Психосоматична (неорайхианска) аналитична психотерапия
Мадлен Алгафари, психолог-психотерапевт
Основни понятия в неорайхианската концепция: движение, характер, кръг на опита, мускулни блокажи, мускулна броня
Психотелесно ориентираният терапевтичен подход, предложен от основоположника на Неорайхианската школа Проф. Д-р Валдо А. Бернаскони, Ph.D. в книгата му “Терапия на петте движения” чертае пътя за изход от болестта. Душите ни са болни, защото не се движат, телата ни са болни, защото не се движат. (Терминът “движение” трябва да бъде разбиран в най-широкия си смисъл като промяна и живот, обратното на застой и смърт, а в по-тесния – като модел на поведение.) Лечението е в промяната, в движението. Основната разлика между живата и неживата материя е движението. Хората са сътавени от същите онези клетки, от които и телата на животните. Същите онези клетки, в които се раждат основните ни потребности, генерират енергия, подтикват към движение, водещо към удоволствието и очакват необходимата им дистенция (отпускане), за да се презаредят със следваща енергия за следващо движение.
Всяко едно движение, ако е съответно на изискванията на организма в дадена ситуация, е биоикономично. Но някои от нас не са в състояние да осъществят определено движение. Например: хрисимият не може да избухва, прекалено гордият – да се подчини, затвореният – да бъде душа на компанията. Като, че ли нещо дълбоко вътре в нашето тяло ни забранява, казва НЕ! Това нещо е нашият характер, който се проявява в случая като морал, като етика, като една абиогенна култура, която ни отдалечава все повече от самите нас, от първоприродата ни. Тази култура сме нарекли “цивилизация”. Думата “характер” произлиза от древногръцки и означава вдълбан знак или в широк смисъл – същественото, отличителното за даден индивид. Това, което е специфично за теорията на проф. Бернаскони относно характера е, че той отхвърля съзнателния елемент в процеса на формирането на характера (за разлика от личността, която представлява съзнателно избран начин на поведение) и стеснява възрастовите граници за неговото формиране до 7-8 годишна възраст. Характерът се предопределя именно от травмените ситуации и събития, преживени от Аза непосредствено след раждането и по време на детството и се конкретизира в едно предсъзнателно прекъсване на био- и социоикономичните движения, насочени към получаването на удоволствие. (В неорайхианската теория удоволствието е синоним на задоволена потребност). Ако го нямаше това нещо, което да ни спира пред движението, ето как би изглеждал кръгът на опита на един здрав Аз:
Поява на някаква потребност –- Първичен нагон –- Движение, предизвикано от този нагон и основаващо се на недвусмислената (обективна) преценка на реалността, т.е. движение към Ти-цел –- Проверка на социалната реалност (социализация на движението) –- Достигане до Ти-цел и задоволяване на първичната потребност –- Дистенция (отпускане)/ удоволствие.
Това се отнася за хармоничното организмично (терминът е въведен от Проф. Бернаскони и е сравним с гениталния характер по Фройд) Аз. Но на практика от времето на Неандерталеца такова не съществува. Всеки от нас е изживял някаква травма, която е формирала съответен характер и тогава при Аз-характерово, т.е. фиксирано към някоя фаза на развитието, движението се явява прекъснато в пътя към удоволствието. Тази зона на прекъсването или контракцията би могла да се “разтопи” донякъде чрез метаудоволствие, което да измести първоначалното същинско удоволствие и тогава невротичният характер действа така:
Поява на потребност/нагон –- Предизвикано действие, проверка на недвусмислената реалност, движение към Ти-цел –- Проверка на двусмислената (субективна) реалност и според типа характер – прекъсване в съответния момент на първичното действие –- Намиране на вторични цели и задоволяване (но не напълно) чрез заместващо метаудоволствие или фантастно образуване, т.е. отлагане на удоволствието –- Контракция (неудоволствие).
Организмичният Аз анализира действителността на базата на своя организмичен начин на чувстване (не на мислене!), тук и сега, спрямо потребността в момента, а Азът с формиран вече характер измества тази локализация и следователно не може да затвори гещалта, защото не може да анализира действителността правилно и не може да интерпретира потребностите си адекватно. Това изместване встрани на действието (т.е. той не се движи по най-прекия път към дистенцията, а излиза от кръга на опита и продължава движението вън от него) естествено нарушава биоикономичността на Аз-организмично и тъй като удоволствието не е удоволствие, а метаудоволствие-заместител, следователно гещалтът остава ненапълно затворен, енергията – не напълно изчерпана, тя се натрупва и води до неврози и соматични болести. На практика Аз-характерово никога не стига до края, не зaвършва опита. Характерът сам по себе си прави невъзможна дистенцията. Той предприема все нови и нови действия, насочва се към нови цели, поведението му изглежда хронифициран начин на отлагане и забраняване на изживяването на удоволствие. Затова разликата между здравия и невротичния индивид е в способността на здравия да се отваря или затваря, да действа спрямо ситуацията, за разлика от невротичният, който действа хронично и реагира еднообразно. Тази ограниченост на психичната му подвижност се изразява в характеровата броня (В. Райх), чиято степен на подвижност също е различна за здравия и невротичния характер. В това се състои и разликата между твърденията на Райх и Неорайхианската теория: според първия бронята е нещо вечно присъщо, елемент на структурата на Аза, докато Бернаскони твърди, че тя може да се отслаби или дори да изчезне, когато индивидът изживява напълно комфортно околната реалност и да се подсили при опасност и неблагоприятни условия като изпълни по този начин своето предназначение и функции на хроничен защитен механизъм, предпазващ Аза от опасности. Този енергетичен блокаж се явява подвижен, а не статичен (в това отношение Бернаскони отново коригира В. Райх). Доказва го променливостта на комбинациите, които едно изследвано лице избира при различните приложения на ВВСТ (Bernasconi Bioenergetic Color Test). Ако този блокаж беше статичен изследваните лица биха избирали натрапливо всеки път една и съща комбинация, а на практика изборът на цветовете е непостоянен и динамичан. Това означава, че блокажите се активират като защитно поведение според типа опасност, произтичаща от външния свят. Блокажите се проявяват под формата на мускулно напрежение или казано още телесна броня или броня на характера, чиято защитна функция се превежда като подтискане на жизнената енергия. [Когато цитираме понятието “биоенергия”, което използват В. Райх и В.Бернаскони, трябва да уточним, че става въпрос за комбинирането на динамични механични и електрични фактори. Само при живите организми механичният заряд се превръща в електричен (биоенергия), в последствие – в електрично разтоварване и накрая – в механична дистенция. Процесът
Напрежение –- зареждане –- разреждане –- дистенция (отпускане)
отличава органичната материя и ръководи всички витални функции.
Всеки жив организъм се отличава с двете фази на зареждане и разреждане. От биоенергетична гледна точка “разрежането” се идентифицира с “ерготрофията (т.е. енергия, насочена към света, от гр. ергос=работа). Фазата на “зареждане” отговаря на “трофотрофия” (т.е. енергия обратно от света, от гр. трофос=хранене). Психичното и физично здраве се характеризират с хармония между двете фази на зареждане и разреждане (мед. – симпатикотония и парасимпатикотония).
В неспирното си търсене на удоволствие/дистенция (принцип на удоволствието) живото същество, според Неорайхианската теория, използва пет движения (поведенчески модели). Те са:
- движение “обратно от света” (планиране)
- движения “към света” (подчинение, съблазняване, агресия)
- движение на проверка (недоверие)
При появата на потребност организмът реагира със:
Напрежение –- възбуда (нагон) –- движение на планиране (планиране на адекватното за постигане на целта активно поведение – подчинение, съблазняване, агресия) –- осъществяване на движението –- дистенция.
В пътя към целта индивидът постоянно проверява адекватността на актуалното движение, съотнасяйки го към реалността и при нужда препланира.
Животът е движение, а то се осъществява в две посоки – зареждане и разреждане. Преобладаването на една от двете посоки у отделния индивид предопределя до голяма степен психологическите му характеристики. А на телесно ниво всеки един соматичен сегмент е свързан с извършването на определено движение. Ако индивидът се фиксира в някое от движенията (травма) включеният сегмент остава като тенденция контрахиран и там енергията спира да протича. В резултат на това място се получава енергетично струпване (блокаж), т.е. патологичен терен.
Смисълът на Неорайхианската терапия е това струпване да бъде доведено до съзнанието, а отблокирането на тази енергия да доведе до дистенция. Това става чрез специфични упражнения, движения (усвояване на модели на поведение), масажи на определени мускулни групи, танц, които водят до физическо и емоционално облекчение, съпроводено задължително със съответната психоаналитична интерпретация. (Този психотелесно ориентиран аналитичен подход се основава на постиженията на модерната неврофизиология, принципите на субмолекулярната физика (хромотерапия), психоантропологията и древните източни терапевтични традиции, успоредно с чисто аналитичната психотерапия. А “атакуването” на проблема от всички възможни гледни точки- рацио, емоция, сома – позволява по-бързото му преодоляване, за разлика от една ортодоксална психоаналитична терапия, която не акцентира на телесния подход). Хармонизирането на енергетичните протичания намалява степента на невротичност, тъй като наличието на много блокажи означава и разход на много енергия за защити.
Мускулните блокажи не са патологично образувание. Те са функционални в природата, тъй като осигуряват оцеляването на индивида. Когато обаче бъдат фиксирани, те пречат на хармоничното съчетание между рацио, чувства, емоции и сексуалност. Подтискането на някое от тези звена е път към неврозата и съответната телесна симптоматика. Следователно: свалянето на бронята естествен израз не само на рационалното, но и на чувства, емоции, сексуалност организмичност – липса на психичен дискомфорт – липса на физически, телесен дискомфорт.
