Търсене на визия 9 дни

Твърдата земя

Свикнали сме да спим на меко… В народния фолклор неслуайно
някога меките дюшеци са били смятани за достояние предимно на състоятелните
люде. Както и течащата и топлата вода, електричеството и т.н. Приемали са се за
привилегия на царете, императорите, богаташите… А сега се оказва, е всички
сме такива. Просто лакомията в горделивото потребителско сравнение с другите ни
пречи да го видим.

Спомням си, веднъж ходих с приятелка да разгледам някоя си царскарезиденция на еди си кой български цар отпреди 9-ти септември 1944 г. Изумих се как тогавашният царски лукс е буквално едното нищо пред съвременните удобства…
Сега обаче сме толкова изнежени и отдалечени от природата, че прекарването
всред нея изисква дори едно отърсване, отвикване от натруфеностите на
прекомерната разглезеност. Спомням си сякаш беше преди месеци поделението вътрешни
войски в Нови Пазар, където служих. В щабната рота бяхме три взвода:
свръзки, кучкари и шофьори (аз бях свръзка). Общо около стотина човека в
сградата, като имаше още три бойни роти. Във всяка сграда имаше две миялни
помещения с по три мивки студена вода. Нямаше топла вода, нито перални, а тоалетните
бяха външни, на около 200-300 метра от ротата. Никой не носеше чорапи, а
партенки – накъсани чаршафи, увити около стъпалото. Доста удобни и практични,
между другото. С партенки ходех и на първите си моряшки договори до към 2003-та
год. Вътрешни войски се приемаха за спецназ, еквивалент на десантчиците, но
специализирани в умиротворяването на вътрешните размирици. Натоварването бе жестоко,
потта избилна, бягахме с кубинките десетки километри ежедневно… На градска баня в Нови Пазар ни
заведоха за 18-тте месеца служба 2 пъти 😊. На никого обаче и на ума не му минаваше да
поиска нещо повече. Просто воинският дух и дисциплината бяха железни, а всяко
измрънкване се наказваше сурово… Правя асоциация с военната повинност, защото само оттам имам
ясен спомен за спане на твърд дървен нар в ареста, ккто и по ученията в окопите…
Така и на Вижън куеста. Земята е неравна, на бучки, извивки и гънки, коренища и
бабунки. Когато човек се намести все пак някакси между корените и издатините,
се оказва просто, че цялата телесно-паметова система няма навик за спане на
твърдо. Тогава се започва едно въртене, изтръпване което събужда и пак въртене…
От третата нощ нататък започнах да събирам шума и да я трупам под йога
постелката преди лягане. По-добре, много по-добре! 😊 

Топло и студено

На куеста, когато е топло, се потиш. Когато е студено,
зъзнеш. Вътрешен климатик!

В течение на последните години, все повече наблюдавамтенденция за едно постоянно климатизиране. Зимата се отопляваме до препотяване, лятото се преохлаждаме до премръзване… И тази тенденция расте и става болна
норма. Защо болно ли? Чувствал си как в студена зима, при интензивен снежен
преход се затопляш, а студът носи само радост. Или в лятната нега, когато
умишлено постоиш на слънце, се препотиш и след известно време тялото някакси
само намира баланса си, а поносимостта става много по-голяма. При такова
разчитане на естествените телесни способности за адаптация, се поддържа
вътрешен център, който освен с температурата, е свързан и с психичната
устойчивост при емоциналните студове и горещини. Атаки и ласкателства. Когато
центърът е външен, човек зависи, слаб е, болнав е телесно и невротично е
нестабилен… Затова закаляването на студ и пек и разчитането на „вътрешния
климатик“ е важна част и от психичното здраве. Защото нещата са свързани.

