В огромна част от древните даоски текстове, посветени на изкуството на брачните покои, към секса се реферира като към война, а към партньора, като към враг. Този враг трябва да бъде победен, излъган и ограбен. Когато енергията му бъде изкуствено възбудена, знаещият метода, изсмуква максимална част от оргазмената му енергия, като се захранва и подмладява с нея. Такъв явен енергетичен вампиризъм се преподава, повече или по-малко замаскиран, в някои съвременни школи. Като се съди по сумите, които тези школи изискват за кратките си семинари, вампиризмът на преподаващите се е разпрострял и във финансовите им дела…
Тъй като се водих по методи на такава школа (тази на Мантак Чиа), дълго време следвах подобни инструкции, опитвах се да дърпам силата на партньора, да я засмуквам колкото се може по-интензивно и повече, да не допускам собствената ми енергия да се влее в енергийните центрове на партньорката ми, а да стана един вид поле на вакуум, за да засмуча нейния живец… Докато се водих по методите на тази школа, аз ги приемах за чиста монета и не ги подлагах на съмнение. За радост, не станах кой знае какъв специалист във въпросното „издърпване” и така и не се научих да крада така, както се препоръчваше. Всъщност, понякога, когато се чувствах слаб и депресиран, когато енергийното ми поле бе слабо, тези техники сработваха мощно, като след акта се оказвах с възстановена енергетика, напомпан с жизнената есенция на партньорката си, а тя получаваше главоболие… Но – нека ми е простено – не осъзнавах какво върша.
Гръцката дума „хилотропен” означава „насочен към частта”. Такъв подход наистина откъсва човек от целостта на живота, превръща го в егоистично раково образование, което черпи от всички ресурси около себе си с единствената цел да задоволи егоизма си. През цялото време, когато съзнателно се опитвах да следвам похватите за спиране на собственото отделяне на енергия и за всмукване на енергията на партньора, блокирах естествения ход на енергията. Съответно, като следствие от тази изкривена концепция, съзнанието на човек се изкривява право пропорционално на успеха в приложението й. Човек става лицемер, лъжец, отношението му към предполагаемия любим е единствено като към резервоар на енергия, която трябва да бъде открадната. Ако упорства в това, човек тръгва в съвсем различен път – път на себичност, безлюбие и тъмнина. Хилотропната посока на съзнанието постепенно се внедрява в целия живот на човека и се разпростира във всяко негово действие, чувство и мисъл. С опитите си да изсмуча силата на партньорката си, аз спирах напиращите в мен мощни трансперсонални преживявания на единство, сливане и дълбоко потапяне в съзерцание на единението и недуалността. Струваха ми се подозрителни… А, когато въпреки това се случваха, аз съзнателно ги блокирах и бягах от тях, като си мислех, че при тях губя енергия. Като малък прилеп, аз упорито, години наред прехвръквах в мрачните тунели на тесните концепции и погрешни насоки. А идеите имат по-голяма сила, отколкото си мислим. Те задействат релевантни на тях емоционални състояния и поведенчески модели. Това е един наистина тъмен път, път на лявата ръка, както символично се нарича на изток… Но, преживях много и то от лична опитност. Макар и погрешен, опитът си е опит. Слава Богу, наистина не бях така добър в „издърпването”, както ми се искаше и въпреки волята ми, често по време на акта потъвах в силни недуални състояния на съзнанието, воден от душата си, от вътрешния си водач, който стои зад воала на ума. Този водач ме и накара да продължа пътя си, но в съвсем друга посока – в противоположната. Всъщност, ученията на лявата ръка често се прикриват зад идеологията на десните пътища, така че промяната не беше драстична. Тъй като разпространените становища по въпроса за секса и отношението му към духовността, са меко казано противоречиви, трябваше да преживея всичко от личен опит. Осъществявах поврат, завой, като не знаех докъде ще ме отведе той.
Противоречия. Моряшки Живот
Преминах през няколко години жестоки противоречия. Тъй като не знаех какво да правя, изпаднах в другата крайност и се опитах да отрека секса. Никога не успях, но опитите ми причиниха жестоки вътрешни терзания, борби, кризи, безсъние, отчаяни стремежи, последвани от провал. За да бъда настрана от изкушенията на женската красота, започнах работа на кораб. Ето как изглеждаше опитът ми там.
