„Който ви клевети и очерня, на себе си взема греховете Ви, а Вас чисти!“
Учителят Беинса Дуно
Клеветникът не понася собствените си неприети импулси: завист, вина, агресия, малоценност. Те са „лошият обект“ отвътре му. Импотентен дори да ги види, камо ли да ги съдържи и интегрира, той ги евакуира навън, като ги приписва (проективно идентифицира) на другия. Психиката си казва: аз съм чист, злото е в теб. Така се ражда обезценяващото очерняне.
В този акт обаче се случва парадоксът, за който говори Беинса Дуно. Проектираният материал остава психологически собственост на проектиращия. Такъв „цапа себе си“, защото затвърждава примитивната си позиция, поддържа разцепването си от интеграцията с любовта и блокира развитието си към цялостност. Всяка клевета е автопортрет на Дориан Грей, нарисуван несъзнавано и лъсващ в пространството за виждащия.
Оклеветеният, ако не влезе в същата игра, се „чисти“. Не от повърхността на някакъв човешки моралец, а структурно. Дълбоко. Той става контейнер, в който чуждият непоносим афект се разкрива като чужд. Събудената собствена болка от очернящата атака се ползва за психотелесно, прагматично осъзнаване на най-дълбоките собствени страхове, до които така се отваря пряк достъп, за да бъдат трансформативно процесирани до още по-дълбока стабилност и присъствие на духа. Ако запази граници и не интроектира проекцията, а просто я ползва за себезаздравяване, тя се връща към източника си. Equanimous mind, самообладание. Това е движение от параноидно-шизоидната към по-зрялата депресивна и интегрална позиции, където реалността се вижда по-цялостно и ясно.
Затова фразата на великия Учител не е утеха, а психосоциален закон. Клеветата не унищожава обекта си, а показва къде е заседнал този, който я произвежда. А чистотата и освобождението, към които насочва мъдрецът, не идват от реактивно-импулсивна защита, а от способността да не носиш това, което не е твое.
Горното е аналитично осветляване. Трансперсоналното е далеч по-директно, през причинно-следствената закономерност и житейската синхроничност. Наранява ли, принизява ли те някой неправомерно, кредитира те, а теб прави по-богат на заслуги. Но, този текст е посветен на обектно отношенческата призма, до която ще се огранича.
„Когато видя същества, лоши по природа, притиснати от голям грях и порок, да се отнасям към тях като към нещо скъпо, сякаш съм открил безценно съкровище!… Когато някой поради завист ме обижда или клевети, да посрещна това със спокойно съчувствие и великодушно да му предложа победата!… Когато онзи, към когото съм се отнасял с голяма надежда, ме нарани много силно, да гледам на него като на върховен Гуру, изпращайки благополучие и щастие на него и всички чувстващи същества.“
Част от „Осем строфи за трениране на ума“, Лангри Тхангпа, XI век, Тибет
През обектните отношения този текст описва радикално зрял начин на работа с вътрешните и външните обекти, който стои далеч отвъд морализма и още по-далеч от мазохистичното примирение.
„Лошите по природа“ тук са носители на масивно проективно натоварване. Те действат от разцепена психика, доминирана от примитивен вътрешен обект, изпълнен със завист, агресия и себеинфлация. Когато животът те срещне с такива, умението да ги преживееш като „скъпо съкровище“ не е романтика, а мощен процес по съзнателно и мъдро самообладание. Това означава, че си достатъчно цялостен, за да използваш проекцията като материал за осъзнаване, а не като повод за ответна атака. Другият става огледало, не враг. Не само от прочетени теории от главата, а от преживелищност познаваш неслучайната синхроничност на житейския учебен процес.
Да предложиш „победата“ на този, който те клевети, е отказ да влезеш в проективна идентификация. Ако отвътре си твърде се бориш, несъзнавано се съгласяваш и приемаш наложения ти лош обект, идентифицираш се с него и започваш да го играеш. Ако не се бориш, проекцията няма къде да се закачи и се връща в източника си. Това е чиста работа по контейниране в смисъла на Бион, отвъд терапевтичния сетинг, в самия живот.
