Пирамида на потребностите/ ценностите в „Психотерапия на петте движения“

Пирамида на потребностите/ ценностите в „Терапия на петте движения“

Създателят на „Терапия на петте движения“ Валдо Бернаскони, предлага следната градация от потребности:

1. Секс
2. Сензорност
3. Храна
4. Утвърждаване
5. Принадлежност

Посоката в горната градация е от долу нагоре, от 1 към 5.

Визирам тази пирамида, споделяна от Бернаскони и последователите му, тъй като по време на четири годишния обучителен курс в неорайхианство, който преминах, имах вътрешно противореие между собствените ми разбирания и тези, следващи от такава систематизация на ценности. През цялото време чувствах как в тази пирамида има нещо не на място, объркано и неестествено, отдалечено от законите на Живота – никак не бях съгласен с нея и по какъвто и да е начин не я ползвах нито в идеацията, нито в практиката си (за разлика от тази на Маслоу примерно).

Петте потребности в случая са свързани с онтогенетичното развитие на индивида от раждането, до към осмата година, когато или успешно се преминава през въпросните нужди, или се получава характерова фиксация в дадена травма. Принадлежността корелира с шизоидния характер, травмата от отхвърляне,  движение планиране, период – от началото на бременността, до 3 месеца след раждането. Утвърждаването корелира с оралния характер, травмата от изоставяне, движение подчинение (доверие), период – от 4 месеца до една година. Храната корелира със садо – мазо характера, травмата унижение, движение агресия (себезаявяване), период – от 1г. до 3г. Сензорността корелира с психопатния характер, травмата предателство, движение съблазняване (привличане), период от 3 до 5 год. Сексът корелира с ригидния характер, травма несправедливост, движение проверка на реалността, период от 5 до 8 год.

Според автора на тази теория, когато през тези осем години нуждите са адекватно посрещани, детето преминава в т.н. организмичен характер, който свободно се радва на живота си. Дотук добре. Какво стои на върха на ценностовата пирамида на човека според автора? Сексът! Той е на върха на пирамидата от потребности, предхождан от кожната сензорика и храненето. Да, не е задължително тези понятия да бъдат виждани точно и само като ядене, пипане и сексуална стимулация, разбира се. В същите думи може да бъде вплетет много по-широк смисъл, както и разбирам, че произходът на такава система е пряко свързана със стадиите на психосексуално развитие, постулирани в класическата психоанализа. Не отричам и известна стойност в такава систематизация… И все пак, в нея отсъства или е някъде в другите потребности поставена любовта… Отсъства по-висш хуманен смисъл. Отсъства какъвто и да е вроден подтик към индивидуация/ себеактуализация…

Теорията на Бернаскони мога да определя като вид неофройдизъм (това е мое мнение). Фройд също определя сексуалността/ гениталността като връх в развитието. А Бернаскони добавя от себе си и заменя характеровите наименования на Райх и Лоуен, отново с много изкривявания както в лингвистичната семантика, така и в онтогенетичните фази, лишени от каквато и да е научна стойност и валидизация.  За незапознатия читател, еволютивните фази в психоанализата са пряко свързани именно със секса – орална фаза и сексуалност, анална фаза и сексуалност, сензорна и в края на краищата генитална сексуалност. Сексът тук е в основата на всяка мотивация. Не смисълът, не хуманността, не себеактуализацията или посвещението на истински хуманна кауза, да не говорим за духовността… Добър синхрон с профанното разбиране на масите, хвърлящо сакралността на Човека и смисъла на пребиваването му в този кратък живот, в прахта на невежеството… Не си помисляй, че говоря по какъвто и да е начин против секса, драги читателю. Напротив, едно от най-красивите преживявания на тази земя е – когато обаче е свързан с любовта и стойностите, определящи човека като такъв.

Има ли резон в подобна систематизация? Известен такъв, да. Тя отразява факта, че в човека действително съществува силният мотиватор на нагона към удоволствието. Фазите на развитие и свързаните с тях емоционални нужди, биват приемани като различни степени на сексуалното задоволяване. Не е невярно твърдение, но ако е поставено в един много по-обемен контекст от по-цялостно разбиране за същността на човека и смисъла на живота му. Проблемът според мен идва от това, че удоволствието бива приемано за крайна и върхова потребност в пирамидалната ценностна система.