През 2000 година започнах работа в гръцката корабна компания „Фестивал Круизис” като ютилити. Ютилити означава помощник, но на практика става дума за чистач. Имах висше образование, но започнах работа като чистач. Никой не забелязва чистачите, те са невидими… Сякаш владеещи тибетска тайна практика, те са обвити в тънка непрозрачна завеса от неприкасаемост! Обути във високите си гумени ботуши, с ръкавици до лактите и дрешки вечно омазани от гряз, пропили се с боклука, с който се занимават, тези момчета са извънкастови елементи. Мислите че касти има само в Индия? Ами! Не е точно така! Попитайте себе си, когато минавате покрай българска гражданка от ромски произход, която почиства улиците на малкия ни щат – дали й изпращате едно добро чувство на благодарност, едно светло мисловно послание, пълно със заряд на радост и признание? Едва ли! Въпреки че без техния на практика самоотвержен труд, поради символичното заплащане, бихме газили до колене в найлонови торбички и опаковки от кроасани, ние просто не забелязваме тези хора. Ние сме над тях…
Дори и да споделяме някакви морални ценности и духовни идеи, в нас е дълбоко заложено чувството за превъзходство и високомерие над такива „низши” твари. Когато подписах договора си за ютилити, си нямах идея за какво става дума всъщност, знаех 100-тина думи на английски в сегашно време и просто тръгнах. Когато пристигнах в Дубровник, Хърватско, където корабът щеше да акостира на следващия ден, за една нощ бяхме настанени в луксозен хотел… сигурно, за да е пълен крахът на следващия ден. Бяхме три момчета, българи. Представиха ни на супервайзера ни – румънец със силно невротично тревожен темперамент, постоянно подскачащ наоколо като пуканка и с нетърпение чакащ края на договора си, за да се прехвърли в по-добра компания: „Дисни Круизис”. Казваше се Мал Корнел. Когато пристигнахме на кораба, Мал ни заведе в „седалището ни” – каюта с размер два на два метра, с четири койки, две двойки от по на два етажа. Нямаше място за нищо. По средата на каютата имаше пространство от около един квадратен метър, на който стоварихме куфарите си. След 10 минути бяхме в лондри, пералнята, където шивачът ни даде служебни дрехи, минали през гърба на един Бог знае колко хора. Около 30 минути след стъпването ми на кораб „Мистрал” вече бях на работа. Мистър Корнел ме разпредели в централното миялно, Main Dishwash на ресторанта, трапезарията. Попаднах там точно вечер, по време на вечерята, с моите 100 английски думи, в екип от 6 души. Четири момчета от Индонезия и двама българи, аз и едно от момчетата, с които пътувахме. Понеже имаше липса на хора, диш уошът беше буквално затрупан и преливащ с хиляди чинии, купички от супа и десерт. Сервитьорите идваха и направо мятаха пълните си табли върху плота и тичаха за нова поръчка. После разбрах, че са длъжни да разпределят нещата от таблата, с което да улеснят момчетата от миялното, но в една гръцка фирма, редът е последното нещо, за което може да става дума. Гледах втрещен планината от чинии, шумът от поставянето им в машината беше над сто децибела. Никога до тогава не бях работил с чужденци, за Индонезия (Бали, Суматра, Калимантан, Ява, Борнео), родината на колегите ми, правех асоциации с Индия, но не знаех много за тяхната държава, нрави и обичаи. Казаха ми да редя купичките от една мивка пълна с гореща вода на касетки и да ги пускам през машина. Гръм и трясък ме заобикаляха, едва разбирах английския на момчетата, а и почти не ги чувах. Нямаше ръкавици… по принцип никога нямаше и всеки криеше ръкавиците си из разни дупки на кораба, но тази първа вечер бе сякаш специално приготвена от съдбата като тежък шамар за егото ми. Бърках с голи ръце в горещата вода пълна с химикали и тиня, не знаех къде се намирам, корабът се клатеше силно… Средиземно море е бурно – след време, когато пътувах в Тихия и Атлантическия океани, разбрах че е възможно да има цели месеци без почти никакво вълнение… Получих морска болест, гадеше ми се, индонезийците ми се струваха като извънземни, ръцете ми горяха от врялата вода, трясъкът на чиниите проникваше в сърцевината на съзнанието ми и сякаш ме режеше с нож. Порязах се на счупена купа. Но какво от това – няма време за превръзки, за спиране. Спреш