могат да бъдат много различни при всеки, което помага и за справяне с вината, която всички ние носим. Мит е, че само от проблемни семейства излизат зависими. На тези срещи родителите са учители, собственици на бизнес, медицински сестри и изобщо целият възможен спектър професии, финансови възможности и интелектуални нива. По отношение на възпитанието на децата им – едни от тях са ги възпитавали строго и с контрол, други либерално с внимание и доверие, трети – не са имали време да им обърнат внимание, четвърти – със свръхнатоварване с несвойствени за възрастта отговорности (пример – младеж на 12 години, ангажиран изцяло в свободното си време в семейния ресторант, бащата смята, че го възпитава в отговорност и зрялост и той до един момент е така, но след това отприщва налягането с употреба). По отношение на семейната среда и взаимоотношения, също наблюдавам всички възможни варианти – здраво семейство на разбиращи се родители (поне така изглежда на повърхността), отглеждащи сами детето, разделени с поделени отговорности и др. Единствено се откроява като много чест фактор слабо участие и присъствие на мъжката фигура – пример бащата е част от семейството, но поради характерови особености не изпълнява респектиращи и възпитателни функции. Та, скъпи бащи, ролята ви на авторитет може да бъде животоспасяваща за детето ви. Знам за доста случаи, в които след много крайна намеса от страна на бащата, употребата е спряна навреме, преди да се превърне в зависимост.

Какво е общото? Ще се опитам да го кажа, без да съм медицинско или научно лице. В тинейджърска възраст сякаш се отпушва някакъв клапан – емоционален, хормонален, социален (взаимодействието с другите връстници, отхвърлянето, доказването, търсенето на себе си и още много други). При това огромно напрежение, те просто не могат и нямат изградени механизми за справянето му. Посягането към упойващи им помага поне за кратко да избягат и е единственото, което те смятат, че им помага, без да осъзнават колко страшни и често необратими последствия има за тях и близките им. В повечето случаи има смесване на различни ПАВ, но знам за много случаи, в които след редовна употреба само на трева, младежите отключват психоза и са принудително съдебно задържани в психиатрии.

Вярвам че превенцията е най-правилният начин на действие, преди да е станало късно. Наблюдавайте децата си за странно и атипично поведение, като не го отдавайте само на тинейджърската възраст. Например – спане до късно и редовно излизане през нощта; смяна на приятелския кръг с известни като проблемни деца; промяна в успеха и ангажимента към ученето; отказ изобщо да се ходи на училище; свръхразсеяност; физическите им движения стават различни – или много вяли и забавени, или резки и неконрулируеми; в очите, в погледа има една нетипична мътност; смехът е особен и обикновено е на неща, хора, ситуации, които не биха били смешни; искане на пари повече от страндартното или изобщо да не търсят пари от вас.

Наблюдавайте ги, интересувайте се от тях, колкото и да ви е трудно в личния живот и да сте заети. Защото когато се стигне до истински страшното, тогава човек разбира, че нищо друго не си струва повече, нито времето, нито енергията, нито вниманието, нито парите – нищо!! Говорете с тях за всичко написано тук, с примери за последствията, защото те не са наясно с тях. В аптеките се продават уринни тестове за голям брой видове вещества (не ги описвам тук, за да няма рестрикции от ФБ) със защита срещу фалшифициране и подходящи за домашно използване, откриват до 14 дни след употреба, резултат – след 5 мин. Друг много силен индикатор е, ако младежът или девойката ви откаже да направи теста и да съдейства. Да, може да е заради обида от липсата ви на доверие или заради нужда от защита на личното пространство, но това не бива да ви отказва да търсите начин да го убедите по приятелски и доверен начин да направи теста или като измислите някаква история. Защото, когато няма какво да крият, нямат и причина за постоянен отказ.

Отговор:

Здравейте!

Присъединявам се към наблюденията ви. Мар..иху..аната е изключително опасна дрога. Да, някои извлечени от нея вещества са медицински полезни, както и самата тя има мястото си при палиативните грижи. Отвъд споменатото обаче, системната и употреба е силен фактор, тригериращ вече налична предразположеност към психоза. А когато употребата и е в масирани количества, продължителна и комбинирана с други пав, нерядко отключва психотични епизоди, които без тези вещества никога не биха се случили. Преди няколко години тренирах боен спорт към школата на Kalin Petkov, който управлява общност за зависимости. Той и другите водещи общността често водеха на тренировките момчета и момичета, които под влиянието на пав бяха влезли в психотичен епизод. Деца и младежи, които без тези вещества биха имали съвсем различен, здрав развой в ученето, партньорствата и кариерите си. Някои от тях, макар и спрели употребата преди години, бяха с нелеки и трудно обратими мозъчни увреждания, причинени от пав, а оттам и с психосоциални проблеми.

Дори при далеч по-слаба употреба на споменатата тревица, е възможно влизането в невротични състояния, които в някои случаи продължават с години. В кабинета си съм имал стотици примери, при които дори само след няколко дръпки „поръсена“ с неизвестно какво трева, хората са отключвали тежко, „букетно“ и трудно за овладяване тревожно състояние…

Права сте, че при децата и юношите мозъкът все още се развива и употребата на пав е изключително пагубна. Както сте права и че деца от всякакви прослойки и от семейства с различни възпитателни стилове, могат да развият зависимост, в огромна степен поради влиянието на болното общество, в което живеем. А когато психолозите говорим за незадоволени потребности, травми и по-лесната податливост на зависимости при някои, сме прави, което обаче никак не изключва споменатите маладаптивни фактори, идващи от разпадащото се общество. Права сте и за важността на бащиния авторитет. Кристално ясно си спомням няколкото разговора с баща ми, когато в ранните тийн години ме беше хванал с цигара. Толкова дълбоко се врязоха думите му, че буквално ме имунизираха за цял живот не само към тютюна, а към всякакви наркотични субстанции. Но, бащините думи имат такъв ефект само при едно добре функциониращо семейство, в което мъжката фигура е силен авторитет и поради собствени качества, както и защото е уважавана от съпругата. Което автоматично ни навежда към заключението, че и двамата родители са поравно важни, а бащините граници са приемани добре от децата, когато между родителите има качествени взаимоотношения.

Благодаря Ви за ценното споделяне!

Въпрос:

Здравейте група!

Най-после и аз се престрашавам да споделя проблем, който тегне в живота ми от много години. Искрено се надявам на Вашата подкрепа и съвети.

Накратко, със съпругът ми сме заедно вече 40 години. Имаме две прекрасни деца, които вече са самостоятелни. Би трябвало да живеем мирно и спокойно, НО не се случва така. Проблемът е ,че в началото на съвместния ни живот по- малко, но постепенно все по-често започна да мъкне от някъде разни непотребни вещи, които на практика не са нужни . И така постепенно у дома става все по-затрупано . Аз като подреден и организиран човек се опитвах да контролирам този процес, но все повече се убеждавам, че не мога да се справям. Стигаме до скандали , когато изхвърля нещо и това става нашето ежедневие.

Преди години, когато той загуби майка си , се наложи да изкара няколко седмици в психиатрия, тъй като беше злоупотребил с успокоителните. От тогава винаги си имам едно на ум. Иначе сме работещи, социално активни.

Децата ми също са потресени от неговото поведение. Много пъти сме се опитвали с разговори да го убедим да разчисти излишните неща, да му помогнем, но той не иска и да чуе. Не смята, че има проблем и не иска помощ и от специалист.

Вече все по-често си мисля дали да не предприема последната стъпка. Да го напусна.

Моля Ви кажете ми как да постъпя……..

Отговор:

Натрапливото събирачество е честа компенсация в третата възраст на целоживотно неадресирани травми. Когато е започнало в тази възраст, свързано е и с корови промени, характерни за нея. Един вид, задръжните корови функции се оттеглят, а подкорието взема по-голям превес. Когато човекът не е работил по себе си, превесът се състои в избуяване на емоционалните и характерови нерешености и нездравите им компенсаторни поведения. Разбира се, ако човекът разбира, че има проблем, успява и да посрещне страховете си, и да модерира трупането. Не говоря непременно за психотерапевтична помощ. Когато човекът уважава и обича партньора си, би уважил мнението и нуждите му/и. Евентуално и да се види с психиатър, да приема ако е нужно медикамент, дори да посети психотерапевт за няколко сесии. Това всичко е възможно, ако уважава човека до себе си, има известна, макар и зачатъчна самосъзнателност и поне досещане за наличието на нездрав казус. Липсват ли тези фактори, ще продължи да събира и трупа боклуци, дори както в TLC TV да дойде бригада, която да изнесе и изхвърли всичко. След това отново същото…

Във вашия случай явно осъзнаване в него липсва и уважение към вас не проявява. Оставате вие и вашите решения. Ако не проработи и заявяването ви, че не искате да търпите повече живота в боклукчарник,.планирате напускане и му поставите срок, в което обаче е нужно да сте твърда, тогава опциите са две. Или наистина напускате, или приемате ситуацията и продължавате живота си с него, ведно с тази му особеност. Ако дори изнасянето ви за известно време не го стресне и не вземе мерки, отново, или се връщате и приемате него и ситуацията, или напускането ви се превръща в перманентно.

Въпрос:

Здравейте, имам следният казус ще се опитам да съм максимално кратка : Близък мой роднина употрябва химия от около 15 години ( в момента е на почти 40 ) , ходи по състезания по културизъм и въпреки че знае че е вредно не може да се откаже . Тази химия е в комбинация с употреба на марихуана и други наркотици от време на време , която също е от 15-20 години . Има признаци на депресия , маниакалност и проявява физическа и вербална агресия към жена си , за която след това съжалява и влиза в депресивни епизоди с месеци . Ако пожелае да послуша близките си и да отиде да се консултира с професионалист кое ще му е от полза – психиатър, психолог или психотерапевт ?

Отговор:

Най-сигурната пътека за справяне тук минава през общност за зависимости. Защото човекът е зависим от анаболите, хормона на растежа, тестостерона (просто предполагам веществата…) и подобна химия. Периодичните му изблици се дължат в огромна степен на употребата. Както и подобните на мания, химически предизвикани възбуда и агресия. Въпросът е, че колкото по-дълго се ползва тази химия, повече започва да

изтласква това, поради което човекът първоначално е посегнал към тези вещества – незадоволената си нужда да е някой, силен, уверен, можещ. Незадоволеност, превърнала се в травма. В страхове от обратното, които подобно компенсаторно поведение активно потиска. Което само ги подхранва и акумулира. С времето на употреба, поради психичното изтласкване, течащо съвместно с чисто биологични механизми, се появява прикрита депресия. За да парира нея, както и все по-ниската собствена способност за.производство на ендогенен тестостерон, дозите от химията са завишавани. А при опитите за спиране човекът се сблъсква челно с травмите, които дълги години е избутвал чрез вещества. Травмирани вярвания, превърнали се във въпросната депресивност…

Затова казвам, че най-сигурната пътека тук минава през няколко месеца живот в общност за зависимости. След нея, посещенията на анонимни зависими и/или психотерапевт и групите му, вече са прагматично достатъчни, за да се свърши работата по оставането в един по-здрав живот. Ако е нужно, за няколко месеца се включват и антидепресивни медикаменти.

Желая на въпросния човек среща с истините в себе си. Болезнена е, но освобождава!

Въпрос:

Здравейте! Обожавам да чета публикациите в тази група. Много често откривам нещо полезно за себе си и затова най-накрая реших и аз да споделя едни размисли, които доста ме объркват в последно време. Аз съм жена на 30 г. Имам дете на 5 г. С баща му сме разделени, но сме в много добри отношение и синът ни прекарва еднакво количество време и с двамата. Аз, откакто се помня, живея на някакви цикли – известно време нормалност и затишие и после, като че ли изведнъж, правя някаква много рязка промяна в живота си. Това може да включва смяна на работата (но нямам предвид просто смяна на работодателя, а коренна променя на това, което се занимавам), преместване на друго място, спиране на контакт с хора, с които съм била близка, затваряне в себе си или обратното – някаква свърхотвореност към света. В повечето случаи са няколко промени едновременно. Общо взето, все едно ставам различен човек. До един момент не виждах проблем в това. Но от един момент нататък, започнах да осъзнавам, че този модел ми пречи, защото губя важни за мен хора. А пък що се отнася до работа, всеки пък започвам отначало вместо да продължа да се развивам в определена сфера. Особено след като се появи синът ми, си дадох сметка, че вече не мога да си позволя да правя такива промени в живота си. Не мога да изчезна за няколко месеца. Не мога да се преместя на друго място, защото това би означавало или аз, или баща му да трябва да намали контакта си с него, а и двамата не искаме това. Не мога да зарежа работа за известно време, докато измисля какво ми се прави. По принцип имам друг страничен доход, който, ако отговарях само за себе си, би ми позволил да се издържам няколко месеца. Осъзнавайки че вече не мога да правя такива резки промени с живота си, се опитвам да търся причините да имам нужда от тях на първа време, опитвам се да намирам решения в рамките на настоящия си живот. Но не успявам. Въобще не успявам. От известно време усещам как се насъбира в мен това чувство, че искам да направя някаква голяма промяна. Искам да зарежда всичко – дете, работа, приятели, хобита. Искам да усетя несигурността на това да не знам къде ще живея след няколко месеца или какво точно ще работя. Искам да започна отначало, да срещна изцяло нови хора. В същото време аз харесвам работата си. Обичам приятелите си. Обичам да прекарвам време с тях. Имам много хора около себе си, на които се възхищавам и с които обичам да говоря и да прекарвам време. Има ли някой от вас опит с подобни усещания и как сте се справили? Ще се радвам на съвети, споделен опит или различна гледна точка. Благодаря!

Отговор:

Лоялност. Несъзнавана сляпа обич към член на рода , която несъзнавано ви кара да повтаряте патерните и да живеете живота му. Възможно е да е изключен, да не се говори за него/ нея, да е „заметена“ съдбата му като нещо нежелано… Този член на рода е добре да бъде видян, зачетен и включен, за да не повтаряте автоматично съдбата му.

Каква съдба? Участ, при която той/ тя е бил спиран от истинско развитие. В която му се е налагало постоянно да се мести, да започва отначало,да сменя дейностите, да бъде до голяма степен в сянка без изпъкване и истинско развитие, вероятно под угроза за живота…

Разбира се, горното е само интуитивно предположение. Добре е да се изследват и обичайните пси фактори като стил на привързаност, възпитателни заложености…

Накратко, участието в процес на генерационна психотерапия (констелации) би дало светлина по казуса ви, както и силен тласък в посока разрешаването му. А в лична психотерапия може да се доотработи и трансформира тази сляпа любов..

Въпрос:

Здравейте! От 10 години сме заедно с мъжа ми, от 4 и половина женени и от 3 сме родители. Секса я началото беше много добре, после постепенно намаля и сега вече 11 месеца не сме правили нищо. Той не иска.. няма изневяра, знам, много говорим, в терапия е, но това, което ми казва е, че аз го отблъсквам с поведението си. Например, че съм му отговорила лошо, не съм измила чиниите или съм си изпуснала нервите с детето. Аз много страдам с тези изказвания, работя над себе си, обяснявам му кое трябва и той да промени и че у него има неща, който ме отблъскват, но на мен не ми се отразява на сексуалността. Казва, че за него е много важно да сме добре в другите отношения, за да иска такива интимни. Хора, не знам какво да правя. Аз също съм в терапия, не искам и няма да ида с друг, но виждам, че за него секса е нещо минало, а ми признава, че насаме понякога, рядко и било само механизъм, но се самозадоволява. Дайте някакъв съвет, не искам моя брак да приключи, за мен секса е важен повече емоционално отколкото физически и това, че нямаме секс вече толкова време ме кара да мисля, че е симптом на болни отношения, но не знам какво още да направя.

