Въпроси и отговори 4

Въпроси и отговори 4

Въпрос:

Здравейте!Преди 5 месеца разбрах, че мъжа ми ми изневерява, разбира се, той отрича,минахме през много труден период…към днешна дата паралелната му връзка продължава, вече над 2 години се среща с тази жена, която е и негова колежка- вариант да напусне работата си няма… много ме боли!!!Явно, за да стои при мен толкова много време не желае нещо сериозно с нея. Причините, поради които реших, че ще остана известно време с него са две: имам още чувства към него, явно и той, защото ходим на семейна терапия по негова инициатива, втората е, че имаме 2 малки деца, които отглеждаме сами основно и логистично и финансово ми е трудно да се грижа за тях сама. Имаме голям кредит, няма при кого или къде да отида. Той е много привързан към децата и те към него. Не изключвам варианта да се разделя с него в даден момент, но не мога да си представя как бих имала доверие в друг мъж …загубих доверие и в себе си, че съм красива, умна и вълнуваща жена и че някой би ме искал с две мънички деца, опитвам се да правя неща за подобряване на самооценката си, но покрай грижите за децата почти не ми остава време за мен. Не търся съвети да бягам с 300 от този мъж, защото и да бягам няма къде да отида с децата.Моля, ако има жени, преминали през това и останали със съпрузите си, кажете ми стратегия за справяне!Как да се съхраня и да се сприятеля с болката? Как да повярвам на друг, ако се разделя след време с него?Благодаря Ви за отделеното време!

Отговор:

Очевидно паралелните връзки са в разрез с ценностовата ви система и е малко вероятно това да се промени. Ако мъжът ви действително е в такава, въпреки че твърди друго, сте освен в ситуация на измяна и на упорито поддържана лъжа.

Запитайте се какво бихте направила при положение, че имахте къде да отидете, печелехте достатъчно, така че финансите да не са ви спирачка?! Представете си, че живеете през дълбока самоувереност, смелост, любов към себе си и женска харизма, че ръсите помитащ магнетизъм, идващ не само от добрите дрехи и стройно тяло, а преди всичко от качествата ви?! Как бихте реагирала при положение, че чарът ви кара мъжете да се въртят около вас като пчели около мед?! Помислете си какво би било да осъзнаете, че маса мъже са също разделени с деца и че при избора им на нова жена от основно значение е тя самата, качествата на характера и, чарът и, а децата няма да спрат един наистина качествен мъж, който разполага както с финанси, така и с порасналата си зрелост?!

Да не си помислите, че с горното ви насочвам към раздяла?! Не, това си е ваша работа. Насочвам.ви към висока самооценка, към превръщане на мазохизма и зависимостта, в които сега сте, в себелюбов, дълбоко самоуважение и асертивност, при един силен и интензивно живял живот. Живот с професионално развитие, харесвани от вас хобита, курсове, обучения. Живот, в който прегръщате наранената си част, поставяте си емоционалните граници смело, развивате се непрекъснато, харесвате се, радвате се на заниманията си, искана и обожавана сте. Ако не прозрем, че времето за такива качества, енергия и живот е сега, подходящото такова никога не идва, а оправдания се намират винаги.

Ситуацията „говори“, дава послания. Води ви навътре към вас самата, към нараняванията, които си носите, за да ги преобразувате. Ситуацията ви: „Аз търпя близкият ми човек да избира друга пред мен, защото аз не избирам себе си и се смятам несъзнавано за недостойна.“

Води ви ситуацията към прегръдка не само на страховете, но и към прегръдка на архетипите на кралицата, на дивата и можеща жена, на вещата в живота си магесница, която умее да вари омайното си биле на огъня на самооценката си! Тази омая, включваща ингредиентите на чара, самоуважението, себехаресването и магнетизма, е преди всичко любов. Първо към вас самата. Оттам и към живота.

Съществуват психотерапията, женските групи и практики…

Пиша ви това и знам, че огънят ви може да се разгори. Има ли го, развитието професионално и финансово се случва с относителна лекота, а мъже се появяват около вас на рояци, ако ще с цяла детска градина да сте. При това стойностни, смели, културни, справящи се, обичащи. Защото вие се справите, уважавате, на ниво сте и се обичате!

Тогава или ситуацията се променя ведно с човека до вас, или …

Успехи по пътя на див(н)ата чаровница!

Въпрос:

Здравейте ! Мъчи ме че не мога да стигна до отговор на следният въпрос . С момичето ми сме от миналото лято , на по 35 сме . От началото на връзката усещам грубо отношение , видима липса на емпатия ,забележки за практически всяко мое движение , дори двоен стандарт . От друга страна към мен винаги е имало изискване за сериозно отношение в целият му спектър . Не можем да стигнем до консенсус в споровете си никога , а бъдещето на връзката ни винаги се крепи на моето търпение. Опитвам се да съм мислещ и пластичен но не знам дали не е грешен подход вместо просто да оставя нещата да си заминат .

Отговор:

Приятелката ви прехвърля собствени несъзнавани нерешености. Преработката им е възможна, но единствено по собствена много висока и устойчива лична мотивация, която не идва от един разговор с вас, а от нейна собствена препатеност и поне някакво начално досещане за осъзнаване. И отнема време и още и още нелек процес по оставане в собствената болка и лекуването и, вече без „бърсането“ и удобно в близкия човек. Обект сте на двоен стандарт, принизяване, катастрофизирано набеждаване, при това още по време на период, в който тя все пак се опитва да бъде своя по-добра версия. Прогнозата за силно влошаване и превръщане на едното леко „захапване“ в нелеко ваше обезценяване, е висока. При това с прогресивно нарастване тежестта на проективната идентификация до актуалното ви очерняне през емоционални отхвърляне, кастрация, вменяване вина, нагаждане хипотезата и към негативния и филтър спрямо вас, минимизиране добрите ви качества и максимизиране лошите дори при намек за такива, постоянно съмнение и т.н…. Тоест това, което популярно се нарича гаслайтинг и емоционален тормоз. Сега сте едва в предварието на изгарящия огън на такова поведение, но след евентуалната поява на дете, всичко това би се задълбочило и засилило с пъти.

Защо така категорично поставям нещата? Защото виждам признаците, „червените флагове“, знам накъде водят и какво се крие всъщност под все още непоказаното в пълен „блясък“ същинско лице.

Разбира се, всичко е променимо. Но след години работа по себе си освен в психотерапия, чрез преминаване през тежки изпитания, ако има добрия късмет да ги получи от живота.

Това е. Решенията са си ваши. Успехи!

Въпрос:

Здравейте! Пристъпвам директно към проблема. Самоопределям се като фригидна. Не съм имала много партньори в живота си, но никога и към никого не съм изпитвала здраво сексуално желание и физическо удовлетворение. С настоящия ми партньор сме заедно от 24 години. Имаме хубав живот и прекрасно дете. И този единствен проблем който, опасявам се, може да разбие семейството ни. Той е мъж със здрав сексуален нагон и не само – желае ме и има нужда от близост с мен. За мен, от друга страна, физическия контакт е нещо, което трябва периодично да се случва, за да е той доволен. И това го наранява жестоко. Чувства се нежелан и натрапник. След последната криза той ми заяви, че всичко в семейството ни ще продължи както до сега, но не желае повече никога да ме докосва и да продължава да се чувства по този ужасен начин. Разбирам го. Но не мисля, че ще просъществуваме дълго така. Между другото да вметна, че имам дълга история с тревожност и паник атаки, които си мисля, че са свързани точно с този вечен клин във взаимоотношенията ни. Взимам и антидепресанти, които допълнително утежняват положението.

Не моля за препоръка на психотерапевт, не бих могла да говоря открито по точно този проблем. Но моля за всякакви други съвети или литература, които биха ми помогнали поне малко да променя отношението си към полови контакт. Благодаря!

Отговор:

Чувствам вас и партньора ви през редовете. Отвъд споделеното се обичате, една добра сърцатост има помежду ви. Свързва ви основно тя, а след това вече детето, битът, навикът…

Има много семейства във вашата или подобна ситуация. И не само жени изпитват подобна асексуалност. Малко по-рядко, но се срещат и мъже с липсващо или много слабо сексуално желание. При това липсата на полова тяга не е задължително свързана с полово безсилие – просто желанието го няма.

Какво може да се направи?

– Приемане. То не е автоагресивно примирение, а спокойно осъзнаване, че положението е каквото е. Приемане ваше и през разбиране, и на партньора. Така отпада собствената ви вина и излишното му обвинение. Приемането не означава и че не се търсят решения. Напротив, именно приемането е в основата на намирането им.

Казвате, че не сте готова за срещи с психотерапевт..О’к. Просто ще спомена все пак, че ние чуваме всичко, всеки ден, а казусът ви нито е срамен, нито рядък, нито пикантен от наша гледна точка…

На фона на вашето и партньорското приемане, докато се търсят решения, начини си има. Както мъжът ви е добре да ви разбере, така и вие него. Като няма желание, има радост от това, че давате радост на любимия човек, по класическия и по други начини… Важно е да има тотална искреност по темата между вас, да бъде прегърнат казусът от любовта и взаимното ви разбиране. Тогава се оказва, че освен се*с съществува и сексуалност, която се прелива в любовта и идва от нея. Прогресът тук зависи от този в следващите тирета…

– Проверява се физиологията. Хормоните. Ако е нужно нещо да се коригира, прави се.

– Изследва се характерът, травмите свързани с казуса ви, семейните и родови програми, проявяващи се през вас. Лекуват се в психотерапия.

– Съществуват много групи за женски практики, в които се ползват елементи от даоската йога и др.

– Бидейки жена, за вас самостоятелната стимулация също е ок. Част е от споменатите практики. Когато се съчетаят с отблокирането на несъзнаваната травматичност, резултатите са добри.

– Книги: със сигурност са много. Бих ви препоръчал тези на Мантак Чиа: култивиране на женската сексуална енергия. И останалите му също.

– Танците, движението, спортът, са пряко свързани със сексуалността и като енергия, и хормонално.

– Приемът на някои билкови добавки, въздействащи върху половите хормони също е добра идея.

Нищо от горното не е на всяка цена а както писах, се прави на фона на себеразбиране и приемане.

…

Наблягам отново на взаимоотношенията с мъжа ви. Взаимното ви разбиране, приемане, начини за емоционално стигане един до друг, са важна част от работата по случая ви. Успехи!

Въпрос:

Здравейте! Пиша в групата с молба за съвет! Аз съм жена, на близо 30 год.,омъжена с 2 деца. Имам две висши образования – икономическо и педагогическо. По стечение на обстоятелствата от лятото останах без работа и до днес не успявам да намеря. Живеем в много малко населено място, където без „връзки“ не може да се започне никаква работа… Вече бълва от икономисти и учители. Искам да работя квалифицирана работа по принцип. Знам,че много хора ще кажат, че трябва да работя каквото има, но толкова много си патих от лоши колеги на предишните ми работни места, че просто се страхувам вече в какъв колектив ще подадна и т.н. От няколко дни в главата ми се зароди нова идея – да уча за Медицинска сестра. По принцип това винаги ми е било мечта, но така си остана неосъществена. Но има много трудности пред мен. Предполагам, че ще ме приемат. Но семестрите ми ще бъдат много скъпи ,защото вече съм учила държавна поръчка и нямам това право повече. Трябва да бъда частен студент, като 1 семестър ще ми струва около 2 600 лв. Обучението е само в редовна форма, което значи, че няма да мога са работя. Съпругът ми ме подкрепя напълно, дори го иска повече от мен. Но идват страховете ми как ще си справяме финансово… Дали ще мога ,ако завърша като медицинска сестра да си намеря работа, страхувам се да не си изгубя времето и да вложим толкова много средства в това, а пак да не мога да си намеря работа. Много се притеснявам и не знам какво решение да взема. Сърцето ми ми казва да го направя, разумът не… Споделих за намеренията си с майка ми, тя с две думи не ме подкрепя. Казва, че е хубаво като идея, но не е реално. Казва ми,че трябва да работя, а не да уча за трети път… Не вижда как ще се оправяме финансово, и също ми каза, че те няма да ми помагат с пари за учението, ако имам пари да уча. По принцип имат финансова възможност да ни помагат, но… Ние без помощ трудно бихме се справили , ако започна да уча. Не знам защо родителите ми не ме подкрепят и не искат да ме стимулират да се реализирам, знаят че само със заплатата на съпруга ми и с 2 деца е трудно. От лятото отчаяно търся работа, но никъде не се получава и просто виждам шанс и надежда в това следване за по-добро бъдеще. Не виждам никаква алтернатива друга. Убедих се,че учител няма да стана ,защото за 1 свободно място има 100 молби и човекът е решен предварително. Моля за мнение и съвети, наистина вече не знам какво да правя. Страхувам се отново да не сгреша…

Отговор:

Парите идват, когато я има мотивацията. А вие я имате. Мъжът ви е зад вас. Майка ви – тя е от друго поколение, когато се учеше до 23 и толкова. Сега е много различно.

А търсене за медицински сестри има огромно. И ще има!

Слушайте сърцето. В случая разумът се присъединява към него напълно!

Въпрос:

Здравейте, преди време бях писала за раздялата ми инициирана от половинката ми, 20 дена след предложението му да живеем заедно. Причината беше, че се разминаваме според него, че се е уморил до се бори за нас, че спорим много , че съм опитвала да го мачкам( едно мое по грубо държание, за което се извиних и съжалих).. Не се чувствал подкрепен, била съм го пренебрегвала, не съм го оценила, но Боже Господи ние бяхме постоянно заедно и е имало моменти , в които може би не съм го усещала какво му е, но и такива в които съм. Остана един привкус, че едва ли не аз съм съсипала всичко, разяждащо чувство но вина, с което не мога да се справя…а аз дори не подозирах, че се чувства така с мен- постоянно ми казваше и показваше, че ме обича, та ако е бил нещастен, защо ми предложи и 20 дена по- късно заради мое по- криво държание сложи края, без права на обсъждане. До преди това разминаванията ни на характерите, и ситуациите си ги обсъждахме и продължавахме напред по близки и силни. Исках шанс, въпреки, че не съм сторила нищо, кой знае какво. Бях блокирана дълго време, не съм го търсила , но много страдах, обвинявах се. Наскоро ме отблокира и потърси, за да ми каже, че той е продължил напред , че не ме обича вече, че ме е изтръгнал от сърцето си и че не съм му нужна… Тея думи ме убиха още веднъж и сякаш болката стана по силна и непреодолима..мина много време, опитвам се да си помагам , но става все по зле. Как да се справя с Болката, загубата, вината…

Отговор:

(Нямам си идея дали и какво съм писал по предното ви питане..Отговарям по усет и знания на прима виста)

Раздялата няма общо с вас. Не сте ангел, никой не е, не е и нужно. Не е комуникирал не само с вас, а със самия себе си голяма част от несъзнаваното си, в което замита, задържа и компресира съдържания като в тенджера под налягане. Докато в даден момент капакът не изхвърчи. Което няма общо с вас. Никак.

Както и не би предвещавало нищо добро, ако бяхте продължили. Защото такъв, когато е в близко и продължително взаимоотношение, започва „да сипва“ невижданите и от самия него съдържания върху най-близкия си. Което го превръща в „прекрасен“ домашен потисник, който „чудно“ вменява вина, намира кусури, мрънка, а и емоционално и вербално (понякога не само…) насилва. Не е от най-тежките и майсторски манипулативни типажи, но затова пък „удивително добре“ се вписва в народното определение темерут. Което обаче в началото, а и известно време след това не му личи, тъй като ползва само прикриващата си маска. Тя остава за пред външните, но за пред най-близкия до него човек пада и тогава…

Почерпете, че ви е отървал от едно измъчено бъдеще. Благословена сте!

Въпрос:

Здравейте.

Как да спра да виждам майка си като враг? Как да направя така, че да не чувам критика към мен?

С майка ми имаме много изострени взаимоотношения от около преди 5 години. Тогава спрях да виждам света като нея и започнах да отстоявам себе си и почти не можем да водим нормален разговор.

Постоянно чувам, че не съм добре, че съм такава и онакава.

Тя ми давала съвети и се опитвала да ме успокои, а моето преживяване е на постоянно упрекване и на “не го правиш както трябва”

Стигнах до етапа, че ми е много добре когато нямаме никакви взаимноотношения. Онзи ден се скарахме за поред път. Днес ми звънна и ми каза, че трябва да си поговорим. Каза, че нещата не може да продължават така. Или да направим нещо, за да подобрим взаимоотношенията или да нямаме такива.

Трябва да си призная, че вариантът да нямаме такива много ме поблазни. Обаче пък не ми се струва редно да не опитаме.

Опитах се да обясня, че критиката не ми е приятна и просто ако може да не ме критикува. Еми според нея тя НИКОГА не ме е критикувала.

Та пак се започна ваденето на кирливи ризи.

И аз се вбесих на това ровене в миналото. Всеки си помни ситуацията от неговата камбанария и просто крайно безсмислено.

Предложих ѝ следното:

“Забравяме за всичко и започване от начало. И всеки път когато аз чуя критика ще казвам, че това съм чула, за да ми преведеш какво искаш да кажеш. А всеки път когато ти чуеш нещо неприятно, ще ми кажеш, за да може аз да ти преведа.”

Тя се съгласи. Та седя аз и се чудя как ще го постигна това. Как да запазя спокойствие и да не влизам в раната, а спокойно да кажа какво чувам и чувствам? Има ли нещо, което мога да си повтарям, когато си общувам с нея? Моля, ако се сещате за нещо, което мога да правя или да направя, да коментирате. Благодаря.

Отговор:

За да запазите спокойствие отвъд раната, е нужно да минете през раната. Да я излекувате. Взели сте много добро комуникативно решение. За да работи обаче, е необходимо да полекувате нараненото си вътрешно дете, което продължава да се чувства обидено, смазано, неодобрено, нехаресвано ако…, емоционално бито и критикувано….

Как става това лечение? Чрез осъзнаване, че зад защитния гняв стои травмираност. Чрез изследване на тази травмираност. На съдържащите се в нея вярвания, страхове, вини, срам, усещания, телесния и израз. Осъзнаване, което в началото е чисто когнитивно-лекситимично, но постепенно прераства във все по-психотелесно и емоционално приземено. Една постепенно разширяваща се пътека между съзнанието и несъзнаваното, през която получавате все по-мигновен достъп до наранената през възпитанието си емоция (метафората за вътрешното дете). Осъзнат достъп, през който имате възможността за промяна в стабилна, спокойна емоционална база. В психоанализата процесът се нарича трансформативно удържане. Помощните средства могат да бъдат богат набор от техники, методи и прийоми: когнитивни, хипнотични, медитативни, психотелесни, поведенчески…

Когато така поработите по достъпа и трансформацията на болката, тя все повече се превръща в самообладана стабилност. Тогава дори умишлено обшувате повече с майка си: за да удържате, трансформирате и практикувате порасналата си сигурност.

Само тогава сте истински пораснала! Дотогава се поставяте несъзнавано в гневно арогантната позиция нанпо-голямата от родителя си и недоволна от нея, докато вътрешно продължавате да бъдете обиденото малко детенце, жегващо се „от полъха на вятъра“ и при най-лекия намек…

Горе всъщност описвам психотерапевтичния процес. Разбира се, може и сама, макар и по-трудно, бавно и несигурно… Биха били от полза и констелациите, в които осъзнавате нужната йерархия и нарушаването и, символично поставяте начало на промяната до здраво положение. А в психотерапията актуално вършите работата в дълбочина. Защото констелациите много допринасят за осъзнаването, но що се касае дълбоката промяна, интегралната психотерапия е пътят.

Понякога в коснтелациите се вижда и нещо друго, което допринася за подобна ситуация. Родителят несъзнавано поставя на мястото ни някой изключен и невиждан член на родовата система. Съответно не ни вижда като дете, а като по-голям/а от него, който му/и е длъжен. Тоест, заплитането може да има дълбоки корени… Когато се пренаредят нещата и се освободи психоенергийно, отново гореспоменатият достъп до нараненостите, трансформативното удържане и трансформацията до зряло самообладание е пътят.

…

Пиша ви горното както през терапевтичния си опит, така и през личния. Силен и нелек процес е, както и изключително ценен и дълбоко прераждащ.

Желая красиво следване на пътя ви!

Въпрос:

Здравейте. Прекрасна група е това. Осмелявам се и аз да пиша. Как се справяте с травмата от изоставяне? С чувството за самота и празнота? Отгледана съм от бабате ми, за съжаление те починаха. Биологичната ми майка си е тръгнала от мен, когато съм била на 1г възраст. Никога не сме имали контакт. Имам и мащеха, с която се разбирам и баща, с който имаме нормални отношения. Не живея с родителите си. И полусестра с която за съжаление нямам особен контакт напоследък. Боря се с тези неща от няколко години. Разбира се тези травми се появяват, когато съм във връзка. Имам връзка от 3 години с жена. Аз самата съм жена. Надявам се да няма хора тук, които биха ме осъдили за сексуалната ми ориентация. Мисля, че намерих прекрасен човек. Разбиращ, помагащ с моите страхове и травми, любящ, грижовен и отговорен. Но любовта ни се засили с времето. В началото аз постоянно се чувствах изоставена, когато тя се прибираше при своите родители уикендите, приемах го лично. Че не ме обича и че ме поставя на второ място. Постоянно се държах сърдито, грубо, обвинително и изискващо. Исках да задоволи всичките ми нужди и да запълни всичките ми празноти. Бързах да заживеем заедно и тя може би усети, че още не сме готови за тази крачка и чак сега предприемхе тази стъпка, след 3 години. Заради тези мои поведения доста я отблъснах. Това повлия и на секса. Стана по – рядък и аз ставах все по – изискваща и чувстваща се нежелана. Сексът беше като постижение за мен. Чувствах се като преследвач, а тя плячката. С времето разбрах, че сексът е на периоди и не може винаги да получаваме това, което искаме. И когато натякваш постоянно на някой, че не правите достатъчно секс, той става още по-рьдък. Ходих на психолог 1 година сама. После ходихме на терапия за двойки. Помогна ни доста. И аз с времето осъзнах какъв прекрасен човек имам до себе си. Колко трябва да съм благодарна. Колко ме изтърпя. И че не трябва да прибързвам за всичко. Вече не се караме често. Разбираме се, уважаваме, комуникираме открито за всичко и решаваме заедно проблемите. Аз се опитвам да не съм толкова изискваща и да искам тя да е всичко за мен. Забелязах, че когато аз се промених и тя се промени и стана по-любяща към мен, по – чувствена и ми даваше повече любов от която имах нужда. Със секса се понапаснахме. Аз все още желая да е по-чест.Но поне вече не се сърдя и ядосвам дори да не се случи, когато поискам. Опитвам се да съм по-разбираща и по-малко егоист. Да не приемам лично нещата и да обичам себе си повече. Понякога изпадам в емоционални кризи, когато се почувствам застрашена, че ще ме наранят, изоставят, пренебрегнат. И се опитвам да си повтарям нещата, които научавам всеки ден от терапия, съвети от приятели и тн. Да се обичам, да прегърна вътрешното си дете и да не се чувствам празна. Но понякога ми е много трудно да се справям с емоциите си и с всичко що е в моята глава. Всичко е наред в живота ми. Щастлива съм. Имам връзка, приятели, хубава работа, пътувам, излизам. И нещо все не ми достига. Колкото и да постигам, каквото и да печеля, каквото и да сменя (работа, квартира) Когато остана сама със себе си за повече от 2 дена и “демоните” (травмите) ми ме обвземат. Натрапчивите мисли влизат и ми е много трудно да се контролирам да не нараня най – близкия ми човек. Именно човекът до мен. Така се държа само с партньора си, със семейство и приятели не. Постоянно живея в очакване, страх, какво ще се случи и дали ще е лошо, какво няма да се случи както искам и дали ще се получи дългосрочно връзката ни, дали ще си остана сама някой ден и ако да, дали ще се справя със самотата, дали сексът ще ни намалее още впоследствие като заживеем заедно, дали ще ни се месят родители в отношенията, дали ще мога да си превъзмогна травмите и такива неща. Дали ще израстна още повече и стана по-силна. Писна ми да се самосъжалявам и да съм жертвата. Не искам да бъда този взискателен и празен човек. Досега винаги съм попадала на токсични хора за връзка. И винаги във всички отношения аз съм била по needy. Другите все бягаха и бяха по студени. За първи път имам човек, който да ми дава любов и да ме приема с всички недостатъци. Имала съм и доста лоши приятели. И всичките тези рани изградиха в мен една стена, страх и безпокойство. Страх от нараняване, от неизвестното, от моите травми -“демони” както ги наричам.

Въпроси: Как вие се справяте със самотата? Чувството за контрол? Празнотата? Лъжливите мисли? Натрапчиви мисли? Изискванията и очакванията към партньора? Лошото , сърдито дете, което не получава това, което иска? И другите неща, които споменах по-горе.

Силно се надявам и други като мен да успеят да превъзмогнат нещата от миналото и да живеят в мир със себе си. Благодаря много за съветите Бъдете здрави. На 28 г съм.

Отговор:

Във връзка сте с жена със сигурна привързаност, която удържа несигурната ви, тревожно-амбивалентна привързаност. Тоест оралните ви динамики на прилепване, свръхизисквания, циклотимични идеализации, последвани от обидени обезценявания, нарушаване нейни граници при неясни ваши собствени…

Ходите на психотерапия, минала сте през доста, опитвате да работите по себе си и сте стигнала донякъде. Поздравления! Затова и се е появила партньорката със сигурна привързаност, която ви дава прекрасна база за още по-задълбочена собствена преработка.

Как? В интегралната/ цялостната психотерапия (като естествената, във фейс страничката на която пишете) има градация от подходи, които ви допират и поставят в лечебно общение все по-„плътно“ с въпросната празнота и самотност, разкъсана изоставеност и сираческо(подобно) безлюбие… От анализа, през когнитивна преработка, визуалност (хипноза и др.), психотелесност, психоенергетика. И все повече комбинация на подходите с цел ваш директен трансформиращо-лечебен достъп до травмата ви. Защото склонността автоматично да се изтласква зад защити, е огромна. Тези защити обаче вече не вършат работа, а вторичната „печалба“ от поведенията на вкопчване, изисквания, зависимост, постоянно тестване другия, нарушаване границите му и т.н., отдавна се е превърнала в щета.

Ползвайки психотерапевтичната технология и процес, се научавате малко по малко плавно да изоставяте маладаптивните вече защитни механизми и да оставате в едно все по-пряко, бързо и достъпно общение с травмите си. С болката си. Докато в даден момент осъзнаете, че не патеричките на една или друга техника са важните, а именно този любящ достъп на една все по-зряла, възрастна част от вас, която пряко да общува с празнотата. Вече не толкова с техника, колкото с осъзнаването, че каквото и да е миналото,.сега мама на безлюбния вътрешен вой сте вие. Тогава отпада мрънкането, отива си инфантилната жертвена позиция и всичко става възможно.

Този пряк допир боли. Когато обаче е не с борба, а със смирено обичане, тази ни несъзнавана част все повече ни се доверява. И не толкова на нас, съзнанието, колкото на любовта, на благостта и смисълът, минаващи през смирението ни. Тогава болката става поносима, дори градивна. Градите се една нова вие. От орално и хистерично зависима и мрънкаща, в дълбоко обичащ се и обичащ истински човек, вече способен на здраво ограничение на себе си, оттам и на спазване границите на другия, чуване на отказ спокойно…

Какво казвам с горното?

Важно е терапевтът ви да е наистина изключително предизвикващо и пробивно работещ, никак да не ви жали, защото много ви обича (емпатия), да ползва цялата интегрална методология силно, както и вие активно да му съдействате. Важно е и личната психотерапия да се съчетава с груповата.

Всичко това е важно, за да се научите на описвания директен досег с дълбочините си, от които засега бягате вече по-малко, но все още „извръщате глава“. Досег с любяща благост и доверие. В любовта, а оттам в онази детска част от вас, имаща.нужда от прякото ви, не на думи, топло присъствие с любяща прегръдка.

Добра идея е и редовната медитативна практика, в която оставате сама със самата себе си, допирате се активно до празнотата и смъртта – все страшни за вас думички… Редовна медитативна практика, мотивацията за която идва от периодичните медитативни оттегляне за по десетина дни нелека работа по себе си…

Пътеката е ясна за миналите по нея. Спомням си годините от живота си, през които самотното непрегръщане сякаш „с нож можеше да се реже“ поради интензивната плътност на преживяването му…

…

Път има. Успехи по пътя!

…

п.п.: част от процеса са и констелационните групи, както и работата с прошката на мама, на възпитателите въобще, на себе си… Прошка, даваща шанс всъщност за поемане здрава отговорност за съдбата си от позицията на възрастна.

Въпрос:

Здравейте група! Следя от години постовете тук! И повечето от тях са ми много полезни.

Аз имам много неприятна “карма” ако така мога да го нарека.

Винаги когато вляза в отношения без значение под каква форма-винаги се появява трето лице. Колкото и да са прекрасни отношенията ми. Дали се появява някоя бивша или просто губят интерес към мен и започват да се виждат с други,но винаги се оказвам в триъгълник.

Не знам как успявам винаги да привлека подобни събития към себе си…и не знам как да променя този стереотип ..тъй като това е ужасно токсично.

Отговор:

(1) Само ще допълня вече чудесно казаното от колегите.

Възможно е да има несъзнавано повторение на семейни модели и отношения. Това се проучва и променя в процес на психотерапия.

По-конкретно, нещо споменато от Нина: балансът между вземането и даването и ревностният/ обсерващ стремеж за себепостаеяне в центъра на другия. Несъзнавано, разбира се. Двете са свързани и преплетени динамики. И двете сублиминално гонят всеки по-стойнистен партньор (ка). А ако остане, бива от смазан емоционално, до разболян и дори погубен.

Какво точно казвам? Почвам от по-психосоциалната част: от обсебеащото и наситено с високи очаквания даване. В началото е много сладко – грижи, любов, сексуалност, внимание, отдаване… С времето обаче започва да става все по-натоварващо и за двете страни. Заливаната с даване страна започва да свири чувства по-малка, дори унизявана от цялото това даване с нениски изисквания обаче за реципрочност. Ако се подчини на очакванията на даващия, се чувства като задължен роб и собственост. Ако пък не се подчинява, започва да се чувства виновен(на). И при двете реакции (не си противоречат, често се редуват), човекът започва да се чувства от смазан и длъжен роб-собственост, до виновен неблагодарник. При трети вариант на лична реакция, когато не е податлив на вина, просто приема свръхдаващия за даденост и губи уважението си. Даващият пък се чувства неудовлетворен или от нереципрочността, или отсрещният се подчинява на обсебването, губи интереса си като към смачкана личност. До последното се стига след продължително съжителство.

Ако получаващият не се подчинява на обсебването, вината започва да му тежи и бяга в стара или нов връзка. Ако робко се подчини на ревностния стремеж за собственост (несъзнаван), влиза в зависима автоагресия, която го/я депресира и има склонност да психосоматизира от невротичности, до актуални болестни състояния, дори смъртоносни. Ако навреме почувства/ интуира опасността, бяга. В старата си връзка или в нова. Или просто напуска взаимоотношението, смътно или по-ясно и съзнателно чувствайки тежестта, себезагубата и надвисналата опасност.

Защото такова обсебващо, с високи очаквания даване е не толкова любов (има я, но промесена), колкото създаване на съзависимост. Здравото даване идва от задоволени собствени потребности, от пълнота, даваща свобода. Имаме взаимни изисквания, имаме условности, но идват от любяща зрялост, адекватни и поносими са. А обсебеащото даване е от половинчатост, желаеща да засмуче обекта си в зависимост, пълнеща незадоволените нужди на даващия. Тоест, такова даване взема. Оксиморон е, но е факт. Обсебва личността, отнема свободата, индивидуалността и, манипулативно (не е нужно да е съзнавано) вменява вина и огромни изисквания.

Още една допълваща гледна точка в (2).

(2) Гореописваното обсебващо даване се нарича още манипулация през грижа. Аз се грижа за теб, но изисквам да изоставиш не само индивидуалността си, но и ядрото и, да ме сложиш на мястото, на което е нужно да е Бог/ любовта към източника. Сергей Лазарев говори за това какво се случва, когато обектът на такава „любяща“ манипулация през грижа се подчини. Автоагресията и следващото от това невротизиране и психосоматика описах от чисто психодинамична гледна точка.

От една психодуховна перспектива същото е престъпление спрямо йерархията от ценностите – изместване на любовта/ Бога от центъра и поставяне на Негово място на човек. Нарушава се заповедта за единобожието, тоест любовта да е в ядрото на живота ни. Както и на „не си прави кумири“, която е свързана с първата препоръка…. Имам раздел със статии по темата: Естествена Християнска Психотерапия.

Когато партньорът се постави там, където е добре да е любящият смисъл, дори външно всичко да е перфектно, закономерно се появяват невротизиране, болести, житейски несполуки, катаклизми, евентуално дори смърт.

Това важи за относително здравия, непсихопатизиран/ необездушен човек. При последните това привидно не се случва, на цената на лишение от същността и огромни собствени и за рода „кредити“… При що годе здравия човек обаче шамарите идват бързо – не като наказание, а като пътеводител за завръщане към любовта. А обектът на обсебеащата манипулация, несъзнавано отнемаща свободата и поставяща „грижовния обичащ“ на мястото на смисъла – обектът започва да чувства заплахата, надвиснала над него. Рядко съзнателно, но като едно смътно чувство за нападение и страх „от костите“…

Та така – книгите на Сергей Лазарев са чудесно пособие, препоръчвам ги горещо!

Въпрос:

Здравейте! Групата е прекрасна и за това се осмелих да пиша тук.Имам проблем, за решението на който се нуждая от странично мнение и затова моля за помощ.

От пет години живея с мъж, 20 години по – голям от мен, а от половин година сме сгодени. С нас живее и 15 годишното му дете от предишна връзка.

Детето ме прие добре и се разбираме чудесно. Ако има проблем или нужда от помощ търси мен, а не баща си. В семейството се обичаме и разбираме добре, но….и тук идва проблема.

Още преди да заживеем заедно знаех , че бившата на мъжа ми , въпреки, че го е напуснала, оставяйки го сам с малко дете, все още е някакъв фактор в живота му.

Периодично го търси за услуги и най – вече за пари, а той се отзовава защото е майка на детето му.

Когато заживяхме заедно, поговорихме по темата и му казах, че не ми е приятно да я издържаме. Вече сме семейство с домакинство, за което се грижим заедно. Приходите и разходите ни са общи и някакси не ми се струва нормално да издържаме бившата. Той се съгласи с мен и каза, че ще се оттегли лека полека за да не нарани „чувствата“ ѝ , а ѝ за да не му вземе детето ( с това го държи). Тук е момента да вмъкна, че тя ги е напуснала заради друг мъж, с когото живее и до днес. Може цял месец да не се обади на сина си , но закъса ли финансово – звъни на мъжа ми.

Наскоро съвсем случайно научихме, че използва детето, като му иска пари.

С това чашата преля!

Преди няколко дни отново се обади за услуга на мъжа ми. Помолих го да включи на говорител и я попитах до кога ще се възползва от нас.

И като се започнаха едни обиди, едни грозни и злобни неща за мен….

Поглеждам милото с надежда, че ще се намеси, а той един такъв притеснен. Изпаднах в потрес!

Не се обидих толкова на нея, а на това, че моят любим не се намеси по никакъв начин. Излязох без да кажа дума. Той тръгна след мен с извинения и обещания да оправи всичко, но аз като че ли погледнах с други очи на нещата. Коя съм аз за него? Жената, която му е удобна, защото му „върти“ къщата и се грижи за детето? Или любимата, за която е готов да излезе срещу всеки? С удоволствие ще съм първата ако знам , че за него съм втората, но не усещам нещата така.

Мисля си дали не действах прекалено импулсивно?

Може би не трябваше да се намесвам, но ми омръзна да ни има за банкомат, а мъжът ми да не смее да ѝ каже нищо. След тази случка, бившата доста често започна да търси детето и бих се радвала за него, ако не се се притеснявах, че ще го настрои срещу мен, защото нещата съвсем ще се усложнят. Знам, че той е умно момче, но тя е добра манипулаторка. Може би изглежда, че ревнувам мъжа си, но не е така, защото зная, че няма чувства към нея.

Сега съм в чуденка как да постъпя?

Да се примеря с положението или ……

Отговор:

Съвсем на място си е чуденката… Новото семейство е с приоритет пред старото. А проблемът е не само в използваческото евтино поведение на бившата, а в това, че за мъжа ви вътрешно тя все още е приоритет. Твърде важна му е, стои там, където е нужно да сте вие. Това е нужно да се промени в няколко партньорски консултации. Не се ли промени – съмненията ви са съвсем основателни, както и посоката на разсъждения и вземане решение.

Детето – ами почти мъж е вече, не е глупав. Колкото майка му има влияние върху му, толкова и вие. Важното е да поддържате връзката си с него през едно искрено уважение към майката, такава каквато е. Приемането знаете, не означава съгласие, а фактът, че човекът е такъв какъвто е…

…

Основното в казуса си остава отношението на партньора ви към майката на детето. В него никак не е бивша, дълбоко присъства в душата му и никак не се е разделил с нея емоционално…

Това разделяне не означава мразене, а освобождаване, скъсване връзките, които правят хората партньори. Не са скъсани, не е приел ситуацията реалистично, не я е изстрадал. Дори приема наличието на друг, но вътрешно не я е пуснал…

Това е – ако пускането не се случи, вие се явявате нещо като сурогат, не и актуалната партньорка…

Относно парите. Ниска не е редно да я хрантути. Умишлено ползвам по-груба и тежка дума. Защото поведението и е изключително евтино-манипулативно. Тя е възрастен човек, сама е избрала да встъпи във връзка с друг мъж. Да се справя финансово сама и с помощта на новия си партньор. Това е. Към сина пари така или иначе си текат достатъчно, като е нужно да се внимава да са за него, не за майка му.

…

Някои жени обаче не чакат, а активно заемат позицията си в мъжа и партньорската система. Как? Чрез активно съблазняване, което далеч не е само се*кс , а синхрон и водене, грабване на вниманието, енергията, сублиминално насочване решенията на партньора. Не е някаква некачествена манипулация – природно поведение си е. А както ми се струва – партньорът ви би бил податлив не само на майсторско съблазняване, но и на малко по-доминантно такова. Така е свикнал и е обучен от бившата… Не казвам да бъдете като нея, а активно да се вклините в установките му, за да застанете на нейно място. Това е житейско изкуство.

Успехи!

Въпрос:

Здравейте, искам да помоля за помощ!

Аз съм жена на 27 години, майка на две прекрасни деца. От известно време се чувствам супер разсеяна, на моменти направо неадекватна.

Миналата седмица ми се случи нещо, което до сега, никога не ми се беше случвало. По време на вечеря в ресторант, с мъжа ми спорехме за нещо, много тъпо от рода на цървулите калоши ли са, абе голяма тъпотия, нищо важно, даже смешно. Но аз се почувствах толкова напрегната, вцепених се, сякаш времето спря, затекоха ми сълзи, сърцебиене. Имах чувството, че полудявам.

От тази случка насам, се чувствам като в мъгла, мисълта ми е толкова неясна. Усещам се, че в разговор забивам, знам какво искам да кажа, а немога, забравям каквото съм имала да казвам.

Като се опитам да се сетя за нещо, което да кажем е станало преди час, в главата ми спомена е толкова блед и неясен, сякаш са минали години, а то се е случило туко що. Изпитвам затруднения да си подредя мислите, всичко ми е каша.

Моля ви, дайте ми съвет, към какъв лекар да се обърна. Как да си помогна.

Благодаря на всички, които ме изчетоха!

Отговор:

Получила сте паническа атака. А тревожният ви фон принципно е завишен – оттам мозъчната „мъгла“, забравянето, усещанията за неадекватност.

Какво се прави ли?

Посещава се добър ендокринолог. Ако всичко с жлезите и т.н. е о’к, се насочвате към психотерапия. На фона на антидепресант или не. Ако е на медикаментозен фон,.психотерапията е поне два пъти по-продължителна, поради факта, че медикаментът „замазва“ това, с което в ефективната психотерапия се работи – страха. Присъединява се към психичното му изтласкване., а когато се спре по схема, често всичко се връща отново, тъй като се оказва, че психотелесната система всъшност е чакала на медикамента, нежели на психотерапията.

Другият вариант – психотерапия без медикаменти, е много по-бърз, но и по-смел, по-изискващ подходящо разбиране, готовност за самопредизвикване, тотална искреност със себе си, виждането че ставащото е учебен процес, целящ характеровата ви синхронизация и подобряване живота ви, а не нещо гадно, което механично да се маха. Съответно подходът е различен – на учене от ставащото, на работа по себе си, на ставане по-смела, доверяваща се на тялото и живота, автентична и сигурна, обичаща и заявяваща се.

Ако паниката силово се потиска (а медикаментите нерядко се явяват част от такъв процес), има опасност периодичните им експлозии да се разредят, но тревожността „да се разстеле“ като генерализиран общ фон, което не е желателно…

За да не се случи това, с паниката се общува, вижда се като приятел и гайд, водещ пряко към онези дълбоки детски несигурности в нас, които имат нужда от вниманието, грижата и любовта ни.

Въпрос:

Здравейте група!

Може да е досадно за някой всички тези анонимни постове, но както голяма част от вас, така и аз имам много познати, които са тук, а въпросът, който искам да задам е доста личен. До себе си съм допуснал двама-трима човек (включая и роднини в това число (така че това може спокойно да не се взима предвид).

Мъж между 30 и 40 съм, женен-разведен, с не много връзки зад гърба си, но пък за сметка на това пълноценни и пъстри със своите напълно нормални опитности/предизвикателства. Започнах път на трансформация преди около 4 години. Осъзната е травмата от детсвото, приета е и смятам, че е излекувана. Към днешна дата се чувствам в абсолютна хармония и баланс със себе си; осъзнат и приел се със своите си добри и нетолкова добри черти. Спрял съм да се напъвам да се вписвам на грешни места и да отговарям на нечий очаквания. Чувствам се добре.

Засега съм „ерген“, но не се срещам безразборно с представители на женския пол. Установявам контакт с някоя жена, комуникацията потръгва по естествен и непринуден начин, но много бързо и много лесно пробивам „първичната бариера“ и успявам да стигна до нетолкова атрактивните (за тях самите) места на сърцето/душата им. И осъзнавам, че за пореден път съм привлякъл жена, от каквато смятам, че нямам нужда. Нямам потребността като смятащ се за осъзнат човек да влизам в отношения с която и да е, ако според моята призма тя е недостатъчно осъзната за своите лични битки и борби.

Според наученото, изчетеното и осъзнатото, човек привлича това, от което има нужда дълбоко в себе си, а не от това, което съзнанието му казва. И тук идва конфликтът в мен, защото съзнанието ми хем ми казва, че няма как да изградя стабилна основа за дълготрайни отношения с жена, с която сме на коренно различно ниво (духовно, ментално, емоционално), хем изпитвам някакво известно задължение да съм ѝ в помощ. Да, наясно съм с механизмите на травмата. Да, имал съм неосъзната потребност да се доказвам, да получа валидация, одобрение, признание „отвън“, но това отдавна не диктува живота ми, тъй като както споделих по-горе това е напълно осъзнато, смирен съм, тоест приел съм го изцяло и съм разрешил този казус в пълния смисъл според мен като нито ми е важно, нито ми водещо и въобще не ми е на всяка цена да го получа. Осъзнал съм, че човек дава само това, което е готов да даде, а по чисто мъжка природа, но и като характер, изпитвам потребността да давам. От друга страна, бидейки наясно с триъгълника на Карпман и имал три връзки до тук, в които съм бил всяка от „ролите“ – спасител, жертва, агресор, чувствам се повече от готов да не се въртя повече в една от трите роли и да „изляза“ от триъгълника.

Ако действително съм готов, защо продължавам да привличам хора, за които да съм или спасител, или агресор? Няма как да го допусна…

Отговор:

Спомням си веднъж по време на индивидуалната ми психотерапия при колежка (Мадлен) споделих как от много години активно работя с травмите си, а те пак и пак „се обаждат“… Колежката искрено сподели същото и за себе си – фактът, че такова нещо като „пълно и изцяло излекуване“ на

травмите е несвързан с реалността перфекционизъм. А на практика травмите просто биват виждани, обгрижвани с любящо приемане, върху тях „се присаждат“ здравите вярвания, възприятия, модели и реакции. Силата на травмираната болка силно намалява, но една тяхна база винаги си остава. Просто вече прегърнатата им болка, станала на мъдрост, се влива в новите здрави модели. Но едно малко парченце от травмите си остава. Така е и редно да бъде. Това са спомени за преживени и надживени до смисъл опитности- години от житие-битието ни са.

Неслучайно разказвам горното- корелира със ставащото във вас. Чувства се един максимализъм и дори идеализация във вътрешния ви процес, които активно дисоциират една по-дълбока част от характеровите ви травматични съдържания, която не виждате и затова проецирате и идентифицирате навън, което всъщност описвате.

Чудесно е разсъждението ви за ролите в триъгълника, за това че има по-здрави реакции от това.

Сам казвате, че отвън ни се дава не това, което искаме, а от което имаме нужда. В случая вижданите в жените несъвършенства насочват процеса ви към едно по-дълбоко вглеждане в съдържания във вас самия, които засега са несъзнавани. Към осъзнаването им при един смирено „стопен“ перфекционизъм, трансформативното им удържане до една още по-здрава и стабилна база.

Успехи по пътя!

Въпрос:

Здравейте. Интересувам се от темата алкохолизъм. От години семейството ми страда, заради зависимостта на баща ми (64г). Скоро ще го изпишат от клиника за зависимости във Варна, в която прекара кратко време, докато го изчистят и поне посеят началото (надявам се) на промяна. Търся човек, с който да започне да работи когато се прибере в София – психолог, психиатър, терапевт… В началото ще трябват вероятно домашни посещения, докато укрепне и може да работи с група или в кабинет на терапевта. Съгласен е да се лекува, така че се надявам да имаме успеваемост.

Пиша в групата с молба, ако някой от вас може да ми препоръчал терапевт в тази област.

Сърдечно благодаря

Отговор:

Здравейте! Това, че баща ви иска да се лекува, е добра новина. В питането си споменавате домашни посещения или ходене при психолог. Домашни посещения правят предимно неопитните колеги с малко работа, които могат да си позволят такива. Посещенията при психотерапевт веднъж седмично вършат работа едва когато личната мотивация на алкохолика е укрепнала и е бил трезвен дълго време. АА групите също – истински ефективни са, когато вече голяма част от работата е свършена – иначе се почва с напред-назад, с опити за излизане и пропадане обратно в порока, като сбирките се ползват предимно за социална среда, което е о’к, но е целево недостатъчно.

Как се процедира така, че действително да се постигне трайна и устойчива трезвеност?

1) Постъпва се за поне 3, а желателно и за 6 месеца в общност за зависимости. В София: Рето, Ново начало, Кошер, Трамплин, Феникс и др.

В общността се практикува двуразова за деня групова психотерапия, индивидуална терапия, трудотерапия.

Следва се структура на дневен режим, дисциплина и йерархия, които се интернализират в резидента като своя собствена вътрешна структура, мотивация, ценности и воля за здрав живот. Защото всичко това е в огромна степен подринато или загубено в алкохолика.

През месеците в комуната се посреща физическата и психичната абситенция смело, създават се добри модели на мислене и световъзприятие, двигателна активност и качествени взаимоотношения с другите. Осъзнават се и се преформулират вторичните „ползи“ от употребата като актуални щети, търсят се и се намират здрави начини за задоволяване потребностите.

2) След излизането трезвеността вече е възможно да се поддържа чрез редовни посещения на дневен център, психотерапевт веднъж седмично, сбирки на АА. Тогава това е ефективно.

3) Трезвият човек е нужно да чете добра литература, да следва силни цели, да работи и поддържа заетост, да общува в стойностна среда (което предполага решителна промяна на старата такава /с каквито се събереш, такъв ставаш!/) …

…

Когато се следва гореспоменатата пътека, справянето е реален факт, а ходът на жизнения цикъл се нормализира до синхрон с човещината и смисъла.

Въпрос:

Здравейте! Ще се радвам да чуя мнението на професионалисти или хора, които имат същия опит като моя.

Ревнувам. До степен, в която откривам перфектната жена за моя мъж и се вманиачавам в мисълта, че тя е перфектна за него и рано или късно те ще се срещнат и ще бъдат щастливи заедно. Вчаниачаването е до болестно състояние, мислите за този сценарии са винаги с мен, винаги. Толкова се вкарвам в този филм, че мозъка ми започва да влиза в плашещи детайли. Случвало ми се е три пъти. Един път с бивш мой приятел като положението там не беше толкова вманиачено. И два пъти със сегашния ми мъж. Първо беше една жена, сега се появи нова на хоризонта. Все още не съм сигурна дали всъщност не е истина и това е просто интуиция(при мен е много развита).

Става ви ясно на какво ниво е самочувствието ми. С това съм наясно и работя в тази посока. Просто ми е интересно дали във вашата практика или личен живот сте срещали подобен случай и как сте се справили, ако сте. Благодаря.