ли, спира и ресторантът, сервитьорите нямат чисти съдове, чаши, клиентите чакат, бизнесът пропада. Станах мъничко зъбчато колелце от голямата машина за печелене и пране на пари. И понеже бях нищожно малко колелце, се въртях с бясна скорост. Пушинг, пушинг, нон стоп. На масата-плот се изсипваха тонове останки от лангусти (lobsters), които минаваха през мелачна машина и оттам се изхвърляха в морето. За гостите лангустите бяха деликатес, но за мен бяха само мъртви тела, с разтворени стомаси и висящи останки от меса. Индонезийците въобще не се притесняваха от гледката и миризмата, за тях това беше нещо обичайно. Понякога сервитьорите връщаха непокътнати порции и момчетата спокойно си хапваха над купищата от мизерия… След време, когато се опознахме, станахме добри приятели. Всъщност, заради тях и досега Индонезия ми вдъхва чудесни асоциации. Колегите ме приеха, разбираха, никога не ме обвиняваха за нищо, с дружелюбие и без всякаква корист се отнасяха към мен. Едно топло силно чувство на доверие и приятелство възникна между мен и тях! В компаниите, за които работих имаше хора от цял свят – работех с над 60 нации от различни точки от глобуса. Обаче първият ми сблъсък с чужденци беше именно с индонезийци. И попадението беше точно в центъра на мишената на сътрудничеството и душевната кооперация. С колегите си станах истински приятел, установи се тази неописуема мощна връзка между душите ни, по която директно тече информация и не е нужно дори да се познава детайлно общ език, комуникация не на вербално, но на чисто енергоинформационно, душевно ниво. Такава връзка с българите на кораба нямах. Имах я с неколцина индиеца, с едно или две черни момета, но никога с човек от западните нации.
През първата си вечер на кораб „Мистрал” си казах: „Ако сега не умра, никога няма да умра!”. Но уви – оказа се, че смъртта и живота са по-тясно свързани, отколкото си мислех. След първата шокова вечер за няколко дни нещата се успокоиха. Работата не беше малко, но аз бях свикнал да работя здраво от България. Имаше си пик часове, а през останалото време беше по-спокойно. В първите дни на работата си на кораба веднага щом сложех главата си на възглавницата и заспивах като бебе. След около 10-на дни обаче една нощ не можах да заспя. Просто не можах. Това беше нещо ново за мен. Дори ми беше интересно. На следващия ден бях леко отнесен, но се справих. Беше ми се случвало и преди да не лягам по цяла нощ и после да работя. Но да не заспя поради фактори вътре в мен – никога. Мислех си, че това е инцидент и не се притеснявах. Но, всичко се повтори, потрети, хронифицира се и стана система. Дали се дължеше на стреса в работата? Не мисля. Стресът продължи точно ден – два. И преди това съм имал напрегната работа с много стрес, но никога такъв проблем. Тогава току що бях навършил 28 години – 4 по седем години, и влизах в нов жизнен цикъл. Когато тръгнах към новата си работа, освен парите, водещ мотив за мен бе желанието ми да се науча да преживявам сексуалността си на по-високо, целомъдрено равнище. Но – нямах метода. Нямах си представа какво психическо отношение трябва да имам по пътя на стремежа си към една по-висша когниция. И се борех – противопостявях либидните си страсти с волевите импулси на висшия си аз. Този тотално погрешен подход резултира в убийствено безсъние. По цели нощи не спях, изгарях в трескави копнежи, образи на женски тела изпълваха съзнанието ми. Мъчително желание изгаряше душата и тялото ми. В дните след такива безсънни нощи, а те бяха повечето, работех трудно и бавно. Всяко действие, всяка мисъл дори ми тежеше. Чувствах се като тежководолаз, който е притиснат под огромното налягане на материята, на който не му достига въздуха и с огромен труд поема малки глътки въздух и едва повдига тежките си оловни обувки. В първите месеци външно не ми личеше. Дори на работата си се справях, макар и с неимоверни мъки. Не можех да се откажа. Достойнството не ми позволяваше. Баща ми и чичо ми дълги години пътуваха по моретата, техният пример беше пред очите ми. Не можех да спра. Щеше да изглежда като предателство, като поражение… „Ха, знаех си че няма да издържиш!”, щеше да каже майка ми, а баща ми само щеше да поклати глава. Предпочитах да