Отговор:

Четох, чувствах вас, него…

Има различни причини мъж да не иска това. Други жени, изневери и от двете страни, напълняване на жената, неадресирана миризма от бактериални и гъбични процеси, запуснатост по отношение хигиена и външен вид, наистина тежки взаимоотношения и нападки по негов адрес, липса на взаимно доверяване и съвпад в се*са (правилото е: Чиста любов, мръсен/ страстен секс! – което означава, че в сексуалността всичко, което не наранява и е ок и за двамата, е о’к)… В случая по-скоро нищо от това, а казваното от него е просто рационализация. Тоест извинение над други реални причини. А именно, намаляване на либидния драйв. Вероятно не само по отношение на вас, а като цяло. Добра посока е да се проверят хормоните и да се направи каквото е нужно за известно активиране на нагона. Вероятно липсата на инициация на интимност от негова страна е толкова неприятно за него, колкото и за вас и е много възможно причината да е страхът от провал, от недоброто представяне, което го кара да избягва близостта. Тоест, вероятно е да има желание, но намалена възможност, което да го фрустрира. А това е добра новина. Защото има и по-неприятен вариант, в който и желание няма… В случая е нужна просто искреност помежду ви. До дъно. Вие сте добронамерена, обичате го, чакате го, с него сте в сърцето си, няма от какво да се плаши. Искреност, в която страхът се стапя, каквото е нужно хормонално се прави и всичко потръгва. Хормони, спорт, който активира либидото, някои добавки. Всичко ще проработи на фона на тоталната взаимна искреност, отвъд рационализациите, с които сега „замазва“ положението. С отричане и извинения няма как да се реши казусът… Понастоящем, докато така отрича, манипулира и вас, залъгва и себе си и влизате несъзнавано в роли родител-дете, което само по себе си убива интимността.

Още нещо. Всичко по-горе казано е актуално при положение, че действително отношенията ви са що годе наред, както твърдите. Ако обаче човекът до вас се чувства емоционално нападан и кастриран, а вие не забелязвате или за вас такова поведение си е нормално, тогава причината е друга… По написаното, без да се познава отстрани семейната ви динамика, не може да се каже и надявам се, това предположение да е неоснователно.

И малко за Кулидж ефекта – това е биологично обусловеното омръзване и при двата пола, като по-силно изразено е при мъжа. Парира се лесно. Когато мъжът види, че жената се грижи за себе си, ходи по хобита, танци, желана е, облича се сексапилно, уважава се и си дава пространство за личен живот – тогава в мъжа отново се събужда ловецът и също започва да се старае за нея, включително и сексуално.

Желая ви искреност. Всеки от вас пред самия себе си и взаимно. Когато я има, решенията се появяват!

Въпрос:

Здравейте ,поредна безсънна нощ и ми се иска да споделя какво ми пречи да заспя и ще ми е много интересно да разкажете за вашия опит ако сте имали подобни случки. Лягам си и още на 10 минута съм почти заспала ,но в момента когато умът ми се намира в фаза на алфа и тета вълни имам усещания като преминаващ ток по тялото или също мога да го определя като замръзване на кръвта за части от секундата. Ръцете ги усещам много странно като след изтръпване. И по гръбначния стълб имам такова усещане.На минутата получавам силен позив за изхождане по малка нужда .Главата и ушите започват да шумят и след това няма заспиване .Може и да се унеса ,но съня е повърхностен и некачествен. Сега слушам медитации отпускам се и в момента в който се изключи умчето пак това стряскане/замръзване .През деня не изпитвам страх и безпокойство, в редки случай ако има някаква притеснителна ситуация. Ще ми бъде полезно да чуя и вас

Отговор:

Добре е, че слушате медитации. В тази посока е решението – сама да стигате до алфа и тета ниво и спокойно, с отношение на доверие и дори въодушевление да оставате в преживяването.

Съвременната медицина свързва състоянието със симпатикова активация под давлението на известна несъзнавана тревожност, активираща се, когато „тапата“ на съзнателния контрол се свали при заспиване. В йога подобно преживяване се свързва с кундалини, силата на развиващото се съзнание. И двете гледни точки се сливат в едно решение и подход. През водени медитации/ хипнотерапевтични сесии, самостоятелна практика на майндфулнес, дишане и психотелесност, е нужно да стигате редовно до въпросната симпатикова активация. Да присъствате с релаксирана осъзнатост и доверието, че ви води към преработка на някои тревожни наличности във вас. Самото осъзнато/ медитативно присъствие в ставащото вече разтваря огромна част от тревожността. Ако има нужда, вижте се за няколко сесии с психотерапевт, ползващ майндфулнес, хипнотерапия и преживелищна психотелесност в работата си,.за да фасилитира процеса ви и да ви помогне да експлицирате по-ясно съдържанията си. Малко спорт и движение из природата, се присъединяват качествено в процеса. Както винаги, добра идея е да се проверят хормоните и витамините.

Чака ви чудесно приключение към себе си. Желая радост в пътуването!

Въпрос:

Здравейте,

Имам нужда от професионална подкрепа и съвет за справяне със сложна и болезнена семейна ситуация. Чувствам се изолирана, наранена и в безизходица заради поведението на сестра ми, която от години манипулира семейството и настройва родителите ни, а сега и майка ни, срещу мен.

Сестра ми винаги е била много властна, обвинителна и склонна към манипулации. През годините тя е настройвала родителите ни един с/у друг, дори и децата си, за свои цели. Сега, след смъртта на баща ни, ситуацията се изостри – майка ми е напълно под нейно влияние и отказва да разговаря с мен. Ясно се вижда, че сестра ми има материални мотиви зад фалшивите грижи, които демонстрира към майка ни, и открито изключва мен от семейния кръг. Сестра ми никога не се е грижила за тях, дори напротив с месеци и години се е сърдила по различни поводи и не е ходила да ги посети дори и за празници, както например послдната Коледа с татко. Никога не е купувала нищо за тяхната къща, за разлика от мен, никога не ги е завела на почивка или екскурзия. Тя винаги е била стисната към тях и индиректно е изисквала те да й дават.

Това не е първият случай, в който сестра ми е показала безсърдечно поведение. Докато се грижих за болния ни баща, тя нито веднъж не помогна, нито финансово, нито с присъствие. В миналото също е проявявала жестокост – още като дете ме държеше гладна дни наред, защото според нея трябвало сама да си готвя на 14 год, нищо че тя с мъжа си живееха в жилището на родителите ни.

Всички опити да говоря с майка ми или да обясня моята гледна точка са безполезни. Майка ми вярва само на това, което сестра ми казва. Чувствам се напълно отхвърлена и не знам как да се справя с тази ситуация. Не искам да изгубя майка си! Но от момента, в който майка ми заяви, че дължа пари за наем на сестра си, за това че една година съм живяла в едната стая на техния апартаамент (собственост на родителите ми), ми стана ясно, че това вече не е моята майка, това не са нейни думи, а са втълпени думи от сестра ми. Плаках дълго, не вярвайки на това, което чувам, не вярвайки че това е моята майка, която няколко пъти ме излъга заради сестра ми, която случайно чух как иронично ме обсъждат със сестра ми.

Моля за вашето мнение – как мога да се справя с тази емоционална болка, с чувството на изолация, сплетни, манипулация и несправедливост? Как да запазя вътрешното си спокойствие и да продължа напред, как да предпазя майка си, която е вярното оръдие на сестра ми, без да разбира ясно ситуацията? Ззнаещи хора изказаха мнение, че майка ми е манипулирана така с години и че за съжаление не мога да променя вече тази ситуация и връщане назад няма. Как да оставя майка си?!? Тя ми е скъпа и родна, но в същото време изпитвам толкова гняв за нейната податливост. Не мога да разговарям с нея спокойно, въобще дори не искам да говоря с нея. Как да постъпя разкъсвам се от безсилие и гняв към сестра ми и към майка ми и всяко нещо, което ще предприема, сигурно ще нарани майка ми, която е поставена умишлено като боксова круша по средата. Племениците ми, наговрени от сестра ми, вече две години ме избягват, не говорят с мен и не ме поздравяват за празници. Преди 9 месеца татко си замина от този свят и тогава вече ми причерня, нямам бял ден оттогава Не искам да ги виждам, не искам и да ги чувам. Толкова злоба, такава отмъстителност, да остави баща ни да умира без да се включи с абсолютно нищо, дори погребението не поръча опело, а помените превърна в повод за махленски клюки, без нито веднъж да го спомене с добро. Последните 4 години, татко живя отхвърлен от сестра ми и семейството й, защото не се съгласи нещо със сестра ми и тя застана по средата в отношенията м/у майка и татко. Успя да манипулира майка и да я настро против татко. Сестра ми няма милост.

Как да постъпя? Сестра ми иска да остана сама, изолирана, това е нейното отмъщение и желание. Така постъпи и с баща ни. Тя трябва да е болна, да има толкова злоба и ненавист към най-близките си.
Не мога да се справя с тази ситуация, а вече мина така почти година. Горката ми майчица, тя обира цялата мръсотия на сестра ми. Ще се радвам за препоръки за добър психолог. Как би следвало да протече подобна терапия, само аз или може заедно с майка ми, а може би и сестра ми, която смятам за безчувсвтено чудовище, пиейки кръвта на родителите си, на мен, на свекърва си и бълдъзата си, за да защити материалните си интереси.

С зълва си, сестра ми има същия проблем, десетилетие вече не си говорят, откакто сестра ми даде свекърва си в старчески дом и никога после докато беше жива не отидоха да я посетят, нито пък да заведе децата си (внуците), които тя с такава любов гледаше и с месеци идваше да се грижи за тях. За сестра ми алчността, злобата и отмъстителността са много характерни, но майка ми остава сляпа за всичко.

Как да постъпя? Къде да отида, какво да направя?
Колкото и лошо да звучи изпитвам негативни чувства към тази манипулаторка – сестра ми.

Отговор:

(1) Отговорът тук е диалектичен. Като самият живот. Социално-поведенчески и вътрепсихичен.

Отвън навътре, правите каквото е нужно, за да имате своята част от наследството. Сестра ви няма да се поколебае да изманипулира и да отнеме през влиянието си върху майка ви и по всякакви начини. Това е реалността. Затова каквото е нужно, нотариално заверено,.е добре отсега да се свърши.

Малко връзка с реалността. Когато човек е сравнително морален, му е трудно да повярва във факта на съществуването на подобни безскрупулно-бездушни, социопатни индивиди. Обаче ги има. И животът неслучайно ни поставя около такива в роднински или професионални роли. Имаме да учим. И тук стигаме до вътрешния ви процес.

Когато сме вкопчени във фините чувства и „така трябва да бъде“, сме в невротична позиция. Това, което нарушава представата ни за редно и добро, ни наранява силно. Раздира ни. И вие сте много добре запозната с тази болка. Ненавистта тук е просто маладаптивна защита от неприемането съществуването на социопатната психика, поведение и собственият сблъсък на „трябва да е морално и обично“ с него. Маладаптивна псевдозащита е, защото само засилва наранеността, набутва я още по-дълбоко във вас, раздухва я и ви мъчи.

Какво е диалектичното отношение?!.Мъчите се вътрешно, противопоставяте доброто си на злото на сестра си, тормозите се, че тя не разбира (отвъд идеализма, в реалността такъв човек няма шанс за това) „правилността“ на добрината. Постепенно се получава претръпване. Сблъсъкът с такъв човек вади всичките болки/ травми, което налага виждането и самолечението им до стабилно самообладание, вече приемащо реалността каквато е, през позиция отвъд тезата и антитезата, в самообладания смисъл на любовта. А тя не е само чувство. Принцип, сила, изстрадана мъдра истинност отвътре ви е. И никак не изключва адекватните социални действия, с което започнах.

Какво е казал Христос? Да възлюбим враговете си, да благославяме проклинащите и клеветящите ни. Защо?! Защото това е вътрешно защитно отношение на приемане нещата, ситуациите и хората каквито са, при социална адекватност, граници и себезаявяване.Нищо общо с мекушавост. Такова благославяне е възможно истински само през дълбокия вътрешен процес по прегръщане собствените наранености със същата тази благославяща любов. Защита и психично ММА си е, при външна съответност и здраво себезаявяване.

Разбирате ли? Накратко, нужно е да виждате и усещате какво във вас събужда социопатно-параноидното и манипулативно поведение на сестричката, да стигате до травмите си с лекуваща, любяща прегръдка. Тогава ненавистта към нея заменяте с благословия, идваща от същата тази любов към вас самата. Акт на здравословен егоизъм и психично бойно изкуство си е, за което е говорил и юдейският проповедник. На фона на този самообладано-любящ вътрешен процес, външно предприемате каквото е нужно юридически, доколкото е възможно.

Както казах, животът е мъдър, знае си работата и неслучайно ни поставя във взаимодействие с дадени хора. Отново думи на Месията (парафразирани по памет): „най-големите врагове са близките ви…“. И често е така.

Насочвам ви към статии, в които подробно осветлявам дълбоко психотерапевтичните и силно приложни принципи на Христос, както и към ютюб плейлист, в който говоря за защитата при общуването с манипулатори.

(2) Понеже редактирахте темата си и добавихте акцент върху отношенията с майка ви, отговарям и в тази посока.

Майка си можете да обичате и приемате каквато е. Ако почнете и вие да я „облъчвате, сугестирате и манипулирате“, ставате като сестра си. Нещо, което надали искате да бъдете. Майка ви е възрастен човек и щом е решила да вярва на сестра ви, това си е неин си избор. Относно имота, посъветвайте се с юрист за.най-добрия за вас подход.

Разбираемо е, че ви боли от отношението на мама, поддаваща се на манипулациите. Обаче това си е тя и нейният живот. Можете просто да поговорите спокойно и разумно, да изложите позициите си, не и повече.

Относно вътрешното ви отношение. Нужно е да простите, да приемете майка си с всичките и манипулируемости и качества. Прошката е смирена (а не примирена) позиция, в която приемате себе си като по-малка от нея, вадите се от арогантността да и казвате как да мисли, чувства и взема решенията си (както сестра ви прави). Прошката е смирена позиция на доверие в житейската мъдрост, вложена в ситуацията, която ви учи и води по пътя ви. Прошка и приемане просто поради факта, че ви е дала живот. Това е процес и преминава и през гняв, и през отричане, и през много реструктуриране детинската ви зависимост от нея в превръщане майка на самата себе си. Ако решението на майка ви е да застане изцяло на страната на манипулиращата сестра, разбираемо е, че не ви е леко от това. Както казах, можете да опитате да поговорите спокойно и разумно с нея. Доколкото чуе, дотолкова. Ако продължавате да „дърпате чергата“ към вас и да се опитвате да я настройвате против сестра си, играете нейната игра, мъчите се, слизате по една надолна спирала от обездушаване и превръщане в това, срещу което се борите. Ако това искате, свободна воля. Здравият път преминава през прошка към мама, приемане позициите и каквито са, през прегръщане собствената болка и ставане мама на себе си. Така поемате отговорност за собствения си живот, учите се от ситуацията и не зависите емоционално от нея. Така трансформирате болката си в стабилен център, освобождавате се от проклетията на сестра си и малодушието на майка си, като дори ги ползвате за собствен растеж. Майка си обичате. Въпреки и заедно с всичко, като както казах, процесът минава през доста вътрешна работа. Обичайки я така през прегърнатите си и излекувани травми (благодарение на ситуацията!), бонусите са, че ставате зряло стабилна и потокът на живота продължава да тече от рода към вас (това през погледа на генерационната терапия/ констелациите).