Дъждът

Когато си на търсене на визия и завали, най-важното ти
притежание се оказва парчето найлон. Не мазератито, не банковата сметка, не
социалното положение, хорското мнение за теб, найсетте ти имота и предприятия,
а парчето надупчен тук-там найлон от онзи кашон… Вали. Покриваш се с найлона
презглава, а гледката ти стига от носа ти до него: пет сантиметра. Когато вали
часове или цял ден, това добавя сериозна доза трудност към вече наличния допаминов
детокс/ саклет. Към лишението от стимули и пряката среща с вътрешния свят, лице
в лице със…себе си. Мокро, кално, шума – няма проблем, част от природата си,
отвъд стерилността на изкуствените човешки жилища, в недрата на разумната майка
природа. На предния куест имах опаковъчен найлон от голям кашон,
който ме заобграждаше отвсякъде. На този минах на път през практикер и си купих
три метра найлон. Не съобразих обаче, че широчината му е само метър. А това на
практика означаваше, че едва-едва покрива йога постелката и при най-малкото
завъртане си мокър… Непрозорливост… Добре, че валя основно само втория ден.
Последната нощ също, но слабо, та оцелях…  

Бос и (почти) гол

Това ми беше третият куест: 4, 7, 9 дни.  На предните почти през цялото време стоях обут
и облечен. На този обратното – по шорти, бос и гол до кръста. След първите
няколко денонощия дори и нощите започнах да не се обличам и обувам,а само да се
завивам с едно тънко одеалце, взето от индианската парна баня (темаскал). При
това само отгоре-отгоре, без да се покривам през глава както предните пъти уж
пазейки се от комарите, а всъщност от страх. Fear of the dark… 😊 Постепенно става едно свикване и осъзнаване, че природата не
е мръсна. Както и че не душовете ни правят чисти, а вътрешната телесна,
хормонална, кръвна и душевна чистота.

Тъмнината

На първото ми търсене на визия (само 4 дни) през нощта си ме
беше сериозно страх. През очите контролираме, а тъмнината сякаш отнема огромна
част от его вкопчването в условната сигурност. Когато те е страх и е тъмно,
подсъзнанието на принципа на гещалта проектира и вижда парейдолично в сенките
на мрака всякакви кошмарни фигури, чудовища и ужасии… По някое време изникват
демоничните изчадия, на които си се нагледал във филма на ужасите, който обичаш.
Или онзи силует там сякаш е човек, или вълк, мечка и т.н. Очите на страха са
големи и виждат това, от което дълбоко подсъзнателно те е страх. На втория ми куест страхът почти изчезна, а на този просто
се смеех на споменатата работа на ума. Наблюдавах я с наслада и доверие в
сърцето си. Седях, радвах се на лунната призрачна светлина и звездите, разхождах
се нощем с благодарност за насочването чрез външната невидимост към вътрешната
вече видимост.

12-тте диви прасета

Около час след като „ме посадиха“ на мястото, където щях да
прекарам 9 дни, буквално ми се изсипаха 12 диви прасета. Мама – 100+ килца и малките
ѝ. Около 6 месечни, 50-на килограмови прасенца-детенца. Малките дойдоха, някои
дори ме подушиха по лицето. Мама се появи, погрухтя и като прецени, че този
двуног е приятел, даде отбой и всичките заедно половин час ровиха жълъди около
мен. Всичко беше толкова естествено и красиво, че нямах нито време, нито
намерение да се плаша. А животинките усещат и са по-разумни от мнозина от изправените
примати (т.н. хора). Обичах ги. А те ми се довериха. После, когато чувах пуцането
на уикендните ловци, дошли си в селото, за да се поразходят из природата с
гърмящата си пръчка и да я насочват към все що диша и мърда, се молих за мама и
децата ѝ. Но, не искам да си равалям темата с гадостта на ловната психопатия…Благословение ми беше тази среща. Защото чувствам животинките директно. Потокът на Живота, преминаващ през тях и нас, а това
половин часово близко общуване ми беше подарък от Пачамама, разумната майка
природа. Преди години, докато бях в Канада, многократно съм се разминавал в
гората на метри с мечки, веднъж с пума, много пъти с лосове, муфлони, а стадата
сърни и елени бяха ежедневие. С диви прасета обаче животът не ме бе срещал. А
сега, разкош. Умни очички, прекрасни дечица. Мама една такава благородна, мила
и добра. Какъв примитив само трябва да си, за да стреляш и убиваш деца, за да
ги ядеш… Защото животинките са деца. Имат детски душички и ум на 7-10 годишни
хора. И ако кажеш: „Ами това е животно!“, е все едно да кажеш: „Е, това е
негър, циганин, жена…“. Видизмът никак не се различава от болните етническа дискриминация,
расизма и сексизма. Но, човечеството има път да върви за да разбере този факт,
идващ от закономерностите на любовта. Ще го извърви. Вярвам в това! Едното от прасенцата бе сакатичко, вероятно по рождение. Задното му ляво краче не бе израсло докрай, а и беше недъгаво вероятно и по други
начини. Другите около 50 кг., едрички и охранени, а това едва 10-на и душа
берящо, едва едва ходещо. Вероятно още от бебе не си е досуквало, било е
избутвано, а сега едва следваше другите. Природата не е милостива по начините,
по които ние хората си представяме. Но не е и жестока. Другите се обръщаха и се
опитваха да го изчакват, викаха го…  Благодаря на майката природа за този подарък! Последните дни и нощи умишлено виках мислено мечката.
Умишлемо членувам, защото обръщението ми бе към душата на мечоците… Исках да
дойде при мен, поне да мине близо, както в Канада. Но, явно друг път…

