Автор на картината: Николай Рьорих
7 дни. В планината, в гората. Под няколко дървета, на няколко квадратни метра, заобиколен от символична молитвена преграда. Спане – на земята, с едно родопско одеало. Вали, пече, това е. Без храна и вода, в мълчание (е, освен разговорите с животинките). Босоходство. Без телефон, комп, часовник. С две великолепни книги: „Лицата на горделивостта“ на Сергей Лазарев и „Книга за волята“ на Елеазар Хараш. Книги шперц към вратата на един смислен и истински живот.
Всяка вечер по здрач един бръмбар си идваше от целодневно скитосване, блъскаше се 10-на минути по листата със звук като селскостопански самолет и паркираше да спи. Говорех му. На него, на мишчицата, която се катереше на дъбчето над мен. На десетките птички. На кукумявчето през нощта. На мишеловите, които гнездяха наблизо и си говореха. Всяка нощ след падането на тъмнината група чакали се хилотеха, имитираха кучетата с вой и издаваха техните си звуци. Един от тях мина близо до мен, отърка се в едно дърво, а острата му миризма седя дълго след това.
Листните розетки през нощта образуваха странни съчетания. ревръщаха се в мандали към …собственото подсъзнание. Ако имаше страх, в парейдолични проекции се формираха причудливи дракони и чудовища. Когато страхът изчезнеше, картините веднага се променяха в дружелюбни. Общо бяхме 14 търсачи. Някои за по 4, други за по 7 и малцина за 9 дни. Покрай тези, които бяха „посадени“ (част от шаманската терминология около вижън куеста) по-навътре в планината, беше минала мечка. Как да не се радва човек, че въпреки цялата сеч, лов и обездушаване, в Средна гора все още живеят тези благородни земляни!
Предният ми вижън куест бе само 4 дни, нямах навик и през нощта понякога си ме беше страх… Сега страхът продължи единствено първата нощ за не повече от 30-на минути. Много повече чувствах природата – дърветата и соковете им, животинките, птичките, буболечиците… Един общ организъм, едно общо съзнание. Осъзнах колко сме се отдалечили ние двуногите примати от майката природа, колко сме се изолирали в бетонните си удобства. А природата – сурова е, но и безмерно красива, смислена и истинска. Не в електронните ни устройства е смисълът, а в книгата на живата природа…за който може да я чете. Само очите на разумното сърце и животът от позицията на душа я четат!
Темата ми (намерението ми) този път бе свободата/ волята. Осъзнах много. Как има здраво желание, водещо към задоволяване здрави потребности. Има и болно желание, резултат от травма, отдалечаващо от естествените ни потребности и задълбочаващо липсите ни. В ядрото на болната страст на една зависимост стои привързаността, а такъв отдалечаващ от същността копнеж е пряк продукт на неосъзната и неотработена травмираност. Самата травма е негативът на „счупената“, наранена и незадоволена потребност. Как да се разреши зависимостта? Коя да е – от алкохол, вещества, храна, секс, хазарт… С воля! Воля, която няма нищо общо с някакъв напънат инат, его контракция и безумно усилие. Напротив. В основата на волята стои любовта не толкова като чувство, а като сила, принцип и присъствие на духа. Любовта смирено удържаща, прегръщаща и разтваряща с присъствието си привързаността в порочното желание. Което пък на свой ред спуска процеса до травмата. Колкото повече смиреното любящо присъствие на духа удържа порочния навик осъзнато с прегръдка на подлежащите го травми, толкова повече реалните потребности се удовлетворяват. Кои са те? От принадлежност, сигурност, радост, красота, от здравата духовност и сърдечното познание закономерностите на Битието… Осъзнах, че за да се освободи, първо човек е нужно да умее да се ограничи… Научих много за нуждата от много добра метакогнитивна бдителност и дълбоко познание механизмите на обсебилия навик на всяко ниво… Ще напиша отделен текст за това…
Два дни валя проливен дъжд. Оказа се, че парчето найлон, което си бях взел за всеки случай, е най-ценното ми притежание в този момент. Два дни свит и зъзнещ под найлона, с видимост от пет сантиметра, до пластмасовата му материя… Изолация и сензорна депривация, мощен допаминов детокс, както и тренировка по издържане на трудности. Мислех си, че съм си взел блуза, но поставянето ѝ в раницата е останало само в ума ми… 🙂 Облякох всичките три тениски и анцунга, които си носех и оцелях с помощта на малко вътрешно треперещо отопление 🙂 . После слънцето изпече и пет дни бях в хотел милиардозвездоброй, в прегръдката на пачамама (майката природа).