умра, но да продължа договора си. Когато човек страда от хронична инсомния, резултатът е, че всички най-тъмни кътчета на подсъзнанието биват отключвани и вадени наяве. Преживях от болезнен личен опит дълбоко гмуркане в бездните на ада. На собствения ад. Така обаче човек по един жесток директен начин разучава тъмната си природа и има възможността да работи с нея и я обуздава. Когато не спиш хронично, ти си жив, но си и мъртъв. Нито си в пълно съзнание, нито си в безсъзнание. Плуваш в мъглата на едно гранично състояние, душата ти плаче от болка, жадува да заспиш за да се изпълни с живителна енергия, но е заключена в оковите на тялото. Мозъкът не я пуска. Невроните са сключили твърда мрежа пред вопъла й за свободен полет и се гаврят с нея. Този първи договор, който продължи единадесет месеца, без почивен ден, беше най-тежък. През цялото време, ден и нощ, в съзнанието ми извираха диви желания за секс, бясна похот изпълваше съществото ми, работех и се мъчех полуспящ, но вътрешно чувствах и виждах само едно: секс, секс, секс! Преди да се кача на корабите, за мен сексът беше голяма част от живота ми. Работех лека работа, имах пари, имах страстна и вечно желаеща ме приятелка. Бях на 20 години и рядко минаваше ден без да го направим. Но не просто секс… От доста години се интересувах от езотеричното познание, търсех Истината. Изчетох книги за вътрешен секс, за работа с енергийното тяло, и практикувах с приятелката ми. Научих се на многобройни оргазми, които ме пронизваха от долу до горе, научих се да продължавам един оргазъм с минути и след кратко затишие да предизвиквам друг. Това беше блаженство. Теглех силата на оргазма към мозъка, връщах я обратно, преливах я в партньорката си, чувствах излъчванията ни. Но главно целях едно – щастие, пълнота и свобода от бремето на тежката материя на този свят, в която бе оковано съзнанието ми. Удоволствие, което да служи на духа, което се сублимира в блаженство и екстаз. Книжките казваха, че може. И аз пробвах. Визуализирах енергийното си тяло над главата, пробвах да прехвърля съзнанието си там. Е, постигнах само това че на няколко пъти губих съзнание и се събуждах без да знам къде съм, клатещ се и чуващ съскане в ушите си… За тези практики е нужен Учител. Но къде беше този Учител в България? Защо не го намерих? Може би не го заслужавах? Може би! Може би го нямаше. Мечтаех си за Индия, за Тибет, за Китай … Преди да започна задграничната си работа, в продължение на пет години бях практикувал такива практики. Търсех, борех се, преценявах, изследвах се. Как се чувствам преди това, как се чувствам след това, плюсове, минуси! Семенната сила, която е всичко за мъжа, е като водата. Може да се излее директно за няколко минути акт или да се изпари за по-дълго време, да се влее във вътрешните канали и облагороди тялото и съзнанието. Тогава посещавах теософското общество във Варна и следвах методите и цялостното излъчване на тази школа. А тя препоръчва борбата. И аз се борех. Опитвах се да бъда твърд и да побеждавам изкушенията, да бъда над тях. Нямах си представа с какъв враг съм се захванал и на каква губеща битка съм се обрекъл. Лидерите на теософското, а по-късно и на Рьорих- движението са същите тези същности, които стоят в ядрото на световното правителство. Говоря за истинските задкулисни лидери, за тези безсмъртни същества, за които знаем малко. Те са специалисти в управлението на съзнания. Не се наемам да твърдя кой е добър и кой лош, тъй като и двете са част от едно по-голямо цяло. Но факт е, че планетата ни бива ръководена изкусно от шепа адепти. Основен принцип в управлението на човешкото съзнание е: „Разделяй и владей!”. Този принцип не се свежда само до външното си проявление на създаване на два лагера, две държави, партии, организации, тяхното насъскване едни срещу други и по този начин контролиране и на двете страни, като им се предлага „спасително” решение, удобно на контрольора. Методът прониква и на ниво индивидуално съзнание и господарите на планетата ни го знаят от безброй милениуми. Когато съзнанието е объркано и разцепено на два воюващи лагера, то може да бъде насочено в посоката, в която пожелае специалистът, който създава предпоставките за процеса. Това е обширна тема.