Целият този вътрешен процес на приемане мама каквато е, ви прави много по-адекватна социално. И никак не противоречи на най-добрите юридически мерки, към които може да ви насочи професионалист в тази област.

Интересното е, че не споменавате нищо за съпруг, ваши деца, кариера и по каква причина в зряла възраст продължавате да живеете с майка си…

Желая житейско учене!

Въпрос:

Здравейте на всички в тази пълна със смисъл група ….

Ето ,че живота ме сблъска с особено деликатна ситуация …, на която не знам как да реагирам адекватно… И затова търся насоки от вас!

И така …проблема е свързан с моята баба , която от известно време е обсебена от мисълта,че някой влиза в апартамента и и краде.

Когато за пръв път ми сподели за „кражбите“ бях сигурна ,че си внушава. В опита ми да говорим ,за да я успокоя се сблъсквах с желязната стена на твърдостта й …разстройваше се и агресираше към мен, и всеки ,който се осмели да спори или пък да пита нещо по темата.

Последваха много нелепи неща – няколко пъти ходене в полицията – първо да се оплаква ,в последствие да се кара и да обвинява полицаите ,че не си вършат работата…

Инсталира си СОТ система … Аз Инсталирах камера, после още една една (твърди ,че крадците ги манипулират)

… Просто всячески си втълпява ,въпреки абсолютната липса на доказателства ,в подкрепа на твърденията си!

Нещата ескалират ,защото бабето спря тотално да излиза навън – щяла да си пази нещата вкъщи! В редките случай ,когато иЗлезе за нещо неотложно – след това реве – казва ,че пак са влизали… А я нямало само 10 минути … Била под домашен арест ,не можела да издържа повече и т.н. страхувам се за нея , много е отчаяна….и не дава да и се помогне…

Не знам как да подходя… Дали да и кажа ,че това е илюзия , че и лекарката го е потвърдила ?

До сега съм гледала да не натрапвам мнението си и да давам вид ,че съм съгласна с всичко ,за да не я разстройвам допълнително… Дали не съм сгрешила?

Заведох я на специалист ,който изписа някакво лечение… Но бабето и при нея каза,че няма да ходи повече ,защото не можела да остави „без надзор“ нещата си …

Съжалявам ,че стана толкова дълго …

Отговор:

Баба ви преживява старчески дегенеративни промени, които видимо резултират в параноидните налудности, които описвате. Вероятно са и предписали невролептици и ноотропи. Ако ги пие редовно, биха могли да оберат симптомите, не и да излекуват причината за дементната дегенерация. Дано ги приема редовно! Прогнозата в дългосрочен план не е добра, но изписаното лечение може да я стабилизира за няколко години. Което никак не е малко. Лекарите, които биха помогнали, са невролозите.

Относно вас. Запознайте се със със старческите процеси, почетете, свържете се с реалността, имайте ясна преценка и реалистична прогноза, която ще ви помогне за приемането нещата каквито са.

Желая ви приемане и активен фокус в собствения ви силен живот!

Въпрос:

Здравейте, група! Моля за помощ или насоки как да се справя с моята травма от отхвърляне от майка ми. Тя винаги беше студена към мен, винаги беше заета с нещо друго в къщи. Не ми е казвала, че ме обича и не ме е гушкала. Не сме имали пълноценна комуникация. Наскоро ми изплува един спомен от детството, когато бях на 5 – 6 години. Помня, че тя беше с приятелка вкъщи и й каза, че когато е разбрала, че е бременна с мен, е искала да направи аборт. Мисълта, че не ме е искала, не ми дава покой. Към момента имаме добри отношения, през последните години много ме подкрепя и ми помага при отглеждането на дъщеря ми. Но се хващам как често я критикувам и съм негативно настроена към нея. Дразнят ме нейните думи, действия, характер. Тя е много негативна и винаги говори лошо за хората. Постоянна я осъждам за характера и действията й. Разбирам, че връзката ми с нея влияе и на любовния ми живот (разведена съм от 8 години и всеки опит за сериозна връзка се проваля). Знам, че това да имам мъж в живота си има връзка с отоншенията с майка ми. Моля ви, дайте ми съвет или насоки как да превъзмогна това чувство на отхвърляне и да спра да съдя и критикувам майка ми. Как да я приемам и обичам с лекота?

Отговор:

Празниците са особено силен период за работа по себе си, именно поради социалната традиция за прекарване време с родителите. Почвам от ядрото: докато им се дразним прекомерно, сме отвътре си обидени и зависещи от тях деца. На колкото и биологични години да сме. И колкото повече им се дразним и ги виним, повече изтласкваме и капсулираме наранената си обиденост, докато изнасяме отгворността за живота си в тях. Заставаме в арогантната позиция на равенство с тях, бидейки сигурни как е правилно да мислят, казват, чувстват, решават и действат. Или дори на по-големи от тях, като родители на родителите си…

Такова прекомерно дразнене върху „лакмусовата хартия“ на взаимоотношенията показва, че има да се смирява човек. Смирение, което пука арогантния „балон“ и води към осиновяване/ одъщеряване наранената си част. Одъщеряване с много сърдечна грижа, със съзнанието, че над 21 год. сами сме си мама и тати на самите себе си. Това е адекватната позиция на зрелостта. Защото родителите са ни дали най-доброто каквото са могли по най-добрия си начин към всеки момент от живота си. И като не са ни дали, пак са ни дали. И колкото и както са могли, толкова и така са ни дали.

Такова осиновяване от позицията на възрастната част на детската, е поемане отговорност за чувствата и съдбата си. Не минем ли през пътеката на такова поемане на зряла отговорност, можем и на 70 да сме двчковци, обвиняеащи 90 годишните си или починали родители. Динамика, която разбира се, се пренася в приятелските ни, партньорски, междучовешки отношения.

Празниците, в които общуваме с родителите, са чудесен повод за работа по зрелостта ни. Как? Чрез т.н. трансферно удържане. Отначало аналитично и когнитивно, а след това визуално и през усещанията, разширяваме съзнателния си достъп до наранеността си и се учим да я обичаме и трансформираме до стабилна база. Ако можем сами, ок. Ако ли не, с помощник на самопомагането ни – психотерапевт. Научаваме се да идентифицираме болките си, да оттегляме проекциите си, да поемаме отговорност за процеса си. В началото по спомени и малко по малко, все повече в самия комуникативен акт между нас и родителите. Такова трансферно контейнеране и трансформация ни прави стабилни. Те долавят това и несъзнавано също се променят спрямо нас.

Майка ви е дала най-доброто от себе си. Обичала ви е и ви обича по начина, по който може. Чутото от вас под влияние на алкохола изказване от майка ви е просто споделяне на процес по вземане на решения, не и „не ме е искала“.

Обикнете се. Тогава ще осзнаете, че мама ви обича, през нейната си призма, по нейния си начин, през нейното си можене.

Обикнете се. Само тогава ще осъзнаете това и всичко идва на мястото си. Път е!

Въпрос:

Може ли някакви мнения за хипнагогията? Доколкото разбирам хипнагогичните образи се появяват под формата на сънища, докато човек е в съзнателно състояние, най-вече на границата между съня и будното състояние. Какво означава от гледна точка на психолозите, дали е практика за постигане на резултати по някой проблем? Може ли да се случва непреднамерено и ако е така, това лошо ли е?

Отговор:

Прочетох писането ви и веднага питах мъдрия котарак до мен: „Уважаеми мъдрецо, как да ползваме състоянията при заспиване и събуждане (хипнагогно и хипнопомпно) така, че да живеем по-добре?!“

И ето какво ми отговори:

– Както виждаш, аз съм един много щастлив котарак. И много обичам да спя. И да съм на ръба на съня. Когато спя, понякога съзнателно сънувам и препрограмирам в дълбочина травмите си. Научих това от тибетската йога на съня. Знаеш, дълго време прекарах в изучаване на котешкия събудизъм в съня. А на ръба на съня, при заспиване и събуждане, повтарям формули, задавам намерение, правя си нлп преобразувания, моля се, програмирам и препрограмирам се в алфа и тета ниво…“.

Това ми каза. Освен това, тъй като е много добър хипнотист, ме насочи към едни аудио записи хипноза, които както ми каза, процесирали информационния когнитивен поток хипнагогно.

Орлин Баев

Когато за пръв път през 90-тте чух, че немалка част от медицинските услуги ще са платени, а зъболечението ще се поема практически изцяло от клиента, не повярвах, че въобще е възможно. Някъде втората половина на 90-тте това стана реалност. Не знам тогава или по-късно, болниците се превърнаха в акционерни дружества, в търговски предприятия. Умът не ми го побираше. Защото принципите на лечение се базират на човещината, сърцатостта и службата на здравето. На духа, душата и тялото здравето. А когато болниците са търговски дружества, водещи са парите, робува се на фармацевтичните фирми и продажбите им, лечението има тенденция от грижа за човека, да се превърне в поддържане на лоялни клиенти. Тоест в хронично болни, завързани здравно и финансово донори на системата. Има риск да се работи „на парче“, без много грижа за цялостната психофизиологична система, но твърде тясно специализирано, с „нос забит“ единствено в конкретния орган и зона, без холистично прозиране взаимовръзките, стига да има моментно подобрение и печалба… А операциите за стотици хиляди, плащани от човека в името на живота, при реална себестойност поне десетократно по-малка от изискваната печалбарски-алчно през служба на мамона добавена стойност… Това си е не диаболично, а демонично изпълзяла от дъното на пъкъла мотивация и система…

И въпреки всичко, има сърцати лекари. Точни и отдадени на професията си хора. И смея да кажа, въпреки целия разпад, в България са немалко!

Въпрос:

Здравейте! Имам огромна нужда от съвет. Съпругът ми бе диагностициран с биполярно разстройство преди половин година. Предисторията е дълго пушене на марихуана, загуба на престижна и доходна работа, заради поведението си в манийната фаза, разделихме се, принудително психиатрично лечение. В активната фаза на заболяването стана агресивен, плашеше мен и синът ми, с когото живеем. Преди това да се случи, аз работех от домът ни, почти постоянно бяхме заедно, пътувахме, имахме финансова и свобода и време за всичко, той основно ни обезпечаваше финансово /по негово настояване, много пъти съм искала да започна по-добре платена работа и ме е спирал/. Никога не ме е наранявал физически, но вербално в последната година множество пъти, чупене на предмети, заключвал ме е отвън, обиди пред детето, среднощни скандали. След последната му ескалация посетих съдебен психолог, получих експертиза за домашно насилие, с която да направя ограничителна заповед, ако се наложи. Смених жилище, за да няма ключ. Преустанових дейността на фирмата си, и смених любимата си работа с такава, която ме изцежда психически и физически, защото изисква огромен капацитет, за да я върша качествено, почти нямам време, в което да прекарвам в почивка или спокойствие, но ми осигурява ликвидност. Освен това навлязох, може би и от стреса в активен период на хормонални женски промени. Преди 3 месеца, след като се успокои и продължава лечението си, съпругът ми отново заживя при нас по негово настояване и със съгласието на синът ми. Въпреки, че има собствено жилище, а аз и синът ми сме на квартира, реших, да му дам шанс. Сега живеем като съквартиранти. Помага ми в ежедневието за детето ми (на 11 години) – откарва го на тренировки, извършва някои елементарни домакински дейности, макар и доста базово и некачествено, но съм благодарна и на това, както казах, аз съм в огромен дефицит на време. Очакването му е да сме семейство, сякаш нищо не се е случило, да бъде приет с всичките си слабости и проблеми, да бъде зачеркната тази ужасна година от съвместния ни живот. Аз обаче не мога да забравя това ,което се случи – агресията, караниците, разочарованието, най-вече стресът, който причини на синът ми. Не мога да забравя другото му лице… В мен се натрупва и умора, от работата ми, от това, че когато съм у дома единствено готвя и чистя. Липсва ми любимата ми работа, страдам, че не прекарвам достатъчно време с моя син, чувствам се сама и физически, психически и емоционално изтощена, нямам никакво време за себе си. И ми е невъзможно да се държа спокойно, любящо, както имат нужда хората с този негов проблем. Усещам как от ден на ден напрежението ми расте, като често не успявам да се удържа и го изразявам вербално под формата на критика. Дразня се на това, че не може да се справи качествено с нормални, ежедневни задачи, че е бавен, неадекватен, че нищо не го мотивира, че по цял ден спи. Започвам да ставам лоша към него, от преумора, от хормоналните промени, от разочарованието. А той все повече потъва от моите реакции. И аз виждам, че му вредя с това. Но някак ми е трудно да имам любящо и търпеливо отношение след всичко, което се случи и продължава да се случва. Вярвам в силата на семейството и любовта, но не мога да я проявя в момента никак. Осъзнавам, че моето поведение, неприемане, и честа критика го нараняват и не му помагат да си стъпи на краката. Не знам към кого да се обърна за съвет, не знам какъв план за действие да направя, объркана, изтощена и нещастлива съм. Моля, дайте страничен поглед, понякога той е много по-адекватен. Как да помогна на този човек, като същевременно съхраня и себе си. Благодаря!

Отговор:

Всяко зло за добро. Ето, излязла сте от позицията на домошарка, работите, развивате се. Съвети – в психотерапията не сме твърде любители на тази дума… Но, насоки, разбиране, да.

Не се бързайте. Било ви е трудно и нараняващо. Дайте си време за смилане на опита, походете на психотерапевт. Прошката е път – нормално е да има отричане, желание за отхвърляне и раздяла, после гневене. Сега сте в гнева – не го спирайте, просто го вложете в сублимиран вид в работата, в спорт, владете го свободно в кабинета на психотерапевта. Там ще влезете в едно преосмисляне ситуацията, постепенно разбиране и приемане, до прошка. А тя идва от любовта. Ще се появи пак, ще протече отново.

Случаят с мъжа ви е показателен как дори при възрастен човек (началото на психозите обикновено е далеч по-рано) прекомерната и систематична употреба на трева е силен фактор за отключване на психоза. Вероятно без дори да присъства сериозна генетична предиспозиция. Просто ганджата е една от най-коварните дроги – митът че е лека, продължава да се популира,.а вредата е огромна.

И малко добри факти:

– докато е бил в манийната агресия, това не е бил мъжа, когото познавате и с когото сте живяла дотогава. Била е психозата през него. А психозата (БАР е такава) – при нея осъзнаването и адекватната реалност се губят, което е част от заболяването.

– Тези му сегашни бавност, немотивираност и сънливост, се дължат с огромна степен вероятност на медикяментите. Постепенно психиатърът ще му намали дозите, ще започне да ги приема поддържащо и вече ще е много повече себе си. Онзи жизнен и успешен мъж, когото познавате. След време консултиращия го психиатър ще прецени, че медикаментите могат или изцяло да се спрат, или да се оставят на незначителни дози, които вече просто го поддържат стабилен.

– фактът, че първият епизод на БАР е започнал в по-късна възраст и това, че е тригериран от вещество, а не ендогенно, дава много добра прогноза за неповтаряне, за липса на последващ епизод, ако стои чист не само от ма*ихуаната, но и от всякакви подобни субстанции.