Затова осъзнаването и събуждането на чувствата, емоциите по време на терапия действа оздравително. Или Декартовата мисъл, ако трябва да прозвучи в неорайхиански дух, би трябвало да бъде коригирана от “Мисля, следователно съществувам!” на “Чувствам, следователно живея!”.
СТРУКТУРА НА АЗА В НЕОРАЙХИАНСКАТА КОНЦЕПЦИЯ
Нека да разгледаме сега как са ситуирани тези процеси в структурата на Аза.
Първото стъпало в топиката на Фройд е ТО – най-тъмната и антична част на Аза, недостъпно за съзнанието, непознаващо понятията “добро” и “зло”, хаотично, “…врящия казан на възбудите и нагоните, които… не се съобразяват с оцеляването на Аза”,… там количественият фактор , тясно свързан с принципа на удоволствието, доминира над всички процеси чрез хаоса”, т.е. ТО е нещо негативно.
Преди появата на така наречената “култура” обаче, човекът е живял на земята повече от милион години и неговото Аз е било ръководено от една психическа примитивна инстанция, която Проф. Бернаскони нарича Аз-организмично и го поставя на мястото на фройдовото То. Аз-организмично е позитивно по своя характер.
Тогава човекът е живял в малки организирани орди. Той не е бил морално същество, а натурален индивид. Тоест – хармоничен.
В Аз-организмично потребностите придобиват форма , а превръщането на тези потребности в движение отваря пътя към удоволствието.
Аз – организмично е по природа нарцистично, то е пазител на генетичната памет на Аза.
Следващата синстанция в Аза е Вроденият модулатор на нагоните (терминът е въведен от Бернаскони).
Вроденият модулатор на нагоните (ВМН), като придатък на Аз – организмично, гарантира оцеляването на човека и му дава възможност, в еволютивния процес, да се наложи сред другите живи същества. ВМН (инстинктите) е цензурата на Аз- организмично и спира движения стремящи се към получаване на удоволствие, ако те се окажат неподходящи за икономиката на социосистемата (социо – икономика).
Природата на ВМН е генетична и се свързва с инстинкта за оцеляване.
ВМН е седалището на историческата памет на живия организъм.
От физиологична гледна точка два са нервните пътища, които контролират активното поведение, първият път контролира действия насочени към удоволствието ( туберо-инфундибуларен), вторият е насочен към системата на бягство и борба (первивентрикуларна система ). Хенри Лаборит открива трети – противоположен на действащите системи : системата, която забранява действието (процес на инхибиция). По този начин Лаборит подкрепя неорайхианската теория: ( ВМН) е генетическата “спирачка”( инхибитор) на всички движения, произтичащи от Аза.
Примитивното психо-соматично единство е изглеждало така:
- Потребностите на Аза (психика) пораждат плазматични течения (биоенергия), които преминават през живия организъм ( тяло).
- Потребностите придобиват форма в Аз – организмично и тук се превръщат в първично движение.
- ВМН забранява (при опасност) първичните движения и ги ремоделира така, че те да отговарят на потребностите на групата.
- Първичното действие е “забранено” в мускулната броня, която заедно с ВМН е съставна част на историческата памет на Аза.
Мускулната броня е първата защита на Аза
Да си представим мускулната броня като едно заплетено кълбо от мускули, нерви и органи, подчинени на заповедите на историческата памет. Нейната функция е да предпази Аза от случки, които той вече е преживял с чувство на страх. Ако стремежът към задоволяване на потребността е свързан пряко или непряко с предишни травматични преживявания (асоциативен критерии), той се прекъсва или се отклонява (защита на Аза), забраняват се действията на онези мускулни групи, които биха разрешили това застрашаващо действие. Този процес е несъзнаван.
Когато тези блокажи престанат да бъдат логично обосновани и функционални на ситуацията и се превърнат в хронични, тогава говорим за характерова броня или за Свръх-Аза като телесен придатък на Аз-идеално – последната инстанция в структурата на Аза според Бернаскони.
Аз-идеално е седалище на морала и груповите норми.
Психичният апарат, според неорайхианската школа, разглежда тази социална истанция като противопоставяща се на натуралността, изразена от Аз – организмично/ ВМН.
Тя представлява, в диалектиката между областите на Аза, образа на “доброто момче”, или образа на човек, който уважава морала и груповите норми.
В съвременните общества достъпът до задоволяване на нарцистичните потребности ? удоволствие, е следствие от приспособяването на Аза към морала и груповите норми, които са в сила.
В исторически план това обаче не винаги е било така. Как неорайхианската теория обяснява генезиса на Аз-идеално? Това се случва с появата на неандерталския човек, когато човешкото общество навлиза в “ерата на социализацията”. С развитието на мозъчната кора се усъвършенства и способността за абстракция и аналитично причинно-следствено логично мислене. Това води неминуемо до осъзнаване на триизмерността на времето: минало, настояще и бъдеще. Осъзнаването на бъдещността в крайна сметка води до поява на страха от смъртта, тъй като там някъде в това бъдеще е ситуирана и тя. Страмежът да се преодолее този страх ражда първите идеи за отвъдното. Тези проторелигиозни мисли обуславят и първите морални понятия за добро и зло, за праведно и грешно, т.е. първите норми, извън природните, които диктуват човешкото съществуване.
Новото при Бернаскони е че оспорва Фройдовата идея за Едиповия комплекс(чувството за вина след отцеубийството) като първопричина за поява на морала. Лесно е да се забележи противоречието във Фройдовата теза. Повече от логично е да се предположи, че чувство за вина е немислимо да се появи, ако предварително не съществуват вече морални норми, които да постулират кое е добро и кое е лошо…
Първичната инхибиция на действието произтичащо от Аз-организмично/ ВМН е пряко следствие от инстинкта за оцеляване. Аз – идеално, както видяхме, се базира върху интроекции на социалните норми (групови норми) и влияе на действието, когато задоволяването на нарцистичните потребности е в противовес с потребностите за принадлежност и утвърждаване, лишавайки по този начин Аза от всякаква подкрепа от страна на обществото ( инстинкт за социално оцеляване: тревога от това да не бъде утвърден.)
Появата на Аз – идеално в живота на човека (филогенеза) настъпва в началото на “ерата на социализиране” ( homo neanderthalensis). В еволюцията на Аза (онтогенеза) Аз-идеално се появява във фазата на Аза. (вж. следващите страници).
Съдържанието на Аз – идеално това са: интроекти и двусмислена (субективна) реалност.
(Интроекция: процесът с помощта на който аспекти от външния свят са станали неразривна част от вътрешния свят на Аза, или процесът , при който образите на родителя или на обществото са външни обекти, а това което се интроектира са техните качества. Интроектите са онези възпитателни, морални, етични социални норми, които са аксиоматично въведени в мисленето ни в детска възраст и които индивидът рядко подлага на проверка в опита си.)
Възприемането на чужди ценности в опита на Аза, важни за неговото емоционално равновесие, променя чувството за реалност (недвусмислена) на Аз – организмично и тази реалност бива заменена , в съзнанието, с правилата от моралния кодекс ( двусмислена реалност), които правила се “закотвят” в Аз-идеално.
Аз – идеално организира собственото си действие, с помощта на интроектирани послания или преживени травми във фазите на развитие. Опитът на Аз – идеално е ръководен от предразсъдъци: Аз – идеално не развива собствено съзнание, то се базира на социално – моралната памет на Аза, както и на съзнанието и нормите на групата, към която принадлежи. Аз -идеално е вътрешната цензура на Аза. От психодинамична гледна точка се противопоставя на изискванията на Аз – организмично.
Аз идеално Аз – организмично
Зона на напрежение
Във вътрешността на Аза се “произвеждат” полета изпълнени с мускулно напрежение, което води до образуване на мускулната броня, това се случва само когато процесът е несъзнателен.
Този механизъм е познатият път на формиране на условния рефлекс, постулиран от Иван Петрович Павлов.
Организмът е жива система в природата, съществува като такава благодарение на едно постоянно равновесие между него и околната среда, тоест благодарение на специфичните реакции на организма, предизвикани от възбудите, които приема отвън и които се осъществяват посредством нервната ситема под формата на рефлекси. Равновесието е следствие от прости безусловни рефлекси. Тези рефлекси са породени от вътрешни и външни фактори. Но тъй като околната среда, в своето богато разнообразие е обект на нъпрекъснати промени, безусловните рефлекси , доколкото те са статични връзки, са недостатъчни и трябва да бъдат допълнени от условни рефлекси (стимул – реакция). Не е необходимо голямо въображение, за да си представим безкрайния брой на условните рефлекси, които се формират непрекъснато в системите, с които човек общува (природа, социални и човешки взаимотношения).
Така от психодинамична гледна точка теорията на Павлов ни помага да разберем частичната автономност на мускулната броня по отношение на външните стимули и идеята за “фиксация или условен рефлекс”.
Следователно мускулната броня трябва да отговаря и на подадените сигнали от ВМН, и на тези от Аз – идеално: трябва да се уважава желанието да се задоволят нарцистичните потребности и едновременно с това законите на етиката и морала. Този сблъсък поражда моменти на напрежение, които включват отделните сегменти и определят качеството на действието към околния свят.
Всеки отделен сегмент е отговорен за едно движение. Инхибицията на движението от Аз – идеално и ВМН, както ще се убедим по-нататък, предизвиква, в дадения сегмент, едно състояние на напрежение, което напрежение, ако не се разсее в следващия опит на задоволяване на потребността, сегментът се “задръства” и предразполага организма към паталогични рискове. Тези зони на риск, според вида характер, са: окулярен сегмент, орален сегмент, цервикален сегмент, торакален сегмент, абдоминален сегмент, тазов (анално-генитален) сегмент.