Най-дълбокият момент е третият. Онзи, на когото си се доверил искрено и дълбоко, те наранява. Човекът, за когото си разтворил сърцето си, активира най-ранните ти обектни травми. Защото не е случаен друг, не е просто някой, а заместител на първичния обичан обект, който предава и разочарова. Тук обикновено психиката се разпада в омраза, отмъщение или депресивен срив. Да го видиш като „върховен Гуру“ означава, че депресивната позиция уверено прераства в цялостна (В Естествената психотерапия постулираме трета позиция на зряла цялостност). Обичащият и наранилият обект вече са един и същ. Няма нужда от разцепване, няма нужда от унищожение и въздигане, от инфантилни ад и рай.
Това, което описва Лангри Тхангпа, е отказ от инфантилната фантазия за „добри обекти без сянка“. Другият не е длъжен да бъде спасител, родител или гаранция за смисъл. Когато тази илюзия падне, болката се превръща от раздрана рана в учител.
Това не е подход за неинтегрирана психика. Мощен е и изисква сериозна съзнателност. На по-ниско ниво на съзнателност и по-ранен етап от пътя по оцялостяване, опитите за подобна истинна нагласа водят до самоунищожение и псевдо духовност. Смиреното ползване нападението като материал за себетрансформация се извращава до примиренчески мазохизъм, а приемането до бягство в позитивна байпасност
Тук говори ум, който вече може да понася амбивалентността, загубата, агресията и ласкателствата, без да рухва или се въздига. Само тогава съчувствието не е невротичен защитен механизъм, а израз на вътрешна сила, идваща от цялостност.
През визията на развиващото се съзнание, това е преминаване от свят, пълен с врагове и спасители, месии и сатани, към свят от реални хора: несъвършени, нараняващи и обичащи, и наранявани и обичани. И точно тук започва истинската свобода. Една житейска диалектика, която от теорията на тезата и антитезата, надхвърляни от синтезата, преминава в отелесената човешка динамика.
„38. Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. 39. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. 40. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. 41. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. 42. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем.* *43. Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“.* *44. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят,* *45. за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни.* *46. Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите?* *47. И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?“
Матей, 5-та глава
През обектните отношения това е манифест за излизане от примитивната психична икономика на огледалното отмъщение и влизане в зряла, интегрална позиция.
„Око за око“ е законът на примитивната и характеропатната психика. Това е свят на разцепени обекти, където злото се преживява като идващо отвън и трябва да бъде върнато обратно със същата или по-голяма сила и злост. Ако ме нараниш, ти ставаш лош обект, който трябва да бъде унищожен или наказан. Това е разцепена, нарцистично-параноидна позиция в чист вид. На пръв поглед справедлива, но напълно блокираща достъпа до любящия смисъл.
Когато Христос казва „не се противете на злото“, не подканва към пасивност. Социалното поведение е адекватно на ситуацията. Подканва към надрастване на проективната идентификация. Ако отговориш със същото, приемаш ролята, която агресорът ти налага. Ставаш носител на неговия непоносим вътрешен обект. Когато „обръщаш и другата страна“, ти отказваш да влезеш в сценария. Агресията остава негова. Психологически това е радикално запазване на граница, не нейното разрушаване.
Да дадеш и горната дреха, да извървиш втората миля, не означава да влезеш в сервилно робка позиция и да се обезцениш. Означава да излезеш от позицията на жертва, която се моли за минимално възстановяване на статуса си. Ти действаш от изобилие на вътрешен обект. На сигурност. Който има вътрешна сигурност, не се вкопчва в символичните си „дрехи“. Който няма, воюва за всяка кръпка.