Тоест, има шанс до година или малко повече, да е здрав и функционален и да си изживее жизнения цикъл нормално.

…

Това исках да ви кажа. Семейството е обучителна академия. Шансовете при вас за едно добро взаимно „храносмилане“ на цялата ситуация качествено и продължаване заедно дори с още повече любов отпреди, са големи.

Помогнете си с психотерапевт. Вие, а като му оптимизира психиатърът дозите, той също. Вие, той, заедно.

Пращам вярата си в доброто ви бъдеще!

Въпрос:

Здравейте,

Моля споделете вашите наблюдения от близки,познати,колеги употребяващи системно мариху@на .

Аз се притеснявам за приятелката ми,която взе да става все по-депресивна,напълня и спря да излиза. Не подава на външна намеса -било и помагало,какво разбирам аз. Добър човек е и доста успешна във всичко,но от скоро я избива и на агресия вече.

Внушавам ли си ,че е от това постоянно пушене,какво мислите..

Отговор:

Вероятно тревата е просто опит за париране на вече налични казуси. А самата и употреба допълнително повлиява и се завърта порочна въртележка от нерешености и желание за още пушене. И колкото повече не се адресират реалните казуси, толкова повече тревата се явява всъщност част от захранването им.

Орлин Баев

Психотерапевтът е като онзи човек от текста на Казандзакис, който видял един пашкул, в който гъсеничката какавидирала и била почти готова. Почти… Човекът я съжалил и и помогнал. Тя обаче не била завършила процеса, не могла да разтвори криле и литне…

Ето такъв пашкул е една зависимост, тревожно р-во, партньорски казус, личностови акцентуации…

Когато съзнателното учене и развитие присъстват, не са напразни, не са излишен капан, а са подсигурители на нужното налягане, за да се случи чудото на Богопроявата. Или ако щеш, на истинския Човек, а в още по-приземен вид, на най-добрите ни потенциали. На раждането Същината от преходната тленност.

Не се съжаляваме, не съжаляваме. Не се обвиняваме, не виним и не мрънкаме, а с благодарно, смирено търпение учим.

А ние терапевтите, не насилваме излизането. Неслучайна е временната невъзможност за изход – трупат се сили, развиват се крилата на духа, опознава се потенциалът, възраства извътре „пеперудата“ на Човека, роден от метаморфозата на примата. Благодатен е целият процес. Ние лечителите на души, само помагаме на жизнените сокове да протекат по-свободно, така че освобождението да стане възможно. Не лишаваме обаче силово човека от пашкула – нужен му е, важни са му усилията в противоречията и невъзможностите. Асистираме възхода на любовта, за да набъбне смисълът в един по-цялостен Човек!

Въпрос:

Здравейте , жена на 24 години съм . Извинявам се предварително за дългия пост . Във връзка съм от 5 години , като от 2 живеем заедно . Бих казала , че човекът до мен е спокоен , уравновесен и би ми дал стабилност в дългосрочен план . Основните проблеми между нас са липсата на сексуални контакти / изключително редки / както и това , че той не желае да правим нищо заедно. Започнах взаимоотношения с друг мъж , които в началото бяха чисто сексуални , но последните 6 месеца прерастнаха в паралелна връзка . Чувствам се щастлива с него и си прекарвам прекрасно времето заедно , но напоследък възникват доста проблеми между нас . Той иска да заживеем заедно , да се оженим и т.н , но аз се чувствам сякаш му нямам доверие и не мога да разчитам на него за по- сериозни стъпки , понякога действията му ме разочароват например има случаи ,в които е излизал да пие кафе с жени , с които преди това е имал сексуални контакти .може би това е една от причините да не мога да прекратя връзката с другия човек и да се отдам напълно , имам непрекъснато задни мисли. Месеци наред се опитвам да взема някакво решение , защото не мога да продължавам повече така , но просто не мога , защото толкова ме е страх да оставя някой и каква ще е неговата реакция . Наистина се чувствам като в капан , не мога да живея нормално , отдалечих се от близките и приятелите си , постоянно съм умислена и напрегната , не мога да живея повече така, от 1-2 месеца имам суицидни мисли , защото в моята глава това е единствения начин да избягам от цялата ситуация , вместо да се изправя срещу нея .Бих го описала като задънена улица, защото след всичко което направих , не виждам как мога да продължа връзката с приятеля ми с чиста съвест , от друга страна осъзнавам , че може би взаимотношенията ми с другия са били огромна грешка и съм предала човек , който държи на мен. После си мисля как съм млада и имам нужда да се чувствам желана и обичана , но в конкретния човек , който ми го дава , не усещам сигурност за бъдещето … Вината , разочарованието и срамът от мен самата ме смазват с всеки изминал ден все повече и повече. Смятам , че най- доброто решение е да остана сама и да бъда честна с хората , но толкова ме е страх да остана сама , постоянно мисля как няма да намеря никой след това и съм си провалила целия живот заради случилото се . Моля за съвети и подкрепа , няма с кого да споделя , благодаря Ви предварително !

Отговор:

Животът е низ от противоречия. Такъв му е дизайнът. Поне тук и такъв, какъвто го познаваме. Този или онзи… Не е до единия или другия. До трети вариант е. Този във вас, собственият ви дух/ анимус. Едно насочване погледа навътре, за да осъзнаете вътрешния си мъж, тръгващ от бащиния образ, минаващ през взаимоотношенията между мама и тати, те към вас, поглед над целия ви живот подобно на Албатрос, реещ се над паметовите следи с осъзнаване, че заложените вярвания и противоречия са не в миналото, а тук и сега, защото паметта ви е тук и сега. Осъзнаване и трансформация на партньорските ви и взаимоотношенчески модели, освобождаване от вината. Заживяване на нейно място на любовта. Спокойно себезаявяване, на фона на вътреприсъстващо доволство. Да, жена, която отвътре си носи стабилен мъжки образ, застанал в ядрото на духа ѝ, за да бъде социално радостна, щастлива, доволна и удовлетворена по дифолт. Това е вътрешен процес, ваша си работа. Външната ситуация единствено отразява и насочва към вътрешните ви противоречия, благо и щадящо навежда процеса ви към себепознание и синхронизация с любовта, поставяна като ядро на живота ви. Не вършите ли тази работа, ще сте недоволна партньорка, защото във вас живее недостатъчност от себепознание и любов. Без такава вътрешна работа, при смяна на партньора, след гратисния период, е твърде вероятно да осъзнавате, че попадате от трън, та на глог, просто с различни бодли… Противоречечието между се*с и любов се разрешава, когато се*сът във вас тане на любов и любовта се спусне до него. Но това не са просто чувства или дори психоенергиен процес – за да сработи, се минава през себепознавателната и себехармонизиращата с любовта пътека. Когато отвътре ви двете са едно, и отвън се появява партньор, който да резонира с това ви вътрешно единство. Засега има противоречие във вас между се*са и любовта, сърцето и ума, жената и мъжа, бащиния и майчин образи във вътрешната ви семехна система, между анимата и анимуса ви. Мислите, които споменавате – нищо общо с реално желание за реално действие. Като спасителен клапан и усещане за спасителен изход са. Всъщност са мощно желание за живот, примесено с яд и отчаяние, че не знаете как да го живеете, кака да излезете от дилемата си. Вик са: „Живее ми се!“, както и израз на незнанието как това да се случи. Освобождаването от вината и страха са част от пътеката. Тогава потиснатостта също отпада. Ражда се любовта. Оттам и вътрешната удовлетвореност. Тогава виждате ясно, че решението е във вас, а външните ситуации просто рефлектират вътрешните ви. Това е ключът – вътрешният ви процес. Оттам насетне, когато работата е в достатъчна и качествена степен свършена, социалният избор идва естествено. Дали човекът до вас се променя, тъй като се заявявате спокойно, дали е друг, това си идва не толкова от ума, колкото от единението между сърцето, духа и волята ви да обичате, на първо място самата любов, себе си като част от нея, тогава и социалния си живот. Всичко това или променя ситуацията ви, или невинно я напускате, или сама отпада. Има ли любов във вас, самота няма. Ходете по пътеката си. Има добри помощници!

Въпрос:

Здравейте! Честита нова 2025г. на всички!

А сега по темата. Наскоро бях диагностицирана с гранично личностно разстройство. Дали някой може да ми препоръча терапевт в София или с онлайн консултации, който се занимава с това специално? Имам чувството, че повечето специалисти не са запознати със заболяването, а и дори да са, нямат желание да работят с хора с такъв проблем. Ако някой има някакви съвети или въпроси, ще се радвам да ги сподели.

Отговор:

Здравейте и за много красиви години!

По темата: нужно е да си усетите терапевта. И той вас. Да си тече поток между вас. От доверие, приемане, емпатия. По-добър терапевт спрямо случая ви би бил такъв, който самият той е преживявал дълго време психични процеси от спектъра на граничността, емоционалната лабилност, комплексното птср, уязвимия нарцисизъм и т.н. подобна динамика. Преживявал и до голяма степен надмогнал през процеса на психотерапевтична и психодуховна работа със себе си. Защото огромната част от терапията тук се състои не толкова и само в прилаганата техника, а във взаимоотношението и посоката. Терапевтичното трансферно отношение, в което чувствате, че терапевтът с клетките и дълбоко с душата си ви усеща и вие него, стабилен е, удържа вашите трансферни „лашкания“ с лекота и обич, част от която са здравите граници. Отношение и присъствие, които ви водят в една оцялостяваща посока и постепенно интернализирате като своя стабилност.

Пътят тук е привидно дълъг. Поне две, а практически и повече години, в които отдадено да присъствате в процес на индивидуална и групова терапия. Терапия и техниките и, на фона на които вкусът към една здрава духовност, проявявана примерно като майндфулнес практика, се пропие във вас като неизменна част от битието ви.

Казвам привидно продължителни няколко години. Защото катализират и компресират процес, който без тях би „се низал“ десетилетия житейски цикъл, при това със съмнителна качественост на оцялостяващата му стойност.

Намерете човека си, терапевта си и се гмурнете в тези няколко години индивидуална и групова психотерапия.

С пожелание за силна и смислена 2025г.!

Въпрос:

Здравейте! Моля за насоки. Имам проблем да поставям граници на себе си. Ако чета роман, то мога да чета ден и нощ докато не завърша книгата, същото е със сериали, компютърни игри, дори и храната (става въпрос за сладки храни, с които прекалявам). Съответно не чета, не гледам сериали, не играя игри, но пък ми се иска да разбера от къде идва проблемът. Искам да балансирам, а волята ми е слаба.

Отговор:

(1) Границите са свързани с волята, така е. Само че волята е различна от това, което автоматично си представяме. Струва ни се, че е един его и дори физически напън, стягане. Не е това. Такова контрахиране е его инатът, нежели волята. Инатът си има своето място – като спирачките на колата е. Не е добре обаче постоянно да сме на спирачка. Мъдрият шофьор кара плавно, стратегически определя подхода си, намалява често с двигателя, а спирачките ползва умерено и меко. Такъв шофьор в нас е самосъзнанието – онова усещане на СЪМност и метакогнитивно надзорничество на целия процес, което през свободната си воля има съзнателен достъп до вътрешната динамика между потребности, характер, вярвания, маски, автоматични мисли и защитни механизми, желания евентуално здрави, простички и водещи до задоволяване естествените потребности и желания болни, отдалечаващи от нормалните потребности и угаждащи на болни потребности, възникнали компенсаторно или търговски натрапени от света.

Волята е точно обратното на его инатливия напън и стягане. Отпускане е. Телесно, психично, емоционално отпускане, при което самосъзнателността се гмурка зад целия процес, в спокойното ядро на пси вихрушката. Това е мъдър и тихо любящ процес на себепознание с любов.

Защото волята е воля само когато идва от брака на любовта и мъдростта,.на които се явява едно символично, вътрешно дете, резултат.

Питате как да не бъдете робиня на страстта. На неестественото желание,.пълнещо пробитата каца на неестествените компенсаторни и натрапени от болния свят потребности.

Засега действате през его ината, черно бяло, крайно. Или правя нещо изсилено прекалено, или с инатливо отхвърляне никак.

А реалната воля, идваща от любовта, мъдро си знае мярката!

С горните насоки само маркирам, само загатвам и макар и да са действително master key   в ключалката на вратата към радостта и свободата, за да бъдат ясно разбрани, е нужен доста себепознавателен опит, в който се оказва, че.думитв само са насочвали към красивата реалност на самообладанието, освобождаващо огромен дебит от вдъхновен заряд в живота ни…

Продължавам в (2).

(2) Практически!

Ето, идва страстта към храната. Вместо да я борим („Не се борете…“, както се казва в една мъдра книга), се отпускаме в спокоен мир под желанието и дори под компенсаторно раздутата потребност. Отпускаме тялото, ума, чувствата и емоциите си в едно майндфул стихване и притихване под и зад целия механизъм на страст, емоционален двигателен импулс (ръцете сами отварят хладилника, а краката водят към дивана пред телевизора…) , автоматични мисли и вярвания за и от болнавия навик, дори под фалшивата потребност. По-лесно това се усвоява в гладни дни, примерно петък на вода, а понеделник на плодове и чай. Същото по отношение на болнавата страст и фалшивата потребност от сериали и т.н. В такива гладни дни се усвоява, а в останалите самото умение се прилага, вече с любомъдрата мярка на реалната воля.

Отпуснато „гмуркане“, което не е механиката на някаква повърхностна рекаксация, а в него присъства осъзнато виждане и чувствознателно усещане цялата вътрешна динамика. Сега звучи като сложна карта на непозната територия. Става обаче простичко преживелищно познание през опита да познаваме реалната си вътрешна територия.

Та, отпускаме се зад патакламата на страстта и всичко около нея, пряко в задоволяване здравата си Естествена потребност директно чрез мира на тишината и спокойствието, съдържащи в себе си Бога, любящата мъдрост на смисъла. Оказва се, че при това самосъзнателно отпускане, минаваме през трансформация на това, което е спирало задоволяването по здрав начин на Естествената ни потребност. Трансформация на травмата, представляваща.именно една счупена, незадоволена потребност.

Трансформативен удържащ (както анализата го нарича) процес по спокойно погалване травмата не от ментална его позиция, а с благото присъствие на любяшата тишина с всичките и хиляди интредиенти, пряко.

Травмата (от самота, нелюбов и т.н.) така бива леквана, а потребността удовлетворявана директно. То е като гмуркане под бурните вълни в морето на ума, където безкраят на небето прониква и пълни нуждата ни от любящ кислород, който се оказва, че вече дишаме под изгорелите газове на страстта и фалшивите и потребности.

Отпускане.в стабилен център от тиха любов. От позицията на това вече налично в нас любящо ядро, се появява светлината на мъдростта, една разумност, с която спокойно поставяме границите си пред храната, сериалите, пред социума и конкретни хора, зависимости, вредни навици…

Това е волята. Съдържа релаксирано себепознание с любяща мъдрост. Не е напъна на битката. Спокойното доверие в любовта и идващо от любовта е, оттам в себе си и себезаявяващите ни граници като част от любовта и идващи от любовта.

През директния досег до любовта и мъдростта,.виждаме и от какво социално свързване имаме нужда, от партньорско гушкане и погалване, добра дума и разбиране, присъствие и заедност – тогава спокойно намираме начин да ги удовлетворим.

Защото вече сме любяща и светла, чаровна и магнетична компания, желана от мнозина.