Инхибицията, произтичаща от Аз-идеално (и ВМН), отклонява Аза от задоволяване на потребностите.
Това означава: Прекъсване на опита и отричане на реалността.
ПИРАМИДАТА НА ПЕТТЕ ПОТРЕБНОСТИ
Неорайхианската теория постулира следната пирамида отпотребности: в основата й се намират така наречените социални потребности (тъй като човекът е социално същество), над тях се надстрояват нарцистичните. Както в геометрията, така и тук – колкото по-голяма е основата на пирамидата, толкова по-висока и стабилна би могла да бъде тя. Т.е. колкото по-задоволени са социалните, толкова по-вероятно е да бъдат задоволени и нарцистичните потребности. Двете социални потребности са: от принадлежност, т.е от сигурност, от опора в групата, към която принадлежи индивидът и от която се чувства част, а не изхвърлен или вълк-единак, отшелник и втората социална потребност – от утвърждаване, т.е. индивидът не само принадлежи към дадена група, но се чувства и приет, одобрен, харесан и оценен по достойнство в тази група. Само след като задоволи социалните потребности (принадлежност и утвърждение) зрелият Аз се насочва към задоволяване на нарцистичните ( хранене, сетивност, сексуалност).
Хранителната потребност трябва да бъде разбирана в най-широкия й смисъл като потребност не само от храна в буквалния смисъл, но и от духовна храна, знания, информация.
Сензорната потребност, която притежават и всички животни, а само най-висшето животно – човекът се опитва да забрави и подтисне, е потребността от храна за сетивата ни, за всички рецептори – хубавите гледки за очите, хубавите звуци за ушите, ухания, вкусове и удоволствие за най-големия по площ рецептор /средно 2 кв. метра/ – кожата – потребност от физически контакт, от ласка, от нежност, от допир, милувка, галене, прегръдка.
На върха на пирамидата се намира сексуалната потребност, която неорайхианската теория възприема като висша форма на израз на любовта, а не като механично задоволяване на физиологични нужди, (тъй като при последното енергията не бива изразходвана пълноценно и докрай и достигането до абсолютната дистенция post coitum е невъзможна).
Съвременият човек изразходва много повече енергия в търсене на утвърждение и на принадлежност отколкото в стремежа да задоволи нарцистичните си потребности, или тези които са свързани с храненето, със сетивността и със сексуалността.
(В. А. Бернаскони)
ЕТИОЛОГИЯ НА ХАРАКТЕРА СПОРЕД НЕОРАЙХИАНСКАТА ТЕРАПЕВТИЧНА КОНЦЕПЦИЯ
Хармонията, типична за Аз – организмично, която е част от развитието на Аза, рано или късно е предопределена да се сблъска с :
- отхвърлянето на специфичните изисквания на субекта в определен етап от развитието му от страна на обекта, към който Азът е насочил своята любов
- нормите на групата, към която принадлежи.
Раната (травмата), произлизаща от гореспоменатите случай, бележи дълбоко същността на Аза, достатъчно, за да промени чувството му за реалност (формиране на характера) и в последствие, екзистенциалното планиране.
Фазите на развитието, в които се формират различните характери, според времето и съдържанието на нанесената травма, са следните:
Фаза | движение,което се усвоява през тази фаза | характер,който се формира в тази фаза (в случай на травма) |
Нарцистична (0-3 мес) | Планиране | шизоидия |
Сензорна (4-12 мес) | Подчинение | оралност |
Фаза на Аза (1-2 год) | Агресивност | садомазохизъм |
Фаза на съперничеството (2-5 год) | Съблазняване | психопатия |
Сексуална фаза (4-8 год) | Недоверие | ригидност |
/имената на характерите Бернаскони заимства от Александър Лоуен/
Прави впечатление свързването на всяка една от фазите в развитието с усвояването на точно определено движение (модел на поведение) в този период. Травмирането на индивида в определена фаза означава и блокиране на възможността му да усвои следващите в по-късните фази модели на поведение и като възрастен, вече формирания му характер ще ги изключва от арсенала от модели на поведение, (възможно е индивидът да прилага в живота си и модели от по-късните фази на развитие, но те не са първично изживени, а “като че ли…”). За всеки характер те са специфични. Например: една авторитарна, кастрираща майка не би позволила на детето си да усвои агресивния модел на поведение (от онтогенетична гледна точка това става във фазата на Аза). Като възрастен това дете ще изпитва затруднение в ситуациите, които изискват агресивно поведение и ще се придържа към един садомазохистичен модел. А едно дете, чието доверие (подчинение) е било “предадено” в оралната фаза, като възрастен трудно ще се справя с подчинителния модел, както и с движенията от следващите фази – агресия и съблазняване и проверка на реалността, защото е прекъснало опита в сензорната фаза.
При фрустрираща ситуация често се наблюдава регресиране към предишна фаза в развитието и предишен печеливш модел на държание.
ТЕРАПИЯ НА ПЕТТЕ ДВИЖЕНИЯ
Планирането бележи началото на всеки един поведенчески акт. Това е мислено “проиграване” на последователността на ходовете в следващото действие, насочено към определена цел. Планирането е началото и края (равносметка) на извършеното действие. Ако последното не е приключило с дистенция, означава, че е необходимо препланиране и промяна на движението, което се е оказало неикономично, т.е. не е довело до целта – задоволяването на потребността, предизвикала планирането.
Подчинението в неорайхианската парадигма означава адаптация (Ж. Пиаже) към условията и обстоятелствата, към изискванията на другия. Подчинението, ако не е инструментално, изисква доверяване, вяра на първо място в себе си и доверие в другия. Може да се подчини или да се довери само индивид, който вярва в себе си (става дума за първично доверие). Този модел на поведение е напълно естествен – да се помолиш, да поискаш, да признаеш, но при homo nevroticus normalis, той бива забраняван от множество интроекти: “Бъди силен!”, “Не прекланяй глава!” и за съжаление бива отъждествяван в много случаи със слабост или унижение. В множество житейски ситуации обаче точно това е единственият печеливш модел на поведение. Липсата му лишава индивида от пластичност и адаптивност.
Агресията в неорайхианската теория е нещо много по-широко от тесния ежедневен, “уличен” смисъл, който сме свикнали да влагаме в тази дума. Агресията би трябвало да се разбира като активност изобщо, като инициатива, като борбеност, пробивност, движение, т.е. всичко онова, което е противоположно на застоя или пасивността.
Три вида агресия разглежда Неорайхианският подход. Първичната е здравата агресия, тази която е насочена срещу първоизточника, който я е породил. Тя никога не е обща и генерализирана, а конкретно насочена. (Пример: отхвърлянето е здраво агресивно поведение, когато не се отхвърля общото, а частното: не отхвърляне на индивида като цяло –“Ти си глупав!” , а на конкретното качество или проява: “Това, което направи тук и сега според мен е глупаво!”). Умението да отхвърляш неорайхианската теория включва в т.н. хоризонтална комуникация – директна, прозрачна, за разлика от вертикалната – с намеци и заобиколки. Отхвърлянето е агресия, но градивна по своите следствия, защото дава възможност за израстване.
Когато първичната агресия е кастрирана, тогава проявата й е вторична и се нарича садизъм.При садизма агресивният импулс бива насочен към вторичен обект, а не първопричината. (“Ядосал ме е началника, изкарвам си го на детето”). Много характерен е т.н. орален садизъм, който се изразява в хапливи реплики, заядлив тон, при който не се променя обекта (мишена на агресията си остава първопричината й), но се променя формата.
Третичната форма на агресия се появава в случаите, когато индивидът не е в състояние да прилага нито първичната, нито вторичната и се нарича мазохизъм или още депресия, т.е. агресията бива задържана, подтисната и обратно насочена към себе си под формата на автоагресия. Затова в хода на терапията при депресивни пациенти се набляга на здравото агресивно поведение (изваждане на агресията отвътре навън).
Съблазняването в неорайхианската призма на разглеждане също е нещо много по-широко от смисъла, който ежедневният ни език влага в понятието. Етимологично (от лат. Se+durre) това означава привличам към себе си, спечелвам симпатията. Динамиката на съблазняването изглежда така: за момент пренебрегвам собствените си потребности, поставям на първо място тези на моето Ти-цел, правя нещо по посока на задоволяването на неговите потребности и тогава получавам като вторична печалба (отложена във времето) нужното ми утвържаване. Някои веднага ще реагират, че това е манипулиране или подлизурство. Така твърдят интроектите на възпитанието, но природата казва, че е съвсем естествен и печеливш модел на поведение, висша форма на дипломация, на която трябва да се учим от представителите на животинския свят, които открито се съблазняват. За тези, за които не са най-убедителни примерите от зоологията, нека се обърнат към Библията, там също пише: “Дай, за да получиш!”.
Недоверието или проверката на реалността както още го нарича неорайхианското мислене е едно амбивалентно движение на временно задържане на действието с цел анализ на ситуацията, обстоятелствата, качествата на агента и контрагента в действието, за да баде избран най-подходящият и печеливш за случая тип поведение. То е тясно свързано с постулираното от Келеман понятие “граундинг”, т.е. с чувството за реалност в нейните обективни (недвусмислени), а не субективни (двусмислени) измерения.
Бидейки определен тип характер всеки от нас владее някои от тези пет обобщени модела на поведение и се затруднява при прилагането на други. В този смисъл може да се твърди, че характерът е вече вид диагноза, т.е. ограничение в пластичността, липса на гъвкав избор на движения. Цел на Неорайхианската терапия е усвояването на всички движения, които моделите на възпитание избирателно са “кастрирали”, (блокирали в съответната фаза на развитие).