Любовта към врага е най-висшият тест за интеграция на амбивалентността. Врагът е този, който носи всичко онова, което несъзнавано психиката най-много иска да изхвърли навън. Да го обикнеш не значи да одобряваш нагласите и поведението му. Значи да издържиш факта, че злото не е само „там“, а и потенциално „тук“. Под носа ти, в теб. Това е интегралната позиция в зрялата ѝ форма, където добрият и лошият обект са един и същи човек, един и същ свят. Философията облича такова разбиране в понятието диалектика. Психоанализата го въплътява от теорията, дълбоко в психичния процес. Естествената психотерапия го практикува практически.
„Бъдете синове на Отца“ психологически означава идентификация с функцията на контейниране. Отецът не разцепва света на достойни и недостойни, а обхваща целостта. Слънцето и дъждът са метафора за безусловната психична наличност, която не зависи от поведението на обекта. Това е вътрешният родител, който вече не наказва, а безусловно поддържа живота.
Финалът е безпощаден. Ако обичаш само тези, които те обичат, ти не си излязъл от нарцистичния или невротичния кръг. Това е любов по договор и търговска сделка, далеч от същината на зрялата любов. Истинската любов започва там, където обичащият вече може да обича дори въпреки. Или по-скоро, заедно с.
И за да стане по-ясно, уточнявам. Става дума за вътрешно възприятие и процес. Социалното присъствие, граници и дела, са съответни и адекватни!
„…и прости дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си!…“ из „Отче наш“ молитвата.
През обектните отношения тези ключови слова са формула за психична здраве.
„Дълговете“ са неизплатените афективни сметки към кредитора на живота. Задържаната агресия, обидата, очакванията, че другият е трябвало да бъде повече родител, повече партньор, повече подкрепящ, завистта, принизяването. Всеки такъв дълг е вътрешен обект, натоварен с претенции. Смазва отвътре като банкова търговска записка: „Ти ми дължиш!“ Докато не се научиш да пускаш, процесът остава прикован към длъжника.
„Както и ние прощаваме“ не е условие, а закон на психичната динамика. Ключов закон, поставящ локуса на себевладеенето в ръцете на свободната воля. Неспособността да простиш навън означава неспособност да простиш навътре. Ако вътрешният родител е наказващ, вътрешният Бог е суров. Ако вътрешният обект е отмъстителен, прошката отвън става невъзможна. Тогава вината и обвинението не се надрастват, а се въртят в затворен кръг от брат, наказващ брата и обратно.
Прошката е вътрешен акт на възстановяване любовта. Защото от нея идва, един от дериватите ѝ е. И докато вътрешно прощаваме, социално сме адекватни, каквото и да означава това в конкретните ситуации.
Прошката не е оправдаване несправедливостта или безотговорността. Не е и забрава. Отказ е от фантазията за възстановяване на миналото. Психично това е пускане на илюзията, че другият е можел да бъде различен. Когато простиш, ти не освобождаваш само длъжника си. Освобождаваш себе си от арогантната роля на вечен кредитор. Излизаш от надменната позиция отгоре и освобождаваш самия себе си.
Молитвата сочи към дълбока симетрия. Какъвто е вътрешният ти свят, такъв е и преживяваният Бог. Ако вътре живее старозаветен/ характеропатен обект, който държи сметка на всяка цена, външната реалност ще се преживява като безмилостен съд и разплата. Ако вътре има капацитет за прошка, реалността става любяща, приветлива и развиваща, а не наказваща.
В обектно-релационен смисъл това е преход от свят на задлъжняла параноидност, вина и надменното „Така трябва!“, към свят на смисъл и здрава отговорност. Дългът казва: „Ти ми взе, длъжен си ми!“. Прошката казва: „Случи се, боля. Това вече не управлява живота ми. Бих се радвал на реципрочност, но в себе си не завися от това!“
Затова тази строфа от „Отче наш“ е толкова опасна за егото и толкова освобождаваща за зрелостта на цялостната личност. Защото изпълнена, руши скритата зависимост от миналото. И точно там започва вътрешната свобода, за която говори юдейският мъдрец.
