-
Естетика и етика в психотерапията
Естетиката е чудесна тема разисквана в какъвто и да е контекст, още повече през случването и в когнитивната промяна, индуцирана при психологичното консултиране и психотерапия. Естетичният принцип обаче е неразделна част от двоичната опозиция между себе си и етичния принцип. Ако естетиката символизира, образно казано, качествата и принципите на сърцето, такива като красотата, сърдечността, паралелния когнитивен процес на интуицията, спонтанността, радостта, доверието, насладата и хедонизма, полета на любовта, приемането и обгръщането с топлината на безусловността, то етиката метафорично обозначава нормите и ограниченията на главата – дисциплина, контрол, власт, рамкиране и категоризация, воля и преодоляване, серийно последователно мислене, студения разсичащо анализиращ интелект… Ако естетиката включва сърдечното „искам“, то етиката маркира „трябва“ на главата. Условно може да се каже, че етиката е проява на мъжкия, а естетиката на женския принцип. Осъзнаването и размишлението относно тези два главни човешки когнитивни потоци се случва още в древността. В Европа основно в елинските философски школи, където те са обстоятелствено дискутирани. Тъй като научното мислене в случая само проследява вече съществуващи, присъщи на естествената когниция факти, наблюдателният ум на мислителите от целия глобус ги е проследявал и интерпретирал в една или друга степен. В индийските философски школи например се наричат ананда и тапас. Ананда е сърдечното непринудено блаженство, случващо се отвъд пределите на ума, в домейна на изначалната ни вътрешна природа. Ананда приема, обича, прегръща и смирено разтваря. Тапас е дисциплината, нормите, порядките, налагащата се воля, борба и усилие, потискащите пуритански „релси и коловози“. Тапас се стреми, на цената на постоянно усилие и битка, да следва тези евентуално „правилни“ коловози… Докато при тапас има постъпателно и бавно катерене, фокусирано в цел, ананда носи на крилете на свободния творчески полет, сега. Ако в йога практически се следва потокът на тапас – постоянни нелеки усилия и отричане, в тантра последователят безусилно лети по течението на ананда. Ако при тапас имаме битка и противопоставяне, при ананда потокът на любовта естествено сублимира и трансформира наличните елементи в психодинамиката ни.
-
Шамбала в ядрото на Хадес
Оказва се, че мистичната обител Шамбала се явява столица на Хадес. Преданията за Шамбала/ Агарта, идват от Калачакра системата, следвана като най-вътрешно разбиране и практики във ваджраяна тибетския будизъм. Шамбала е царство на божествена съзнателност, мир и любяща мъдрост, което за да бъде достигнато, е нужно да се мине през адските земи на невежеството, изпълнени със страсти, гняв, тъга и страх. В тибетските медитативни школи се почита т.н. пазител на линията, страховито гневно, кръвожадно, безпардонно същество, един вид охраняващо дадената мистична система. Подобна символика срещаме в индийския мистичен мироглед, както и в наситените с дълбока психологична символика митове от целия глобус за „пазача на прага“ на страната на хармонията и блаженството.
-
Норма и творчески процес
„Всяко действително израстване е революционен акт на лична революция. Това означава да се освободиш от хората, които искат да управляват живота ти!“ Ерих Фром
-
Алтруизмът в естествената психотерапия
В обичайното разбиране, алтруизмът представлява антонимна опозиция на егоизма. В естествената психотерапия такава гледна точка е приемана за фалшива дилема. Фалшива поради факта, че реалният алтруизъм включва здравия егоизъм и сам по себе си представлява най-качествено задоволяваният и естествен според природните закономерности егоизъм. Така както в природния ред стоят нещата, за да получаваш, е нужно да даваш. Получаваш от цялото, за за да даваш на организма, от който представляваш неделима част, според възможностите си, свободно и естествено. Колкото повече даваш, повече и получаваш. Така изглеждат нещата в живота на любовта, мъдростта и истината. Това е здравото положение. В света, в който живеем, поради отклонението и дори откъснатостта му от законите на Битието, се налага да се грижим и за получаването си, да. Докато социално го правим, дълбоката ни вътрешна мотивация е добре да бъде алтруистична. Защо ли? Защото така резонираме със здравите принципи на един здрав живот и го провеждаме, макар и външно живеейки в болен от безлюбна антимъдрост свят. Липсва ли такава алтруистична, битийна мотивация, се прввръщаме в поредната „ракова клетка“ в лишения от любов, психопатно гниещ организъм. Нека бъдем Човеци!