Отговор:

Огън жена… Но болезнено изгарящ огън. С дълбоко вплетено либидо в него, ведно с травмите. Ревност от натрапливо-свръхценностова идеация до характерова параноидност. И всичко между двете. От параноидно-хистрионно въздигане в свръхценност на фантазията, даваща мъчителна драма като изкривен начин да съм важна за самата себе си през болката, стигаща до мощно агресивно-либидинозно наситен кошмар… До на моменти губене в ревностна параноя. На моменти, поради характерово/ личностово акцентуираната база на състоянието, различна от психозата.

Пиша през чувстването ви през редовете, като само ви обличам в дрехите на пси познанието си.

Нещо отвътре ви иска тази свръхценна за вас, натрапливо-интрузивна драма. Болката дълбоко се е сраснала със сексуалността/ либидото. Травми автобиографични, но и родови. Промъква се през преживяванията ви лоялна, сляпа обич към баби, на които им се е налагало да понасят сега фантазните за вас ситуации. А там някога в гена и рода ви, в минало, което е сега в емоцията ви, реалии.

Не целя да ви давам изчерпателен отговор и ултиматно решение. Просто скицирам в думи допира на интуицията си до съдбата ви. Чувствам ви и пускам усета си да преминава през познанията ми.

…

В индивидуална терапия и констелации бихте разопаковали сега скритата основа на казуса си.

Пращам доверието си в душата ви, надхвърляща всичко това!

О.Б.

„Главният грях на човека е горделивостта. Точно горделивостта лежи в основата на всички грехове. Един от основните признаци на горделивостта – това е усещането за превъзходство на човешката воля над Божията, усещането за първичност на човешкото „аз“. Горделивостта е подобна на ракова клетка, която иска да подчини на себе си целия организъм.“

Сергей Лазарев, „Лицата на горделивостта“

………

Ракът обикновено се приема по дифолт за зло. Еволюционно погледнато обаче, раковите клетки се явяват филогенетично древни, съществуващи някъде на нивото на дълбоката организмична атавистичност, далеч преди човешкото, животинското, преди ясната организмична организация. Раковите клетки, еволюционно филогенетчно погледнати, са дори не деца, дори не малки бебета, а сформирования предхождащи организмичната цялост, обединена около обща функционална цел. И все пак, най-близо до човешкото ни разбиране, по психичните си характеристики онкологиите се доближават най-плътно до естественото раннодетско поведение от първите месеци на живота, до патологичната/ психопатна характерова организация, психозите, а на групово ниво, до поведението и психодинамиката на тълпите, на стадното „мислене“.

Общото между най-малките деца, характеропатите и тълпите, е разцепеното черно/бяло „мислене“ с отричане на нежеланото като лош обект, дълбоко невиждан като част от себе си, а проективно идентифициран в света и другостта, при въздигане в горделиво-нарцистичен и идеалистичен пиедестал на желаното собствено добро (не на целостта), виждано като съвсем отделно от лошото. Собствената себеидентификация е автоматично нарцистично-горделиво поставяна в добрата част от същия механизъм. Всъщност и добрият, и лошият обект са същата мама, същият свят, същият индивид. Както казва Елеазар Хараш, доброто е дясната ръка на Бога, злото лявата. И двете са същият Бог…

Как действа ракът? Както и психопатът. Горделиво-нарцистично въздига себе си въпреки целия организъм, без да има каквото и да е осъзнаване, че е част от него и всъщност собственото му съществуване е свързано с него. Ракът е горделиво разцепил себе си от целите на организма, органите и тъканите му. Затова е алчен и лаком за още, не уважава породителя си, лъже системите му и краде безочливо от ресурсите му, като в крайна сметка или го убива, или се стопява в „химиотерапията“ на любовта му.

Както от древността се твърди, горделивостта (нарцистичната себеидеализация) е в основата на всяко последващо от нея отклонение (т.н. грях). В основата е на бездушната психопатия на човечеството-гъсеница, имаща потенциала, но ненамерила заряда да погледне навътре и се превърне в смислена пеперуда. В основата е на психопатията, както и на стадното черно-бяло емоционално (не)мислене, идеализиращо кумирите си цезари и обезценяващо с лекота „лошата“ другост. Горделивостта е в началото на цялата съвременна механичност и разцепено от любовта бездушие на човечеството ни!

О.Б.

„Началото на горделивостта е когато човек се отдачели от Господа и когато сърцето му отстъпи от неговия Творец; защото началото на греха е горделивостта и който е обладан от нея, изригва гнусота…“

Старият завет, Библията

………

Какво е човекът и какво е Бог? Човекът е функция, Бог е причина. Думата Бог в славянските езици произлиза от санскритското Бхага: Богатият, Вседържителят. Думата Бог е идентична на Дао, Великата Мистерия, изначалният първоизвор (с малки разлики и степенувания). Закономерностите на битието, един вид светлината на Бога, това е Дхарма, любомъдрата истинност.

Човекът без Бога е отражение без прожектора си. Нещо временно, идващо и отиващо си, откъснато от същината. В стария завет се казва, че такова прерязване връзката с великата първопричина е грешка, началото на всяка друга грешка. Горделивост. Сякаш аз отражението, мога и без светлината на източника си. Да, може – временно се запазва някакъв отпечатък, подобно на иконичната памет. Когато човек погледне обект и затвори очи, за няколко мига обектът е пред затворения му взор. Но не повече. Това се случва и с човека, отдалечен от източника си. Остава една форма без същинско съдържание. Без любов, без мъдрост, без ядрото на смислената истинност. Оттам и без вътрешен нравствен компас.

Без Бога, човек се отъждествява първо с фините чувства, а после в процеса на все по-пълно откъсване, с все по-грубите емоции, социалното благополучие и тялото. Нищо лошо в здравото тяло и социалното благоденствие, когато в основата стои любовта, а от нея естествено следва здравата жива етика/ нравствеността на Живота. Когато обаче сме лишени от любящата и смислена нравственост, от качеството на същността си, остава само черупката на външния човек. Вътрешният липсва. Има само количество, не и качество. Имане, не и бъдене. Горделивостта и всички следващи от нея изкривявания, е признак за форма отцепена от съдържанието, от есенцията си. Горделивостта е признак за безбожие. Всички останали грешки следват от това: безлюбието, насилието, алчната лакомия, завистта, лъжата и кражбата, крайният егоцентричен индивидуализъм…

…

Въпрос:

Здравейте. Имам сериозен проблем, който се състои в комуникацията ми с хора. След всеки контакт с хора, най-вече жени, особено на работното място, където злобата и завистта са в повече, аз се разболявам. Не знам как да се справя с лошотията на хората. Можете ли да ме посъветвате за някоя книга за личностно развитие, която да ми помогне да понасям по-лесно злобата, уж имам самочувстие, но сякаш не е достатъчно, не знам какво да правя, знам, че трябва да поработя и с терапевт, моля за вашите съвети. Да добавя, че някои хора са по-груби и изобщо не им пука какво говорят, но аз го мисля една седмица след това и не мога да понеса казаното или лошия поглед. За самочувствието ми да добавя, че доскоро имах много ниска самооценка, но сега се опитвам да съм по-самоуверена.Трудно ми е да ходя на работа, а не мога цял живот да страня от хора и да живея без да работя

Отговор:

„Доскоро имах ниско самочувствие, а сега градя стабилно… След всяка лоша дума или поглед се разболявам… Не мога вечно да бягам…“

Да, не е добра идея вечно да бягате. Защото бягството е от собствената сянка. Докато не се променят съдържанията и, където и да отидете, сянката ви догонва и не след дълго ситуацията се повтаря. Ако ще и в най-идеалната среда да отидете, когато собственото пречупване на ситуациите и взаимоотношенията е наситено с болка, виждате обидата навсякъде, както и така се държите автоматично,.че да я привличате към себе си.

Какво се прави? Променя се визията за случващите се наранявания в благодарна. Не се шегувам. Злобните колежки интригантки в случая се явяват най-прекрансите ви учители по стабилна самооценка и психично здраве. Как така? С поведението си, думите си, погледите си, с нараняващото си присъствие и отношение са точно това, от което имате нужда. Не което искате, а от което действително имате необходимост. От стимули, които пряко засягат неотработените ви травми. Съответно получавате благословения шанс (сериозен съм) да разширявате пространството между стимула и реакцията. Да се появи във вас все по-налична метакогнитивна самосъзнателност, която свързва нараняващото за вас поведение с ясното осъзнаване собствените характерови травмирани вярвания в тялото, емоцията и усещанията ви. Осъзнаване, виждане, назоваване, валидиране присъствието им, любящо приемащо обгрижване и трансформация до нови вярвания. До здравина. Едно преобразуване жегването до дълбока себелюбов, стабилност, самообладана автономност и вътрешна сигурност посред нормалната външна несигурност.

…

Може и сама. С психотерапия лична, групова, работилници градацията е по-катализиран процесът и с пъти по-ускорен. Но, може и сама…

Книги ще ви препоръчат. Хиляди са.

Успехи по пътя!

Въпрос:

Здравейте, благодаря за групата и ценните съвети, които се дават! Имам следния казус: имам дете на 1,5 г, заченато ин-витро с донор поради липса на партньор в този момент и преждевременно намалял яйчников резерв. Моето намерение от самото начало е да не крия този факт от детето, включително съм правила предаварителна консултация с психолог кога е подходящи да и разкажа и как. Водена от това намерение, и разказах цялата история, още когято стана на 40 дни. НО малко след раждането и в живота ми се появи партньор от моето минало, с когото се познаваме много добре, но поради една или друга причина не се “срещнахме” по-рано. От самото начало той заяви желанието си да бъде баща за детето и да го припознае. След дълго обмисляне и наблюдение (~1 година)

, аз се съгласих. Съответно, сега вече детето го нарича “тати”. Имаме желание и за още едно дете. Моят партньор е на мнение, че не трябва да споделяме истината с детето, докато е много малко, за да не се чувства различно и/или аутсайдер. Има предложение за някаква история, която да разкажем и в последствие, когато е по-голямо и съзнателно в някакъв момент да му съобщим и истината. Аз съм силно разколебана кой е правилният подход: пазенето на тайна за осиновяване в миналото се е оказвало тежка травма за децата-тийнейджъри, които разбират случайно, но от друга страна, ако имаме друго дете, не искам първото някак да се чувства непълноценно в семейството и/или да уронвам авторитета на партньора ми като и споделя, че той не е нейн биологичен баща. Как и кога е най-подходящият момент за подобен разговор, за да не създадем травма на детето.

Отговор:

Казва се, на фона на много любов между вас и партньора, и по подходящ начин. Не на 1.5г., разбира се, малко по-късно.

Как да се каже?

– Мама взе едно семенце, посади го и порасна ти. А тати (партньорът) и мама сега те гледаме и поливаме, за да пораснеш голяма, умна и красива! …

Или с приказка:

Кума лиса глътнала едно семенце и се появило малкото лисиче. После от съседната гора дошъл татко лиско и тримата заедно заживели щастливо…

Важното е не точно какво да кажете, а да е през собственото ви приемане на ситуацията и любов с партньора.

Въпрос:

Здравейте,

Ще се опитам да съм кратък. Според вас на какво може да се дължи все по-тежка невъзможност за взимане на решения в личен и професионален план? Поставен съм пред професионален избор – като съм тотално затънал по средата между двата избора, с всички съпътстващи фактори – тревожност, безсъние, все по-засилващи се ефекти. Анализи, плюсове, минуси… И накрая пак се стига до същото. В предишни подобни ситуации избирах зоната на комфорт, но ми е ясно, че това не може да продължава цял живот – без да съжалявам впоследствие. И на какво може да се дължи? И как се излиза от това? Медитации, дишания и т.н. или не помагат, или помагат съвсем за кратко, преди мозъкът отново да се върне дори по-силен и пак да започне зациклянето.

Външно – много добър професионалист според околните, пак според тях способен да се справи с всичко. Вътрешно – желание за тотално бягство.

На какво може да дължа това и има ли книга „Как да станем решителни, смели и пердета за 48 часа“, защото решенията не чакат до безкрайност?

И сериозно – как се лекува това? Предполагам, правилното решение е именно да изляза от зоната си на комфорт и да видя, че и там, извън тая зона, пак живеят хора… Но не мога. Същото се е случвало и в личен план, в интимните ми отношения.

Отговор:

Вижте си профила според човешкия дизайн (human design) системата. Някои имат потенциала за мигновени решения, други е нужно да изчакат поне ден и да преспят „върху казуса“, а има и такива, за които вземането на решения отнема месец… Отговорите от тази система са добър първоначален ориентир.

Аз самият вземам решения за миг – има едно вътрешно „мхм, да“ или „ммм, не“, идващо от корема, което обаче човек е нужно да се научи „да чува“, тоест да усеща. Има ли достъпа, „да-то“ обикновено се отнася към точната посока безотказно.

Какво спира този достъп? Страховете, несигурността, себе-непознаването, нетрансформираните характерови травматични вярвания.

Не е до ментално претегляне на плюсове и минуси – това е плитчина. Появяват се все нови (+) и нови (-) до безкрай, умът натрапливо-тревожно премисля все нови и нови сценарии в стремежа си да предвиди. Не че е лош този процес – о“к е, когато е околовръстен, когато е на мястото си. Не е, когато на него се разчита като на централен ориентир.

Ако на тази ментална дейност се чака, а човекът няма достъп до сърцевината, сакрала или дълбоката си емоция, премислянето става все по-невротично, все по-уморително, безплодно и натоварващо, без ясен краен резултат.

Та, ако намерите книга как се става смел, автентичен, себепознаващ се и дълбоко смел за 48 часа, моля препоръчайте ми я. Чакам заглавието с нетърпение.

Моят опит говори, че е нужно да се мине път, а че книгата е тази на живия опит, каквито и текстове да четем на екрана/ на хартия.

Без този преминат в някаква степен път (винаги има още и накъде…), си оставаме от нерешително преживящи и прехвърлящи от едната в другата буза тази или другата ярма или слама, до импулсивно играещи руската рулетка на живота…

Желая успехи в четенето книгата на живата природа и вървене по пътеката Ви!

О.Б.

Да се приемаш такава птица, каквато си!

Хубаво е да проявяваш искрен интерес към другите „птици“, здраво, да се учиш от тях, да обменяш опит, добри качества и ноу хау. Нормално е да има едно здраво съобразяване с другостта, приемане различието,.правото на уникалност и зачитане границите.

Горното обаче е много различно от зависимото губене на себе си в другия при размити граници и автоагресивното нагаждане до себесмазване, за да бъдеш уж харесан…

Колкото повече зависимо се нагаждаш, толкова повече представяш залепналата си липса на здрав аз като любов, а мазопсихопатията си като грижа, докато всъщност завърташ и себе си и него в инфантилно-невротична динамика…

Когато трансформираш неврозата си в здравина разбираш, че е добре да бъдеш автентичността си, птицата която си, като сравнението е предимно с все по-добрата си собствена версия!

О.Б.

Няма лошо да живеем за себе си. Да се обичаме в дълбочина, с любов преобразуваща травмите ни в стабилност и смисъл. Да се заявяваме, да ни е добре в кожата ни.

Когато се научим на горното обаче, е нужно да почнем да даваме, да сме една качествена част от обществото. Защото колкото повече даваме от здравината си, повече и получаваме. От живота, от Бога. Колкото повече любящ огън палим с обичането си, по-светло и ведро става и на нас, и на всички.

Не го ли правим – туморни клетки, крадци неразбиращи живота сме…

А какво е успехът, ако не богатството от доволство, принадлежна свързаност с организма на живия живот?!

Успех е да се чувстваме сигурни посред коя да е нормална житейска несигурност, защото сме стъпили на стабилната база на свободата да живеем по духа си, да ни пеят сърцата от виждането на красотата и познаването величието на тази житейска игра…

Въпрос:

Когато понятието „граници“ се превърне в далечен блян.

Споделям по-долния казус, надявайки се да бъде публикуван.

Става въпрос за майка ми и как мога да й помогна. Не е имала щастливо детство, разведени родители, неприемане и неразбиране от страна на майка й, липващ от живота й баща. Дори и открити обвинения, че майка ми е пречка баба ми да си подобри живота. Отношенията им не бяха топли. В следствие на това, майка ми си създава нещастен живот, развод, омраза и обвинения към сестра ми, която е по-голяма. Към мен не толкова, беше ми „спестено“. Никога не е имала здрави и истински приятелства. По-скоро връзката й с хората се осъществяваше чрез мъжете, първо като любовници и после като приятели. Силно проличава нуждата й за обич, топлота и приемане, които не е получила в детството си. И тази празнота майка ми запълни с обич, грижи и привързаност към котки. Постепенно котките от няколко станаха много, от много прекалено много. Просто майка ми премина здравословната граница и се предаде, каквото ще да става. В двустаен апартамент котките й бяха над 60. Успоредно с това разви клошарски начин на живот, въпреки че има неин апартамент и работи. Апартамента си го превърна на бунище. Положението е било толкова трагично, че дойдоха със заповед съответните служби да влязат и да почистят и дезинфекцират. Взеха й почти всички котки. Не мога да проумея как едно човешко създание може да изпадне до такава себеразруха. И ме боли, че това е моята майка. През времето съм й говорила, колкото се може по-неутрално, за да не я обидя, да вземе мерки, че дрехите й миришат, да намали котките. Отговорът й беше „да не дърпам дявола за опашката“ и „какво толкова е станало“. И вече спрях да й говоря по този въпрос. Осъзнавам, че тя сама трябва да направи важните първи крачки на обич и прошка към себе си. Но искам да й помогна. Как мога да й помогна? Моля за практически съвети и свързана с казуса литература. Не искам да продължава да се занемарява, да се саморазпада и да я вкарат в лудница. Благодаря ви!

Отговор:

Чудесно е, че искате мама да е добре. Съвсем нормално дъщерно желание е. Въпросът е, че сте нейно дете – не сте в позиция на нейна възпитателка, приятелка, на променящ я фактор и коректив. Ситуацията е деликатна и потърпевшите от личностовата и деградация са мнозина. Съседите от миризмата, десетките благородни животинчета, малтретирани пространствено, хигиенно и териториално, вие в безсилието си…

Казвате, че не искате да постъпва в психиатрия, но всъщност личностовите и промени говорят, че медикаментозното лечение, подсигурено от такова вероятно принудително постъпване, е изцяло на мястото си. Симптомите на натрапливо събирачество на вещи, злоупотребата с милите животинки, влошаването в хигиенните навици и цялостния и начин на живот говорят освен за психосоциален казус и за неврални промени в посока болестна деградация. В тази връзка, ако отказва доброволното лечение при невропсихиатър, принудителното периодично и системно болнично въдворяеане е съвсем на мястото си. Защото с такива редовни престои в неврология/ психиатрия би била третирана с подходящите ноотропни и психиатрични лечения, от които определено има нужда.

Да, вижда се незадоволената потребност от активен живот, реализация, приятелства, принадлежност, цели… Да, добра идея е човек, когото тя уважава да я насочи в тази посока… Животът обаче си е неин. Приятелства се създават, работа за желаещите да я работят има преизобилно, качествените цели „дебнат“ отвсякъде, приятелствата се поддържат, когато човекът е зрял, има какво да дава в обмен и ги иска… Въпросът е, че всичко което описвате и намеквате, насочва към сериозни личностови и характерови дефицити, засилени от възрастовите, а най-вероятно и невро-психиатрични промени, което предполага съответното лечение (орално и на депо). Ако е желано, доброволно. Ако ли не, принудително. Защото вреди. Както на себе си, така и на десетките прекрасни създания, с които жестоко злоупотребява с „любовта“ си, на съседите, вас и съдбата си…

Една основна част от казуса освен невропсихиатричен е и социален. Очевидно майка ви е силно лишена от социална среда, приятелства, качествени взаимоотношения. Това е колкото неин собствен, толкова и на цялото ни деградиращо откъм добросъседство, взаимопомощ и естествена човещина общество… Животът в големия град е изключително самотен, изолиран, откъснат от нормалното междучовешко общуване и топлина, до болестна степен. Защото обществото ни е болнаво, а казусът на майка ви е колкото психиатрично-неврален, толкова и с комуникативно-социална етиология. Колкото е нейна собствена мозъчно-корова, оттам и психосоциална деградация, толкова е и симптом на едно болно от безлюбен студ общество…

Въпрос:

Здравейте, група!

Провокирана съм от разговори с приятелки и познати, изказвали мнения в последно време относно личните споделяния в групите, свързани с психология, за интимните отношения.

Техните заключения, след прочитане на множество лични споделяния са, че в повечето случаи жените са тези, които имат проблем с мъжете във връзките, и че основно мъжете се явяват тези, заради които връзките страдат или не се получават. Най-общо и съвсем семпло казано:

жените са много по-недоволни от мъжете, отколкото мъжете от жените.

И по този повод искам да обърна внимание, базирайки се на живия живот, че не по-малко мъже имат проблем с жените, но те не споделят така, както го правят жените (или го правят в много тесен кръг) и затова у много читатели в групите остава погрешното впечатление, че в повечето връзки проблемите произтичат основно заради мъжете и заради тях връзките се разпадат. Защото мъжете по-често мълчат.

Ето защо ми се искаше да обърна внимание да се взема предвид това и да не се правят подобни заключения на база тази статистика на споделянията по полове.

Красива пролет желая на всички!

Отговор:

Участниците в тази и други подобни групи, са близо 90% жени. Това е статистически факт. Отделно от това, мъжете действително имаме заложен от милиони години подход за задържане на емоцията в себе си и стремеж за лично справяне. А жените споделят – още от времето на пещерите… И в двата подхода си има и плюсове, и минуси, но факт е, че мъжете много по-малко говорим за емоции, говорим много по-пестеливо и целево ориентирано като цяло, както и по-рядко присъстваме във форуми за общуване като тази група. Което по-малко участие и говорене не прави причините за взаимоотношенческите казуси по какъвто и да е начин полово предоминиращи. Просто единият пол е много по-активен във вербално-емоционалното си публично изразяване, а съвременните технологии правят това очевидно.

…

Моля за качествени включвания. Коментари с присъстващ в тях сексизъм противоречат на правилата на тази група!

Въпрос:

Здравейте, дълго се чудих дали да пиша тук. Имам житейска ситуация, искам да променя си и да живея по-добре. Доста чета за себепознание, начин на мислене и др. под. Опитвам да намеря своите отговори. Та не мога да разбера следното: щастието било вътре в теб, нещата изглеждали такива, каквито ги виждаш и прочие. Генерално съм съгласна с това. Но има ситуации и фактори извън теб, които са си лоши и оказват негативно влияние върху личността. Интересно ми е вашето мнение, кога и къде е границата, кои са факторите, които определят дали трябва да промени човек гледната си точка към нещата или да зареже това, което приема за лошо? Стана доста объркано, но ще доуточнявам

Отговор:

Поставяте фалшива дилема. Не е до или вътрепроменяме, или напускаме ситуацията.

Има външни обстоятелства. Има реално нелеки колективи, злоупотребяващи началници, свадливи колежки, манипулативни партньори, трудни ситуации…

Когато дадена ситуация, общност или индивид постоянно ни жегват и провокират в нас напрежение, нормална наша реакция е да искаме да се освободим от това болково налягане, да напуснем (или другият) ситуацията. Ако стресът е твърде дезадаптивен, стига до дистрес, а можем да се освободим от него, правим го.

Въпросът е, че ако през личното си травматично възприятийно пречупване жегването е твърде често, преувеличено спрямо реалната ситуация и дълбоко, има вероятност отново да попаднем в същата или подобна. Защото първо, изкривяваме и магнифицираме стимули с по-малък интензитет до по-катастрофизирано болезнени за нас през травмираността си. И второ, несъзнавано така се държим спрямо другите, че отново да предизвикаме подобни поведения спрямо нас. Като ключ спрямо нашата болезнена ключалка са.

Виждаме ли характеровите си травмираности, имаме ли съзнателен достъп до тях през себепознанието си, можем и да ги излекуваме до здрави, до любов, смисъл и асертивност. Тогава и виждането ни за ставащото е по-леко и ведро, както и автоматично сублиминално излъчваме стойност и себеуважение, което кара и другите да се държат спрямо нас с повече респект.

Та, не си противоречи работата по вътрешното съдържание и поведенческата ни реакция. Напротив. По-добре свършената вътрешна работа ни прави както по-самообладано и здраво реагиращи, така и способни да превръщаме които и да е външни стимули в учебен процес.

Въпрос:

Здравейте!

Просто искам да споделя.. – Имам отношения с мъж от известно време, който се грижи сам за двете си деца. Приех това спокойно и нормално. В началото имаше голяма страст, влечение помежду ни, нищо, че секса на мен не ми харесва. Не ми е приоритет в момента, за в бъдеще може и да бъде проблем, но не искам да мисля за това от сега. В началото сякаш и двамата сме се търсили цял живот и най-накрая сме се намерили. Той ме допусна много бързо в живота си. Запозна ме с децата си, които са прекрасни и много се разбираме и харесваме взаимно, но в мен се загнездиха въпросителни, които много ме отдалечиха сякаш. Може би са плод на мои страхове. Може би са плод и на несигурност подсъзнателно. А може би и много премислям всичко детайлно. Не зная!

Имам му пълно доверие иначе, нещо, което никога с никой не съм изпитвала!

Ако един ден се стигне до там ние да заживеем заедно, аз съм човека, който трябва да промени коренно себе си, начина си на живот и навиците си(например тютюнопушенето, не че е лошо да го спра, даже напротив, но това е само капчица в морето ) . С мен леко не се живее. Чепат характер съм, имам си особености(както всеки човек) и това само с мъжа може да се преодолее някак примерно, но децата не биха го разбрали. Имам съмнения в себе си, не в него,… че аз не бих се справила.. Я с възпитание(нямам опит за съжаление, нямам деца, но пък иначе много ме харесват по принцип), я с присъствието на майката в живота им ( по принцип съм ревнива, за сега и това приемам добре, но за по нататък… ) , я с това дали мога да се променя или ще променя някои неща за известно време и в един момент няма да се чувствам себе си. Страх ме е и да не ги нараня… Ще бъда поредната, която го е правила, а не искам!

Наясно съм, че отговор на въпросите си няма да получа от никого, не търся и такива тук. Знам и, че няма да ги намеря, докато не се стигне до тези ситуации.

Споделям тревогата си с вас и бих помолила хората, които са готови да ме упрекнат в нещо, с цялото ми уважение, подминете поста,безгрешни и необъркани Няма, но приветствам другите, които искат да споделят подобно изживяване и опит.

Благодаря ви!

Отговор:

Няма лошо да сме чепати характери. Така имаме своето си мнение, можем да плуваме напреки и срещу течението на статуквото…

Чета ви и оставям вие зад редовете да се докоснете до мен, за да ви отговоря резонно. Това, което веднага ми направи впечатление, е едно предстоящо съвместяване на противоположностите. Най-вече собствените, оттам и отвън. Някои наричат това диалектика… Предстояща способност, защото имате потенциала да стигнете дотам.

Кои противоположности? Онзи стремеж към идеално, влюбено, страстно, перфектно. И онова недоволство, разочарование, обида, ревност, подценяване, обезценяване и обезстойностяване…

Двете сега са ви твърде отцепени, липсва метакогнитивната самосъзнателност, която да спуква надувания балон от перфекционистични очаквания, за да прегръща собственото ревящо, принизяващо, наранено и гневно недоволство. С любовта, смирението и благодарността, които имат силата да оцялостяват.

Когато този процес почне да се случва осъзнаваме, че перфектни хора и ситуации няма. Най-малкото ние сме перфектни… Осъзнаваме, че същият човек, с когото имаме взаимоотношения, е и прекрасен, топъл и чудесен, и понякога неразбиращ или необгрижващ ни… Разбираме, че това е един и същ цялостен човек през собственото интегриране на половинчатите си полюси. Тогава не въздигаме влюбено в началото, за да се разочароваме неизбежно, а в самите себе си смирено издишаме максимализма си до реализъм, за да виждаме с приемане,.че „лошият обект“ е в нас. Научаваме се да го гушкаме, да се обичаме в дълбочина.

Ставаме интегрирани, цялостни през любовта си. Оттам доволни в живота си. Сега това ви липсва- доволството и благодарността, устойчиво живеещи отвътре.

Идват от въпросния процес на оцялостяване. Не го ли случим, сме като бебета. Не виждаме, че и „добрата гърда“ даваща мляко и прегръдка, и „лошата гърда“, лишаваща от грижа, са една и съща мама един и същ обект. Виждаме света частично-разцепено през собствената си частичност и разцепеност. Да я интегрираме в началото е депресивно приземяване, но после става благословено-обичащо. Преминали сме отвъд разцепването на идеализацията и девалюацията си, интегрирани сме около целостта на любовта. Тогава не натрапваме собствените си невижданости в света и другостта недоволно. Доволни и благодарни сме. Защото са качества и деривати на любовта, която вече имаме и сме. Тогава виждаме реалността и другия адекватно, обичаме, а част от любовта са и гъвкавите граници, здравата преценка, както и приемането на хората в целостта им. В нас се появява онзи елемент X, който ни прави от частични Пинокиовци, на истински момчета и момичета: смисълът.

Психотерапията съкращава горенамекнатия път с десетилетия. Пращам ви от любовта и вярата си в потенциала ви!

Въпрос:

Здравейте група моля за съветите ви!!! -Как да се справя с умствената умора?От няколко години се Нагърбвах с много задачи за да избягам от реалността и ми стана лош навик.Сега се опитвам да сложа ред в главата си и да подредя приоритетите си и да се почувствам доволна от себе си. Не успявам,главата ми все търси и намира още и още неща за вършене като не спираща машина,усещам се препълнена от ненужна информация и задачи сякаш всеки момент ще блокирам…Чета книга и не възприемам нищо,говорят ми а аз сякаш само слушам но нищо не чувам и ако се наложи да запомня нещо сякаш се паникьосвам и изпитвам страх да не блокирам…Как според вас мога да се справя с това ??? Благодаря за вниманието

Отговор:

„Как да се справя с умствената умора?“

Описвате симптоми на прегаряне, както се нарича в бизнес психологията, или повишена тревожност, а вероятно и депресивност, както състоянието се назовава в клиничните среди. Напрегнатото ментално предъвкване до степен изтощение, както и паметовите сривове говорят, че бягството в работа, което в началото е потискало нерешеностите ви по един донякъде успешен, макар и невротичен начин, вече се е превърнало в част от проблема, вместо от решението.

Справянето с умственото изтощение става като ясно видите от какво бягате чрез работно натоварване. Като погледнете там навътре, където стои тревожното налягане, причиняващо руминирането и менталното изтощение. Последните са само следствие. Защото всеки невротично маратонски бягащ от сенките си в крайна сметка се уморява и изтощава до степен с опитите си за изтласкване тревожността тя да го застигне чрез нарастването си… Тогава най-честата реакция е още по-интензивно бягство в мислене, работа, нащрек, невротичен свръхконтрол… Колкото повече обаче се поддържа, толкова повече тревожността нараства, сянката става все по-плътна, нараства и надвисва над бегача… А преумората става все по-ужасяваща, докато старите механизми на справяне вече не вършат работа: свръхангажирането, потискащото и изтласкващото „замитане под килима“ на съзнанието и т.н.

Решението не е в още и още работа, а в смело изследване това, от което досега човек е бягал. Себепознание, себеобичане, здрави социални и професионални промени, оптимизация на натоварването, добра връзка с реалността, развиване на вътрешна сигурност, принадлежност към любяшия смисъл, добра среда приятелска, здраво самообладание, стабилно ниво на доволство и благодарна благост.

Когато правим още от това, което захранва невротичността ни, получаваме още от нея…

Въпрос:

Здравейте, бих искала да попитам някой специалист психотерапията би ли помогнала при проблеми с паметта? От няколко години забелязвам, че съм много разсеяна, не внимавам, обърквам се, забравям неща, които всички около мен помнят, това започва да ме притеснява. Обяснявам си го, че не живея в любов и хармония и не живея по начина, по който желая. Би следвало това да е причината, ако се заобичам и заживея в мир със себе си, знам, че ще ми се подобрят и паметта и възприятията, но мисля, че сама не мога да се справя.

Отговор:

Психотерапията може да помогне при проблеми с паметта, когато причината за такива е в нерешаваната психо и социогенна тревожност и депресивност. По-неуслужливата памет, слабата способност за концентрация, мозъчната „мъгла“, ведно с много други соматични, когнитивни и афективни симптоми, са честа невротична проява.

За да е сигурно обаче, че тревожната депресивност е причинителят, първо се отхвърля всяка евентулна телесна етиология: хормони, витамини, неврология, дори и гастро-интестинални казуси, влияещи през микробиома и на невралните, оттам и на когнитивните функции.

Ако телесните фактори се орхвърлят като причинители, тогава идва ред на социалния и психичния домейни, където вече на ход е психотерапията.

Въпрос:

Здравейте на всички.

На 32 г. съм и имам детска травма, която все още не мога да излекувам.

Когато бях във втори клас, майка ми нямаше възможност да купи учебника и помагалото по английски език, и изостанах много спрямо повечето деца. Учителката промени отношението си към мен и до седми клас мразех да влизам в час по английски. Правих грешката да преписвам, чаках с нетърпение да приключи часа и така и не успях да наваксам.

В гимназията не сме учили английски и започнах да го уча едва като завършвах в университета. По време на магистратурата бях за 6 месеца по Еразъм в чужбина, където успях да стигна добро ниво. После започнах да работя по специалността си в международни компании, междувременно изкарах B2 в Британика и с течение на времето достигнах доста прилично работно ниво, по-добро от това на много мои колеги.

Имам много приятели и колеги чужденци, но всеки път, когато излезна да говоря пред повече от двама души на английски, изпитвам огромен стрес и си подготвям винаги всичко, което ще говоря, за да ми е малко по-спокойно. За толкова години, все още не мога да се отпусна да говоря пред по-голяма аудитория. Нямам подобно притеснение, когато презентирам на български език – даже обратното, организирал съм и съм водил многократно обучения в сферата, в която работя и се чувствам достатъчно уверен.

Мислех, си че всичко е въпрос на практика, но явно детските травми не се лекуват толкова лесно.

Отговор:

Здравейте! Чета ви и ключовото, което прозирам, е един защитен перфекционизъм, уж предпазващ да не се повтаря детската ви ситуация, сега присъстваща във вас като страхове.

Решението: перфекционизмът сe осъзнава и умишлено се отърсвате от него чрез търсене и присъствие в ситуации, предизвикващи емоцията/ вярванията за отхвърляне ведно с всички симпатикотонични симптоми… Умишлено. Пак и пак. Пак и пак. Пак и пак. Тоест, търсите начини да говорите и презентирате на английски. А и да изпълнявате дейности пред другите, когато не сте напълно подготвен. Защото подозирам, че перфекционизмът и страхчетата под него са станали част от характера ви…

Въпросното поведенческо предизвикване работи, когато познавате и се отнасяте с любяща грижа към страховете. Така вие сте си мама, учител, другите към самия себе си.

Не след дълго подобна активна работа по себе си ви превръща в един далеч по-щастлив и лъчезарен човек. Защото надхвърля конкретиката на казуса ви с езика, а засяга цялата ви личност и социален живот!

Въпрос:

Здравейте, бих искала да попитам някой специалист психотерапията би ли помогнала при проблеми с паметта? От няколко години забелязвам, че съм много разсеяна, не внимавам, обърквам се, забравям неща, които всички около мен помнят, това започва да ме притеснява. Обяснявам си го, че не живея в любов и хармония и не живея по начина, по който желая. Би следвало това да е причината, ако се заобичам и заживея в мир със себе си, знам, че ще ми се подобрят и паметта и възприятията, но мисля, че сама не мога да се справя.

Отговор:

Психотерапията може да помогне при проблеми с паметта, когато причината за такива е в нерешаваната психо и социогенна тревожност и депресивност. По-неуслужливата памет, слабата способност за концентрация, мозъчната „мъгла“, ведно с много други соматични, когнитивни и афективни симптоми, са честа невротична проява.

За да е сигурно обаче, че тревожната депресивност е причинителят, първо се отхвърля всяка евентулна телесна етиология: хормони, витамини, неврология, дори и гастро-интестинални казуси, влияещи през микробиома и на невралните, оттам и на когнитивните функции.

Ако телесните фактори се орхвърлят като причинители, тогава идва ред на социалния и психичния домейни, където вече на ход е психотерапията.

Въпрос:

Здравейте! Имах връзка с нарцист 7г. Работила съм с терапевт 5м. Разбрах защо съм привлякла точно този човек е живота си и работя върху травмите, които имам. Майка ми също е нарцист, което изглежда прави нещата малко по сложни. Улавям се че имам ужас от това той да не направи опит да се върне. За тези седем години винаги го е правил, на различни периоди..(под върне имам в предвид, да прави опити да се свърза с мен, и с мои близки) Сънувам кошмари свързани с многобройните жени, с които ми е слагал рога.Страх ме е да изляза спокойно, съобразявам маршрута си – ако е възможно да не се засичаме. Искам да Ви попитам има ли вариант тези хора да се откажат някога?

Само като го видя и ми иде да бягам, а в краката си сякаш имам бетон!

Отговор:

Има вариант да се откаже. Когато вие станете смела и вместо да ви се подкосяват краката, от любов и самоуважение да можете да го погледнете в очите, с харизма и сила не само да се заявявате от любяща самоувереност, но и да играете играта. Да сте усмихната и с блясък в очите, но отвътре ви да се чувства „хладна стомана“.

Как? Като преработите отношението към самата себе си, като сте си обичаща се мама на смазаното си травмирано детенце отвътре. Като така имате достъп до него умишлено общувате дозирано с майка си, което вероятно събужда много стари реакции – сега осъзнато, с новото отношение на спокойно трансформативно удържане събудената болка, преработката и на мига и спокойно асертивна реакция навън. Като умишлено се поставяте в общение със задействащи травмираността ви хора и практикувате любящото прегръщане на наранената си емоция и асертивността си. Докато целият процес „се вдигне“ до по-високото ниво на споменатата в началото игра.

На всичко това се учите в една много предизвикваща ви, действена, през активна психотелесна преживелищност и транс психотерапия. Идва момент в който не бягате от контакта с бившия, а спокойно и умишлено ходите по местата, където ще го срещнете. Не чакате да ви „цъфне“ за пореден път, за да се повтари същото смазване. Не. Заставате пред него с цялата си себелюбов, самоуважение, кадифето на ръкавицата на игривата усмихнатост, зад която стои желязната ръка на любящото ви самочувствие и спокойни граници.

Опознала сте се, преобразувала сте се. Опознала сте и него и игрите му, и дори сте си взела част от тях като умения.

В личната и груповата терапия на терапевта ви хиляди пъти сте оттренирвала преработващия достъп до нараненостите си, станали на здравина, поставяла сте енергийно и вербално границите си, практикувала сте харизмата на силното си вече присъствие. А това се усеща. Зад външната си плитка чаровност и манипулативна напереност, нарцисите всъщност са страхливци. Надушат ли смелостта, променят се веднага – подвиват опашка, бягат.

Поработете със силно действащ психотерапевт в индивидуалните му/и и групови сесии.

Желая успехи!

О.Б.

„Защо когато правя добро и помагам, ми отвръщат със зло?“

Непоисканото или към неточните хора „добро“

Значи го правиш на неподходящия човек. Хвърляш бисери на свинете, а те вместо да ги оценяват, ги потъпкват и рият със зурлите за рошковите си, за да се овалят после в любимата им калчица… Оценяването тук не е свързано с очакванията на правещия добро да му благодарят, а с нужното условие помагането да е търсено, да води към порастване в посока любовта.

Когато се прави „добро“ непоискано, натрапено и на неготови за него, важи максимата: „Няма ненаказано добро.“… Защото толкова е и добро. Липсва връзка с реалността при такова сляпо доброправене. Реално далеч не винаги е необходимо да се месим, нужно е да сме външно адекватни на ситуацията, с границите си, а доброто често си остава вътрешен процес на добродушие и блага молитва към обекта си, при социална адекватност, граници и съответност.

Спасяващото „добро“

Помагаш и правиш ли „добро“ непоискано, че и натрапено спасяващо, което си е арогантна позиция над другия, изземваща зрелостта и регресираща процеса му до инфантилен, какво добро е това?!…

А как реално и на кого се прави добро?!

Помага се на действително нуждаещия се от това, когато е искано, търсено и оценявано с благодарност. Благодарност не към правещия добро, а към Живота. При това се прави добро и помага на самопомагането, събужда се собственият добър вътрешен ресурс на човека, „Дава му се въдица и се учи да си лови рибата!“, вместо да му се дава наготово.

При всички случаи предимно помагаме на себе си. Държим вътрешната настройка на смисъл, любов, благост и великодушие, при социална съответност и адекватни граници.

При всички положения, имайки зрелостта на вътрешния си процес, добротворим и благославяме другите вътрешно. Дори и „враговете“, дори и нараняващите ни. Социално-поведенчески: съответност (което споменавам за трети път в тези думи).

Изключения: на безгласните, на животинките в нужда се помага директно. При чисто телесни щети и наблюдавано насилие, също. От любяща човещина.

Въобще, когато се прави добро, е от любов. Ако съжаляваме, е проекция на страха ни да не сме в същата позиция. От любов помагаме, през собственото си прегръщане на страховете си и здрава емпатия.

Нещо важно. Когато правим добро, наградата ни е предимно отгоре. Да,.нужно е да е искано, на оценяващ го, желаещ да приеме помощта, за да се научи на самопомагането си. Похвалата ни обаче е предимно отгоре. Или по-скоро, отвътре. Това е.

Въпрос:

Здравейте!

Имам нужда от помощ!

Произлизам от “стабилно” семейство. Такова, което пред обществото изглежда добре, но всъщност не е.

Моите родители се разделиха преди около 10 години. И двамата бяха 50+ годишна възраст. Откакто се помня се карат, не са се обичали никога, но явно на стари години нещата ескалираха и взеха решението да сложат край.

В момента и двамата не са щастливи отново, но всеки пое по своя път. Баща ми намери някакъв начин и бих казала има положителен развой на живота му.

Проблемът е при майка ми. Тя така и не намери начин да се съвземе и да продължи. Малко след раздялата им почина и нейната майка- моята баба. Това беше повратен момент в нейния живот, когато тя отпадна напълно психически! Оттогава бих я описала като психо- емоционална развалина. Нещастна, депресирана, не може да намери смисъл в нищо, зле финансово, сама и самотна, без приятели и добро обкръжение. Останахме й само аз и сестра ми. За съжаление, тя прехвърля цялото си нещастие върху нас. Обвинява ни за всичко. Изпада в истерии с крясъци и неутешим плач. Ние сме постоянно до нея, опитваме се да й помогнем всячески, да я подкрепяме, но усещам как нищо не помага и тя не може да намери покой.

Смятам, че до голяма степен причината за нейния тежък характер, постоянно чувство, че е жерта и използвана, дълбоко комплексирана и с чувство за малоценност, се корени в нейното детство и юношество. От това и до ден днешен не може да се отърве.

Мога да говоря още много, но смятам, че и сега стана твърде дълго.

Търся всякаква помощ и съвети как мога да постъпя, за да й помогна да намери най- сетне някакъв душевен мир.

Благодаря Ви!

Отговор:

Търсите начини не да помогнете, а да се заплетете още повече в позициите на майка, приятелка, партньорка и какво ли не на майка си през визитация кабинета на колегата Карпман (вижте за ‘Триъгълникът на Карпман“), спасявайки „жертвата“ от лошия живот…

Колкото повече „спасявате“, повече задълбочавате регреса на мама до инфантилна позиция, в която жертвеническото и възприятие и поведение дори и носят невротичните изгоди от непоемането и изнасянето отговорността за живота през болно обвинение и „бърсане“ във вас, което парадоксално подсигурява и присъствието ви наоколо и.

Заплетените роли в които сте, освен това силно намаляват дебита на собствения ви жизнен поток, насочен към собственото ви семейство, деца, реализация, партньорство, приятелства, хобита и т.н.

Не помага такова „помагане“.

В процес на психотерапия и евентуално констелации се научавате да осъзнавате и освобождавате заплитанията си, чистите вината, развивате асертивност, вадите се от съзависимата спасителска роля, която вреди на всички участници в системата…

В началото просто се учите на разбиране, чисто когнитивно. След това то слиза до чувствата и усещанията, до едно психотелесно и психоенергийно трансформиране на казуса ви.

Най-добрата помощ, която можете да и окажете, е да живеете собствения си живот силно и красиво.

Така работят закономерностите. Когато майка ви няма шанса да изнася отговорността във вас и се оттеглите от позициите на приятел, партньор, родител, психолог и нейно всичко, получава шанса да живее оставащите и 20-30 години зряло. Да изпълни живота си с приятелства, интереси, хобита, четене, духовност, работа, градинарство, групи по интереси, туризъм и т.н. Сега вие сте на мястото на активното и живеене, което освен на нея, вреди и на вас самата.

Тя е зрял и относително млад човек – носи отговорност за съдбата си. Както си я изгради, такава е.

Когато след няколко десетилетия престарее и е на ръба на прехода си, тогава е ваша отговорност да се погрижите за нея.

Сега имате живот да живеете!

О.Б.

Два дни водихме констелации,.с Malina Atanasova. Такава красота са. Едновременно досегът с полето на истината, с личните, семейни и родови динамики изморява с интензивността си, както и изключително обогатява. Сега след двата дни гмурнатост в полето на Живота и един добър сън, се събуждам с такава огромна благодарност. На любовта, че ме допуска в свещенодействието си. На участниците, че така смело, тотално отворено докрай и сърцато разкриват себе си. На онова великолепно преживяване на съпричастност- да си част от тъканта на Живота през самата нея и едно с нея. Да протичаш през съдбините на всеки поставил тема до степен на тотален емпатиен резонанс със семейния и родовия му процес, като същевременно стоиш стабилно в ядрото на духа си.

Великолепно е това поле на любомъдрата истина. Свещенодействие е да го оставяш да лекува през смирения ти поклон пред него. През това молитвено стихване, правещо малкостта на смълчаното небезгрешно его просто проводник на величието си.

В това свещено поле сме като във филма „Аватар“ – свързани сме в съзнанието на Панамамита, на любящата и разумна жива природа. Спомняте си филма: онова дърво на живота, кънектващо в обща сърцата съзнателност.

Ето така се чувства човек в полето – не на теория, а през всяка своя клетъчна органела…

Ясно се осъзнават и се работи по промяната на модели,.вярвания и поведения от целия живот, от утробата, от предците.

Някой горделиво се чувства по-голям от родителите си, иска да ги променя, има претенции към тях, а дълбоко в него изтласкано стои едно неуверено, изпълнено със страхове дете. Когато човекът се смири пред родителите, когато оттегли претенциите си, се стига до детските страхове. В психотерапия се преработват- но, вече ги виждаме, имаме осъзнато общение с тях. Постигнато е едно по-високо и цялостно ниво в психотерапията, достигнато е до коренна динамика и съдържания, което позволява преработката им.

Ето жена споделяща, че не може да привлече силен мъж, докато тя самата е силна и мъжко момиче. А иска да е другояче. В констелацията ясно се вижда и директно се преживява етиологията на казуса. Мама е мъбкарана, която вижда татко като недостоен (никак не е задължително реално да е така), което транслира в дъщерята забрана да привнесе (да интернализира) бащиния си образ като вътрешно сигурен анимус. Оттам не умее социално да бъде женствена. Но, това е само връхчето на родовия айсберг – оказва се, че назад често няколко поколения жените са кастрирали емоционално мъжете, а още по-назад са били малтретирани и погазвани. А жената просто повтаря модели през фалшива лоялност.

Горното е капка в морето на вижданото и насочваното към психотерапевтична преработка. Друг вариант за залагане на по-мъжко, по-амазонско поведение в жената е електриното отношение…

Ето жена вечно сама. Партньорствата все се разсипват. Женствена жена, ходила с години на психотерапия, познаваща се, чаровна,.самоиверена, умееща да подкрепя и въздига мъжа. Но, партньорствата се разпадат… В рода се вижда как бабите са губили мъже – във войни, политически режими или болести. Или са били напускани и изоставяни, а в жената, за която работим, живее сляпа любов към бабите. Както и в дълбочина обида към мъжете. След констелацията, евентуално плюс достатъчно преработваща психотерапия, „странно как“ нещата с партньорството коренно се променят в добра посока…

Горните примери наистина са само малки капчици в океана на полето… Правя констелации активно от две години. Науката няма много какво да каже. Може да се предполагат когнитивните уклони нагаждане на хипотеза, ефект на очакванията на експериментатора, самоизпълняеаща се прогноза през теорията за съзнанието (theory of mind) предполагане преживяванията в другия. Всичко това обаче присъства и в психотерапията. Не толкова и само като неосъзнато контратрансферно отношение на терапевта, колкото като активно насочвани в посока лечение механизми в клиента. Тези уклони обаче не обясняват как констелаторът толкова „плътно“ чувства преживяванията на другия до степен на еквивалентност в усещанията му. Нито пък как представители на нечий казус, нямащи си каквато и да е представа за системната му динамика, в изключителна точност репрезентираг семейните процеси, отношения, характери и присъствие на хората от реалната система на поставилия казуса си. При това без да е разказвал, но единствено задал работа в дадена посока… Всичко идва на мястото си, когато се въведе понятието поле, енергия. Когнитивната наука обаче просто с насмешка нарича такова схващане витализъм, „заравя си главата в пясъка“ като щраус, отрича през разцепването си всичко, което не може да обхване с количествената си методология, пропускаща вътрешната качествена бездна. Подобно на онова народно казване, е като шоп в зоологическата градина, който при вида на жирафа извръща глава с думите: „Е па такова животно нема!“…

Приемам с дълбоко уважение научния метод и великолепните резултати, до които достига. Просто казвам, че няма достъп до някои процеси поради ограниченията на технологията си, отхвърляща интроспективния метод…

…

Въпрос:

Може ли по някакъв начин да се помогне на дама на 70 години да тушира хипохондрията си ( която не осъзнава и не признава).Ежедневно ни залива с многобройни оплаквания за болки в почти всеки орган. Има и склонност към патологично събирачество, като е натрупала немалко дрехи и вещи в дома си. От години повтаря, че трябва да ги разчисти, но не предприема действия.