И няколко финални думи за прошката. В съвремието ни объркването на един създател на система по темата нанася немалки щети. Прошката няма общо с арогантно-мазохистичната, надменно-унижената динамика. Една изключително смирено провеждаща любовта вътрешна позиция е, а социално е съответно адекватна. Не е просто казване. Процес е, често минаващ през етапите си на осъждане и гняв, докато стигне до здравостта си.
„*19. Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат;* *20. но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат;* *…* *24. Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона. ** *25. Затова казвам ви: не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?* *26. Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?* *27. Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?* *28. Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат;* *29. а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях;* *30. и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!* *31. И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем?* *32. Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това.* *33. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.* *34. И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му.”
Матей, 6-та глава
През обектните отношения този текст описва избор между два вътрешни господаря, два типа базова привързаност и два начина, по които психиката се опитва да се чувства сигурна.
„Съкровищата на земята“ са заместващи обекти. Те не са просто пари, вещи,власт или статус, а външни носители на сигурност, които компенсират дефицити във вътрешния обект. Когато ранният обект е бил непоследователен, студен, нараняващ или непредсказуем, психиката се научава да складира сигурност отвън. Колкото повече притежавам, толкова по-малко ще ме боли. Уж. Защото никога не стига, а материалните компенсации без осъзнаване и рюбота по вътрешните липси, единствено ги увековечават и правят още по-зейнали. Външните обекти са по дефиниция разрушаеми. Затова тревогата никога не спира, а придобиването на още и още никога не свършва. Защото за разлика от преходния обект, заместващия отдалечава от реалните потребности и от незадоволени процепи, ги превръща в кратери.
„Съкровищата на небето“ са вътрешно интегрираните обекти. Интроектираният вътрешен родител, който е надежден, поддържащ и достатъчно добър. Такъв обект не може да бъде откраднат, защото не е външен. Не ръждясва, защото не зависи от „ветровете и дъжда“ на повърхностните социални и битови променливости. Емоционално небето е стабилна вътрешна база, от която човешкият процес може да функционира без постоянната невротична, свръхконтролираща и ужасено-тревожна проверка на реалността.
„Не можете да служите на Бога и на мамона“ в обектно-отношенчески смисъл означава: „Не можете да имате два първични обекта. Или вътрешната ви сигурност идва от любов и смисъл, или идва от страх, власт и компенсаторно притежание!“. Опитът да се държат и двете води до вътрешен конфликт, хронична амбивалентност и изтощение. Мамонът изисква непрекъснато, ненаситно доказване. Бог не го изисква, но се проявява през преживяване на сигурност, наситено доволство, безгранично богатство и вдъхновено очарование от малките ежедневни мигове, така превърнати в свещени.
Когато Христос казва „Не се грижете!“, не говори за бягство от реалността, а диагностицира тревожната привързаност. Постоянната грижа за утре-то е психичен маркер, че вътрешният обект не се преживява като надежден. Прекомерно тревожната грижа не захранва живота, а го контрахира. И колкото повече се опитваш да се погрижиш чрез невротичен свръхконтрол, толкова по-силен става страхът от загуба.
Образите на птиците и криновете описват състояние на базисно доверие. Не става дума за инфантилна наивност, а за дълбоко интернализираното преживяване, че светът не е само враждебен, а в същността си е любящ, каквото и да се случва отвън.
„Първом търсете царството на Бога!“ означава: първо интегрирайте вътрешния си център. Царството Божие не като външно място, а като структурно ядро на психиката, в което водещ е смисълът, а не характеровата параноя или невротичната тревога. Когато това ядро е налице, външните нужди се задоволяват по-лесно и са естествено простички, защото вече не носят функцията да спасяват от несигурността.
„Не се грижете за утре!“ е отказ от инфантилната невротично-пожелателна или мегаломанно-параноидна фантазия за тотален контрол. Утрешният ден плаши само когато човешкият процес не вярва, че ще има с какво да го посрещне вътре в себе си. Зрелият аз може да понесе несигурност, защото носи вътрешна опора.