Когато удоволствието, което според крайния материализъм е винаги сексуално, е поставено на върха на пирамидата от потребности, човек не само че се приравнява с червея (визирам кръга на опита, постулиран от дискутирания автор. Според мен съществува спирала на развитието…)… Случва се сублиминално характерово изкривяване, целящо … власт. Защото социалната власт автоматично подсигурява принадлежност, утвърждаване, нахранване по всякакъв начин, сензорна близост и секс. Тоест, въздигането на удоволствието в култ може да се види като един от факторите, стоящ в основата на етиопатогенезата на властовата невроза. Тя представлява невротичен стремеж към власт на всяка цена. Но, дори и след постигането и, невротикът не може истински да и се зарадва, преследван от страха си от слаба безпомощност в сянката/ несъзнаваното си и продължава да дири още и още власт. В неорайхианските теории властовата невроза/ характеропатия вербално се заклеймява, без да вижда как с тотално сбърканата си и изкривена ценностова градация от потребности се култивира.

Интернализацията на такава категоризация би могла да продуцира желание за идентификация с психопатния характер (както го нарича самият Бернаскони), който именно най-изявено провежда психодинамиката на властовата невроза. В писането си потокът на мисълта ми се колебае между фразите властова невроза и властова характеропатия. Според мен и двете са валидни, но с различна степен на количествена интензивност и качествено случване. При властовата невроза егото преследва власт, за да не се реализират страховите интроекти в сянката/ несъзнаваното му – но, все пак имаме запазени известни морални задръжки и естествени човешки норми. При властовата характеропатия сянката обсебва, „изяжда“ егото и аз – идеално, като всякакви средства са оправдани в името на постигането на лелеяната власт, при това без каквато и да е вина и емпатия при неизбежното емоционално или актуално нараняване на другите. И при двата случая истинско преживяване на удоволствие, камо ли на радост са невъзможни, тъй като самото удоволствие е само телесна конкретизация на душевната радост, с която и в двата случая се прекъсва връзка.

В теорията на „Терапия на петте движения“ такава изкривена пирамида е поне експлицитно заявена, макар и без ясното съзнание за стимулирането на властовата невроза и характеропатия, която тя би могла да фасилитира, въпреки на съзнателно ниво заклеймяването им. Заклеймяване, добре илюстриращо динамиката на психоаналитичния защитен  механизъм формиране на реакция. Съзнателно отричано, желанието за власт бива изтласкано в несъзнаваното, откъдето от една страна, на принципа на проекцията, бива приписвано на другите, а от друга, се формират вербална реакция, която го отрича в самия преживяващ го, както и евентуално привидно противоположно социално поведение. Всъщност, интернализираната в несъзнаваното крива пирамида от ценности, както хипотезирах, е възможно да бъде един от стимулиращите и поддържащите властовата невроза или характеропатия фактори.

За съжаление, обсъжданата по-горе теория далеч не е изключение. Както писах, в нея изкривената ценностова пирамида е поне ясно заявена. Как стоят нещата в обществото в голяма част от планетата ни понастоящем? Все още, през все по-слабото влияние на религията, културата и изкуството, се прокрадват извечните етични и естетични закони и принципи на Битието (Дхарма). Но, това влияние е като полъха на пролетен ветрец, наситен с ароматите на любовта, на фона на смазващия смог от комините на невежеството. Невежество, стимулирано именно от крива и масово интроецирана ценностна система, прерязваща достъпа до истински човешкото в човека. Тук мисълта ми стига до факта, че формирането на ценностовата система се случва не само по време на първите години на възпитание, но се влияе пряко и от социалните процеси и разбирания. Власт, пари, вещи, статус, да имаш, вместо да бъдеш, удоволствие вместо любяща, сърдечна радост, оскотяване, вместо подвиг и продвижение към потенциала от съзнателност. Какъв е резултатът?

Редовете по-долу представляват компилация между оригиналния текст на Боб Морхед „Парадоксът на нашето време” и мои мисли.

