Джон помоли човека да се отпусне на кушетката и заговори с отработения си хипнотичен глас, резонирайки с дишането, невербалния телесен и фин лицев език на тялото. Постепенно забави темпото на говора, а пациентът вече не можеше да помръдне…
– Докато тялото ви натежава все повече с всяко издишване, можете да започнете да чувате симфонията на спокойствието или да я оставите радостно да ви залее като топъл благ водопад…
Вече 30-тa година работеше като хипнотерапевт. Обичаше работата си. Или поне така си мислеше. Може би по-скоро я обичаше,в минало далечно време… Двадесет и двете му книги бяха издавани в цял свят, на девет езика… С времето младежкият ентусиазъм и широта на възгледите на Джон се превърнаха в не толкова здрав циничен скептицизъм и материализъм. Продължаваше да работи трансперсонално – поне на вербално ниво, по навик. Клиентите го търсеха за това, а и така си вадеше хляба, че и сиренето… Макар че пред пациентите си твърдеше друго, вярата му във фините енергии и квантовата природа на човешкото психе изчезнаха, закостенели в твърдите, но плоски и двумерно сиви рамки на когнитивно научните разбирания. Пациентите някакси усетиха промяната и загубиха вяра в хипнотиста си. Клиентелата м силно намаля, а успеваемостта му още повече. В душата на терапевта зейна пропаст от блудкава празнота и дремещо мъгливо безразличие. Прекарваше все по – свободното си време на верандата си с изглед към плажа и морето. Можеше да си го позволи. Все пак в последните 30 год. таксата му бе 150-200 евро на едночасова сесия …
Напоследък нещо го наболяваше вдясно под лъжичката.
– Колега, с вас ще съм откровен. Остават ви около шест месеца живот. Метастазите са навсякъде. – каза тихо и сериозно онкологът. – Джон само преглътна и се усмихна. Все пак цел живот беше тренирал реакциите си.
Прекрати практиката си – отмени всички консултации. Отиде в планината, сам, помъкнал единствено една раница с онези книги, които четеше като млад – за живота и смъртта, за смисъла и безкрая, за човешкото в човека, за сърдечния разум и неограничеността на потенциала ни. В багажника беше метнал едно чувалче с лимец (жито). Три месеца чете, гладува, медитира, готви се за смъртта. Хапваше само малко покълнало жито и пиеше изворна вода направо от капчука на скалата.
Онова сърдечно чувство, което беше загубил в рутината и дървената си скептика, се роди отново в душата му. Чувство за свързаност, цялостност и сливане с всяка нишка от вибрацията на живота. Молитвата му стана жива, сърдечна и безмълвна. Сърцето му се роди отново от пепелта на материализма, а зейналата дупка отвътре се запълни с провежданото любящо и светло блаженство.
Тогава Джон реши: „Какво пък, имам още три месеца – защо да не се върна пак на работа?!“
Практиката му тръгна някаси със заряд, лекота и вдъхновение. Върна таксата си на 50 евро, толкова с колкото беше започнал в началото, преди да стане мастит отвън, но прогнил отвътре психотерапевт. Отново почувства работата си като душевно призвание, а през словото и присъствието му преминаваше нещо фино, чисто, ангелско и небесно. Сякаш цялата Вселена течеше през него във всеки един миг. Сесиите му отново станаха изключително успешни, а проблемите на хората се разрешаваха с няколко срещи!
Джон почти забрави за болестта си. Беше щастлив и всеки миг и глътка въздух му носеха спокойна радост. Беше готов за смъртта си – на сто процента. Беше готов да си замине във всеки един миг. Затова и всяка минута живееше радостно и спокойно, на сто процента.
Шестте месеца минаха. Един ден Джон реши да си направи тест. Лекарите бяха поразени – Джон бе напълно здрав!
Орлин Баев, обикновен човек