На другия полюс е доста активна за годините си – кара кола, като често помага на приятели с превоз, емпатична е, но често и неприятно избухлива при малки поводи. При шофирането нерядко е разсеяна, прави грешки на пътя, като винаги обвинява другите шофьори за гафовете.

Има и обсебеност от Фейсбук, като стои на телефона през цялата нощ, та чак до 5 часа сутринта, след което дреме до обяд.

Категорично не приема предложенията ни да посети психолог.

Може би, ние, близките й, имаме нужда от рационални съвети, за да изтърпяваме негативната част от поведението й, за които ще бъда благодарна!

Отговор:

Можете да и помогнете, като я приемете каквато е. Като я разберете,.“не и се връзвате“ и виждате доброто в нея, което очевидно има.

Хипохондриазата и е защитен механизъм, държащ вниманието и съсредоточено във фантомни симптоми, което го измества от усещанията и за безпомощно безсилие, неконтрол и загуба. Същото прави за нея натрапливото събирачество – кара я да се заобгради. Вещите са за нея като щит спрямо несъзнаваните и съдържания, карат я да се чувства в контрол. Невротичен и илюзорен спрямо обективната реалност, но за нея важен. Избухванията също – когато някой жегне наличните в нея преживявания за загуба, малоценност, слабост, несправедливост и т.н., автоматичната и реакция на гневене я изолира от собствените и страхове, докато ги „изстрелва като проективни стрели“ към засегналия несъзнаваните и травматични вярвания.

Можете да и помогнете като си помогнете, възприемайки я с разбиране, топлота и благост отвъд раздразнението. Като я приемете ведно с всичките и странности и я уважавате като по-възрастна и по-голяма от вас от позицията си на една смирена малкост и респект спрямо нея. Ето така.

През горното уважение и разбиране като вътрешна настройка, каквито граници са нужни, разбира се, поставяте и ги спокойно и непоколебимо.

Другото е работа за психотерапевт, която е нужно силно да е искана, търсена и вярвана. Не е. Затова я споменавам само мимоходом.

Ако в бъдеще се наложи, посещението на невролог или психиатър би и дало медикаментозни „патерици“.

Пращам ви от благостта си!

Въпрос:

Здравейте прекрасна група! Чета много в групата и винаги намирам смисъл в това . Благодаря , че споделяте , благодаря и за отговорите .

Няколко пъти съм писала в групата все анонимно, ами не мога да застана с името си . Някак времето минава , а аз имам чувството , че не успявам да наваксам с уроците …

През какво ли не минах в този живот , автоимунно заболяване , предателство от най-близкия ми човек / колко ми е бил близък , е друг въпрос / и в заника на дните си срешнах прекрасна любов.

Нали знаете колко е прекрасно усещането, когато се влюбваш. Усешащ свободата с всяка своя фибра . И няма примки, клопки , притеснения, всичко е вълшебство .

Три години по-късно, осъзнавам, че съм свързала живота си с човек , който непрекъснато е в депресия .

Дайте ми съвет , моля ! Как да продължим напред така че да имаме качествен живот . Искам да му помогна да преодолява тези свои състояния . Чета , че депресията е мисловен процес , който е задълбочава още повече . Как се излиза от този омагьосан кръг ? Дишане , реалаксациии , движение, посещаване на психолог един път седмично – само временно облекчават ситуацията и започваме борбата отново . Почти ежедневно … Има моменти в който е леко , но те са все по – рядко . Уморявам се от ежеднено наблюдаване , опити да балансираме психиката му . Всъшност и той се уморява , от всичко това . Но, ситуацията е такава. Моля , споделете какво още е необходимо?

Моля дайте ми работеш

Отговор:

Минала сте през много. Поздравления. Имала сте автоимунно заболяване. А в такива автоагресията често е един от факторите. Живейте живота си, радвайте му се. Излизайте, правете това, което обичате, освободете се от вината и съзависимостта си в тази ситуация. Можете да помогнете чрез примера си на бодър и жизнерадостен човек.

Казвате, че партньорът ви ходи на психотерапия, но няма промяна. В същото време споменавате, че сте „в заника на живота си“. Възможно е в етиологията на депресията на партньора ви да има сериозно ендогенно участие. Тоест, телесни причини – ендокринни, чревен микробиом, биохимични, недостиг на вещества и витамини… Съответни промени в хранителния режим, движението, общуването с природата, редовната медитативна практика, някои добавки, вероятно биха били на мястото си.

Нужно е да премине през обстойни прегледи. Психотерапевтът е важно да е добър, но може да е такъв ако състоянието е психосоматично. Ако е соматопсихично, ако корените на депресията са телесни, е необходимо да се потърсят за помощ хората, които се занимават с тялото: лекарите.

Ако всичко телесно е наред и въпреки промените в диетата, активността и т.н. не се повлиява, на ход са невролозите и психиатрите.

А вие: просто насочете към лекар, а през това време живейте живота си смело и красиво. Ако дълго време партньорът не се повлиява поради това, че не посещава нужните лекари и не взема мерки, животът е за живеене…

Въпрос:

Здравейте.

Като бях дете, родителите ми винаги ми пазеха тишина докато спя. Не знам дали това е причината, но свикнах да спя на изключително тихо и всеки шум ме дразни. Фокусирам се в него и не успявам да заспя докато не се махне, или не си сложа тапи за уши.

Дали това е състояние, което би се повлияло от психотерапия? Възможно ли е това да е някакъв вид фиксация, която мога да се науча как да контролирам?

Отговор:

Ами, или къща на собствен остров, или стигане до това във вас, което шумът задейства. Дразненето е връх над усещания/ вярвания за несъобразяване, потъпкване, несправедливост, неуважение ако не стане по моето… Консултациите с психотерапевт биха ви помогнали да присъствате осъзнато и трансформативно в тези болкови преживявания. Терапевтът би създал специално за вас аудио записи по време на сесиите ви, с които да работите и извън тях. Би ви учил да промените отношението си от жертвеническо в учебно. Да благодарите за шумовите стимули, като им позволявате да ви водят пряко до несъзнаваното и присъстващите в него наранявания, за да ги лекувате. Със споменатите хипно/ нлп сесии, с тес и очни движения, дишане и любов. С техники, малко по малко надхвърлящи себе си до медитация, която практикувате ежедневно. След време бихте била изключително доволна от настоящото си дразнене, превърнало се в стимул към самообладание.

Преди дя завалят препоръките за тапи за уши, 16 слойна дограма и изолации, бих казак, че прекалената изолация не е практика, водеща до добри резултати в дългосрочен план.

И все пак, понякога при по-силен външен шум помага когато на телефона си пуснем фоново бял шум,.природни звуци или лека любима музика. Помага и работата със сенки – известно вживяване в образа на шумен, малко по-ггрубоват и простоват типаж като част от преработката на наранените вярвания до по-здрави. Такова вживяване включва и ние да вдигаме малко повече шум отвреме навреме, да си го позволяваме това. Така не ставаме шумни и вулгарни примитиви, а извличаме наранените заряди от сенките си и ги преработваме до здрави. Приемаме в нас това, което отвън ни дразни. И ставаме нещо трето, по-хармонично.

Помага и да се запознаем и да общуваме приятелски със съседите. Тогава ги чувстваме по-близки и не но дразнят толкова. А ако действително другаруваме, дразненето просто се стапя. Както и когато имаме нужда, общуваме, казваме си по човешки, комуникираме границите си.

За добро е всичко.

Въпрос:

Здравейте. Някой може ли да ми даде съвет как да започна да срещам адекватни мъже. Все попадам и привличам женствени мъже с които ми се налага да си правя ремонтите сама, да ги возя като принцеси, да ги взимам от тях да ги връщам след това до вкъщи, да си сменям гумата на колата сама докато те не знаят как. Явно излъчвам мъжка енергия, така предполагам, но не мога да съм лигла и да чакам на някого без да правя нищо. Не мога и да се преструвам на глупава и неспособна, само за да е по-мъжествен мъжа от мен. Тук може би трябва да вметна че си отглеждам детето сама, справям се сама с цялото домакинство, сметки, работа, градина и всичко придружаващо тези неща. Ако някой може да ми даде съвет какво да направя за да започна да привличам мъжествени мъже ще бъда много благодарна.

Отговор:

(1) „Не мога да съм лигла, да се преструвам на глупава и неспособна и да чакам, само и само да го накарам да се почувства мъж…

Сама правя всичко, сама се справям…“

Всъщност действително умните жени с дълбоко интернализиран и здрав мъжки принцип (анимус).в ядрото си, са социално и като излъчване женствени. Такива с вътрешната сила на духа и комуникативната си външна мекота са като стоманена ръка в кадифена ръкавица, а привидната им „пасивност“ отвътре е заредена с мощен женски заряд, който активно подхранва мъжката действеност поведенческо-професионална и идейна. „Пасивна“ женственост, а всъшност обгръщащо галеща мекота, зад която стои дълбока вътрешна стабилност от присъствие на духа. Присъствие на духа, за което мъжът вътрешно разтваря собствената си анима и женственост, на която се доверява, подхранва, вдига го емоционално, либидно, кариерно. Женственост, която сама по себе си е огромна мощ. Безпределна в сравнение с видимата мъжка такава. И е мнооого далеч от споменатата от вас лигла.

Жената по тяло, но без здравия мъжки образ отвътре и външна женственост, а със социално-поведенческо мъжко поведение, освен че като полярности, поведение и излъчване е мъж в женско тяло, дълбоко вътре в себе си е със слаб анимус, със съответните травми и страхове. Такива и мъже привлича около себе си. Такива само се задържат наоколо и. Такава е сглобката, която практически-житейски се сглобява сама като пасващи си елементи от лего конструктор…

Една гальовно женствена жена със силен и здрав анимус естествено вдъхновява и въздига мъжа не само либидно, но и кариерно така, както тя може да се облегне на социалната му сигурност и мъжественост, активно подхранвана от такава, докато е въодушевявана и очарована от дълбоката му и здрава анима/ душевност.

Когато жената е външно по мъжки модел (амазонка, мъжко момиче), с вътрешно слаб или наранен анимус, привлича по-пасивни и женствени като социално присъствие мъже, които вече са емоционално кастрирани през семейните си модели и властната/ наранена анима отвътре си. А съответната амазонска партньорка просто поддържа кастрацията с постоянно окастрящото мъжествеността им собствено мъжко, отнемащо мъжката им отговорност, заряд и активност поведение.

При това по правило твърденията на такава жена са,.че очаква силен мъж и се стреми към такъв. Всъшност активно привлича и поддържа слабостта в мъжа до себе си. Ако животът и предостави истински мъжествен мъж с дълбока вътрешна душевност, „искрите“ са големи, се*суалността мощна, но тъй като полюсите са (+) и (+), отвъд едните либидинозни отношения отблъскването по отношение дългосрочното и устойчиво съжителство също е огромно и всъшност кауза пердута.

(2) Как при това положение да се получат нещата със силен мъж?

Като станете женствена жена. Да, има хиляди курсове за женственост, които за да работят обаче и учат отвъд имитацията, преструвката и изиграването, е нужна вътрешна работа. Каква? По заложения семеен и родов модел, по слабия и/ или наранен анимус, по бащиния образ, по фалшивите лоялности към поведенията, емоционалността и компенсациите на наранените и „силни“ по мъжки жени в родовата система…

Работа, която се върши в лична, групова психотерапия, констелации и женски курсове. Процес, който дава прекрасни резултати.

Желая удовлетвореност!

Въпрос:

Здравейте!на 29 години момче

Почти всеки е тръгнал да се рови в миналото всеки се чуди защо в момента е такъв… Майка му и баща му има ли са травми..губене на смисъл…така излиза че всички сме травмирани по някакъв начин…дефакто ти е много трудно да живееш напред ако не си преодолееш травмите…преди излиза като борба на поколенията изразена с много неразбиране и чувство за вина…

Моето виждане е че ние сегашното поколение най вече на моята възраст е че не знаем какво искаме и се депресираме защото сме научени на едно и едно нещо е било важноза родителите ни а сега е съвсем друго…Може би защото преди е нямало хора които да работят от вкъщи или от телефоните а на полето. Сегашното поколение вече не изисква от себе си да бъдат на престижна позиция за тях е важно просто да имат пари ..ние не сме подготвени и това според мен всява този страх които седи в хората защото да изплашени и се чувстват депресирани от това че нещо с тях не е наред …

Въпрос Номер:1 Oт травмите ли се чувстваме зле или от това че просто живеем в време с други изисквания към нас и ние сме в паника защото не сме научени на тези неща в училище или от родителите.

Въпрос Номер:2 Има ли човек без детски травми.

Въпрос Номер:3 Всяват ли напрежение телефоните в поколението какво е решението

Въпрос Номер:4 Как всички се учат да са си самодостатъчни и щастливи сами защо го правят … Не се ли губи смисъла на любовта…или опасна ли е самодостатъчността и до каква степен е полезна самотата

Ако решите да подобрите коментарът ми

Благодаря ви предварително

Отговор:

„Травми и поколенчески разлики, телефони и джаджи, самодостатъчност, „момче“ на 29…“

Не момче, а мъж сте, при това вече на немалко години.

Травмите – всеки имащ характер, има травми. Което е нормално. Самата дума характер означава „вдълбан знак“, гравирана заложеност. А тя се случва през комбинацията от радост и болка. Така работят нещата в този свят – не може без известно количество неудоволствие, травмираност. А здравият човек вместо да се вкопчва само в хубавичкото, успява да интегрира болезненото и да надхвърли двете до третата позиция на смисъла.

Но да, не всичко е травми и целият фокус навътре в себепознанието е полезен дотолкова, доколкото ни помага да живеем социално адекватно, сърцато и силно.

Родителите – няма перфектни такива. Има достатъчно добри родители, които през собствената си стабилност и зрялост, ги предават качествено на децата през личния си пример.

Поколенческите разлики – има ги, както и отвъд тях основните ни човешки потребности са си същите.

Относно техниката – тук не само родителите, но целият свят ни насочва към гъвкавост, постоянно учене, развитие и усъвършенстване. Доколкото ние самите съумеем да сме качествени родители на самите себе си, да поемем живота в ръцете си, дотолкова сме постоянно усъвършенстващи се и в крак с времето. Иначе непреработеностите ни отнемат част от заряда, от свободно течащия ни потенциал.

Бумът в техническите пособия, AI и т.н. – помагат ни джаджите, ако ги ползваме целево, по предназначение. Да се свързваме с добри люде, да намираме на мига ценна информация, да сме работно ангажирани отвсякъде, като разполагаме с мобилността си… Пречат ни когато „залепваме’ в безсмислено скролване, отнемащо свободата, времето и причиняващо дефицит на вниманието ни… Тоест, като всяко друго нещо – неутрални са, зависи от ползващия как ги ползва. В армията по време на стрелби взводният често се шегуваше когато на някого „му бягаше мерникът“ и не успяваше да сваля мишените, че не е причината в техниката, а в задавтоматното устройство…

Самодостатъчността – няма такова нещо като пълна такава. Хора сме, живи същества сме, свързани сме един с друг и с всички други същества, в системна мрежа функционираме. Има относителна автономност на вътрешния ни процес, стабилност в самопозннаието, себеотнасянето и самообладанието, която вътрешна стабилност ни прави устойчиви в нормалната външна несигурност и още по-способни здраво да обичаме.

Въпрос:

Здравейте, лекувам травми от детството си. Цял живот съм била доброто момиче, което в правело всичко както трябв и не си е позволявало дори да изпита гняв, камо ли да го покаже. Сега вече успявам, проблемът е, че отива твърде далеч. Чувам и усещам, че съм по-груба, особено ако някой ми е уцелил слабо място. Не искам да съм деликатна, я да се отстоя, пък ако ще и с грубост. Как бих могла да изкарам всичко това без да наранявам хората край мен?

Отговор:

Представете си едно махало. От автоагресия в едната посока, към болна насочена навън агресия в другата. По средата е асертивността. За да се стигне до нея нормално е махалото да се полюшка в двете посоки, за да намери центъра на здравата агресия. На спокойното себезаявяване, идващо от любов. Как се случва това? Първо, с разбирането, че е абсолютно нормално за известен период от време човек да е малко по-реактивен и невинно позволяващ си това нужно стъпало от преработката си. За да не се застине на това ниво, на мястото си е едно продължаващо трансформиране на „жегването“, идващо от травмираните ни характерови вярвания. Долекуването им до здрава база от себелюбов. Тогава вече сме в асертивността, в здравото себезаявяване.

Следвайте процеса и пътя си. Евентуално с помощта на колега психотерапевт.

Въпрос:

Здравейте! Отдавна следвам групата, чета постовете и сега много се нуждая от вашата помощ. Дъщеря ми е на 14г. С баща й сме разделени от 10г. Той не желае да я вижда чува и тн, макар че беше най- грижовният преди развода… има друга от жена, вече и дете. Това беше една от причините за раздялата. Дететп от малко все пита: вдичко наред ли е, нещо ще стане ли ако направя еди какво си“…. нещата излизат извън контрол…навън е друг човек, вкъщи е адски тревожна, има конкретен ред и начин, по който прави всяко нещо- хигиена, учене вдичко…иначе мисли, че нещп лошо ще стане. Все негативни емоции има, а е прекрасно дете… кажете ми към когп да се обърна за помощ. Благодаря от сърце!

Отговор:

Не давате много информация…

Това, което наблюдавам от години в практиката си, е че по правило при развод отношението на напусналия баща към детето се транслира от отношението на майката към самия него. Майките след раздяла нерядко не разбират този факт. Имат си изискванията бащата да проявява интерес, да се грижи за биологично общото им дете и след разлъката, въпреки гнева, негативността и дори омразата им към него (на майката към таткото). В такъв случай мъжът чувства неприязанта и автоматично-несъзнавано поставя детето под общ знаменател с майката. Усещането му е като за стена, за защитно изстиване към всичко свързано с бившата, в това число и към детето. При това не винаги е нужно да има явни признаци – скандали, омразна реч, неглижиращо поведение и т.н. Въпросната обида и неприязан от страна на майката може да е изцяло вътрешна. Несъзнаваното на таткото обаче я регистрира и реагира с отдръпване.

Не казвам кое е редно или не, а какво практически често се случва и наблюдавам през професионалния си опит в подобни случаи. Ако при вас казусът е такъв, нужноне вътрешно да поработите по прошката, да се освободите от обидата, гнева, неприязанта и настръхналостта към бившия си съпруг и настоящ баща на детето ви. Тогава нещата автоматично се променят, евентуално с помощта на виждане на по кафе, когато се дава от вас и взема от него детето.

Друга възможна причина е характерът на бащата, влиянието на новата му жена…

Опишете по-конкретно психичните и социални фактори в ситуацията си, за да бъда по-полезен.

Въпрос:

Здравейте! Пиша за съвет относно проблем, който ме мъчи от години. Обиколих три психолога за 5 години, но проблема си стои и не знам какво да правя. Става въпрос за майка ми, която е вещоманка. От както се помня е така, според мен се е отключило, когато е загубила баща си. Моят баща (мъжът ѝ) си отиде преди 11 год, когато бях на 14. До тогава всичко той правеше, готвеше, чистеше. Аз и сестра ми никога не сме живели при тях, дълга история е, няма да се отклонявам. Та когато станах на 20 реших че искам усамотение и собствена стая, която така или иначе имах при майка ми и баща ми. Започнах да правя ремонт, което изискваше и изхвърляне на част от нещата в нея, включително дрехи на баща ми и майка ми. Моя е грешката, че го направих зад гърба ѝ без да я попитам, но от предишен опит знаех че ще последва тръшкане и нищо няма да се изхвърли. Тогава тя изпадна в много дълбока депресия, не спеше с дни, мислеше че съм открадна пари, с които да плати сметки, а се оказа че вече ги е платила. Накрая ме извикаха от районното, защото е ходила да подава жалба срещу мен. Заведох я на психиатър, пи хапчета и се оправи, но вещоманията си остана. Проблема е, че не трупа само вещи, ами и храна, когато се нанасях имаше меса в хладилника загубили цвета си, миришеше ужасно, нямаше почти никакво място. Оправих го колкото можах, скалъпих кухнята да става за живеене, но след 2-3 год се изнесох на квартира с приятеля ми. До някъде и избягах от проблема с тази стъпка.. Ходя периодично да чистя, но не е достатъчно. Говорила съм с нея многократно за това, предлагам да ходим на психолог, обяснявам че това не е хубаво за здравето ѝ, но не иска да ходи и това е. Аз и на 50 психолога да отида, файда няма. С приятеля ми сме в процес на раздяла, която отлагахме прекалено дълго време, и малко по малко си връщам нещата при майка ми. Не знма как отново ще живея там, нямам сили отново да направя всичко сама. А няма кой друг. Вчера за пореден път ми направи впечатление, че когато се случи нещо различно в ежедневието ѝ, някаква случка, и ми разказва историята безкрай, отново и отново и отново. Моля ви дайте ми съвет как да помогна на човек, който не иска помощ, който не осъзнава проблема. Пробвала съм какво ли не. Как да осъзнае проблема и да тръгне на терапия?

Отговор:

„Как да помогна на човек, който не иска помощ, как да я накарам да ходи на психолог като не иска…“

Натрапливото събирачество (Плюшкин…) е вид обсесивно компулсивно състояние. Споменавате някои причини и да, коренът и проявите му далеч не са от сега. Докато баща ви е бил около нея, тревожността и е била по-малка, както и той не е позволявал разстройството и да я управлява толкова видимо. Когато е останала сама, тревожността и постепенно се е покачила – натрапливото поведение също. То е невротичен опит на системата и за изолиране на страховете и. Да, повлиява се от работата с психотерапевт, когато обаче е искана. Ако не е искана, настояването за това от вас единствено я поставя в още по-инфантилна позиция на дете, което мама (вие) иска да го води за ръчичка при чичо доктор. Има си свободната воля, както и вие живота си. В двадесетте сте. Това, че се разделяте с приятеля си, не означава автоматично връщане при мама. Има работа, има квартири. Връщането за продължителен срок би ви поставило по много начини в неподходящи, влияещи ограничаващо на живота ви позиции.

Как да се помогне? Обсесивните състояния освен психична, имат и дълбоко неврална и биохимична база. Майка ви вече е пила психиатрични медикаменти. Добра идея е отново да се види с психиатър/ невролог за изписване комбинация от невролептик и антидепресант, евентуално и ноотроп. Макар и механично, ще свалят тревожността и, което дава шанс и на натрапливото събирачество да бъде минимизирано.

А вие – живейте! Животът не чака. Докато питате: „Как да я накарам да ходи на психотерапевт?!“, всъщност говорите за себе си. Не е лесна ситуацията – майка ви е това. Пращам ви сърцата прегръдка!

Въпрос:

Здравейте!

След 30те съм и от няколко години мечтаех да имам дете. Преди малко повече от две години бях бременна, но загубих бебето, което ме съкруши. Господ обаче бе благосклонен и изключително щедър към мен и сега вече съм майка на 9 месечно съвършено момченце.

Още докато бях бременна бях, като обсебена от детето си, а от както родих все едно останалият свят изчезна за мен.

През годините, а и в момента ( когато имам време) чета книги и материали от достоверни източници, относно отглеждането и възпитанието на децата.

Аз нямах удоволствието да израсна в любяща среда, с което имам предвид не, че родителите ми не са ме обичали, а че никога не са го демонстрирали. През годините това, много ми е тежало и съм виняла и себе си, като малка, за това искам сина ми всяка хилядна от живота си да се чувства безкрайно и безусловно обичан.

Аз искрено искам той да израсне в сигурна среда, а не постоянно за всяко нещо да му казвам “ не “ и “ не може”, за това му позволявам всичко, дори неща, които на мен лично не са ми приятни.

Например докато се храни му позволявам да цапа, да хвърля, да прави каквото пожелае, макар това да означава час чистене за мен.

Напоследък обаче се чувствам, като в омагьосан кръг по повод нещата, които не трябва да прави.

Например оставила съм го в стола за хранене и съм му дала лъжичка да си играе с нея, той я хвърля на земята нарочно, след което започва да плаче, докато не му я дам отново. Аз му я давам и той отново я хвърля, това може да продължи до безкрай, ако откажа да му я дам той започва да плаче безутешно и единственият начин да спре е като или му дам пак лъжичката, или го взема да го гушкам.

Друга честа напоследък ситуация е да отиде с проходилката си до коша за боклук и да започне да отваря капака. Когато му кажа със спокоен тон да не го прави, той не ми обръща внимание, ако му повиша тон спира да пипа коша, но започва да плаче и отново трябва да го взема, за да го гушна, което за мен изцяло обезсмисля повишаването на тон.

Наистина не искам да повишавам тон на детето си по каквато и да е причина, искам да расте в спокойна среда и да има смелостта и желанието да изучава света по негов собствен начин, не аз да му го налагам и обяснявам, но ми е трудно да избера някакъв подход в такива ситуации, който да е добър и за двама ни. Да, знам че той е още съвсем малък, но се опасявам, че ако сега не намеря правилният подход той ще се превърне в невъзпитано дете или аз в крещяща майка, а най-малко това искам.

Ще съм изключително признателна да ме посъветвате как да постъпя!

Благодаря ви сърдечно!

Отговор:

Никъде не споменавате за партньор. За мъж до вас. И да има, има ли го емоционално до вас обаче?

Сама казвате: „обсебена съм от детето….всичко друго изчезна…“. Обсебеността след време би резултирала в едно свръхобгрижващо възпитание, едновременно лишаващо от граници, всепозволяващо, но и гневно, поради напрежението което неминуемо ще изпитвате от липсващите граници… Говоря за в бъдеще. Сега детето е на 9 месеца, любовта към него е нужно да е безусловна. Но след годинка и нещо, две, ведно с любовта и разбирането на потребностите му, ще са нужни граници и умение за спокойно удържане тантрумите (тръшкането).му. Ще са му нужни такива граници, правила, авторитет, за да ги интернализира като собствена структура и вътрешна сигурност. В следващите периоди след 3 годинки също. Нещо важно, което се чувства в редовете ви – както казах, не споменавате за партньор, но и да има такъв, обсебеността от детето несъзнавано го прави него такъв. Там сте го сложила несъзнавано… Как е собственият ви живот, партньорство, цели? Майчинството приключва по някое време, мама тръгва на работа, детенце на ясла и градинка… Ако обаче това вкопчване не се промени, детето е на мястото на партньора, приятелите, целите, хобитата. Там където е добре да е партньорът, сексуалността и т.н. би бил синът ви – с времето такова вкопчване вменява свръхочаквания в малкия човек, зад които застива емоционално на възрастта, на която такова заплитане се е случило. Възможните развои са доста, но все невротични. Искате качествено възпитание и най-доброто за детето си? Това най-добро включва щастлива мама с татко до нея. Мама, която уважава таткото, а детенце чувства любовта им. Мама, която работи, расте професионално, има хобита, другарува и е далеч от родителско задушаващо вкопчване и поставянето в непосилната за него роля на ‘моето всичко’…

Такива ми ти работи…

Въпрос:

Здравейте, обръщам се към вас с въпрос за синът ми, който е на 4.8г.

Много чувствително дете е, доста срамежлив, повече от обикновено си мисля и вече започвам да се притеснявам, защото виждам, че се превръща в жертва на по-агресивни деца. Класика общо взето..

Притеснявам се какво ще се случва по-натам, искам от сега да го научим как да се брани и да не се дава, но той ми казва, че го е страх да го направи, да се опълчи.. просто блокира, започва да реве, дори не се отдръпва, за да не го удрят, а въпросното момче дори посягаше да му удари половите органи.. би трябвало да реагира поне инстинктивно и да се дръпне, но не, той просто блокира от страх и застива на място. Инече е много игриво и слънчево дете, няма други проблеми с децата.

Ходи на карате, но е малък за нещо реално да учи там, след 6г. казват наистина започват да се учат. Купих му книжки на темата за срамежливостта, смелостта, увереността, говорим му постоянно с баща му, че не трябва да мълчи, ако не, поне да се отдръпне, той казва, че го е страх и толкоз. Вкъщи не е тормозен, бит или нещо подобно, просто явно е по-чувствителен. Какво може да се направи според вас още от наша страна поне и дали да го заведа на психолог се чудя или си е нещо нормално, не мога да преценя границата.. Не искам да го уча да отвръща на лошото с лошо, но дефакто се превръща в жертва.

Отговор:

На тази възраст, при чувствителността му, би било добре да расте в безопасна среда, изпълнена с доверие, детска слънчевост и култура. Това зависи от родителите на децата, с които общувате. За общите площадки за игра – не винаги и не навсякъде са агресивни децата. Ако има такова агресивно дете, нормално е да сте наоколо вие или бащата, за да се чувства чувствителното ви и сърцато детенце защитено. Да, децата са различни- и поради дадености/ родова памет, и поради качествата на родителите и възпитанието им. Имате чудесно чувствително същество, което би пораснало като сърцат голям човек, правещ света по-добро място. За целта – позволете му го. В предучилищна възраст е и не расте в гето – правилата, които на такава крехка възраст му задавате, биха били подходящи за там, не за здраво общество. Разбирате ли, малък е, има нужда да интернализира защитата ви, която му давате при нужда като вътрешна сигурност, за да стане негова собствена за целия му живот. Вероятно се питате: „Защо и моето дете не е от тези, които се защитават или направо нападат?!“. Защото е от друго и смея да кажа, по-добро „тесто“. Както и защото децата, които агресират прекалено, просто отразяват болната агресия от вкъщи, която наблюдават и понасят.

Давайте му защитата, от която има нужда и му осигурявайте засега поне безопасна среда. Има ли тези условия, ще привнесе в себе си сигурността, с която впоследствие ще може и да се заявява, и да се защитава емоционално, социално, поведенчески.

Добре е, че сте го записала на спорт. Ако желаете да е по-реален и свързан с реалността, подходящи бойни спортове са кудо, мма, bjj, свободна борба в комбинация с кик бокс…

Питате за психолог. Бих насочил вас с таткото към такъв – за сверяване възпитателния ви стил, очакванията и подходите ви.

Желая всичко добро!

Въпрос:

Здравейте, на 22 години съм, преди повече от година получих първата си паник атака, след дълъг период на тревожност и алкохол. Тогава не знаех какво е паник атака и си мислих, че получавам инфаркт или развивам шизофрения, кръвното ми беше 200\100 което много ме уплаши. След седмица получих още една паник атака. Реших да посетя кардиолог и ендокринолог. Изследванията ми бяха супер, а кардиологът ме увери, че всичко е наред със сърцето ми. 2-3 месеца след това изпитвах силна тревожност почти постоянно от това да не получа паник атака отново. В крайна сметка се случи и след това влязох в екзистенциална криза. Въпроси за живота, които преди това не ме плашеха, изглеждаха страшни, започнах да се замислям за смисъла на живота и дали има смисъл да живеем. Имах суицидни мисли, но никога не съм искал да действам върху тях, напротив, много ме плашеха и не искам да ги имам, защото ми се живее от друга страна. Имах натрапливи мисли как ще скоча от високо място. Беше ме страх да остана сам. Ако преминеше екзистенциалната криза се появяваше другия ми страх – от полудяване и шизофрения, започвах да се вглеждам в себе си почти постоянно и си мислих дали не съм в начален етап на развиването на психоза. Ако преминеше и това идваше отново страх за паник атака. След като прочетох някои статии на Орлин Баев, паник атаките спряха да ме плашат толкова, научих се да ги приемам и дори когато съм напрегнат и кръвното ми стигне около 150/100 и пулса ми е ускорен, успявам да запазя самообладание и симптомите преминават, но екзистенциалната ми криза (тревожност) остана. Когато нямам проблеми на главата и ми е спокойно и хубаво, сякаш се опитвам сам да се саботирам като започвам да си мисля за смисъла на живота, защо сме тук и тн. което ми причинява доста тревожност и безспокойствие. Моля за съвет

Отговор:

Първо, без алкохол. Залитал сте вече.

Имал сте тревожност и преди паниките. Имате и сега, което показва, че нерешеностите ви я акумулират. Потърсете вещ в работата с тревожността психотерапевт за лична и групова психотерапия.

Въпрос:

Здравейте , бих желал препоръка за добър терапевт в Пловдив .

Накратко за мен , на 46 години , семеен , израстнал без баща от 11годишен (загинал при злополука ) и от 6 години , без майка .

Искам да бъда подкрепа не само физическа , но и морална за семейството ми . Травмите от миналото ми пречат на това , да бъда уверен в себе си и , често усещам , празнота , немога да се радвам искрено на живота , макар , че имаме доста постижения като семейство , ей така , някак ми е празно и искам да променя това усещане . Няма веселие вкъщи и всичко , някак води там в миналото .. С книги за самопомощ и подкасти , виждаме отговорите със съпругата ми , но е нужен специалист, да задейства точните механизми . Ако е важно , нямам зависимости . Посещавали сме психолог за година около 7, 8 пъти .

Благодаря на отзовалите се !

Пожелавам ви прекрасен ден !

Отговор:

Надявам се да получите насоки за терапевт.

Долавям през редовете страха и тъгата ви. Това усещане, че.трябва по мъжки да се поеме отговорност и в същото време слабостта и самотата отвътре…

Родителите ви ги няма физически – понякога си заминават по-рано, понякога по-късно… Обикновено психолозите говорим за себеосиновяване, за ставане родител ма себе си,.на травмираните и наранени детски чувства в нас. За заставането в позицията и частта от себе си на възрастен. И това е така. Валидни метафори са. Има обаче нещо повече. Нещо по-голямо, което обгръща, оцялостява всичките ни вътрешни части и позиции. Нещо, в чието присъствие можем да се отпуснем, на чийто покой и сигурност да се доверим. Говоря за присъствието на духа, на онова интегриращо спокойствие на тишината, за ежедневен процес на стихване. Майндфулнес, свързващ ни с любяща мъдрост и жива разумност, които лекуват страхотъгите ни. Защото именно с тях имате да общувате.

Та, има в нас нещо повече – когато в процес на майндфулнес се научим да сме в интегриращото присъствие на духа си, малко по малко прехвърляме самосъзнателния си център в него. А това е процес на доверяване, през който протича жизнерадост, смелост, както и се появява една стабилна вътрешна опора. От току що казаното имате нужда. Всъщност.

Успехи в намирането на подходящия за вас терапевт и още повече, успехи в общуването с топлина, грижа и блага сигурност с нараненостите ви.

Въпрос:

Здравейте. Дълги години търсих щастието, изстрадах си го, смирих се, преминах през “учението” на депресията и паническото разстройство. Умрях и възкръснах. Приемам АД и с психотерапия наред се чувствам прекрасно. Осъзнах и намерих себе си… И ме намери ме човек, който е всичко събрано в едно. От най-добрия приятел, стана мой мъж. Любовта ни е чиста и искрена. Хармонична. Винаги сме имали доверие и сме си давали душевна свобода. От скоро живеем заедно. И на мен ми се появиха сънища-едни и същи. Състоят се в това, че той ме изоставя, че ми се сърди, че не ме иска и т.н. Събуждам се с рев всяка нощ. И това е изтощаващо и за мен и за него (защото споделям с него сънищата си и той иска да направи нещо, за да се успокоя)

Знам, осъзнато, че това е включване на механизма на травмата ми от изоставяне (защото я имаХ/имаМ).

Приемам съвети за справяне…

Имам му доверие, обожавам го, но тези сънища…. :((( Моля за помощ.

Отговор:

Сънищата ви навеждат пряко към травмите. Остава и вие да се научите да стигате до тях на нивото на съня, психотелесната преживелищност и медитацията. Защото тези методи истински достигат до дългосрочната емоционална памет, която процесира травмите ви.

В сесиите с терапевта ви можете буквално по дизайна на сънищата ви да сте водена в хипнотерапия, да изтрепервате и изплаквате болките си трансформативно. Бихте могла да направите аудио записи на тези ви сесии, с които да си работите и сама.

Добра идея е да имате редовни сесии отелесена и приземена в емоциите и усещанията ви медитация. Редовно. Защото тя също стига истински до травмите, като лекуването е още по-цялостно. Вече не една част от ума лекува друга, а присъствието на духа го прави.

Пращам ви разбирането и най-сърдечните си благопожелания!

Въпрос:

Силна зависимост от 4-5 години на жена ми от алкохол. Тя е на 62, аз на 64 год. От много години гледаме кучета и котки и всяка смърт на животинка я приемаме много трудно. Всъщност не я приемаме. Първо беше кучето Граф, после, Радост, Перка, Мурга, Джонко, Джак, Черния…покрай кучетата и доста котки.

Жена ми, ги сънува, вика, бълнува и търси спасение в алкохола. Не, че аз не ги сънувам. Преди близо три години, погреба майка си и нещата със всяка смърт се влошават. Никога не повръща и никога няма мярка в пиенето. Пие само евтината Каракуца вино. Два пъти полиция я водят в нас. Един път линейка, защото за трети път си беше пръснала главата на улицата, локва кръв, около трийсет души на близък строителен обект, са викали линейката и мен. Когато пристигнах се нахвърли с юмруци върху мен, защо съм викнал линейка. Градът е малък, полицаите не правят рапорт за случките, защото се познаваме, от бърза помощ същата работа. В болницата, жена ми категорично отказва да ходи. Издърпа плика с шишето алкохол от мен разкъсвайки плика и демонстративно го изпи пред всички. Жена ми има магазин за дрехи и хората я гледат почти всеки ден мъртво пияна, търкаляйки се по земята в пълна безпомощност. Напоследък поне се заключва, но това още повече усложнява нещата, защото изпада в безпомощност на земята, не може да отключи и алтернативата е разбиване на вратата и ли чакане 4-5 часа до като успее да отключи. Ползваме ги вече и двата варианта. Не иска да се лекува, не иска категорично в клиника. Близо 2 години я предумвам, никакви болници и лекари не иска и да чуе, става груба, обижда и се нахвърля. Психотерапевт също – абсурд. Нощно време няма и минута спокойствие. Тази нощ я вдигах 6 пъти, защото падаше от кревата. Аз съм силен, но като не си стяга пред мишниците и с отпуснато тяло вдигането си е борба. Всъщност съм чул, че на силните хора, господ праща по-големи предизвикателства. Така де, намирам си утеха някак си. Жена ми има страхотно здраве и е много гадно да гледам как го съсипва и нищо не мога да направя. Цялото и тяло е в синилици. Синилици имаше по лицето за по десетина дни, поне три пъти от падания. Последно колената си съсипа. Аз съм с изкуствена става на едното коляно, а тя толкова здраве хвърля на вятъра. Знам, че този проблем, не трябва да се крие, а в малък град, това е публична тайна. Жена ми казва, че викам нощно време, всъщност сънувам кошмари – всякакви. Как се е пребила по стъпалата и на всевъзможни места. Нощес скочих, мислих, че се е задушила, главата и беше завряна под едната завивка. По цяла нощ и тя е в кошмари, вика имената на животинки, които са вече звездички, и на майка си. Когато спре, някаква тишина и скачам да видя дали е жива и диша. Кошмарно е! Сам се справям с 11 кучета и близо 40 котки, гледам жена си, къщата, работата и се усещам, как избушвам. Взех да пия от няколко години по 1-2 чаши, но не се напивам. Не, че вече не искам, но съм в постоянно очакване да ме викнат за нея и ще ми вземат и книжката и колата. Всякаква беля, може да стане зад волана с алкохол в кръвта. Не мога да я накарам да стои в къщи. Не мога да я накарам да не ходи в магазина. Дори, когато е пияна, трудно я прибирам. В магазина я крадът постоянно, мърсотия, разхвърляно, кучета вътре, които ги оставя вечерно време вътре. Понякога насила ги оставя и не мога да я накарам да ги пусне навън…Същото време и в нас в една стая на вторият етаж от 10 години гледа три котки и не иска да ги пуска навън. Прибрахме ги, когато майка им ги роди в магазина и. Аз съм сравнително богат човек и не ме интересува, това че са я окрали, както и магазинът и. Там само наливам пари. Също не виждам нужда да работи, още повече че съм и събрал документите и за пенсиониране и съм ги дал на моята счетоводителка. Лошото е че се превърна в егоист и не признава няма и не мога. Не се интересува дори от животинките в дома. Знае, че аз ги гледам и толкова. От близки и роднини от доста време, няма никакво съдействие и помощ. Отказаха се, защото тя се нахвърля върху тях, гони ги, обижда ги, не вдига телефона. Дори и с дъщеря си, която е в София с малко дете, понякога се държи така. Това понякога е, когато я молят да влезе в клиника или да отиде, да гледа внуче. Дъщеря ми също е под голям стрес със състоянието на майка си. Психологически и всякакъв. Губи имунитета си и често боледува. Отвратително е да гледаш здрав близък човек, как се погубва и как го губиш безвъзвратно. Кошмарно е! Знам, че никой не може да направи вместо мен нищо. Знам обаче, че и няма начин, да няма начин. За това пробвам всякак си, сега и в тази група.

Отговор :

Здравейте!

В трудна ситуация сте. Да, не е лесно да се гледа жената, с която сте бил десетилетия, да се самосъсипва… В същото време, подобни ситуации са чести. Аз самият имам близка роднина, починала от цироза преди 40. Имам приятели, чиито родители си отидоха след дълги години алкохолизъм и деградация… В цялата ни страна болестта е силно разпространена.

На човек може да му се помогне ако иска. Не иска ли, продължаващите ни опити за помощ стават съзависима и подхранваща част от проблема и пречат както на нас, така и на всички. Какво е съзависомостта? Да искаме да изземем личния избор и отговорността на човека, понеже се чувстваме виновни и го съжаляваме, поради което се опитваме да го спасяваме него жертвата от лошото нещо. Да, но така влизаме в арогантна позиция над него, поставяме го в положението сякаш на безсилно дете, за което ние трябва да поемем отговорност. С което единствено засилваме липсата на такава в самия „спасяван“, а в крайна сметка „наливаме гориво’ и в зависимостта му.

Чувстваме се в подобен казус виновни поради вярванията си, че сме длъжни да поемем отговорност за другия,.че сме силни, от нас зависи и „няма начин да няма начин“. Че трябва да помогнем на всяка цена, дори да наложим и натрапим помагането си… Когато не е искано обаче доброто, не е добро и няма ненаказано такова „добро“ – примерно с още потъване в зависимостта. Така лекуваме вината си – чрез промяна вярванията си.

Как лекуваме съжалението си, което без да искаме причисляваме към емпатията/ любовта? Първо като осъзнаем, че няма нищо общо с любовта, а че е проекция на страха ни от слабост, безпомощност, от биване в подобна безсилна позиция. Второ, като се научим да обираме проекциите си, чиято същност вече съзнаваме, и да лекуваме страховете си, които вече виждаме и прегръшаме смирено. Тогава също толкова смирено спираме зорлем да „спасяваме’, а всъщност да се въртим в гореспоменаваната маладаптивна вътрешна и социо динамика. Част от нея е и „наливането“ в магазина, сякаш е дете на 10 и плащаме за кръжоците и социалните му мероприятия…

Можем периодично да предлагаме помощта си, но ако помощта упорито не е искана, изборите са достояние на свободната воля и собствената съдба на човека.

Да, съпругата ви прогресивно остарява, дъщерята е отдавна литнала, а отвътре и е липсвал и липсва смисъл, идващ от цялостна характерова зрелост, който смисъл да даде опора при нормалните за това ни житие-битие загуби и възрастови промени. Постепенно пиенето закономерно се е превърнало от социално приемлива компенсация в некачествен транквилант, та до пиянство и алкохолизъм.

Път има. Само че е нужно да е искан. А не е лесен, защото постигането на трезвеност минава през нерешаваните и невиждани цял живот характерови травми, кривотийки и ръбове, през едно много искрено и сърцато вглеждане в себе си със смирена готовност за реална промяна, за синхрон с любовта и смисъла. А любовта пари, огън всепояждащ е… Задоволява прекрасно потребностите ни от принадлежност, сигурност, вдъхновение и радост, както и иска доста здрави жертви…

Ако човекът иска, път има. Съществуват прекрасни общности за зависимости,.с.трудотерапия, йерархия и структура, които човекът привнася в себе си. С групова и лична психотерапия два пъти дневно, с интернализиране външната дисциплина като вътрешна мотивация, със силен тласък към себепознание, себерегулация, лекуване душевните болки и здраво задоволяване потребностите. 6 месеца престой в такава комуна би възродил жена ви цялостно. Би и дал шанс за още десетилетия силен и смислен живот. Можете да се свържете с ръководителите на някои общности за зависимости, да потърсите помощта им (Рето, Жива, Феникс, Ново начало, Кошер, Трамплин…), да и подхвърлите материали за красотата на престоя в тях и възможността за промяна… Не повече.

Накратко – освобождаване от вината и съжалението, оттегляне на съзависимите поведения и мотивации, собствено присъствие на духа. Ако желае помощта, чудесно. Ако не – free will included in the kit…

Желая приемане на ситуацията! Защото именно приемането ни прави както вътрешно, така и социално адекватни на уроците, които имаме да учим от нея.

О.Б.

Токсичните родители

„Токсични отношения с родителите… Това ми влияе на психичното здраве…“

Не ги променяме – махаме самото си желание за това. Отърваваме се дори от искането да са различни и разбиращи ни. Оттегляме претенциите си да бъдат други, по-еди какви си.

Приемаме ги. Каквито са.

С благодарност за дадения ни живот, грижи и жертви за нас. Дори и за травмите. Не може без тях, за тях си се раждаме, а от 21г. натам ние сме си родители, ние възпитаваме, прегръщаме, осиновяваме/ одъщеряваме наранените си части с любов, великодушие и ставаме промяната за себе си, която искаме да е наоколо ни. Това е път – терапия, себепознание…

Когато оттеглим претенциите от родителите си, се смиряваме, „клякаме“, ставаме по-малки от тях с благодарност и уважение, а потокът на живота/ благословията потича от рода през тях към нас.

Парадоксалното е, че само когато сме в такава смирено малка спрямо тях позиция, имаме достъп до вътрешното си дете, можем да го обгрижваме, лекуваме и истински да пораснем.

Само от такава смирена позиция не само познаваме травмите си, а получаваме пряк достъп до тях и именно през едно умерено общуване с родителите се научаваме да ги удържаме трансформативно до самообладана зрялост от позицията на родители на самите себе си.

Говоря за това, че след първоначалната лична, групова и генерационна терапия, процесът най-мощно продължава при излагане на дразненето, което получаваме в самото общуване с родителите си, което ползваме учебно. Учим се да стихваме в самия комуникативен акт, да се спускаме под дразненето, да се гмуркаме с едно поливагално успокояващо присъствие до болезнените наранености зад гнева ни. Да сме родители на травмите си в самия акт на общуване с биологичните ни родители, който силно активира и експлицира нараненостите ни.

Ползваме жегванията, за да ни заведат до вътрешното ни емоционално дете, за което грижа поемаме вече самите ние със самообладаната си благост към самите себе си.

Това е реалната зрелост. Това е истинското порастване. Дотогава горделиво се дуем като позиция в полето на Живота над родителите си – искаме да им кажем как да чувстват, мислят, живеят, разбират света. А зад тази горделивост, изтласкваща травмите ни, сме в инфантилни регрес и фиксация като обидени отвътре си хлапета.

Отказваме се от горделивата си позиция. В психотерапия лична и групова, в генерационна такава, се прекланяме пред тях с благодарно уважение. Така стигаме до родителстването на самите себе си, до поемане зряла отговорност за характера и съдбата си.

…

Кои терапевти се занимават с горния процес? Принципно всички от всички школи. Както навсякъде, методът е вторичен. Марката на автомобила не е толкова важна, колкото шофьорът, познанията му за маршрутите, имането му на добър джипиес и майсторските му умения за шофиране на процеса до дестинацията на зрялото ви самообладание.

Разбира се, въпросните приемане родителите, оттегляне претенциите и прощаване, които дават шанса за реална вътрешна себепреработка, са процес. В началото свързан дори с гняв и осъждане, с постепенното му придвижване към благодарното, смирено приемане. Благословен процес!

Успехи!

Въпрос:

Здравейте, страхотна група! Имам нужда от психотерапевт, с който мога да работя върху токсични отношения с родителите и отражението му върху моята психика. Към днешна дата повече от година имаме дистанция по между ни откъм комуникация, но това чувство на неразбиране от тяхна страна ме мъче сериозно и влияе върху ежедневието и менталното ми здраве. Моля за препоръка на терапевт от София предимно с опит върху този проблем. Благодаря Ви!