Всяка нощ наоколо ми обикаляше животинче, което така и не
видях, колкото и да се взирах. Само го чувах как си мърмори под носа. Просто му
бях в ареала и както то ми вдигаше шум нощем, вероятно и аз на него денем.
Всяка нощ около мен протичваха лисички, а чакалите минаваха на пътя на няколко
метра от мястото ми. Те имитират воя на кучетата от селото, но си имат и свое
си, специфично говорене. Именно говорене. Защото не само човешката семиотика изразява
език. Животните също си имат език и ако си по-дълго в природата, естествено
почваш да ставаш част от него и той от теб. Ако имаш сърцето, душата и
светлината на ума за това прозиране, разбира се.

 

Приятелите стършели

През цялото време, макар и да не се пие вода, човек уринира. Отначало го правех върху едно разкошно приказно дъбче, покрито в основата си със зелен мъх, точно като във вълшебна приказка. Чувах, че нещо жужи, но все още под влиянието на градската откъснатост от живия природен живот, не обръщах много много внимание. На втория ден що да видя – осъзнах, че си върша работата върху дома на цяло ято стършели… Веднага смених дървото, извиних им се. 🙂 После се сприятелихме. През цялото време жужаха наоколо, кацаха върху ми, обичахме се и си говорихме. Ако има нещо враждебно, това не са живите същества, невежеството в гъсеничното съзнание на човека е. Не е станал още пеперуда. Както казваше оракула от „Матрицата 1″: “ Имаш потенциала, но засега нещо те спира!“… 

 

Символиките на 4-тте години търсене на визия

На вижън куеста се следва древната индианска традиция
търсачът да бъде „посят“, тоест поставен на дадено пространство от няколко
квадратни метра в планината, ограден от 365 молитви. Малки торбички със свещен тютюн,
завързани за памучна нишка. И нишката и торничките всяка година са със
съответен цвят, свързани са със световните посоки и символизират архетипните
качества на дадени животн на силата. През първата година на 4-те дни – червен цвят, искреност,
себепознание. През втората година на 7-те дни – жълт цвят, смирение, осъзнаване
и приемане. Третата година на 9-те дни – черен цвят, смърт и трансформация,
сила, истина. През 4-ия куест на 13-те дни цветът е бял – цялостност, водачи на
себе си и другите.