Въпрос:

Здравейте!

Имам нужда от странична гледна точка по следния въпрос…

Ще започна с това, че съм жена на 40 години, семейна, успешна в професионален план, социална и усмихната. През последните няколко години обаче, започнах да си давам сметка, че не изпитвам силна емоционална привързаност към близките ми хора. Включвам родителите ми, брат ми, съпруга ми, че дори и детето… Не ме разбирайте погрешно, обичам ги! Правя всичко, което се очаква от мен като майка, съпруга , дъщеря. Срещам се с родителите ми помагам им, чувам се с брат ми от време на време, вкъщи всичко е нормално. Но нямам потребност да съм около тях и с тях непрекъснато. Когато ги няма не ми липсват. Дори, когато не са около мен се чувствам по-добре. През годините не успях да създам трайни приятелства, като отчитам вината за това изцяло в мен. Както вече казах, социално същество съм, влизам в контакт с хората лесно, комуникирам с лекота, привличам добри и стойностни хора, но не полагам усилия да задържа тези хора в живота си, сякаш нямам нужда от това. Случвало се е да поддържам комуникация дълго време, но винаги съм била търсена от отсрещната страна, което в един момент явно изтощава, защото все едно интересът е едностранен… Не знам дали го обяснявам правилно… Имам няколко съученички, с които сме били заедно като деца, игри, училищни емоции, радости, драми… Те си останаха близки и до днес, търсят се, събират се, аз се отделих в някакъв момент и сега като се огледам, наистина нямам приятели, а през годините съм имала много такива възможности. Не се оплаквам, защото не е нещо което ми липсва или изпитвам нужда да имам, просто не мога да разбера себе си и защо не мога да се свържа дълбоко емоционално с хората около мен…

Отговор:

Защото имате в себе си дълбока част от психиката си, която е отдръпната, отчуждена, шизоидно наблюдаваща настрани от дълбокото емоционално взаимодействие, сякаш от една емоционално отстранена позиция. Това „парче“ във вас е дълбоко в ядрото и основата на характера ви и за вас самата засега видимо единствено по социално-поведенческите следствия. В по-високите ви характерови пластове, а оттам и в общуването, сте както казвате, общителна и добре включена. При това тези „по-горни“ характерови пластове са немалка част от вас. Което ви позволява да функционирате добре. Онази ядрената шизоидирана част обаче също е там. В нея вие нямате нужда от истински дълбоко свързване. Имате го като символична представа във вътрешния ви богат свят, дори можете да поискате да го искате това свързване. Тъй като обаче реално не ви е потребно, си остава фантазна пожелателност.

Обичайната психология и психотерапия стигат до ранните години и пренаталния период и хипотезира характерова травма от отхвърляне, в случаясвързана най-често с майката, нейните емоции, преживявания, характер и отношения към бебето. По-широката генерационна психотерапия често стига до травматични преживявания назад в рода, като въпросното шизоидиране е виждане като родова програма, дълбоко несъзнаваната лоялност към нея и автоматичното и повторение.

Разбира се, при желание бихте могла да поработите по себе си с психотерапевт, ползващ горните направления, в личен и групов процес. Както и такава, каквато сте, вече представлявате част от красивото и шарено богатство от житейската палитра.

Орлин Баев

„Не е възможно да отнемем съдбата на родителите ни. Ако се опитаме да ги лишим от тежестите им, тежестите си стоят при тях, но се умножават при нас.“

Bojidar Tzendov

…

Твърдението може да бъде разбрано правилно, когато човек има познания и опит в аналитичното и системното мислене. Какво означава да искаме да отнемем съдбата и тежестите на родителите си? Да искаме да спасим жертвата от лошия агресор. С което ние самите ставаме агресори спрямо собствения си живот и жертви на заплитане, в което несъзнавано ставаме родители или партньори на родителите си. Тоест, несъзнавано гордо се въздигаме над тях или влизаме в емоционален инцест. И в двата случая спираме потока на живота си, лишаваме от енергия собственото си семейство, деца и цели. Както се казва в естествената генерационна терапия, потокът тече от родителите към децата и от тях, към собствените им деца и живот. Не сме длъжни да запълваме емоционалните и социални празнини на родителите си. Това си е техният живот. А най-доброто, което можем да направим за тях, е да живеем своя си живот красиво, решително и вдъхновено. Това не означава, че в случай на нужда, когато са грохнали, не им помагаме. Правим го, с ясното съзнание, че ние сме малките, а те големите, с уважение и приемането им каквито са, без да настояваме за промени в тях, сякаш сме им родители или партньори. Виждаме се, уважаваме се, благодарни сме, обичаме ги, но не бъркаме ролите. Зад нас са, а погледът ни е вперен в собствените ни семейства и живот. И така ги обичаме и уважаваме по най-добрия начин. Такива са системните здрави порядки.

Родителите не са ни приятели, другари, деца или партньори. Родители са! Ние на свой ред не сме им приятели, партньори или дружки – деца сме им!

Когато искаме да спасяваме родителите си през смесване на родителската и на децата субсистемите като несъзнавано се поставяме в позицията на техни приятели и партньори, се получава т.н. сляпа лоялност и сляпа любов. Един вид сме верни на неотработеностите им, на вярванията и моделите им, през които се промъкват родови програми, болезнени тайни, присъствието на прикрити назад в рода злощастия и т.н., на които ставаме носители, без непременно да са наши собствени…

Както се казва и в Библията, нека почитаме родителите си, за да имаме добра съдба и живеем дълго. Да сме благодарни и уважаваме обаче не означава да смесим ролите и спрем енергията на живота си!

О.Б.

Въпрос:

Здравейте прекрасна група. Много се притеснявам за бъдещето на сина ми . Завърши университет преди 6 месеца, но не иска да търси работа и казва, че не иска да се интересувам какво ще прави и като му дойдело времето щял да търси по специалност , която му харесвала . Опитах с разговори , гледам да съм спокойна , но нищо не се получава , срязва ме ! Въпросът ми е как да постъпя в тази ситуация? Какъв съвет имате за това, как да го подкрепя, но същевременно да го мотивирам да започне да поема отговорност за бъдещето си?

Много благодаря

p.s. Коментарите са ми изключени , бих искала да благодаря от сърце на всички включили се ! Дадохте ми идеи и кураж ! Бъдете здрави

отговор:

Разбирам сина Ви. Дори през личната си история съм бил в същата ситуация точно около неговите години. Предполагам, че е на 23-24, тъй като е завършил ВУЗ току що. Както разбирам и Вас. Поведението му е типично за млади хора, свикнали на твърде много обгрижване, безгрижен живот без истински трудности, лишения и житейски наложени от обстоятелствата сериозни усилия. Родителската любов в такива случаи се изразява съответно. Спира се финансовото „кранче“, готвенето и прането за него, поставя се срок от примерно месец да си намери работа (при това не е нужно да е кой знае каква…) и три, за да се изнесе. И всичко това не на думи, а на дела, които са проява на ясни граници, част от една истинска любов към него и съдбата му.

Успехи!

Въпрос:

Здравейте, група.

Бременна съм за трети път(непланувано) като второто ми детенце е на 1.2м(което е инвитро, поради много влошена морфология на мъжа ми.) Като му съобщих вчера, той категорично отказа, каза да направя аборт, че нямаме възможност за още едно дете и да не го мисля, а да мисля за другите ни две дечица.

Като видях двете черти, също това ми беше първата мисъл, много ме е страх дали ще се справя ако го оставя, но сърце не ми дава да го махна…имам чувството, че Господ ще ни накаже, след този неочакван дар, с който ни дари…мозъкът ми не спира да работи от няколко дни, почти не спя ..

Моля, да ми споделите, тези от вас, които са имали аборт по желание, преодолява ли се с времето, съжалявате ли….

Отговор:

Един филм, който доста пъти съм споделял тук: „Остров“, 2006г. В една от сцените бременна жена отива да търси благословия и опрощение за аборта, който е намислила, поради… (винаги има поради…)… Главният герой, работещ като огняр в изолиран манастир на остров, с течение на времето се е прочул като човек със способности да прозира и лекува. В същото време смирен, всичко за Бога, но и голям чешит. Та, пита го девойката, а той я поглежда, буквално прочита съдбата и и казва: „За благословение на убийство ли си дошла? Искаш и мене в преизподнята да повлечеш ли?“ И и казва, че детенцето и е благослов от горе и ще е утеха в живота и.

Та, имаме ли право на убийство? Имаме. Свободна воля. Каквито и констелации, опрощения и когнитивно реструктуриране на възприятието да правим след това обаче, единствено успокояваме съвестта си. А дългът си стои и ще си стои, докато същността не бъде родена, но обидена ни, наранена от спирането и, или за в бъдеще сме в близки отношения, в които отново стои тежест. Защото дългът си е дълг. Както и напред по рода си,.в посока собствените ни деца предаваме отново дълг, който става и техен и присъствието му се проявява като страхове, безплодие и т.н.

Та, имаме ли възможност на убийство? На всичко имаме – имаме свободна воля. Също имаме право и на осъзнаване благословията при тази влошена морфология и буквално чудото и подаръка, невиждани обаче поради социални/ его рационализации. Мдам, право имаме и свободна воля имаме. Не говоря по никакъв начин от позиция на вина или „трябва“. Просто с любов разяснявам!

Желая ви присъствие на Бога във вас и от тази позиция решения!

Въпрос:

Здравейте . Поради темата ,пиша анонимно,може би трябвя да излезна с името си ,но … Може да е малко хаотично ,дано ме разберете.Наскоро родих,второ раждане ми е.След първото раждане изпаднах в тежка следродилна депресия.Изключително притеснена бях от второт раждането,секцио беше,планувано.Страх,да не се паникюсам , страх от операцията,да не ми сложат маска ,да не се обърка нещо.Оше от самото влизане в залата бях притеснена.. сложиха ми упойката в гръбнака ,сложиха ме да легна,пуснаха платната иии усетих как просто нещо се случва,че няма да издържа .Даже не мога да си го обесня. Благодаря на Бог, показаха ми бебчето,бях страшно щастлива,благодарна ,че всичко е наред . Донесоха го след няколко часа в стаята,усешах се влюбена в него,толкова радостна .. И така това бяха първите дни в болницата,докато в един момент не погледнах към бебето иии нещо стана. От тревога ,да не стане като първия път-почнах да повръщам,усетих познатите тревоги.Нещо се пречупи в мен.Усетих на къде отиват нещата. Прибрахме се в къщи,умело прикривах всичко.Усещах как всичко ми е объркано,енергията и желанието почнаха да ме оставят.Почнаха да се появяват натрапчиви мисли,вечер едвам заспивах,събудя ли се кошмара с мисли започва.Депресията вече беше в пълна сила.Нямам сили за нищо.Срам ме е от това което ще напиша,нямам желание да се грижа за бебето и сили,в главата ми е забит като пирон една мисъл,какъв е смисълът от децата.Това ме побърква.Чакам само да дойде вечерта и да си легна,да знам,че ще спя… сутринта дойде ли…не искам да се събуждам.Никакъв интерес нямам към нищо и към никого,сили за нищо.Все едно за нищо и никой не ми пука.Главата ми кънти от мисли.Почнах антидепресанти на седми декемрви..-Незнам какво да направя вече.Моля за съвет какви изследвания да си пусна,как да си помогна.Близките ми ме подкрепят,казват да стискам зъби-ще мине.Дните са кошмар..не виждам края.Моля ви без обвинения.Благодаря,че прочетохте.Бъдете здрави .

Отговор:

Първо, добра идея е да направите добри ендокринни изследвания, витамини… Ако в тази посока има нужда да се действа, правите го…

В описваното тревожно депресиране, а оттам и натрапливи мисли по отношение на бебето, ясно може да се проследи обуславяне. Тоест психогенност в преживяването, поради създадените връзки между раждане, малко дете и депресиране. Което всъщност е добра новина, защото говори за стабилна доза първично участие на психиката, съответно и психотерапевтичният подход през нея би бил работещ. Което никак не изключва хормоналните и др. ендогенни фактори, разбира се.

Генерализирано тревожна сте, оттам психофизиологията ви автоматично намаля напрежението чрез депресивност, както и поражда натрапливости. Динамика, която ние психотерапевтите често наблюдаваме.

Антидепресантите могат да облекчат механично, но няма как да свършат чисто психичната работа. А тя тук е специфична. Работи се по окр, овладява се. Тогава се адресира вече по-цялостно пораждащата го тревожност, разубославят се невронни и възприятийни връзки. Общо характерово, конкретно спомен по спомен. Учена сте да дишате и медитирате, да работите с хипносесиите на терапевта ви, да осъзнавате отелесеността на психиката в тялото и енергията, да виждате и обичате трансформативно страховете си. Ако е нужно, стига се и до несъзнаваните лоялности към подобни житейски казуси и преживявания на бабите ви…

Няма тук да ви преподавам десетилетен психитерапевтичен опит и ноу хау, но само леко насочвам към нуждата от работа с вещ в тревожните състояния, цялостно и проникновено подхождащ психотерапевт.

Желая добър път през тревожността към любовта!

Въпрос:

Здравейте, мили хора! Имам нужда от съвет и смятам, че това е най-правилната група, от която мога да го получа. Моля за извинение админите на групата, ако постът ми не е подходящ за тук. Изинете и анонимността ми.

Мой близък човек започва борба с рак на гърдата, а аз много искам да покажа с малък жест, че има подкрепата на мен и семейството ми. Искам да му покажа, че не бива да се предава, а да вярва в себе си и в оздравяването си. Да вярва, колкото и да е трудно, че всяка мъка, която предстои е за добро. Избрах този жест да бъде книга, но единствената, за която се сещам и е свързана с борба и запазване на човешкия дух е „Човекът в търсене на смисъл“ от Виктор Франкъл. Но се притеснявам, дали не е прекалено тежка на моменти.

Благодаря на всеки, който отдели време да прочете.

Благодаря и на всеки един, който може да предложи нещо в тази насока.

Усмихвайте се!

Отговор:

Преди години минах през тази болест и „случайно“, а всъшност синхронично, няколко дни преди операциите, попаднах на 6-тте тома „Опит в оцеляването“ от Сергей Лазарев. Изключителни послания. Четейки ги, човек ясно придобива чувството, че всичко си е на мястото, вади се от позицията на жертва, осъзнава че съществуват психодуховни закономерности, реални като ръба на масата. Започва да ги долавя, да се осланя на тези житейски принципи. Появява се чувство на стабилна база, основана в любовта и оттам, компасът на една жива нравственост/ етика и красота. Дълбоко душелечебни са книгите на Сергей Лазарев.

Други полезни четива: „Болеста като път“ и всичко, което намерите по Психобиология и Германска нова медицина.

На вас самата тази литература би била много полезна. Включително и за различаване съжаляване от любов и непоискано спасяване от добросърдечна помощ.

Въпрос:

Здравейте! От години се занимавам с нещо съвсем различно, но искам да се занимавам с нещо, което ми е на сърцето, да съм любопитна, да дълбая, да изучавам. Психотерапията е едно от тези неща, бихте ли ми дали съвет възможно ли е да се преориентирам в предвид, че до момента не съм учила за това, а просто съм любител и какви биха били стъпките в професионално направление, как да започна, на 30 години съм? Благодаря ви предварително!

Отговор:

Завършвате психология. По-добрият вариант е и бакалавър, и магистър. В бакалавърското ниво получавате познания и общувате с богат спектър от великолепни специалисти, което няма как да се случи в едната или двете години магистратура.

