Идвам си от изпращането на Т. Млад мъж на 33. Приятелката му идваше при мен известно време, а той самият, заедно с нея, два пъти на груповата ми терапия. Т. имаше рак – в мозъка, в едно от мозъчните стомахчета. Няколко операции, след това с месеци на легло, с бавно възстановяване на говор и подвижност. Но се връщаше към живота и бизнеса си. Този път Т. отказа следваща операция. Каза едно „Майната му, писна ми – каквото, такова!“ и това е… Преди няколко дни, в навечерието на новата 2019-та година, ми се обади, честити ми бодро! Но, налягането в мозъка минава една граница и … туто финито комедия. За добро – защото винаги е за добро. Защото пасивното тлеене вече е жива смърт, а освобождаването от тялото, когато е по волята на Бога, си е благословия. Не че има смърт…
Т. беше изключително интелигентно момче. Златни ръце, брилянтен ум, силни предприемачески умения. Сам произвеждаше електронни устройства, имаше поръчки от целия глобус. Фирмата му бе водеща в областта далеч извън село България. Малко беше по-критичен понякога… Дали това е свързано с рака в главата – гордост и прочее? Не смея да го твърдя. Лесно е на чужд гръб и глава, а скалъпяването на хипотези пред лицето на смъртта, е излишно.
С хора от групата ми, няколко пъти ходихме да си поседим с него, да поприказваме. Никой не очакваше такъв бърз развой. Т. също…
Църква до частно гробище, с огромни езически могили. Както приживе бездушниците, отцепени от братята си, така желанието за отделяне пренесено от живите надути роднини в оградени мавзолеи и могили, нарядко. Оставаше и кучета и ток да ги пазят, подобно на къщите им… Слава Богу, роднините на Т. просто ползваха църквата наблизо, а тялото – кремация.
Чувствах душата му, долавях присъствието му – смееше се на цялата суетня и рев. Казваше: „Хей, тук съм – знам, че не ме виждате, ама какво сте се хванали за парчето месо в ковчега – няма ме там!“…
По пътя към ритуала, пред колата видях прегазено коте – мърдаше безпомощно с едната лапичка, агонизиращо… Подминах, заобикаляйки го… След 20 метра обърнах и завъртях, спрях пред него, пуснах аварийните – отидох при малкото землянче, преместих го настрани върху снега, постоях с него, погалих го, помолих се, гледайки висящото навън стомахче, чревца и прегазен таз. Животът изтече от очичките на прекрасното същество, докато главичката му бе в ръцете ми…
В мрачната институционализирана сграда, докато слушах опелото на държавния чиновник, през съзнанието ми бушуваше картината на съвременния свят, служещ на мамона и порока все по-откровено и явно. Запитах се, какво ли бих казал, ако ме помолеха за една минута да почета паметта на Т.
Бих поговорил за съчетаването… За това, че е супер да си добър предприемач, да си иновативен, пробивен, успешен, печелещ, когато обаче на първо място е любовта. Когато на първо място е Бог. Бих казал, че Т. е такъв съчетаващ и че Господ си прибира тези, които обича, навреме. Бих казал, че най-важно е КАК живее човек. После КАКВО прави и на последно място, колко живее и колко прави… За пред Бога, важното е КАК живеем, във всяко мигновение, в малките ни решения, в най-малките неща! Това КАК, наливано в сърдечната чаша по капчици в житейските минути и изпити – само тези капчици отнасяме в по-реалния свят!
Т, благодаря ти! Господи помилуй, слава Тебе Боже!