Когато си в природата, при това без електронни устройства, сетивата се усилват. Чувах звуците на животните от оборите на няколко километра сякаш бяха на метри. На овцете, кравите, конете, козите. Запонах да долавям много нюанси на миризмите, носени с вятъра отдалече. Неизвестно откъде много често ми миришеше на парфюм като от розова вода. Този път имах удивителна гледка пред себе си – Средногорието, а зад неговите плавни баири, величествените върхари на Стара планина. Обичам височините, реенето на погледа отвисоко, простора. Не бях аз в природата, а бях ЧАСТ ОТ ПОТОКА на природата, заобиколен от множество приятели – индивидуалности. Една жива и разумна мрежа, природен интернет. Всяко дръвче си има собствена енергия. Чакалите, виещи в хор със селските кучета и след това подхващащи собствените си мелодии – всеки от тях чудно същество. Мечката – силата на мечката, силата на любовта… Имаше една нощна птица, която кряскаше много силно на метри от мен. Не знам каква, но ме будеше редовно. Намираха се и иглотерапевти-комари, които вещо си вършеха лечителската работа. 🙂
Седем дни въс вълшебен процеп, нарушаващ контимиума на времево-пространствената тъкан. Процеп, оттеглящ отвъд всяка привързаност, малки човешки цели и кахъри. В такъв планински ритрийт човек вижда живота си като на длан, реструктурира нужното естествено и безусилно, отделя всеки ненужен мелоч (ненужна незначителност) както плявата от зърното. Самотата, тишината, лишаването от храна и вода, общуването с природата плюс практиката на молитва и медитация резултират в едно откъсване от цялата градска невротична забързаност, но и от лабиринтите и конфликтите на собствения невротичен ум. Откъсване, поглед отвисоко на себе си и живота си, дълбоко смирение и благодарност за възможността за живот и учене.
На това търсене на визия бях близо до базовия лагер. До подкрепящата група. Затова чувах песните им особено ясно. Това пък породи в мен импулс аз самият да почна да разучавам някои по-простички песни от Учителя и да ги ползвам в работата и обученията си. Аз пътека, по която да ходя си имам – учението на великото братство. Линията на Беинса Дуно, Омраам Микхаел Айванхов, Елеазар Хараш. А на вижън куеста, част от „Камино рохо“, на обмяна на опит, с дълбока благодарност и искрено смирение.
…
Орлин Баев
Отначало изпитах дълбоко съжаление , че не съм там да съпреживеем това приключение.
-„Защо не се обади, знае , че си падам по тези неща.Казах му, че съм организирал подобни ритрийти, че практикувам, че искам да се запиша за випассаната“ и т.н
После дойде или понечих да извикам онази любов, от която идва волята.
Онази , която освен всичко изброено от тебе Онази прошка, за която толкова ни е говорил Учителя.Онази всеопрощаваща любов, в смисъла , който ни е подсказан в молитвата“ Отче Наш“.
Онзи магически принцип на прошката- „И прости ни дълговете наши , както и ние прощаваме на нашите длъжници“.
Онази прошка , за която Учителя Беинса Дуно казва:“Питам : Не може ли всеки от вас да прости задълженията на брата си? Каква е вашата любов , ако не можете да простите?
Мъдреца плаща задълженията на хиляда души и по този начин освобождава и тях и кредитора им.“
В един момент се почувсвах виновен, че не съм там с теб.Тогава се опитах да извикам онази прошка , която измива душата и дава невинност в смисъла на урока, посочен в „Курса на чудесата“
-Аз съм невинен , защото оставъм такъв , какъвто Бог ме е сътворил.“(Водих преди години група по този Курс).
Много дълбоко ме докосна споделеното от теб.
Хареса ми много научното определение , което даде за качеството будност, за което е говорил много Учителя.Ти го. нарече метакогнитивна бдителност.
Благодаря!
Метакогнитивна бдителност, да. А „будност“ не обичам да ползвам, защото „бие“ на безсъние, а който го е преживявал, знае как боли… Випасана ще има сега от 20-ти септември 23г. – мисля, че още има места за служещи, запиши се ако искаш и можеш. Аз ще служа на този курс. Благодаря ти за хубавия коментар сърдечно. Поздрави!