-
Трансферното удържане в ефективната психотерапия
…Да, същия психотерапевтичен принцип/правило съм срещал под термина containment. Уиникът го нарича holding, to hold. Както и ти казваш, съвременното разбиране и практика са по-емпатично топли, интерперсонално процесни, а въпросното удържане/ въздържане, се изразява в способността на терапевта да осъзнава и удържа фрустрацията си и при негативния, и при позитивния трансфер. Така вместо да се идентифицира с проекцията на клиента, ставайки част от житейския му сценарий и схеми, спомага осъзнаването и промяната на когнитивните му скриптове. Вместо да бъде част от проблема, става част от превръщането му във възможности и решения. Познавам това удържане/ въздържане/containment отвъд думите, през клетките си и го преживявам ежедневно. Определено е свързано с известна фрустрация и издържането и през личностова зрялост и стабилност…
-
Сергей Лазарев за учебното взаимодействие
За да може обаче човек да бъде великодушен, е нужно да бъде минат път. Път по осъзнато свързване на нелеките житейски стимули с най-дълбоките собствени болки, травми, наранявания. Свързване, а не отричане и проективното им идентифициране в света и другостта при собствена неосъзната разцепеност. Свързване, при което се налага нелеко удържане и смирена преработка до дълбоко самообладание. Така става човек голямодушен – като мине през ада си осъзнато. Тогава има достъп и до светлината си. Само при такова великодушно добродушие човек може да вмести в голямостта си чуждото грешане, нападка, отрицание, обезценяване и принизяване – не го смачкват, а през самообаданото удържане или няма за какво да се заловят, или на мига се допреработват собствени травми, а реакцията е спокойна, обрана, самообладано премерена, любяща.
-
За психоанализата и други митични животни
Твърдя, че дълбинността на психоанализата се случва само в субективните вярвания на аналитика и клиента му, но не и в обективната невро-психична реалност. Тук някой би възразил, че именно субективните вярвания за дълбинност в аналитика и анализирания са определящи за това, че дълбинността истински присъства в процеса, тъй като може би точно тези пожелателни убеждения водят терапията в посока себеразбиране. Зависи обаче за какво говорим. Ако целта ни е единствено отговор на въпроса ЗАЩО преживяваме дадено състояние, при това отговор пречупен през аналитичната, наситена с цял легион когнитивни изкривявания теоретична призма, може би. Имаме не толкова дълбочина, колкото основаваща се на аналитичните хипотези широта, създаване на ментални „котви“ за ума, за които едно в по-голяма степен феноменологично, психо-философско, но не и реално терапевтично себеразбиране да създаде интелектуална опора, за която да прикрепи. Въпросът е, че психоанализата създава такава фантазна интелектуална опора, вместо да достигне до базисни неврални, биохимични и когнитивни факти и процеси, които актуално да послужат за основа на стабилната промяна от невротичност до психична стабилност. Методът и прилича на усилията на барон Мюнхаузен да се изтегли от блатото, като се захване за собствената си коса. Подходът на психоанализата в най-добрият случай може да послужи за интелектуален „остров“, на който човек да избяга от проблемите си – не и да ги реши обаче. Или за преподаването и на обучаващи се, които след време да я преподават на други обучавани, но без истинска реална стойност за крайния потребител – човекът с невротична тревожност, депресия и т.н. Защото анализата не отговаря на въпроса КАК да се случи промяната и КАКВО именно е нужно да бъде предприето като конкретни ментални, емоционални и поведенчески малки стъпки, водещи до достатъчно големи, за да бъдат отчетливи, промени. Ако визираме човек с обсесивно компулсивно, паническо разстройство, социална тревожност, генерализирана тревожност, конверзионно р-во, здравна тревожност и т.н. и т.н., твърдя, че субективната вяра на аналитика и клиента в дълбинността на процеса няма да допринесат за резултатността на терапията. Просто методът е неподходящият за целта. То е като с каручка да искаш да прекосиш океана. Не е предназначена за това. Има обаче терапии кораби, терапии подводници и терапии самолети, които могат да го направят!