Отговор :

Не ги променяме – махаме самото си желание за това. Отърваваме се дори от искането да са различни и разбиращи ни. Оттегляме претенциите си да бъдат други, по-еди какви си. Приемаме ги. Каквито са. С благодарност за дадения ни живот, грижи и жертви за нас. Дори и за травмите. Не може без тях, за тях си се раждаме, а от 21г. натам ние сме си родители, ние възпитаваме, прегръщаме, осиновяваме/ одъщеряваме наранените си части с любов, великодушие и ставаме промяната за себе си, която искаме да е наоколо ни. Това е път – терапия, себепознание…

Когато оттеглим претенциите от родителите си, се смиряваме, „клякаме“, ставаме по-малки от тях с благодарност и уважение, а потокът на живота/ благословията потича от рода през тях към нас. Парадоксалното е, че само когато сме в такава смирено малка спрямо тях позиция, имаме достъп до вътрешното си дете, можем да го обгрижим, излекуваме и истински да пораснем.

Само от такава смирена позиция не само познаваме травмите си, а получаваме пряк достъп до тях и именно през едно умерено общуване с родителите се научаваме да ги удържаме трансформативно до самообладана зрялост от позицията на родители на самите себе си.

Говоря за това, че след първоначалната лична, групова и генерационна терапия, процесът най-мощно продължава при излагане на дразненето, което получаваме в самото общуване с родителите си, което ползваме учебно. Учим се да стихваме в самия комуникативен акт, да се спускаме под дразненето, да се гмуркаме с едно поливагално успокояващо присъствие до болезнените наранености зад гнева ни. Да сме родители на травмите си в самия акт на общуване с биологичните ни родители, който силно активира и експлицира нараненостите ни. Ползваме жегванията, за да ни заведат до вътрешното ни емоционално дете, за което грижа поемаме вече самите ние със самообладаната благост към самите себе си. Това е реалната зрелост. Това е истинското порастване. Дотогава горделиво се дуем като позиция в полето на Живота над родителите си – искаме да им кажем как да чувстват, мислят, живеят, разбират света. А зад тази горделивост, изтласкваща травмите ни, сме в инфантилни регрес и фиксация като обидени отвътре си хлапета.

Отказваме се от горделивата си позиция. В психотерапия лична и групова, в генерационна такава, се прекланяме пред тях с благодарно уважение. Така стигаме до родителстването на самите себе си, до поемане зряла отговорност за характера и съдбата си.

…

Кои терапевти се занимават с горния процес? Принципно всички от всички школи. Както навсякъде, методът е вторичен. Марката на автомобила не е толкова важна, колкото шофьорът, познанията му за маршрутите, имането му на добър джипиес и майсторските му умения за шофиране на процеса до дестинацията на зрялото ви самообладание.

Разбира се, въпросните приемане родителите, оттегляне претенциите и прощаване, които дават шанса за реална вътрешна себепреработка, са процес. В началото свързан дори с гняв и осъждане, с постепенното му придвижване към благодарното, смирено приемане. Благословен процес!

Успехи!

Въпрос:

Здравейте постът е анонимен, тъй като темата е деликатна за мен, а имам познати в групата, които не бих искала да занимавам с проблема си.

Та, моята драма е със секса. Имам желание, нямам проблем с либидото. По-скоро имам проблеми с обвързването и доверието да бъда интимна с човек по този начин.

Ходих на терапия близо 2 години, като в процеса на работа разбрах, че съм с избягващ стил на привързване. Отделно, никога не съм била обвързана (имало е продължителни срещи, но когато нещата се задълбочат, аз бягам с 300…). Единствените отношения, които съм имала, са били от рода „friends with benefits“.

С терапевта ми сме обсъждали възможността да съм била насилвана като дете, тъй като част от мен винаги е смятала секса за нещо „неправилно“, „грешно“. Просто съм отраснала с по-консервативна майка. Отделно, като бях малка, може би в периода 4-8 години, баща ми имаше навика да се разкарва гол вкъщи, въпреки че майка ми го молеше да не го прави.

Имало е случаи, в които съм плакала след секс, тъй като съм се чувствала използвана. Но в рамката friends with benefits това е уговорката… Чувствам се объркана и ми е неловко. Не че искам веднага да се обвържа, да имам деца и т.н., но.. ми се ще да не изпадам в паника всеки път, когато ми предстои да правя секс.

Отговор:

Доста семейства познавам, в които често ходят голи у дома. Или летата прекарват месеци на уединени плажове, също предимно голи. Няма пряка връзка между това и травми по отношение на се*са, сексуалността и привързаността. Защото отношението им спрямо сексуалността, близостта, естествената голота и интимността, е спокойно-нормално и адекватно. Това не означава, че такива се чу*ат като зайци, а просто че имат едно ведро и позитивно отношение спрямо телата си, приемат сексуалността като нормален израз на любовта и част от нея, както и са в мир и относително добро себепознание спрямо чувствата и нуждите си.

С настоящото не оправдавам „развяването“ на баща ви, а само казвам, че възприятието на това поведение като травматично идва от майчините ви установки, имащи дълбочина от корени, които са станали и ваши.

Докато пишех горното, постоянно в съзнанието ми изникваше енергията, отношението, думите, задръжките, сковаността и стагнацията на майка ви по темата. Ригидността и като цяло, нейното собствено сковаване, думи, свиване, нараненост и стягане по темата за близостта и сексуалността. Сковаване и отблъскване, станали ваши още от утробата, докато сте била в нея. Още от преди това през настръхването и по темата. Още от зачеването ви. От преди това през характера и, само пренасящ през сляпа любов и лоялност наранеността на бабите назад в рода ви.

И тук индивидуалната психотерапия се прелива в генерационната, като двете всячески се допълват и подпомагат.

В генерационната терапия (е.г.т.*) ясно се виждат нараняванията на жените, изнасилванията, отношението им към мъжете, загубите и болките им, смъртите…

В личната терапия психотелесно, психоенергийно, през транс, майндфулнес и преживелищност се преработва това, което в генерационната терапия е било видяно и за работата по което „теренът е бил подготвен“.

Защото избягвщата привързаност е просто етикет, а класическите начини за достъп и работа с нея, ограничаващи се единствено до персоналната автобиографична памет, нерядко стигат само до някъде… Защото корените и често са доста по-родово дълбоки.

Добра идея е прочитането материали по темата. Което със сигурност сте правила и правите. В нета има много информация за avoidant insecure attachment style. Бих само добавил и насочил към статиите на Инес Райчева – информативни и с разбиране са наситени.

Това е. Трасирах посоката. Действайте. Желая успехи!

…

Е.Г.Т.: Естествена Генерационна Терапия

Въпрос:

Здравейте,

От няколко месеца имам вътрешни терзания и притеснения относно връзката си.

С приятеля ми сме в сферата на авиацията и работим заедно. 6-та година вече работата ми е такава и до преди почти година, преди да го срещна, не можех да създавам качествена такава, заради постоянните пътувания и отсъствия.

Любовта ни е силна. За 2мата усещането е силно, истинско и ни се случва за 1ви път. А съм на малко повече от 30 години.

Имала съм няколко сериозни връзки до сега, но такова нещо не ми се беше случвало. Всеки път като го видя, му се възхищавам, радвам му се, обожавам го. И той мен. Взаимно е. Искаме общо бъдеще и работим върху това.

Проблема ми е ревността.

В тази сфера сме обградени основно от жени, много от тях, включително и аз, избрани и по външни качества. Разбирате.

Към момента нямам проблем, защото познавам всички жени и момичета, с които летим, добър екип сме и не усещам заплаха или ревност към нито една. Но скоро към нас ще се присъединят 10 нови момичета и жени, някои от които истински красавици.

Проблема на самолета ми е малкото пространство, близостта, която неминуемо се създава от това и факта, че той все пак е мъж.

Често започват да правят графика ни разделени и само при мисълта, как хипотетично утре ще е в малкото пространство на самолета, по цял ден с жена, след която всеки се обръща ( каквато и прощавайте за липсата на скромност, съм и аз), се чувставам крайно неприятно.

Също искаме да създадем семейство и аз не мога постоянно да съм там. Като цяло и сферата не усещам да е моята, за постоянно. Искам друго развитие за себе си и е възможно да има моменти, в които аз да съм си вкъщи с децата например, а той по самолетите и света, със стюардесите.

Учи за пилот. Подкрепям го в това!

Но някак и ме подлудява – не каква е мечтата му и какво учи, а средата. Също е и с 5 години по-малък от мен. Което никой не може да разбере, осен ако не се каже. Но има своето влияние.

Казала съм му и някак знам, че не съм жена, която ще си седи с децата в къщи вечер, а той същите тези вечери след работа, по ресторантите и заведенията с колегите или пък на други места. Не мога да го приема и не искам това. Той го знае и ще де постараем да изберем компания, която да позволява да сме заедно.

В сферата съм видяла и виждам много неща, относно ценности и вярност. Не са в положителна насока, за съжаление. Изключение са верните към жените си и достойни мъже. Надявам се моят избор – той- да е от тях.

Но този страх ме тормози. Моля, ако има някой, който може да даде мнение, насоки, нещо, благодаря!

П.с – ревност, до сега, почти не знаех какво е, изпитвала съм малко и всичките ми сериозни връзки са били спокойни и стабилни относно това – от моя страна. Много е приятно това спокойствие.

Но в тези ми отношения, на които най-много държа, я усещам в степени, които според мен не са здравословни.

Само, когато бях малка, си спомням как изпитвах това чувство към най-близката си приятелка (около 9 годишни) и беше крайно неприятно, щом все още дори помня една конкретна ситуация.

Отговор:

И двамата сте във фазата на идеализацията, на влюбването. Това взаимно възхищение и обожание – много са приятни. Въпросът е, че през тях нито се виждате реалните каквито сте, нито е любов, нито е вечно. А любовта е нещо много повече. Не че влюбването не може да е част от нея. Може – когато „балонът му“ издиша, закономерно се появява известно обезценяване. Защото е антиподът на идеализираното влюбване, представляващо ендогенно допаминово друсане през проекция на очаквания. Когато балонът се спука и издиша, разбираме че сме виждали в огромна степен собсъвените си одеализирани очаквания в човека. А сега реалният той е просто себе си. Появява се въпросната тенденция за девалюацията му – просто взаимоотношенческото „махало“ неизбежно се люшва в тази посока.

Ако съумеем да видим, че това изстиване и известно принизяване също е наше си, можем да го осъзнаем, приемем и прегърнем, да станем по-цялостни. Тогава взаимоотношението ни с човека вече е възможно да премине в любов. Както казах, тя няма нищо общо с влюбената идеализация. Нито с последващото обезценяване. Идва от себепознание и интеграция..Дълбока вътрешна сигурност, стабилност е. През нея обичаме партньора си тихо, но устойчиво и дълговременно.

Говоря за любовта, защото тя е и решението на казуса ви. Защото ревността, която прозира и засега само усещате през маранята на влюбването, е от спектъра на онези противополюсни емоции, за които споменавам по-горе. Само любящата съзнателност има силата да я прегърне и да трансформира страха в основата и до сигурност. Собствена сигурност.

Защото да, няма как постоянно да го следите и контролирате – това е част от ревностното, не от здравото поведение. Няма как нон стоп да сте с него на смяна. Дори да сте, докато раздавате напитките на пасажерите, той може да се натиска с колежката там някъде в носа на самолета. Няма как постоянно да го държите на видео разговор, когато е в командировка в далечна държава (дай Боже след време да лети по далечни дестинации и след 2-ри, да стане и 1-ви пилот). Прекомерният контрол е част от ревността. Прекомерното споделяне от типа на: „Ние си казваме всичко!“, преминаващо личните граници, също е рационализирана част от ревността. …

Да, дано човекът е от тези достойните мъже. Дано!

Основният казус обаче си е ваш. Имате да достъпвате характеровите си травми от предадено унижение и отхвърлено пренебрегване. Да стигате зад ревностната агресия до страховете им, за да ги преобразувате с любовта до дълбоко стабилна база.

Когато собствената ни ревност стане на самоуверена сигурност, първо шансът партньорът (ката) да ни е верен, е много по-висок. Защото ревността е неувереност, която през самоизпълняеашата се прогноза е и внушение, което така ни кара да се държим и послания да даваме, че да се реализира. Второ, когато сме дълбоко уверени, привличаме вече не през влюбване, което най-често е стръвта над кукичката закачаща ни взаимно за травмите ни. Привличаме с любящата си увереност друга такава. Съответно тогава шансът да сме с достоен партньор е много по-голям.

Успехи в пътя на целостта Ви!

Въпрос:

Здравейте,

В този пост ще става въпрос за тревожност относно несигурното бъдеще – войни, изкуствен интелект, липса на качествена храна, глобално затопляне и тем подобни неща, върху, които нямаме контрол, но могат да променят живота ни.

Накратко за мен – млада жена с бебе, която винаги е била тревожна, обичаща да контролира всичко в живота си, с бивша орторексия и мания към диети и здравословно хранене, малко хипохондрик, преди с паник атаки. Ходих доста време на психолог и част от проблемите за тогава ги бях отработила, но сега навлизат нови притеснения, които и преди ги е имало в някакви моменти, но са отминавали. Интересно ми е други хора дали мислят по такива въпроси, дали се тревожат и как се справят с тези мисли.

Голяма част от тях са свързани с живота на Земята и колки бързо се променя всичко – климат, технологии. От една страна ме тревожи все по-топлото време, трудно отглеждането на реколта, замърсените почви. Отделям много време да търся и да давам доста пари за уж качествени зеленчуци и месо за детето ми. От друга страна ме тревожи навлизането на изкуствен интелект и други технологии, което според мен застрашава много професиите ни и може в някакъв момент да останем без работа.

Силно ме притеснява и възможността да стане война и от там вече картинката на края на живота ни и света ме съсипва. Излишно е сигурно да казвам колко трудно преживях пандемията предните години – тя също доста повлия тревожното ми състояние.

Имало е моменти, в които чувствам, че нищо няма смисъл и се депресирам. Понякога ми е кофти, че отделям много време за глупости като да чистя маниакално вкъщи или да си цъкам на телефона вместо да се наслаждавам на живота и на детети си. В следващия момент пък ми идва силата и си казвам, че трябва сега да живея, защото утре не се знае. В един такъв момент беше създадено и това дете. Под мислите на “живей сега, защото може пак да стане пандемия или война и да изпратят мъжа ти на фронта“. Като цяло съм доста емпатична и емоционална и силно ме разтърсват такива събития.

Осъзнавам колко неадекватно звучат всички тези мисли и искам да се справя с тях. Иначе бих казала, че като цяло животът ми е бил лесен досега и всичко ми се е получавало без много трудности, но постоянно имам усещането, че това може да приключи и ме чакат само кошмари в бъдещето, с които няма да мога да сер справя и няма да мога да предоставя на детето ми добър живот в една замираща планета и пропаднало общество.

Има ли други като мен? Много сама се чувствам в това и като се опитам да споделя на родители или приятели повечето го взимат с насмешка или смятат, че са изобщо неоправдани тези тревоги, но аз силно вярвам в тях.

Благодария, че ме изчетохте. Хубава неделя ви желая!

Отговор:

(1) „Млада жена с малко дете, орторексия, винаги съм била тревожна, невротичен свръхконтрол над тревожност…“

Почвам отвън навътре, от социума, а после ще.отида към същността на психичния и психодуховния домейн.

Най-сигурното нещо е промяната. И ако в Булгаристан данъците не са много сигурни, то смъртта е. А по-страшното от нея е животът без любящ смисъл, понеже страхът е сковал сърцето. Между другото, по време на войни и катаклизми, ирационалната тревожност просто изчезва. Илюзията за контрол се срива пред външната непредвидимост, реалният страх волю-неволю е поеман и погасяван по време на оцеляването и дори се ражда оценяване на мига и благодарност от това, че и следващия го има.

Планетата никак не е с отмиращ живот. Всичко ставащо сега, вече е ставало, просто е полузабравено. Имало е времена, когато науката е съчетаваща човека с разни твари, били са познати ядрените, лъчевите, вирусните и т.н. оръжия… След ползването им шепата останали изправени примати са почнали наново от пръчката, откриването на огъня и колелото… Въпросът е, че така и не е достигана критична маса от хора, откриващи Себе си… Защото това е реалното развитие, а без него техническото дори води до регрес, както се наблюдава с невъоръжено око и понастоящем.

Преди няколко десетилетия масово човекът се наричаше хомо сапиенс, разумен чиляк. Постепенно това словосъчетание остана предимно в спомените и архивите, защото с или без сол, планетата е буквално изяждана от неразумната античовещина на бездушието, на мястото на което разцъфтява алчността, горделивостта и пр. красотки…

Относно техниката, ползвана от масово възпитаваното и стимулирано като ценност социопатно бездушие, гледала сте сериала черно огледало… Но, както казах, нищо ново под слънцето. А дори при най-пропадналите времена, човек може да живее смислено, да свети в мрака. Както и в най-уредените да е дълбоко угаснал, унил, тревожен и в безсмислие.

От какво ни е страх всъщност? От промените. Защо? Защото сме вкопчени, привързани. Прикачили сме „пипалцата и вендузките“ на егонцето, откъснало се от същността си, за „аз имам“, докато сме далеч от „съм, себе си съм“.

Спомням си морските ми времена – един сак. Цялото имущество в един сак. Каютата – 2 на 2, 4 човека. Работа по 16-18 часа на ден като чистач… Не знаех къде съм, живот под водата до двигателя, езикът 100 думи в сегашно време.

Спомням си армейската служба – 40 човека в една „конюшня“, гърч, тормоз, учения и спане на полето, лазене в калта, тичане десетки километри с пълно бойно снаряжение, стрелби, куршуми свистящи наоколо от някой небрежно натиснал спусъка, осколките от бомбите забили се в старшината до теб и прикритата радост, че поне за известно време няма да го има, ведно с мъченията му…

Спомням си как с една раница на гърба, с тридневна виза прекарах 2 години в скалистите планини, без никакви предварителни уредености цъфнах в нищото, намерих работа, подслон, друга работа, научих достатъчно езика на място…

Спомням си и арабите и кюрдите, при които ходя да се подстригвам, изгонени от родните си страни, загубили всичко, а толкова ведро, с една мощна вътрешна сигурност, енергия и непреклонна вяра в размността на по-голямото при пълното им доверие в Него…

Спомням си колегите от корабите филипинци, индийци, латинци и от още 60-на нации, идващи от държавите си с няколко долара месечен доход. Спомням си изключителната им работливост, дисциплинираност, човещина, взаимопомощ, доволство и невинна благодарност от американско фирмената заплата, на която чакат още 30 човека в родните им държави…

Продължавам в (2)

(2) Ето експериментът с плъховете. Сложени в идеална среда. Много храна, самки, удобства, сигурност. Не след дълго започнали да се извращават сексуално, станали много агресивни един към друг и към себе си, депресирали се, ставали свръхтревожни, разболявали се, умирали нещастни…

Същото, изразено в сцена от култовия филм „Матрицата“ (по памет): „В началото създадохме перфектната матрица. Само радост, сигурност, красота и задоволеност. Хората масово ставаха свръхтревожни, депресираха се, отхвърляха я. Не проработи…“

Не е до външната сигурност. До вътрешната е, посред нормалната външна променливост. Не е до още невеотичен его контрол, откъсващ още повече от страха и така матнифициращ и захранващ го. До загубата на контрола е. До общуването със страховете зад него и стигането до незадоволените нужди от вътрешна сигурност и доверие е, през трансформацията на страховете в един сърдечен кураж. И тук навлизаме в психичния домейн. Орторексията, хипохондрията са все невеотични опити за изолиране на страховете. Фокусът във външната несигурност и опитите за социално подсигуряване също.

Пътят – не само в разговор, а през много психотелесна преживелищност, изтреперване на тревожността, присъствие в нея при загуба на невеотичния контрол, общуване с вътрешния ужас. Оказва се, че се е превърнал в кошмар именно поради нежеланието да се общува с него. След известно сприятеляване със страха, се миминизира, става по-видим. Оказва се, че е просто едно несигурно, несмеещо да се довери на големия живот хлапе в нас. Комуникира се с това хлапе, обича се. Дава му се усещането, че е видяно, искано, харесвано и принадлежно. Че няма да бъде изоставено вече никога. Тогава се появява вътрешната сигурност посред каква да е външна несигурност. Това е пътят.

Но, има още по-високи нива този път. Една по-цялостна, психодухивна перспектива. Работи след като чисто психично нещата са поразрешени. Иначе се превръща в байпасност..

Успехи по пътя!

Въпрос:

Здравейте. И друг път съм се допитвала до вас с различни казуси!

Благодаря на създателите на групата !

Сега съм с малко по-различен казус … завистта …

Хващам се, че завиждам на по-успелите хора покрай мен … на по-красивите жени , на по-слабите жени … на по-богатите семейства … все се сравнявам с другите и това ме подтиска …

Скоро говорех с една позната , купили си къща в гората , чакали мебелите … подтиснах се много , вместо да се зарадвам …

Ние живеем под наем в чудесна къща … имаме прекрасно детенце и добри взаимоотношение с мъжа ми ( караме се понякога , но не е нещо нетърпимо )

Нямам бизнес … нямаме собствен дом … мъжът ми не взима 5000 заплата …

Как да превъзмогна завистта и всъщност да съм благодарна за това което имам , а не да се фокусирам над това което нямам …

Съсипващо е … и за живота ми и за семейството ми , защото все съм недоволна , все искам някакъв друг живот …

И социалните мрежи ми влияят много негативно, та обмислям да ги спра или някак да ги огранича до минимум …

Благодаря ви, ако решите да кажете вашето мнение и опитност!

Отговор:

Много от клиентите ми движат бизнеси и често чувам нещо от сорта: „Ех, колко добре си бях, докато бях на една работа… Отивам, връщам се, главата ми спокойна, спях добре, всъщност бях щастлив, но не го знаех..“

Защото бизнесът е 24/7/365 ангажимент, хиляди задачи висят денонощно на главата, а още по-тежко от това са взаимоотношенията с човешкия фактор. А хората често се оказва, че емоционално са деца и се държат като такива. Огромна стабилност се изисква, за да се удържат и да върви предприятието в добра посока. Тежестта на всякакви негативни емоционални отношения, процеси, нагласи и трансфери отнася шефът, защото е сублиминално в позицията на тати. Несъзнавано.

А отговорностите по вземането решения – също тежат на плещите на движещия бизнеса. И тези взаимоотношенчески и по вземане решения отговорности се чувстват психотелесно като реална тежест в носещия ги. И се оказва, че му се налага да е зрял, отговорен, смел и стабилен…

Красавиците – толкова красавици невиждани като хора, поставени в „златни клетки“ са седели на терапевтичното ми диванче. Или виждани предимно като парче хубаво месо. Или споделящи за самотата си, защото мъжете се плашат от красотата им, жените завиждат, а фактът че са хора и имат нужда от дълбоко виждане, разбиране, истински приятелства и човещина лесно се пропуска поради блясъка на красотата им.. А когато този блясък почне да намалява с годините, ако самата жена е разчитала преимуществено на него, настава трагедия…

Наистина – удовлетворението в този живот нищо общо няма с парите. Добре е да са.достатъпно, но човек може с две и с двеста. А колко круто нещастни клиенти с къщи в гората съм имал само и колко истински щастливи, живеещи в панелка, идващи за минорен и лесно разрешим казус…

…

Въпрос:

Здравейте.

Мисля, че е крайно време да взема необходимите мерки и да се опитам да се отърся и „излекувам“ от тази травма, за която ще ви разкажа. Бихте ли споделили дали имате подобни преживявания и как успяхте да се оттласнете от тях и да продължите напред.

От много време живея извън България. Дълги години (10) работих в много тясно сътрудничество с една жена, с която професионално се разбирахме изключително добре. Става въпрос за креативна, артистична работа. Въпросната персона беше само с една година по-голяма от мен. В началото бях очарована от нея, от свежото излъчване, от абсолютния синхрон в идеите ни, от нейната вълнуваща лична и семейна история, от физическата и обаятелност. С течение на времето доста постъпателно започнаха да се появяват доста проблематични ситуации между нас (идващи от нея, но и аз започнах да усещам, че нещата не са съвсем такива, каквито ми изглеждат). Стигна се до скандали, заплахи, почти изнудване с изпращане на неприятни имейли с неуважителен ироничен тон и обвинения от всякакво естество към края, и най вече: „ти си инфантилна егоистична личност, несериозна и небрежна, порасни най-накрая!!!“ Няма да изпадам в големи подробности(а може би разковничето е точно там). Често когато сме работили заедно, сме спали в едно легло, понякога хора са си мислели, че имаме интимна връзка. Отношенията ни наистина бяха много(може би прекалено) близки, но не е имало интимна връзка между нас. В един момент се почувствах като затворена и лишена от контакти, ограничена от тази професионална и приятелска обремененост, като приятелството дори вече не го и чувствах като такова, а в работата също се бях превърнала в нещо като роб (първоначално бяхме в равнопоставени позиции, с еднакви задължения и отговорности)… постепенно се оказах в нещо като клопка, защото скоро се бях разделила с тогавашния ми партньор, а тъй като бях напуснала работа с дългосрочен договор, за да работя като фрийланс с тази жена, и тъй като съм чужденка тук, не беше много лесно да си намеря нов покрив (живеехме с моя тогавашен партньор в неговия апартамент, който бях ремонтирана аз, но това е друг въпрос…) та тогава тя ми предложи да се наместя в един неин апартамент, който наемаше на една социална структура на доста ниска цена, който не използваше и даваше под наем на свой ред на различни приятели при нужда.

Няколко месеца живях там и това беше абсолютния кошмар. Но не и най-големия, който дойде в момента в който срещнах настоящия си съпруг и баща на децата ни. Тя беше на мнение че той не в за мен (поради ред нейни причини и логика), а по-скоро би паснал на нея като социална и професионална ситуация.. както и да е, това също някак го подминах, без много да се вкарвам във филми. Тогава вече започвах да се опитвам да се изтръгна от нейното прекомерно присъствие и вмешателство. После забременях и не и съобщих преди края на третия месец. Когато и го съобщих, тя се разрева (но не от радост). Откакто се бях запознала с нея, тя не беше спряла да ми говори за желанието си за дете и за напредването на възрастта..итн итн .(.. когато се запознахме тя беше на 30, аз на 29)

Та така, детето се роди, всичко беше прекрасно за мен(въпреки, че не съм планирала да създавам семейство и деца, така се случи, и то по съвсем естествен път и случващото се не ме притесняваше, а напротив) Продължавах да работя с тази жена, с дете на гръб (и гръд) и същевременно да получавам всякакъв вид упреци и да бъда третирана като некадърен и несериозен човек(отново). Подминавам подробностите, защото и без това този пост стана километричен. Та взех, че забременях отново и този път вече наистина не знаех как ще съобщя радостната за мен новина. Така се случи, че изгубих детето на малко повече от 3 месеца бременност и за малко да се изгубя и аз…. да изгубя живота си. Тя тогава беше разказала какви ли не тъпотии по мой адрес от типа:“то тя вече само деца знае да прави“…. искам да уточня, че моята „съдружничка“ не успяваше да удържи връзка за повече от два-три месеца в най-добрия случай…..(за което съжалявам, но не се чувствам по никакъв начин засегната от тези проблематики, тъй като не са мои и колкото и да съм се опитвала да помагам по някакъв начин, защото съм била молена за това, не се е променило нищо…)

Та това беше моментът на големия ми житейски кръстопът и смел скок в празното. Дадох си месец размисъл и след този месец и съобщих, че прекратяваме нашето сътрудничество. Никак не беше лесно, но така ми олекна… знам, че имам някаква вина, защото съм позволила подобно отношение с мен, но… 6 години по-късно все още сънувам ужасни кошмари с нея и се събуждам като пребита. Не всяка нощ, но периодично. Иска ми се да изчистя това от съзнанието си. Няма как да го забравя, но да си простя и на себе си и на нея и да продължавам напред. Защото имам чувство, че това преживяване така ме е травмирало, че не успявам да вървя и дишам съвсем спокойно.

Това е в най-краткия и синтезиран вариант….

Отговор:

Да, травмираност е. Такива хора като бившата ви колежка оставят дълбоки рани. Не са зараснали при вас, не са станали на белег. Цялото ви болезнено спомняне за нея в будно или сънно състояние, е автоматичен опит на психиката ви да излекува причинените от нея рани.

Както и да наречем такива, около тях цветята увяхват (метафорично казано), а въздухът е отровен. Емоционалната атмосфера постепенно се оказва наситена с огъня и жупела на манипулациите им, обвиненията, принизяванията, съмненията, тежките им внушения за несъстоятелността ни. В началото нищо от това не се вижда. Прикрито е зад повърхностния им чар и плитката им приветливост, които постепенно се оказват само камуфлаж над актуалния им гаслайтинг.

През собствената ни човещина, засмукана и деградирала автоматично-защитно до Стокхолмски синдром, дълго време ги оправдаваме, търсим причините в нас, надяваме се, че ей сегинка ще се променят. Уви, кауза пердута е такова очакване. Такива са не просто невротични, а характеропатни, с патологична характерова организация и маладаптивни акцентуации, подлежани от най-атавистичните психични механизми. Такива не просто проектират собствени изтласканости, а насилствено проективно идентифицират дълбоко отричани зад разцепване свои кошмари в жертвите си. Разговорно, това може да се нарече интензивно внушение, шизофреногенна („побъркваща“, дълбоко нараняваща) комуникация. Докато се себевъздигат, когато някой си позволи да не се завихря постоянно около нарцисизма им, психопатно подценяват, обезценяват, тъпчат, ревнуват, завиждат, раняват и все повече разширяват раните. Всяко положително качество и успех са неглижирани и дори ограбвани, непризнавани и приписвани на самия манипулатор.

Общуването с такива е пъклено болезнено и вие знаете това прекрасно. Полезно е доколкото съумеем да го ползваме, за да ни заведе до най-дълбоките ни неуверености, болки, страхове и вини, за да ги решим и се заздравим. Но, най-често не сме подготвени за такова ниво на ползване ситуацията за добро, а когато останем около такива твърде дълго, шансът комуникацията с такива да задълбочи травмите ни и да добави още охотно нанасяни от тях, е огромен.

Имате да лекувате рани. Прави се в процес на ефективна интегрална психотерапия, в която с много любов се работи преживелищно и дълбоко. Нужно е да зарастнат тези зейнали засега болки. Тогава всичкото това зло става за добро. Превръща се в напатена и изстрадана самоувереност, преболял опит, в живот изпълнен с благодарност и оценяване чудото на всеки миг. Има и бонуси: белезите отвътре са безпогрешен индикатор, долавящ присъствието на характеропатност и през вече присъстващата себелюбов, безкомпромисното и поставяне граници.

Не се бавете – намерете терапевта си и поработете. По-добрият вариант са сесиите наживо.

Пращам ви вярата си във вас!

Въпрос:

Здравейте , направо давам към проблема – с мъжа ми сме заедно от 15 г , от 13 сме семейство , имаме две деца. Живеем в чужбина. Сами сме, нямаме роднини тук. Той почти с нищо не ми помага в домакинството и с децата, ако изхвърли боклука ще забрави да сложи нова торбичка, ако измие чиниите ще ги наблъска една в друга или мокри ще ги качи в шкафа… на пръв поглед дребни неща но адски дразнещо защото наистина е елементарно и започвам адски лично да го приемам и все едно ми прави напук а на него мен и дреме .Дрехите си ги пуска до пералнята и тн . Което пак казвам бели ядове обаче на ден по 20 такива и ми избива на нерви. Децата правят абсолютно същото просто защото виждат от него , много рядко без да съм искала помощ 30 пъти някой ще дойде да ми помогне за нещо. С времето с просто спрях да го моля предпочитам сама да се справя а после ме обзема ужасен гняв и неуважение към него . Парите ни са общи- да, каквото изкара го донася вкъщи, но дотам. Като си дойде си гледа ТВ и чопли семки. Обещава на децата че ще отиде някъде с тях и …. Когато и ако стигне го прави….но обикновенно бързо се връщат сърдити всички. Просто го виждам, че не може да ги издържа. И двете деца са с проблемите си и основно с мен и на училище. Сметки, документи, абсолютно всичко минава през мен. От двете училища на децата цялата кореспонденция по съшия начин-всичко на моята глава. Неговите проблеми са най- големи обаче- има диабет и всичко се върти около това . Тренировки, храна, режим, той отговаря за себе си. Поставил си се е на първо място и няма компромиси.Вечер се прибира късно защото е работил до късно( работата му позволява той да си определя часовете) Работил е до късно защото е тренирал 2-3 часа в зала. В залата е отишъл когато е преценил тоест след като е поспал защото вечерта е легнал късно защото е работил до късно …. Разбирате надявам се сарказма ми, но просто не ми издържат нито нервите нито чувствата вече. Най- много ме фрустрира, че знае ,че не е добре поведението и графика му за цялото семейство, дори на моменти осъзнава че има нужда от помощ психологическа защото не е нормално така да живее с нас обаче дотам…. Аз получавам упреци, че съм неблагодарна, че не му влизам в положение…. Кажете ми в моя телевизор ли е проблема , моля ,защото вече наистина незнам какво се случва с мен. Децата му се дразнят и идват да ми се оплакват, никога не съм ги настройвала срещу него просто те растат и виждат с очите си …подхващам темата с него запушва ми устата с реплики от сорта” те децата всичко могат да ти кажат,тях ли ще слушаш…. Те те манипулират а ти обичаш да го играеш добрата… “Ами чесно казано аз компенсирам заради неговия игнор и неадекватно отношение обаче не става… Няма никъкъв подход към дъщеря ни, тя е в пубертета, никога не се е държал с нея като с момиче да го гледа с възхищение и да бъде нейна опора като баща. Просто не му идва отвътре.А истината е че просто и себе си не чувам вече. Все се надявам да си промени режима защото цялото семейство страда а той ми казва че аз не искам той да е добре, че не се поставям на негово място и тн … само да вметна, че аз винаги съм работила дори бременна 9-тия месец дори с малко бебе , никога не си ползвах майчинство и тн и като му го кажа пак получвам тъпи коментари че като искам да имам ще работя и тн …. Което страшно ме обижда . Просто не мога да разбера аз ли го вкарах в тая женска енергия да не може да бъде глава на семейството или просто винаги си е бил такъв… но в началото наистина докъто нямахме деца не беше така,после се роди дъщеря ни, много искаше да имаме деца, нямахме жилище, бяхме в съжителства, битовизми, тогава той започна да спи по много ама адски много буквално качи ли се след работа заспива и така до сутринта , после ми сподели че пие лекарства защото е ходил на доктор и са му изписани с рецепта, не помня вече какви пиеше АД … след време заминахме за чужбина, двамата, детето остана в Бг няколко месеца през които аз се побърках от притеснение и докрая на живота си ще съжалявам, но той много държеше да заминем заедно а и аз сякаш вече му нямах доверие че ще успее да се справи ако е сам … уж не говореше езика, истината е че аз просто бях отчаяна и беше буквално жизнено важно да се махнем от ситуацията в която бяхме. С времето в чужбина се пооправи и реших че е “ пораснал “ обаче … винаги си е бил егоист иначе много хубаво говори как семейството е най- важно затова и държеше да имаме второ дете.В момента е подобно положението, както преди да заминем… просто ме е страх че ако аз спра да бутам колелото ще потънем всички и нямам смелостта да го направя, имаме хиляди неща да изплащаме и просто се чувства сама срещу течението … той само ме пита как са сметките без един път да е отворил сам да види просто обича да му давам сдъфкана цялата информация за всичко . Като му го казвам с нормален тон в разговор не променя нищо. Като избеснея и крещя пак не променя нищо просто оставам с впечатление че единствената възможност е да се разделим но незнам дали тогава децата няма да започнат да реват и да го търсят. Никога не съм искала да се разделяме и винаги искам да сме в добри отношения, обвинявам себе си че нямам подход към него. Добър човек е, подарявал ми е скъпи неща( не че парите не са били общи), но аз искам просто да си бъде мъж, да усетя и аз че съм жена по дяволите. Да имам шанса да съм слаба и уязвима. Просто спрях да го уважавам. Сякаш егото ми казва че не става и че не бива да се самобичувам повече .Качвам килограми с всеки изминал ден просто ще се пръсна от всичко което ми се случва не мога да повярвам как се докарах до позиция да съм работен кон и все от мен да мине . Как да преглъщам когато толкова горчи?! Как да го накарам да си поеме неговата част и да излезе от зоната си на комфорт? Пробвахме с различни бизнеси през годините , все по негови иниациативи, обаче аз съм изпълнителя… и не става! Няма как да стане докъто той не си влезе в обувките , просто съм на ръба в това стресово ежедневие да подам молба за развод , просто не искам да съжалявам после. Благодаря , че ме изчетохте !

Отговор:

Толкова е преплетено всичко… В друга държава, за да работим свръхмерно, да живеем на заем/ кредит и изплащаме, явявайки се добри доходоносци на банката, никаква помощ… Но това е само повърхност- важна, защото насочва към външната страна на казуса ви, тежкото прегаряне, в което сте. Но само повърхност.

Прегаряне (burnout), тоест тревожно-депресиране, вадещо на бял свят вече присъствали във вас характерови, семейни и родови модели, завихрящо и амплифициращо ги до цялата тази садо-мазо болна агресия към вас самата и съпруга. Напълняването е защитен механизъм – свързано е с току що казаното.

Въпросът е, че нещата са по-дълбоки от едната садистична емоционална агресия. Стигат до тотално обезценяване, до наситено с огромен гняв очерняне.

Пак казвам, случаят ви е комплексен. Част от причините в етиологията на състоянието ви са реално битови: животът не е само ангажименти по 18 часа на ден, 6 часа сън и отново 18 часа ангажименти 27 дни в месеца. Не бива така и когато така продължи дълго, постепенно започваме да прегаряме. В началото го поемаме, но постепенно умората се натрупва. Тогава си казваме, че ТРЯБВА да можем повече, че на всяка цена ТРЯБВА да се справяме и поемаме. И го правим. Но умората се натрупва все повече. Тогава ставаме като ранени животни. Раздразнителни, заядливи, кисели, злобни и към себе си, и към човека наоколо ни, нещастни черни облаци, виновни и обвиняващи, вечно недоволни и намусени… А най-доброто, което можем да дадем на децата си не са парите и вещите, а собствената ни ведрост, самоувереност, обич, част от които са гъвкавите граници…

Безспорно, важна част от казуса ви са границите и рамките на съжителството с партньора – просто разпределяте задълженията. Вие поемате вашите, той неговите. Разбира се, помагате си взаимно, понякога поемате и от домашните задължения на другия. Но, това след време, когато вече ги е поел и ги върши. Дотогава само своите. Част от нещата вършат и децата, което ги учи на здрава отговорност и трудолюбие.

Нужно е да поставите себе си по-високо в йерархията на важността. Сега се преживявате като жертва, без да забелязвате, че въпреки видимото и чуваемо ви мрънкане, всъшност сте се съгласила и продължавате да се съгласявате с това неравномерно разпределение на ролите, домашния труд, липсата на почивка, на време за вас самата, на внимание и грижа за вас. Поставят се ясни граници, разпределят се нещата. Невинно и спокойно. Тогава се отваря време за вас. И не, не изземвате задълженията на мъжа и децата, защото „вие не се справяте, а аз най-добре знам и мога!“ – не. Държите на свободното си време, съня и почивката си, на хобито и спорта, на времето си с приятелки, каквито задължително проимвате. Оказва се, че има още трима човека които като поемат по нещо, за вас остава не кой знае колко.

Когато така разпределите нещата и си позволите време за себе си, почивате повече, спите повече, прегарянето започва да се стапя. Тогава се оказва, че имате доста сносно семейство и нелош мъж до вас. А от това, че цени себе си, само се учите – също започвате да се цените, изчиствате всяка вина, обичате себе си, а след като се разсее прегарянето и живота си.

Но, само едното външно разпределение на home chores и освобождаването време за себе си, ще повлияе само частично.

Добра идея е да поеаботите с психотерапевт. По граници, себеобич, себепознание, по опознаване семейните сини родови отношения, които определено мощно пренасяте в семейната си ситуация. Включително влизането в позиция на жертва, завъртането на мощна автоагресивен и болно агресивен „въртоп“, ведно с тежкото девалюиране на партньора. Не че е Ангел, добре е да се включва доста повече. Но и огромна част от агресията ви се дължи освен на прегарянето, свързано с жертвено свеъхпоемане, на дълбоки собствени модели, водещи ви към такова поведение.

Накратко: работа с психотерапевт. Индивидуална, съчетана с периодични партньорски консултации. В такава работа се учите на себеуважение, асертивност, граници. Харесвате се, обиквате се. Оттам и смело и спокойно заявявате нуждите си. Първо пред себе си, тогава и пред другите. И странно: когато се обичате, сте чувана. Защото и вие чувате себе си.

Дали ще се задържите като семейство? Зависи от вътрешния ви процес, задействан в работата с психолога, от адекватността или не в реакцията на съпруга, от вещината на колегата, при когото ходите.

Принципно положението ви е съвсем поправимо.

Пращам ви разбиране! ..

Въпрос:

Здравейте. И друг път съм се допитвала до вас с различни казуси!

Благодаря на създателите на групата !

Сега съм с малко по-различен казус … завистта …

Хващам се, че завиждам на по-успелите хора покрай мен … на по-красивите жени , на по-слабите жени … на по-богатите семейства … все се сравнявам с другите и това ме подтиска …

Скоро говорех с една позната , купили си къща в гората , чакали мебелите … подтиснах се много , вместо да се зарадвам …

Ние живеем под наем в чудесна къща … имаме прекрасно детенце и добри взаимоотношение с мъжа ми ( караме се понякога , но не е нещо нетърпимо )

Нямам бизнес … нямаме собствен дом … мъжът ми не взима 5000 заплата …

Как да превъзмогна завистта и всъщност да съм благодарна за това което имам , а не да се фокусирам над това което нямам …

Съсипващо е … и за живота ми и за семейството ми , защото все съм недоволна , все искам някакъв друг живот …

И социалните мрежи ми влияят много негативно, та обмислям да ги спра или някак да ги огранича до минимум …

Благодаря ви, ако решите да кажете вашето мнение и опитност!

Отговор:

Много от клиентите ми движат бизнеси и често чувам нещо от сорта: „Ех, колко добре си бях, докато бях на една работа… Отивам, връщам се, главата ми спокойна, спях добре, всъщност бях щастлив, но не го знаех..“

Защото бизнесът е 24/7/365 ангажимент, хиляди задачи висят денонощно на главата, а още по-тежко от това са взаимоотношенията с човешкия фактор. А хората често се оказва, че емоционално са деца и се държат като такива. Огромна стабилност се изисква, за да се удържат и да върви предприятието в добра посока. Тежестта на всякакви негативни емоционални отношения, процеси, нагласи и трансфери отнася шефът, защото е сублиминално в позицията на тати. Несъзнавано.

А отговорностите по вземането решения – също тежат на плещите на движещия бизнеса. И тези взаимоотношенчески и по вземане решения отговорности се чувстват психотелесно като реална тежест в носещия ги. И се оказва, че му се налага да е зрял, отговорен, смел и стабилен…

Красавиците – толкова красавици невиждани като хора, поставени в „златни клетки“ са седели на терапевтичното ми диванче. Или виждани предимно като парче хубаво месо. Или споделящи за самотата си, защото мъжете се плашат от красотата им, жените завиждат, а фактът че са хора и имат нужда от дълбоко виждане, разбиране, истински приятелства и човещина лесно се пропуска поради блясъка на красотата им.. А когато този блясък почне да намалява с годините, ако самата жена е разчитала преимуществено на него, настава трагедия…

Наистина – удовлетворението в този живот нищо общо няма с парите. Добре е да са.достатъпно, но човек може с две и с двеста. А колко круто нещастни клиенти с къщи в гората съм имал само и колко истински щастливи, живеещи в панелка, идващи за минорен и лесно разрешим казус…

…

Агресията на завистта се лекува като се научим да се смиряваме. Да стихваме. При това смирение психотелесно осъзнаваме защитните механизми, изолирали травматичните ни вярвания. Учим се да достигаме до тях. Да осъзнаваме установките си за липса, недостатъчност, лишаване от грижа и любов, за мизерност и неудача. Общуваме с тези си детски емоции. Ставаме им родител, който винаги е наличен и достатъчно грижовен. Приемаме ги. Успокояваме ги.

Така се лекува завистта. Тогава на нейно място се настанява смиреното удовлетворение, благодарността и любовта.

Пожелавам ви любов!

Въпрос:

Здравейте, група! Напоследък много мисля върху нещата, които се случват с мен. Ще започна с това, че по принцип от дете съм разсеяна. Вече имам семейство, две деца, сериозна работа, уча и това, което ме тревожи е, че на моменти имам чувството, че мозъкът ми блокира, не мога да се фокусирам в работата, ако пиша важен документ, в един момент забравям какво съм написала на предишната страница, не мога да следя последователността на това, което пиша.Случва ми се по време на разговор с някой да изключа и да не знам човекът за какво ми говори. След почивните дни (събота и неделя) аз съм пълен блокаж на работа, не мога да се концентрирам, не мога да си подредя задачите, всичко ми отнема страшно много време и усилия. Понякога губя мотивация за работа, социални контакти. Правих си всички възможни изследвания и всичко ми е наред. Преди време имах някаква форма на социална тревожност, донякъде я преодолях. Моля ви да споделите на какво може да се дължи това. Бъдете здрави! Само да отбележа, че хората около мен ме смятат за много общителен и позитивен човек.

Отговор:

Препоръчвам ви центъра за биофийдбек на доцент доктор Везенков. Там активно можете да овладявате този дефицит на вниманието, да се научите да го ползвате във ваша полза. Не сте болна, не сте лоша, просто имате своите си особености, които е нужно да опознаете, да се научите да подхождате към задачите по вашия си начин, който работи за вас. Виждал съм ямр снимки на мозъка на хора с подобни особености преди и след усвояването такъв индивидуален подход. След това много повече зони са активни, а удоволствието от дейностите и производителността са многократно по-високи.

Ако сте в София свържете се с центъра на д-р Везенков. Ако сте от друг град, намерете съответен такъв и поработете по себе си. Желая задоволство от следването този процес!

Въпрос:

Здравейте, мислех да не е анонимно, ама като видях колко приятели ще ми четат излиянията и се отказах, малко ще е дълго

Имам нужда от съвет как да се справя и дали въобще мога да променя нещо в ситуацията, в която съм. Имам приятел от 8 месеца някъде, като сме във връзка от разстояние. Така се случи, че и двамата искахме бебе заедно и желанието ни беше благословено. Тук идва моят проблем: явно заради дистанцията и липсата на „нормална“ комуникация, не съм обърнала особено внимание на поведението на партньора ми – той е малко асоциален, трудно му е да поддържа разговор, постоянно е на телефона – играе игри или гледа филми, когато сме заедно. Аз съм много комуникативна и с всеки мога да завържа дълъг и интересен разговор, освен с него. Тези неща не ми правеха особено впечатление до скоро, но я от хормони, я от кипване до краен предел, вече 2ра седмица след като му казах, че имам нужда от повече разговори с него, почти не си говорим.

Предисторията е, че той е живял 8 години сам в друга държава, няма познанства там, има 1 приятел в България, когото аз не харесвам особено (интуицията ми обикновено не греши за хората) и 1 познат, който е много свястно момче. Той с тях също не говори, освен като е тук и пак не е за повече от няколко часа да се видят.

Много е мил, добър, грижовен, сексът върви (когато съм в настроение, макар напоследък въобще да не ми се прави…), но като развитие на вижданията за живота и как се случват нещата е все едно 18 младеж, а говорим за човек 30+.

Та, въпросът е, има ли как да го накарам да говори с мен и да поеме инициативата в тая връзка, защото се уморих все да бутам разговора и да му вадя думите с ченгел за всичко, освен за как си, какво яде днес. Изкомуникирала съм нуждата си няколко пъти през тези месеци, последният път вече се въобразих на даскалка в детската градина, щото явно иначе няма чуваемост, но дори след това няма особена промяна. Губя вече всякакво желание и търпение (и без това го нямам изобщо) да се занимавам с него и да го бутам да си пребори блокажите (той сам ми е споделял, че преди е бил супер комуникативен и след кофти период, в който е бил му тежи, че сега не е такъв, но не прави абсолютно нищо по въпроса). Не ми се иска цял живот аз да съм мъжът във връзката, да нареждам какво да прави и кога…

Има ли светлина в тунела за нашите отношения? Като се върне (до края на април ми е казал, че се връща окончателно, уж…) има ли надежда да се отпусне, когато излизаме и да започне да води пълноценни разговори, а не само отговори „да“ и „не“? Предполагам, че тази изолация му е повлияла, но смятам че човек ако сам не иска да си помогне, никой друг не може…

Извинявам се за дългия пост, благодаря на тези, които са ми изчели мъката

Отговор:

Дали би се извадил от некомуникативността в достатъчна степен, зависи от това дали наистина преди време е бил естествено общителен. Ако е бил и просто е преживял травматични събития, нараняванията могат да се излекуват и социабилността му отново да разцъфтява. Ако обаче казването му, че е бил, е по-скоро идващо от пожелателно мислене, а като цяло характерът му е по-интровертиран, очакванията ви за дълбоко задушевни и постоянни разговори не са твърде реалистични.

Имайте и нещо друго предвид. Генерално мъжете говорим с пъти по-малко от жените. А разговорите за емоции, чувства, нужди, вътрешен живот, отношенчески процеси (дори клюки) не са ни никак забавни ако е настоявано да са регулярни. Защото еволюционно и мозъчно обусловено, мъжът е фокусиран в цел, мисли серийно, а не паралелно, има способността да изключва многото стимули, за да се фокусира в един, в течение на милиони години се е учил да се справя с емоциите с потискане и изолиране. А жената принципно има преобладаващ фокус върху общуването и отношенията, мисли паралелно, може да прави 10 неща успоредно, има тенденцията да вербализира много повече, до степен понякога на: „Нека се чуя какво казвам, за да знам какво мисля!“…

Накратко, за повечето мъже ежедневните или постоянните разговори са силно уморителни, нежелани и неприсъщи. Когато интроверсията е завишена, още повече.

