Въпроси и отговори 1

От БАЕП фейс групата мои неща

Забележка: в текста са копирани мои разсъждения по теми, въпроси и отговорите ми от фейс групата БАЕП. Възможно е някои от въпросите и отговорите да съм дублирал по невнимание. Като цяло, ценни насоки са.

…

Здрава и наранена емпатия

При болната емпатия (невротична, наранена) става директен мощен резонанс с болката/ страха/ ужаса. Когато в себе си не са преработени, е раздиращо преживяване. Оттам тръгва съжаление, което е проекция на страха да не бъда в същата позиция, която наблюдавам.

Не бива да се отхвърля горното. Началото на пътя е. Когато ползваме външните стимули и раздирането като път по осъзнаване събудените собствени базисни травматични вярвания и преработката им, постепенно травмите се излекуват, а вярванията преобразуват в здрави. Оттам се научаваме да резонираме здравословно – емпатията става акт на любов от стабилен, здрав център. Отново обичаме и съчувстваме, но болката вече не ни плаши. Познаваме я до дъно. Можем да следваме човека в ада му, да помагаме и водим без това да ни събаря.

……………………………………………

Питане:

„И аз да се включа, групата ми харесва и съветите на хората тук

Да започна с това, че проблема ми на този етап не смятам, че е сериозен, но все пак се чудя, какво точно не наред при мен

С няколко думи

В медицината съм и това е мое призвание и любов :)не прости работа, колкото и да е тежко положението в България в тази област

С три висши образования съм, разделена съм със бащата на децата ми от вече близо 6 години, който е прекрасен човек и баща и сме приятели и заедно гледане децата въпреки раздялата

Докато учех, не се интересувах от обвързване и връзки защото не срещнах мъж, с който да имаме един мироглед

Изключително прям и директен човек съм, мразя лъжи интриги и всичко в този ред

Позитивна с чувство за хумор и ценя малките неща

Исках да срещна мъж, който също като мен / имам предвид има деца и е сам /, като изключително много ценя личната свобода на човека до мен, неговите интереси / дори и на мен да не ми допадат и да не мога да ги споделя /, желание да се развива , да прекарва време с приятели, когато иска да е сам

Да приеме ,че съвместно съжителство ,не желая докато децата не станат самостоятелни, а и може би и по принцип /харесва ми да живея сама /

Да мога да разговарям за всичко с него и той с мен

Да прекарваме време дори и малко което е пълноценно и за двамата и просто да ценим миговете

Естествено физическото привличане е също важно защото няма как да график връзка без тази химия

И когото и да срещна или не ме привлича ментално или физически или не ценни нещата , които аз

И се чудя къде точно греша в моите искания и желания към мъжете 😕

Или просто такива отношения не съществуват и са моя илюзия и трябва да се примиря и престана да копнения за това

Определено ми липсва присъствието на такъв мъж в живота ми

По принцип не страдат от липса на внимание, но ми омръзна от безмислени и бездушни връзки и упорито отказвам да влагам енергия в тях повече

Благодаря, че ме изчетохте и приемам всякакви съвети

От много време работя върху себе си и вътрешното си Аз и съм готова да разбера, какво да променя в себе си:)“

Отговор:

Всичко на първо четене дава вид на ок. При по-внимателно вглеждане в текста и вчувстване в личността ви зад него, започват да прозират някои тенденции, които сумирани, дават картината с мъжете, която описвате.

Крайно отдадена на професията – което означава много заетост и малко свободно време, плюс грижите за децата, още по-малко.

Докато описвате как давате свобода на мъжа за интересите му, всъщност си личи как изисквате такава за себе си.

Сама казвате, че сте изключително пряма и директна. Това принципно са чудесни професионални качества, които в междуполовата комуникация биха могли да се възприемат като критичност, като „тя е резачка“ like, дори и да не е така.

Сумирано, впечатлението и усещането, което се получава на сублиминално ниво от мъжа при общуване с вас отвъд едното само сексуално преживяване, е: много заета, много свободолюбива, с много свое мнение, висоооока летва, пряма резачка.

Не казвам, че фактологично горното е така, а говоря за несъзнаваното усещане, което възниква някъде там „под лъжичката“ при по-интензивно общуване с вас в мъжете.

Въпреки това сама казвате, че интерес не липсва. Тогава остава да се случи известно разширение на съзнанието до проследяване тази собствена нениска летва, свързана с автоматична дисквалификация и да се поработи със собствените динамики, на принципа на самоизпълняващата прогноза реализирани автоматично в живота ви.

Може би е добра идея да посетите колега психотерапевт за няколко сесии?!

С уважение и най-добри чувства към вас от мен!

…

От мечти към цели

Да реализираш мечтите си означава да спукаш идеалистичния им балон, да ги приземиш до реално себепознание, цели и работа по себе си, която води до любов и светлина отвътре, през които най-често виждаш, че отдавна си в мечтата си, но просто не си го виждал през перфекционизма, идеализма и страховете си…

Не само за партньорството се отнася това, а за целия ни живот. Който разбрал, разбрал – другите да си мечтаят и гледат романтични сериали.

О.Б.