Неврозата на съвременния човек черпи енергия именно от блокировките на движенията, което води до неудовлетворяване на потребностите и заместване на удоволствието с полуудоволствие. Блокираното движение е всъщност прекъснато движение. Терминът “прекъсване” е неорайхиански аналог на фройдовата “фиксация”. Но докато фиксацията е свързана с изтласканото, т.е. отнася се към несъзнаваното, то прекъсването се свързва с едно интроектирано подтискане на биоикономичното движение и по този начин прекъснатото движиние се проявява като алогично движение. Невротичното поведение се характеризира с много такива прекъсвания. Следователно фиксираното мускулно напрежение блокира енергията и тя вече не е функционална, а патогенна и се превръща във филтър на основните потребности. Някои от тях остават незадаволени и този процес се явява основа на развитието на характера или с други думи определя тип мисловна матрица и алгоритъм на поведение, което е еднотипно и често определяно от пациентите като: “Повтарям непрекъснато старите си грешки” или “Тясна ми е кожата, нещо трябва да променя”.
ПРЕКЪСВАНЕ НА ОПИТА ПРИ РАЗЛИЧНИТЕ ХАРАКТЕРИ
Граничната линия между различните характерови типове може да се определи според това в какъв момент опитът, насочен към дистенцията/удоволствие е бил прекъснат. (Фазите на опита или на всеки един поведенчески акт са следните: поява на потребност или нагон – възбуда (потребността генерира енергия, която трябва да предизвика активност, насочена към задаволяването й) – движение (действие) – същинска фаза на опита – край на опита, отпускане, дистенция (или консумиране на удоволствието от задоволяването на потребността)). Това, което определя разликата между характерите е именно как Аз-характерово си възпрепятства удоволствието и кога, в каква фаза преустановява опита, насочен към него. Казано с други думи – към коя фаза е фиксиран. Тази фиксация, която се конкретизира в момента на прекъсването прави поведението на всеки един характер да изглежда хронично, привидно без рационална мотивация.
Ето кога всеки един от петте типа характери, определени от Лоуен и заимствани от Бернаскони, прекъсват пътя си към удоволствието: Шизоидният характер прекъсва действието си към Ти-цел в момента, в който усети първичния нагон, подтикващ го към действие. Прекъсването на Оралния характер е в момента на усещането на възбудата, която предшества движението към Ти. Мазохистичният (садомазохистичен) характер се явява “фиксиран” в движението, (движение, което няма изход), докато Психопатният характер прекъсва своето изживявяне в пътя към удоволствието по време на опита (той остава извън реалността, над нея). Ригидният характер, макар и хармонично преминал пътя от първичния нагон (появата на потребността) до “опита”, се блокира в т.н. фаза на края на опита, т.е. преди да може да се отпусне и да изживее удоволствието.
След всичко казано до тук можем да твърдим, че до голяма степен нашатаСъдба е тясно свързана с характера ни.
ГЕНЕЗИС И ОСОБЕНОСТИ НА ПЕТТЕ ТИПА ХАРАКТЕРИ
В разработките си Проф. Бернаскони подчертава, че поставя акцентите на негативните страни в характерите, които са обект на терапевтична работа, което не отменя позитивите на всеки един от тях.
Генезис на шизоидията
Това се случва в нарцистичната фаза от развитието на детето (0-3 мес.), която се характеризира със следните психофизиологични особености:
- Азът е воден от булбоспинални рефлекси ( ректилен мозък, ствол)
- Детето възприема тези сигнали ( гещалт сигнали), които водят до “ промени” в неговия организъм (вж. Централна Нервна Система).
- Гещалт сигналът се състой от субекти ( обекти), които са в движение (ендогенни = екзогенни), чрез които той се ориентира емоционално в своя микросвят.
- Гещалтът, който заплашва неговото оцеляване бива “посрещнат” с механизмите на бягство/ оттегляне. Следва блокаж на всички сензорни органи и предимно в окулярния сегмент като защитен механизъм. Затова при шизоида енергията остава блокирана само в главата му, което обяснява слабата физичност, оскъдното чувство за граундинг и богатата фантазия, в която компенсира страха от смъртта (травмата).
Следва (аутизъм -> шизоидия).
Това е зората на съществуването. Азът и Ти са едно цяло – бременност, първи месеци след появата на белия свят. Той се наслаждава на сигурността (принадлежност), отпуска се след хранене. Той е голям, силен, защото е Аз+Ти. Ако това малко същество е само, със сигурност е обречено да умре, но Ти го подкрепя и предпазва. Ако майката е гальовна и нежна, топла и откликваща на детския плач всичко е наред, но ако е враждебна, студена или дори мразеща детето си, тя нанася травмата, формираща шизоиден характер, при която единството Аз+Ти се разкъсва, Ти се отделя от Аза. Азът е сам и тревожен, за него това е равно на смърт.
ВМН, мускулната броня го фиксира тогава в света на приказката (планиране), в онова магическо състояние, където Ти винаги присъства. Но Ти е нереално, химерно!
Шизоидният характер се олтичава със склоността си да отрича реалността, което е основната му защита.
Отрицание : защитен механизъм, който отхвърля мисли, чувства, желания или необходимости ( потребности), които пораждат тревожност. Терминът се използва единствено при действия, които не се осъзнават и се извършват, за да се отрекат онези неща, които не могат да бъдат приети на съзнателно ниво.
От това следва, че всичко онова, което директно или индиректно се свързва с емоциалността и хармонията между майката и детето в първите години на детството, несъзнателно се отхвърля ( ВМН ? мускулна броня) – и се заменя с модела на абстрактната мисъл ( изключване на реалността от мисълта, двузначна реалност, фиксация в движение на планиране).
Механизмът е следният: разпад на хармонията = болка -> страх: фона на всеки емоционално – афективен опит на шизоидния характер.
Шизоидия : схема
Морфология : неопределена, астенична тенденция
Фиксация : в планирането, сънуване с отворени очи
Психодинамична схема : несъответствие между мисъл, действие и емоция.
Психични характеристики : интроверсия, нарцисизъм, богата фантазия, гениалност.
Сублимация : в точните науки и изкуствата
Илюзия: “моята фантазия е моят свят ….ако се отпусна ще полудея”
Междуличностни връзки: Аз – Аз ( Ти е част от фона на опита )
Сексуалност: инструментална, от студена до страстна, но концентрирана върху Аза. Онанизъм.
Физически характеристики: твърд, затворен, свит. Лице с “ маска “. Очите са без блясък. Странни. Загадъчен. Непроницаем. Далечен, “в облаците”.
Блокажи : окулярния сегмент. Вторично – торакален сегмент
Енергия : затворена в центъра и главата. Неерогенизирана периферия.
Евентуална психопатология: Шизофрения, невроза на приемането, конверсионни смущения, параноя, депресия, кататония.
Соматични рискови зони: сензорни органи и сърдечно-съдова система.
Генезис на оралността
Орален характер се формира, ако травма настъпи в сензорната фаза (4-12 мес.)
От психофизиологична гледна точка сензорната фаза се характеризира с:
- Взаимодействието между ректилния мозък и лимбичната система определя “вниманието” на детето към събитията, идващи от външния свят.
- Контактната повърхност в този момент е ерогенизирана, и освен че търси задоволяване на потребността от храна – изисква задоволяване на сензорните си потребности.
- Устата е активният център на емоционална комуникация: доверие в Ти-цел (суче), хапе (агресивност) и не иска да отвори уста (отхвърляне).
Затова, ако индивидът бъде фиксиран (травмиран) към тази фаза, той се отличава като възрастен с изразен орален блокаж, което означава, че енергията достига до там и не се разпростира достатъчно в тялото. Това обяснява склонността на оралния тип да интелектуализира и да отдава превес на интулектуалното, духовното пред физичното. Това е типът, който се вкопчва, за да не изгуби обекта на опора, за да не преживее основният си страх (първична травма) от изоставяне.
В тазифаза Аз – организмично е зависимо, сляпо зависимо от Ти. От Ти то черпи своята храна, чрез него задоволява потребностите си от принадлежност и сетивност.
“ Подчини се доверчиво на Ти “ – ВМН приканва Аза.
Азът следва Ти защото само по този начин може да получи удоволствие = дистенция. Посредством Ти изучава вселената и храни своя интелект. Но Ти-мама в края на ХХ век трябва да работи или “се движи” по книга, където пише, че детето трябва да се възпитава строго, или слуша бабите, които казват, че не трябва да го гуши много и да тича на всеки негов плач, защото ще го разглези. (Мозъчната кора все още не е така развита, че детето да владее способността за абстракция или причинно-следствено мислене: “Ако плача, мама ще дойде.”, т.е. невъзможно е да се глези на тази възраст). И когато плаче, защото е гладно или просто самотно, то всъщност се моли, усвоява един нормален за тази фаза от развитието модел на поведение – подчинението. Но мама не идва. Интуитивно детето разбира, че този модел на поведение не функционира, че другият (в случая мама) не идва, когато то се подчинява, а когато тя реши и от тук доживотната трудност на оралният да се подчини първично (той се подчинавя инструментално, защото се възприема за “пръв сред равни”) и постоянната му склонност да чака другите да се задвижат към него. Тревогата от изоставянето обаче той компенсира така: ВМН пресъздава Ти и фиксира тревогата в мускулната броня. Ти е биберонът, малкото мече, плюшена играчка или одушевен предмет при детето и цигарата, алкохола, храната – при възрастния – т.н. транслационен обект. Новият Ти, създаден от интелекта, никога няма да предаде Аза, не го застрашава с афективна депривация като реалното Ти.