Д-р Боб Морхед
В италик текст: Орлин Баев

Парадоксът на нашето време е, че имаме:

• Високи сгради, но ниска търпимост.
• Изобилие от техника, но оскъдица от любов.
• Много осигуряване, но малко сигурност.
• Много застраховане, но малко самоувереност.
• Много информация, но малко смисъл.
• Високи сгради, но ниски етика и взаимно разбиране.
• Брилянтна логика, но низвергнати в калта интуиция и приказност.
• Широки магистрали, но тесни възгледи. 
• Харчим повече, но имаме по-малко. 
• Купуваме повече, но се радваме по-малко. 
• Имаме по-големи къщи и по-малки семейства. 
• Повече удобства, но по-малко време. 
• – Имаме повече удоволствия, но по-малко щастие.
• Имаме повече оргазми, но по-малко радост в ежедневието си.
• Повече знание, но по-малко вяра в себе си. 
• Контролираме все повече природата, но все повече се откъсваме от сърцето и.
• Имаме все повече средства за комуникация, за да се лъжем все по-успешно един друг.
• Пътуваме все по-бързо, за да се манипулираме и убиваме все по-успешно. 
• На всеки няколко години удвояваме числеността си, но всеки ден унищожаваме безвъзвратно животински вид.
• Имаме повече образование, но по-малко разум.
• Повече знания, но по-лоша преценка.
• Повече знания, но по-малко мъдрост. 
• Имаме повече експерти, но и повече проблеми.
• Имаме стотици школи по психотерапия, за да лекуваме хилядите си експлоадиращи от бездната на безсмислието в душите ни невротичности.
• Имаме все повече семейни терапевти и все по-малко семейства.
• Проникнахме в гените, за да продаваме безсмъртие и творим чудовшща.
• Правим повече секс, но се обичаме по-малко.
• Повече медицина, но по-малко здраве.
• Имаме все повече бизнес медицина и все по-малко хуманна медицина.
• Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. 
• Говорим твърде много, но обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
• Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. 
• Знаем как да оцеляваме, но не знаем как да бъдем.
• Познаваме все повече физиологията си, но не знаем кои сме, защо сме тук и каква е целта на живота ни.
• Науката за когницията ни е проследимо обективна, но непроследимо плоска и кастриращо духа ни субективна.
• Вкопчили сме се в живота на тялото си, но си нямаме идея за мъдростта на смъртта си. 
• Развиваме изкуствения интелект и все повече редуцираме знанието за Себе си до въглеродни процесори на информация. 
• Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. 
• Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим два метра и да се запознаем с новия съсед. 
• Покорихме космическите ширини, но не и душевните.
• Измисляме все повече технология, с която все по-малко да ценим свободната си воля и все повече да се манипулираме.
• Въздигаме в култ богатството на парите, за да бъдем все по-бедни в душите си.
• Тренираме мускулите си, но оглупяваме все повече.
• Развиваме рационалността си, но сме все по-слабо емоционално и социално интелигентни. 
• Създаваме все по-усъвършенствани роботи, но все повече губим човечността си.
• Намерихме законите на логиката, но загубихме законите на човещината.
• Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.
• Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.
• Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си.
• Пишем повече, но научаваме по-малко.
• Планираме повече, но постигаме по-малко. 
• Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. 
• Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия, но общуваме все по-малко.
• Имаме все повече цифрова памет, но все повече губим доверието в собствения си ум.
• Развиваме все повече компютрите си, но все по-малко разчитаме на мозъците си.
• Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане
• Времето на големите мускули и дребните души.
• Времето на лесните печалби и трудните връзки.
• Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи.
• Време на красиви къщи и разбити домове.
• Времето на бързите пътувания, но на дългите притеснения.
• На еднократните памперси, но на многократното повтаряне на обсебващите ни пороци.
• Време на еднократния морал и връзките за една нощ, но на дългосрочната дистанцираност, отчужденост и студенина.
• Хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.
• Време, в което външните заместители заместват вътрешните стойности.
• Време, в което има много на витрината, но малко в склада.
• Време, в което се вкопчваме в маските на имиджа си, но нехаем за целостта на душите си.
• Време, в което твърде много се вълнуваме от мнението на другите, но твърде малко от гласа на сърцето си.
• Имаме много машини, но малко сърдечност.
• Време, в което имаме много рационалност, но малко в сърдечното знание.
• Време на технически прогрес, но на духовен регрес.
• Все повече гледаме навън, но все по-малко осъзнаваме безпределността отвътре.
• Обичаме да се налагаме, но мразим да се доверяваме.
• Контролираме средата и другия все повече, но сме все по-обсебени от нагоните си.
• Имаме много закони, но малко съзнание.
• Имаме много полиция, но малко човечност.
• Имаме много армии, но малко добросъседство.
• Имаме глобална компютърна мрежа, но загубихме връзката с природата. 
• Време на феминизъм, но на все по-малко женственост.
• Време на секса за здрасти, но все по-малко мъжество.
• Все по-бързо задоволяваме нагоните си, но все повече пресъхваме за любов.
• Имаме много реторика, но малко истинност.
• Говорим много за хуманност, но с всеки филм сугестираме насилие.
• Имаме много еко организации и все по-малко природа.
• Все повече знаем за междуполовите разлики, но все по-малко се разбираме.
• Единици стават все по-богати, но 2/3 от човечеството става все по-бедно.
• Учим все повече икономика и финанси, но ресурсите се центрират все повече в малцина.
• Живеем и работим заедно телесно, но сърдечно сме откъснати един от друг все повече.
• Земята ни става тясна, но егоизмът ни се разширява все повече. 
• Имаме повече ум, но по-малко разум…