-
Качественият психотерапевт – аналитично атавистичен или холистично резултатен
Самата презумпция, аргументираща такава пасивност, произлиза не от прагматика, а от нефункционална идейно-социална структура (психоанализата), доказала несъстоятелността си, но функционираща във финансово-пирамидална социална система, целяща поддържането си въпреки непрактичността си. Като в онова изказване: „От 20 години ходя на психоанализа. Започнах, защото не можех да летя със самолет. Оказа се, че имам още камара проблеми. Сега, след 20 години, погребах няколко анализирали ме терапевти, аз самата станах психоаналитик, но със самолет още не мога да летя!“… Хм, вероятно времето е недостатъчно… Може би още десетина години анализа, а след това още 20-на приключване на терапията и след това, вече започва житейският полет… Хм – а дано, но… надали…
-
Здравата емпатия в естествената психотерапия
Директният подход включва образно и цялостно вживяване в преждеотричаните, но вече осъзнавани сенки. Вживяване сетивно, като усещане, поведение, световъзприятие. Вживяване в или извън терапевтичния кабинет под формата на психотеатър, водена визуализация (хипнотерапия), вербален и невербален език и т.н.
-
Ядрото на естествения психотерапевтичен процес
Да влезеш в резонанс с човека – до мозъка на костите му, до самото ядро на болката му. Само тогава си приет за дълбока помагаща част и можеш да помогнеш на човека да си помогне. Това е същността на емпатията. Е, да – плюс силна интуиция, интелект и разбиране както на човека, така и на самата структура на помагането и вектора на цялостната посока.
-
Ефективна комуникация в психотерапията
Приема се, че пациентът има вродена автономност, притежава проницателност и решения – свои собствени. Избягва се фиксирането в диагнози, етикетирането, вкарването в рамки – търси се собствената независимост и ресурс на самия човек. Терапевтът не е гуру, за да дава директивни решения. Пациентът в хода на терапията намира собствената си себе-ефикасност! Тя се индуцира в процеса на терапията като стимулиране на самостоятелно търсене на решения, предписване на поведенчески експерименти, домашни задания и т.н. Целта на терапията не е временно успокояване и постоянно връщане на пациента с години – както например се практикува в атавистични направления като класическата психоанализа. Целта не е даване на рибка, която нахранва чувствата на пациента със спокойствие за деня, а връчването му на въдица, с която сам да се научи да лови рибата на щастието си. Въдицата на разширената метакогниция (самосъзнание), способност за спокоен самоанализ, оптимизъм и диамантено намерение, извиращи от събудената свободна воля!…
-
Предиктори за успешна психотерапия
…Изходът от терапията може да бъде предречен в първите няколко сесии. Когато в тях има обективно или дори субективно подобрение, на фона на дълбоко емпатиен терапевтичен съоз, прогнозата е много добра. Когато терапевтичната връзка е слаба или механична, а подобрение в първите няколко сесии, било то дори и субективно, липсва – прогнозата и за по-продължителната терапия, е слаба. Това, което аз виждам, е че ако още в първата сесия не се случи (фасилитирано в огромна степен от терапевта) емпатийно доверяване, рапорт и дълбоко сърдечен синхрон, кауза пердута е…
-
Разкриващи психодинамика и наличности въпроси при първичното психотерапевтично интервю
Въпроси, които е добре да си зададеш в началото на пътя по преодоляване на тревожното си състояние и периодично и с мярка да се връщаш към тях с цел разширяване на самосъзнанието си. Това са въпроси, подходящи за първичното психотерапевтично интервю и първите психотерапевтични сесии. В тях, през интроектите (когнитивните схеми, базисни вярвания, програми и сценарии, комплекси), заложени в автобиографичната памет или през отношенията към себе си, другите и света сега, се разкрива характеровата психодинамика и наличности. Тази динамика и наличности и произвежданата при взаимодействието ѝ с контекста симптоматика дават насоки и за вектора на търсената промяна.
-
Смислови питанки
– Представи си, че животът ти е филм и го гледаш. Харесва ли ти? – Ако знаеш, че ти си режисьорът на житейския си филм, какво би променил? – Как Би живял, ако се събудиш и установиш, че имаш всички нужни ти ресурси, а проблемите ти са разрешени? – Как би живял, ако знаеш, че всичко което преживяваш сега, вече ти дава всички ресурси, от които реално имаш нужда, а проблеми нямаш, а само най-подходящите за теб житейски казуси?
-
Целева група на психотерапията
С какви казуси се работи в психотерапията? Зависи от школите, през които терапевтът работи, от самата му личност, от преживяванията му, през какво е минал самият той. Мен примерно почти изцяло ме търсят хора с разстройства от спектъра на т.н. малка психиатрия, тоест с неврози. Не са болни – неврозата е път с много вложени в нея уроци за усвояване. Но това са и нелеки състояния: паническо р-во, агорафобия, генерализирана тревожност, тревожна депресия, обсесивно компусливно разстройство, социално тревожно р-во, здравна тревожност, сексуални дисфункции…
-
Четири житейски фази
Юнг говори за четири житейски фази, олицетворяващи различна степен на самосъзнание и зрелост, примерно от 16 год. възраст, до кончината на физиологичния носител: атлет, воин, декларация, дух. Ползвайки идейните насоки на колегата с уважение, ще ми се да нарека последните две фази по-резониращо с вложения в тях смисъл: жертва и цялостност. Тоест, ето ги 4-те фази: атлет, воин, жертва, цялостност.