Оралност
Защитният механизъм, който характеризира оралността е интелектуализацията.
Интелектуализацията : неосъзнат механизъм, посредством който проблеми, тоест реалността, се анализират с интелектуални термини, чувствата, емоциите остават на втори план.
Оралният характер се обуславя от “ фантазни страхове от изоставяне”, които отговарят на:
привързаност -> изоставяне -> тревога.
Както казва Леополд Сдзонди (“Анализа на съдбата”), оралният характер независимо от реалната ситуация, се държи така все едно вече е изоставен, което го води неизменно към една връзка Аз – Аз, като Ти присъства недиференцирано само във фона на опита.
Ти бива възприемано с амбивалентни чувства, въпреки че е част от фона: от една страна става необходим обект за опора (интелектуализиран, тоест афизичен ), от друга страна е източник на страх от изоставяне (физичност).
От тази неприятна ситуация Азът се опитва да излезе чрез механизъм на изместване ( изместване на интереса и силата на една рапрезентация към други обекти , които по произход са със слаба интензивност. Обектите са свързани предимно чрез асоциативна верига)
Ти – за съотнасяне или Ти – подкрепа може да се пренесе в образа на божество (наука, религия, изкуство) или в хиперконсумация ( психопаталогия), (“защото, ако живият човек може да ме изостави, то бутилката /храната не може”).
Оралност – схема
Морфология: астенична тенденция
Фиксация : в интелектуализацията
Психодинамична схема : зависим (от собствения си интелект) или от Ти -за съотнасяне, доминира тревогата да не бъде изоставен, страха компенсиран от чувството “ всичко ми се полага “
Психически характеристики : типично за него е да се привързва, алчен е за удоволствия, създава впечетление за открит човек , жаден за забавления, егоцентрик, привидно безгрижен, тревога да не остане сирак, липсва твърдост в поведението му, изглежда несериозен, обикновено е приказлив (до логорея).
Сублимация: в хуманитарните науки и литературата, поезия, риторика.
Илюзия : “ще компенсирам своите слабости чрез интелекта”
Междуличностни взаимотношения : Аз – (Ти) – Аз, Ти е недиференцирано=идеята, която оралният има за Ти, а не самото реално, физично Ти.
Сексуалност: слаба, подходът е от пасивен към страстен. Нарцисизъм.
Физически характеристики : астения, молещи очи.
Блокаж : в оралния сегмент
Енергия : протича от центъра към периферията. Слабо изтичане навън. Ерогенизирана контактна повърхност.
Възможна психопатология: Депресия, меланхолия, хипомания, мания, хиперконсумативни разстройства, токсикозависимости.
Соматични рискови зони: стоматологичен апарат, цервикална зона, церебрална система, храносмилателен апарат (първи тракт), дихателни пътища.
Генезис на (садо) мазохизма
Ако травмата бъде нанесена в т.н. фаза на Аза (1-2 год.), във формирания характер ще преобладават садо-мазохистичните елементи.
Психофизиологичните характеристики на фазата на Аза са:
- Развитието на неокортексът (мозъчна кора) предопределя появата на първите абстракции, етични понятия и волята. (В тази фаза се появава и Аз-идеално. До този момент детето е било водено само от Аз-организмично и ВМН).
- Волята да “затвориш” (активиране на цервикалните блокажи и тазово – аналните) или да “отвориш” (дезактивиране на блокажите).
- Към понятието за доверие (отваряне), типично за фазата на сетивността, се прибавя и понятието за неверие(затваряне/отказ).
И ако този отказ не бъде приет, ако детското “Не!” бъде стъпкано, индивидът остава фиксиран в блокирането на агресията, подсилвайки двете “тапи”, без които тя би изригнала – цервикалния и тазовоаналния блокаж.
Първият аспект на неверието означава: собствените норми и действия да се противопоставят на волята на другия.
Идва денят, в който Азът решава да живее самостоятелно, отделя се от Ти и осъзнава, че е индивид. Действа според своето чувство за добро и за зло ( появява се Аз – идеално). Детското Аз изпитва удоволствие от това да задържа, да отказва, да плюе, да повръща. Но когато понечва да живее в това ново измерение и решава да тества докъде се простира територията на новооткритата автономност, “мама квачка“, която го обсипва с целувки и милва (най-вероятно!), налага строго своя режим : “ една лъжичка за мама, една за тати…, сега се облечи, защото е студено, сега си издухай носа, сега трябва да напълним гърнето…! Няма пък? Какво значи “няма пък”, ако не слушаш мама няма да те обича повече!”. Детето разбира, че ако не изяде супата или не следва стриктно всички предписания, ще бъде афективно отхвърлено.
Тревогата от това да бъде отхвърлен , яростта ( садизъм), съзнанието, че няма да може да бъде “себе си”, а такъв, какъвто го искат (мазохизъм) се закотвят в мускулната броня.
Садомазохизъм
Животът на хората със садомазохистичен характер е концентриран върху динамични схеми, свързани с ретрофлексия ( насочване срещу себе си).
Ретрофлексия : е онзи автоматичен и несъзнателен процес, чрез който човек отклонява и насочва към себе си агресията, първоначално обърната към друг човек.
Садомазохистичният характер е жертва на Аз – идеално ? мускулна броня, наситена с интроекти. Осакатяването на неговата индивидуалност, фиксацията във фазата на Аза, го правят един отличен редник, едно тъжно и подтиснато същество, измъчвано от чувства за вина и импотентност. Детето е усвоило, в процеса на своето съществуване , планирането и подчинението. Във фазата на индивидуалността то е разбрало, че ако обърне агресията към Ти, Ти ще оттегли любовта си. По този начин то научава че трябва да се сдържа , да се държи прилично, дисциплинирано, винаги готово да каже “да”. В неговото положение на подчинен, то очаква милувки, утвърждение, и когато това не се случи, прибягва към вторична агресия или садизъм (“…ти не ме обичаш,….аз който правя всичко за теб!”) с това иска да втълпи на Ти – за съотнасяне чувство на вина (единственият му начин да го нападне), защото само Ти може да му помогне да задоволи разкритите потребности. И ако това не доведе до желания ефект, той изпада в депресия ( третична агресия) и един от начините да се освободи от тягосното състояние е да се самоубие.
Тук е мястото да обърнем внимание на гледната точка на Вилхелм Райх към мазохизма.На фройдовата теза, според която садомазохизмът е “истинктът на Аза за смъртта, който обръща към себе си “, Райх репликира: “ мазохистичното поведение и търсенето на любов се увеличават пропорционално със засилването на вътрешното напрежение, на тревогата и опасността да загубиш любовта. Желанието за наказание и болка има за цел: да се разтовари като нагърби с отговорност човекът, който го наказва”.
Садо-мазохизъм: Схема
Морфология: пикнична тенденция
Фиксация: в ретрофлексията
Психодинамична схема: враждебност, агресия и презрение изпитва към околния свят, сервилно поведение.
Психически характеристики: Себеотрицание. Мазохизъм. Често се оплаква и страда. Използва тези поведения, за да ожесточи Ти – цел, накрая да провокира наказанието, което да оправдае появата на сподавения яд-садизъм.
Сублимация: садохуманизъм, военни изкуства.
Илюзия: “ трябва да угаждам на Ти, за да мога да получа протекция.”
Междуличностни взаимотношения: (аз) – Ти в мазохистичната фаза, Аз – Ти в садистичната.
Сексуалност: в садистичната фаза – силна, деструктивна, в мазохистичната е силна до неспособност за ерекция.
Физически характеристики: къс врат, компактно и мускулесто тяло, стегнати задни части, окосмен, често червендалест.
Блокажи: орално – цервикален сегмент, анално – генитален.
Енергия: садизъм – протича от вътре навън към външния свят. Мазохизъм – компресирана, периферия- хиперенергетизирана (червена).
Вероятна психопатология: Садизъм/мазохизъм, епилепсия и нейните еквиваленти (Сдзонди), мигрена, астма, екземи, алергични реакции, заекване, депресия, суициден риск.
Соматични рискови зони: храносмилателен апарат, опорно-двигателен апарат, дерматологични проблеми, пирамидални пътища.
Генезис на психопатията
Психопатен е характерът на всички индивиди, при които травмата е настъпила във фазата на съперничеството (2-5 год.)
Психофизиологията на фазата на съперничество е следната:
- конкретизира се в движение на съблазняване, което води началото си от поведението на животното, стремящо се към търсене на надмощие в стадото (принцип на властта).
- Психофизиологическата предпоставка за движението съблазняване (съблазняване = притеглям към себе си ) се съдържа в блокажа на абдоминалния и цервикалния сегмент. По този начин индивидът отделя емоциите/чувствата от сексуалността, и съвкупността от трите: чувството, емоцията и сексуалността от процеса на планиране ? мисъл( недвусмислена реалност), за да може с “хладна” рационалност да съблазнява всички онези, от чието одобрение е болезнено зависим.
Желанието за утвърждаване присъства силно в Аза. Той е надут, агресивно се налага във външния свят, готов да смаже слабите и да съблазни силните (съперничество). Майката с гордост наблюдава новата сила на детето и пренася върху него любовта, която първоначално е била адресирана към съпруга: кара го да се чувства значимо, ласкае го: “ ….. ти не знаеш колко си ми нужен, ще бъдеш опора в старините ми, бъди моята гордост”. Все още крехко, детето е натоварено с огромна отговорност, която може да поеме само ако направи съблазнителката част от света на собственото си Аз.