В писането ви се долавя едно „джаста-праста“ отношение, тенденция за заставане „отгоре“, известна властност. Ако тези тенденции с в здрав вид и са компенсирани от умението за смирено прегръщане собствените сенки, а оттам оценяване на човека до вас, както и от способността за въздигащо мъжа вдъхновяване, всичко е наред. Ако тези последно споменатите умения са слабо изразени, шансът поредното дете да расте с поредната „самотна“ майка, е голям.

Желая цялостност!

Въпрос:

Здравейте, за първи път се включвам в такъв вид група, но е крайно време. Имам много проблеми за изясняване, но в момента най-наболелия е с най-големия ми син (22 години), който е в психиатрия. От прекрасно, нормално, умно дете започна да прави ексцесии, да говори странни, налудничави неща, докато се стигна до прибирането му от летището, където е настоявал, че иска да лети за Испания, без да има билети и изобщо идея къде отива, да се съблича….като общо състояние прилича на човек под въздействието на наркотици, но всъщност ефекта от такова вещества би трябвало да е отминал. От 5 дни е в психиатрична клиника и състоянието му е добро, но все още говори „небивалици“. Още няма точна диагноза. Докторите казаха – маниоподобен синдром, може и да биполярно разстройство. Всяка насока и становище ще ни е от полза.

Отговор:

Какво точно е състоянието, ще решат колегите психиатри. Ако е това, в което се съмнявате – психотичен епизод, индуциран от злоупотреба с вещества – това би бил по-добрият вариант при положение, че няма генетична предразположеност, а епизодът действително се дължи единствено на приема на непозволените вещества. Защото в такъв случай просто ще пие известно време медикаменти, всичко ще отмине и замине и ще носи една голяма „обица на ухото“ да внимава за в бъдеще. Та, дано е това.

Пожелавам добър развой. Доверете се на колегите!

Въпрос:

Здравейте , от доста време чета публикациите в групата и все не намирам думи да пиша.

Мъжа ми все не си намира работа от години.Все има нещо , което не се получава.Все нещо се случва и го възпрепятства. Финансовото ни положение е отдавна под критичното .Затънали сме в задължения , които нямам идея как и кога ще платим

Работя на две места , но не е достатъчно. Имам баща със завидни финансови възможности , но той не се интересува от мен…Не искам да разваля семейството си ,.но се уморих да слушам , че все на него не му се получават нещата … Имаше времена в които му се получаваха нещата и той се грижеше за семейството си , но от отагава минаха повече от 15 години…

Аз не издържам повече да потъваме в дългове

..моля дайте ми съвет как да го принудя да си размърда това в главата .

Отговор:

Слагам таг дискусия, защото темата е достатъчно обща.

Нормално е за няколко месеца, дори за година. Случва се. Ако безпътието продължава обаче с години, казусът е личностов/ характеров и системен.

Винаги „съм се дивял“ на такива „мъже“. С претенции, с високи очаквания, с инфлирана балонена самооценка и „длъжни са ми, аз съм специален, не заслужавам коя да е работа, те не ме оценяват…“. При това нерядко никак не са комплексирани невротично, а по-скоро характерово/ личностово акцентуирани. Опитвам се да говоря меко, да не изразя реално напиращото ми отвътре при такива казуси директно… На такива са им длъжни, те са си перфектни, а другите са им виновни и не ги разбират… И мнооого често се намират жени, които да ги търпят и да си ги отглеждат. Нерядко такива са без работа не от една или две години, а от десетилетие и повече. Седят си на дивана, мрънкат си, децата растат, получават „прекрасен“ пример, а такива „мъже“ си вегетират. Жените им съзависимо си ги приемат, грижат се за тях от страх да не са сами и все пак някой да е там. Самите такива „мъже“ или жените им на терапия не ходят (рядко жените, но наистина рядко) – децата им го правят. Спомням си клиентка – едно удивително красиво момиче с подобен баща на диванно отглеждане. Моделът, който и е заложен в семейството: „Прави компромиси и търпи до безкрай. Нямай каквито и да е очаквания, осинови мъжа…“ Съответно като ключ в ключалка всичките и мъже в живота – лентяи, пройдохи, нехранимайковци, безотговорни използвачи и защото дъщерната круша по-далеч от майчиното дърво не пада, най-чудесния плод „прасетата“ го ядат.

Спомням си друг мой клиент с подобен баща – тотално объркан кой е, какво прави на тази земя, нерешителен, колеблив, аморфен, очакващ жената да го обича безусловно като мама, но неспособен на удържане на трудности и развитие…

Разбира се, психотерапията променя нещата, освобождава от сляпата любов, моделира, помага на човека да вземе нещата в ръцете на свободната си воля отвъд автоматизмите.

…

Как да го мотивирате ли? Как се мотивира пияницата? С още аргументи о убеждение не се получава. Правени са такива опити хиляди пъти и само са добавяли съзависимо гориво в личностовата разстроеност на подобен „мъж“.

Поставят се граници. Емоционални, поведенчески, пространствени. Ако се вразуми, добре. Ако ли не, поставят се граници и законови. Ако не се вземат мерки в тази посока, ок, живеем с изборите и примера, който даваме на децата си.

…

Защото работа в България има. Премного. Работодателите постоянно се оплакват как предлагат доста добри възнаграждения, не търсят дори опит в съответната сфера, готови са да обучават на място, а желаещи няма… Работа има. А в здравия вариант, се работи доживот. При това с радост. Радене,.работа, радване. Свещен процес е работата. Динамична медитация е. А човек без работа и песен на уста не си е работа – тръгва деградация, пороци, от река става такъв на блато.

Желая добри решения!

Въпрос:

Здравейте. Ще съм благодарна за съвет.

С мъжа ми се караме и имаме недоразумения, което само по себе си мисля, че е нормално и се случва при всички двойки. Но…когато се караме, ескалираме брутално…все едно хвърляме масло в огъня на другия и това продължава по 3-4часа, обикновено вечерта. Тъй като през деня все пак се съобразяваме с ангажименти, други хора и с детето. Макар че си разменяме реплики, просто се контролираме да не ескалираме, но напрежение се получава. Интересното е, че и двамата се виждаме като жертви. Като аз вярвам, че аз съм жертвата… И знам, че тези скандали хич не са нормални и за това търся тук някакво обяснение и насоки за справяне.

От моя гледна точка, той е много раздразнителен. Ежедневно недоволства и мрънка. Аз когато съм наспана, отпочинала и емоционално в добро състояние, успявам да не обръщам особено внимание на това. (Тогава съм обвинена, че не слушам). А когато съм по-изнервена аз самата, се дразня. Приемам много навътре различните и разнообразни критики, с които той ме заспива. И това, за което си дадох сметка наскоро е, че големите ескалации обикновено са ден след като сме били интимни. Стана ми интересно това наблюдение и се зачудих защо. Дадох си сметка, че той си е един и същи, но аз ставам мноооого по-емоционална, чувствам се уязвима и ставам твърде ранима. А най-гадното е, че когато аз започна да се цупя и “да правя сцени”, явно му натискам някакъв бутон. Той не търпи да искам вниманието му толкова много. Когато не го търся, тогава ми го дава… Когато не искам грижа, тогава я получавам. Малко трябва да си играем на сваляне като тинейджери… Аз да му се дърпам, той да ме ухажва. И всъщност като се отдам и му търся вниманието прекалено много (признавам тук си имам аз някакъв проблем за решаване, някаква липса), той се дразни, дръпва. И когато имаме недоразумение за нещо, аз още повече ходя да търся внимание и решение, той се отдалечава и вече започва да казва неща, които са груби. Аз се обиждам, още повече изисквам (внимание, извинения) и не само не получавам, но и съм още по-нагрубена. Тук вече жертвата в мен изпада в истерични ревове, които още повече го дразнят… И така не можем да имаме просто едно недоразумение и да продължим напред, а се отварят някакви дълбоки рани, които всеки от нас има. Аз са себе си се чудя дали имам проблем с интимността. От друга страна, дали търся безусловна любов в мъжа си, която нв съм получила от майка си… Много неадекватно се държа, но в тези моменти, болката е истинска и ужасно нетърпима.

Все ми се иска той да се промени, да държи пространството за мен, да изживея емоцоята си, да ме прегърне и да ми каже, че ме обича. Вместо да се отдръпва и да ме нагрубява и да казва как поведението ми го отблъсква.

От друга страна знам, че ако направи това, което искам, сигурно ше го отблъсна и отхвърля. Все едно ми се иска да ми се моли той на мен за моето внимание. Сега в момента рационално знам, че е глупост, но така го чувствам на момента.

Не знам какви са тези ужасни модели/манипулации, но не само не работят, а ни смачкват и по отделно и като двойка. Безумно е как знаем точно какво ще се случи и въпреки това го допускаме отново и отново.

Отговор:

Прочетох, сглобих си пъзела ви психологически и тогава се запитах: „Какво ли би казал Сергей Лазарев по казуса ви?“ – би казал, че такъв мъж ви лекува. Че пречи на невротичното ви желание да поставите другия на мястото, където е нужно да е смисълът (Бог, любовта). Защото привързаното закачане не е точно любов, а тревожната привързаност добре се лекува с умерено избягваща. Както и мит е, че връзките ни трябва да са идеално розови и без сътресения. Житейска учебна школа са.

Интересното е, че вие и сега се харесвате. Но въпросът е, че ако твърде дълго и твърде тежки са тези ескалации, с времето болката би станала повече от привличането. Малко скарване и скандал са съвсем на мястото си – има живот в двойката, водят и до се*суална интимност. Малко сол и пипер са ок, но когато се прекали, семейната гозба става неядивна…

За случването ден след интимността: вие сте чувствителна, се*сът за вас не е просто се*с, а разтваря достъпа до дълбочината на емоциите и характера ви, където присъстват и несигурната ви привързаност, и оралните ви травмички от изоставена необичаност.

Как да процедирате?

Походете на добър психотерапевт. Поработете по оралната си несигурност и тревожната си, закачаща се прекомерно привързаност. Имате да се учите да опознавате дълбочината си, да разширявате пространството между стимула и реакцията с осъзнаването си, да общувате със страховете си и ги изтрепервате преживелищно, за да се превърнат в любов. Тогава се случва това, което препоръчва авторът, с когото започнах (Лазарев): поставяте любовта като ядро на живота си. Оралността ви се преобразува до здравословна емпатия. Появява се във вас самостоен вътрешен център от любящ смисъл.

Когато повървите по гореспоменатата пътека, се оказва, че имате до себе си добър мъж, а животът ви се изпълва с очарованието и парфюма на любовта.

Пращам прегръдки!

Въпрос:

Здравейте, група!

Днес се случи най-лошото на работа – загубихме наш колега по изключително нелеп начин. Някои служители са се опитвали да му помогнат със сърдечен масаж и дишане уста в уста до идването на екипа от Спешна помощ. След това са наблюдавали около половин час как медиците се опитват всячески да помогнат на нашия вече покоен колега.

Моля ви най-сърдечно за съвет какво мога да направя за моя екип. Днес след инцидента затворихме обекта. Някои колеги помолиха и утре да отсъстват.

Помогнете ми моля. Хрумват ми в главата варианти като тих тиймбилдинг или да намеря психолог, който да поговори с всеки един по отделно. Какво бих могла да направя, за да помогна на екипа ми?

Много благодаря на всички отзовали се!

Отговор:

Поканете добър в работата си психотерапевт с по-широки и цялостни разбирания за живота, ниво в ораторските умения и качественото въздействие върху хората. Това, което с такъв можете да направите, е да съберете всички хора и колегата в рамките на примерно 90 минути да поговори по темата, както и да отговори на въпросите на хората. Отделно, ако някой има нужда от индивидуални консултации, също. Вие самата определено имате.

Насоките са следните: няма смърт, освен в (не)разбирането на невежеството. Има по-голяма житейска игра и това, което тук наричаме живот, е само едно от нивата и. Реална реалност, относителна реалност, фина реалност. Разбирания за живота и смъртта в световните системи. За смисъла и любовта. Реструктуриране маладаптивното вярване за напускане тялото като „най-лошото“ и въобще като смърт. Понятие за преходите. За надхвърлянето на всичко горно до: „По-важно от това дали има живот след „смъртта“, е дали има живот преди нея!’… И в този дух.

Дори по-важна от споменатите теми, е личността на поканения от вас психолог. Да умее с присъствието си да вдъхновява, мотивира и променя гледните точки, да заразява с плама си и да умее да вдъхва вяра и свързаност с познанието по темата през собственото си знание и опит в тази материя.

Въпрос:

Здравейте!

Надявам се този път постът ми да бъде публикуван. Преди 3 месеца, след дълго време трупана тъга и стрес, получих първата си паник атака, не знаех, че е паник атака и помислих естествено, че умирам. От тогава всеки ден започнах да получавам и съм в постоянна тревожност. Засили се още повече от факта, че бях сама в чужбина през тези месеци. В момента съм в България, приемам антидепресант плюс успокоително за сън. Не мога от 3 месеца да спя спокойно, постоянно се будя и имам световъртеж. Имах чувство и на дереализация и всички екстри на паническото разстройство. Определено има ефект и се подобрявам, симптомите изчезват, но безсънието все още го има, не е както преди, но сякаш развих нещо като страх от заспиването и същевременно страх, че няма да мога да заспя. Това е единственото нещо с което все още не мога да се справя. Опитвам се да не мисля така, че примерно ще умра докато спя и да не мисля, че пак няма да мога да заспя. Пиша тук, защото искам да получа и други гледни точки. Смятам, че безсънието и честото будене останаха, защото самата аз не се чувствам добре в кожата си, тревожността намаля значително както казах, но все още я има. През деня съм уморена и нямам енергия, трудно се съсредоточавам и сякаш нямам желание за нищо.

Благодаря, че изчетохте!

Отговор:

Безсънието е потисната тревожност. Не я чувствате съзнателно, медикаментите я замазват механично, а нощем когато ангажиментите и външните стимули липсват, тревожността изплува и дава команда на мозъка за нащрек, което активира влошения сън. Решила сте да поемете по пътя на психофармацията. О’к. Не чета обаче каквото и да е разбиране относно адресиране ставащото съзнателно.

Паниката е просто гласът на ваша собствена дълбока емоция. На едно емоционално бебе във вас. То се нуждае от любящата ви грижа, от съзнателното ви разбиране и приемащото ви присъствие. Можете да прочетете за това в статиите ми по темата. Слагам линк по-долу.

В текста ви отсъства въпрос. Както и разбиране. Нормално е, поне за малко. В момента сте на кръстопът. Приемате ставащото механично. Като болест, която трябва да се махне.

Не е болест. Собствената ви емоция е, нуждаеща се от любовта ви, за да се почувствате цялостно сигурна, свързана, принадлежна, смела и стабилна. Прочетете статиите ми. Ако ви резонира такъв съзнателен подход, потърсете психотерапевт, работещ преживелищно, трансово, красиво и силно. На фона на медикаментите, потискащи страха, с който в терапията се работи, пътят е доста по-дълъг…

Споменавате за тъга и стрес…Едно съм разбрал в годините на практиката си: п.а. лекуват. Директно водят съзнанието на изпитващия ги към онази плачеща част, на която и е уплашено, тъжно, несигурно. Водят пряко към лечението и с помощта на смиреното ни, любящо, майчино приемане и обгрижване. Не прегърнем ли тази си плачеща, тъжна и паникьосана част от нас, пречупването ни на реалността си остава уплашено, нерешително и неуверено. Антидепресантите са допустим подход единствено до реализирането на този съзнателния. Без него се явяват част от проблема, от хронифициращото поддържане на вътрешна нестабилност и нелюбов чрез механичното и, медикиращо приспиване.

Въпрос:

Здравейте, група! Вие сте сила.. и аз отново се обръщам към вас, именно тук за подкрера .. или съвет.

Преди няколко месеца, започнах връзка с мъж и заживяхме бързо заедно. В последствие на съвместното ни съжителство, обаче, разбрах, че той има тежко обсесивно-компулсивно разстройство (ако има значение, той е на 36), а аз съм няколко години по-малка. Чела съм за ОКР, опитвам да го разбера, но просто не става, голяма част от времето се ядосвам, че заради него се бавим, че го чакам непрекъснато, смените в настроенията му и тревожността също ми влияят, и то много. Опитвала съм се да си тръгвам от него няколко пъти, но неуспешно, той започва да ме обвинява, че не го приемам, че не го обичам, започва да му става лошо, следват нервни кризи и ми става мъчно и оставам.. Често скандалите ни са породени от нещо външно, той за жалост се ядосва за всичко, вижда нещата много крайни, знам че е заради разстройството, но се чувствам толкова изтощена от това. Непрекъснат стрес от това, дали ще направя нещо и няма да се ядоса, за да не изпадне в криза, замеря лаптопа си, предмети .. (не по мен, но пак е опасно), после се извинява. Искам този ужас да приключи, обичам го, но просто нямам сила, а и се притеснявам от това, как бихме изградили стабилно семейство (това ми е мечта), не знам как да си тръгна, до момента в по-безизходна ситуация никога не съм се чувствала, искам той да е добре, искам и аз да съм добре. Ще оценя съвети, мнениея, подкрепа и тн.

Отговор:

ОКР тук е само удобно връхче над манипулативно-властови характерови съдържания и емоционална лабилност. Несъзнавано всъщност желано през вторична печалба от поддържането му връхче. Защото дава рационализиращо извинение за активно налагане и упражняване характеровата манипулативност.

ОКР е напълно решимо при дълбока мотивация за това. През наближаващите вече две десетилетия интензивен опит в психотерапията, съм помогнал да си помогнат на стотици и стотици хора с окр, при това в над 70% от случаите чисти от психофармак (когато има нужда от такъв, се приема успоредно с психотерапията).

Ако приятелят ви въобще има реално желание за справяне, път има. Част от него е заобикалящите да не се съобразяват с окр, а да се свързват със зрялата му и адекватна част.

Понеже питате вие, а не той, насоките отправям към вас. Можете да се консултирате с психотерапевт относно това несъобрязяване с окр-то и самообладано реагиране на манипулациите и невротичността му. Колегата би ви помогнал и да му дадете въодушевяващо-мотивационен тласък в посока справяне със състоянието с помощта на вещ в подхода си клиницист, който да се заеме със случая му. В зависимост от това как реагира на асертивното ви самообладание и здравото ви условие за справяне, съответно и реакцията и решенията ви за в бъдеще.

Психотерапевтът на когото се доверите, ще насочва в следването на собствения ви път.

 Успехи!

О.Б.

Намери се, загуби се…

В будизма се надхвърля концепцията за висш Аз до анатман, до относителността не само на социално-биологичното его, но и на душата…

Теоретично това се разбира през идеята, че всички и всичко сме части от потока на един Богочовек, на едно божествено съзнание, а азовостта на каквото и да е ниво е относителна сама по себе си отвъд потока.

На практика гореспоменатата теория се осъзнава и разбира преживелищно през любящата молитва и медитацията, раждащи его смълчаване, през което познанието за единството става пряко. Ражда се здрава емпатия и идентификация с потока и полето на живота, течащи през всеки човек, животинче, растение, пулса на планетата и битието… Тогава течеш през бора и отрежеш ли него, окастряш парче от любовта си – просто не го правиш, имаш мъдрознанието на живата етика отвътре си.

Течеш през енергията на котенцето, кученцето, тигъра и враната. Само поглед и не само ги усещаш, а си враната. Знаеш, че ядеш ли прасенцето, ядеш от собствената си плът – просто не го правиш. Обичаш, Човек си. И Живота си. А любовта е тиха, мъдра, истинна. Полето на Живота е. …

…

Въпрос: Здравейте чудесна група! Чета ви ежедневно и научавам много нови и интересни неща,които са много полезни. Случаят е следния, привличам токсични личности в обкръжението си – манипулатори, нарцисисти. Как да бъда по- безинтересна за такива хора и бих искала да попитам за информация дали се организират тренинги свързани с работа върху себе си в тази посока? По – конкретно дали господин Орлин Баев организира подобни, защото смятам, че има голям опит и познания. Благодаря.

Отговор:

Заповядайте на ежеседмичните ми групи в сряда в кабинета ми 19-22ч. Всеки път работим по себепознание, себелюбов, асертивност, по разширяване връзката съзнание-несъзнавано, трансформиране зависимите и автоагресивни елементи в характера ни до стабилен център, самоувереност и граници. Заявяваме се, доверяваме се на потока на любовта, ставаме по-топли и меки към себе си и по-здраво твърди навън, отключваме чара, харизмата и уменията си за майсторско присъствие в комуникативния акт, лекуваме и центрираме душите си в синхрон със смисъла. Учим се да удържаме на напрежение, да преработваме травмите си удържащо, да различаваме и отразяваме манипулациите подобаващо.

Всичко гореспоменато е в посока тренинга, който търсите. Заповядайте. Всяка сряда 19-22ч. Обявявам тук в тази групичка всяка сряда сутрин.

О.Б.

„Ще ви дам следното правило: Не се бори със себе си! Какво ще постигнете, ако се борите със себе си? Изслушай себе си, добре разсъждавай и извади поука, но не се бори… Щом видиш една погрешка, вземи я, поглади я, потупай я, кажи и: ти си много разумна, ще бъдеш тъй добра, да не ми правиш пакости. Поговори и мъничко, тя разбира. Колцина от вас, които са решавали, че това няма да направят, или онова няма да направят, са успели в това отношение? Правили ли сте опити? Някой иска да изкорени един лош навик от себе си. Откъде ще го изкорени? Този навик почти няма реално съществуване, той е само една илюзия на вашия ум…. И тъй като станете сутрин, ще си кажете следното: аз няма да се боря със себе си, но ще бъда в хармония със себе си. Аз няма да бъда в противоречие с природата, но ще бъда в хармония с природата. Аз няма да бъда в противоречие с Бога, но ще бъда в хармония с Бога. Произнесете тези думи и ще видите, че вашето състояние веднага ще се измени. Произнеси тихичко в себе си тия думи 2-3 пъти. Само така човек може да създаде в себе си велик характер. Само така ще разберете, колко красива е природата сама по себе си.“ (Беинса Дуно)

Велика мисъл, наситена с психотерапевтичен заряд от ключови принципи! Не се бори със себе си! Учителят казва ясно и простичко: „колцина са се преборили със себе си, когато насила са решавали да се променят?“ Никой. Защото дори и да бъде приложена такава псевдо воля (а всъщност невротичен инат), въпросната симптоматика, тревожност или навик не са решени, а единствено потиснати, което от позицията на отричането им в несъзнаваното, ги прави многократно по-силни! В процеса на справяне определено е нужна воля. Но, любяща и наситена с мъдро смирение воля, не и насилнически инат, пълен с изкривявания и невротични механизми. Нужна е здрава воля, добронамерена и спокойна решимост, здрава твърдост във възнамеряването за промяна – но с разбиране, смирена жертва, приемаща неизбежното страдание в процеса на справяне като благословия по израстване и … обич! Когато преодоляваш дадена тревожна и зависима проблематика, първата стъпка е да поразсъждаваш в точната посока, да анализираш и си извадиш поуките към какво те води състоянието ти. Погледнато така, то винаги е добър път към добра характерова промяна и съзряване в посока синхрон със законите на Живота. Няма жестока битка, няма само-изнасилване, няма борба или бягство. Има мъдрост, смирено и любящо волево усилие в разумната посока, вече присъстваща в посланията на неслучайните симптоми на тревожното или зависимо състояние или пък на неадаптивните характерови процеси, вчерняващи живота. Защото през йарактера си пречупваме възприятието на живота си, през него мислим, чувстваме, действаме – тоест, оказва се, че дълбоко гравираните в характера ни убеждения (програми, интроекти) определят, градят, но и когато са осъзнати и интенционално променяни, преизграждат съдбата на човека!

Ето, някой получава панически атаки или е постоянно тревожен (генерализирана тревожност). Започне ли да се бори със състоянието, сякаш е нещо външно нему, сякаш е жертва на сляпа случайност, автоматично страховете биват потискани и така увековечавани невротично, ако ще и да се залива с психофармация човека… Ако обаче човек осъзнае смисъла на случващото се, това че то иде неслучайно и че е точна закономерност, водеща го към характерова хармонизация със законите на Битието, тогава се променя всичко. Появява се една по-широка визия, в чийто мироглед вече живее доверие в случващите се уроци, Отношението към ставащото се променя в благодарно и смирено приемащо. Случва се сприятеляване с мъдростта, скрита в привидно тежките житейски уроци. Човек се превръща в съзнателен творец на живота си!

Въпрос:

Здравейте, група.

Пиша ви с молба за съвет относно силната ми фобия от паяци, от която страдам от ранна детска възраст.

В момента ситуацията е много трудна за мен, тъй като наскоро се омъжих и заживях в къщата на съпруга си, а елиминирането на паяците в къща е мисия невъзможна. Непрекъснато съм нащрек за паяк около мен, понякога си въобразявам, че ме лазят, а ако действително се случи да ме полази паяк – дори не мога да опиша с думи ужаса, който изпитвам и който остава в мен като травма, от която не мога да се освободя с месеци наред.

Не изпитвам страх от паяците и знам, че са безобидни. Фобията ми е изцяло ирационална – един специфичен ужас, който е несравним с никое друго чувство. Например, не харесвам особено и хлебарките, но ако видя хлебарка няма и помен от силния ужас, който изпитвам към паяците.

Ако и сред вас има такива, които страдат от фобии, ще съм ви признателна да споделите какво ви помага, ако не да се преборите, то поне да намалите интензитета им. Благодаря!

Отговор:

Дълбоко еволюционно обусловено страхуване е, което разбира се, се пречупва през собствените особености. Има интегрален път за справяне – цяла чудесна когнитивно-поведенческа технология за постепенна десензитизация, съчетавана с нлп, хипноза и психотелесност. Първо, четете за паяци. Ставате един вид любител ентомолог-арахнолог, с тясна специализация паячетата. Самото четене за видовете, жизнения им цикъл, трудностите и справянето им вече ви доближава до собственото ви страхово усещане. Все повече, по-близка с него, по-дишаща го в сприятеляващо погасяване и трансформация. После гледате графики на паяци. Черно бели, после цветни. Постепенно започвате да гледате в нета черно бели снимки на тези удивителни насекоми, с малка резолюция. После с по-голяма, та до цветни. Малко по малко видеа, гумена играчка паяче, с която свиквате, общувате, говорите си, пренасяте искрения си арахноложки интерес към нея, а всъщност към усещането си, с което все повече се свързвате. Защото паячетата са само тригер. В психотерапията медитирате върху това усещане, свързвате се с него през тялото, парадоксално сте предизвиквана и водена така, че да се промени до сигурност…

Паяците в къщата постепенно ви стават първи дружки, а тези по поляните и шубраците, активно снимате с възхита с телефона. Четете световната митология около тях, а вие самата пишете приказки и разкази с присъствието им като добри герои…

Път има. И макар сега да ви се струва абсурд, тръгнете ли по него, не след дълго ставате паяколюбка, при това искрено. Защото във вас самата любовта достига до това усещане и го трансформира в себе си.

…

Докато пишех горното, постоянно се яъздържах да не ви наводня парадоксално (вид техника)…   Оставям тази чест на терапевта ви. Успехи!

Въпрос:

Здравейте. За първи път пиша, обаче чета всички публикации. Много сходни съдби съм срещнала тук, но явно не съм променила нищо в себе си. Проблемът ми е, че все се чувствам не на място.. В момента деля жилище с други хора. Плащам си наема, изпълнявам предварителните уговорки, въпреки че другите не го правят. Когато съм молила за коректност, обикновено ми се напомня че съм под наем.. На работа също.. Все нещо съм крива в очите на другите… Когато съм била във връзка пак това усещане, че не съм достатъчно добра.. Преди, промените, много ме стресираха. Сега се усещам по – спокойна. Но и си давам сметка, че аз отдавна желая тази промяна. Дали не я предизвикам аз? Много съм контролираща… Уча се да съм благодарна за това, което имам. Да приемам хората, такива, каквито са.. Старая се да не критикувам – има някои пропуски, но съм значително по-добре от преди. Харесвам се, достатъчно, за да правя малки крачки към промяната, която искам за себе си. Къде бъркам все още? Приемам, че животът е такъв, защо обаче, ме боли и ми се плаче при всяка ‘насилствена’ промяна ?

Отговор:

„Недостатъчно добра, недостатъчна, недостойна…критична…“

Чувствате се не на място, тоест пренасяте ниската си самооценка и компенсаторната си критичност в общуването и ситуациите. Недоволна сте от себе си, критикувате се и пасивно агресивно критикувате и хората. Тоест, пренасяте вътрешната си ситуация около вас.

Походете няколко месеца на психотерапевт, на лична и групова психотерапия. Посетете и няколко уикенд работилници на терапевта си. Целият процес от индивидуална, групова терапия и работилници е дълбоко трансформиращ.

Промените ли вътре, се променя и отвън.

Успехи!

Въпрос:

Как се живее с мисълта, че майка ти не те обича. Никога не ме е. Много подобни истории, аз съм една от тях. Боли ме, но съм тиха. Друг път се, караме. Днес нямам сили и желание. Просто го приех. Аз живея в друг град. Виждаме се 3 пъти в годината. Тя винаги ме гони, преди с големия ми син, а сега с бебе на 7 мес. Вечно скандали, обиди. Съжалявам баща ми. Той е невероятен човек. Тя е истерична, ако не е по – нейната воля е ад. После реве, години не говори, подминава ме, лежи и гледа тавана, ужас е. Има ли хора, които живеят с мисълта, че няма да се виждат и чуват с родител. Как протича живота след това? Някой ден ще напиша книга за отношенията между жените в семейството ми.

!!! Изключвам коментарите, благодаря на всички.

Отговор:

(1) Не е лесно мама да не ни обича. Да хистерясва, да нарича, да ни прокълнава, да параноясва до зловещ кошмар, който изсипва върху ни като адски въглени, да изстудява, да се отвръща и отрича от нас с космически студ, да казва, че за нея сме мъртви и съжалява, че не ни е махнала. Да съди, да вменява вина манипулативно, вечно да е недоволна от нас, да отхвърля, отрича. Дори прикрито, а често и открито, да ни мрази. Не е лесно… Никак. Както и е много ценно. Прекрасен и наситен с много дивиденти житейски урок е.

Има един примитивен и неверен израз: „Никой не избира родителите си!’. Казването му е от позицията на глава, заровена в пясъка на невежеството, с визия от половин сантиметър… Друг такъв израз: „Веднъж се живее!“…

Всъщност всички ние избираме родителите си, някои пряко съзнателно, а повечето чрез натрупаностите и заслугите си. И никак не живеем само веднъж – би било добре, но играта на самсара продължава, докато не си научим уроците.

С горното казвам, че пръкването ни при дадени мама и тати, в дадена семейна и родова система, е изцяло закономерно „сърбане на попарата, надробена от нас самите“.

Когато човек се поразшири като съзнателност, вижда че добро и зло са много относителни и често раждането в едно привидно добро семейство, освен че съдържа подводните си недотам добри процеси, никак не е гаранция за смислен и красив живот. Виждаме,.че при собствена съзнателност, всичко може да се употреби за добър смисъл. Дори и майчиното несъвършенство… Да, не е лесно… Но, първата ни работа е да се разкараме от позицията на жертвичка – защото е твърде слаба и не ни върши никаква работа.

Каква е тази работа, продължавам в (2).

(2) Пътят:

Учим се на развиване самосъзнателност, на метакогниция, с която проследяваме, прокарваме пътека от съзнанието до несъзнаваното си. По тази пътека стигаме до травматичните вярвания, които мама е програмирала в нас. Учим се да регистрираме припламването им, да имаме все по-пълен отелесено практичен достъп до тях, като на мястото на автоматичните отричане и изтласкване, поставяме любяшата си съзнателност. Тогава започваме да ги успокояваме, да ги удържаме (Бион, Уиникът) тях и автоматизираните им компенсации трансформативно. Ставаме родител на нараненото си емоционално-характерово дете и спокойно излекуваме раните си. Освобождаваме се от поемането на вина, болка и гняв от майчините манипулации дотолкова, доколкото сме станали добри трансмутиращи болките си мами на самите себе си. Учим се на добри граници. Не стени, а гъвкави.

С времето общуването с мама ни става мощно поле за работа по себе си. Общуваме дотолкова, доколкото можем да ползваме градивно за учебния си процес. Научаваме се на самообладание. Въпросният път между съзнавано и несъзнавано става все по-широк и утъпкан. Става на междуградско шосе, на магистрала… Все повече извън терапевтичния кабинет, но на мига, в самия комуникативен процес, успяваме да достигаме до травмираностите си и да ползваме болковото налягане за „графитът на наранеността ни да се превърне в диаманта на самообладанието ни“. Доколкото успяваме в това, дотолкова умишлено дори общуваме с мама. Но, вече сме различни. Изчистени сме от вината, срама, ужаса. унижените ни и отхвърлено раздрани вярвания са станали на любящо самоприемащи. Тогава присъствието и вербалната ни реакция са спокойно адекватни, подходящо съответни.

Част от тази работа е оттеглянето претенциите към родителя. Приемането му такъв, какъвто е. Изцяло. Както и собственото ни оттегляне от горделиво-арогантната позиция на родител на родителя. Иначе сме в заплитане, поставяме се несъзнавано над него, влизаме и в други роли, смесващи субсистемите неподходящо. А вътрешно си оставаме наранени деца. Просто приемаме мама каквато е – като минем по пътеката на прошката, разбира се, в която отначало в защитена среда и се гневим, и плачем, и се пазарим и реструктурираме. Докато простим истински и приемем. С благодарност за живота, за шанса да ни има. Включително за възможността да работим по себе си. По-високата визия, спомената по-горе, помага. Може да се допълни от директно познание в регресия.

А самата работа по себе си се върши основно в психотерапевтичен процес, добре допълван от генерационна терапия (констелации).

Силен, красив и сърцат път. Благословен е!

Желая Ви красиво продвижение по пътя Ви със сърце!

…

Няколко финални думи в (3).

(3) Минавайки съзнателно по пътя на самообладанието си, с времето изстъпленията или нацупените отдръпвания на мама започват все по-малко да влияят. Пак има известно жегване, но нищо общо със старата, непреработена ситуация. Тогава сама решавате доколко да общувате с майка си. Както и доколко невинно да сложите границите си. Общувате по няколко причини. Първо, ползвате комуникацията ви като учебен тренажор. Второ, през вече липсата на претенции и приемането и каквато е, плюс спокойните ви вече, идващи от стабилност реакции, общуването ви странно (или закономерно) също се е променило, поне донякъде. Трето, когато тя продължава да манипулира, обвинява или да иска да ви държи длъжна през собствената и позиция на дете спрямо вас, през преработката на болките ви, това просто не ви закача. Тогава, отвъд всичко, искрено започвате да я обичате. Не външната и личност и социалното и его. Нея като душа. Защото през собствения си процес стигате до себе си като такава. Затова и нея започвате да я прозирате отвъд временните проявления на тази и персона. Тогава силата от рода мощно протича към вас. От горе, от потенциала ви също. Сякаш в рамките на този си жизнен цикъл сте се преродила. Сякаш сте нов човек. И сте. Защото сте свършила работата, за която сте дошла и съответно ви се отпускат красиви нови творчески кредити. Ставате поток. Творчески поток, който тече към големия океан на смисъла.

Пращам вярата си в процеса Ви като душа!

Въпрос:

Здравейте!на 29 години момче

Почти всеки е тръгнал да се рови в миналото всеки се чуди защо в момента е такъв… Майка му и баща му има ли са травми..губене на смисъл…така излиза че всички сме травмирани по някакъв начин…дефакто ти е много трудно да живееш напред ако не си преодолееш травмите…преди излиза като борба на поколенията изразена с много неразбиране и чувство за вина…

Моето виждане е че ние сегашното поколение най вече на моята възраст е че не знаем какво искаме и се депресираме защото сме научени на едно и едно нещо е било важноза родителите ни а сега е съвсем друго…Може би защото преди е нямало хора които да работят от вкъщи или от телефоните а на полето. Сегашното поколение вече не изисква от себе си да бъдат на престижна позиция за тях е важно просто да имат пари ..ние не сме подготвени и това според мен всява този страх които седи в хората защото да изплашени и се чувстват депресирани от това че нещо с тях не е наред …

Въпрос Номер:1 Oт травмите ли се чувстваме зле или от това че просто живеем в време с други изисквания към нас и ние сме в паника защото не сме научени на тези неща в училище или от родителите.

Въпрос Номер:2 Има ли човек без детски травми.

Въпрос Номер:3 Всяват ли напрежение телефоните в поколението какво е решението

Въпрос Номер:4 Как всички се учат да са си самодостатъчни и щастливи сами защо го правят … Не се ли губи смисъла на любовта…или опасна ли е самодостатъчността и до каква степен е полезна самотата

Ако решите да подобрите коментарът ми

Благодаря ви предварително

Отговор:

„Травми и поколенчески разлики, телефони и джаджи, самодостатъчност, „момче“ на 29…“

Не момче, а мъж сте, при това вече на немалко години.

Травмите – всеки имащ характер, има травми. Което е нормално. Самата дума характер означава „вдълбан знак“, гравирана заложеност. А тя се случва през комбинацията от радост и болка. Така работят нещата в този свят – не може без известно количество неудоволствие, травмираност. А здравият човек вместо да се вкопчва само в хубавичкото, успява да интегрира болезненото и да надхвърли двете до третата позиция на смисъла.

Но да, не всичко е травми и целият фокус навътре в себепознанието е полезен дотолкова, доколкото ни помага да живеем социално адекватно, сърцато и силно.

Родителите – няма перфектни такива. Има достатъчно добри родители, които през собствената си стабилност и зрялост, ги предават качествено на децата през личния си пример.

Поколенческите разлики – има ги, както и отвъд тях основните ни човешки потребности са си същите.

Относно техниката – тук не само родителите, но целият свят ни насочва към гъвкавост, постоянно учене, развитие и усъвършенстване. Доколкото ние самите съумеем да сме качествени родители на самите себе си, да поемем живота в ръцете си, дотолкова сме постоянно усъвършенстващи се и в крак с времето. Иначе непреработеностите ни отнемат част от заряда, от свободно течащия ни потенциал.

Бумът в техническите пособия, AI и т.н. – помагат ни джаджите, ако ги ползваме целево, по предназначение. Да се свързваме с добри люде, да намираме на мига ценна информация, да сме работно ангажирани отвсякъде, като разполагаме с мобилността си… Пречат ни когато „залепваме’ в безсмислено скролване, отнемащо свободата, времето и причиняващо дефицит на вниманието ни… Тоест, като всяко друго нещо – неутрални са, зависи от ползващия как ги ползва. В армията по време на стрелби взводният често се шегуваше когато на някого „му бягаше мерникът“ и не успяваше да сваля мишените, че не е причината в техниката, а в задавтоматното устройство…

Самодостатъчността – няма такова нещо като пълна такава. Хора сме, живи същества сме, свързани сме един с друг и с всички други същества, в системна мрежа функционираме. Има относителна автономност на вътрешния ни процес, стабилност в самопозннаието, себеотнасянето и самообладанието, която вътрешна стабилност ни прави устойчиви в нормалната външна несигурност и още по-способни здраво да обичаме.

Въпрос:

Здравейте. За първи път пиша, обаче чета всички публикации. Много сходни съдби съм срещнала тук, но явно не съм променила нищо в себе си. Проблемът ми е, че все се чувствам не на място.. В момента деля жилище с други хора. Плащам си наема, изпълнявам предварителните уговорки, въпреки че другите не го правят. Когато съм молила за коректност, обикновено ми се напомня че съм под наем.. На работа също.. Все нещо съм крива в очите на другите… Когато съм била във връзка пак това усещане, че не съм достатъчно добра.. Преди, промените, много ме стресираха. Сега се усещам по – спокойна. Но и си давам сметка, че аз отдавна желая тази промяна. Дали не я предизвикам аз? Много съм контролираща… Уча се да съм благодарна за това, което имам. Да приемам хората, такива, каквито са.. Старая се да не критикувам – има някои пропуски, но съм значително по-добре от преди. Харесвам се, достатъчно, за да правя малки крачки към промяната, която искам за себе си. Къде бъркам все още? Приемам, че животът е такъв, защо обаче, ме боли и ми се плаче при всяка ‘насилствена’ промяна ?

Отговор:

„Недостатъчно добра, недостатъчна, недостойна…критична…“

Чувствате се не на място, тоест пренасяте ниската си самооценка и компенсаторната си критичност в общуването и ситуациите. Недоволна сте от себе си, критикувате се и пасивно агресивно критикувате и хората. Тоест, пренасяте вътрешната си ситуация около вас.

Походете няколко месеца на психотерапевт, на лична и групова психотерапия. Посетете и няколко уикенд работилници на терапевта си. Целият процес от индивидуална, групова терапия и работилници е дълбоко трансформиращ.

Промените ли вътре, се променя и отвън.

Успехи!

О.Б

Сътрудничество

Когато си Себе си, нямаш конкуренция – живееш уникалността си, а тя е неподражаема.

Не конкурираш, а сътрудничиш, искрено помагаш и се радваш на успеха на брата си. Той си е негов, твоят си е твой, а колкото повече, толкова повече.

Макар и да си посред невежеството на социално налаганата конкуренция, пуснеш ли я в сърцето си, жалък си. Защото е израз на: „Нямам, лишен съм, бягам от страха си, че не съм достатъчен, не струвам, не ставам, не струвам…“. Разцепен си…

В конкурирането се страхуваш, завиждаш, ревнуваш, злобееш…

В сътрудничеството си цялостен. Действаш от изворен напор, от смисъл, обич и уникалност.

В сътрудничеството си прегърнал страховете си. Преливаш от имане. Богат си на стойност и качества. Интегриран в смисъла си.

Тогава нямаш конкуренция. Другите места вече са заети, а ти не ги и търсиш. На своето си си. Конкурираш се само със себе си. С все по-добрата и слънчевата си версия!

О.Б.

О.Б.

„“Началото на греха е гордостта” Грях – това е загубата на устремяване към Бог, замяната на Бога с други цели.“

Загубата на устремяването към Бога. Загубата на самия Бог извътре. На „Дървото на живота“. Горделивостта е излизането от реалния живот и влизане в отражението. В „Дървото за познаване доброто и злото“.

Горделивият човек престава да вижда във всичко Божията воля и разделя света на добро и зло. Той смята, че доброто е от Бог, а злото – от дявола.

И понеже смята,че всичко лошо в живота идва от дявола,то да запази любовта на душата си за него става практически невъзможно.Човек натрупва претенции, изпитва недоволство към съдбата,ненавист, обвинява всички за своите нещастия и незабелязано се отказва от любовта.“

Сергей Лазарев, „Лицата на горделивостта“

………

Отвъд умозрителните и малко вършещи ни работа теоретизирания, Бог в нас това е целостта. Интегрираноста ни. Индивидуацията и конгрегацията ни около любящия смисъл. Какво е това? Мигар просто думи? Ни най-малко. Психоанализата е като шперц, през еволютивните фази и равитийни позиции отключващ дверите на най-съкровеното познание. Лазарев ползва християнската терминология. Говори за невежеството, виждащо Бога като само добър, а „дявола“ като само лош. За двойнственост, за черно-бялост на възприятието, идваща от идеализацията и обезценяването на т.н. от Клайн параноидно-шизоидна позиция. Ос на въздигане и очерняне, на частичност на обектното възприятие, „завъртаща се“ около разцепване, като присъстващото в него отричане не позволява да се види, че и лошата, и добрата гърда, и добрият и лош обект са същата мама. Добрият деди Божи и лошото момче Люси са част от единството на Живота.

Мелани Клайн постулира и депресивната позиция, в която индивидът, бил той дете или възрастен по тяло човек, съумява до някаква степен да „спука“ идеализацията, да осъзнае че обезценяването е негово собствено и поне да се опитва да го интегрира. Това е една невротична, междинна позиция, в която присъстват доста вина, срам и тревожност, но и известна съзнателност.

В естествената психотерапия постулираме и трета позиция – диалектично интегралната/ смислената. В нея индивидът в достатъчна степен е осъзнал и интегрирал съдържанията на сенките си, така че да живее един живот от позицията на любящия смисъл.

Дали човек е формално вярващ или не, няма особено значение. Докато през отречено разцепване въздига себе си и познатото му и девалюира собствения си ад, през проективната си идентификация неминуемо ще пренася безлюбния си несъзнаван кошмар в света наоколо си. И ето го света, в който живеем, потънал в насилие и примитивизъм.

Параноидно-шизоидната и депресивната позиция на Клайн по термините на Учителя Беинса Дуно корелират със старозаветното и новозаветното съзнание, а диалектично смислената, с нивото на съзнание на ученика в земната школа. Диалектично интегрална позиция, в която ученикът активно преминава от „Дървото за познание на доброто и злото“, в „Дървото на Живота“. В смисъла!

О.Б.

Общото между най-малките деца, характеропатите и тълпите, е разцепеното черно/бяло „мислене“ с отричане на нежеланото като лош обект, дълбоко невиждан като част от себе си, а проективно идентифициран в света и другостта, при въздигане в горделиво-нарцистичен и идеалистичен пиедестал на желаното собствено добро (не на целостта), виждано като съвсем отделно от лошото. Собствената себеидентификация е автоматично нарцистично-горделиво поставяна в добрата част от същия механизъм. Всъщност и добрият, и лошият обект са същата мама, същият свят, същият индивид. Както казва Елеазар Хараш, доброто е дясната ръка на Бога, злото лявата. И двете са същият Бог…

Въпрос:

Здравейте, чета всеки пост и в някои се припознавам и съветите са ми полезни.

Аз имам връзка от три години с много отговорен,работлив и лоялен мъж.Всичко е наред с изключение на едно нещо,което ме тормози и не мога да го преодоля и заради това нещо на два пъти прекратявах връзката,но след време той ме търсеше и почваме наново. Сега всеки ден сме заедно или при мен или при него,но проблема не се решава и това ми пречи. Според мен той е човек,който се определя като скръндза.Има доста по големи финансови възможности от мен ,но е на мнение,че двамата трябва да си плащаме за себе си.Аз се чувствам като съквартирантка,а не като любима жена.Не считам себе си за материална жена като цяло,но някак си очаквам от мъжа до мен да се опитва да ме зарадва с нещо,дори да ме глези.При нас нищо.Дори купуването на цвете приема като излишно действие.Опитах се да си се представя с този човек след 30г. и единственото,което виждам е как двамата сме като съквартиранти със секс. Аз искам да се чувствам обгрижвана и жена най вече.Той например се кефи на жени,които вършат мъжка работа-косят трева например или боядисват.Аз съм от по старото поколение (40г.) и смятам,че мъжа трябва и да е щедър поне малко от малко. Говоренето не помага,просто това е черта на характера му и аз не мога да се примиря. Има и много други ситуации, в които се чувствам така,но няма да стигне времето да изредя.Незнам как да се справя с това.Искам да го приема такъв,заради другите му качества,но не ми се получава и в мен се трупа напрежение,с което не мога да се справя.

Отговор:

Като прочетох „скръндза“ си представих, че примерно по-рядко ходите на ресторант и внимава със сметката, или търси изгодни полети за ваканционните пътувания и т.н. Дотук що годе о’к. Но мъж и жена, които се смятат за партньори да седнат на ресторант и да си делят сметката, или всяка стотинка от разходите да се изчислява и дели поравно, въпреки по-високите доходи на мъжа, това е дребнодушие. И никак не е мъжествено, ама никак.

И дори и да е верен и работлив и т.н., нищо не може да компенсира такава душевна оскъдица. Какво като е работлив, ако си трупа като чичо Скруч и дори едно цвете не подарява, нито за жест се сеща…

И не е само до парите. До душевната немотия е. И вие я чувствате. Каквото и да я е причинило в детството или в рода му, това не е ваш проблем. Шансове да я отработи съществуват, но единствено когато проблемът е дълбоко съзнаван и желанието за преодоляването му е мощно, които фактори никак не присъстват в случая.

Щедростта е основна част от мъжествеността. Присъствие на духа е, който щедро „се спуска в материята“ и не жали силите си, за да я спечели с любовта си.

Отсъствието на щедрост не е просто друг език на любовта. От липсата и до мъничко мизерно сълзене по калните стени на дупката на нищетата е.

Защото с каквото и да разполага външно такъв, отвътре си е беднюга. На любов и сърцатост е просяк. И какъвто и да е социалният статус, душевният е на клошар. Не пресилвам. Просто осветлявам скритото.

Пращам великодушие!

О.Б.

Парите

Парите са материален израз на духовна стойност, когато човек е поставил любовта в центъра на мотивацията и съществото си. Тогава социалният просперитет е ползван, за да бъде пръскана смислена стойност, за да бъде трансформирана земята в по-качествено пространство.

Когато любовта е в ядрото, човек не се приема за собственик, а просто за разпределител, за управител на материалния и социален ресурс.

Когато обаче любящият смисъл не е в центъра, тогава там застава желанието за още и още социална власт. Тогава човекът и обществото с такава настройка, напускат „Дървото на живота“ и влизат в „Дървото за познание на доброто и злото“. Напускат диалектичното ниво на съзнание на ученика на любовта и влизат в новозаветното и старозаветното съзнание. В неврозата и характеропатията. В депресивната и параноидно-шизоидна позиции на обектните си отношения.