В по-слабия вариант, учите само магистратура психология. Една порочна бизнес практика, далеч от каквато и да е коректност към професията на психолога, но практикувана в България поради комерсиалните подбуди на предлагащите я. Както и да е, съществува като възможност…

След завършването на психология, или ако имате ресурс още по време на ученето и успоредно, си избирате школа по психотерапия: естествена, гещалт, неорайхианска, когнитивна, позитивна и т.н. Минавате през 4 годишното обучение на школата. Успоредно с нея си минавате през допълнителни курсове: нлп, хипноза, тес, матрица, психобиология и т.н.

Докато учите 4 годишната школа по психотерапия, преминавате през няколкостотин часа стаж в психиатрия, общност за зависимости, онко или друга болница, участвате и в преживелищните работилници на школата, пишете домашни, дипломна работа накрая… Процесът е дълбоко трансформативен, редува се постоянно теория и практика, преминавате през интензивна и цялостна лична трансформация. Минавате между 150-250 часа (според школата) лична терапия, също толкова часове индивидуална и групова супер и интервизия, 450 часа личен опит и т..н.

Изисква се доста мотивация и дисциплина отвъд едната пожелателност на „искам това“ до реалната потребност, идваща от призванието да сте психотерапевт. Защото е повече от занаят и професия. За да го правите в оставащите ви десетилетия жизнен цикъл, е нужно да е избор, идващ от душа, не само от его позиция.

Това е процесът.

Желая успехи!

Въпрос:

Добър ден на всички.

Имам въпрос към специалистите в групата и към хора с наблюдения върху следната тема:

Хранителни добавки за трупане на мускулна маса, употребявани систeмно и ходене ежедневно на фитнес. В дни, в които нещо възпрепятства отиването в залата, настъпва или изнервяне до агресиране, или оплакване от липса на енергия и слабост

/физическа/.

Възможно ли е да има някакъв вид въздействие върху нервната система, върху психиката?

Няма никаква употреба на вредни вещества, дори кафе. Спазва се здравословен хранителен режим. Добавките са обичайните, от фитнес магазините.

Има фактор напрежение – преминаване през труден период в живота /развод/, но нещата са под контрол.

Изнервянето е на епизоди, стига се до агресия

/предимно вербална, но има вече и физическо посегателство/ спрямо най-близки хора, редуващи се с разкаяние, извинение и затваряне в себе си.

При дори най-деликатен намек да посети психолог, избухване и оправдание на действията, че всичко си му е наред, но има гаден живот. Обвинения за лоши преживявания в своето детство, доста не отговарящи на истината. После самообвинения, че сам си е виновен.

Човек с интелект, с високо образование, много добра работа, грижовен и отговорен към деца и семейни задължения, възраст около 40 годишен.

От приятен, весел и търсен за компания, се превръща в труден за понасяне в общуването с най-близките му хора.

Разчитам на компетенти мнения и съм много благодарна за голямата помощ и полза от тази група.

Благодаря сърдечно!

Отговор:

Спомням си, преди време тренирах двуразово, 6 дни в седмицата. Сутрин тичане и плуване за въздух плюс кръгови тренировки във фитнеса, общо 3 часа. Вечер 2 часа боен спорт и отново час кръгова тренировка. 6-7 часа дневно. С прием на протеини. Другите вземаха и стероиди, тестостерон – аз не посягах към тях. В същото време животът ми бе зле отвсякъде, а спортът – за него се бях хванал като за спасителен пояс в бурните житейски води. Буквално бях зависим от него като от транквилант. И когато поради житейски обстоятелства се налагаше да пропусна спортен ден или дори една тренировка, почваше нещо като вътрешно треперене, нервност, раздразнителност. Не ме свърташе просто, ставах крив и гневен, исках си дозата спортно успокоително, което да замаже болките от житейските ми липси и провали.

Споделям горното, за да направя аналогия със ситуацията на човека, за когото пишете.

Спортът е нещо чудесно, когато се прави с мярка и удоволствие, от позицията на здрава психика. Когато се упражнява на фона на житейски труден период и вътрешна болка, се явява успокоително, а твърденията за здравословността и т.н., са рационализация над истинските подбуди. А именно, изтласкване, обръщане глава от собствената болка/ травма.

Добавките: зависи. Ако са просто протеин, креатин, аминокиселини, с мярка, не биха повлияли особено. Но дали са само тези? Ако присъства прием на тестостерон, анаболи, хормон на растежа и от сорта, със сигурност имат връзка с лесната разсдразнителност и повишената агресивност. Дано съмненията ни в тази посока са неоснователни!

Относно фитнеса. Винаги съм се удивявал как в една съседна държава като Гърция, отстояща на нищожно разстояние, но с много по-здрава психична атмосфера, социални нрави и вяра – как там наличието на „напомпени“ мъжаги е минимално. И ако се види такъв, най-често говори български… Тоест, социалните фактори също са важни, колкото партньорските и вътрепсихичните.

И все пак, макар и в случая явяващ се транквилант над отричана болка, спортът все пак е един нелош такъв. Защото има далеч по-жестоки зависимости от него. Което е добра новина.

Дали човекът ще пожелае да се вгледа в себе си, да опознае и реши вътрешните си наранявания по здрави начини, си зависи от него. Съществуват психотерапията, здравите приятелства със стойностни хора, отдаването на смислена професия и цели, красотата на благотворителността и полагането на хора и животинки в нужда, туризмът и общуването с природата, медитацията, здравата духовност…

Желая му скорошен добър изход от ситуацията с развода и облекчение на болката му по здрави начини!

Въпрос:

Имам нужда да споделя усещането на потиснатост,неудовлетвореност и яд. Работя в токсична среда,колегите с които пряко работя които са изключително манипулативни,интриганти и прочее. Манипулация към всички и говорене за всеки. Усещам как ми се подронва работата и авторитета,с измисляне на лъжи,настройка на колеги. Дайте ми съвет ,защото не се чувствам удовлетворен от случилото се. А и не мога да действам със същите средства и начини.

Отговор:

Говоря си с една позната наскоро. За живота, какво аджаба дирим тук, за радостите и скърбите душевни… И тя казва: „Много са ми интересни хората с техния стремеж да е само хубаво. С пожеланията им „Да ти се случват само хубави неща, само добро…“. Не може, не става – казва тя – не му е дизайнът на този свят, на тази земя такъв. Има радости, както и мъка. И малкото човешко „така трябва, така е редно“ непричем, нищо общо няма с този дизайн. За всякаква радост е, ама и за всякакъв гърч, болка, мъка… Както и народът е всякакъв. Има готини, съзнателни, човечни, има една огромна невротична тълпа, има и немалко социопати, интриганти, хранещи се от чуждата болка… Всичко има!“

Безсилният ви гняв е опит за защитна реакция на нарушаването на статуквото ви от „това е редно, а това не е…“. А потиснатостта съдържа тъжно депресиране от нерешаването на ситуацията. Борите се. Ако не външно, вътрешно със сигурност. Не приемате и се противите… Не говоря от позицията на редно или не… Разбира се, ако можем да повлияем и променим и външната ситуация, чудесно. На фона на качествената вътрешна настройка и работа обаче.

Каква настройка и работа? По ползване ставащото за развиване собствена вътрешна стабилност. Тогава се налага през известно прегръщане собствените сенки на интригантката, гаслайтърката и манипулаторката, да манипулирате манипулаторите. Като в затвора. Или в армията. Налага се да бъдем корави, смели, „пердета“, да познаваме нравите и бидейки с акули и хиени, да прегърнем вътрешната си косатка и лъв. Не ставаме акула/ хиена, но извличаме най-доброто и сме адекватни на ситуацията. Иначе сме сдъвканата и изплюта рибка/ антилопка…

Вътрешният процес е да се научим трансформативно да удържаме. Тоест да осъзнаваме до какви болки в нас води поведението и отношението на другите и в спокойно себеобичане, да ги преобразуваме до стабилно самообладание. Така ползваме ситуацията за работа по себе си, претръпваме здраво, ставаме устойчиви, учим се да сърфираме по вълната, вместо да я борим…

От позицията на такова самообладание, външно реагираме съответно. Поставяме граници, всяваме респект, отразяваме атаките с факти, долавяне скритите мотиви и дълбоката слабост на манипулатора зад външното му поведение, отвъд доброто момиче поведение сме по много начини… Прилагам плейлист с видеа по темата.

Когато така ползваме ставащото за собствена стабилност, в даден момент си решаваме да останем или не. Ако прекалено рано се махнем обаче, преди да сме си свършили работата, има огромна вероятност ситуацията да се повтори. Ключовата дума е УЧЕНЕ. Разбира се, можем да го правим, а можем и да мрънкаме от позицията на ранени жертви, което единствено кара акулите наоколо да следват „кръвта“ и болката и да атакуват още повече. Свободна воля.

Орлин Баев

Ако печелиш чисто 100000 месечно, купи си кола за 250000. Или за милион. Или за три. Нормално е, по чергата ти е. Ако обаче печелиш 2… 5… 10 хиляди, колата за 250000 е сребърни пищови на гол тумбак…

Скоро на една водена от мен група поговорих по темата през себе си:

Въжделявам Мазерати Леванте. Хубаво, искам, желая… Ама ново е от 250 до 300000. Да речем, че си го позволя, ако реша… Лизинг и т.н. Имам ли обаче реалната нужда от това? Или по-скоро е натрапена от света фалшива потребност и сугестирано от социостазната хипноза желание, отдалечаващи ме от реалната ми потребност да бъда обичан, важен, някой, силен, бърз, можещ, различен, способен? А не съм ли и сега такъв? Или гласът на носените 35 години травми на комплексното ми пост травматипно стресово р-во, с куп тревожности в него, крещят друго? Дефектен, смотан, не ставащ за нищо урод, отхвърлен, необичан, смазан, унижен, ранен и изтезаван идиот… Да, но ги познавам и вече са просто блед спомен, а нуждите ми от любов, сигурност и приемане отдавна са задоволявани и социално, и вътрепсихично, от присъствието на любовта, на Бога в мен… Както и прекрасно знам, че дали сложа задника си на тази или онази седалка, същият гъз или прекрасник съм си, а добавено напомпената „с компресора“ стойност нито лекува травми, нито е част от реалните ми потребности. А че няма лошо в скъпите играчки, няма. Добри преходни обекти (аналитично понятие) за възрастни дечица са, както за малкото детенце мечето или одеялцето, даващи му илюзия за сигурност. Но, психолог съм, не съм бизнесмен. Не че не мога да бъда, напротив, при това бих бил успешен. Но, просто не е това, за което съм тук в тези малко годинки, не е част от задачите ми за този живот. А виж, психотерапията – ами за това съм тук, това ми е работата, върша я от душа и с душа. Та, всеки на мястото си.

А социалното ми его, колкото и да се влияе от илюзиите на света, толкова умее и да стихва и да оставя водачеството на душата.

Та, всеки според реалните си възможности. А отвъд това, по душата и задачите в мисията си.

А както се казва в една мъдра книга (парафразирам): „Трупайте богатства в банката на душата си и нека са такива, които молец не изяжда и ръжда не подяжда…“

Има един социално натрапван мит, който дълбоко е проникнал в подсъзнанието и сублиминално дърпа мотивационните юзди.на мнозина. Митът за успеха, мерен с пари, вещи и социално влияние. Това е като да си големият селски бек в селската кръчма…

Не, богатството и успехът се мерят реално със смисъла и любовта, които проведеш по време на живота си. С много пари, с малко или без. Отвъд тях е реалният, за пред Бога успех. А животът на един монах, пустинник или обикновен работник е равностойно ценен с този на социално набедените за успешни или „кардиналите“ в сянка. Детски игри в детската градина е това с парите и властта за пред хората. Реалните пари са тези на смисъла, а властта е в обуздаването на себе си в синхрон с Бога. Това е. Всичко друго е суета, прах и пепел!

Въпрос:

Здравейте! Аз съм мъж на 40 г, имам жена и дете на почти 3 год. Имам проблем с баща ми. Има много здравословни проблеми и въпреки тях не спира да пие алкохол. А те най-вероятно са от алкохола. Като бях дете имахме уникална връзка. Обичах го много и сме прекарвали много време заедно. Израснал съм в нормално семейство. Всичко започна откакто се пенсионира (преди 15 год) започна да пие всяка вечер, по много. През последните 3 години два пъти влиза в болница, после за месец спира да пие и после пак започва. Живеем в една къща, на различни етажи сме, но всеки ден го виждам и почти не си говорим вече. Имаше период преди няколко години, през който постоянно ме критикуваше за всичко, което правя и се заяждаше за всичко с мен. От скоро не го прави, но сме много отчуждени един от друг. Не си говорим изобщо. Събираме се всяка събота при него, защото сестра ми и нейните деца идват на гости и той през цялото време отново пие. Почти не излиза вече. Не прави абсолютно нищо освен да пие.

Майка ми почина, но започна много преди това-сигурно 7-8 години по-рано.

Постоянно се опитваме да го накараме да отиде на лекар да си помогне, но без успех.

Напоследък все по-често го мисля и се разстройвам. Спомням си колко неща сме правили заедно, а сега не иска да стане от масата. Не иска да си отиде на село, да се види с приятели, абсолютно нищо.

Страх ме е след време моя син да не се разочарова от мен както аз сега.

Отговор:

Баща ви е големият, вие сте по-малкият спрямо него. Да, нормално е да му се каже, да се направи опит да му се помогне да си помогне, не и повече. Казвали сте, водили сте по болници. Направили сте достатъчно. Предостатъчно е във вас това вътрешно/ емоционално заставане зад татко, сякаш сте му родител. Сякаш вие сте му баща, на мястото на дядо ви и баба ви. Такова заплитане поражда свръхотховорност, вина, напразни очаквания отношенията да са както преди, едновременно с това детски страх, че не правите достатъчно и трябва повече да правите, за да го спасите и отново страх и вина, че не сте достатъчно добър за него, което проектирате несъзнавано в страха спрямо собствения си син. Звучи объркано и заплетено и е такова, като насмолени горящи възли от болка във вас…

И всичко идва от това, че емоционално не стоите на вашето място в системата. По-малък сте, решенията на баща ви да прекара остатъка от живота си в това тяло в безсмислица и заливането и с пиене, са си лично негови и колкото и гадно да ви звучи това, има право на тях, такава е свободната му воля. Както казах, има нормално помагане, идващо от искане от човека да му бъде помогнато и ваша човещина, има и болнави опити и очаквания от вас самия за спасяване на всяка цена, което ви заплита. Сякаш сте длъжен да донесете вода от още няколко хималайски кладенци, да направите още няколко усилия и не можете, но ТР1БВА да намерите начина… Това е част от заплитането, вината и страха, които поражда…

Когато пак стане съвсем зле положението, вероятно пак ще го заведете за още един детокс в болница, като успее след това да е трезвен няколко седмици, ще се порадвате взаимно на нормална комуникация, но после пак същото. Докато алкохолът не му съкрати дните…

За да не съкращава и вашите, вътрешно е нужно да се оттеглите в детската позиция на по-малък спрямо него. За да се разплетете, за да потече потокът на живота и да гледате повече към своя живот, бъдеще семейство, съпруга и син. При това невинно. Без каквато и да е било вина за татко. Защото приемате изборите му с уважение от позицията на дете спрямо него. Постига се със смирение. Не примирение. Смирение. Тогава ви олеква. Страхът изчезва. Дори от неизбежността на смъртта.

