Имало една буца. Лежала си тази буца в подножието на един хълм, дълбоко заровена в сплъстената му пръст. Около нея имало други подобни буци. Прокрадвали се обаче и разни други скалисти съединения, порьозна и наситена с въздух пръст. Носели се легенди за някаква огромна планина. А някои непослушни камъчета дори смеели да кажат, че чрез проникващия рядко въздух усещали, че има един много по-голям свят. Циркулиращата влага пък им шепнела приказки как всички те са малки частички от едно много по-голямо цяло, което е част от друго цяло – за планината, която била изградена от същите като тях камъчета, но стигала чак до покрива на света. Буцата и нейните съмишленици гледали скептично. Какъв свят, какви хълмове и планини – това са недоказани твърдения, инфантилни анимирани проекции и метаудоволствена, фантазна сублимация – бягство от обективната, недвусмислена реалност.
Влагата обаче продължавала да шепне за лъчите на слънцето, за топлината, снега и цъфтящите храсти, с които тя също била добър приятел. Някои камъчета слушали и се смеели, потраквайки едно в друго. Други поклащали каменните си извивки и се дивели, но бързо забравяли, унесени в мрака на важните си ежетъмни грижи. Влагата и въздухът им казали, че и те могат да видят този по-голям свят и дори да се издигнат до слънцето и звездите във вечната циркулация на живота. Заговорили им за път, за развитие на съзнанието, в който просто се искало да осъзнаеш, че си част от цялостен поток на живота. Буците слушали и потръпвали нервно. Когато обаче въздухът заговорил, че постоянно влиза в дробовете и телата на същества, много по-различни от почвените микроорганизми, буците се разгневили силно. Старшата буца – професор създала организация – психотерапевтична система, която да определя кое е правилно и кое не, кое е норма и кое патология. Дълбоко в тъмнината на хълма буците се слепили, твърдо решени да не допускат никакъв въздух и влага. Създали конгломерат от сплъстено невежество, според тях връх в научно – аналитичното познание за собствения им произход, път и смисъл на живота. Завлекли и много колебливи камъчета и съединения в тъмнината на спечеността си. Това била сигурна спеченост, част от нормативната база на правоверните буцести разбирания.
Когато някоя прашинка чувала песента на въздуха и музиката на влагата и се опитвала да ги дискутира със сплъстено-слепналата тъмнина на буцата – професор и конгломерата наоколо и, веднага бивала обявявана за отронил се от правоверните виждания бунтар, заплашващ тъмното статукво на залепналата неподвижност, отричаща всякакво развитие и другост…
Някои по-малки камъчета обаче упорито продължавали да твърдят, че молекулите им силно резонират с посланията на влагата. Затова били анатемосани и отхвърлени от тъмния конгломерат на невежеството. Извън скованата му неподвижност обаче прониквала много повече влага и въздух, а тихият шепот се превърнал в симфония. Колкото повече тези малки камъчета слушали симфонията, вибрацията и отронвала по малко от вкаменелостта на его застиналостта им. Докато се превърнали в кристални, почти невидими прашинки. Тогава влагата нежно ги подела и започнала да ги придвижва по пътя на себепознанието.
Когато излезли на повърхността, ги поел вятърът. Те самите преминали през дробовете и съзнанията на различни същества, понесли се нагоре и надолу. Някои от тях, оставайки частици, се превърнали в светлинна енергия и полетели към слънцето и звездите. Други, водени от дълбоко състрадание, решили да не напускат този свят, докато не спомогнат всяко невежество да се разтвори в чистата обич на един по-зрял и цялостен живот. Влезли във влагата и въздуха и се спуснали в недрата на конгломератите от спечено невежество, където започнали да разказват приказки, как всички те са частички от едно много по-голямо цяло…
Орлин