Естествена психотерапия
Нещата са простички. Книжки, синхроничности, големи приказки – има ги, ама кел файда от празни приказки… Има синхроничност, има привличане. Не да искаме от нямане обаче, а да даваме от излишък от любов, чар, светлина, енергия, ум, самостойно присъствие
Намерих ги в една смачкана тетрадка с обучителни записки. Писани са около 2012-та, като пси опит от себеопознавателен психотренинг – в преувеличено пожелателен и преувеличено сенчест вариант, целящи…
Обединяването като прост комбинативно-еклектичен сбор, създава произволното бит-пазарно скупчване… Като експлоративно съчетаване на единици, трансформира до нов гещалт, надхвърлящ сумата от частите си до различна и полезна новост…
Когато си вкопчен в успеха, в теб се вкопчва неуспехът. Вместо да ти пука за резултата, което спуква резултата ти, приемайки провала, живееш успеха си!
В течение на годините правене на психотерапия, все по-ясно виждам два взаимодопълващи се лечебни процеса. Единият, диалектичен, а другият, дидактичен…
Самата презумпция, аргументираща такава пасивност, произлиза не от прагматика, а от нефункционална идейно-социална структура (психоанализата), доказала несъстоятелността си, но функционираща във финансово-пирамидална социална система, целяща поддържането си въпреки непрактичността си. Като в онова изказване: „От 20 години ходя на психоанализа. Започнах, защото не можех да летя със самолет. Оказа се, че имам още камара проблеми. Сега, след 20 години, погребах няколко анализирали ме терапевти, аз самата станах психоаналитик, но със самолет още не мога да летя!“… Хм, вероятно времето е недостатъчно… Може би още десетина години анализа, а след това още 20-на приключване на терапията и след това, вече започва житейският полет… Хм – а дано, но… надали…
От това разцепване възниква егото. Забележи, първоначално го няма. Всъщност его няма – то е продукт на разцепването от любовта, при което субектът се впива в добрия и отричащо дисоциира лошия обект. Впива се, тоест интроективно се идентифицира с удоволствието и се разцепва отричащо от неудоволствието. Така възниква отделянето от първичността на инфантилната любов, образуващо егото. Егото винаги представлява такава разцепеност – само при диалектичното ѝ, психотерапевтично, молитвено и медитативно преодоляване, човек се завръща към любовта. Вече обаче пораснал, вече в една осъзната, алтруистична Богочовечност, интегрираща хубавичкото и лошичкото, бидейки над тях, в синтезиращата ги трета позиция на освобождаващото Богочовека любомъдрие.
Авторите разискват клинични наблюдения на пациенти, които, без да са били религиозни до заболяването, стават вярващи по време на психозата. Във връзка с това се обсъжда психологичната същност на вярата.
В статията описвам механизмите на псевдодуховността. За целта ползвам лингвистичния инструментариум на психоаналитичните защитни механизми, позволяващ прецизно проследяване на неадекватната невротичност и характеропатийност, обличани в маската на духовност.
Има болно свързване през страх, вина, зависимост, болка, мазохизъм, гняв, интерес – връзки, които се мъкнат чак в други животи, освен в този. Здравото, непривързано свързване (съзнавам оксиморона, но е така), е през любовта. А тя е другото име на Бога.