Така давате добър пример и на сина си, за да не застава някога той самият зад вас в енергията на баща ви и като него, да се дави в чашката от сляпа лоялност към вас и това, че вие спасявате и сега стоите на мястото на родител на родителя си…

За татко можете да се помолвате. Не да спира пиенето или за здраве, а просто със синовна любов към него. Въобще, молитвата, връзката с Бога и бащиното Му присъствие като здрав център отвътре ви, е здравото във вас и това, което липсва.

Би ви помогнала генерационната психотерапия (констелации), личната терапия при същия терапевт, разговорите с истински добър духовник/ свещеник.

Пращам ви разбиране и братска прегръдка!

Орлин Баев

Току що писах на съзависима партньорка на комарджия. Писането ми не се публикува, защото жената е изтрила темата си, докато съм и отговарял. Нещо, което не бива да се прави (заложено е в правилата на групата), защото омаловажава труда и времето, което влагаме в тези алтруистични и безплатни консултации.

Все пак, успях да копирам отговора си. Достатъчно валиден е по отношение зависимостта от хазарт като цяло и съжителството с такъв човек, за да го публикувам и без питането.

………

Животът със зависим е труден. Прекомерната мекота, приемана за любов, тук е част от съзависимото поведение. А реалната проява на любовта е през границите. Емоционални, пространствени, поведенчески. При поставянето им зависимият евентуално се осъзнава, взема мерки, работи по здравата си промяна. Ако желае, разбира се. Ако има капацитет за това. Ако ли не, временното отдалечаване е добре да прерасне в постоянно. Умишлено говоря общо – животът и решенията са си ваши.

В работата със зависими, се казва: „Ти си бил алкохолик/ комарджия/ наркоман…,.още преди да станеш такъв!“. Което означава, че дадени характерови травми, черти и поведения са предпоставяли развитието на конкретната зависимост, били са „добър терен“ такава да се развие, както влагата в мазето предпоставя развитието на мухъл и плесен.

Докато говорите за партньора си, описвате характеровите особености на един средно статистически комарджия. Склонност за преживяване на високи усещания,.поемане прекомерен и нездрав риск, вкус към лъжата и прикриването, манипулация и черти от спектъра на макиавелизма…

Някои хазартно зависими биват благословени с шанса да преживяват тежко и упорито тревожно състояние, всъщност явяващо се „малкият дявол“ и дори благодетел, тъй като работата с него, която им се налага да вършат, ги води право при характеровите им, базисни травмирани вярвания, които всъщност замазват с хазарта. Което им дава шанс да ги излекуват и да извлекат най-доброто от характера си. Склонността към риск и високи усещания бива овладяна и влагана в интензивно професионално развитие, лъжата се превръща в творческо умение за създаване възможности, а манипулацията в лидерски умения.

Когато обаче съдбата не е толкова благосклонна, за да предостави нужното трансформативно налягане на едно тревожно състояние, на комарджията му се налага да ползва съзнателното си намерение за здрав и силен живот. Ако е нужно, да поживее в общност за зависимости, да походи на лична и групова психотерапия, да лекува травмите и задоволява потребностите си по здрави начини. Всичко това ако го желае, разбира се.

Както казах, помощта тук от ваша страна се състои в здравата ви твърдост и граници, нежели в спасяване, в което сменяте ролите от жертва в насилник. Прочетете „Никога вече съзависим“.

Вие самата може да походите на психотерапия, както и на групи за близки на хазартно зависими към „анонимни комарджии“. Определено имате нужда от себелюбов и себеуважение.

Желая способност за поставяне на здрави граници и любов към себе си!

Въпрос:

Здравейте, за първи път пиша в групата и ще съм благодарна да ми помогнете.

Жена на 35г съм. Имам професия и семейство, дотук всичко е наред. Въпросът ми е свързан с една моя мечта от дете и всеки ден се питам дали не е късно вече за това. Когато бях малка, пеех в хор и винаги съм искала да стана певица. Харесвам поп и джаз пеене. Просто вече с деца и работа ще ми бъде трудно да започна отначало. Главата ми се запали години наред да си задавам този въпрос. Като дете нямах особена подкрепа за кариерно развитие от своите родители. Има ли някой, който е минал по подобен път и струва ли си на такава възраст да започна нещо ново? Дали е нужно да уча в университет отново или частни уроци е по-добре..? Не държа това да ми бъде професия, с която да се издържам, но все пак бих искала да направя своя песен или да участвам някъде с публична изява. Изключвам тв формати засега, защото ми трябва професионална подготовка.

Отговор:

Пиша ви от позицията на човек, който като се опитва да пее, доста „грачи'“ и винаги му е казвано да млъкне, от много хора, десетилетия…

Пеенето е нещо уникално. За пръв път си позволих да пея в един хор на световно ниво в скалистите планини, където сядах между баритоните и установих, че „не ставаш за това“ е много относително и всъщност на доста песни успявам да следвам нелошо и в синхрон. А си позволих поради вярата в мен на хората наоколо, която малко по малко си привнесох като собствена.

Сега от повече от година водя медитативна група, в началото на която пеем свещени песни. Е, няма такава радост просто. Динамична медитация, стихване на ума, резонанс с красивия текст, послания, вибрациите на една по-широка реалност. Дори чувствам пеенето в посока кундалини йога – фини трептения тръгват, повишаване съзнателната честота до по-високите нива,.стихване и разтваряне за великата Мистерия на живота. Красив и силен процес, който далеч надхвърля масовите представи за „…нося очила и пея в хора…“. Силна вътрешна практика си е.

Та, спрямо вас – никога не е късно. 35 си е съвсем младежка възраст от позицията на моите 53 и почване на пеене на 52… 

Според мен курсовете са достатъчни, а личната практика учи най-добре в случая ви. Прекрасна идея е да запишете песен, песни, албум. Бих ви слушал и споделял!

Знаете какво се казва в онази мъдра книга в притчата за талантите. Някой ги изхарчил, друг ги закопал, трети ги развил. Това се иска от нас – да развиваме талантите си. Защото не са само наш ресурс, а на Живота и закопаването или неползването им си е противодействие на потока Му. Да ги умножаваме е нужно!

А „талант“ е било дума за еврейски пари във вид на монети. Ресурс и богатство си е талантът и влагането му в употреба , си е част от играта на живота.

Действайте, слушайте сърцето си!

Въпрос:

Здравейте , моля за помощ и съвет от всякакво естество! Преди около година и половина след тежка операция на коляно и много стрес на работно място започнах да получавам паник атаки. Имам силен рефлукс понякога , след консултация с не 1 и 2-ма лекари всичко излежда нормално , но ми остана травмата от атаките. Бивш спортист съм и правя опити да се завърна пак към спорта, но за удоволствие. От сухотата в гърлото и рефлукса понякога на тренировка се паниксьосвам , че не мога да дишам или , че не мога да преглътна. При силен стрес се получава същото. Твърдя за себе си , че съм здравомислещ мъж , но при всяко спортуване страха е сериозен , ако съм сам във фитнеса, при тичане и т.н. Дайте съвет, какъвто и да е , защото имам чувството , че трудно ще успея да преборя тази ситуация и да се завърна към любимия си спорт , футбол! Благодаря Ви предварително мили хора, бъдете здрави!

Отговор:

Най-общо казано, п.а. са лечител. Засега подхождате към тях като към нещо, което да махнете, което само акумулира тревожност и още п.а. Защото са във вас и борейки ги, бягате от сенки, биете се със самия себе си. А тази част, с която се борите, я е страх (метафората за вътрешното детв, което със страха ди от страха засега мразите). От слабостта, безсилието, неконтрола най-общо казано, а зад това стоят лунните ви характерови травми. Към тях именно води паниката. Към виждането травмите, осъзнаването им, разбирането им и трансформирането им с любов. До една стабилна характерова база. Та, вече сте благословен да имате водач по пътя на себеразвитието. От вас си зависи дали ще го следвате или като магаре на мост, не

Пишете в пространство, посветено на Естествената Психотерапия, която е позната като много добра в работата с тревожността.

Въпрос:

Здравейте! Намирам се в изключително труден период от живота си. От години съм с половинката си. Почти 20. Животът се стече така, че младостта ни мина бурно , през всичките години макар текущите проблеми както при всеки един, бяхме много единни. Няма да пиша много за.миналото защото настоящето не мога да го разреша у ще наблегна на него.

Преди около 10г минах период с паник атаки. Беше ад . После си стъпих на краката може би по-силна отпреди.

Но не знам какво стана и започнаха да охладняват отношенията ни бавно но значително.

На днешна дата от жената без която той не можеше и час , станах за него грозна, некадърна, последните две години не спира да ме обижда с най грозни думи. Понякога има затишие и се почва на ново.

Работя, правя много неща за дома, изключително уважителна съм към близките му.

Изведнъж след почти 20г започна да е огромен проблем че не съм добра готвачка. Когато се постарая нещо да напарвя ,въпреки обидите отново не хо харесва.

Постоянно повтаря колко съм некадърна.

Още с отварянето на очите си има агресия към мен.

Постоянно търся вината в себе си. Отслабвам; гримирам се, съобразявам се с него за всичко. Нищо не се променя. Срещу моето старание получавам постоянни обиди .

Доста самокритичен човек съм но вече не виждам накъде мога да се подобря и какво още да дам от себе си за.да си върна живота и любовта.

Истината не мога да я разбера. Дали друга жена, дали влияние от роднини? Как така в зряла възраст ще.намразищ човек който си обичал толкова????

Вече сме на близо 40..той е хубав, с възможности и много контакти..

А.аз…моят живот 20г беше той. И още е . Не знам какво да правя .

Не виждам път

Опитах всичко

Чувствам се нещастна

Не казва че.иска да се разделим а става.и ляга с омраза към мен. Уважението му става все по-малко.

Това е целият ми живот. 20 години.

Чувствам се нещастна

Искам да си върна обичта му

А не мога.

Не виждам път напред.

Моля ви

Отговор:

Четох ви и оставих семейната ви ситуация да мине през тялото, енергията и усещанията ми, за да отговоря истински. На повърхността сте грижовна и чудесна съпруга, стараете се, почти съвършена сте… А той, какво се е променило в него, се питате?! Друга жена, роднини – не мисля, едва ли.

Отговарям директно по ядрото на казуса ви, зад повърхността. Вкопчила сте се в него. Сложила сте го там, където във вас първо е нужно да е Бог/ любовта сама по себе си, после вие самата и чак тогава той. А сега той е в ядрото на живота ви. Както и с емоцията, енергията и поведението си, упорито искате и несъзнавано изисквате да поставите себе си в центъра му, там където е нужно да е Бог/ любовта. И наричате това изместване на любовта, закачане и заплитане любов. Не е. Орална зависимост при садо-мазо нагаждане с пасивно агресивно задължаване е. Което си е вид манипулация и сублиминално му се реагира чрез мощно защитно дразнене. Такова залавяне в несъзнаваното на партньора се усеща като агресия против него, а от живота се наказва. Защото така работят житейските закономерности. Ако го питаме какво се случва, защо се държи така, ще говори за някакви повърхностни маргиналности. Защото съзнателно представа си няма, но подсъзнателно прекрасно усеща вкопчеането ви и го регистрира като заплаха. И то реално е такава. Ако ви позволи такава конфигурация и ви отвръща със същото (прилепването не е любов), така работи животът, че може да се разболее, да преживее тежка злополука. Несъзнавано чувства това, а нападателното му и отчуждено поведение, макар и по един неприятен начин, поддържат системата ви в хомеостаза. Сама знаете, че по начало такова държание не е типично за него, не идва толкова от характеровите му особености, нито е поради външни фактори (друга жена, влияние от хора…), а е несъзнаван „гръмоотвод“ на семейството ви, като резултат от споменатото ви вкопчване.

Хубавото е, че познавайки тези закономерности на семейната ви система, можете да вземете мерки. Да сложите любовта в центъра и себе си като част от нея. Да се отдалечите на здравословно разстояние емоционално от мъжа си. Поведенчески и прагматично,.да отделяте повече време за самата себе си, да развиете здравословен егоизъм, по-висока самостойност и себеоценка, да ходите на курсовете, забавленията и да се занимавате с хобитата си. Което не означава да абдикирате от обязаностите си като съпруга. Говоря за приоритети и известно емоционално отдалечаване, което е здрава проява на любовта в случая.

Прочетете „Опит в оцеляването“ 1-6 на Сергей Лазарев, както и „Тайните на семейното щастие“.

Дерзайте!

Въпрос:

Здравейте, слънчеви хора!

Пиша в тази група, с цел да ме насочите към адекватна за състоянието ми психотерапия или литература. Става въпрос за загуба на родител. Ще разкажа в следващите няколко абзаца за психическото си състояние последните години изобщо. Моля да бъда предварително извинена за дължината на текста.

През последните няколко години изпаднах в класическо депресивно състояние. Лесна уморяемост, сънливост, нежелание и т.н..

Причината за това състояние са съпътстващите ме от няколко години житейски кризи. Започна се преди три-четири години. Получих здравословни проблеми и изведнъж трябваше да се изследвам за много сериозна диагноза. Е, слава Богу, разминах се без диагнозата, но осъзнах преходността на живота си и че можеше да ритна камбаната на двайсет и няколко скорострелно, та започнах да ценя времето си с близките си, да се ценя и да живея пълноценно.

Да, ама близките започнаха да минават през критични състояния – същата година татко влезе в болница в тежко състояние. Оцеля. Последваха и тревоги с други членове на семейството, все с тежки диагнози.

Осъзнах и тяхната тленност. Гледах да прекарвам пълноценно времето си с тях, да им давам любов, да се радвам на хубавите моменти. Бях в постоянен страх, че ще изгубя някой от членовете на семейството си. Все едно минах през скръб преждевременно.

Влязох в депресия – кошмари, мрачни мисли, тревожност, пушене на много цигари. Често бях като ходеща огнена топка от нерви и тревога.

От време на време имаше спокойни периоди. През тях си казвах, че трябва да спра, да се наслаждавам, да не „викам“ проблемите, особено когато ги няма.

Да, но внезапно баща ми почина.

Когато в болницата чух за тежестта на състоянието и прогнозата му – засвистяха ми ушите, изтръпнах цялята, причерня ми. Свестиха ме преди да успея да припадна. От тогава -нищо, като на автопилот съм. Не плаках при получаването на новината, нито на погребението. Не успях да се наплача и продължавам да не мога да плача. Болката, сякаш я натиках някъде дълбоко в себе си. Усещам я, задушава ме, понякога ми е тежко да ходя и болезнено да дишам, но не излиза никаква емоция от мен.

Най-големият ми страх се сбъдна. Нямам страхове вече, нямам и вяра, цел, цвят.

„Зеленчук“ съм, пълен автопилот- храня се, спя, върша си задачите, ходя по гробища, гледам да разведрявам останалите членове на семейството.

Не съм сигурна какво се случва с мен, защо такава е реакцията ми, дали е някакво депресивно „притъпяване“, дали не прегрях. Просто си съществувам, „вегетирам“.

Не искам да пия антидепресанти. Искам да да си чувствам емоциите, а не да ги притъпявам и затвярям в себе си. Ще се радвам да прочета вашите съвети, насоки или свързани преживявания.

Отговор:

Здравей, слънчево момиче!

За да потече слънчевият ти извор отново, е нужно болката да се извади, изплаче, изтъжи, изгневи и отново, и отново, във все по-фини „кръгове“ по спиралата към приемането.