Матинета и вечеринки*

Два пъти на ден, сутринта и вечер за по час, поддържащата
група от базисния лагер на куеста пее около лагерния огън. Макар и търсачите да
сме в планината, песните се чуват доста ясно. Песнички икарос на испански и
индиански, мантри на санскрит, красиви песни на английски. Най-ценното на Петър
и Милен (организиращите курандерос), е че пеят песни и на български. Дълбоко
смислени, малко познати народни песни, изпълнени със съкровен смисъл. Да, по
души сме граждани на вселената. Тялото обаче ни е българско и когато се запеят
българските мотиви, проникват до гена, до родовата памет, до спомените на
поколения и поколения предци. Красота, тъга, любов, преодоляване – всичко в
едно. Дълбоки са българските песни и ритми, разстрисат из основи.  На няколко пъти някой от поддържащата група
свиреше родопски мотиви на гайда – е от това се реве като водопад…

…

*Матине идва от френски и означава сутрешна забава.Вечеринка е оригиналната българска дума, еквивалентна на парти или купон така, както дрешник е българската дума за гаредероб.

Разликата между търсенето на визия и времето в дебелариум

В дебелариума човек е всред цивилизационните удобства, спи в
сграда и на легло, изолиран от природата, правят му се медицински изследвания, ползва
телевизори, телефони, компютри, говори и общува. На куеста човек е сам с
майката природа, в мълчание, без електронни устройства и дори часовник, спи на
голата земя върху една йога постелка, пространствено ограден е, общува с
растенията и животинките, земята и небето пряко. Целта на вижън куеста е съвсем
различна. Свалянето на няколкото килограма и нормализирането на теглото са само
страничен ефект, нежели основна цел. Много по-суров и истински е куестът.
Определено не е за всеки, а за хора в добро здраве и сила, които могат да го
понесат. Хора търсещи духа си, същността си, целта и проявлението си в няколкото
кратки десетилетия на житейската игра.   

Килограмите

За 9-тте дни търсене на визия, плюс предварителния и последващите
го дни на вода (тоест общо около 12 дни), свалих от 108 на 96 кг. Още три дни
след това обаче вече бях отново 100, което означава, че немалка част от това
сваляне е просто дълбоко обезводняване. Когато човек започне да пие нормално
течния брилянт, медицината на водата, няколко килограма автоматично се връщат.  

Мекият хибрид между сухия пост и плодолечението по Лидия
Ковачева

Всъщност в търсенето на визия не се практикува изцяло сух
глад. Без вода и храна са първите 4 дни. На 7-те дни куест на четвъртия ден се
носи малко вода и плодове. На 9-те дни, на четвъртия и на седмия по литър течност
и по-малко от килограм плодове. На такъв мек хинрид всъщност може да се изкара
доста дълго време. Споменавам това просто като факт. Както споменах, целта на
търсенето на визия не е корекцията в килограмите, а прехвърляне самосъзнанието
в духа и конкретизираната му проява в житейската мисия.  

Ароматът на безпредела

На търсенето на визия правих в кондензиран вид това, което води
живота ми от 16 годишен насам – молитва, формули, дишане, йога, вътрешни
енергийни (ней гун) практики, медитация и съзерацание… По някое време ми
писваше от практики и просто изчезвах между листата, облаците, в небето,
слънцето, звездите и живота на природата. Тогава практиките продължаваха да се
правят сами и се интегрираха до една обща. Формулите ставаха част от дишането и
потока на енергоята, в единение с онова неизразимо присъствие на духа. Същият аромат се появи и на предното търсене на визия. Много фин, субтилен аромат на изумително красив парфюм. Такова слизане на тънкия свят
във вида на аромат ми се беше случвало и преди (като моряк и в Канада) и го
познах веднага. На предния ми куест в началото за малко се чудех какво става,
но на този в рамките на секунди осъзнах това преплитане красотата на финия свят
с този. Аромат на дамски парфюм, какъвто обичам – наситен, сладък, пронизващ,
силен, помитащо бъркащ директно до емоцията. В случая обаче фин, пряко свързан
с молитвеното ми състояние на съзнанието, което поддържах почти постоянно. Чудя
се как да се изразя, за да не прозвучи странно, но просто ще бъда директен. Има
по-тънък свят, част от този отразения. Има и божествен, реален свят – дом. Не е
абстракция, не е просто анимирана проекция на свръхактивния детектор на
интенционалност (cog sci of religion). Има го по-реално от ръба на масата… Чувствах подкрепата,
присъствието, прегръдката и окуражаването на светлите същества. Фина благодат.