Ето, в „Терапия на петте движения“ се твърди, че главната цел на организмичността, тоест на тласканата от тялото и приемана когнитивно за главен и желан ориентир нагонност, е дистенцията (релаксацията при разреждане на психо-телесната енергия и напрежение) на удоволствието. Според анализата, то винаги е сексуално. Аз бих казал, че е Любовно, но нали според фройд любовта не е нищо повече от сублимация на незадоволена сексуалност…  Боже, каква илюзия! В такова виждане човекът е биологичен процесор, нищо повече от животно, а имплицитният призив е не за развитие на съзнанието, а за връщането му до примитивно, диктувано от нагонността състояние. Примерно съзнанието на племето Яномами, постоянно цитирано в неорайхианството с възхищение… Твърдя, че това е връщане, тъй като така зададената ценностна градация не само, че не спомага надхвърлянето на формално – операционалното мислене до по-висши когнитивни етапи (виж Кен Уилбър, „Интегрална психология“), но съдейства връщането до предлогично и предоперационално, магично – митично възприятие. 

Още преди 2600 год. Сидхарта Гаутама – пробуденият, казва: „Колкото повече желание (за удоволствие), толкова повече страдание!…“ . Какво означава това? Ако човек се стреми изключително към удоволствието, прилепва към него и автоматично бяга от естествените житейски страдания. Такава ментална нагласа обаче е гаранция именно за увековечаване на страданията. Защото е невежо лишена от присъствието на Човека! Светът е полярен – болка и удоволствие, мъж и жена, ден и нощ. плюс и минус, електричество и магнетизъм… Само когато човек се учи поравно както от трудностите, така и от насладите, като нито се привързва към удоволствието, нито бяга от житейските изпитания и страдания твърде усилено – само тогава е способен да погледне и двете от позицията на трета, диалектична перспектива, която обхваща и двете в напрежение и единство. Събужда се Човекът! А неговата основна цел при ученето му в този бинарен свят, не е удоволствието, а смисълът, Логосът!

Ако в периода на детското развитие, водено предимно от телесни импулси, водещ е действително и единствено стремежът към удоволствие, получаван през принадлежност, сигурност и утвърждаване, хранене, сензорна стимулация и директно генитално стимулиране, то при възрастния човек, такава градация от потребности говори за липса на познание на собствената Същност. Защото човек само се проявява през биологията и нейната либидно-мортидна нагонност, но е далеч повече! 

В етапите на психосексуално развитие има известен резон, както казах, доколкото растящата биология на бозайник и свързаните с нея характерови травми служат за съд, носител, през който се проявява човешката душевност. Прекомерната фиксация в удоволствието и неговия върхов, според аналитиците израз – сексът, както казах, се явява сляпо недовиждане на по-голямата картина на човешкото присъствие в този свят. Затова, без да отричам известна валидност в еволютивните аналитични хипотези за удоволствена нагонна мотивация в развитието на инфанта, твърдя че не приемам непременното и свързване със секса, още по-малко по постулирания от тях орален, анален и т.н. начин. Защото удоволствието, както писах по-горе и държа да подчертая отново, е не толкова израз на сексуалната нагонност, колкото на любовта, така както самата сексуалност е израз на любовта и откъсната от нея, е тлеене на разложение, нежели огъня на същинския Човек.