След това ще посреща света, съблазнявайки, впримчвайки, подсилвайки по този начин своето все по- слабо Аз, все по- зависимо от одобрението.
Психопатия
Психическата динамика на психопатния характер се диктува от еготизъм.
Еготизъм: да измислиш, да поддържаш високо мнение за самия себе си.
Егоизмът е част от понятието еготизъм, качеството егоизъм се приписва на онези хора, които се смятат за центъра на света. Еготистът е онзи човек, който има погрешна представа за собствената си значимост. Той е над нещата.
Характеровата психопатия придружава всички неврози на властта. “Да бъдеш отгоре” става защитен маханизъм на слабия Аз, той е сам и се нуждае от подкрепа, лишен е от възможността да “моли”, да се подчинява – тъй като – е убеден (Аз – идеално) – че с подчинение ще загуби онази подкрепа, която така трудно е спечелил , а това означава да загуби силата си, да загуби контрола.
Целта на съществуването на психопатния характер е да получи одобрение. Важно за него е как ще изглежда, каква ще бъде неговата роля. Често наблюдаваме тези черти у политически лидери, у управляващи бизнез-общности. Способен е на всичко, за да запази лидерството си, способен е дори да извърши убийство или насилие, но най вече е способен да зъблазнява.
Става ясно, че индивидът с психопатен характер, търси подкрепа в един по – висок статус, за да може да надвие слабото си Аз, гарантирайки си по този начин социалната защита.
Психопатия: схема
Морфология: пикнико – астенична тенденция
Фиксация: в съблазняването, в еготизма
Психодинамична схема: отричане на чувствата и емоциите. Инструментална сексуалност. Моделира собственото си Аз в ущърб на индивидуалността на Ти – за съотнасяне.
Психически характеристики: екстроверсия (инструментална). Егоизъм. Егоцентризъм, от самовлюбеност до депресивност, съперничество, невроза на властта, гениалност, привидна проницаемост, любов към логиката, реализъм, педантичност, склоност към насилие, склоност към налагане, магнетизъм.
Сублимация: в точните науки, изследователство, в хуманитарните науки. Политика
Илюзия: “никой не забелязва моята слабост, моята зависимост от одобрението на другите.”
Междуличностни взаимотношения: Аз – Ти – (аз) във фазата на съблазняването, после АЗ – ти – АЗ (вторична печалба).
Сексуалност: силна, но инструментална (инструмент за съблазняване).
Физически характеристики : горната част на тялото е масивна, главата е контролирана, тънки крака, хипнотичен, пронизващ, бдителен поглед.
Блокажи: цервикален сегмент, абдоминален сегмент,
Енергия: протича от центъра към периферията и към външния свят.
Вероятна психопатология: хипомания до депресия, мания за преследване, мегаломания, фобии, конверзионни смущения, перверзии, активен съдизъм.
Соматични рискови зони: Централна нервна система, скелетно-мускулен апарат, сърдечно съдова система, храносмилателен апарат, мозък.
Генезис на ригидността
При наличие на травма в сексуалната фаза (4-8 год.), във формирания характер ще преобладават ригидни черти.
Ето с какво се отличава от психофизиологична гледна точка сексуалната фаза:
- В природата сексуалната фаза се характеризира с тотално отсъствие на блокажи (фиксации).
- Енергията протича през цялото тяло и може да бъде насочвана при желание към всеки отделен сегмент (движения).
- Едиповият коплекс и “латентната фаза”, постулирани от Фройд, не намират потвърждения от психофизиологична гледна точка.
- В едно сексофобно общество, гениталността се възприема с чувство за вина. Оттам следва торакалният блокаж (тревожност -> страх от наказание), както и тазовият блокаж (страх от кастрация), които превръщат ригидния индивид в примерен редник и верноподаник на Държавата, морала, етиката, Църквата.
Азът открива своята сексуалност. Съзнателно изучава своите генитали в търсене на удоволствие, прави първите опити за мастурбация. “Спри! Това е Грях! Ще отидеш В Ада! Това е срамно, не се прави! Ще ослепееш… Ще оглупееш!” – често това е родителската реакция на първото невинно и чисто детско изследователско любопитство по отношение на секса. “Но как така… как може?… толкова голямо удоволствие да бъде грях? Моето тяло казва .. да, да, да хубаво е .. това е любов към този който ме е създал и ми е дал живот. А същият той ми казва: ”Хубавото не е хубаво!”. “Пазителят” на любовта казва: “Не! … Ще те накажа като ти отнема обичта си!”.
За детето следва едно невероятно объркване, съмнение, недоверие: кой да слушам? – мъдростта на тялото или неврозата на тотема, пред която коленичи обектът на моята първична любов. И през целия си живот не може да се отпуска пред удоволствията (генерализация), защото може да бъде “кастриран”.
Ригидност
Ригидността е синоним на съмнение, амбивалентност, на натрапчиви мисли. Защитните механизми, които ръководят ригидния характер се отнасят към ретроактивно анулиране.
Ретроактивно анулиране: психологически механизъм с помощта на който субектът се държи така все едно, че мисли, жестове, думи, или минали действия никога не са се случвали: за целта си служи с мисли и поведения, които имат противоположен смисъл.
От гледна точка на динамиката на Аза наблюдаваме:
- отрича се изпитаното генитално влечение към родителя от противоположния пол.
- моралът (Аз -идеално), който отрича сексуалното желание към първия обект на любовта, е водеща фигура в икономиката на Аза.
- енергетичното зареждането на гениталите става част от фона, а фигурата се присъединява към характера на нацията (морал).
- Ако фигурата и фонът са заредени с еднаква сила, присъстваме на развитието на обсесивно – компулсивни черти.
Ригидност: схема
Морфология: атлетична тенденция
Фиксация: в амбивалентност, в съмнение
Психодинамична схема: страх да не бъде манипулиран, използван, хванат в клопка. Не се остава да бъде завладян от чувства и емоции. Чувството му за реалност е променено от едно прекалено недоверие.
Психически характеристики: Ригидност. Недоверие. Желание да бъде известен. Амбиция. Суета. Страх от ексхибиция. Страх да бъде оценяван. Ксенофобия. Национализъм.
Сублимация: в държавни науки , военни науки, политика.
Илюзия: “трябва всичко сам да си свърша”.
Междуличностни взаимотношения: Аз -Ти – Аз или Аз-Ние- (Аз).
Сексуалност: ( при жените) – страх от пенетрация, (при мъжете) страх от кастрация.
Физически характеристики: хармоничен, пропорционален, жив, грацилни движения. Очите са живи и изучаващи. Стегнато седалище.
Блокаж: торакален сегмент, генитален сегмент.
Енергия: протича от центъра към периферията, после е амбивалентна, нехармонична и разсеяна.
Вероятна психопатология: натрапливости, тревожност, страхови изживявания, панически пристъпи, фобии, хипохондрия, сексуални разстройства, хистерия.
Соматични рискови зони: урогенитален апарат и полови органи, сърдечно-съдова система, дихателни пътища.
Характерът е съвкупност от психически , морални и поведенчески черти, които характеризират индивидулността. Характерът е съвкупност от травми, които Азът е изживял по време на неговото развитие. Можем да разберем характера, ако си го представим като един “ парламент на ума”, образуван от пет партии, една от който е с абсолютно или относително болшинство, със задачата да управлява главно тя и да се конфронтира с една значително силна опозиция (Аз – организмично).
Фонът на характера е съставен от фиксирани елементи, намиращи се в мускулната броня и изтласкани от съзнанието. Азът действа в синхрон с тези елементи, освен в случайте когато не е в състояние да задоволи потребностите си, тогава той използва модели, които в миналото са били победни. От тук следва:
Фиксацията в една определена фаза на развитието се счита за поведенческа, афективна и морална схема във вътрешния свят на Аза, за него тя е единствената, най – добрата и най – истинската схема определяща неговите движения към света.
Ако поведението бъде отхвърлено от външния свят и ако се окаже био – неикономическо , индивидът живее с тревога, страх или депресия.
Потребността все още съществува, Азът се връща към движения свързани с предишни фази на развитие, за да може да я задоволи (вж. “ кръг на опита”)
Затова терапевтичното процедиране не представлява нищо друго, освен един опит да се “преведе” отново индивида по кръга на опита и да премине през фазите на развитието усвоявайки (независимо на каква възраст) липсващите модели на поведение, което би “разширило кожата му” и би променило хроничния му модел на вписване в социума, раширявайки го с нови движения, правейки го по гъвкав и оцеляващ.
Терапията е в опита да се заличат прекъсванията.
Животът има начална и крайна точка. Всеки опит се състои от начало и заключение. В началото на опита нашият организъм има потребност и тук започва кръгът на опита: потребността се превръща в импулс (превръщане на потребността в материя – енергия), задоволяването на потребността изисква едно правилно планиране, тоест едно движение право към целта (подчинение, съблазняване, агресия) След като сме достигнали целта си, ние се отпускаме, дистенцията бележи края на опита.
Единствено организмичният характер (здравия и нетравмиран, но хипотетичен) има възможността да направи опита без прекъсвания. Шизоидният характер се фиксира в планирането. Тъй като той не е могъл да научи другите движения. Оралният характер прекъсва опита, когато организмът е възбуден от импулс, настоявайки другите да го заведат до целта. Садомазохистът тръгва от правилно планиране, познава движението на подчинението, но не знае как да носочи агресията си към външния свят, прекъсва кръга по време на движението , психопатът влиза в опита като господар на всички движения , после, тъй като не може да “загуби контрол” се поставя над опита. Ригидният напредва без проблеми в пътешествието към целта, после от страх да не бъде манипулиран, не стига до дистенция.
