Етюд в до минор

Мамка и цигулка! Рита ми се топка долу с Ванката и Мишо! Искам навъъъън! Мразя тези жици, аааааа…. ! Ей сега ще ги скъсам и ще разбия гадното парче дърво в главата на баща ми, ей сега…!

– Росене, не те чувам да се упражняваш… – провикна се бащата от хола…
– Да, тате, ей сега, чета партитурата, ей сега – стресна се Росен.
В този миг в ума на момчето се завихриха апокалиптични картини. – Ще видят те, ще видят. Само да порасна и ще им го върна тъпкано. Ще ги накарам да съжаляват, мразя ги!
Росен с погнуса взе гадкия инструмент и заскрибуца по „жиците“, както наричаше струните, каращи сърцето му да се сгърчва, а стомахът да се свива всеки път, щом ги зърнеше! Скърцането се сля с вопъла на изнасилената му детска душа! Сега бе на 11. Ако баща му само знаеше как само след някакви си 2-3 години всичките му опити за контрол и „вкарване в пътя“ ще свършват в отричащите и гневни вулкани на подрастващия му син… Ако само знаеше…

– Стига скърца бе! Пет години се учиш, колко пари потроших за уроци, а тебе все хич те няма! Влечуго безмозъчно такова! Или ще става човек от теб, или хващай гората! – съскаше бащата.

Всичко се трупаше в душичката на Росен. Трупаше се като фекалии в преливаща отходна яма …

След като излезе от кафеза след три години лежани за побой и гаменство и се изчисти от дрогата, младият 21 годишен човек се зае с предприемачество. Някъде след третия си милион, на 28г., Росен започна да си спомня за цигулката. Дори си поръча една от известен италиански майстор и тайничко започна да танцува с лъка по струните. Срещна се няколко пъти с шринк, изля всичко, вгледа се в себе си, изчисти прашлясалите ъгли на подсъзнанието си. Тогава един хубав ден просто се обади на баща си! Не беше го чувал и виждал от излизането си от затвора. Срещнаха се там, в бившата му детска стая. Майка му стоеше настрана, тихо и плахо, както винаги!

– Здравей, татко! – каза простичко Росен и прегърна баща си. – Обичам те! Хайде да си простим за всичко! Благодаря ти за това, че си мой баща!
Двамата се прегърнаха и разридаха от сърце, както само дълго затаяваната мъжка тъга и болка може да плаче!

Орлин Баев, обикновен човек

Вашият коментар