Синхроничните вижън куест карти

На това търсене на визия организаторите се бяха сдобили със
специални архетипни vision quest карти. Теглихме по една преди и след качването и слизането от
балкана. Картата преди куеста ми бе Воден татко – мъж изправен до водопад,
държащ трите риби на любовта, мъдростта и свободата. Втората карта след куеста
ми бе Ace of water – съд като бойлер или водна електроцентрала, през който се
спуска реката на живота. Съд, който има силата да удържа, контейнира и
трансформира както земните нелеки енергии, така и небесните енергии на
благодатта.

Светещите „очички“, изкушенията и предупрежденията

В този си живот в това си тяло правя дефекта на ефект. 30+
години от живота ми бях в кПТСР (комплексно пост травматично стресово р-во),
свързано с изтезанията на тирана на заекването ми, както го възприемаше
несъзнаваното ми. кПТСР с дълбоко наранени вярвания. След като поработх по себе
си и донякъде проговорих, си мислех, че съм преодолял кПТСР-то си. Оказа се
обаче по-дълбоко и като цяло, работа и гориво за цял живот. Преди няколко
години като копенсация на това нелеко гориво в мен се събуди мощна страст. Силна
тяга към секса, жените… Винаги съм си бил похотлив козирог, но преди това
много по-овладян. През тези години, преживях каквото преживях… 

Една нощ ме обхвана силна похот. Нищо ново… По време на
сухия пост мощно се повишава хормонът на растежа и т.н. … В един момент от нищото точно до главата ми с грохот падна и
се заби един голям сух клон. Стреснах се, скокнах и се ужасих… На полянката отпред в мен се взираха десетки чифтове очички… Червени мигащи очички… Уплаших се,
помислих че са някакви животинки. Седнах в stand by alert mode на една скала по средата на мястото
ми за куест и влязох в молитва. Очичките мигаха, а подсъзнанието ми раждаше
какво ли не… Постепенно започнах да виждам, че някои от „очичките“ не са по две, а са единични, че миганията им си имат времеви модел, че се движат
плавно… Предположих, че са светещи буболечки, проверих хипотезата си и се
оказах прав. Лазещи и мигащи буболечки. Светулките обаче се появяват през юни.
Какви бяха тези мигащи светулки тази нощ в края на август не знам точно, но се появиха единствено
през тази страстно-страшна нощ. Червен мигащ сфетофар, че похотливата ми
компенсация, макар и да имаше място в живота ми (не се съдя!), вече е
декомпенсация, нужно е вече да премине в самообладано присъствие на духа!
Един силен знак от Пачамама. Тези събудени специално за мен светулки в края на август повече не се появиха.