Сега болката, тревожността и дори тъгата са отречени, дисоциирани са в тази анхедонична отцепеност както от мъката, така обаче и от радостта и любовта. До това усещане за празнина и живот на автопилот. Заедно с болката и душата е настрани.

Смъртта на татко, Бог да прости и светлина в пътя му, е била просто тригер на вече сериозна база от генерализирана тревожност с „прораснала“ от нея хипохондрия и депресивни „корени“. А това анхедонично отцепване на всичко, е защитно. Автоматична реакция на системата, не успяваща да обработи тревожния ужас. Познавам етиологичния процес, както и пътя по справяне през помагането в процеса му, което е част от ежедневната ми работа. Когато през транс, психотелесна преживелищност, дишане, майндфулнес и регресивна преработка на спомените травмата се декапсулира, парадоксът е, че тревожността се връща, а заедно с нея страхът от смъртта, който е прикрита характерова тревожност от безсилието в живота и тъга от безизходната обреченост на преходността ни… И както и да звучи, това връщане е напредък в процеса, защото ведно с тези дълбоко лични екзистенциални казуси, се събужда и способността за обич и смисъл, от чиято позиция решението им става възможно. Завръща се душичката, пред която социалното его вече може смирено да стихне в ДОВЕРИЕТО на приемането. Това е процес, цялостен психотерапевтичен процес отвъд едната количествена механика на душелечението, но преминаващ в качествения процес на това, което наричам „квантов скок“. В даден момент способността за смирен отказ от невротичния контрол през това смирено доверие, води до насищане с любящия смисъл. До прехвърляне себевъзприятието в красотата на любовта. Там смърт буквално няма – става на „малко пухкаво котенце“, а приемането на преходността ни води до отвъд интелектуалното, а душевно разбиране вечността ни. И в това вътрешно бойно поле Курукшетра (препратка към Бхагавад Гита, една мъдра бумага) любомъдрият ни божествен смисъл, който всъщност сме, обшува с Арджуна, с уплашената ни социална персона в един благославящ диалог. Диалог между любовта и страха, в който тревожността се топи като лед на слънце в процеса на идентификация с душевния ни вертикал!

Имате път да вървите. Една интегрална психотерапия и вещ в работата си психотерапевт биха били от полза.

Като книги, препоръчвам всичко от Сергей Лазарев, както и „Тялото помни“ на Бесел ван дер Колк.

С обич,

Орлин

Въпрос:

Здравейте! От 9 години страдам от замайване и прилошаване.Чувството е,че все едно всеки момент ще припадна.Това състояние ми пречи много- не се влияе нито от лекарства,нито от терапия.Всички изследвания са в норма.Работих дълго време с психолог и няма никакъв ефект. Няма значение дали съм вкъщи,или навън. През годините работих,макар и трудно,но вече и това не мога.Отчаяна съм и изпадам вече в депресия.Моля за съвети как да преодолея страха си от припадък.Учител съм и изпитвам ужас да не припадна пред децата. И у дома главата ми е омотана и почти през цялото време лежа.Досега не съм припадала. От Варна съм. Благодаря и бъдете здрави!

Отговор:

Пускам темата за дискусия и се включвам бай дъ уей. Първо: изследвания на жлези, витамини, възпаления при опитен ендокринолог. После, отоневролог. Ако всичко продължава въпреки взетите мерки, тогава вече психотерапевт, работещ силно, интегрално, през телесна преживелищност, транс…

Веднага ми направи впечатление, че говорите САМО за симпатикотонични симптоми, без да споменавате каквото и да е за причините, били те телесни, или травматично емоционални…

Желая не борба със симптоми, а чуване накъде водят!

Въпрос:

Здравейте. Със съпругът ми сме заедно от 17 години, той е на 37 вече. Подкрепяме се, разбираме се, обичаме се, той е невероятен баща и мой любим събеседник, имаме си своите спорове и битови дразги, но не знам дали има семейство, което да ги няма. Той е много отворен към света човек и новостите, но и изключително горделив със смесица в характера си от някакво архаично разбиране за чест и достойнство, които не кореспондират с егоистичния и лицемерен свят, в който живеем. За съжаление не е реализиран професионално.

След бурен тийнейджърски период, не поиска да продължи образование си и да потърси някакво развитие. Първите години от 20те си работеше като барман. В някакъв момент, когато вече всички около нас започнаха да се ориентират професионално и да поемат някаква посока в живота си, той изпадна в някаква дупка, като ежедневието му беше само компютърни игри, често под въздействието на марихуана (чисто бягство от реалността). Може би осъзна, че не е тръгнал в правилната посока или просто под натиска от моя страна и на родителите му това приключи . С родителите му положихме много усилия да му помогнем. Опита се да започне да учи, да си намери по-добра работа. Уви, нещата не потръгнаха според очакванията ни и в някакъв момент той отключи паник атаки. Държа да поясня, че винаги е имал моята и на родителите си подкрепата, с които аз съм в повече от прекрасни отношения. Някак успя да се съвземе, след като премина през всякакви изследвания за различни заболявания и сам се убеди, че проблема не е физически. В живота му, винаги е трябвало за всичко сам да стигне до изводите си, колкото и да си е „блъскал“ главата.

Когато аз завърших, заминахме за чужбина. Тогава се успокои и нещата се наредиха. Започна работа, на която учеше нови неща, ценяха го, развиваше се, изкарваше достатъчно пари за да се чувства удовлетворен и да успее да се грижи за нашето вече семейство. Водихме един доста добър стандарт на живот. Появи се първият ни син и ние решихме да се върнем в България, за да имаме своята среда, децата ни да растат в по-малък и спокоен град, като наличието на собствено жилище също даде своята тежест.

И тук при него нещата отново започнаха да буксуват вече 7 години. Смени над 20 работни места. Никъде не попадна на нормален колектив, на нормално заплащане. Сблъска се отново с наглия и лицеменрен манталитет на хората. Хора без всякакви компетенции да го „ръководят“, подигравката със заплащането, извънреден труд и задължения извън позицията, това възприятие за успех „мачкай за да те уважават“… все неща, които за съжаление на много места се срещат, но той не може да се бори с тях и търпимостта му е нулева. Успя поне да завърши образованието си, но на този етап това не промени нищо. Личностните му качества, които описах по-горе, водиха до един и същ резултат навсякъде – напуска. Сменя работни места, като носни кърпички, което в един момент отблъсна и всичките ни познати, които евентуално можеха да ни „ударят по едно рамо“. Естествено с всичко това, финансовото ни положение много се промени, от там социалния ни живот.

Виждам една горчилка в погледа му. Обвинява се, че не може да се грижи адекватно за семейството си. Децата вече са 2 и отговорностите не са само финансови. Но емоционалния ресурс се похабява. Аз имам хубава работа с добри доходи и възможност да израствам и виждам как той с болка го коментира. Понякога усещам и нотка на завист и яд… не само към околните, но и към него самия, най-вече яд и чувство за провал. Всичко около нас започва да става още по-задушаващо, защото вече сме в една възраст между 35-45, когато всички от средата ни вече са ориентирани в живота си и започват да берат плодовете от труда си – разполагат, ходят по почивки, купуват си автомобили, ремонтират жилищата си или си купуват нови, ресторанти, рождени дни, забавления за децата и всякакви извън класни дейности за развитие… С децата в днешно време също не е никак лесно.

Аз го обичам и подкрепям, виждам през какво преминава, виждам как се бори със себе си на всяко ново работно място. Но виждам и как очакванията и надеждите му стават все по-малки и той просто си знае, че няма да се получи и тук. Опита няколко пъти да работи за себе си (дейността му го позволява), но за съжаление всяко начало е трудно, а като нямаш и вече финансова сигурност зад гърба си, която да ти позволи да концентрираш усилията си в посока да се наложиш на пазара като специалист, а не да мислиш само за сумата необходима за семейството ти през следващият месец…. Предполагам не е нужно да казвам, че колкото и да го разбирам и подкрепям, няма как да не съпреживявам тези емоции. Чувството ми за отговорност към семейството ни ме кара да се чувствам не по-малко виновна и аз. Разочарованието от начина ни на живот и какво можем и не, да си позволим ми влияе. Аз съм човек, който обича да разполага, а от години не мога да го правя, дори и за неща свързани със синовете ми. Естествено това влияе и на отношенията ни, понякога предизвиква и скандали…. Страхувам се, в каква посока върви живота ни. Как мога да помогна на семейството си?

Отговор:

Всичко звучи прекрасно на пръв прочит. Вие сте жена, която може да вдъхновява мъжа. А това за нас мъжете, е мега важно. Едно голямо НО стои тук обаче. Светът е диалектичен. Хубаво е, че го приемате и подкрепяте безусловно. Това е подходящо като вътрешно ваше отношение. Като партньорско поведение, е нормално да имате здрави условия и изисквания. И вътрешната безусловност не само, че не си противоречи с външните условия, но силно спомага да бъдат приемани като нещо естествено, каквито са. Ако и поведенчески сте в безусловност към мъжа си, сама спомагате да бъде още едно дете до вас, което по детски се тръшка, че лошият свят и други деца му вземат играчката на „така трябва и това е редно“.

Директно към казуса му.

Той самият, както казвате, е чудесен баща и партньор. Не е и мързелив и не от леност се получава така. Тогава?! Сама казвате – горделив е. И не че действително в колективите няма лицемерие, нечестност, унижение и несправедливост. Има. Въпросът е, че под горделивостта задължително присъства лесна обидчивост. А тя е резултат от задействането на дълбоки характерови убеждения за нараняване, унижение, несправедливост, предателство… Самата горделивост съдържа огромна мнителност, болнава критичност и нездрава агресия, които са просто покривало, защита от собствените вярвания. Те са изтласкани зад сляпо петно и затова интензивно проектирани навън. Както писах, не че в реалността отсъстват, но ведно с тях, има и всичко друго. И добри процеси, хора, и благородство, и щедрост и т.н. Но, през когнитивния си филтър виждаме това, което в себе си не виждаме. Проекцията ни кара да се фокусираме в него и да го магнифицираме като под лупа. И докато така изнасяме отговорността за процеса си в обвинение и съдене на другите, никак не осъзнаваме, че бършем в света и хората собствени несъзнавани съдържания. И ако не работим по себе си, с годините всичко се засилва. А животът просто ни отразява и всяка ситуация ни насочва към тази работа. Към интенционално оттегляне проекциите, осъзнаване травмираностите и трансформацията им до стабилност. До любов.

И тук стигаме до ключов момент. Любовта е нужно да бъде пред „така трябва“. Пред малкия човешки моралец.

Светът е такъв, че неминуемо има от всичко. Каквото обаче е дълбоко в нас, в него се съсредоточаваме, виждаме и „раздуваме“. За да го решим в себе си, за да видим, че светът е какъвто си е и не него имаме да променяме, а собствената си горделивост. Да пукаме балона и, за да прегръщаме нараняванията си. За да станат на любов.

Тогава всичко идва на мястото си. Вече любовта води парада. Пак си оставаме нравствени хора, със стремеж към здрав порядък, честност и доброта, но толерансът към „неправилното“ и различното спрямо малката ни гледна точка, вече е по-голям. Защото виждаме повече през „очите“ на любовта, а нейната позиция е отвъд добро-зло, редно-нередно. Спряли сме да виждаме и вадим сламките от очите на другите, но сме видели и извадили гредите от собствените си. Не съдим толкова и не сме толкова съдени.

Осъзнаваме, че несправедливостите, предателствата и т.н. ги има и ще ги има, поне в този дизайн на този свят, в тази епоха. И че дори са част от „базисния му код“. Както се казва метафорично, доброто е дясната, а злото лявата ръка на Бога…

Та, когато любовта е застанала в ядрото ни, първо я виждаме навсякъде. Второ, създаваме я около нас си. Трето, през буфера и, имаме меката сила да приемаме света и хората каквито са. Виждаме ги ясно, не сме слепи, прозираме мотивите им, но по-малко съдим. Отказваме се да ритаме против „ръжена“ и да оправяме света, а оправяме себе си.

Това е. Ситуациите в живота на мъжа ви го насочват към работа по себе си. Психотерапевт, добри книги, разширяване осъзнаването от външните стимули до съдържанията зад пукания горделив балон и преработката им трансформативно.

Дайте му да прочете това, ако прецените.

С обич,

Орлин

Въпрос:

Създала съм си някакъв модел в главата, че до определена възраст вече трябва да имаш сериозна връзка и вече нещата да водят към семейство и деца. Ами минах я тази възраст. От години съм в сериозни връзки, които се разпадат по една или друга причина. Въпреки че съм виждала някакви червени флагове и не достатъчно добро отношение, съм оставала във връзката, защото все си мисля, че ми е време и трябва да се правят компромиси. След време си давам сметка, че за някои неща няма как да се направи компромис. И въпреки това много трудно се разделям с човека до себе си. В момента съм в същото положение. Виждам как вече връзката не върви, а аз се опитвам да я дърпам и бутам, за да тръгне нанякъде, без да виждам същото отсреща. Имам страх от това да бъда сама и че никога няма да намеря човека за мен. Виждам как жени на по 35-40 тепърва раждат първото си дете и за тях не е проблем, а аз само си мисля как трябва да ми се случи по-рано. И отчаяно търся сериозни отнишение и се опитвам да ги запазя, като пренебрегвам чувствата и достройнството си… Не знам как да променя това нещо. Не искам да съм си самодостатъчна и да ми е се тая дали ще има човек до мен или не… Но не искам и тези мисли да ме наорягат толкова, че да трябва да търпя някакви неща, за да се случи това, което искам…

Отговор:

В основата е травмата/ страхът от необичана самота, т.н. в психотерапията орални характерови елементи. Поради страха да не бъда сама и изоставена, изоставям себе си и при липсваща себелюбов и стабилен център, се нагаждам автоагресивно. Колкото повече се нагаждам, толкова повече послания давам да не бъда уважавана и да ми бъдат погазвани така или иначе непоставяните и неизисквани граници. Съответно все повече се чувствам неразбирана, пренебрегвана, невиждана и в крайна сметка, сама и изоставена, в нелюбящо взаимоотношение. Всъшност самата ми травма от самота и необичане, на принципа на самоизпълняеащата се прогноза, поражда и поддържа цялата динамика автоматично и сублиминално. Тоест първо се привличам към такива партньори, които да активират травмата и второ, така се държа, че да си ги нагодя към задействането и.

А всяка партньорска ситуация по брилянтния начин, по който работи животът, цели насочване вниманието към излекуване на травмата.

В личната и групова психотерапия на терапевта Ви, се учите на поставяне граници. На себезаявяване и здрава агресия/ асертивност. На посрещане страха от самота/ несигурната ви привързаност смело, с одъщеряването му от позицията на възрастната ви част.

Когато излъчвате любов и себеуважение, се държите съответно. Обичате се и спокойно заявявате границите си без отлагане. Такива и сигнали давате – на здрава себеоценка и умееща да поставя здрави изисквания жена. Защото в партньорството безусловната любов е вътрешно преживяване, а в самия комуникаияен акт, е нормално да се проявява през известни условия. Казано през друга терминология, въплътявате и архетипа на кралицата.

Всичко казано по-горе, се резюмира до „каквото повикало, такова се обадило“ („викането“ в случая е несъзнаваният „глас“ на травмата).

Желая силен и любящ индивидуален и групов психотерапевтичен процес.

С уважение и обич,

Орлин