-
Мандала 1
Когато живееш в смисъла на безусловната любов, си относително непривързан към човешката, обсебващата, искаща и вземаща любов, такава, каквато е разбирана и живяна масово от човешкото стадо. Когато преливаш от радостта на любовта като принцип и състояние на съзнанието си, харизмата и чарът ти са така пронизващи и изобилни, че желаещите да те обичат, са преизобилни. Да, желаещите тогава са много – когато те обичат, чудесно. Когато обаче, парейки се в огъня ти, се превръщат в част от нормалната сянка, която в бинарността правиш, това вече е приемливо за теб. Пак боли, да, нормално е – но, когато голямата любов на слънцето е с теб, не плачеш за топлината на 40 ватовата крушка… Да, обичаш, имаш партньори, семейство, колеги. Центърът на обичта обаче е извътре ти. Изворът му, началото на тази река от любов, е в духовното ти сърце.
-
Мандала на човешкия смисъл, ценности и потребности (Мандала 2)
Сърце Това, което в хюмън дизайн системата се нарича Г център, в синхрон с психично наситените характеристики на тази зона от древни времена, наричам център на сърцето, на мястото на физическото и духовно сърце, по средата на гърдите (мъдреците казват, че физиологичното сърце в бъдеще ще последва духовното и ще бъде разположено симетрично по средата на гръдния кош). Зона на принадлежност. Сърцето е зоната на смисъла, призванието, мисията, целта и посоката. Сърцето е център на идентичност, на „Знам кой съм, какво правя тук и накъде съм тръгнал!“ Сърцето е свързано с чувството на принадлежност към Аза, към Себе си, към Същността, която си, идваща от един по-цялостен свят и живот. Центърът на въплътената душа, Дживатма. Сърцето е нещо повече и по-различно от останалите центрове: пресечна и обединяваща точка между земно и Небесно, между материално и духовно, между бозайник и ангел, между висше и низше е то. Липсва ли сърцето и безусловната любов, която то провежда, всичко губи смисъла си. Духовното сърце провежда смисъла на Дхарма и корелира пряко с Дхармакая, тялото на истината, но обхващащо и материалния, телесен опит. Опит, добавян в „сърдечната чаша“, метафора за извличане на непреходност от рудата на преходната обусловеност. Единственият любомъдро истинен и творчески опит, който остава с вечната същност, с Аза, след телесното въплъщение.
-
Какво в естествената психотерапия е Божественото?
Бог е стабилна база – канара от любящо свързване, от принадлежност към прегърната обичаност, дълбоко мъдра сигурност в смисъла. Появи ли се това присъствие на Дхарма, на Бога в човека, с лекота се лекуват характеровите травми, пренаписва се и се насища с ведра благодарност и любящ опит житейската автобиография. Преживелищно Бог/ Дао е фин, но безгранично истинен потенциал. Дълбоко усещане и увереност в синхроничната и любомъдра неслучайност на всеки от житейските мигове, точно на мястото си и най-подходящ за теб, във всяко сега.
-
Себеактуализация
Любовта на здравия човек не е искане, а даване, протичане отвътре навън, от вътрешния извор към обекта на любовта. Тоест, не е дефицитарна, а битийна. Както и целият им живот. Любовта на невротика е искаща. Тя е незапълнена дупка, която вечно тегли още и още енергия, внимание, грижа, разбиране, подкрепа, изисква, не спира да изисква още и още… Такова невротично взаимоотношение всъщност няма много общо с любовта, но по-скоро с търговията. Депозирам в теб еди си колко внимание, усилия, грижа, секс, време, но очаквам същото или повече. Любовта на зрелия, здрав човек е различна. Да, приятно е да бъдеш обичан, да ти се отвърне със същото. Но, ако не се случи, отвътре има цял океан от любов – ти самият си тази Любов. Тогава обичаш и даваш от любовта си, защото не можеш да не даваш – тя иска да тече, да се излива. Между впрочем, този напор на самостойната обич на зрелия индивид е друга подходяща метафора за постулираната от Маслоу „себеактуализираща тенденция“…