Работата по себе си

Зад гореспоменатата вече декомпенсация, зад понякога влизането
в меланхолични епизоди и онова усещане, че съм недостоен за живота, дефектен,
неструващ и неставащ, стояха по-ранните ми по възраст версии на младежа,
пубера,момчето, детето, бебето, плода в утробата на мама. „Пожелавам ти да
станеш пелтечещ изрод като Орлин!“, както беше пожелала една съученичка на друг
след часа по английски. Хилядите пъти на свиване, мощни тревожни атаки, садо-мазо
себепреглъщане и шизоидно избягване в училище, милионите пъти на незадоволена нужда от общуване, стоенето сам и настрана, трилионите пъти на хималайско
изкачване евереста на поредната неизлизаща и костваща титанични усилия дума и
жестоката битка със себе си… Петалионите пъти, когато исках да заговоря
момиче, но не можех, думите засядаха и бягах от ситуациите на общуване. Немалкото
пъти, когато самите момичета са ме харесвали, а аз от ужаса на вярването в
недостойството и дефектността ми, съм се свивал като охлюв в черупката си…
Стотиците пъти в училище, когато като ми кажеха номера, за да разкажа урока,
предпочитах да смотолевя, че не знам (всъщност знаех много добре), вместо да
минавам през пъкъла на пелтечещия пламък и бръснарските ножчета на погледите и
подигравките на другите деца… Онзи път, когато в детската трябваше да кажа
реплика от приказката „Косе босе“, не можах и изпаднах в ступор. Деветте месеца
в утробата, когато майка ми е била ненавиждана за това, че е тежко заекващ урод
(за такава е била приемана) и съм бил милиони пъти прокълнаван, за да не се
родя и тя да се махне… Не бях планирал тази работа. Случи се спонтанно. Молитвата,
формулите и медитацията естествено се насочиха към едно пренареждане паметовата
матрица спомен по спомен, нлп и през тялото промяна отношението. Отново спомен
по спомен, после нацяло, от утробата до настоящия момент. Получи се едно плавно
преливане време и пространство. Тялото ми стана като дърво. По-долните му зони
свързани с миналото, по-горните с настоящето и бъдещето. Преработката бе не
само визуална, но и психоенергийна и през телесността, дълбоко преплетена с
даоските ней гун практики. По някое време ясно ми изплува една очевидна тайна.
Оксиморон е, да. Но най-добрият начин да скриеш нещо, е на видно място. Дядо ми
по бащина линия е бил крупен земеделец. Някъде началото на 50-тте на 20-ти век идват някакви
хванати от обора и му казват: „Тези земи не са твои, този чифлик не е твой,
тези трактори, комбайни, машини, обори и имущества не са твои. Махай се. Оттук
натам няма да работиш, няма да учиш, няма да се развиваш, ще бъдеш мизерник.
Иначе…!“ – иначе боят по мазетата и пистолетът… Оттогава дядо ми единствено
е продавал копчета и ципове от врата на врата и нищо повече, под страха от
смъртно наказание и съсипия на семейството му. Баща ми е бил на няколко годинки
и от дете на богати родители, се превръща в син на почти просяци, които с години са яли мамалига (качамак) от обща тава по средата на масата и нищо друго.
Когато идва „новото време“ след 90-та година, някакси удобно документите за
земите и имуществата в архивите на комунягите се оказват изгорели, а от земите
са върнати едва малка част. Осъзнах нещо, което
винаги е било под носа ми – програмата за забрана на успеха, блесването,
изобилието, благоденствието на високо ниво. Програма на дядо ми, баща ми, чичо
ми, оттам преминала в мен през една сляпа лоялност и обич към тях. Лекувах,
обичах здраво, преработвах…

Саклетът

По време на подобни оттегляния се получава силен допаминов
детокс. Скуката от его позицията е огромна, за сметка на възраждането на духа. Понякога
просто ти се струва, че ще се взривиш от липса на светски стимули. Процесът
дълбоко рестартира мозъка и води до истинско успокоение. На тези ритрийти не си вземам дори часовник. Поглеждам
слънцето и преценявам горе долу кое време е. Без механичното измервателно
устройство времето тече…емоционално. Когато ти е добре, когато си спокоен и
щастлив, минава бързо. Когато ти е уморено от безводието и интензивността на
вътрешната преработка, едва-едва мърда. Когато на човек му омръзне от практики, се влиза в едно
естествено безусилно медитиране с часове на ден, в което водеща е…тишината.  

Пренасяне на съзнанието

Този път мястото, на което бях, сякаш си беше моето.
Чувствах го и то ме чувстваше. Дърветата – почти веднага се сприятелихме и се
усещахме. Толкова е нормално това взаиммно вчувстване и прехвърляне на
съзнанието в потока на дърветата, в ума и душата на птичките и животинките, в
съзнанието на планетата или слънцето. Толкова, че човек осъзнава колко
ненормална е откъснатостта и неспособността за това. Прехвърляне и единство,
идващо от дълбокото познанство с любовта. Като казвам прехвърляне, имам предвид
истинско вчувстване в процеса на дадено живо същество през дълбоко, приятелско
познанство и разговор не с думи, а между душевната взаимна прегръдка.

Благодаря

Благодаря на организаторите Петър, Милен, Маги и Симона.
Благодаря на колегите търсачи. Благодаря на поддържащата група. Благодаря на
Пачамама. Благодаря на Бога. Благодаря на чудото на Живота!

…

Орлин Баев