„Парите са опасно изкушение и този, който не съзнава тази опасност, би допуснал мисълта за парите и желанието му да ги притежава да помрачат небето на вътрешния му свят. Те наподобяват завеса, която не допуска да проникне в него Небесната светлина. Затова сложете парите в джоба си, в някое чекмедже, в желязна каса, където и да е, но не и в главата или в сърцето си. В противен случай те стават ваш господар, а вие – техен роб. Ако вие сте им господар, те ви се подчиняват и ще извършите много добри дела. Но станат ли ваш господар, ще ви подстрекават да властвате над другите, да им пакостите и да ги отблъсквате, с което ще нарушите много закони.

Истинският Учител е този, който притежава златото на целия свят, без никога да върши зло – понеже е господар и на себе си, и на златото. Следователно този, който иска да напредне в духовния път, нека добре помисли върху взаимоотношенията, които има с парите. В противен случай е безмислено дори да се споменава за духовност.“

Омраам Михаил Иванов

Въпрос:

Здравейте,моля публикацията да бъде анонимна. Бих искала да споделя как се чувствам.Темата за мен е много болезнена.Проблема ми е,че постоянно се чувствам отхвърлена от другите хора,нежелана.Ако отида при тях,то е с чувство,че се натрапвам и им досаждам.Усещането е,че не ме искат,че съм им супер неприятна.В резултат на това,нямам приятели.Също така виждам как хората не искат да продължат да контактуват с мен,след като са разговаряли с мен веднъж.Благодаря!

Отговор:

Виждате в другите отхвърлянето, което имате самата вие към себе си. Вероятно донякъде се досещате, че проектирате собствени нагласи и вярвания в хората, но не и повече. А това, което не осъзнаваме в нас, преживяваме в живота си като съдба, както казва колегата Юнг.

Въпрос:

Здравейте, откакто се помня динамиката между мен и майка ми е всичко друго, но не и такава каквато е приета за “нормално”. Цял живот тя е обсебена от парите и контрола. Не сме били никога бедни, нито богати, бих казала, че сме средностатистически. Въпреки това тя цял живот трепери за пари, като ученичка ме ограничаваше и лишаваше от много, вече имам свое собствено дете и не живея при нея, въпреки това тя и до ден днешен не зачита моите граници и се бърка в личните ми финансови дела – колко имам, какво имам, дори си позволява да рови в документи и да ми държи сметка – днешния случай – успяла да влезе в НОИ с личния ми код и да проследи кога, колко и какво майчинство съм получавала и ми се държи сметка за него?!

Предлагала съм още в тийн годините си да отидем заедно на терапевт – отказ. В последствие започнах да ходя на индивидуална терапия за справяне с тревожност, която ми помогна, въпреки това и това бе изкритикувано и оплюто “даваш си парите за глупости”.

Моля ви, дайте ми съвет как да се справя с нея, в различни градове сме и пак ме тормози, не искам да съм същата и към моето дете. Стана дълъг пост, дано се разбира какъв е проблема.

Отговор:

Мама е основният програмист, главният писач на код дълбоко в бек енда ни. Поне до пълнолетие. Оттам насетне ние сме тестерите на собствения си пси код. Ние осъзнаваме качеството, отделяме кода си от този на дифолт програмиста, където е нужно пренаписваме и апгрейдваме, с любящи граници спираме достъпа до кода на живота ни, за да го кодираме и живеем според собствената ни съдба и свободна воля.

Преведено горното, поставяме като старт чисто конуникативно границите си спрямо мама. Спираме достъпа и до личните ни данни, процеси, житейски цели. Споделяме много по-малко, говорим си по телефона много по-рядко, кратко и формално отпреди. Действайки така, в нас изплуват вината, срамът, неуверените тревожности на вътрешното ни дете. Получаваме достъп до несъзнаваното си. Докато оттегляме смирено всякакви претенции към родителя си, ставаме родител на себе си. Лекуваме травмираните си вярвания за унижение, излагане, зависимост от мнението на огромния друг, безпомощна бедност, страховете си от изоставяне и отхвърляне ако не се съобразим, осъзнаваме и се освобождаваме от фалшивия дълг да се съобразяваме и повтаряме през сляпа любов зададените програми… Поемаме нещата в ръцете си.

Такова „рязане на пъпната връв“ е дълбоко изпълнено с любов и уважение към родителите ни. Всъшност само когато излекуваме раните на вътрешното си дете през осиновяването/ одъщеряването му, само обичайки се истински, можем здраво да обичаме и уважаваме и родителите си. Да тече потокът на живота качествено и силно напред към собствения ни житейски план и мисия. Вадим се от позицията на приятели и партньори на родителите си, ставаме просто деца спрямо тях, но вече активно определящи битието и решенията си в него самостоятелно.

Докато така работим по себе си, лекуваме и рода си. Къде пряко в генерационна терапия, къде автоматично през качествения си вече вътрешен процес, почитаме преживелите нищета в рода си, виждаме забраните им за просперитет, който сякаш е свързан с болка и смърт. Осъзнаваме, лекуваме любящо, включваме принадлежно, вземаме си здравия опит. Което е наше, обработване, което не е, освобождаваме с уважение.

Как? В интегрална индивидуална психотерапия, в генерационна групова такава, в хипнотичен, медитативен, психотелесно-преживелищен, биоенергиен и полеви процес.

През гореспоменатия процес, в дните ни се отключва потенциал от радост, творчество и вдъхновение. Живеем красиво и силно! Собствената си съдбата която сами творим!

Желая красиво следване пътя на смисъла. Когато стъпите на него със сърцато .намерение, той сам си води, а вие следвате посоката на любовта, която знае как да намери океана на автентичността Ви!

Пращам силната си вяра в потенциала Ви!

Въпрос:

Здравейте. Даже не знам как да започна, но търся съвет как да постъпя в ситуацията, която се намирам. Работя в екип от 9 човека като преди година към нас се присъедини колежка, към която все повече се усеща симпатията от старана на нашия ръководител. Както аз бях човекът, когото търсеха при по-сложни задачи и ситуации, така в момента тя бива издигана на пиедестал, което за мен е тотално необяснимо. Работата е там, че това ме кара да се съмнявам все повече в себе си, в това какво точно съм значела за екипа и за ‘шефът’ ни, за това какво знам, какво мога, достатъчна ли съм, какво ми липсва и т. н. За задачи, които аз съм поемала и извършвала и всички са приемали като нещо нормално да бъде свършено, за даденост, сега тя бива хвалена за извършването им на почти всяка среща на екипа. Личното отношение се усеща все повече, защото е ежедневно без пропуск, което много влияе на мотивацията ми за работа. Работата, която вършех с удоволствие сега не ми носи нищо друго освен стрес и напрежение, защото знам, че ще се заговори за нейното перфектно изпълнение. А за мен това е просто да направиш това, за което си нает. Факт е обаче, че сутрин не ми се започва работа, хващам се на моменти, че изобщо не ме интересува какво се говори на срещите. Тотално съм демотоворана. Стигам до там да търся нова работа, а винаги съм мечтала за мястото, на което съм в момента. Има дни, в които си казвам, че няма да обръщам внимание кой какво говори и понякога ми се получава, но в повечето дни изобщо не желая да работя с тези хора повече. Само да вметна, че въпросната дама не дойде в екипа по шуробаджанашка линия и беше обучавана от мен в продължение на 4 месеца. Явно има нещо, с което повече се харесва. Не искам обаче този, който си търси работа да се окажа аз. А именно точно това се получава в действителност. Опитвам се да си променя начина на мислене, да променя нагласата си, но дори не мога и да го изиграя. Не знам с какво да помогна на себе си да не го мисля и премислям. Досега винаги съм получавала много добра обратна връзка от колегите си, не съм имала конфликт с никого от тях, докато сега дори усещам някакво подигравателно отношение към мен, когато се включа с някаква идея или информация, докато ако е поднесена от нея се посреща доста радушно и с ‘уау’ в тона. Наистина не разбирам какво точно се случи. Работим изцяло дистанционно и с повечето колеги не сме се виждали повече от 2-3 пъти на живо за няколко години. Няма на кого да споделя в екипа, защото тези хора реално не ги познавам, а ръководителя ни е една от засегнатите страни.

Отговор:

Всяка ситуация в живота ни е учебна, помага ни да видим нещо в себе си. Насочва ни към разрешаване на вътрешните ни казуси. Към себепознание и себерегулация, към характерова хармонизация със законите на любомъдрия смисъл. Избягаме ли преждевременно от външната ситуация без ползвайки я учебно да променим вътрешната, животът с безкрайно услужлива синхроничност отново ни поднася подобно „ястие“, макар и в друг ресторант/ фирма. А и ние така се държим, че да си реализираме и самосбъднем несъзнаваните „пророчества“ на присъстващите в несъзнаваното ни вярвания.

Ситуацията Ви води към динамиката на обектните Ви отношения. Към „аз и значимият друг“. Към отношения и възприятия, които някога сте преживявала в семейната си система с родители и сиблинги, а понастоящем присъства във вас в дългосрочната памет/.несъзнаваното. Води ви към зависимата подчиненост спрямо одобрението на „големия“ друг и завистта/ ревността към сякаш получаващия/ щата повече от вас грижа, харесване, добро отношение и валидация. Към вярванията ви за недостатъчност, унижено необичане, неглижиране и незачитащо принизяване и отхвърляне от важния „родител“ в сравнение със сякаш несправедливо приетия друг/а.

Води ви ситуацията към това да видите травмираните си несъснавани убеждения и сега Вие да им бъдете значимия и голям валидоращ и обичащ. Да, има болка в ситуацията. Но във всеки учебен процес има известно налягане. Насочва ви ставащото към разпечатване въпросните наранености във вас и обгрижването им съзнателно, с любов и приемане, от позицията на родител на самата себе си.

Когато сама или с помощта на психотерапевт напреднете по гореспоменатата пътека, любовта към вас самата става ядро от стабилност. Оттам и заявяването ви става много по-„тежко“, чуваемо и решително. Както и същевременно осъзнавате, че работата е просто работа, а нуждата от социални контакти и общуване далеч по-добре се задоволява в актуално физическо взаимодействие.

Желая смело вървене по пътя на себепознанието!

Въпрос:

Стоя си и си мисля…значи виждаш какви са отрицателните ти черти и искаш да ги промениш,защото искаш да привличаш хора със същата енергия като твоята, а в същото време трябва да се приемеш такъв какъвто си и да се обичаш…противоречиво ми е и нещо ми се губи…

Отговор:

Никакво противоречие. За да промениш нещо в себе си до адаптивно, първо е нужно да го приемеш. Актът на приемане води до дълбоко себеразбиране, себепознание и свързване. Приемането разтапя психичните механизми на дисоциация и дава достъп. Позиция на себепрошка и себелюбов е, чието прегръщане като в леярна стапя старите патерни, дава гъвкава пластичност и възможност за изливане в нови форми.

Въпрос:

Здравейте. Пиша анонимно, защото малко се срамувам от това, което чувствам.

Имам три прекрасни дечица. Най-голяма е дъщеря ми, която ако има значение е от първия ми брак. Скоро ще стане студентка и ще замине да учи далеч от мен. Чувствам страх от предстоящата раздяла. Объркана съм, плача, не спя пълноценно. Немога да си представя, че няма да бъде до мен всеки ден, както е било досега. Знам, че е голяма. Тя расте и е редно са поеме по своя път. Въпреки това може би изпадам в нещо като депресия.

Преживели сме много големи изпитания…и здравословни проблеми и психологически. Тя винаги е била моято опора, както, надявам се и аз нейната.

Трябва ли да се обърна към психолог за помощ?

Отговор:

Такава болка е лечебна. Защото сте се вкопчила и сте сложила детето/цата на мястото, където е нужно да е житейския ви смисъл, активно следвани цели, стабилност и вътрешна сигурност. Както и не е на място нито за вас, нито за щерка ви да ви е опора. Това съблиминално я поставя в позицията освен на дъщеря и на ваш приятел, а вероятно понякога и на родител и партньор. Това са несъзнавани заплетености, които досега сте приемала за нормални. А болката ви лекува. Би била лечебна, ако в нея присъства разбиране и я употребите за наместване приоритетите и поработите по сигурността и смисъла си. Да, психотерапевт би ви бил от помощ в процеса.

Разбиране на какво?

Когато дъщерята ви е опора, я заплитате в гореспоменатите неподходящи за нея системни роли. Това я натоварва с отговорности, които не са подходящи за дете, което я кара едновременно да ги поема като малък възрастен, но и дълбоко в нея емоцията и да си остане в регресирала фиксация в инфантилност. Което е предпоставка за бъдещи невротични прояви. Можете да и помогнете като я освободите от ваша страна от заплитанията. Като оттеглите настояването си да ви бъде опора, приятелка и дружка, като и позволите „да литне от семейното гнездо“ и се рее свободно в живота си. Като дори чисто поведенчески я чувате далеч по-рядко, а разговорите ви са по-кратки и по-формални, без онова дълбоко споделяне на всичко, което е част от ролевото субсистемно смесване.

Относно вас: както казах, болката ви е полезна. Води ви към несигурността ви, която да превърнете и преобразувате до стабилна емоционална основа. Оттам до смисъла и по-огненото ви качество на присъствие в живота. Колегата психотерапевт ще помага в това.

Желая красота по пътя Ви!

Въпрос:

Здравейте, мили хора! С този пост искам просто да излея душата си и евентуално да получа адекватни съвети!

От почти 5 години живея с човека до мен и заради него напуснах София, за да дойда в неговия град, който е малко населено място съответно без особени опции за работа за млади хора. Имаме и дете на почти 2 годинки. По принцип съм добронамерен човек, почти винаги с усмивка и добро настроение, но откакто съм тук всичко се промени. Първо защото с този човек така и не успяхме да се разберем във взаимоотношенията ни, историята е дълга, но общо взето от самото начало го хващах много пъти в лъжи, започнаха проблеми в интимните ни отношения, а от последната година дори не сме правили секс, той е малко нарцистичен тип човек, много труден за разбиране и дори когато аз му казвам, че нещата не са наред, той не ме разбира и все едно нищо не се случва. Освен това с голяма част от неговите роднини не се разбираме защото те са лицемерни хора, а аз не харесвам такива. Пред мен ми се усмихват, но зад гърба ми ги чувах как говорят лоши неща за мен и дори не знам защо след като с нищо не съм ги провокирала, даже напротив, опитвам се винаги да бъда мила с всички. Но явно повето хора в този град са такива защото тук всички са много озлобени хора, занимават се само с интриги и клюки, това много ме натоварва и дори нямам желание да излизам. Не мога да разбера защо са такива, съответно тук не мога да намеря приятелки. Цялата тази обстановка много вече ми тежи и усещам, че все едно съм в тунел без изход. Нямам работа, не се разбирам с човекът до мен и роднините му, не мога да намеря приятелки, които да знам, че поне няма да са лицемерни. Искам да се махна от тук, но знам, че ще ми е трудно сама с детето и не знам дали ще се справя. Но тук не се чувствам нито жена, нито човек с нормален начин на живот за жалост…. Благодаря за вниманието! Ще ми бъде интересно за други мнения или вече започвам да си мисля, че проблемът е някъде в мен, но дълбоко в себе си знам, че не всички хора са такива злобни и лицемерни същества!

Отговор:

Малкото населено място далеч от прашните миязми на мегаполиса всъщност е новият лукс, към който интелигентната част от обществото все повече се стреми. Дори по-малкото възможности са привидност при съвременната възможност за онлайн реализация и огромният глад за читави служители в повечето сфери.

Партньорът: всъщност именно тази му „лека нарцистичност“ ви е привлякла към него. Което навежда към ваши несъзнавани наличности, свързани и със свръхгенерализациите за роднините му и хората от градчето: „Всички са лицемерни, злобни…“. Всичко това води до ваши болезнени съдържания, наситени с вярвания за неглижиране, нараняване, пренебрегване, предадено онеправдаване и т.н.

Представете си, че си вземате качествата на една силно и дълбоко самоуверена жена, наситена с любов към себе си и поставяте тези качества на мястото на наранените си вярвания. През радването от живота и доволството ви бихте се наслаждавала на поведението на хората наоколо. Дори и на двулипието им. Просто никак не би ви пукало какво говорят за вас. Това не би ви определяло. Както и бихте виждала със сигурност присъстващите в тях немалко добри качества, които сега изцяло дисквалифицирате. Същото по отношение на партньора. През самоувереността си бихте поощрявала и неговата самоувереност, бихте виждала и добрите му черти, а през умението си да вдъхновявате, бихте го карала да е по-добра своя версия. Включително и относно интимните отношения.

С горното не казвам, че проблемът е във вас само. Насочвам просто към поемането на собствената отговорност. Защото наранените ви вярвания са там отпреди живота с този човек и общуването с роднините и хората от малкия град. С което казвам, че работата по преобразуването на травмите ви в дълбока самоувереност е решаваща за житейското ви щастие и бъдеще. Защото и в София, и в Ню Йорк и в Мелбърн вие сте си вие, а когато си носим болките, те сублиминално имат тенденцията са се реализират в живота ни.

Дали ще останвте в ситуацията или не, зависи от вас. Посланието ми към вас е да ползвате ставащото като учебен тренажор. С помощта на психотерапевт (може и онлайн) да осъзнаете към какви емоционални травми и дезадаптивни вярвания във вас води всичко това. Да ги преработвате активно до любов, спокойни граници, автономност на себеоценката, до дълбок вътрешен ресурс от стабилна самоувереност, самоуважение и радост. При такава вътрешна промяна неизбежно възприятието ви за социалната ви ситуация силно се променя. Защото вие сте различна. Тогава каквото и решение да вземете, в който и град да сте, вече привличате съвсем различни хора и обстоятелства, резониращи с доволството, самоувереността и куража ви. Както и виждате всички останали много по-различно. По-малко се влияете от недостатъците им, както и искрено виждате плюсовете им, резониращи с вашите собствени такива.

Забележете, фокусът на горните послания е във вътрешния ви процес. Социалните решения са си ваши.

Пращам искрената си обич и вяра във Вас!

Въпрос:

Здравейте,

Благодарна съм за съществуването на групата и за споделените преживявания и съвети.

Бих искала да попитам дали някой се е сблъсквал със ситуация в която в началото има силно изразен интерес и привличане, а след месеци или 1-2 години се губи контакт. В моите разбирания с времето отношенията би трябвало да се задълбочават и връзката да става по-силна и съдържателна. Нямам предвид за партньорски отношения, а за приятелства. Последните години наистина наблюдавам една тенденция, в която тъкмо си мисля, че имам сродна душа, някой на когото да разчитам, да ме разбира, да може да говорим и споделяме всичко и изведнъж нещо се случва и всичко се изпарява. Започвам да мисля, дали хората губят интерес към мен, като ме опознаят, дали не са имали високи очаквани, на които аз не отговарям и с времето предпочитат да се отдалечат. Все по-трудно срещам хора, с които искам да обшувам и са ми интересни и тъкмо когато открия някой и с времето се казва, че пак не е итинско приятелство. Като цяло имам 1-2 приятелки от деските години и още 2-3 от университета и 1-2 колежки по-близки….всичко останало са познати и хора, към които по скоро и аз нямам интерес, но и те не настояват. Смятате ли че може да има нещо, което мога да тествам и да променя в себе си за да мога да създавам трайни и качествени нови приятелства и дали имате подобен опит и преживявания? Предварително благодаря за съветите.

Отговор:

Склонността да идеализираме и се предоверяваме в отношенията с очаквания за дълбока реципрочност ни навежда към орално-зависими елементи в характеровата ни коалиция. Към в някаква степен прилепчив стил на привързване, проявяван към близките. Големи са сублиминалните очакванията към една сродна душа…

В никакъв случай не споменавам горното с негативна конотация. Напротив, много потенциал за още по-добри взаимоотношения и още повече топлота има в характеровите ви движения. Защото вече присъстват.

Животът обаче не е какъвто искаме да е, а какъвто Е. Разумен е, интелигентна школа е, в която идваме да си учим именно характеровите уроци, съдържащи съдбата ни.

Към какво Ви насочва житейският тест, който споделяте? Към три неща. Към връзка с реалността, любящо общуване с вътрешния Ви свят и малко повечко самообладани граници навън.

Реално имате поне седем човека, които можете да наречете приятели. Много хора в тези отчуждени времена нямат и един. Така че, вече сте богата на сърцато общуване. Един-трима, няколко, толкова са дълбоките приятелства. И наистина са благословия. Вече имате такива, а това не е малко.

Вътрешният урок: повтарящите се неслучайно разочарования водят към пукане балона от предоверяваща идеализация, нормализиране очакванията, към известно претръпване и приемане. На какво? На наранените характерови травмираности в разочарованието, за които намеквам по-горе.

Когато на мястото на изоставената самота и разочарованието от непокритите идеализирани очаквания заживее повечко самостойна себеобич, се появява една красива вътрешна стабилност в любовта, която чрез връзката с реалността позволява през гъвкави граници калибриране на доверяването. Хвърляме босерите си малко по-пестеливо, разтваряме душата си напълно пред неколцина.

Работата с психотерапевт би асистирала процеса.

Пращам любяща прегръдка!

Въпрос:

Aко имаше възможност да направиш нещо позитивно за хората, какво щеше да направиш?

Отговор:

Бих водила група за медитация и помагала на хората да чувстват и изживеят смисъла в ежедневието И аз го правя.

Бих помогнал на съсед, който има нужда от помощ, защото е изоставен от всички. И аз го правя.

Бих уважавал и съм мил с по-възрастните и бих се усмихвал и ги посрещал на улицата. И аз го правя.

Бих преодолял извратените си мании и навици за смучене на енергия – и съм в процес на това, така че с присъствието на духа ми да направя живота по-добър

Бих практикувал интегрална психотерапия, която не само коригира когнитивните грешки, но и нежно тласка човек към любящата мъдрост и човечност И аз я практикувам: Истинска психотерапия.

Бих си забавил колата и бих пуснал котката да премине. И аз го правя.

Бих засадил дърво или подкрепил тази дейност. И аз го правя.

Бих работил върху себе си и по време на посещенията на родителите ми бих сдържал трансформиращо травмите зад гнева си и бих ги прегръщал с любов, ставайки равнодушен родител на себе си. И аз го правя.

Бих се опитал да не мразя цялата мафия и корупция в тази красива България, но вместо това бих насочил усилията си да върша моята малка работа към горчивината. Не бих се борил с мрака с повече мрак, но бих запалил собствената си свещ в ежедневието си.

Благодаря за въпроса!

Въпрос:

Казвате, че обичате мъжа си и има много добри качества. Имате детенце. Да, живеем във времена, в които семейството едва се крепи, но забележете какво се случва с обществата, в които то се руши… Рушат се и те и само едно тактическо (не)мислене, лишено от стратегическо прозиране, не вижда накъде вървят нещата. А всичко започва от ценностите и приоритетите. В индивида и обществото. Само намеквам бегло…

Пряко по казуса ви.

Мъжът ви има защо да негодува, а майка ви действително изглежда да е манипулативна. Енергията ви е още по детски вкопчена в родителското ви семейство. Сякаш сте с единия крак във вашето си, а с другия в семейството на мама и тати. Мъжът ви чувства това и основателно протестира. Не само според него или психолога, при когото сте ходили, но според законите на Живота е така. След като се съберем с партньор, родителското ни семейство остава назад. Така тече потокът, така се случват нещата. Иначе не сте налична, отвътре сте си детенце, а не жена-съпруга.

Това, че родителското семейство остава назад не означава, че не ги обичаме вече. Напротив, само когато вложим енергията си в партньора, децата (дал Бог, ще имате още!), в собственото си семейство, само тогава обичаме и родителите си истински. Иначе сме в заплитане.

Как „да се разплетете’?

Първо, с разбиране. Генерационната терапия (някой нарича това констелации) би ви показала пряко заплитането ви и би ви дала възможност за осъзнаване, а в личната си такава бихте преработила нещата реално. Тук би помогнало и разбирането, идващо още.от древни времена, което изразява законите на Живота. Защото са Негови, а не на свещените писания. Те просто ги отразяват. А в тях пише в посоката, която споменавам по-горе. Когато мъж и жена се съберат, родните им семейства остават назад. Пак казвам, това не означава да не обичате родителите си, а през разбирянето си, да ги обичате още по-качествено. Да застанете на страната на съпруга си не означава да предадете майка си. Означава да следвате потока на живота си. Практически е нужно да ги чувате и посещавате доста по-рядко, като се фокусирате във вашето си семейство. Означава да пораснете. Да се диференцирате от мама и тати, като преработите зависимата си закаченост и вината си в себелюбов и асертивност. Себеуважението, любовта към себе си и способността Ви спокойно да се заявявате, биха повлияли прекрасно и на взаимоотношенията със съпруга Ви.

Потретям – само така от сегашната си позиция ги обичате истински. Иначе бъркате заплетената привързаност и стоенето в инфантилност с любовта.

Да застанете като жена до мъжа си е да „скъсате пъпната връв“, сега впита в родителите ви. Да станете от дете на жена. Сега си мислите, че сте, но …

Психотерапевтът, при когото ходите, ще ви помогне по този път.

Въпрос:

Моля за съвет. С баща ми сме в безизходица.

Майка ми е на 65 години с Паркинсон. Състоянието й се влошава прогресивно в последните години. Тя има също сериозен проблем с бъбреците. В последният месец тя отказва да приема лекарства. Настоява да напусна работа (живея извън България) и да се върна. Аз съм самотен родител и бащата на дъщеря ми буквално изчезна преди години. Може би е излишно да казвам, че баща ми и аз сме психически изтощени.

В последният месец майка ми отказа на два пъти хоспитализация за бъбречния си проблем. Гасне пред очите на баща ми…Днес той нае частна линейка, за да отиде до София (тя отказва лечение в техния град). Аз прекарах нощта в обаждане на всички болници и молби за информация и прием в нефрологични отделения. Лекарите искрено й се молиха да остане за лечение. Тя отказа. Твърди, че целта на мен и баща ми е да я изоставим в болница, за да умре. Ние искаме тя да живее!

Пиша тук, понеже явно проблемът е с умственото й здраве. Какво можем да направим? Как тя да почне да се лекува? Проблемът с бъбреците е толкова голям, че тя наистина може да си отиде скоро.

Отговор:

Здравейте! Съжалявам да чуя за ситуацията ви. Познавам това заболяване – преди няколко години близък роднина от страна на съпругата ми беше в напреднала фаза и тежестта за него падна върху нас. С времето все по-малко действат леводопата/ мадопарът, почват сковавания на тялото, треперенето става неконтролируемо. А най-неприятното е, че засяга директно мозъка, оттам и психиката. Когато заболяването прогресира, започват халюцинации, налудно мислене, параноидност (бил съм пряко потърпевш и споделям това от опит)…

И дори не това е най-тежката част, а настъпващите промени в личността. Поради оттеглянето адекватната дейност на мозъчната кора и гореспоменатите неврални влошавания (допаминът в базалните ганглии, но далеч не само това…), човекът навлиза в старческа инфантилност, в манипулативност, в „длъжни сте ми!“, в недоволство и вменяване вина. Във „Вие ще ме захвърлите в болница!’и команди за изоставяне собствения живот… Ами не, не е захвърляне, помощ е. А и никой няма да я държи в болница за по-дълъг период.

Съвременната медицина за съжаление е далеч от адекватно справяне с това тежко заболяване. Има някакъв напредък във върховите технологии и подходи, но засега е все още в изследователските лаборатории. Което налага една здрава връзка с реалността отвъд фантазиите и илюзиите…

Как да се държите при описваната реалност? Имайте предвид, че човекът, в който се превръща майка ви, все повече се отдалечава от спомена ви за онзи разумен, отговорен и адекватен в мисленето, решенията и поведението си индивид…

При жив баща да станете робиня на болестната манипулация е да се присъедините към проблема, нежели към адекватно в случая поведение. Можете да бъдете полезна като активно работите и живеете живота си на пълни обороти. За съжаление, медицината в страната ни некрасиво се комерсиализира до гротескни мащаби. Насочвам към това, че можете да бъдете от помощ през продължаването, а не спирането на силния си професионален и личен живот. Ако сте в чужбина, ще пътувате малко по-често до родината, но и с дохода си ще бъдете по-полезна. Ако от България можете да продължите активния си живот, ок. Припомням, че обвиненията и командите на майка ви не идват от една нейна адекватна версия, а от деградационните и промени. Това е важно да бъде съзнавано и решенията, които вземате, да бъдат смели,адекватни и невинно неподдаващи се на манипулацията и. Не можете да бъдете от полза ако сте нещастна, без работа и средства, напуснала повечето сфери на живота си.

Накратко, за да сте полезна, е нужно да вземете адекватни решения. Това се случва, когато осъзнавате какво във вас задействат майчините манипулации, до какви вярвания във вас самата стигат и ги преобразувате до самообладана и невинна стабилност. Тогава не сте робиня на старческа манипулация, а имате спокойната сила да вземате решения, които понякога не са леки.

О.Б.

– Лозето от молитва ли има нужда, или от мотика?

– И от двете!

Това преживявам всеки ден. То е да се помолиш преди дадено начинание, излизане, работа, шофиране, дело… Веднага се променя полето, отваря се. Чувства се в цялото тяло и аура. На корема става сигурно и спокойно, сърцето стихва в доверие и се отваря, умът просветлява. Отваря се канал, слиза присъствие. И това „слизане“ е само метафора. Защото не е тук и там, не е до пространство и време, мигновено и тук е. То е като да дръпнеш перденцата- слънцето винаги си е било там. Е, поне ако не си задълбал твърде в ада си. Но дори и тогава се показва слънчев лъч и огрява душата ти.

При това не толкова думите на молитвата са важните, а смиреното стихване, медитативното отваряне за любовта, за смисъла, за Небето. Ако много е сгрешил и опорочил се човек, по-малко се случва, но пак го има това свързване. Колкото по-често се повтарят едни молитвени думи/ формули, толкова повече стават мантри/ зикр, като ключ в ключалка, отварящи вратата на смисъла.

И не е нужно да са сложни думи и дълги молитви – настройката е важната.

Думите са като плясъкът на крилете на птица. Когато птицата се издигне, постепенно разтваря криле и се рее по течението. Словото става безмълвно. Медитация, съзерцание. Крилете застиват в тих полет, следващ потока на Живота, на Бога/ Дао.

Колко е красиво да „побеждава“ себе си човек. Тоест да обиква, да трансформира, да прихваща невежеството на травмите, болките, страховете и пороците си така, че да послугуват на духа.

За да се научим на самообладание се раждаме. Колкото повече го реализираме, по-малко благодат губим, за да храним илюзиите на страстите и бесовете си. Все по-малко пробити стомни сме…

О.Б.

Да възлюбиш Бога в себе си, а оттам Бога в ближния. Доколкото си едно с Бога в себе си, дотолкова истински се обичаш. Защото без Бога си плява и прах. Доколкото си едно с божията любов, дотолкова можеш да видиш Бога в другия и общуването да е акт на любящо сливане, ядреният синтез на слънчевия огън отвътре.

Едно си с Бога в себе си, доколкото си се познал, трансформирал си травмите, изкривяванията, пороците и илюзиите си в любомъдър смисъл. Доколкото и докъдето си по тази пътека, дотолкова общуването ти с хората превръщаш в школа на любовта. Ползваш неминуемите взаимоотношенчески напрежения и жегвания, за да пречистиш душата си, за да станеш по-устойчив съсъд и проводник на духа на истината.

Когато Бог сближава хората, с това Той иска да им Се открие. Когато Бог иска да Се разкрие на двама души, Той им Се явява. Тогава те се обичат.

Тъй щото, когато двама души се обичат, те се обичат не да се познаят, но да познаят Бога в себе си. Любовта в света е процес, за да познаят хората Бога. Можем ли да познаем Бога, ще се познаем и ние. Ако не познаем Бога, ние ще бъдем чужди в света едни за други.

Един от дванадесетте, НБ, 28.04.1935 г.

О.Б.

Казват, че само истината освобождава. Ето такъв път като на снимката е. Не просто нагорен и тесен като на мъдростта, а и отвесен..

Чешкият алпинист Адам Ондра покорява El Capitan в национален парк Йосемити със свободно изкачване. Наистина впечатляващо! Поздрав от Чехия, Адам Ондра е опитен професионалист в скалното катерене, с опит в катеренето и боулдеринг. През 2013 г. списание Rock & Ice го приветства като катерещ феномен и отличител на неговата епоха…

Въпрос:

Здравейте,

Днес чувствам, че искам да споделя с вас моята ситуация.

С партньора ми сме заедно от 10 години. Връзката ни винаги е била много динамична с редуване на караници и ‘светли периоди’. Това много ме е изтощавало и е една от причините да не съм била напълно щастлива през тези години. Знам че навсякъде има недоразумения, но проблемът ми е, че нашите караници винаги са били предизвикани от него, повечето без причина в моите очи. Намира причина и започва да мрънка и обвинява мен, понякога обижда лошо – дрехите му се свивали в сушилнята (моите обаче са ок), нямало място в гардероба за ризите му, (но не иска по-голям гардероб), и така докато не се скараме. Щом ме види ядосана, спира да мърмори, а аз спирам да му говоря. И след няколко часа или на другият ден той навлиза в период на много мил и грижовен партньор, като че никога не сме се карали. Всеки път! Докато не му накриви шапката пак и направи нов скандал от нищото. Този цикъл се завърта на около 2-3-4 месеца.

Ние реално нямаме сериозни проблеми – здрави сме, имаме си работа и къде да живеем, пътуваме много. И двамата по на почти 50г. Имали сме разбира се и много щастливи преживявания заедно.

Та при един такъв скандал преди два месеца (за една кутия) той се изнесе от дома ни, и аз нямах нищо против. Нооо… не спираме да се чуваме и виждаме от тогава. И в това ми е проблема – чувствам се объркана. Прекрасно ми е да си живея без него, спокойно ми е и той не ми липсва вкъщи изобщо. Но е хубаво да знам че го има на разположение – за дневни разходки и екскурзии например (не за секс – това отдавна не е редовно събитие за нас). Той изглежда ок с тази ситуация, но аз я намирам за странна и се чувствам много неудобно. Като заклещена – ни напред, ни назад! Той говори за бъдещо общо съжителство, като че не напусна общия дом ‘току-що’. А аз като си и помисля да заживеем пак заедно ме облива напрежение и се изнервям, не си го представям дори. Но пък и не намирам сили да спра да контактувам с него. Предложих да започнем да посещаваме психолог, но категорично отказа. Каза: ‘Аз съм това, което съм’.

Ще съм благодарна да споделите мнение.

Благодаря сърдечно че ме изчетохте.

Отговор:

Психиката на партньора ви флуктуира в описвания цикъл. Когато ви „захапва“, проектира във вас собствени съдържания за онеправдаване, несправедливост, некачественост, злоупотреба и т.н. Няма достъп до тях – нито е работил по себе си, нито има намерение, както казвате. И затова ви ползва като бърсалка. Просто има нужда да си изсипе върху някого съдържанията. И върху кого, ако не върху най-близкия човек?! След което става добричък и влиза в период на идеализираща мазопсихопатия – тоест държи се добре, угажда, мил и галантен, разбиращ и гальовен е. Самото това държание обаче отново акумулира недоволството му и отново поставя психиката в долния край на оста и – в обезценяването, което с повод или без (ако няма, ще бъде измислен и „намерен“), разрежда напрежението си върху ви. По отношение на описваното, партньорът ви е като детенце на 1.5-2 годинки, което периодично се нааква и ви омазва, след което виновно компенсира с добро поведение. Простете за аналитичната ароматна метафора…

Разбира се, с разширение на самосъзнателността си, би могъл да осъзнава гореописания цикъл и да го променя съзнателно. Примерно когато „е набрал“, да осъзнае, че в момента проектира собствени наранявания, да обере проекцииите си и остане удържащо-трансформативно в тях. Но, това е качествено-съзнателен процес, който той отхвърля.

В такъв случай вие си преценявате. Това е човекът ви и цикълът ще се върти. Дори от позицията на волево намерение да заяви, че няма да се повтаря, илюзия е. Защото за реална промяна се иска смело оставане лице в лице със собствените болезнени части, което изисква много повече от удобното: „Аз съм такъв!’…Тоест, дори опитите за поставяне граници с ултиматуми от ваша страна и повърхностните обещания от негова, нямат силата да променят елементите на цикъла му. В такъв случай, ако решите да продължите, е добре вие да поработите по себе си. Ясно да виждате какво във вас самата провокациите му събуждат, да се научите чрез трансформацията на активираните ви вярвания да оставате в усмихнато самообладание, като през въпросната преработка дълбоко през тялото си знаете, че нападението вече не ви засяга, защото просто няма за какво във вас да се закачи. Тогава то отминава и заминава – познавате човека си и го приемате какъвто е. Просто вече не ви боли от „сдъвкванията“ му и не се ловите като шаран на кукичките му. Така не се стига до скандал, на него му минава и си живеете дълго и щастливо, а вие сте една много по-спокойна, себепознаваща се, самообладана и щастлива жена.

Другият вариант го знаете…

Желая радостно самообладание!

О.Б.

В колко взаимоотношенчески, емоционални, зависими задънени улици си блъскаме главите с години и десетилетия?

И вместо да си научим урока…:

– Намираме каски за удрящите ни се главици, да можем по-силно да си ги блъскаме…

– Оправдаваме се с позитивна философия.

– Ами те всички са така…

– Интелектуализираме и философстваме байпасно „духовно“.

– Търсим виновни и се провъзгласяваме за героични, страдалчески жертви, едва ли не светци на онеправданото, несправедливо издържане…

– Добре трамбоваме пътечките за стигане до стената, асфалтираме си ги да ни е уютно, слагаме дръжки да се държим, докато си блъскаме главите.

– Гледаме мухата на прозореца, която се блъска и си казваме, че това е природният начин.

– Свикваме си дотолкова, че задънеността става наша втора природа, носи ни „печалби“, нашето си нещо си е…

– Отговорност не поемаме – това е тежко. Не!

– Мрънкаме пасивно агресивно, но и врата да ни отворят в стената, не минаваме. Не на мене тия – свободата е тежко бреме…

– Рисуваме лозунги за свободата на стената.

– Събираме се в общности „Жертви на робията“ и взаимно си затвърждаваме какви онеправдани жертви сме и колко е трудно…

– Отчайваме се, тревожим се безумно и дълбоко се депресираме…

…

Не, не е нужно нищо да разбиваме, а да се разбираме, обичаме, уважаваме, ценим. Да пуснем любовта, куража и волята в живота си. Тогава виждаме, че отворената врата винаги е била там…

О. Б.

…

„Задънената улица е добър повод за разбиване на (вътрешни) стени (и надскачане на себе си)!“

Братя Стругацки

В скобите: мои добавки.

Въпрос:

Здравейте и преди всичко светли празници на всички Имам нужда от съдействие, насоки и съвет… . Родих преди 6 години и от тогава светът ми не е същия. Отключих тежка тревожност обвързана с детето и живея в постояннен страх и натрапчиви мисли. Да не се разболее, като се разболее да не е нещо страшно, да не падне, да не се удари. Стоя над него като орлица, не мога дори да го заведа на детска площадка, защото изпитвам ужас да не се случи нещо фатално. В момента, в който се отдалечи на повече от метър от мен аз вече съм в режим fight or flight и започвам да се държа сякаш пада метеорит и трябва да го спасявам. Не се радвам нито на пътувания, нито на фемили тайм, за мен всичко ново е повод за страх и тревога. Съпругът ми уж разбира, но не съвсем… Държи се сякаш го правя нарочно и постоянно ме обвинява, че съм неадекватна, че ми няма доверие как ще реагирам, че ще осакатя емоционално детето, че ще го направя страхливец. Донякъде е прав, но постоянното натрапване на вина, която аз и без друго изпитвам съвсем ме срива и заличава и малките напредъци, които с много усилия постигам. Той самият е точно обратното на това, което съм аз. Смел, авантюрист, емоциите му са под абсолютен контрол… Преди приключенствахме заедно, сега аз се чувствам като пречка и спънка… Постоянно слушам как провалям всичко и

вече дори не мога да преценя какво харесвам и кое ми е приятно… И в най – спокойната среда усещам в себе си онова чувство, сякаш постоянно съм на нисък старт и съм готова за „битка“ с „нещо си там“.

Тревожността и натрапчивите мисли са на приливи и отливи, имам и по-спокойни моменти имам и тежки кризи, които се отключват обикновено в нова среда или на шумни места с много хора.

Моля ви, посъветвайте ме как да се боря с това, отказвам да приема, че това ще е животът ми от тук насетне… Да не говорим, че обмисляме второ дете, а мен мисълтта, че този ужас ще се удвои, ме парализира. Искам да си живея живота пълноценно и да се радвам на семейството си и да не „счупя“ емоционално детето си с моите страхове. Моля препоръчайте терапия, терапевт… Всякакви съвети и насоки ще са ми от полза, искам да бъда отново човекът, който бях……

Отговор:

Не става с борене, а с доверие. В Живота, съдбата, в житейската мъдрост и неслучайна синхроничност. Защото страхът за детето е активираният собствен, но просто пренесен в него. В терапия се изследва характерът, свързаният с него стил на привързване, заложеностите от възпитанието, родителските ви интроекти (образи) и взаимоотношенчески модели, идващи от ранните ви години и присъстващи във вас сега.

Това, което ще напиша, идеа повече от усет (нямам достатъчно база данни за вас), като умът просто го облича в думи. Усеща се във вас едно тревожно дете, на което му се налага да гледа дете и това му се струва ужасяващо отговорно. Дете във вас, натирено от един свеъхотговорен възрастен дълбоко навътре и съответно изместващо проективно тревожността си в биологичното ви дете. Дете във вас, застинало на н на брой годинки, на което възможно някога му се наложило да порасне през неспецифични за дете роли и именно затова изтласкано фиксирано емоционално в тревожна емоция.

Това (горната хипотеза) се изследва в терапия, а лечението е през споменатата в началото посока на доверие, с всякакви методи, ползвани от терапевта ви.

Намерете вещ в работата си, сърцат и ефективен психотерапевт, не се бавете

Въпрос:

Здравейте!

Можете ли да ме ориентирате дали е “нормално”, ако усещаме нужда (не първосигнална нужда, а изпитана и обмисляна от години) да посетим терапевт и осъществим крачките, то да не усетим, че отсреща е точният човек/специалист? Предполагам, че да. Тъй като за всичко се иска напасване, а и двете страни сме човешки същества, все пак.

Първата ми среща със специалист бе преди 3 години. Посещенията бяха четири или пет. Като всичките пъти получавах съгласие и одобрение за всяко споделено, разисквано нещо. Не, не очаквам винаги да има критика, обвинение или готови решения. Нищо подобно. Просто ми беше твърде странно, че за всичко се оказвах от “вярната” страна на действията и всички хора от обкръжението, живота ми – “грешни”. Прекратихме срещите с опцията за “отворена врата” нататък. Не защото оспорвам професионализма на специалиста, а просто защото ми беше некомфортно.

Вторият опит бе след година и половина. При друг специалист, който води дейността си по различни методи от първия. Една среща. Където като заключение “…доста сте работили и работите над себе си и имате потенциала за самопомощта. Оставам на разположение, ако прецените за нататък, но към момента не смятам, че има над какво да се работи…” (цитирам почти дословно).

Да го приемам ли като заключение, че според специалистите няма “кой знае какво” над което да се работи? Или не е улучен човекът за мен към този етап?

Благодаря предварително на изчелите и на тези, които биха споделили отговор!

Отговор:

„Няма върху какво да се работи или не съм попаднала на човека си?“

Определено точният за вас терапевт е важен. Резонансът започва още отпреди стъпването в кабинета. От четенето на статиите и гледането на видеата му. Важно е да ви импонират разсъжденията и разбиранията му. А през клиповете, можете да се докоснете до енергията, до присъствието, да усетите човека си.

Нормално е да има разминавания – и за двете страни. И това разминаване може да е отвъд степента на лична преработка, себепознание и себетрансформация. Има взаимни характерови динамики, които твърде слабо се докосват. Дори миризмата на някого/ я може да е някакси ненашата или в каналите по хюмън дизайн да няма свързвания – и това са нормални несъвпади. Случват се, макар и рядко. На нас терапевтите ни се налага постоянно да стигаме до все по-широки, дълбоки и високи кътчета в себе си, да удържаме всякакви характери и казуси ежедневно, ходим на лична терапия и супервизия непрестанно. Въпреки това някога и на нас ни се случва някой клиент да „не е нашият“ – при това не толкова поради контратрансферни процеси и отношения, а просто чувстваме и преценяваме, че няма да бъдем достатъчно полезни с експертизата си. А целта на занятието е да помагаме и ако преценяваме, че няма да е достатъчно ефективно, тогава пренасочваме към колега.

Относно това дали има върху какво да се работи – винаги има. Въпросът е доколко тази работа е нужно да се върши именно в рамката на психотерапевтичния сетинг. Защото действително има книги, курсове, обучения, групи и понякога те са достатъчни.

Моят опит показва, че психотерапията има потенциал да е действително ефективна, когато към нея води нелеката душевна болка, тежкото противоречие, страданието, помитащият страх, хроничният кошмар и т.н., когато е „ударено едно вътрешно дъно“ и присъства едно „писна ми“, едно достигане вътрешна граница… Не е ли човек на тази граница, казвам че има още да пострада, да събере още налягане, позволяващо му разчупване калъпите на старото възприятие, излизане от болезнената, но привикнало удобна (не)комфортна в познатостта си зона и отваряне за нови възможности.

Аз предимно така и при такова положение работя – затова съм и ефективен. Така се работи за душата, за потенциала напиращ да се прояви през нагнетеността на болката, създаваща тягата за акордиране на социалното его с цялостната личност. Така работя аз, на това учим в Естествената Психотерапия.

Както сте забелязала обаче, има колеги, които задоволяват его прищевки, други не успяват или нямат и концепцията за отелесеност на психиката и един по-преживелищен процес. Трети практикуват всичко това, но без една по-широка, приземена психодуховна перспектива, която всъщност насочва целия процес и му придава смисъл. А без такава психодуховна окраска, психотерапията се превръща от акордиране със Същността, в нагаждане на живота към еготизма, платено приятелство и разтуха, психомасаж… Има всякакви подходи…

За вас: търсите, имате мотивацията да участвате в психотерапевтичен процес. Това е прекрасно. Може би истината ви е някъде по средата там между случилото се при двамата терапевти, което описвате. Може би когато послушате този втория да се научите да разчитате малко повечко на себе си, на собствената самообладана самопомощ, тогава ще попаднете на трети психотерапевт. Такъв, който обича сърцато и това отчетливо чувствате, но без на всяка цена да валидира прищевките ви, докато води психосоциалния процес към синхрон с душата ви. Психотерапевт, който стимулира високата ви мотивация за лична работа, който помага на самопомагането ви с грижа, но и с поощряване автономността ви.

Пращам доверието си във Вас!

О.Б.

Отговор на участничка, недоволна от недостатъчната модераторска намеса в групата:

Свободна сте да участвате или не. Напротив, админите отделяме много време ежедневно, за да модерираме. Особено темите с #въпросииотговори. Самият отговор отнема поне час, често и повече. Отделно от това, постоянно следим и модерираме другите включвания спрямо правилата на това виртуално пространство.

Когато преценим, оставяме дадена тема с хаштаг #дискусия или въобще без, което насочва към по-широки включвания, които обаче са в рамките на правилата на групата.

Стараем се да поддържаме групата на оптимум между твърде големия контрол и безконтролието. А това не е лесно, както и въпреки това, винаги се намират недоволни. При това, ако относно даден факт едни са щастливи, други не са и нито е възможно, нито е нужно угаждането на всички.

С това си свръхобобщено изказване между другото, се присъединявате към сипващите катран в добрия мед.

Участват всякакви хора. С различни характери, със страховете и неврозите си, с характеровите си акцентуации, пречупвания през маладаптивни защитни механизми, характеропатии и какво ли не…

Повечето от участниците обаче са чудесни люде, което е просто красиво. И е доста рядко срещано в българска група такова оптимално ниво на модериране.

Отново, ако за вас е малко, за друг е в повече и в крайна сметка, целта на поддържането ни на тази група не е угаждането на всеки, а прокарването на любящия смисъл.

Периодично получаваме всякакви абсурдни коментари. Днес за втори път „разбрахме“ (първият бе преди няколко месеца), че ние сами си пишем анонимните въпроси и сами си отговаряме…

При прочитането на това умът ми за известно време застина като пред някакъв преобърнато безсмислен зен коан, после почна да се диви на човешката „интелигентност“, докато не премина просто в усмивка…

Групата е на 5 години. През това време съм получавал агресирания, телефонни обаждания с такива…

Когато правилата не са спазени, модерираме. Това прави групата една от малкото в България чисти от празен хейт, тролене, неадекватни включвания, политика, объркващи разнопосочни послания в темите с въпроси и отговори и т.н.

