По пътя на ТРАВМАТА

Мъдър е животът. Синхронично ни услужва с точните хора и ситуации, така че да продължим с осъзнаването и лекуването на травмите ни. За тях се раждаме. Път са. 

Ще ни предават – пак и пак, докато не се научим да сме лоялни към себе си. Ще ни лъжат и ще сплетничат за нас, ще ни унижават и принизяват масирано, проективно ще бършат и идентифицират сенките си върху ни. Докато не се научим да сме верни на себе си, да се уважаваме и ценим, за да поставяме здравите си граници в един здравословен егоизъм, в който ценейки себе си, истински уважаваме и другите. Без обаче да ги оставяме да ни се качават на главата, с нужната дистанция. В най-дълбокото и раздиращо предателство, когато сме потопени в най-голямата си безпомощност и слабост, тогава се научаваме да сме лоялни на Себе си, на онова вътрешно слънце на духа, което никога не предава. Тогава не манипулираме другите властово, а ги ръководим с уважение, идващо от дълбоко себеуважение. 

Ще ни изоставят и ще се раздираме от самота. Ще плачем и ще търсим късче обич и внимание, за които ще сме готови на всичко, дори на тотално себепренебрегване. Докато не се научим на любов към себе си в една стабилна и здрава психична основа, в която истински се обичаме самостойно и обичаме другите, но вече без закачането, без висването на врата и отблъскващото просене. Да се обичаме истински, то е да пропускаме потока на любовта през смиреното прегръщане изоставената самота. Тогава се научаваме да уважаваме чуждите граници. Защото познаваме и ценим своите, а това болезнено и размиващо личното пространство желание за фузия (fusion, сливане) – там е заживяло сливането с нейно величество любовта, в която самота няма. Стабилност!

Ще ни отхвърлят, ще злоупотребяват с нас, ще ни карат да се чувстваме дефектни изроди пак и пак, отново и отново. Ще седим в ъгъла с онова усещане за невключена невписаност, за низвергната различност. Докато  не спрем да бягаме от зловещите си сенки и не се научим да слизаме в бездните на собствения си пъкъл, за да пускаме там тихата виделина на мъдростта, която обгрижва, помазва, лекува вековни рани. Тогава приемането на собствената ни странност резултира в самохаресване, в доверие към огромния потенциал за творчество и висока визия, които се въздигат над планинските ни вериги от болка, над която разтваряме крилете на изстраданата си мъдрост. Приемаме се и спокойно проявяваме гения, който идва именно от прегърнатата, превърнала се в смиреномъдър опит, болка. Тогава прозираме, че ние сме и кладите, и тъмниците, и изтезателите, и изтезаваните, и горените, и нещо повече отвъд. Жар птица сме. Един пътешественик отвъд времето, имащ нужда да види Себе си през всички себета, през цялата болка, ужас, кошмар и мрак, създаващи контраст със светлината. Тогава все повече се завръщаме в … Себе си, отвъд мрака, но и отвъд светлината, в свободата си. 

Пред очите ни ще се натрапва несправедливост след несправедливост. Ще роптаем, ще искаме ред и норми, ще искаме да раздаваме правосъдие и ще се гневим безсилно. А неправилностите ще бъдат навсякъде. Докато нашето ТРЯБВА се пропука, разчупи, разтвори и стане тор за целостта ни. Ще се гърчим от насилието в света, ще страдаме от безчовечието и порока, ще се противопоставяме на невежеството, дкато не осъзнаем, че малките ни победи са загуба на време и в нас се роди разбиране отвъд доброто и злото, над редното и нередното. Постепенно в спиралата на житейската диалектика, осъзнаваме че злото е толкова част от дизайна на този свят, колкото и доброто. Разбираме, че „ако доброто е дясната ръка на Бога, то злотото е лявата.“… Въздигаме се над. Нагорна, трудна и тясна пътека е. Но, бидейки воини, не се плашим, а дисциплинирано се катерим в осъзнаването си, докато все повече се научаваме да се отпускаме в полета си. В приемането си. Да, създаваме системи, през високата си визия структурираме. Но все по-малко роптаем. През болката опознаваме дизайна на бинарния свят, бидейки все повече отвътре в единението с духа си. 

Животът е мъдър и синхроничен. А ние, самоизпълнявайки прогнозите, живеещи в нас, ги виждаме навсякъде наоколо ни и се държим така, че да ги предизвикваме отново и отново. Когато излекуваме вътре, променяме и света наоколо си. Виждаме го различен. Но и действтелно се държим така, че да бъде различен. Смислен, човечен, пълен с повече любов.

Вашият коментар