„Не се грижете за утре!“ в никакъв случай не е призив към бедност или безотговорност. Покана е за смяна на източника на сигурност. От външните, крехки обекти към вътрешната, жива свързаност и единство с любовта. Затова думите на Исус Христос звучат толкова радикално. Мощно разклащат човешките илюзии и предлагат не утеха, а вътрешна свобода. И вече 2000+ години, а не само, че не са разбрани, а понастоящем „християнският“ свят масирано ги отхвърля през невежеството си и дори нарича света си пост-християнски.
„Не се грижете за утре!“ е вътрешна позиция на доверие и сигурност. Което никак не изключва адекватния социален живот – работа, бизнес, кариера и развитие.
„*“1. Не съдете, за да не бъдете съдени;* *2. защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.* *3. А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?* *4. Или, как ще кажеш брата си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда!* *5. Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си.”
Матей, 7-ма глава
През обектните отношения този текст е хирургически точен разрез на механизмите на проекцията, проективната идентификация и моралния садизъм на формирането на реакция.
„Не съдете“ не е етичен апел, а предупреждение за психична автокатастрофа. Когато някой съди, активира собствения си вътрешен наказващ обект. Същият този обект не остава навън. Той се връща като вътрешен съдия, който започва да мери, наказва и мъчи самия съдник. Затова „…с каквато мяра съдите, с такава ще бъдете съдени!“. Не от Бога, а от собствената си вътрешна структура.
Съденето е автоматичен начин на примитивната психика да се освободи от непоносим материал, евакуирано „изсипван“ в ти обекта. Това, което не мога да понеса в себе си: завист, агресия, слабост, алчност, проективно го идентифицирам в другия. Така се ражда горделивата илюзия за морално превъзходство. В обектно отношенчески план това е класическа невротична проекция, а при присъствието на по-атавистични механизми (отричане, разцепване…), проективна идентификация. Другият сякаш започва да носи това, което аз отказвам да видя в себе си.
Сламката и гредата са неравнопоставени обекти. Сламката е дребният дефект, който ме дразни, защото резонира с моята несъзнавана греда. Гредата е масивният, непризнат и отречен зад разцепване вътрешен обект, който замъглява зрението. Докато гредата е там, човекът реално не вижда. Той реагира импулсивно-защитно, морализира от невротично до характеропатно, поправя външния обект, но не разбира и не вижда самия себе си, оттам и реалната външна ситуация, активно приписвайки ѝ собствения си вътрешен ад и превръщайки я в такъв.
„Лицемерецо“ не е обида, а диагноза. Лицемерието не е само изкусна лъжа към другия, а разцепване вътре в психиката и интензивно самозалъгване. Една част се преживява като добра, чиста и праведна, а другата се изхвърля и бърше навън, за д ане бъде видяна отвътре. Докато това разцепване е активно, помощта към другия е невъзможна. Тя винаги ще бъде контрол, не грижа. Власт, а не любов.
Ключът е в реда. „Извади първом гредата от окото си“. Това означава интеграция на сянката, признаване на собствената агресия, ограниченост, завист, ревност, страх и несъвършенство. Едва тогава се появява способността за реална помощ. Не отгоре надолу, а от човек към човек.
В обектно-релационен смисъл този текст описва прехода от нарцистична към невротично-депресивна позиция. Там, където егото вече може да удържа противоречията, вината и собствената си ограничена слабост, без да се дезинтегрира. Само от това място израства съчувствието, което не унижава, а обича.
„*12. Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците.“
Матей, 7-ма глава
През обектните отношения тези думи са формула за психична зрялост, а не морална врата в полето на човешкия социален закон.