Както и кара нечия проективна идентификация на собствена наглост да се изсипе понякога върху ни. Получавал съм злобни лични съобщения, нападателни мейли, заплахи към личността ми, достигащи по всякакви канали…

Не говоря за това – за пръв път споделям. Защото знам, че е нормално като светиш, да има и сянка – така работят нещата…

Ако се запитам защо отделям ежедневно между 2 и 3 часа за тази безплатна група, отговорът ми неизменно е един и същ. Защото обичам да генерирам и разпръсквам качествен смисъл. Защото съзнавам кратковременната си тленнност и искрено се старая въпреки или заедно с всичките ми слабости, с живота си да правя планетата малко по-смислено място за пребиваване. Затова!

Желая ви доволно великодушие!

Въпрос:

Здравейте, мили хора.

Напоследък много мисля върху ролята на мъжа и жената в една връзка по отношение на разпределение на отговорности и поемане на финансовите тежести. Имам свое разбиране, но проблемът е, че не мога съвсем кристално за самата себе си да си изясня, дали възприятията, които имам са несправедливи спрямо партньора ми или имам основание и право, изхождайки чисто от биологичния си вид да имам усещането, че е правилно и потребността да очаквам връзката ни да лежи на тези основи.

Конкретно:

Аз съм жена, за която професионалното развитие и наличието на собствени доходи е много важно и задължително, НО наред с това ми се струва правилно мъжът до мен да е с по-високи доходи, за да мога да имам спокойствието, че ако на моменти не се справям със съвместяването на ангажименти покрай отглеждане на дете и кариера, да мога да намалявам темпото, съответно дохода, който осигурявам за нас за сметка на прекарването на повече време в дома и с децата.

Съпругът ми е наясно с тези възгледи, споделяли сме неведнъж, че и той е на същото мнение. Проблемът е, че от няколко години казва, че ще работи за преквалификация и допълнителни доходи, но това до сега остава само на думи, нито виждам резултати, а най-лошото, нито някакви действия в тази насока. Ако повдигна въпроса, получавам недоволство, че съм нетърпелива и трябва време.

Аз на свой ред не спирам да мисля за начини да си докарвам същите доходи, ориентирайки се към дейности, които ми дават повече възможности да бъда налична у дома и от скоро работя много на свободна практика, но дори и на свободна практика баланса между време, прекарано в работни ангажименти и със семейството отново е в полза на работата.

Въпросът ми е, очакването на една жена мъжът до нея да е с по-голяма роля във финансиране на семейството нормално ли е, глезотия ли е? Върху това очакване ли трябва да работя или не съм избрала правилния партньор с оглед на разбиранията си.

Какъв е вашият опит и гледна точка?

Сърдечно благодаря, че ме изчетохте.

Отговор:

Написах 3 коментара.. А сега давам и личното си човешко мнение такова каквото е, било то и пристрастно.

Мъж с по-малки доходи от жена си – за малко е о’к. За по-дълго не. Не и от перспективата ми на мъж, на това, което просто съм. Защото не е до ресурса само, а до дълбоки еволюционни настройки, основаващи се на свой ред на духовни принципи, вплетени в самия живот.

Моето лично мнение е, че мъжът е добре да печели поне два пъти повече от жената. Поне. Ако не три и повече пъти. Не за да я доминира, не. Говоря за налични взаимна любов и уважение. За да дава сигурност, опора, за да може да се облегне жената на него, когато е бременна , родилка и с малки деца. За да се почувства жена до мъжа си, през задействане на дълбоките си еволюционни и принципни настройки. Затова.

Един мъж ако не дерзае, не се развива постоянно, ако не търси постоянно варианти за продвижение професионално, кариерно, вътрепсихично-характерово, да преодолява страховете и пороците си, ако не катери житейските планини, ако не се учи да ходи по ръба, да поема трудности, здрави рискове, да минава през огън и жупел, да понася, удържа и издържа, толкова е и мъж…

(1) На питането ви може да се отговори по толкова много начини, че книга може да се напише… Почвам отвън навътре, от социално-биологичното и духовното, за да продължа с няколко думи после и за психичния Ви домейн, прозиращ в казуса Ви.

Полови роли според кого, според чия и каква гледна точка? Ако говорим през виждането на патриархата, вплетено дълбоко и в религиозните системи, имаме ясно изразени полови роли и полов диморфизъм. Мъжът е големият и силният, воюва, бори се на ловното поле на живота, носи бизнес мамутите. А жената се занимава предимно с огъня в пещерата на семейното огнище и…ражда. Мъжът се образова, учи, развива се, преодолява навън в социума, а жената…ражда. Ражда при това неедно. И неслучайно според тази система не и се позволява да прави кариера, твърде да учи, да се подвизава в бизнес или научна среда. Защото…ражда. Защото патриархатът е подчинен на „Плоди се, множи се“ принципа. Защото образованието, кариерата, научното и професионално развитие за жената фактически. (отвъд сантимента) се явяват социална кастрация. Защото колкото по-образована и правеща кариера е жената, по-малко ражда. Съответно в патриархата половите роли са ясно отчетливи.

Ако обаче населението наближава 9 милиарда, с тенденция за над 10, качеството му е ниско, а планетата буквално бива изяждана от алчността, горделивостта и лакомията му, тогава патриархатът става вреден. Като в оня многократно повтарян експеримент с мишешкия рай – когато всичко е свръхподсигурено, тръгват всякакви полови промени, разврат неводещ до размножаване, насилие, канибализъм, невротизъм, депресивна апатия и характеропатии – тогава следва крах на обществото, силното количествено намаляване на индивидите. Ако пренесем експеримента в естествени условия, след краха следва нов рестарт, в който половите роли отново са отчетливо различни и т.н. Отново междуполовият магнит става силен. Експериментът тече в човешките социални лабиринти понастоящем.

Кое е здраво? Ами има съзидание, поддържане на системата и разпад. На изток обозначават тези три принципа с трите лица на божественото: Брама създателят, Вишну поддръжникът, Шива разрушителят (смърт на старото и трансформация в ново). Сега „развитите“ общества по планетата ни навлизат в периода на смъртта и трансформацията. На декомпозиране и гниене, обявявано за норма. И е, но само като част от един много по-мащабен стратегически процес, надхвърлящ тактически видимия. „Размахва Шива“ тризъбеца си, а експериментът наблюдаван от по-горе си тече видимо… Само загатвам. И няма редно-нередно. И трите процеса са си редни. Оказва се, че колкото по-уредени са едни общества, но лишени от вътъка на любящия смисъл, вср повече деградационни промени се случват в тях, перверзията и патологията се въздигат в култ, стават норма, следва намаляване размножаването и нелек рестарт. Понастоящем процесът все още е в развитие, патриархатът все още се крепи в „развитите“ общества сублиминално, а в останалите буквално (при тях „Плоди се множи се“ директивата работи с пълна сила, ведно с половата диференциация). Поради това процесът не е все още тотално прозрачно видим, но от по-свързващите точки люде вече е прозиран.

Продължавам в (2)

(2) Как стоят нещата в едно здраво общество? В такова има човещина, комшулук, силни индивидуалности ведно със здрава задружност. Такова общество се отличава с присъствието на любовта в него. На естествения порядък, идващ от нея. Може да се проявява през всякакви …изми, но те са вторични. Половите роли в такова здраво общество не са твърди догми. Плаващи и гъвкави са, вариации има всякакви. И все пак главни принципи съществуват.

Жената е прегърнала вътрешната си мъжественост, което и позволява социално да е мека, женствена, приемаща, обемаща твърдото и правеща го меко, по женски преобразуваща агресивното в спокойно и утихнало. Вода, долина, трансформация…

Такава женственост захранва мъжкото, въодушевлява го, анимира го, тласка го към високото, към развитие,.постижения и полет.

Мъжът е прегърнал вътрешната си женственост, което му позволява социално да е твърд, доблестен, човек на думата и честта, на принципа и духа. Развива се, постига в бизнес и наука. Мъжественият мъж дава сигурност, опора на жената до него. Вдъхновява я с присъствието на духа си, кара я да стихне в респект така, както тя го въодушевява и анимира,.пали го за действие.

Това са принципите на здравото. Да, известен превес на социално подсигуряване от страна на мъжа тук присъства, но както казах, вариации има всякакви, а важни са главните принципи.

Най-важно и вътревложено в играта/ магнита на полярностите, е присъствието в нея на любящия смисъл. Както казва Учителят Беинса Дуно, между мъжа и жената е важно да бъде Бога. Тогава всичко е наред!

(3) По казуса ви чисто през пси домейна. Казвате, че сте ориентирана към професионалното развитие. Това предполага доста активност от ваша страна,.умения за пробивност, справяне, твърдост при трудности… С това казвам, че във вас се усеща една идея повечко мъжка енергия (така да се каже…), което прави посланията ви към мъжа до вас не толкова въодушевляващи го, а подсъзнателно са чувствани като „мерене на …“, като конкуренция мъж с мъж и до известна степен кастриращи. Говоря за сублиминални послания и процеси.

Възможно от полза да са ви материали и курсове/ обучения за женски умения за съблазняване (далеч отвъд се*са е понятието), за повдиигане мъжа, за разтваряне и доверявяне на женската ви сила и подход.

По-дълбоката работа е с помощта на психотврапевт, с когото се работо по семейния модел, родовите установки, с бащиния ви образ във вас и т.н.

Пращам Ви искрените си пожелания за житейско удовлетворение!

Въпрос:

Здравейте, група! Поста ми може да ви се стори по детски наивен, но не мога да намеря път и посока, та се обръщам към вас. Имам голям проблем с несправедливостта, дотолкова, че ме затиска непреодолим гняв, дори само като ми премине бегъл спомен от миналото.

Преди много време бях в организация с благородна кауза, с хора, с които се познавахме, отпреди организацията, по-скоро задочно. Обединени от безкористна цел, не съм допускала, че някои може да има други намерения- изчезнаха пари, завъртяха се междуличностни интриги, стигна се до ужасно грозни сцени, изключителна гротеска на съвременния морален упадък. Но, като представително лице, от мен се потърси отговорност. Аз единствена с името си и присъствието си застанах да “оправям кашите”, да намеря начин, въпреки вътрешните конфликти, организацията да реализира своята цел. От тогава мина десетилетие, но хвърлената кал по мен, продължава да ми тежи.. Тежи ми несправедливостта, тежи ми, че е юридически недоказуемо, защото тези няколко души са се организирали предварително, спретнали са перфектния ПР и сценарии и се чувствам ужасно безсилна, защото няма как да бъдат разобличени и истината да излезе наяве! Толкова години се опитвам да простя, да усвоя урока и да продължа, но тъй като продължавам да работя с хора и липсата на морал и емпатия е нещо, с което се сблъсквам ежедневно, ми е трудно да приема, че това са “новите хора” и “новото нормално”. Искам да се освободя от гнева и да не се тровя с човешката злоба, защото няма как да променя хората, а само начина по който възприемам ситуациите. Моля за помощ.

Отговор:

Четох и чувствах. Хубав човек сте. И доста „шамари ядат добрите хора“, както винаги. И неслучайно. Защото животът е училище. Най-общо казано и на едро, можем да систематизираме три нива на съзнание. (1) Старозаветният фокус в тялото, властта, парите, черно-бялост, аз и мое, имането. Психопатното ниво. Тук са характеропатията, бездушието, целта оправдава средствата, манипулативността, лъжата, насилието…

(2) Новозаветното, невротичното ниво. Вкопчеността в добрите чувства, в праведността, в „така е редно“, в „нужно е да сме хора и да се обичаме“… Вие сте тук. По-високо ниво е, но все още любовта не е в ядрото, липсва диалектиката, прегръщаща нещата каквито са.

(3) Ученикът. Тук любящият смисъл е в центъра на живота. Собствените психопатни сенки са виждани и прегръщани, което стапя невротизма, разтваря болката от нараняванията, обира гнева, води до хладнокръвно самообладание, до една воля, която всъщност е любовта в развитие. Защото любовта не е просто чувство, а е именно това истинно самообладание (equanimity). Сила и принцип е.

Предстои Ви да преминете в това трето ниво. Как? Препоръчвам Ви искрено книгите на Сергей Лазарев. Както и видеата и книгите на Елеазар Хараш, в които говори за доброто и злото.

Индивидуалната и групова психотерапия, съчетани с групова генерационна терапия (констелации) са също на мястото си. Виждат се възпитаните и носени във вас модели от ранните ви години и рода – стапят се някои държащи Ви далеч от себе си защити, оттеглят се гневните „трябва“ компенсации, прегръщат се страховете, пускат се слепи лоялности…

Минете по пътя си! Пращам силни прегръдки!

Въпрос:

От известно време си задавам едни въпроси.

Его-маниак ли съм?

Тъмен емпат ли съм?

Обикновен социопат ли съм?

Не си ги задавам случайно. Като цяло не съм (много) агресивна, надявам се. Хората ме описват като спокоен човек, на когото им е много лесно да се доверят и да допуснат до себе си. Забавна, с чувство за хумор, помагаща (поискано и с мярка). В някаква степен доминираща. Но това е за по-наблюдателните. Аз определям себе си като изключително импулсивна, спонтанна и емоционална, но не го показвам. Имам относително добра вътрешна себерефлексия. В нормална ситуация съм Окей. Не завиждам. Не се дразня. Не атакувам. Докато не се почувствам нападната от някого. Ей, тогава вече става кофти. Аз не изпитвам омраза. Нито гняв. Затова е напълно възможно в тази ситуация просто да се „преместя“ като се отстраня от ситуацията. Виждам твърде често човек с травми, а не заплаха. Затова се премествам от ситуацията без последици за натрапника. Но когато почувствам заплаха, е напълно възможно буквално да ме избие на садизъм към „нападателя“ ми. В тази ситуация съм в състояние да минавам доста граници.

Не изпитвам съжаление за постъпите си. Нито вина. Не го усещам като самозащита и като защита на лични граници, защото съм в състояние да унищожа човека, който ми е прекрачил границата. И буквално да изравня със земята неговите граници. Вероятно не бих убила….за щастие никога не се е стигало до там, че да разберем.

Трудно ми е да определя коя базова емоця се крие зад това? Твърде спокойна и хладнокръвна ставам. Не е гняв. Съмнявам се за страх или отвръщение.

Успоредно с това нивата ми на страх са изключително занижени. Буквално като при психопатите. Затова не завиждам, не ревнувам и не мразя. Това са емоции, закачени към страха от изоставяне и страха от отхвърляне.

Мога да пресека оживен булевард между движещите се автомобили без да ми мигне окото, опирали са ми пистолет в главата-нищо не ми трепва, не се страхувам и от смъртта. Поемам доста стрес без проблем, главно в работата си.

От друга страна, разбирам емоциите на на хората, често се случва да чувствам чувствата им. Свързвам се емоционално. Привързвам се. Обичам. И за секунди мога да изключа всичко това, когато преценя, че ситуацията се е променила. Като се оглеждам наоколо, си давам ясна сметка, че хората, които са нормални, не могат да се изключват така.

При мен се усеща като хипер фокус. Чувствата и емоциите са си там. Но зад бариера. Защото в конкретна ситуация, която изисква друг вид действие….пречат!

Откъдето ми идват хладнокръвието, самоконтрола и „липсата“ на атачмънт.

На кратко…не искате да ме ядосате, особено без свидетели наблизо.

Някой с идеи?

Его-маниак ли съм?

Тъмен емпат ли съм?

Обикновен социопат ли съм?

Отговор:

Снощи на медитативната група, която водя, говорих за трите основни нива на съзнание.

Тамас, свързано с психопатиите, примитивизма, бездушието, с най-атавистичните защитни механизми, с култа към тялото, успеха и благополучната съдба, с целта оправдава средствата.

Раджас, свързано с невротизма и невротичните характери, с тревожните конфликти на искам приемане и вписване, доверие, любов, лоялност и етичност, но потребността ми от това е счупена до травмите от отхвърлена злоупотреба, нараняване, самотно безлюбие, излъгано предателство, унижено и раздрано от болка изложено унижение, безсилие хаос и несправедливост, фиксация във фините чувства, праведността, наранената емпатия…

Сатвас, нивото на ученика в този свят, при което невротичните и характеропатни сенки, травми и механизми са дезавтоматизирани, осъзнавани и прегръщани до диалектично оцялостяване и интеграция около любящия смисъл.

Процесът ви се движи основно във второто ниво, а в моментите на изключване, регресира до първото. Определено има връзка с някои характерови акцентуации (за което сама споменавате), а вероятно и мозъчни особености. За да не направите някоя недосмисленост и вие да се определяте какво сте, а не даденостите ви да го правят вместо вас, е нужно да се стремите активно към третото ниво на съзнание, това на ученика. Да разширявате самосъзнателността/ метакогницията си зад бариерата, която споменавате. Тази разширена самозъзнателност е пряко свързана с едно преживелищно присъствие на духа, което силно прилича на хладнокръвната фокусираност, в която влизате, но идва от една мъдра истинност, живи етика и естетика, които са ориентирът и компасът ни за човещина и смисъл. Това самосъзнателно присъствие на духа е в силата си да преодолява изолиращата бариера и да издигне процеса от импулсивен характеропатен автоматизъм до самообладаната истинност на духа. Тогава целият ви процес ви води към качествата на един чудесен житейски воин, лидер и предприемач.

Процесът на самообладание се усвоява в психотерапия и медитация. Първата е времево рамкирано начинание, а медитацията е доживот.

Успехи в пътя ви!

Въпрос:

Здравейте, от няколко месеца съм на нова работа. Явно тя ми се отразява зле. Обстановката не ми допада, работата е доста натоварена не физически, а психически. Става въпрос за тежка административна работа, свързана с много нова за мен информация и въобще потъване в море от документация , почти липса на чист въздух, осен в кратката обедна почивка или пък пет минути пауза два пъти за деня, казарма…Никога не съм се сблъсквал с толкова трудна работа и знам че всяко ново начало е трудно, но чак пък толкова … Наскоро даже вече получих шум в ушите. Много слабичко, но достатъчно дразнещо състояние. Мисля, че това е свързано именно с работата ми и натоварването по-точно. Все пак не от всеки става всичко в този живот и колкото и да ми е било трудно съм се борил, но когато чак и здравето ми е засегнато , мисля че е време да се откажа. Взех хапче и съм по добре , но това пак може да се появи. Все пак искам професионално мнение – възможно ли е шум в ушите да възникне от стрес, напрежение, психическа умора и трудности в работата или няма нищо общо? И ако наистина е свързано, да се отказвам докато съвсем не съм се повредил? На 45 години съм

Отговор:

Шумът в ушите (тинитус) е чест симптом при преактивирана симпатикова вегетативна нервна система. Стресът/ тревожността са честа причина. Има и други, но във вашия случай вероятността именно реакцията ви на напрежението от новата и нелека работа да са в основата, е огромна.

Въпрос:

Здравейте. Мъжът ми е имал изключително тежък живот. Израстнал е без родители, в сиропиталище, и с ежедневно насилие. След това са му се случили още няколко неща, само едно произволно от които би било достатъчно да срине психически един човек. Той е много силен, с голямо сърце, и животът ни заедно е много щастлив и сладък, ОБАЧЕ имаме много болезнени моменти. Той получава нещо като пристъпи – не знам на паника ли, на страх ли, нещо го връща в детството ли. Както всичко е наред, изведнъж почва да говори че иска да умре, че не заслужава любов, и си тръгва. Случвало се е вече няколко пъти – тръгва си за по един ден, за по няколко дни, и ми казва, че се разделяме. Първо е много краен и категоричен, после като мине малко време почва да плаче, да говори как трябва да го оставя да умре, че ще спре яде и ще се стопи, че не ме заслужава защото ме е наранил. Този цикъл се повтаря и в момента. Каза ми, плачейки, „Аз просто трябва да умра, не ми се живее в този свят.“ И че не заслужава любов.

Извън тези приказки, не е показвал или правил нещо, с което да се нарани физически освен наистина да не яде няколко дни. Също извън тези епизоди, не е депресиран, не е черноглед. Като че ли нещо го обзема. Като че ли е двама различни човека: единият е този, който е той, поне през по-голямата част от времето. Вторият е много, много ядосан, и пълен с омраза към себе си, когато се появи той, почва да говори че не му се живее, ако му кажа че го обичам ме отхвърля с думите „то аз себе си не обичам“, нарича се боклук и се опитва да ме провокира да се скараме (преди успяваше, сега вече не успява), но неизбежно всичко това води до „разделяме се.“ В тази си фаза, не може да се говори с него, каквото и да говоря, думите са празни. Като си тръгне минава малко време, обикновено няколко часа, и гнева е заместен от огромна тъга. И ми говори как не ме заслужава и да го оставя да умре.

Аз знам, че това е много често срещано поведение при хора израстнали без родители. Той е бил изоставен като бебе и дълбоко в себе си не вярва, че някой може да го обича. Знам, че е нормално да ме „тества“, подсъзнателно да проверява дали ще продължавам да го обичам дори и когато прави така. Знам, че щастливо семейство, каквото сме ние с детенцето ни, му е нещо ново и напълно непознато, и че явно в него е заложено вярването, че не го заслужава. Всеки път се опитвам да поговорим, да го уверя че го обичам – и с думи и с действия, нещата се оправят и стабилизират. За известно време този цикъл почна да се разрежда и мислих, че почваме да имаме напредък. Беше минала повече от половин година без такъв епизод. И сега се случи два пъти един след друг, и по-продължително – напусна ни за една седмица през април, и за една седмица сега, в момента… не знам колко ще продължи този път. Отседнал е при роднини, пишем си от време на време и ме моли да му пращам снимки на детето.

Научих, че няма думи на този свят, които да убедят един човек, изоставен от родителите си, че заслужава любов. И че каквото и да кажа, дори каквото и да направя, няма значение, защото тази рана още е жива в него. Той ме обича и оценява, и знае, че го обичам, но в тези моменти мисли, че не ме заслужава, и даже се плаша, че не е само в тези моменти а по принцип вярва, че не заслужава щастие.

Имате ли някакъв съвет за мен? Какво може да кажеш на любовта на живота ти, когато ти говори как иска да умре, как много съжалява, но по-добре да сме разделени и той да страда и „цял живот“ да плаче за нас с детето?

Добавям, че сме заедно сме от 3 години, ако това е от значение.

Отговор:

Да, сираческата травма от изоставяне и отхвърляне, е дълбока. Свързана е пряко и с флуктуацията му между орално тревожния и шизоидно избягващия стилове на привързаност, между които емоцията му варира. И е наистина като зейнала отвътре яма, присъстваща сублиминално дори когато привидно нещата са о“к. И тя е само в основата на „корените и дънера“ на комплексното му пост травматично стресово р-во (кптср). Казвате, че е преживявал ежедневно насилие в сиропиталището – това наистина е било така и това, което ви е споделил, е една трилионна част не само от фактолигичната му травматична преживелищност, но от болката му. Като ви четох и сега като ви пиша, го чувствам през редовете ви…

Описвате периодичните му емоционални проблясъци (флашбекс), задействани с или без външен стимул, които активират целия кптср механизъм с богата гама от тревожни състояния, депресивност, избягващо поведение, които обаче са само връх над по-дълбоко отцепване на травмираността, продължавала десетилетия. И ако обичайната невротична тревожност е като студена зъзнеща зима, то кптср е просто…ад. Дълбочината и спектърът на травмираността е много по-обширен и поразяващ.

Имате прекрасно семейство, а мъжът ви отвъд състоянието си, е чудесен човек. Справянето е закономерност, когато той самият реши да се информира за това какво преживява и поработи по него. В лична, групова психотерапия, генерационна терапия (констелации) и периодични работилници, каквато е работешата психотерапевтична градация. В един психотелесно преживелищен процес на интегрална психотерапия, водена от вещ и опитен в работата си психотерапевт. Ако самият терапевт познава състоянието през опита си, още по-добре.

Това, което в генерационната терапия и в личната такава е видяно и осъзнато, се преработва през преживелищност, работа през тялото, транс (хипнотерапия и майндфулнес), очни движения, тес, вагусови простички упражнения, дишане, трансперсонален подход, придаване на смисъл и т.н.

Как да подходите вие? Седнете и заедно гледайте клипа от по-долу (защото ще се върне отново). Прочетете заедно книги по темата: от Бесел Ван дер Колк, Питър Левин и много други. Нека почувства, че не е сам в това, че много други са го преживявали и са го разрешили, че път има! Тогава вече мотивацията за процеса е нужно да дойде от него. Вие просто можете да го побутнете леко и да го обичате по пътя.

Въпрос:

Здравейте, мили хора! Наскоро писах пост, който не е свързан с днешната тема. Бяхте ми помощ и мотивация. Пак прибягвам до вашите съвети.

На 28 години съм, имах 3 годишна връзка с мъж на 33, разведен с детенце.

Всичко започна като по филмите имахме много силна любов, специална, както за мен, така и за него. Не ме питайте как го зная, сигурна съм има неща които ако споделя ще бъда прекалено многословна, но да кажем, че наистина се обичахме, помагахме си и имаше много страст в отношенията ни.

Докато не станаха токсични…. И то май по моя вина, толкова се страхувах приказката да не свърши, че започнах да го задушавам по негови думи. Наистина беше токсично. Сега 6 месеца след раздялата виждам, че е било така. Но аз все още страдам. Човекът ме блокира, смени номера си иначе може би нямаше да спрем никога. Мислех, че ми минава, НО! Преди два дни изнамерих новия номер, звъннах под претекст, че искам да се извиня и да приклпчим страницата от живота ни нормално. Говорихме около половин час, той също призна грешките си, аз моите и си ибещахме повече да не се търсим. Той каза че е по добре, по спокоеб без мен.. направих се че и при мен е така. Разговора приключи приятелски и привидно спокойно. НО имайки номера мму вече, днес отново звъннах… не мога да контролирам, не мига да се примиря че след всички между нас вече не ме иска.. той вдигна, а аз казах че се извинявам и погрешка съм набрала. Думите му бяха “ няма проблем, но не ме караай отново да сменя номера си, моля те не ме търси повече” затвори. И аз отново се почувствах като преди 6 месеца, нищо не съм првживяла, нищо не ми е минало. Чувствам се отблъсната, чувствам се много изпаднала, без гордост… защо не мога да се спра, защо усещах че това е сродната ми душа, а вече съм му толкова безразлична! Как се минава през това клише? Как да върна гордостта си? Как да спра да се надявам че ще се върне? И какво да правя ако един ден се …..

Отговор:

Любов, която се появява и изчезва, любов ли е? Чувство, зависимо закачане е, не и любов. Любовта е константа, отвъд време и пространство е. Дори смъртта надхвърля и повече от нея е.

А тук – случило се нещо, дошло, отишло. Гялди – гитти… Детска радост, бенгалски огън, а после детско-орални сълзи и сополи…

Нещо във вас все още се надява да се върнат взаимоотношенията ви. Малко вероятно, до степен силно невероятно. И за добро. В създалата се ситуация ако се случи, сигналите които давате са толкова дразнещи, толкова зависимо-мазохистични и в същото време натрапливо нарушаващи граници, че за броени дни биха нагодили динамиката ви към още по-токсична от преди… Съкращавам и не влизам в детайли, но знаете, че е така… Добре, че шансът за такова завръщане е от нищожен до никакъв. Наистина се радвам за вас.

Радвам се, защото болката, в която сега сте, ви е изключително ценна. Води ви право към несигурната ви тревожна привързаност, към орално-зависимите ви характерови травматични вярвания за самотна изоставеност, необичане и празнота. Първо е важно да осъзнаете, че ситуацията ви е изключително ценна, лечебна е за вас. Второ, да опознаете, да назовете вярванията. Трето, да се научите да общувате с тези си детски емоции, чувства, наранявания и нужди от позицията на възрастен. На мама на самата себе си. Четвърто, да отелесите този процес, да го дишатв с благодарност в простичка медитация, осъзнавайки трансформативната му лечебност. Защото животът с безкрайната си мъдрост услужливо ви дава този лечебен процес, дарява ви с шанса на мястото на тревожната привързаност да заживее стабилна база от здрава емпатия, самоуважение и граници.

Разбирате ли, болковото налягане, в което сте, ви е като милиард евро печалба от житейската милост. Позволете на колега психотерапевт да ви помогне да ползвате ставащото качествено.

Желая ви на мястото на закачането да се появи реална, здрава любов.

Въпрос:

Здравейте,

Жена на около 45 съм. Винаги съм имала страх от отхвърляне. На младини връзките винаги бяха на основата на секс от страна на мъжете. В момента, в който загубеха интерес аз започвах да страдам. Никога не съм получавала цветя, никога не съм канена на срещи. Всичко започваше със секс и завършваше с него.

Омъжих се за първия човек, който пожела да заживее с мен без да осъзнавам, че всъщност той е алкохолик и че не изпитва никаква любов към мен. Бях му удобна – готвех, чистех, родих 2 деца, които на практика отгледах сама. Няколко пъти се разделях с него и след това се връщах. Не мога сама да си обясня защо. Финансово се оправям без проблеми. След близо 15 години брак най-накрая го напуснах завинаги.

В нова връзка съм от 6 години. Мъжът е семеен. Човекът, който срещнах смятах, че ме обича. По начина, по който ми говореше, жестовете, които правеше. Толкова силни обяснения в любов не бях чувала от никой мъж до момента.

Още на първата година от връзката ни той ме зарази с полово предавана болест. Излекувахме се. Обичах го. Простих му. Той беше изключително изплашен от случилото се и аз реших да му дам втори шанс. Нещата след няколко месеца бяха както в началото на връзката ни, а тя беше динамична, наситена – пътувания, почивки, подаръци, помощ от всякакъв характер, любов – много любов.

Днес, отново, съм с полово предавана болест. Той, разбира се, съжалява. Отново е изплашен, отново се разкайва, а на мен сърцето ми кърви и душата ме боли. Обичам го. Към момента поддържаме връзка по телефон, чат. Едната ми половина иска да остане с него и да му прости отново. Другата половина смята, че това не е редно. Както се казва първият път е грешка, вторият път е избор.

Знам, че ТРЯБВА да се разделя с него, но всеки път щом си представя живота без този мъж изпадам в паника и изпитвам ужас. Смятам, че никога повече няма да срещна човек, който да ми дава това, което имах и този факт ще ме разбие. Ще умра в самота и нещастие.

Моля да ме посъветвате как да продължа. Как да се изправя и да му заявя, че имам самоуважение (което всъщност нямам) и то не ми позволява да продължа връзката си с него. Как да направя това без да разбия собственото си сърце?

Отговор:

Зарязвам пси терминологията и отговарям по сърце.

Мъжете сме „луди“ по жените, които се уважават. По женствените жени, които отвътре си обаче са прегърнали диамантената си самооценка. Такива ни вдигат житейски, сексуално, професионално – просто с присъствието си. За такова сме готови да се борим. Планини от трудности да катерим, житейски боеве да печелим, професионални маратонски дистанции да бягаме за тях, при това с радост и дълбока любов към такава дама на сърцето ни. Желязна ръка в кадифена ръкавица. Такива поддържат интереса ни десетилетия. За такава сме готови да направим всичко. Наистина всичко. Включително да остареем до нея и с нея в една реална любов. Такава не е закусвалня за бързата закуска на моментния се*с до хормонално омръзване и като ни скимне пак, защото вратите и са денонощно отворени… Изискан ресторант е, в който по-важното е добрата музика на качествените взаимоотношения, идващи от доброто отношение към самия себе си.

Останалото ще ви напишат… Детство, травми, модели, вярвания…

О.Б.

Горски човек (Шимпанзе) на 60 год.

Много чувства, разбирания и посоки на прозиране събужда това видео.

– Дали наистина хората сме нещо повече от другите видове? Не е ли самото твърде „отгоре“ направено разграничение арогантно-нарцистична позиция, идваща всъщност от разцепено от любовта невежество?! Валидна ли е такава вертикална градация или е видизъм, аналог на расовата дискриминация и сексизма?

– Езикът на общуване само до лингвистичната семиотика ли се ограничава? Или е много повече! И не само жестове и тяло, но директно от енергия в енергия, душа в душа и сърце в сърце.

– Приятелството само в рамките на един вид ли се случва и не е ли именно то едно от най-истинските богатства не само на тази земя, а в живота въобще?

– Смъртта – тази магия на прехода. Какво я определя като нормално и благо лично преживяване, ако не мъдростта, идваща от един силно и красиво живян живот?! И ако собствените ни видови критерии за това са специфични в израза си, то същото качество присъства във всяко чувстващо същество…

Въпрос:

Здравейте, група!

Имам нужда от ПОМОЩ!!!

Детето ми, преди години отиде да учи в друг град. Изключително притеснителна е, затворена. Трудно завързва приятелства. Много доверчива. Наивна. От известно време, усещам детето си /20г./ , някак променено, отдалечено от мен. Винаги сме били много близки. Усещах, че се случва нещо,но не знаех какво. Днес ми сподели, че от почти година е последователка на Хари Кришна Във въпросния храм е намерила „приятели“ В шок съм!!! Къде сгреших??

Обвинявам себе си!!!

Какво е мнението ви това „направление“ / за мен – СЕКТА. Дайте съвет, какво да правя? Към кого да се обърна за насока, как да измъкна детето си от там.

пс: Предложих разговор с психолог, не е съгласна. Не иска и да чуе, да преустанови посещаването на храма и изпълняванего на тамошните ритуали.

отговор:

(1) Здравейте! Не сте сгрешила в нищо. Дала сте на дъщеря си най-доброто, по силите ви. Останалото си е нейна съдба. Няма нужда да я измъкване – нито продава или приема дрога, нито заменя сексуални услуги за финансови или наранява някого… Просто е на 20, трудно и е да намери смисъл в съвременните упадъчни „ценности“ в разпадащото се общество, търси принадлежност, среда, общност, сигурност в пътя си. Не виждам нищо лошо в бхакти йога обществото (Харе Кришна). Дали ще остане там или просто временно ще намери сигурност в даваните там ценности и принадлежност, това зависи от нея си, от пътя и като душа в този живот. Аз самият имам опит с това общество отпреди 30 години, когато бях на възрастта на дъщеря ви. Както и вие сега, родителите ми тогава силно се притесняваха. Не останах там – пътят ми бе по-интегрален и шарен, но си взех от философията и разбиранията доста и добре ги познавам.

Всъщност вие бихте се притеснявала и ако се интересуваше от тибетски будизъм, адвейта веданта, санкхя, зен, нагуализъм… – просто защото са ви непознати. А непознатото ви плаши. Опознайте системата на бхакти йога – това е, което стои зад народо популярния етикет „Харе Кришна“. Бхакти йога е древна индуистка щкола – една от трите основни йога школи на Индия. Ако през 92-ра-93-та година, когато аз живеех в такава общност, нямаше никаква информация, сега имаме Интернет с огромни информационни ресурси… Няма от какво да се плашите. В бхакти йога се преподава любящо посвещаване на смисъла, на по-висшия идеал. Проповядват се и се живеят високи морални стойности,.чист и вътрешно смирен живот, при социална адекватност. По съществото си, отвъд термините и повърхностните културални различия, бхакти йога е тъждествена на системата, която е популярна в нашите географски ширини: християнството. В научното сравнително изследване на религиите дори се казва, че още от древността популираните истории за Мира, Буда, Джайна, Христос, Кришна и т.н. са като матрична щампа – почти идентични са

(2) Всъшност може да се радвате. В бхакти йога се цени Бога, семейството, верността, приятелството и взаимното уважение, добросъседството и човещината. Практиката на мантра е аналогична на Исусовата молитва от Света Гора (исихазъм) или на мюсюлманския зикр. Стъпва се на здравите основи на законите на Живота, на любовта, мъдростта, смисъла. Ако си дадете труда да опознавте системата, ще видите, че дали дъщеря ви се интересува от Харе Кришна или от Християнство, в дълбочината на разбирането разлики няма. Просто момичето ви търси смисъл в живота, който в обществото ни практически е изкорубен и сурогатно заменен от фалшивите стойности на суетата, горделивостта, алчността, тщеславието, блудството и сите грехове, поставяни не на шега на пиедестал съвсем официално и препоръчвано. Та, дъщеря ви просто търси Себе си и онова, което да я води сигурно през този живот. Пак казвам, няма от какво реално да се плашите. Бхакти йога носи изобилие от сакрални и красиви стойности, идващи не от нечие остроумие, а от закономерностите на Живота.

Какво що и как ще.се развие животът и, дали ще.се задържи в тази школа или не, си зависи от нея. Както и от вас зависи да осъзнаете, че дъщеря ви е вече млада жена. Спрямо вас е дете, но относно живота си, е вече жена и има право на посоките си. И повярвайте, отвъд страха поради непознаването системата, изборът и е доста по-добър от наркотиците или безразборния се*с за пари, практикуван от мащабна част от българските студентки…

В ситуацията вие самата имате да учите, да се обогатявате откъм познания, широта на мирогледа, както и да осъзнавате и прегръщате страховете си. В огромната си част са ирационален и неоснователен мираж.

Има още нещо типично за нашите ширини. Сякаш християнството и православието са като тоталитарни хегемони. Чудесни са като системи, когато са практикувани в духа на простичкия и отдаден на Бога живот, както и на ниво теория са пълни с арогантно неразбираща горделивост, себевъздигане до нарцистично „правдива уникалност“, параноидно девалюираща и отхвърляща грозно-дискриминиращо различието. Но, да си останем на здравата практика и живота по смисъла. А такъв се практикува и от други системи. Една от тях е бхакти йога – и е доста адекватна спрямо Живота такава. В България отдавна има и добри будистки школи, други йога системи,.шаманизъм и т.н.

А как човек възприема и прилага, вече това е лична отговорност. Но това важи и за християнството, науката и коя да е система от вярвания.

(3) Какво е секта? Традиционно понятието се определя по критериите на социалния консенсус, спрямо който мякой силен на деня решава, че нещо е норма, а всичко останало е отцепление, секта, отсеченост от „правоверния“ клон. Погледнато през призмата на съвременната психология, такова определяне на понятиетп съдържа огромна доза характеропатийна арогантност, сама по себе си вече даваща гаранции за откъсване от всичко, коетл прави този живот Жив и истински. Старото разбиране за понятието „секта“ всъщност е ехо на обществената сепарация на държави, системи и разбирания. В условията на съвременната информационна и културална глобализация, отгласът на старата понятийност около разсъждавания термин просто не важи. Затова предлагам ново разбиране. Секта е това, което е отсечено от същината на любомъдрия смисъл. От това, което ни определя като Човеци. В такъв дух на разсъждения, всяко учение, което провежда любовта и е резонантно с любомъдрия смисъл, е част от великото дърво на Живота. Което и който по форма само пропагандира, но по съдържание дисонира с любовта, секта и сектант е. Това е. Простичко е. Както православието, будизмът, католицизмът, ислямът, даоизмът, нагуализмът, зороастризмът, шинтоизмът или шаманизмът могат да провеждат любящия смисъл, така могат и да се ползват изкривено и откъснато от Него. Зависи от това кой как разбира, ползва и през какви елементи в собствената си характерова призма провежда. Накратко, има ли го качеството на любящия смисъл, истинско е. Няма ли го, отсечено и гниещо е.

Въпрос:

Здравейте! Предполагам, че ще бъде дълъг пост. Моля за анонимност, тъй като темата за мен е деликатна и се притеснявам достатъчно. Млада жена съм имам малко дете и един развод. Във времето се омъжих повторно. Сегашният ми съпруг има кусури, но ме обича, подкрепя и разбира повече от много. От около девет години страдам от тревожност и паник атаки изразени основно в появата ми на публични места – ресторанти, молове и всичко от този тип. Ходила съм по лекари, но не съм видяла голям резултат освен успокоителни или антидепресанти. Последните няколко месеца седя основно вкъщи и единственото, което искам е това. Имам много лоши отношения с родителите си и най-вече с майка ми. За нея аз никога не съм била “добра”. Каквото и да съм постигала винаги е “можело още”.. С две думи винаги съм била черната овца в семейството. Наскоро ми бяха на гости и бяха такива тежки скандали между мен и нея, че откакто си тръгнаха вече 10 дни паник атаките се върняха със страшна сила.. До такава степен, че дори до магазина ме е страх да сляза, всеки ден треперя, краката ми изтръпват и имам сърцебиене. Предполагам, че тук повечето сте запознати и сте наясно, че това страшно много ми пречи. Нямам никакъв трудов стаж, защото ги получих, когато бях на 19г. Тогава учех висше, след това родих и така и не успвх да започна работа. Само при мисълта, че трябва да съм пред и сред хора започвам да се потя. Преживях много тежък развод, психически и физически тормоз. Тормоз, който продължаваше до скоро. В момента отношенията с бащата на детето ми са прилични. От месеци насам често сменям настроения, през повечето време съм ядосана, нервна и наистина единственото, което правя е да лежа в леглото вкъщи абсолютно сама. Моята молба към всички вас е да ме насочите към специалист, с който

да работя, за да взема живота си в ръце. Наистина не знам какво ми има – дали е депресия, дали някакъв психически проблем,

дали физически (имах малко объркване в хормоните, но сега уж са в норма). Лекар?Изследвания? Психолог? Психиатър? Много благодаря на изчелите ме, пожелавам ви успешен ден!

Отговор:

Здравейте! Шарено е питането ви – всяка дума от темата ви води към разнообразни разклонения, сякаш ни давате да надзърнем през ключалката на вратата към душата ви. А вътре е доста голяма бъркотия.

Първо, във връзка с емоционалната лабилност добре би било много щателно да се видят хормони, витамини и т.н. телесни фактори Ако има какво да се направи, прави се. Ако нещата са наред, пристъпва се към подход за справяне през психиката.

Личи си една механичност в писането ви. Което не е непременно нещо лошо, а просто показва, че имате доста път да вървите. Да се познавате, да променяте разбиране, отношение, себеотнасяне и себерегулация.

Засега виждате ставащото сякаш нещо трябва просто да се изреже, да се махне от живота ви… Навътре в нас не работят така нещата.

Паниката, агорафобията, елементите на социална тревожност и емоционалната лабилност вече съдържат в себе си и решението на казуса ви. Вече ви водят към травмите на онова малко критикувано и неприемано момиченце във вас, на което самата вие е нужно да станете мама. Това ви откъсва от зависимостта от мнението на родителите ви, от което сте твърде зависима. Самите тревожни състояния водят към здраво поемане отговорността за собствения живот. Това минава през процес на прощаване/ приемане родителите каквито са, на оттегляне претенциите спрямо тях. Път е, в началото катаклизмен и гневен, а постепенно все по-спокойно самообладан. Път, в който малко по малко във вас се ражда доволство. Приемане на себе си, тях, живота си през призмата на благодарността. Искрено, не замазано и на думи, а през дълбок процес. Сега сте застанала в системата в позиция на родител на майка си, което спира потока на живота към собствения ви такъв, към собственото ви здраво майчинство и житейска реализация, а тревожните състояния се явяват закономерна функция на това заплитане и нарушаване системната йерархия. Защото енергийно сте на мястото на родител на родителя си. Това можете да видите в генерационна терапия (констелации), но реалната работа се върши в лична и групова психотерапия при опитен психотерапевт. В такава работа достигате до нараняванията на травмираната емоция във вас, одъщерявате я от позицията на зрялата ви част. Оттегляте обвиненията от родителите си (път е…), заставате вътрешно/ енергийно на мястото си в системата, лекувате с любов страховете си.

Най-ценното е, както казах, че решението вече се съдържа в тревожните ви преживявания. Защото не са проклятие, което да махате, а гласът на раните и болките на малкото момиченце във вас. Към нея водят директно. А това е благословия. Което означава, че няма нищо за борене, а за осъзнаване, смирено обичане, приемащо прощаване, спокойно самообладание, здравословни и идващи от релаксирана любов граници, поемане зряла отговорност за живота си…

Отговорност, която променя всичко. Защото е съзнателна. Липсва ли, животът ще продължи да дава тревожни симптоми, наранявящи обстоятелства, колеги, партньори и трудности… Не за да мъчи. За да учи. За да насочи към болката в несъзнаваното зад гнева, зад поведението на бягство, там откъдето идват лабилните настроения.

Несъзнавано, което да стане съзнавано и обикнато. Защото което не осъзнаваме в себе си, преживяваме като съдба в социалния си живот…

Път имате да вървите.

Въпрос:

Здравейте, прекрасни хора! Ще се постарая да не е прекалено дълъг поста.

Жена на 33г. съм.

Пиша с голяма молба към вас. Моля да ми дадете насоки, препоръки и техники за справяне с емоционално хранене. Вече нещата излизат извън контрол и наистина имам нужда да реша този проблем.. Как да стигна до същината му, какво ми липсва и от какво имам нужда…и защо търся утеха в храната.

Основната ми диагноза е МС, като цяло заради нея през повечето време съм депресирана, но се улавям,че понякога ям и просто защото ми е скучно. И наистина не проумявам защо не мога да намеря мотивация вътре в себе си. Имам едни 20 кг. за сваляне и не мога да ги сваля. Свалям, качвам..и всичко се повтаря,въртя се в омагьосан кръг. И като казвам,че нещата излизат извън контрол – добавих още диагнози,които пречат да тренирам ефективно – остеохондроза,травми от падания.., пък и МС си е изпитание,когато съм в пристъп. Така че наистина вече от здравословна гледна точка а не от суета, аз трябва да поддържам едни здравословни кг. а не да преяждам. И наистина не разбирам защо не мога да се мотивирам..Явно имам вътрешен конфликт,който не мога да реша. Общо взето от както се помня,се боря с килограми и никога не съм била слаба. Имам чувството,че вече е затвърден модел и няма как да изляза от омагьосания кръг.

Благодаря ви предварително за отговорите!

Отговор:

Голям привърженик съм на това, че живеем в едно разумно битие. Че болестта не е някакъв случайно появил се коварен и кошмарен бич, а че всъщност води към лечение на душевно и характерово ниво, откъдето всъщност започва. Такава визия никак не противоречи на стандартните медицински подходи, а просто добавя съзнателна перспектива. Разбира се, всичко е лично, но все пак съществуват и общи параметри. МС стапя миелина- това, което предпазва и дава шанс за провеждане на сигналите, импулсите, общуването в системата. Ако миелинът репрезентира любящия смисъл и радостта, то автоимунният процес корелира с това, което автоагресивно лишава от тях. На вътрепсихично, характерово ниво, а оттам партньорски, приятелски, социално. С това, което лишава от любов, смисъл, радост и сигурност, довереност, заявяване… Какво точно, е за индивидуално изследване.

В горната връзка и храната. Дава ни илюзията, че ни дава това, което липсва в живота ни. Дава една сурогатност, която не може обаче да задоволи реалните ни потребности. Не ни задоволява реално, а сякаш ни кара да почувстваме нещо в посока задоволена сигурност, любяща заситеност, страстна оргазменост, топла свързаност, спокойна обгриженост, принадлежност към спокойствието, радостта и пълнотата в живота. Както се казва, това което синдромът прави, е нужно да го правим в живота си ние – той само ни го показва. Пълнотата насочва към пълнота от смисъл, сигурност, запас от любов и проявата им активно в живота ни. Част от любовта са и здравословните граници. Това е.позитивна преформулировка. В негативен план „пази’…

В основата си зависимото поведение е транквилизатор на травматична болка, която пък представлява другото лице на незадоволените ни нужди, на „счупванията“ в потока на любовта. Едното само допаминово удържане и детокс, ако са механично правени през диети без вграждане в и разрешаване подлежащите характерови, а оттам и социални казуси, води до йо йо ефекта, който преживявате.

Както и да е, може би е добра идея да се повиждате с колега психотерапевт за личен процес.

Пращам любяша грижа и искрени пожелания за добър развой в казусите Ви!

Въпрос:

Здравейте,

Мой познат видимо има силно изразени симптоми на параноидна шизофрения. Целият свят около него е в заговор срещу него, пускат му облъчвания и т.н. Не си дава сметка откъде произтича всичко, а и няма кой да му помогне. Моля ви кажете мнение как да се подходи в ситуацията. Как би му се отразило ако му се каже, че има заболяване?

Благодаря предварително!

Отговор:

Не се спори и убеждава логически в такива случаи. Психозата кара човека да възприеме такава директност като заплаха. Не само, че не вярва на казаното, но приема информиращия го за враг.

Параноидната шизофрения нерядко е с по-модериран ход на протичане в сравнение с други форми. Възможно е психозата да протича без отявлена заплаха за самия човек и другите. Ако все пак присъства буйстване, заплахи и реална опасност, вземат се мерки за принудително лечение,.вика се бърза помощ, търси се съдействието на прокурор.

При по-меко протичане, околните е добре да имат едно нормално отношение към човека. Забележете, към човека – иначе е виждан като ходеща диагноза. Такова отношение на приемане съдбата и заболяването му, помага както да не бъде загубена връзка с личността отвъд болестта, така и подходът да бъде адекватен. Не се оборва с логически аргументи, не се конфронтира, а се практикува т.н. синхрон и водене. „Да, тежко е да те атакуват и да ти влияят така. Познавам един доктор, който осигурява защита от влияния и е много добър!“… – в такъв дух. Когато вече е под въздействието на медикамент на депо, или приема лекарства, които го свързват с реалността адекватно, тогава вече има достъп и до здравия му разум и присъства овладяна емоция. Едва тогава разговорът със здраво стъпване върху консенсуса за реалност, е на мястото си.

Въпрос:

Здравейте пиша с молба за съвет и мнение, защото незнам как да постъпя, а и нямам със кой да споделя какво се случва в живота ми.

От 13 години съм във връзка с мъж със които живеем на семеини начела, нямаме брак и деца.

От година и половина започнах да се занимаван с йога ежедневно, да присъствам на семинари и общо взето да се грижа за здравето си.

Той започна да ми създава проблеми, да одбягва всякакви разговори по тази тема, да се държи лошо с мен, и прави всичко възможно да се откажа от това.