Аз се борех. Борех се против нагоните си, борех се против страстите и желанията си, опитвах се да ги потисна. В резултат те ме нападаха още по-силно от неуязвимата си позиция на подсъзнанието. Такава битка е обречена на провал от самото си начало. Но ето ме мен – малък човек, който беше решил да надрасне низшата си природа и преодолее земното притегляне на животинското си съзнание. Да успее да навлезе в науката на Посветените, да се устреми към Истината, да търси свобода от жалкото си съществуване в илюзията на ограничеността на играта, наречена живот. Противопоставях се с всичките нишки на волята, с която разполагах. И не успявах. Врагът беше безкрайно по-силен. Всъщност основният ми мотив да стана моряк беше фактът, че на корабите жените са малко и така ще успея да превъзмогна страстите си, да се установя стабилно в „Пътя” и променя съществото си. Но, уви – преживях ад, с който не всеки се е сблъсквал. Загубих съня си. Чувствах как мозъкът ми ще експлодира, как се късат влакънцата на невронната ми мрежа. Жадувах за сън, умирах за сън, но не можех да заспя. Ако заспях, беше за час – два, събуждах се и нищо не можеше да ме накара да потъна отново в блаженството на здравия сън.
Обикновено в психологията инсомнията се свързва с депресията. Но аз нямах депресия. Имах неупотребено либидо, което тъй като не биваше задоволявано, се проявяваше като безсъние. А задоволяването му можеше да стане или по ординарния начин или по пътя на вливането му в каналите на сублимацията. Но аз не познавах метода. Ден и нощ, против волята ми, подсъзнанието ми бълваше секс – сцени, женски части, сексуални актове, гласове на жени в оргазъм, миризмата на жена, вкуса на жена, енергията на женската същност. Всяка жена за мен се превърна в богиня. Критериите ми падаха все по-ниско и ниско. А аз се борех. Отричах това което ставаше с мен. Отхвърлях импулсите на подсъзнанието си като нещо отделно от мен, нещо което не исках… желаех да бъда над тях. Борех се. Бях разцепен на две несъвместими части. Не знаех, че най-сигурният начин да подхраниш нещо, е да се бориш против него. В дългите нощи на безсънно взиране в самия себе си, се молех. Молех се на великите Махатми, на покровителите на теософското общество и по-специално на един от тях. Гледах портрета му, взирах се в големите му пронизващи очи и му се молех. Призовавах го да чуе молбата ми и ми помогне. Молех го да ме води с твърда ръка в пътя на Истината, дори пряко волята ми. Молех го и за сън, и за победа над низката ми същност.