Златното правило не казва „Бъди добър!“, а „Разпознай себе си в другия!“. В примитивната психика другият е или нарцистично средство, или параноидна заплаха. Отношението е асиметрично. Аз искам, другият трябва и ми е длъжен. Тук Христос предлага радикална симетрия на обектите. Това, което искаш за себе си, признаваш като валидна потребност и у другия. Това е излизане от нарцистичната позиция, в която само моят вътрешен свят има значение. Поглед през очите на любовта е. Само през такава визия имаме здрав човек, общество, управници, държава.
Психодинамично това означава, че вътрешният обект е достатъчно стабилен, за да позволи емпатия без разтваряне, а със стабилна азова цялост и граници. Мога да си представя какво е за другия, без да губя себе си (Theory of mind). Това е белег на интегриранa, цялостна личност, която вече не се защитава чрез контрол, власт, манипулация или морално-нарцистично превъзходство.
Фразата „каквото искате да правят вам“ предполага контакт със собствената нужда. Не с идеализираната нарцистична представа как трябва да бъда третиран, а с живото усещане за болка, уязвимост, уважение, граница, грижа. Ако не знам какво искам, ако съм отчужден от собствената си уязвимост, правилото се превръща в куха норма. Тогава и да „правя добро“, е механично, без любяща свързаност и осъзнаване единството, често натрапчиво, нарушаващо границите или властно контролиращо, през собствена изгода.
„Същото правете и вие“ не е имитация, а вътрешно съгласуване. Аз действам спрямо другия така, както бих искал да бъда третиран в собствената си уязвима слабост. Това е отказ от сценарии, в които използвам другия, за да лекувам собствените си невротични или характеропатни дефицити.
„Защото това е законът и пророците“ означава, че цялата етика се свежда до едно психично умение: способността за реципрочност. Не симетрия на действията, а симетрия в човечността. Там, където другият престава да бъде нарцистично-параноидна или невротична функция и става субект.
В обектно-релационен план това е белег за преминаване в депресивната позиция в нейния зрял вариант. Добър и лош обект са интегрирани. Азът знае, че може да наранява и да бъде наранен. Оттам се ражда мярката, не от правила, а от осъзнато отношение.
Затова думите на Христос не звучат като заповед, а като рецепта за здраве. Когато можеш да живееш така, външните закони стават излишни. Защото имаш ориентирите на вътрешната си жива етика и красива естетика. А когато не можеш, никакви закони не помагат.
„*13. Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях;* *14. защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.“
Матей 7-ма глава
През обектните отношения този текст говори за разликата между лесния път на защитите и трудния път на психичното съзряване.
„Широките врата“ са всички примитивни решения, които психиката прегръща радушно, поради факта, че дифолт патерните на статуквото изискват най-малко съпротивление, а съзнателният процес е труден, болезнен и истинен. А истината за себе си не е лесна за понасяне от инфантилно-патологичната характерова органзация. Проекцията, обвинението с изнасяне отговорността навън в другостта, отмъщението, сливането, бягството в идеологии, морализмът или духовните клишета. Те са широки, защото освен, че са лесни за индивидуалната психика, са колективни и автоматични, споделяни са от масите. И поради това, сякаш нормални. Не изискват вътрешна работа. Достатъчно е да посочиш другия като виновен, да се слееш с тълпата или да се скриеш зад „правилната“ кауза, удобно посочена от силния на деня. В обектно отношенчески смисъл това е живот, воден от външните обекти и защитните структури на стадното „мислене“, което временно намалява тревогата, но в дългосрочен план води до увековечаване на характеровия примитивизъм и отдалеченост от смисъла да си съзнателен човек.
„Погибелта“ не е наказание, а резултат. Това е психичната смърт, в която индивидът никога не става автономен, а остава зависим от външните регулатори. Защото няма тези на вътрешната цялостност, конвергирана около любовта. Човек може да е социално успешен и вътрешно опустошено кух в разцепването си от любосмислието. Това е широкият път.