Няма лош тип характер, както няма и чист тип характер. Всеки един от тях има своите предимства и недостатъци. Смисълът на аналитичната терапия е всеки индивид да проумее кои са неговите 100% – диапазона от възможности, предопределени от характера му и да се опита да ги увеличи, за да намери по-лесно общ език с околните, за да стане по-малко невротичен. При анализа на характера се научава отново реалното значение на удоволствие и неудоволствие. Удоволствието е в срещата с Ти-цел, в благоденствието, в празнуването на живота. В момента на срещата – тук и сега. Единствено тогава то е стопроцентово. Днешният homo nevroticus normalis обаче по време на самото удоволствие мисли дали ще се повтори някога този неповторим миг. И в това се крие абсурдът и трагедията му. Затова никога не може да изпита напълно удовоствието, защото точно в този момент той е някъде другаде. И удоволствието се стопява, а се ражда зависимостта, робството, чувството за собственост. Срещата се превръща в търсене на власт, конфликт, но не и удоволствие. (Към Фройдовите принципи на удоволствието и реалността Бернаскони прибавя и принципа на властта, който в животинския свят представлява борба за власт като средство за постигане на удоволствие, която власт обаче в момента на задоволяване на потребността се обезсмисля, в човешкия свят този принцип е превърнат в невроза на властта – т.е. власт заради самата власт, власт заместител на удоволствието. Власт, която не е средство за постигането му, а цел-удоволствие сама по себе си.)
Хармоничният някога свят, светът на същинското удоволствие, днес се е отучил от него, а се е научил да сублимира и да се наслаждава на метаудоволствието.
Трагедията на невротичния Аз е в това, че той изглежда, но той не е. Защото обществото го е научило, че да изглеждаш е по-добре и по-безопасно, отколкото да бъдеш. Социалните табута са забранили естественото биоикономично движение и са го превърнали в социоикономично, а подтиснатото движение изплува под формата на характерова невроза. Затова всички малко или повече сме невротици. Но “фиксациаята” на всеки един от нас може да бъде преодоляна, ако се научим да правим и това, което до днес не сме могли, защото сме го забравили, ако разширим границите на собствените си 100% като усвоим и несвойствените ни до днес движения. Тогава малкото човече, което сме представлявали, ще се е научило да планира, да се подчинява, да съблазнява, да напада, да проверява действиетелността и най-важното – да се отпуска, да усеща вкуса на удоволствието. Тогава ще се превърне в Човек.
Как става това от чисто психотерапевтична гледна точка? Някои ще кажат, че не е възможно да се промени характера. И са прави. При терапията ябълката не става круша, но ако е гнила, става здрава ябълка. Този процес се осъществява като се работи с психодрама, когнитивни техники, свободни асоциации, рядко анализ на сънищата, хромотерапия, биоенергетични упражнения и масаж и др. Работата върху личността позволява събуждането на блокираните в характера модели на поведение.
ЛИЧНОСТТА В НЕОРАЙХИАНСКАТА КОНЦЕПЦИЯ
За Неорайхианската школа личността е синоним на “маска” (етимологично латинското “persona” произлиза от древно етруското “phersu”, което означава маска). Личността е създадена от интроектирани елементи.
Обществото на homo sapiens sapiens е регламентирало междуличностни взаимотношения чрез етични и морални норми, отдалечавайки все повече неговата същност от природността и организмичността.
Личността е комуникацията на homo nevroticus normalis.
Имайки в предвид, че “складът” на интроектите е Аз – идеално, личността ни позволява да наблюдаваме структурата му.
Личността е съзнавана част на Аз – образа. Тя е лесно достъпна за разбиране.
Какво е отношението: характер- личност?
Характерът е свързан с двусмислената реалност, която ни води в нашия макро и микро свят. Всеки наш свободно направен избор е ограничен и обусловен от изтласкани и несъзнавани елементи / виж. Прекъсванията/
Нашата личност отразява типичните за характера идиосинкразии и се изразява със следната формула:
Л = Х х СС
Л – личност, Х – характер, СС – стимули на средата.
Личностите, както и характерите в неорайхианската теория биват пет вида. Всяка един от петте характера може да “облече” всяка една от петте личности и получените комбинации са 25.
Пареидолична личност
Маска: мечтаеща, отвлечена, вълк единак или просто затвореност.
Функция: 1. Дистенция; 2. Изолиране; 3. Търси да привлече вниманието чрез пасивността си; 4. Емоционална непроницаемост.
Защита: “ … не желая да излагам на показ емоциите си …. и чувствата си”
Вторични блокажи: окулярен, торакален, абдоминален / чувства и емоции /.
Дистенция: при получаване на утвърждение, тоест в следващото движение.
Церебротонична личност
Маска: интелектуалец, пръв сред равни
Функция: 1. Поддържа дистанция 2. Търсене на интелектуални утвърждения.
Защита: от физичността в междуличностните отношения.
Вторични блокажи: абдоминален / затваряне на емоциите/, анално-тазов / фрустрация на сексуалните нагони, емотивно затваряне/
Дистенция: при достигане на желания статус и в следващото задоволяване на нарцистичните потребности.
Агресивна личност
Маска: “ сила”, “ безразличие”, мъжка роля.
Функция: 1. Разрушение на онези субективни и обективни особености, който пречат на задоволяване на потребностите на Аз – образ. 2. Ролята на лъв.
Защита: не показва собствената си слабост, своя страх.
Вторични блокажи: гръбначен, цервикален.
Дистенция: при разрушението, при утвърждаване на статуса, при задоволяване на социалните и нарцистични потребности.
Съблазнителна личност
Маска: “ … аз съм такъв какъвто ти искаш”, сваляч, женствен
Функция: да принуди Ти – за съотнасяне; първото място, в икономията на Аза, е отредено на гениталите .
Защита: от неутвърждението, от това да бъде дисквалифициран.
Вторични блокажи: цервикален / блокаж на чувствата /, тазов
/ инструментализация на сексуалността/.
Дистенция: в приемането
Недоверчива личност
Маска: “ конформизъм”, “ справедливост”
Функции: приемане на статуса в масата. Личността на добро момче (момиче).
Защита: от подтиците на Аза, от естественото съществуване – табу, от неутвърждение – държавата.
Вторични блокажи: орален / контрол на вербалното изразяване/, цервикален / контрол на жестовете/, тазов/ контрол на сексуалното изразяване/
Дистенция: при проверка на реалността / доверие/недоверие/
Това, което виждаме при първа среща с непознат човек не е неговият характер, а неговата личност. Това, което усвоява един пациент по време на терапия са именно петте роли или модели на поведение, т.е. способността да използва според ситуацията най-подходящото движение=маска=личност. Личността винаги се явява опит за компенсация на характеровите прекъсвания. Този опит обаче много често води индивида не до същинското удоволствие, а до метаудоволствието. Този факт е тясно свързан с факторите, който образуват характера /вж. прекъсвания, проверка на реалността/, тъй като съществуването на характера само по себе си вече предопределя една двусмислена (субективна) проверка на реалността и от тук – не винаги подходящ избор на поведение (личност). И поради това homo nevroticus normalis изживява повече моменти на фрустрация отколкото моменти на удоволствие /дистенция/. В неговия Аз – идеално, отказът има често повтаряща се валентност и въвежда една гама от защитни мисли (антифантазии). Задръстването, което следва се превръща в социодепресия. Особеностите на обекта – цел биват отричани или променяни
(… “много глупава е, не ме заслужава…”, “ или “… какво ще си помисли, ако му се обясня, не е прието жената да прави първата крачка, по добре да му посвещавам стихове…”) и субектът е склонен да търси задоволяване на потребностите си в други ситуации (“… тогава започвам да уча, пея, пиша”).
Нарцистичната потребност, която подтиква Аза към първоначалния обект – цел, остава неразбрана. В контакта си с другата ситуация, Азът се самозалъгва, че е намерил удоволствието/ Аз – идеално/, без да трябва да задоволява първичните си потребности. Това е метаудоволствието. Ако Сублимацията е защитен и неосъзнат процес на Аза, който процес има като индиректно следствие метаудоволствието, то мета- удоволствието е един осъзнат екзистенциален вариант.
Ако Homo erectus е изживявал собственото си съществуване тук и сега, то homo nevroticus normalis е склонен да “протака” задоволяването на нарцистичните си потребности /вж. характер – планиране/
Аз – идеално, предан на “характера на нацията” (морала), (която преданост се синтезира в израза “ да се жертваме в днешния ден за светло бъдеще”), злоупотребява с непосредственото желание за удоволствие на Аза /био и социоикономика/, прибягвайки към фантазии от типа: утре ще бъда…, друг път ще успея…
Този феномен неорайхианската теория нарича “фантастно образование”. То е най- големият отговорник за патологичните процеси, тъй като се противопоставя на потребността от дистенция, която е типична за Аз – организмично. То съдържа в себе си всички феномени, свързани със стреса.
Аз – идеално и “фантастното образование” са отговорни за появата на онзи феномен, който наричаме мотивация.
Затова по време на терапия изключително се акцентира върху овладяване от страна на пациента на способността за конструиране на един здрав екзистенциален проект.
ТЕРАПЕВТИЧЕН ЕКЗИСТЕНЦИАЛЕН ПРОЕКТ
Факторите, които обуславят “ екзистенциалния проект” са:
Характер
Личност
Среда
Прекъсвания
Граундинг
Когато наблюдаваме факторите, които определят “екзистенциалния проект”, трябва да имаме впредвид, че нашият живот се състои в едно нестихващо “криволичене” около пречки, които са по-скоро въображаеми, отколкото съществуващи. Нашият Аз ще избере най – дългия път, за да стигне от А до Б и никога няма да се сети за правата линия между двете точки.
