(Терапевтично писмо на Л.)
Моля се Паля поредната свещичка и се моля.Като в Малката Кибритопродавачка,но не е клечка а свещ за да има пламък и светлина.Моля се,но не знам за теб или за мен.Коя съм аз ?Не се познавам.Гледат ме в огледалото две очи и се чудя твоите ли са или моите.Моите са защото текат сълзи от болка.Това е моята болка не твоята, защото се засилва при думата-мама.Пусто е.Празно е.Но в тази болка има и облекчение.Защо ли? Облекчението идва от раздялата, която просто дойде.Коя съм аз не знам.Остави ти в мен като лекарство със депо ефект нещо което не е мое.Защо точно в мен? Защото бях най-малката от три сестри, недоносената ,излишната.С мен и без мен все едно.Ти искаше мамо да бъда момче,за да се харесаш на татко, да му угодиш.Но това е твоята болка, не моята.Може би те разочаровах. Но това е твоето разочарование, не моето.Помня как ме учеше, че любовта се заслужава.Като ме насилваше да ям супа със спанак докато сълзите се стичаха в чинията.Как ме караше да лъжа за да излезеш ти невинната.Разбрах как да те защитавам от татко, като заставах между вас плачейки и треперейки от страх, превръщайки се във ваш спасител.Научи ме да мразя лелите си, защото ти беше добрата.Всеки ден виждах битките, скандалите и войната, която преносохте в мен.Тихата война която сега живее в мен.Сега аз се боря със себе си.Помня как не говореше с мен по цял ден,а вместо думи използваше щипане.Това е твоята омраза, не моята.Наричаше ме златна рибка, защото според теб получавах всичко, което пожелаех.Това е твоята завист, не моята.Разбрах, че трябва да бъда подлога за хората за да бъда приета.Това е твоето унижение,не моето.Колкото повече търпях, толкова повече се превръщах в твоя герой.Само тогава заслужавах и още повече търпях и пак и пак.Знаех, че трябваше да чакам за да бъда щастлива чак когато порасна, като изчакам щастието на другите.И така растях и чаках ,растях и чаках, но щастие не идваше.Помня как докато татко ме биеше и влачеше по пода пред собственото ми дете,ти миеше чинии и се правеше, че не забелязваш.Учеше ме как да прося уважение от хората, защото не го заслужавах.Това е твоето неуважение, не моето.Приех тези неща за чиста монета и сега безропотно ги прехвърлям върху моето дете.Но разбрах,че не всеки родител си обича детето.Знам,че и с тебе са постъпвали така, но това е моят живот,не твоя.Аз те обичах,защото ти вярвах, че това е за мое добро.Беше първа и за доброто и за лошото.Благодаря ти за грижите, животът който ми даде.Ти беше човекът,който плачеше заедно с мен докато се развеждах.Помагаше ми да отгледам детето си.Дойде в болницата, когато ме оперираха от апандисит, когато раждах, когато бях с пневмония, когато бях с ковид.Даваше ми пари, когато нямах какво да ям.Целуваше ме по челото когато бях с температура и ми правеше картофено пюре.Ще помня очите ти, ръцете, гласът, походката ти ,усмивката ,устните ,лицето, косата , дрехите ти, смехът ти, твоята упоритост ,работливост. Мама. Едничка на света.Обичам те, въпреки всичко.Благодаря ти за завещанието което ми даде и това което ми завеща, но то не е мое мамо, а твое и затова ти го връщам с благодарност и уважение.Прехвърлям в спомените си всички прекрасни мигове с теб и ги запечатвам с любов.Но имам свободна воля и избирам да ти върна твоите си неща.Разграничавам и разделям моите чувства от твоите, твоите възгледи за мъжете от моите, моите емоции от твоите, моята сексуалност от твоята, моите ценности от твоите,твоите мечти от моите, моите несигурности от твоите, твоите болки и страхове от моите, моите болести от твоите, твоите проекции от моите.Поставям ясни и категорични граници и спирам да нося и да участвам в чужди сценарии.Прекъсвам щафетата и благодаря за излизането ми от пепелта.Търся път към сестрите си и ако го намеря добре,а ако не го намеря-да бъде волята Божия в живота ми.Избирам да прекъсна и задържането на синът ми до себе си.Правя разграничение между моя и неговия живот.Пускам го свободно да лети и да се развива по своя път от мечти и щастие. Днес бяха 40 дни от погребението ти мамо.Прости ми,че избрах да почета паметта ти отделно от рожденото семейство.Бях в църквата в която ти обичаше да ходиш.Плаках и се молих докато слушах думите на свещеника, защото те обичам .Плаках на този малък помен,който ми е много личен с теб.Преди да си тръгна от църквата чух сърцето ти, почувствах утробата ти, чух виковете ти.И разбрах, че в този момент се раждам аз.Благодаря!Излязох от църквата, купих кафе и от твоите любими цигари.Седнах на пейката на която за последно седяхме и си говорихме.Поговорих си с теб,простих си за пропуснатите мигове.Осъзнах,че винаги си ме обичала по твоя начин и ти благодаря.Поемам по своя път у дома.Поклон пред паметта ти.Почивай в мир.Амин!
Автор: Л.