За емпатията накратко
То е да обичаш. Не е стоене отстрани – плътно гмуркане в емоцията, чувствата, енергията и преживяванията на другия е. Гмуркане със синхрон, в което обаче не се губиш, а запазваш стабилността, ядрото си. Гмуркаш се изцяло, тоест напълно си асоцииран с преживяването на човека, докато в същото време то не те помита, а оставаш стабилен.Наричам това дисоциация в асоциацията.
Любов е емпатията. Получава се, когато умееш да стихнеш, за да я проведеш и обгърнеш с нея. Първо себе си. Всъщност доколкото сме осъзнали и преработили задържащите любовта, травми, страхове, тъги, вини, вярвания, дотолкова и умеем да я провеждаме красиво и силно. Да сме потоци, идващи от мощен извор.
Емпатия и граници
Важна част от любовта са границите. Когато взаимодействието позволява, сме в гореспоменаваното дълбоко резониране с човека. А понякога границите са и по-дистантни и видими, като емпатията остава вътрешен процес. Когато и двамата във взаимодействието умеят да се уважават и уважават чуждите граници, емпатията се проявява през въпросното дълбоко сливане и доверие. Когато човекът, на когото емпатираме, не умее да оценява и уважава любовта, а през нерешеностите си влиза в невротична или характеропатна динамика, тогава вътрешно обичаме, а социално-поведенчески поставяме спокойни граници и дистанция. Умишлено обобщавам с термините „невротична“ и „характеропатна“, тъй като възможностите за отклонения са много, а описанието им е извън целта на настоящия текст. По-долу само ще загатна някои.
Какво не е емпатията?
Важно е да се спомене, че емпатията не е съжалението към някого, нито чувството за вина, когато се съпоставяме с нечие положение. Съжалението е страхът да не сме в същата ситуация като съжалявания. Когато се познаваме, страхът е приет и на негово място стои сигурност. Готови сме да сме във всякакви ситуации, както и знаем, че случаности няма и всеки синхронино си преживява житейските изпитания по най-подходящия за него начин. Вината пък е биването ни вътрешно в позицията на жертва, което проектираме в някого с желанието си на всяка цена да спасяваме от агресора. Когато самите ние се извадим от жертвеническата позиция, а на мястото ѝ заживее любящата сигурност, помагаме само когато е искано, при това на самопомагането, с което позволяваме на личната отговорност да поеме свободната си воля. Изключение тук е помагането на животинки, на ситуации в които има нужда от директна физична намеса. Извън това, стараем се да не отнемаме личната отговорност с проекциите си на съжаление и вина, а през стабилността и зрелостта си, да помогнем на човека да си помогне, през разбирането за неслучайно учене, с благодарност и доверие към трудностите и учебния процес. Помагаме ако човекът иска да се учи и развива, а не просто да получава като дете. Иначе сме в непоисканото добро, което не е добро или в превръщането в част от проблема, вместо от решението.
За здравата емпатия и тази с примеси
Доколкото сами себе си обичаме и провеждаме любовта, дотолкова емпатията ни е изчистена от примесите на съжалението, вината, спасяването, натрапването ѝ.
Да разсъждаваме обаче дихотомно от сорта на: “Това е емпатия, другото не е.“, говори не само за черно-бялост в мисленето, а за наличието на отречени собствени емоционални „парчета“, невиждани зад известна характерова разцепеност. Да, желателно е златото да е чисто, но често е с примеси. Да, същинската любов е божествената, но сме хора и понякога се привързваме, преживяваме страсти, гневим се, ревнуваме и завиждаме. И пак обичаме, макар и ведно с човешките си и животински примеси. Доколкото успяваме да освободим процеса си от тях, дотолкова обичаме зряло, интегрирано около ядрото на смисъла да бъдем „Богове в развитие“, както казва Ваклуш Толев. Това обаче е процес и континиум, не е дихотомно или/ или разпределение.
То е като здравето. В някаква идеализирана пожелателност, е перфектно. Сякаш иначе не е здраве. Всъщност обаче дори и при наглед цветущото здраве, има известни болестни „примеси“, които са част от живота какъвто е. Когато казвам болнава емпатия, имам предвид любовта с примеси. Защото сме хора, не богове или ангели. И обичта ни, макар и стремяща се към божествената, неизменно носи отпечатък от преходното ни човешко и животинско естество.
Обобщение
Накратко и преживелищно, епатията е умението да обичаш. Да провеждаш любовта. Като застанеш пред човек, животно, растение, любовта те кара да го почувстваш директно, отвъд описанието (то е важно, но вторично и околовръстно), в сърцевината на емоцията, чувството и енергията. Едно си. И същевременно не се губиш. Досоциация в асоциацията. Както и доколкото е нужно това емпатийно ядро се проявява по-разкрито и директно, като границите са вътревложени, или по-вътрешно, при по-експлицитни външни граници.
Някои говорят и за т.н. когнитивна емпатия, тоест за умението ментално да резонираме и разбираме другия. Чудно умение. Аз бих го нарекъл не емпатия, а просто разбиране. И отново, доколко разбираме себе си, дотолкова разбираме и другия.
…
Орлин Баев, естествен психотерапевт