Може би досега съм правила компромиси за други неща и не съм обръщала внимание на това отношение, защото съм била толерантна.

Но по този път които искам да вървя не искам да се откажа, защото съм разбрала че това е моето нещо, нещото което ме вълнува наи много, и нещото което винаги съм търсила.

Отговор:

Ревнува Ви. От самия Ви устрем и отдаденост не изцяло към него, а към йогата. От времето, което и отделяте, от специалното отношение, плама и жара, които влагате в нея. От ходенето по йога ритрийти – приема това подсъзнателно сякаш ходите по любов и отдавате любовта си другаде.

Освен това вероятно философията около йога (санкхя, адвейта веданта…), която си ходи с нея, му е тотално чужда, странна, непонятна. А непознатото плаши и автоматичната реакция е гневното му отричане.

Разбира се, че ще си продължите йогата!

Това, което мъжът до вас би било добре да направи, е да се запознае с учението, да вникне в него, да се опита го разбере, а защо не дори и хареса – познатото става привично, буди доверие. Отвъд опознаването на йога системата, партньорът Ви би могъл да опознае несигурността и страховете си в основата на ревността му, да се научи да общува с тях, докато ги превърне в сигурна база. Да ползва ставащото в посока себеразвитие. Защото Вие вече го правите. Остава той да е адекватен на променящия се взаимоотношенчески поток помежду Ви. Вместо да ревнува незряло, да се научи да се радва, че.сте намерила цел и смисъл, които Ви палят. Както и да намери своите. Намирането на смисъл става през споменатото осъзнаване и преобразуване на страховете – тогава просто се появява отвътре. Както и наличието му силно ускорява вътрешния процес, дава ресурс от любов, мотивация, доволство и вдъхновение. Тогава те или се прикрепят към любима нова дейност и посока, или обагрят живота със „слънцето’ на стабилността и радостта си.

Разбира се, човек е нужно да иска този път. Вие вече го вървите. Защото йога въобще не е просто „краката на главата, шпагат, кобра и извивка…“, а е свързана с цялостен психодуховен процес на преобразуване и акордиране със смисъла. Един вид отдалечавате се от него в неразбираема за ума му посока, което го дразни и прави неспокоен. Но начинът за поромяна на ситуацията не е да ви спира, а да резонира с развитието. С неговото си такова. Ако е свързано с йога, о’к, но не е задължително. Може да минава през неговите си пътечки и посоки. Ако обаче продължава да не Ви разбира и не синхронира с развитието Ви през собственото си такова, малко по малко ще почнете да се разминавате… Там е работата, че връщане назад няма, макар че му се иска. Има поток напред!

Можете да поговорите с него, да му дадете да почете литература за йога и философията и, да го поканите на занятията, да предложите няколко или колкото са нужни срещи с психотерапевт двамата заедно, всеки поотделно и той самият. Когато почувства, че йога не е заплаха за него и вас, а просто Ви прави по-щастлива, когато той самият се освободи от страховете си, всичко ще е наред. Не се ли случва тази промяна в отношението му обаче, продължи ли да не ви разбира, да отрича интересите ви, разминаването помежду ви би ставало все по-голямо…

Въпрос:

Жена съм и имам приятелка с ,която имаме общи възгледи за живота, и много добре си общуваме,като сестри сме ,но се познаваме от 8 месеца ,а тя не ме разпознава,че съм от ромски произход. Мислех,че знае,но…не. Страхувам се директно да й го заявя,защото тя проявява предрасъдъци към ромския етнос.Забелязвам, че всички роми според нея са еднакви т.е. много лоши хора. Зная,че общуването със семейството ми й е приятно и сърдечно.От наша страна към нея е също така, но аз вътрешно се измъчвам, като зная, че тя не ни разпознава ,сякаш го прикривам умишлено,а не е така- мургави сме. Искам да и кажа,но се страхувам да не я загубим,като приятел. Вярвам,че няма кой знае какво да се случи,защото много добре се опознахме ,и имаме много сходно виждане за живота, ноо..се страхувам. Което не означава,че се срамувам от произхода си, напротив- горда съм, образован, нормален човек съм. Моля, вещи хора за съвет,също така за въсдържане от обиди,и квалификации! Благодаря!

Отговор:

Сама чувствате, че няма как това пеикриване да продължава до безкрай. Приятелката ви споделя предразсъдъци, в които живеят свръхобобшени етикетирания,.черно-бяло мислене, етническо обезценяване… Това и „мислене“ не е ваш проблем, а неин.

Можете да и помогнете да го разреши, като сте искрена с нея и и споделите.

Нека видим „най-лошият“ вариант, който ви плаши. Ако това я накара да се отдалечи от вас, причината за това по никакъв начин не би била във вас, а в собствените и некачествено дискриминационни нагласи. А на вас самата това би дало възможност още по-цялостно да се приемете. Етносът ви е неотменна част от вас и който/ която ви приема, е нужно да ви приема ведно с него. Разбирането на това ви дава шанса да доотряботите някои остатъчни и все още присъстващи невидимо във вас автоагресивни вярвания, свързани с това.

Едно е сигурно. Ако приятелството ви е истинско, ще премине през това, а тя ще промени нагласите си.

Въпрос:

Здравейте,

Пиша с въпрос относно отношенията с родителите.

В много материали, а и във Вашите коментари, се казва, че родителя не можеш да го промениш, трябва да го приемеш такъв какъвто е.

От тук идва въпросът ми – как да приемем родителя, но и да отстояваме границите си(здравословно)?

Забелязала съм, че залитам в една от двете крайност – или ги приемам такива каквито са, но с това понякога и приемам поведение, което е агресивно, свръхкритично, скандалджийско даже.

Или отстоявам себе си, отначало твърдо и спокойно, което в тях провокира съпротива, а от там и агресия … и в един момент избухвам и аз и цялото приемане отива на вятъра. Ако пък успея някакси да запазя спокойствие и умерен тон… ден-два след това се чувствам ужасно физически. Забелязала съм го няколко пъти вече и се чудя дали не поемам много негативна енергия по този начин или е просто съвпадение.

И двете ситуации ми влияят зле. А постигането на златната среда е трудна и търся насоки.

Отговор:

Две неща. Първото: диалектиката. Второто: разликата между смирено приемане и мазохистично примирение/ потискане.

Животът е диалектичен. Има ден, има нощ, както и денонощие. Има мъж и жена, борба помежду им, отричане, отричане на отрицанието и единство, повдигащо отношенията до смислена хармония. Има вън, вътре, както и цялостен процес, обхващащ и двете.

Както се казва: „Ако се мислиш за много просветлен, отиди за седмица при родителите си…“. Защо общуването с тях често е нелесно? Защото автоматично продължават да ни виждат като деца и да ни се налагат. Защото са първичните ни програмисти и имат достъп до най-дълбокия ни код. Което обаче ни дава и шанса при умереното общуване с тях самите ние да осъзнаем дълбочината си и през смирено и самообладано удържане на събуденото, да трансформираме болката до зряла стабилност, да станем родители на самите себе си.

Как?

Докато приемаме вътрешно, външно поставяме границите си. Доколкото това вътрешно приемане е качествено, дотолкова и границите са спокойни и оптимални. Качествено е, когато се прави със съзнателно смирение, а не с примирение. Смирението е релаксирана благост, проява на любящата мъдрост, любов с която прегръщаме съзнателно вътрешното си емоционално дете е, с което прерязваме ненужната вече пъпна връв до автономност на процеса си, при дълбоко вътрешно приемане с благодарност на родителите наистина каквито са. Смирено трансформативно удържане и трансмутиране на травматичната болка до равновесно самообладание. Благословен процес е, движен от любящата, смислена мъдрост.

Мазохистичното примирение от друга страна е невротично автоагресивно потискане, водещо закономерно до садистичните неовладяни тантруми/ избухвания, които описвате и преживявате.

Накратко – не е до или/ или, а до едновременно вътрешно приемане, водещо до адекватни външни граници. Както и въпросното ключово приемане не е примиренчески мазохизъм, а вътрешната алхимия на смирението, идваща от „леярната“ на любящото самообладание. Така „оловото“ на травматичната болка се преобразува до „златото“ на себевладеенето. Процес, за който се раждаме…

В случай на нужда, потърсете колега психотерапевт, който да фасилитира процеса.

Въпрос:

Случая , който искам да споделя е следния

Отнася се за момче, което е на възраст над 20 г.Син е на най- добрата ми приятелка и не зная как да и помогна. От малък е твърде странен. Аз също съм усещал още тогава, че има нещо различно в това момче. Водила го е на лекари, но никой не и казал нищо конкретно и тя спира да търси помощ и отдава поведението му на лош характер. „Лошия характер“ се състой в това – никога не е имал приятели, не умее да води разговор, а ако се включи по някакъв начин, започва да дразни другите или да говори някакви неуместни неща.

Спори, плаче, тръшка се, в много ситуации , ако се ядоса, започва да блъска, чупи, дори се стига до бой и агресия. Говорим му, че трябва да търсим помощ, лекар- психиатър.Не иска да отиде никъде, казва ни, че му няма нищо, няма нужда и всички лекари искат само пари. На работа не се задържа дълго, бързо го гонят, а между другото има висше образование. Не е дете да го заведеш насила на лекар. Найстина ви моля да ме посъветвате, как да се процедира с този човек. Има ли някакъв законен начин да се заведе на лекар, без негова съгласие.Имало е случай да легне на земята на обществено място и да плаче, ако се случи нещо неприятно или пък да се кара със сервитьорка, защото на масата има пепелник и да обижда с думи , като“ боклук“ и т.н.Майката е изключително интелигентен човек ,тя го е отгледала. Бащата не е участвал, било му е по – лесно да се отдръпва, след като е разбрал, че детето не е като другите . Мисля, че има някакъв вид психологическо разстройство и му трябва лечение и лекарства, но не можем да го накараме да се лекува. Много искам да помогна, но вече се изчерпах, не зная как.

Отговор:

Можете да помогнете на майката, като я насочите тя да се види с невропсихолог и/или друг добър специалист по психично здраве. Да му опише внимателно и щателно поведението, реакциите, моделите на взаимодействие на сина и, за да може колегата да прецени състоянието и препоръча план за действие. По прочетеното ми прилича на синдрома на Аспергер, но това е просто предположение по няколкото ви реда. Възможно е при по-цялостно запознаване със случая, да се окаже коморбидно/ букетно характерово/ личностово състояние. Нека майката разчита за уточняване състоянието на колегата клиницист. Важно е да се знае, че поставянето на нозологична класификация не е, за да се лепва етикет или стигма. Дори не се натрапва. Просто когато състоянието се знае какво представлява, могат да се вземат адекватни мерки. Примерно ако е предположеното от мен по-горе, подходящата намеса е психосоциалното обучение за ментално разпознаване на емоции, комуникативни правила и т.н.

Това можете да направите за приятелката си – да и споменете, че добра идея е тя самата да се види и поговори със специалист. Останалото е задача на тяхната семейна система. Нормално е да искаме да помогнем, човещина си е. Ако е искано обаче. В случая Ако майката Ви пита и търси от вас помощ. Имайте предвид, че е възможно да не знаете всичко, вече да е ходено по специалисти и т.н.

Ако обаче помощта ви не е искана, а вие упорито настоявате да съдействате, прочетете за триъгълника на Карпман.

Желая добър развой на майката и младия мъж!

Въпрос:

Здравейте, от около две години съм адски тревожна. Имам и ОКР. Като цяло миналата година пробвах да пия лекарства след консултация с психиатър, но не се чувствах добре и бързо ги спрях. Реших, че ще ходя на психотерапевт, ще чета и ще гледам Видеа по темата. Като цяло нищо не се подобри. Психотерапевта работеше с психодрама, което не е моето и прекъснах. Тази година отново пия АД от около 2 седмици започнах, търся насока за специалист/литература/материали за нещото, което ми е най-голям проблем, а именно шофирането. Знам, че звучи ужасно, но непрекъсно имам чувството, че ще блъсна човек, изпитвам ужасен страх, дали ще видя на пешеходната пътека някой, дали няма да премина на червено и т н … Връщам се да проверявам даже по някой маршрут, защото се съмнявам дали съм била достатъчно съсредоточена и дали не съм направила нещо без да разбера. Преди време нямах никакъв проблем. От години имам книжка, никога не е имало грам притеснение в мен да шофирам. Всички казваха, че съм прекрасен шофьор. Не се е случил инцидент или нещо да се е променило. Освен, че веднъж след една нощна смяна, минах неволно на червено…без никакви последици или предпоставки за ПТП.

Благодаря за отделеното време.

Отговор:

Описвате типични обсесивни страхове. Знам, че за вас са сякаш нещо огромно, но за нас терапевтите са ежедневие та до баналност… Работи се с тези страхове в психотерапия при човек, който обаче ги познава добре и има опит точно с натрапливостите, защото подходът спрямо тях е специфичен. Описал съм работещото в сайта си – потърсете, прочетете. Самата директна работа по окр вече сваля и общо тревожния фон в голяма степен. Когато обаче състоянието достатъчно се успокои, е важно да се поработи по подлежащата го генерализирана тревожност. Да осъзнаете характер, травми, да се учите да се свързвате, обшувате и лекувате с обич дълбочината си. Да се видят социалните, партньорски и т.н. процеси, да се промени каквото е необходимо, да се потърси смисъла през една духовна интелигентност… Това е личен процес.

Потърсете качествен психотерапевт, който се справя добре с окр. Успехи!

Въпрос:

Здравейте. Имам проблем с това, че от близо 5 години се „нося по течението“. Нещата не се получават нито в личен план, нито в професионален. Залъгвам се, че в един момент ще настъпи промяна. Но тя не идва. Даже напротив. Оплитам се все повече в безпреспективни взаимоотношения както на работа, така и в партньорствата ми. На моменти се усещам като актьор в собствения си живот- не съм на място, където искам да бъде с цялото си сърце. Всичко това е вероятно породено от страх- страх, че ако направя крачка и напусна, няма да намеря нищо друго освен самота и празнота. Дълбоко в себе си вярвам, че искам да имам деца и семейство, че заслужавам да се издигна в професионално направление, но животът ми се изплъзва с всеки ден и аз остарявам. Аз имам това чувство откакто бях на 24…сега съм на 30+, а нещата все повече се „запичат“, задръстват. Как да се успокоя пред неизвестното? Какво ме очаква? Другото, което ме безпокои, е че ставам агресивна. Моята неудовлетвореност в един миг взима връх и аз започвам да „бълвам змии и гущери“. Това влошава нещата, особено в работата.

Отговор:

Чета ви, виждам че имаме около 20 год. възрастова разлика. Вие сте в началото на 30-те, аз на 50-те. Аз обаче се чувствам все по-млад отвътре си от година на година, на по-голяма от настоящата ви възраст започнах ново образование от нулата… Явно усещането ви е изцяло субективно и ирационално. Какво представлява то? Да се чувстваме стари, е да се усещаме безсилно сковани, притиснати от сякаш непроменимости, от авторитета на природните и телесни закономерности, да сме немощни, сякаш оковани в система, която никак не се поддава на промяна, да деградираме, докато сме поставени в забрана и застой, в страх от счупване не само на кокалите, но на скелета на познатото…

Външната ви ситуация отразява вътрешната и ви насочва към нея.

Защото на повърхностно ниво бих ви казал: „Вижте какво наистина искате, запалете огъня на мотивацията си и му се отдайте до мозъка на костите си. Тогава сте жива, млада, следвате сърдечно обичани цели, животът тече през вас!…“. И това би била вярна насока.

Въпросът е, че докато сме във въпросното „старческо“ сковаване, често живеем в мъглата на страха, тъгата, вината и хал хабер си нямаме какво наистина искаме, а още по-малко, от какво реално се нуждаем.

Тогава какво правим? Следваме мъдростта на живота, която чрез пътеводителя на външната ситуация ни посочва да обърнем внимание на вътрешната.

Какво отвътре ме кара да се страхувам… Кой? Кои са тези авторитети в мен, които крещят, че сигурничкото е добричкото? Какво в мен ме кара да се вкопчвам зависимо в статуквото, да завися от нещо външно, сякаш по-голям(о) от мен, да се смачквам, за да остана в параметрите му, на всяка цена да съм длъжна, да се гневя безсилно по детски, но да трябва да продължавам да се съобразявам, докато не живея своя си живот, който нямам, защото собствен център нямам, не се познавам, не съм минала по пътя на героинята си, за да победя змейовете на страховете си и освободя присъствието на духа си…

Такива ми ти работи…

Потърсете вещ психотерапевт. Не след дълго автентичната любов, смела решимост и себеопределяне ще навигират посоката, а корабът на живота ви ще се движи от вътрешния компас на себепознанието ви.

Въпрос:

Здравейте група,не за първи път се допитвам до вас и съм сигурна ,че и този път тук ще открия помощ ,подкрепа,съвети и работещи методи по дадения проблем. Постоянно съм скована /схваната в областта на гърба,врата ,плещите,а дните ми минават динамично, не в застой.Понякога спортувам.Мисля си,че досадния шум в ушите е точно от тези блокажи на енергия.И още нещо което наблюдавам е ,че по време на сън също съм скована .Спя дълбоко и без събуждане ,но тялото ми не е отпуснато. Когато се смея от сърце(не помня откога не ми се е случвало)също усещам огромно напрежение в тила все едно 45-ти номер обувка е стъпала в/у мен. Осъзнавам колко много ми пречи преобладаващата ригидност в характера,но всеки мой опит за промяна го усещам като измяна на принципите. Има ли начин да балансирам енергийния поток в тялото и за възвръщане на изначалната му чистота? Има ли други с подобни проблеми ?

Отговор:

Задържането на енергия в тила (нефритената възглавница) в даоската йога свързват с твърде силен его контрол, с горделивост, искаща сковано да контролира. Мускулното „брониране“ отзад, което описвате, е свързано с носене, понасяне, издържане на всяка цена, с „Трябва, длъжна съм да се стегна, да понеса, да се справя, да издържа, да проконтролирам, да мога…“ Ригидност и мазохизъм, вероятно сковаващи автоматично и дишането до по-плитко, контрахирано в торакалната област. Всичко това качва налягането нагоре в главата.

Подходите за справяне са през психотерапия, отелесена медитация свързваща ум и тяло, масаж и самомасаж, простички упражнения за плешките, гърба, врата, дихателни практики – всичко това правено не механично, а с осъзнаване травматичните наранявания, лекуването им, промяна на вярванията. Оттам се освобождава и енергийният поток. Посещенията при вещ интегрален психотерапевт, каквито подготвяме примерно в обучението по Естествена Психотерапия, биха били от полза. Пращам доверие в качественото развитие на казуса ви!

Въпрос:

Здравейте!Семейна съм с 16 години брак и 2големи вече деца.На 40 години съм.Забелязвам че може би от две ,три години мъжа ми няма интерес към мен като жена.иннимността ни става все по далечна.дори и на почивка да отидем само двамата пак си измисля причина че не му е ок,ще това онова го боли.чувствам се отблъсната ,с ниско самочувствие и усещам че истивам към него.последнияпът говорихме ,каза че има проблем и е ходил на доктор.здрав е ,нищо нямал ,а всъщност с мен има.незнам какво да правя,какво да мисля.не съм такава ,че това да е толкова важно за мен,но пък мисля че не е и нормално по 2 ,3месеца да нямаме нищо.не иска и хопчета да пие,не иска и цигарите да намаля.каза ми че по добре нищо да не правим отколкото да пие хапчета от които след това не му било ок.какво ще ме посъветвате ако сте на мое място.незнам,аз ли съм причината ,или му е все тая вече.притеснена съм и незнам докога ще издържа така.дайте мнение ,вие какво бихте направили.

Отговор:

Чета между редовете и се старая да почувствам ситуацията ви. Добре е, че сте искрена. Това говори, че изстиването в отношенията ви още не е минало една критична граница и сте отворена към евентуално стопляне. Мъжът ви просто е свикнал с вас, до голяма степен ви е приел за даденост и майка на децата ви, отпуснал се е той самият… Не мисля и че реално съзнава тежестта на ситуацията и че ако не вземе мерки, може да ви загуби като партньорка. В същото време сама знаете, че и двамата сте привързани един към друг и се обичате, ведно с търканията и трудностите. През много сте минали заедно… И далеч не е сами физиологичният акт, който ви липсва, а изразяването чрез него на отношение към вас като към жена (а не само майка), страст, внимание, отделяне енергия, емоция която да ви кара да се чувствате желана жена, привлекателна и обичана..И желанията ви са нормални. И сте млади и може да е различно…

Някой ще каже, че нежеланието му се дължи на кулидж ефект (хормонално изчерпване на страстта спрямо един обект. Вужте за това в нета), или че може би несъзнавано сте се вкарали в други субсистемни роли (това е за семейна и индивидуална консултация с всеки от вас…). Да, но кулидж ефектът се надхвърля от много двойки, в които едната биологична страст е прихваната от любовта. А любовта чрез съзнателността си на свой ред захранва и поддържа и нагона в достатъчна степен и дори близостта/ интимността с годините нараства. Едно е сигурно – в консултация с психотерапевт партньорска и индивидуални могат да се видят причините, да се „побутнат“ несъзнаваните смесвания на ролевите процеси, да се осъзнае важността на намирането път един към друг, както и факта, че решения има. Психологични, биологични, мотивационни, разрешаване страхове и т.н.

Добрата новина е, че с малко желание могат да бъдат постигнати много добри промени, казусът да бъде разрешен и любовта помежду ви да се разгори още по-красиво!

Потърсете вещ психотерапевт!

Въпрос:

Имам нужда от съвет или успешни практики за справяне с поведението на сина ми, който е на 2г и 9м. Знам, че ще кажете бебешки пубертет, самоутвърждаване, търсена на Аз-а или просто сме го разлигавили. Със сигурност истината е накъде там и вярвам, че това е само фаза, която няма да се отрази в по-нататъшното му развитие. Въпреки това не мога да не се тревожа и самообвинявам, че не се справям с възпитанието му

Той стана много труден напоследък (особено откакто съм бременна с второто ни дете). От време на време ми прави истерии на обществени места в неподходящи моменти, когато съм сама с него и не мога да реагирам никак. Разглезихме ли го, не знам. Като цяло слуша, разбираме се, но от време на време отключва някакви нервни изблици.

Вчера ме побърка заради едно топче, (паднало му се от машинките с монети) че е розово, а не лилаво. И като казвам побърка, наистина говоря за рев, тръшкане, бие ме, не ми дава да вървя по улицата, не тръгва с мен, не реагира на никакви думи, прегръдки или други предложения. Хълца, хората ни гледат, аз не мога да го вдигна. Два пъти вече в много тежка степен са тези ситуации. И аз вътрешно започвам да крещя за помощ, а този истеричен рев ми докарва паник атаки.

Може би фактът, че в момента съм бременна, а горещините и хормоните се отразяват на емоциите ми, също оказва влияние. Определено обаче има моменти, в които се чувствам безсилна да се справя с него.

Той е много будно и разсъдливо дете. Много рано проговори, рано проходи. Общува с по-големи деца и като цяло с него се опитвам да се държа като с по-голям. Стараем се да го оставяме сам да върши много неща, самостоятелен е за доста дейности.

Не търся критика, по-скоро съвет как да реагирам в такива моменти. Какво бих могла да му кажа или направя, за да го успокоя, когато изпадне в такава криза. Почти винаги има някаква друга причина зад тази причина, която той посочва. Знам, че за някои това са бели кахъри, но на мен това ми е достатъчна причина за притеснение, защото не искам детето ми да е невъзпитано. Ще се радвам, ако други майки споделят опита си.

Благодаря!

Отговор:

Насочете вниманието си към обучение по ненасилствена комуникация (ННК). Говорите за детето си сякаш е на много по-голяма възраст и несъзнавано такива мотиви му поставяте. Всъщност поведението му си е доста типично за крехката му възраст. А вие, докато се учите да се свързвате с потребностите му и ги зачитате, докато поставяте спокойно граници на тантрумите (тръшканията) му, ще се учите на здраво свързване със собствените си потребности, уважение към тях/ към себе си, като по-малко ви е важно мнението на хората, защото собственото ви мнение за вас е достатъчно себеуважително и любящо.

Преминете ННК обучение- кратко е и ще ви даде много. Успехи!

Въпрос:

Здравейте…

Попаднах на няколко видеа – от Америка, предполагам.Става въпрос за справяне с тревожност, паник атаки и социална тревожност. Групови сесии.

Съществува ли такова нещо у нас. В София.

Отговор:

Не само, че съществува, но у нас се работи интегрално, смело и проникновено, с много обич и сърдечно свързване. Аз водя такава група 14-та година. Сега е спряна, но от есента вероятно ще продължи. Специализантите, които се обучават в обучението по Естествена Психотерапия (във фейс групата към която пишете), също водят силни и много добри групи.

Въпрос:

Здравейте,

Бих искала да посетя курса по Випассана, който предстои да се проведе в Троян през есента, но все пак искам и да чуя отзиви от вече преминалите през този ритрийт.

Благодаря!

Отговор:

Дава уникална възможност за дълбока работа по себе си. Силен допаминов детокс. Прониква от психиката в мозъка и поне два месеца след това се усеща един много по-спокоен, самообладан и уравновесен психофизиологичен фон, качеството на съня се подобрява. На дело се постига свързване между съзнанието и несъзнаваното, отелесено и приземено в тялото. Преработват се травматични паметови следи – колкото и докъдето стигне човек. При мен ми се вади целият живот като на длан. Вътреутробното развитие. Минали животи. Техниката е добра. Всъшност надхвърля сутра/ южния будизъм и навлиза в енергийните практики на северния, при това елегантно и работещо.

Дисциплината на ритрийта е много висока – мълчание, intermittent fasting 18 часа/ ден, пряка среща със собствените маладаптивности/ страсти/ страхове и възможност за работа по тях. Лекциите на запис на Гоенкаджи са силни. Хората, които посещават тези ритрийти, преобладаващо са готини – неслучайно са там, води ги зовът към свободата. Има и доста чужденци, които пътуват специално за работилниците.

На ниво философия понякога Гоенка е дразнещ с объркванията си по отношение на бхакти/ преданоотдадеността на Бога, но отвъд това е напипал много ядрено нещата.

Организаторите са супер точни и много сърцати хора – повечето от Варна.

При известен опит във вътрешния процес и работата по себе си, преживяването през тези 12 дни си е блаженство. Поне за мен е. Което не изключва нелеките опитности – част са, прегръщани са от присъствието на духа (equanimity).

Ако човек няма опитност във вътрешния път, може да е доста тегаво, но все се почва отнякъде…

Не бих препоръчал единствено при преживяващи психози и личностови р-ва.

Като цяло, вътрешният повик на духа води към подобни ценни ритрийти. Аз мисля да се включа на втория през септември. Ще ми е пети.

Успехи!

Въпрос:

Пред дилема съм

да остана да се грижа за децата;

да се върна на пазара на труда.

Обожавам децата си. Поставям техните нужди на първо място. Чуствам се добре с тях в игри и забави. Обгрижвам ги сама. Мъжът ми много ги обича, но наскоро смени работата си. Изключително натоварен е. Ние сме в хармонично отношения. Разпредели сме си задълженията. Рядко има кавги и напрежение между нас. Къде идват проблемите ми? Скоро приключва второто ми майчинство. Пред избор съм дали да се връщам на работа.

финансова гледна точка-няма да сме “богати”, но ще се справяме;

кариерно развитие-винаги съм била много амбициозна. Не съм на висока позиция, но имам доста години стаж и има самочуствие то, че си разбирам от работата. Обичам да съм сред хора. Стремя се да се усъвършенстват. Нескромно звучи, но имам самочувствието да изпълнявам и по-високи позиции.

грижата за децата- аз я поемем изцяло. След първото ми майчинство ни беше много трудно, защото детенцето ни много боледуваше. Сега това предстои по 2. Водене на лекар. Гледане вкъщи, докато се върнат на детска градина. Вкъщи е като лавина. Едното се разболее, до дни друго прихваща. Не спане по цели нощи. Колко адекватен можеш да си на следващия ден? А когато трябва да ги гледам двете и да работя? Не знам физически как ще се справя. Не пускам устройства. Знам, че много родители така се справят. Постоянни болнични също не са опция, защото не е коректно спрямо колегите. Не може задълженията в работен план да се прехвърлят и товарят върху другите, които също имат деца.

Въпросът е-мога ли да превъзмогна напълно себе си в името на това да гледам пълноценно децата?

Отговор:

Амбициозна сте, работи и развива ви се. Ако силово се потиснете в следващите десетилетия да сте единствено и само майка и домакиня, след време бихте съжалявала и обвинявала както себе си, така проективно и съпруга и дори децата си. С времето, когато децата поотраснат и са по-автономни, нещата ще се наредят – спокойно ще се развивате професионално. А дотогава ще балансирате. У дома, когато прецените обратно на работа, болнични не постоянно, но когато се наложи, помощ от ясли, детски градини, детегледачка, баби, когато може и мъжът ще се включва с тях, временно работата на половин ден… Доста черно-бялост има в мисленето ви. Или/ или. На практика са по-шарени нещата.

Не сте само вие в тази дилема. Ситуацията ви се определя както от характера и личните ви цели, така и от социалните порядки. За някои жени ролите на майка, съпруга и домакиня са изцяло удовлетворителни. За вас не. Търсите развитие. И не мислим: „Това е редно, другото не!“ – отвъд това сме. Социалните порядки – в едни по-патриархални държави мъжът работи,.жената ражда, гледа децата и дома. Такива общества просперират популационно. А в съвременните глобално миграционни условия, захранват тези другите, при които раждаемостта е ниска. Просто хвърлям трасираща светлина.

Ще намерите начина си, когато настройката ви е малко по-гъвкава и балансирана. Във вашия случай е такава, когато леко поразместите приоритетите си в посока предимство на децата пред работата. Това в известна степен, извън черно-белите залитания, както споменах. Тогава нуждата от жонглиране, понякога болнични и т.н. вече не дразни толкова, повече сте в женските качества на пластичност и умения за мултифункционална паралелност на ангажиментите. Женски качества и умения, които са дори невромозъчно базирани. Когато децата малко поотраснат, ще стане по-лесно в това отношение.

Въпрос:

Здравейте.Имам нужда от помощ.Аз съм майка на 15 годишен тинейджър,който е диагностициран с ОКР.Ходим на терапия почти година,пие антидепресанти и регулатори на настроението.Проблемът е ,че нищо не помага ,вкопчил се е в състоянето си и се бори с нас,вместо с него.Не намираме начини да го накараме да се лекува,т.е поне да изпълява това,което му дава психолога за домашна работа.Отлага непрекъснато,всичко му било трудно и голямо за преборване.Винаги има причина.Знам,че трябва сам да осъзнае нуждата от лечение,но не знам как.Изпробвала съм всичко ,което мога,но без резултат.За него аз и баща му сме враговете,а не ОКР.Не желае изобщо да се подхваща темата и да разговаряме.От октомври месец не е ходил на училище! И нищо не помага,Нищо!

Отговор:

Това, че нелеките медикаменти, които пие не помагат, плюс ползването на състоянието като щит срещу вас с таткото, говори доста. Казва, че зад окр-то му има масивно ядро от насъбрала се тревожност, над която то е само връхната видима част от нея. Тревожност, която насочва към (просто възможни хипотези) случвалото се в училището преди да спре да го посещава, към взаимоотношенията ви с мъжа ви, към приятелствата на сина ви или отсъствието им. Това, че размахва окр видимата част от състоянието като оръжие и щит при актуално нежелание за реално справяне говори за силни вторични, че и първични изгоди от поддържането му. „Ползи“, които психотерапевтът е нужно да прозре от какво го пазят всъшност в семейната ви система, училището, общуването му въобще – семейни и социални фактори, превърнали се във вътреприсъстваща в него тревожност, от която системата му се опитва да се изолира чрез окр видимото връхче.

За семейството ви, училището, опитите му да се сприятелява с момичета, приятелствата му и т.н. не знаем нищо. За да поиска да решава окр мигащата лампичка на психично-социалното си „табло“, е нужно да се проницае към какво в „двигателя“ на системата и взаимоотношенията води. Когато се адресира, се оказва че окр вече не носи печалба и с простички когнитивно-поведенчески, хипнотични, психотелесни и медитативни прийоми може да бъде преодоляно. Защото сега и засега е искано, щит е между него и вас, него и света, него и отношенията му, него и болката в него, която явно засега от никого не е виждана…

Успехи с намирането на силен в работата си психотерапевт!

Въпрос:

Здравейте! Имам въпрос по тема, свързана предимно с взаимоотношения. От терапевтичната работа, която съм свършил до момента установих, че съм шизоиден тип характер. На 30+ години съм и в общи линии винаги ми е било изключително трудно да създавам и поддържам какъвто и да е тип отношения. Имал съм 2 сериозни връзки в живота си, останалите опити за отношения приключват на изключително ранен етап. Трудно ми е по начало да срещна хора, с които да усетя взаимно привличане (от какъвто и да е характер), а и самото поддържане на връзката ми коства големи усилия. Въпреки, че съзнателно се опитвам да не бягам от конфликтни ситуации, се получава донякъде и стигам да момента, в който явно блокирам от натрупано напрежение и не мога да изразя какво чувствам и мисля. Дори и в по-стандартни и спокойни ситуации каквото и да е изразяване ми е трудно. С приятелствата е малко по-лесно, тъй като там контактът не е толкова интензивен, но също винаги съм имал големи трудности. Имам убеждението, че не съм способен да задържа какъвто и да е тип връзка, че имам много какво да предложа, но не е достатъчно и че нещо фундаментално е увредено в мен по тази линия. Колкото и да се опитвам да се запознавам с нови хора, се въртя в омагьосан кръг и имам чувството, че нищо не се променя. Пробвал съм и различни методи за работа с темата, но явно трябват още усилия и осъзнавания. Какъв тип терапевтична работа според вас е подходяща? Благодаря!

Отговор:

(1) Добре е, че питате, че търсите помощ. Полезно би ви било всичко, което ви води към себепознание и лекситимия. Към свързване на главата с тялото, на ума с емоциите и чувствата. Психотерапията правена интегрално, с цялата сплав от аналитичност, психотелесност и емпатия, е само единият от инструментите, които можете да ползвате. Други са обученията по емоционална интелигентност, по ненасилствена комуникация. Всичко, което свързва ума с тялото и емоциите ви. Съзнателно, разбира се. Кундалини йога, даоски практики, постоянно правене на задачите, дадени от терапевта ви за връзка с тялото и осъзнаване, че съдържа чувства и психика въобще. Осъзнаване! Разширение на съзнанието до тялото, до сензориката, която се оказва, че съдържа чувствата и емоциите. В началото на тази ви работа дори е нужно информационно запознаване с чувствата, виждането им в себе си и другите като мимика, телесни позиции. Знаене на видовете чувства, емоции и свързването им с телесните ви усешания.

Умения за вербално изразяване на тези чувства: освен чрез препоръчаната по-горе ннк, чрез писане редовно, писмен в началото разговор за емоции, свързването им с действията, стумулите от реалността, личните реакции. Опознаване собствените базисни вярвания не само интелектуално, а емоционално съдържимото в тях, в тялото.

Въобще, слизане от „камбанарията“ на главата в тялото.

От писмения обмен, постепенно това умение за вчувстване, себе и другопознание, се пренася в нормалните човешки разговори.

Нещо изключително работещо по отношение емоционалната интелигентност и емпатията: грижата за растения и животинче.

За това ще напиша по-специално в (2).

(2) Относно свързването със себе си и ролята на комуникацията с животинки и растения, с любов:

Ще разкажа през себе си. Преди време аз самият кой знае каква емпатия нямах. Така по-лесно се живее, не боли толкова. Но и много по-механично, „дървено“, без способност за истинско общуване в дълбочина и цялост освен с другите, и със самия себе си.

Живях извън България няколко години, където бях градинар. Отделно се занимавах и с кравичка, наоколо свободно си ходеха коне, имаше кучета, котки, природата бе изобилна: пуми, мечки, орли, стада сърни, муфлони, лосове,.есента милиони сьомги във всяко поточе, гората богата и гъста…

В началото на градинарстването ми и грижата за животинките всичко ми бе просто задължения. Копане, плевене, поливане, засаждане и грижа… След няколко месеца обаче започна да се случва нещо странно. Почнах да усещам растенията. Първоначално като съм наоколо им, после дори от разстояние. Дали са жадни, дали им е топло в оранжевията и искат да им се отвори, дали имат нужда от малко течен тор или не… Започнах да си говоря с тях, да обшувам като с живи същества, като с приятели. Защото са живи същества и са прекрасни приятели. Помнят, усещат „човека си“, общуват. Не с думи, а с фини потоци от емоции, чувства, енергия, химически вещества… Тепърва науката ще стига в дълбочина до този процес. В хода на това обшуване с растенията, станах по-чувствителен и към животинките. Там пък разликата от нас хората е минимална. Все е поток на живота. Сякаш тапа се отпуши в мен. Бликна емпатия. Тоест любов. Отвори ми се сърцето, душичката ми почна да „докосва“ другите отелесени такива душички пряко. Този процес после се задълбочи много повече в пси заниманията ми.

Ако човек не е градинар как? Ами има саксии с мушката, има чудесни котенца и кученца от приюти, чакащи отворените сърца да ги видят (едно-две, не събирачество от 30 в апартамент, това вече е патология).

Рудолф Щайнер дава подобен метод за работа по себе си. Той нарича това свързване с по-фините светове. Но те са в нас. Посява се семки от нещо. Дръвче. Успоредно с това и други семена. Грижи се човек за тях – сяда и медитира всеки ден пред тях, говори им, пее им, чувства разпукването им в пръстта. Когато покълнат, стихва ума и се свързва със сока им, с растежа, с осмозата, с движението на потока. Сприятелява се. Има си другарчета. Същото е с животинките – любяща дружба, разговор далеч отвъд думите, от сърце в сърце, от енергия в енергия, от поле в поле, от душа в душа.

Ето това е един природен метод за развиване на емоционалната интелигентност, на лекситимията и себепознанието не само от глава, а цялостно. Оттам и на другите. Оттам и разговорът с и за емоции става лесен и песен.

Плюс кундалини йога, даоските практики, курсовете за емоционална имелигентност, ннк, индивидуалната и груповата психотерапия.

Отвъд всичко това, по някое време все повече приятелско общуване. Със сърцати приятели. Защото с каквито се събере човек, такъв става…

Човек се развива, променя, тече. Работейки по себе си, версията ни след няколко само години има много малко общо с настоящата ни, в добрия смисъл.

Желая емпатия!

Въпрос:

Здравейте!

Пиша ви за съвет, свързан с един от родителите ми – баща ми. От няколко години изпада в депресивно състояние, изразяващо се в мълчание, затваряне в себе си, липса на желание за каквото и да е, притеснение на работното място, трудно взимане на решене… Посещавал е психиатър и е приемал медикаменти, оправял се е за 3-4 месеца и при настъплението на пролетта отново се връща в същото състояние. И така вече 3 години всяка пролет той е друг човек. Разговарям с него, че е нужно да посети психилог, но той категорично отказва. Състоянието описано от психиатрите като „депресивно“ му пречи на работното място, където той ходи със страх, че няма да се справи с нищо.

В търсене сме на специалист, който би му помогнал, но как да подходим към него, за да поиска сам среща? За него вариантът е „чудотворно хапче“, а към всичко останало е негативен.

Отговор:

Всичко описвано говори за ендогенна етиология на депресивното състояние. Тоест за депресия, идваща от телесни промени в неврохимията. Разбира се, добра насока е да си провери всичко по ендокринната система – на това вероятно ще склони. Сезонната повлияемост, възрастта – всичко насочва към ендогенност. Тоест баща ви е прав да разчита основно на медикаментозна подкрепа. Психотерапията тук е вторична. Разбира се, винаги е полезна, когато обаче е търсена. А вие не сте родител на родителя си. Това, което извън медикаментизната терапия в такъв случай помага, е многото движение, работата на открито, спортът, слънцето и водата, природата, интересът и практиката на медитация, молитвата и вярата, четенето на красиви, смислени и добросъдържателни книги, качествените приятели.

Това, че състоянието се обостря предимно напролет, чудесно може да се парира с качествен психофармак, който в останалите сезони да бъде минимизиран до поддържаща само доза. Тоест прогнозата е добра и справяне има!

Въпрос:

Здравейте,

Има ли сред вас, които общуват през деня повече с добри хора от колкото с лоши (сърдити, заяждащи се, обиждащи, правещи зли коментари). Как се изгражда кръг с позитивни хора, късмет ли е или може да се постигне? Хората на работа например не могат да се избират, освен ако не сменяш работата си докато не попаднеш в позитивна среда.

Днес например забелязах, че имах комуникация с около 10 човека, от които само 1 беше отзивчив и положително настроен. Останалите 9 направо ме изумиха. А с тези хора говоря всеки ден. Останалите, с които общувам по-рядко не ги отчитам дали са любезни или не. Най интересното е, че те помежду си като че ли си комуникират нормално, но ако аз участвам в разговора, все едно съм невидима. А се случва често да съм 3ти или 4ти човек на място, където се води разговор.

Знам, че някои имат лични проблеми и не са длъжни да са любезни когато им е облачно в живота, други не са възпитани и не знаят как да са любезни, трети не могат да контролират начина по който се държат, също така аз лично може би не съм симпатична на някои и т.н.

За себе си смятам, че съм усмихнат и ведър човек. Старая се да не показвам лошо настроение, когато не ми е ок. Но не умея да съм клоун и да се шегувам 24/7. Със сигурност има нещо в държанието ми, което поставя стена между мен и хората, но как да го променя?

Отговор:

(1) Има. Аз съм такъв. Чак се чудя с какво го заслужавам… Хората с които работя, са на близо 100% ултра готини, интересни, добри хора, с които общуването е много красиво. Но не са само те. Заобиколен съм на работа от много готини колеги от съседните офиси. Има една фирма за микробиология до мен – шефовете са баща и син, мултимилионери, но много на център, без излишно афиширане, без дуене, интелигентни хора. Момичетата, които работят за тях все едни хубавици,.наслада за естетическото чувство. Но това най-малкото. Освен това, над средно интелигентни, че и сърцати момичета. И не само те – от разни други офиси, за търговия с осветление .счетоводителки , фирми за реклама и какви ли не, все точни, много точни хора. Има едни персийци, с фирма за дрехи – уважителни, толерантни… Самият екип от мястото, където съм – много задружно, помагат си, помагаме си… Има един чешит, бат’ Жоро, с пиперлив език и мръсни вицове, цял живот бил началник/ полковник свикнал да командва, все да те захапе, да жегне през някоя тежка шега- ама и той, и жена му заедно с особеностите си, с добри сърца, обичат животните, хранят ги… Жената от фитнеса пък е цяло чудо – аз и викам, това не е просто фитнес, а фитнес с душа. И тя го прави такъв с огромното си сърце. С котето, което гледа и е част от душата на фитнеса, с градинката, която поддържа и дава красота на всички наоколо. Въобще наоколо ми много хора, всякакви характери, темпераменти. И все готини хора, наистина. С кривотийките и ръбовете си, ама кой ги няма…

Мисля си, че ако бях като преди задръстен от страхове, предубеждения, нямаше да видя красотата на тези хора наоколо си. Щях да пречупвам през страховете си от отхвърляне, да ми се струва, че не се вписвам и ме отхвърлят…

Защото виждаме през себе си и докъдето сме в себе си. Проектираме това, което е в нас. Ако имаме необработени сенки, наслагваме ги върху околните, виждаме ги през тях, държим се автоматично така, че да нагодим възприятието и общуването си към реализирането им… Като преработим страховете си и се появи в нас любов, смисъл, великодушие, през тях приемаме и виждаме хората наоколо си..Пак понякога мрънкаме и съдим, но по-малко и колкото повече трансформираме болките си и ги правим на смисъл, толкова по-малко съдим и даже се радваме на шареното богатство от лични особености на хората наоколо. Това не означава, че слагаме някакви розови очила. Виждаме и психопатията, и злобичката и сплетните и т.н. – обаче просто ги оставяме да ни заведат до адовете в нас, да ги прегръщаме и ставаме още по-дълбоки и истински. Ползваме всичко и всеки като учебни ситуации и учители. И е такова и са такива и е синхронично всичко и мъдър е животът в даването си на точните за нас хора и ситуации във всеки момент. Като сме в такива отношение, нагласа и постоянна практика, целият ни живот става на йога/ учебна практика. Както казах, променя се възприятието ни, ставаме по-самообладано центрирани и великодушни, осъзнаваме и обираме проекциите си, както и виждаме до какво в нас води взаимодействието с другите- малко по малко това става постоянна настройка в живота ни. Тогава виждаме другите през смисъла си, приемаме ги, учим се от всички, както и така се държим, че го създаваме наоколо си. Още няколко думи в (2).

(2) Горният подход не ни прави непременно някакви супер екстравертни бъбривци. Някой е, някой не толкова. Аз както съм, така и си имам много оловните и криви страни, че и проклетийките. Ама си ги знам, харесвам, приемам се с тях. Отвъд едната нормална любезност и социална дипломатичност, съм си това, което съм, не влизам вече в прекалено нагаждане, угаждане и стремеж на всяка цена да се впиша. И именно затова се вписвам, ама през реалния себе си, а не през очакванията си да задоволявам нечии очаквания (както и те моите) през себепотискане, не. Което вписване е лишено от очаквания на всяка цена да ме приемат. Аз се приемам и уважавам. Затова ме и приемат, достатъчно. Както и все по-малко съм в арогантната позиция да очаквам твърде от другите и да искам да са еди си какви си… Защото всеки е в процеса си. И доколкото уважавам и следвам моя, дотолкова приемам този на другите, без да им натрапвам малките си човешки „трябва“ над собствени нерешености…

А това усещане за невписана неприетост, за отхвърленост, дефектност и унижение – познавам го милиарди пъти в милиарди ситуации, дълбоко през себе си, през десетилетията на собствен гърч…

То ни води. Към виждане на парчетата в нас, които ние самите да обичаме и приемаме. Тогава не сме вече в онази нийди модалност, стабилни сме, нито прекалено очакваме от другите, нито им натрапваме прекомерно очакванията си, искайки несъзнавано те да решават нерешеностите ни…

Доколкото ние се приемаме и познаваме, дотолкова приемаме и другите и дори се радваме на шаренията им. Все повече ставаме от черни дупки на слънчеви извори. Именно защото обичаме бездните и кошмарите си. Затова и взаимодействаме с хубавините и кошмарите на другите с творческа съпричастност.

Слагам една силно психотерапевтична молитва в (3).

(3)

Господи, моля те направи ме проводник на Твоя мир;

при омразата нека давам любов;

при обидата – прошка;

при съмнението – вяра;

при отчаянието – надежда;

при мрака – светлина;

при тъгата – радост.

О, Божествени Учителю, благослови ме

не да търся утешение, а да утешавам;

не да бъда разбиран, а да разбирам;

не да бъда обичан, а да обичам;

защото давайки получаваме,

защото като прощаваме, биваме опростени,

и защото резонирайки със Себе си се раждаме за вечен живот.

Франциск Асизки

Въпрос:

Здравейте.Имам нужда от помощ.Аз съм майка на 15 годишен тинейджър,който е диагностициран с ОКР.Ходим на терапия почти година,пие антидепресанти и регулатори на настроението.Проблемът е ,че нищо не помага ,вкопчил се е в състоянето си и се бори с нас,вместо с него.Не намираме начини да го накараме да се лекува,т.е поне да изпълява това,което му дава психолога за домашна работа.Отлага непрекъснато,всичко му било трудно и голямо за преборване.Винаги има причина.Знам,че трябва сам да осъзнае нуждата от лечение,но не знам как.Изпробвала съм всичко ,което мога,но без резултат.За него аз и баща му сме враговете,а не ОКР.Не желае изобщо да се подхваща темата и да разговаряме.От октомври месец не е ходил на училище! И нищо не помага,Нищо!

Отговор:

Това, че нелеките медикаменти, които пие не помагат, плюс ползването на състоянието като щит срещу вас с таткото, говори доста. Казва, че зад окр-то му има масивно ядро от насъбрала се тревожност, над която то е само връхната видима част от нея. Тревожност, която насочва към (просто възможни хипотези) случвалото се в училището преди да спре да го посещава, към взаимоотношенията ви с мъжа ви, към приятелствата на сина ви или отсъствието им. Това, че размахва окр видимата част от състоянието като оръжие и щит при актуално нежелание за реално справяне говори за силни вторични, че и първични изгоди от поддържането му. „Ползи“, които психотерапевтът е нужно да прозре от какво го пазят всъшност в семейната ви система, училището, общуването му въобще – семейни и социални фактори, превърнали се във вътреприсъстваща в него тревожност, от която системата му се опитва да се изолира чрез окр видимото връхче.

За семейството ви, училището, опитите му да се сприятелява с момичета, приятелствата му и т.н. не знаем нищо. За да поиска да решава окр мигащата лампичка на психично-социалното си „табло“, е нужно да се проницае към какво в „двигателя“ на системата и взаимоотношенията води. Когато се адресира, се оказва че окр вече не носи печалба и с простички когнитивно-поведенчески, хипнотични, психотелесни и медитативни прийоми може да бъде преодоляно. Защото сега и засега е искано, щит е между него и вас, него и света, него и отношенията му, него и болката в него, която явно засега от никого не е виждана…

Успехи с намирането на силен в работата си психотерапевт!