Мисля си, че всичко беше на мястото си. И работата на чистач, която смачкваше егото ми, и безсънието, което разбъркваше подсъзнанието ми и ме караше да се сблъскам със собствения си ад, и борбата със себе си! Човек се учи най-добре, когато изпита нещо на гърба си. Унижение, душевна болка, неправилен подход към съзнанието си – всичко това бяха превъзходни, но тежки уроци за мен. Не мога да кажа кое ми тежеше повече – безсънието и ужасните състояния в дните след това, или борбата и вечните провали и мъчителни изкачвания по склоновете на моралните ми устои. Отидох на лекар – той, както и всички други, ме пита за какво си мисля. Казах му че съм спокоен, че не ми липсват роднините, а само приятелката ми. Докторът ми препоръча да си намеря приятелка и да ходя на фитнес. Казах му, че като чистач, малцината жени на кораба не са в моите стадни правомощия и те биват поемани от самците от офицерския състав. Умишлено сравнявам човешкото и животинското стадо, защото приликите са далеч повече от разликите. Медицинската сестра, една румънка, хихикайки злобничко, ми каза, че знам какво трябва да правя в такъв случай. На фитнес ходех, в резултат на което направих една камара мускули. Това не помагаше на съня ми обаче. За „това, което знаех какво да правя”, както се изрази сестрата, понякога го правех и наистина след това спях. Но така само засилвах противоречията и моралните си борби, а и усещанията за спад в обхвата и нивото на съзнание не бяха единствено субективни. Докторът започна да ми дава таблетки, като каза да вземам по малко, защото са силни и водят към пристрастяване. Трябваше да вземам една четвърт от една таблетка. Тя беше разделена на 4 сектора с изтънявания за по-лесно чупене. Аз обаче вземах цяла, а по-късно и по две и по три таблетки. Започнах да влизам в лечебницата нощем, за да си набавя хапчета. Резултатът беше, че потъвах в силно замайване, но въпреки това не спях. Беше кошмар.
По време на ваканцията ми в България се върнах към интензивен сексуален живот с приятелката си и сънят ми, като повикан с магическа пръчица, се върна. Блаженство! През втория договор получих промоция, минах на по-добра работа, спях по-добре. През третия си контракт смених компанията и работата си, условията на живот и работа в „Ройъл Карибиън” бяха съвсем различни от тези в гръцката компания. Аз съвсем зарязах борбата с нагонната си природа, дори поопознах мексиканките отблизо. Сънят ми се стабилизира.
Душата ми обаче търсеше. Търсеше Истината и не се задоволяваше единствено с теоретичните постановки на книгите от различните школи, които бях прочел. Когато действително реших да тръгна по „пътеката” на личните опитности в езотеричната школа, се сблъсках със стената на собственото си подсъзнание! Разболях се от безсъние, което едва не ме уби. Имал съм нощи, и то не една и две, когато съм ходил на mooring deck-а, палубата с въжетата отзад на кораба. Там двигателят бумти с безброй децибели и не се чува нищо. За разлика от американската компания, за която после работих, на кораба на гръцката нямаше камери. Без да се притеснявам, че ще бъда сметнат за луд, отивах на палубата и виках. Виках колкото ми глас държи. Олекваше ми. Виках със злоба, с отчаяние, с болка, с мъка, с молба, с ярост, с вопъл за пощада. Останах цял, тоест не полудях, единствено благодарение на тежките усилия на съзнанието ми да оцелее.
Безсънието първо невротизира, после психотизира, след което убива. Буквално убива физически. Може да ме разбере само този, който е преживял хронично безсъние в продължение на няколко години. Когато се връщах към привичния си живот и навици, спях нормално, но стремежите ми за прогрес в пътя на изследване на съзнанието и живота оставаха само в теоретичната плоскост!
Години наред бях правил тантричен секс без еякулация, но нямах база за сравнение и затова се стремях да преживея и целомъдрието. Истинският човек в мен търсеше нещо повече. Но, подходът ми беше погрешен. Предстоеше ми да изуча един съвсем друг модел на овладяване на съзнанието, който да ми позволи да следвам жизнения си път! Методът на сублимирането, на трансформацията, на когнитивната присадка! Научих го в Канада. Съзнанието ми вече беше подготвено за него през годините на сблъсъци и противоречия, на обречена на загуба борба с низшата ми природа! До тогава бях обиколил повече от 30 държави, опознах нациите и начина на мислене на хората от цялата ни планета. А разлика в структурата на съзнанието на източния и западния, на северния и южен обитател на планетата ни, действително има!
Ето така изглеждаше животът на един моряк през трите години, които той прекара на увеселителните туристически кораби по световните морета и океани!