„Тесните врата и нагорният път“ са болезнено лични. Те изискват да се осмелиш да се оголиш, да останеш пред самия себе си по душевна искреност. Да се откажеш от илюзията, че другият е източникът на твоето страдание. Да понесеш вината, загубата на илюзията за нарцистична омнипотентност, амбивалентността на вече вижданите и непроектираните навън, но диалектично обгръщани собствени конфликти. Това е пътят на невротично-депресивната позиция в нейния зрял смисъл, където доброто и злото не са разделени между хората, а съжителстват вътре в един и същ обект. Процес водещ до третата, зряло интегралната позиция на съзнателния ученик на смисъла.
Тесният път е „стеснен“, защото не допуска излишен товар. Не можеш да минеш с фантазии за величие, с нарцистични оправдания или с параноидни проекции на вина и завист. Трябва да се смалиш до истината за себе си. Смирено. Честно. Искрено. Това не е лесно и затова малцина избират нагорния път на ученика. Повечето предпочитат страданието, което познават, пред свободата, която плаши с отговорността си.
„Който води в живота“ означава психична виталност. Живот, в който Аз-ът е свързан, способен да обича без фузия и да се отделя без разрушение. Това не е маниен екстаз, а дълбоката устойчивост на зрелостта. Не шумната байпасна „духовност“, а тихата вътрешна опора на трансформативното удържане/ контейниране.
През обектните отношения този текст не дели хората на висши избраници и низши погинали. Не. Просто описва два начина на функциониране. Единият, който се крепи на примитивните защити и психологията на тълпата и другият, който се ражда от самостоятелно поетата, съзнателна вътрешна отговорност.
Затова думите на Исус Христос звучат толкова стряскащо ясни. Защото не обещават лесен живот, а истински. Както казва Морфеус от филма „Матрицата“: „Всичко, което мога да ти предложа, е истината и нищо повече!“
„*24. И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък;* *25. и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък.* *26. А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък;* *27. и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването й беше голямо.* *28. И когато Иисус свърши тия думи, народът се чудеше на учението Му,* *29. защото Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците и фарисеите.“
Матей, 7-ма глава
През обектните отношения този завършек на Проповедта на планината е описание на разликата между интроектираната мъдрост на зрялото и дълбоко самообладание и празната нарцистична идентификация.
„Да слушаш и да изпълняваш“ не значи да се подчиняваш робко, а през доверие в пътя си да превърнеш посланието на думите във вътрешния си, реален структурен интегритет. Камъкът е интегрираният, цялостен вътрешен обект на любовта. Това е преживяната истина, преминала през тялото, афекта и реалния избор. Такава истина вече не е идея, идваща от главата а психотелесно и преживелищно осезавана опора, актуално удържаща социалните и междуличностови бури. Къщата, построена върху камък, е индивид с вътрешна консистентност между думи и дела. Той може да бъде атакуван от реалността, може да загуби, да се провали, да преживее явна или прикрита агресия, без да се разпадне, защото не се държи само на външните регулатори, а стъпва на стабилната си вътрешна база.
Дъждът, реките и ветровете, са неизбежните психични бури. Фрустрацията, изоставянето, срамът, вината, агресията, загубата и смъртта. Те идват при всички. Разликата не е в това кой ще бъде пощаден и спасен, а кой погубен отвън. Разликата е в това кой има стабилна носеща функция в ядрото си, защото се е осмелил да извърви тесния път по интегритета си. Когато вътрешният обект е стабилен, бурята не унищожава, а калибрира и още заздравява.
Къщата на пясък е човек, изграден от фантазно-невротични и инфлирано нарцистични идентификации, не от истинска интеграция. Човекът е чул думите, дори може да ги цитира, но не ги е превърнал в част от себе си. Такъв живее във вътрешен свят, пълен със заемни обекти, морални лозунги, духовни байпасни идеи, които обаче не издържат на контакта с истинската житейска болка. Пясъкът е всичко, което изглежда твърдо, докато отвъства налягането на напрежението. При първия истински конфликт структурата се срутва, защото няма вътрешен център.