Ако пресеем малкото зърно от многото плява на аналитичните теории за ранно детско развитие и свързаните с това травми и характерово формиране, една добра класификация прави Лиз Бурбо в книгата си „Петте травми“. Защо цитирам популярен, а не аналитичен автор? Защото в случая здравият разум на автора – лаик, не толкова дълбоко сугестиран с психоаналитичните тези, изразява достатъчно резонни твърдения, които именно пресяват зърното от психоаналитичната плява. По подобен начин тук извеждам пет характера, притежаващи не само негативни, но и хармонични потенциали: „Неорайхианска аналитична психотерапия – паралели с други терапевтични модалности и развитие в теорията и практиката и“.

Има истина в психоаналитичните теории като цяло и в тези на „Психотерапия на петте движения“, но примесена с много смислово неразбиране, стеснен контекст на възприятие на същински човешката същност, прекомерна фиксация в удоволствието и секса като върхов мотиватор, инфантилност в разбиранията…

Ако приемем пирамидата на ценностите на дискутирания терапевтичен метод безкритично, се оказва, че манджата и съвкуплението (дори и да ги видим като включващи по-богата семантика, защо тогава се употребяват именно тези понятия като връх в ценностна пирамида?!) надхвърлят любовта, междучовешката близост и въобще отсъстващата в такава система себеактуализация и себереализация. Моля, читателю – забележи, че по никакъв начин не принизявам значението на секса. Напротив, той може да бъде истински свещен, медитативен и духовен акт – когато обаче е свързван с източника на енергията си – Любовта. За повече насоки по темата, моля виж в книгата ми: „Трансперсонална психология. Свещена сексуалност“. Такова разбиране обаче практически отсъства и в его, обектни отношения, селф и неофройдизъм разклонения на психоанализата. Да не говорим, че духовността, тоест самото ядро на човешката същност, дори не е споменавана или е смятана за метаудоволствена и фантазна сублимация. Нещо повече, както твърди Александър Лоуен: „Ти си своето тяло!“. Да, определени блокажи или свободно протичаща енергия в тялото корелират с психо-духовни и характерови наличности, но не са самите наличности.

Като заключение на казаното по-горе: личното ми и неангажиращо мнение е, че няма как духовно и сърдечно интелигентен човек да приеме пирамидата на ценностите на „Терапия на петте движения“ в частност или постулатите на психоанализата в глобално смислов план, като дълбоко качествен, основен и главен ориентир в изконните човешки ценности: защото не само, че са изкривени и само частично верни, но са и лишени от ядрена същност!

С горния ми извод по никакъв начин не отхвърлям частичната валидност, полезност, както и аналитичния контекст (на психоанализата такава, каквато е…) на сформиране на възгледите на подобна пирамида от потребности! 

Едно относително добро развитие в нито научната, нито духовна, нито ефективна в терапевтичен план психоанализа, прави Ерик Ериксън. Той разширява еволютивните фази доживот и ги свързва с определени емоционално смислови наличия или липси. Макар и теорията му да отразява социо-психичните особености единствено на епохата му, в нея има огромно развитие, в сравнение със споменатото по-горе! (виж източници в интернет, например тук).

Друг истински различно качествен пробив в аналитичната мисъл прави Карл Юнг – един гений, съумял да ни остави огромно количество трудове, посветени на връзката между световните архетипни митологии, религия, личното и колективно несъзнавано, пътя на героя и индивидуацията… Но, неговата система е колкото аналитично, толкова и трансперсонално насочена, като главният фокус е не толкова в еволютивните фази на инфанта, колкото в цялостната индивидуация (себеактуализация) на зрелия индивид. Юнг обаче никога не създава ясна таксономия на ценностите (поне по мое знание)…

В следваща статия (Мандала 1)  коментирам опитите на психологията да систематизира човешките ценности, през призмата на хуманистичната психология, с която споделям много повече допирни зони в разбиранията си. Надхвърляйки хуманистичната перспектива, постулирам холистична мандала на човешките ценности. 

Орлин Баев