Целта на динамичния терапевтичен подход е да направи “прекъсванията” лесни за осъзнаване, да утвърди в Аза принципа на недвусмислената реалност, тоест да установи здрави, базиращи се на недвусмислената проверка на реалността, екзистенциални и биоикономични проекти, които ще доведат всички блокирани потребности до естествения им финал – удоволствието.
Целият ни живот представлява един непрекъснато повтарящ се цикъл с много фази, които започват с потребност и завършват с удоволствие. Колкото повече препятствия има в пътя на потребността към удоволствието, или колкото повече замествания на удоволствието с метаудоволствия имаме, толкова по-невротичен е индивидът, тъй като естествената енергия, генерирана от потребностите, не се усвоява пълноценно и зе задържа и натрупва, което неминуемо води до повишаване на вътрешното напрежение на пациента или направо се превръща в симптом.
Неорайхианският терапевтичен подход като всички психосоматични концепции се основава на умението на терапевта да чете езика на симптомите. Да разбере за какво психично съдържание говори и телесният език. Симптомът компенсира липсващото движение. Той е нездравият заместител на здравото движение.
Зоната на напрежение, която е буфер между вечно сблъскващите се Аз-идеално (желание да изглеждаш) и Аз-организмично (желание за удоволствие), рано или късно е обречена да се превърне в симптом. Симптомът има двойна функция: 1) установяване на временна хомеостаза във вътрешността на Аза; 2) заявява по алогичен (заобиколен) начин на външния свят (Ти-за-съотнасяне) незадоволените потребности.
Така например, дерматологичните патологии изискват грижа за кожата -> задоволяване на сензорните потребности; фобиите или пристъпите на паника индикират, извън специфичното си съдържание, потребност от утвърждаване/принадлежност (… стой близо до мен!); с натрапливостите се свързва “потребността от вяра в Ти” (не трябва да се контролирам/контролираш ? принадлежност). Със сърдечните смущения е свързана невъзможността да се изразяват чувствата, със стомашно-чревните – блокаж на емоциите (недоверие ? незадоволяване на нарцистичните потребности). Хиперконсумацията не е нищо друго освен зов за доверие и внимание, които биват компенсирани с дрога, алкохол или храна, депресията означава: “Обичай ме!”, но и в същото време: “Чувствай се виновен, че съм зле!”, язвата или повишената стомашна киселинност е подтисната агресия и т.н. и т.н…
Ако задоволяването на потребностите е пренебрегнато, се ражда едно постоянно напрежение, едно напрежение, което се свързва с тревога. Тревожността е в основата на психическото разстройство на модерния човек.
Терапията на петте движения се занимава с този механизъм, подчертавайки петте примордиални движения, които ръководят живота на здравия човек ( планиране, подчинение, недоверие, съблазняване, агресия) и това са пет различни базисни начина да бъде модулирана жизнената енергия към задоволяване на потребностите.
Неорайхианският аналитик изучава протичането на енергията наблюдавайки с емпатияалогичния език на тялото и изтъква несъответствията му спрямо логичния език.
(Емпатията е основно правило в неорайхианската терапия. За разлика от ортодоксалния психоаналитик, неорайхианският терапевт не е студено огледало на проблема на пациента, а нормален жив човек, който се явява в един момент от живота на пациента си като втори родител, който ще го преведе по пътя, в който истинските му родители несъзнателно са го блокирали, ще го научи на основните правила в терапията които биха направили и живота му по-истински: откритост, прозрачност, дискретност, отговорност, естественост. Терапията не е стерилна лаборатория, а част от живия живот, предверие към него, в противен случай би била безрезултатна и пациентът не би осъзнал досегашните несъответствия.)
Несъответствието (неконгруентност) е енергетично задръстване(запушване) – причина за ограничаването на способността ни да бъдем щастливи.
Тогава живеем със заключени чекмеджета ( В.А. Бернаскони – “Човекът в чекмеджета”, Изд. “Лаков ПРЕС”, София, 1997).
Ето го Човекът в чекмеджета. Едно човешко същество, което живее над реалността. Тъй като неговите реалности са разделени: неговата мисъл е разделена от наговата личност, и по този начин не е себе си, а един клоун, който се опитва да се хареса на зрителите, които както него, пренебрегват възможността “да бъдат” и предпочитат “да изглеждат”.
Неговите чувства са разделени от емоциите: студени или топли, те са нещо, от което трябва да се срамува и затова трябва да ги скрие добре. Същото важи и за емоциите. А секса? Той е “чукане”, защото човекът в чекмеджета не познава любовта, не познава онова чувство, което обхваща цялото Аз, от мисълта до корените – в любовния акт – онова чувство, което прави от два индивида – едно хармонично цяло. Той е прерязал корените, които са го свързвали с реалността: реалността е да бъдеш, а той изглежда.
Всяко чекмедже си живее само за себе си, не се интересува от Аза, който се нуждае от плавно протичане на енергията. Всяко чекмедже е подвластно на мощни мускулни блокажи, като ледени клещи. И се изражда в своята изолираност.
Кой е човекът в чекмеджета?
“Не питай , погледни се в огледалото и ще видиш един съвършен екземпляр”. – казва Бернаскони.
В епохата на разцвета на “психологиите”, оново което законно се изисква от психологията, е да насочи вниманието си към риска от компенсаторен парадокс. Психологическата наука, диференцирайки се от медико-позитивистичния възглед постепенно се е отделила от него и превърнала в свой обект на изучаване – психиката, като нещо полярно противоположно на тялото. По този начин тя се е самоограничила, и в прекалената си възхвала на психичното, е извършила предателство спрямо тялото. Разликите между всички тези “психологии” и предложения тук неорайхиански подход е именно в това интегрално възприемане на организма като едно цяло, в което психологическата и биологична компонента не са разкъсани, а само в своето единство изграждат психосоматична цялост. Този тип мислене вижда в отношението разум-тяло централното ядро на клиничната психология. /Това схващане прозира и във Фройдовата гледна точка. Фройд твърди: “Азът е преди всичко телесен Аз”./ Преодоляването на това разцепление на психика и тяло е основно кредо на неорайхианската теория за блокажите. В тази теория тялото възвръща своята експресивно-комуникативна функция, а чрез понятието мускулна броня се изразяват активните или реактивни способности на индивида, които той задейства чрез напрягане или отпускане на мускулния апарат.
Неорайхианската теория говори за формиране на характорова броня чрез охлаждане на онези мускулни слоеве, представляващи гранични телесни зони. Следователно изолирането на мисълта от експресията е последица от охлаждането на мускулните слоеве разделящи черепната кутия от лицето. Блокирането на мускулите на врата определя разделянето между експресията и чувството. Чувството на свой ред бива разделено от емоцията, когато е напрегната коремната зона, а емоцията и секса се разкъсват от ингвинално мускулно напрежение. В последното чекмедже индивидът може най-накрая да скрие своята земност, своята близост до природата, а отказвайки се от тази стабилност, стабилността да бъде индивид се оставя слепешката в антиприродните лапи на социалното.
Да се разкрият енергетичните блокажи, да се раздвижи задръстеното място и да се отвори пътя на свободно протичане на психичната енергия към живота: това е терапията на петте движения.
Когато петте движения са изпълнени хармонично спрямо нас и недвусмислената реалност, типична за света, който заобикаля индивида, водят до отпускане, радост от живота, удоволствие.
Индивидът (in – dividuus = не-делим) намира по този начин своето единство отвъд блокажите и неконгруентността. Успява да преодолее в себе си онзи хаос, който цари в него. И докато за Фройд този хаос е следствие на магматичното присъствие на нагоните (потребностите) в То, за Валдо Бернаскони е резултат от тяхното незадоволяване.
За неорайхианската мисъл благосъстоянието на индивида, а следователно и на цялото общество, зависи от задоволяване на първичните потребности, които, ако бъдат блокирани в пътя им към удоволствието, образуват енергетичен субстрат, който ражда вторични нагони (кайнови, садистични, насилнически чувства): това виждане е напълно съответно дори с юдейско – христянската традиция според, която Злото се ражда от Доброто. И именно това Добро е изходната точка: Злото се ражда следователно от една сила, от една първоначално позитивна и етична енергия, която в определен момент насочва част то себе си, срещу себе си (нима раковите образувания са нещо друго?). По своята същност, за нас неорайхианците, нагоните и потребностите са плод на Ерос, на любовта към природата и живота.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Проф. Д-р Валдо А. Бернаскони, Ph.D.:
- “Хромотерапия”, Изд. Ottaviano, Milano, 1981
- “ВВСТ: анализ на личността и характера” Изд. IRC – Press, 1985, 1991
- “Цвят и биоенергия”, Изд. Ottaviano, Milano, 1986
- “Властта на комуникацията”, Изд. Gli Archi, Torino, 1987
- “Речник по психология на човешките взаимоотношения”, Изд. IRC – Press, 1990
- “Терапия на петте движения”, Изд. IRC – Press, 1992
- “ID: история на еволюцията”, Изд. IRC – Press, 1994
- “Човекът в чекмеджета”, Изд. IRC – Press, 1996, Лаков Прес, София, 1999
- “Как да се лекуваме с алтернативна медицина”, Изд. Il Mosaico, 1998
- “Анорексия, булимия и затлъстяване от хиперфагия”, Лаков Прес, 2001
- “Невроза на властта”,Лаков прес, София 2002
- “Неорайхиански теории”, Лаков прес, 2004
- „И ето го хомо невротикус нормалис”, „Джуниър партнърс” 2007