„Глупостта“ тук не е липса на повърхностен интелект (IQ), а липса на вътрешна работа. В обектно-отношенчески смисъл това е отказ от трансформативен процес. Човекът остава на нивото на фалшивия си аз, който знае правилните думи, но е лишен от диамантената вътрешна опора на присъствието на духа. Затова срутването е „голямо“. Колкото по-горделиво високо е построена фасадата, толкова по-болезнено е рухването.
Финалът за властта е ключов. Народът усеща, че Христос говори не от зазубрени цитати, а от интеграцията си. Властта тук не е институционална „бухалка“, а психична оцялостеност. Това е авторитетът на човек, който живее това, което казва. Такъв глас не влиза през ушите, а директно в ядрото и сърцевината на слушателя.
През обектните отношения този текст затваря кръга. Не е достатъчно да имаш правилни идеи. Ако не станат камък вътре в теб, те остават пясък, който първият по-силен вятър разпръсква. А животът, без изключение, ще провери основите ти. Защото това му е работата и такъв е естественият порядък на нещата.
„*21. Друг пък от учениците Му рече: Господи, позволи ми, първом да отида и погреба баща си.* *22. Но Иисус му рече: върви след Мене и остави мъртвите да погребват своите мъртви!“
Матей 8-ма глава
През обектните отношения това е един от най-резките текстове за разграничаване между живата връзка и мъртвата лоялност.
„Погреба баща си“ на психично ниво не е просто биологичен акт. Това е символ на първичния обект, на родителската интроекция, на дълбоката вътрешна обвързаност с миналото. Бащата тук е носител на закона, дълга, идентичността, наследените очаквания на традицията. Да го „погребеш“ често означава още веднъж да му служиш, да затвърдиш вътрешната зависимост, да останеш в ролята на синовна сляпа лоялност на човек, който не може да тръгне по своя си индивидуационен път.
Отговорът „остави мъртвите да погребват своите мъртъвци“ е психологически безпощаден. „Мъртвите“ не са физически починалите, а онези вътрешни обекти, които не са живи отношения, а автоматизми, статукво, социалните интроекти на едно не особено здраво общество, от което ако бъдеш нагодено адаптирана част, не говори особено добре за собствената вътрешна автономност и цялост. Това са хора и вътрешни фигури, които функционират по инерция чрез сляп дълг, вина и традиция, без присъствие на смислен собствен избор. Те могат да поддържат ритуала, но не могат да дадат вътък, ядро и живот на живота.
„Върви след Мен!“ в обектните отношения означава: смени централния си вътрешен обект. От почетения и обичан родителски и социален интроект към живияпринцип на смисъла. Това е болезнено, защото изисква символична смърт на стария аз. Не отричане на бащата, напротив – уважение и благодарност. Просто отказ той да бъде върховният вътрешен господар при поставяне спокойни граници и тръгване по собствения път. Докато това не се случи, човек не следва път, а сценарий. И си остава инфантил, дори на 100 год.
Тук няма призив към безчовечност. Има радикален разрез между любов и сляпа лоялност. Истинската връзка с родителя става възможна едва когато човек се освободи от вътрешното му господство. Което минава през приемането му какъвто е при оттегляне претенциите, с искрена благодарност за живота. Иначе траурът никога не свършва, сепарацията не се случва, защото сянката на родителя остава като командващ обект вътре в психиката.
През обектните отношения това е текст за индивидуация. За излизане от симбиотичната връзка или авторитарната привързаност към първичния обект. За преминаване от живот „по наследство“ към живот „по избор!“.
Затова думите на Месията звучат толкова скандално и бунтовнически. Какъвто е и целият Му живот, междувпрочем. Те разрушават илюзията, че можем да влезем в живия път на ученика в земната школа, без да оставим мъртвите вътрешни господари зад себе си. Което потретям, е акт на дълбоко уважение и обич!
…
Орлин Баев