…

Въпрос:

„Имам един странен въпрос !Има ли други като мен на които се е случвало следното :Ако близък разкаже ,че се е ударил ,опериран или, че го боли дадено място по тялото мен започна да ме боли същото място..Започна от скоро и до такава степен, че някой като започне да ми се оплаква, казвам да спре, защото го преживявам тежко. В повечето случаи мислят че съм егоист, а аз просто не мога да обясня какво чувствам и да го разберат.“

Отговор:

Сензитивна сте, несъмнено. Има разлика обаче между здрава и болна емпатийност. При болната човек е като вибрантна нежна струна в един груб, изпълнен с болка свят – постоянно трепти резонантно на ръба на скъсването. Защото когато чуе или види болката, човекът не умее съзнателно да ползва стимула, за да отиде до собствената си болка и я излекува до стабилност. Имайки я, емпатията е налице, дълбока е, но чутото среща вътре в нас осъзната преработеност, среща любяща стабилност, която естествено сформира граници. Това е здравата емпатия. Можем да се гмуркаме в чуждата болка, дълбоко състрадателни и съчувстващи сме, умеем да слизаме до дъното на чуждия ад, но той не ни плаши, защото сме трансформирали еквивалентите му в себе си, самообладани сме. Тогава можем да присъстваме в болката на хората като лечители, вместо да събаря и нас и като маршировка по мост, да срутва комуникативното взаимоотношение. Говоря от опит. Вижте тази статия: https://orlinbaev.com/%d0%b7%d0%b4%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0…/

…

Въпрос:

„Здравейте, имаме нужда от помощ за детето си. На 8. 5 г, вироглаво козле, казващо на всичко НЕ! Постоянно е нервен, с елементи на агресия, изпада в истерия, ако го накараме да направи каквото и да е, минимално усилие (да забърше банята, след като се е къпал, да хвърли боклука, да вземе един боклук от земята..) Не се справяме като родители, губим комуникация с детето си. Трябва ни помощ, от психолог, терапевт, от Варна сме.“

Отговор:

Чудя се директно или меко да го напиша… Отгледали сте си глезльо, превърнал се в малък тартор. Какво да се прави? Консултация с добър терапевт. Като цяло, важно е между мама и татко да има разбирателство и еднозначни послания спрямо него. Повече твърдост от страна на бащата – заедно на мъжки спорт, на планински преходи. Трудности и преодоляването им с татко. Екраните – с регулирано време. Добра идея е запознаване с ненасилствената комуникация(ннк)- адресиране нуждата при едновременно поставяне на ясни граници и изисквания. Налратко: психотерапевт, ннк, взаимно уважение между родителите и еднозначност в посланията, повече участие на таткото с мъжки дейности.

Всяко от гореизброените е ключово и изисква работа: родителското разбирателство, ннк с осъзнаване нуждата и спокойни граници е не само интелектуално разбиране, а и способност както за сензитивно вчувстване, така и за здрава твърдост, поемането по мъжки от таткото изисква негови качества, но и мама да уважава мъжа си и да стои зад него в това поемане…

…

Детето е бушон в семейната система. Това, че малкото царче се е приел за такъв означава, че му е позволявано, че е в такава позиция в системата. Което пък означава, че важността на родителската субсистема е намаляла, а малкият цезар му липсва родителски авторитет, който да интернализира. Означава, че възпитанието е твърде либерално и свръхпозволяващо, което е друга дума за почти отсъстващо такова. Доброто такова е авторитетното – в него мама и тати са сплотени, по-важни са си взаимно, обичат, но проявяват любовта си и през ясни граници и норми към сина.

Желая съзнателност, взаимно уважение със съпруга и сплотена кооперация спрямо малкия. Ето статия по въпроса: https://orlinbaev.com/%d0%bb%d0%b8%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0…/

…

Количество и качество, наука и религия, мъж и жена

Няма разделение между количествено и качествено познание, екзотерика и езотерика, наука и религия, количествено измеримо и интроспективно феноменологично качествено, освен в мисленето на запада, откъснал съзнавано от несъзнавано и твърдящ, че подобно инфантилно разцепване и проективната му идентификация в света е единствено възможният вариант. Разделяне може да има единствено привидно, а един цялостен подход обхваща и двете перспективи в единство.

О.Б.

…

Въпрос:

„Здравейте!

Сигурно ще се получи много хаотичен разказ и затова ви моля да ме извините. Диагностицира съм с МС преди 9 години и за съжаление дефицитите започват да си личат. Не спирам да се боря. Няма и да спра. Не говоря за това и сега не бих го казала, но се налага. Тази вечер проведох разговор с родителите си по друг повод, но стигнахме и до там. Преди 3-4 години майка ми ми каза, че повече няма да ми се обажда защото не съм била добре. Аз не се оплаквах, и сега не го правя. И спря. Едва днес баща ми научи за това. И той никога не ми се обажда. И никога не поговориха с мен, да ме попитат как съм и да кажат нещо простичко и човешко. Никога! И не само след диагнозата. През целия ми жовот за всичко са били такива. И днес думите му бяха „на теб лекарите не могат да ти помогнат, та ние ли“. Казх му, че това са най-жестоките думи които би могъл да изрече. И му казах, че те можеха да направят нещо, което лекарите не могат. Когато казах, че не отговарям на критерия за красота на майка ми, (заради проблема с крака) тя каза“да, така е. Всичко което казваш е така“. Е, поне й прави чест, че е откровена. Хора, кажете ми как да се справя с това?! Всъщност и съвет май не искам. Исках само да го напиша, да го кажа. Ако изкрещя ще разцепя планетата. И не, това бездушие и егоизъм не може да се оправдае с възрастта. Винаги са били егоисти. Защооооо?!!! Имаче грижите за тях се полагат от мен и моето свмейство – пазаруване, лекари, лекарства. На нито един прзник не са оставени. Не мога повече, не мога. Ние сме различни вселени. Всъщност не знам защо пиша всичко това. Може би заради това, че има хора, които извръщат глава, че предпочитат да не чуват и виждат по-далече от собствените си нужди… И нямат представа какво причиняват и не ги интересува. Дори на собственото си дете. Всъщност аз отдавна съм зрял човек, но в мен живее едно мъничко, изплашено и изоставено малко момиченце. И ми е трудно да искам помощ (аз и не искам). Знам, че това е израз на сила, но аз не мога. Предпочитам аз да помагам. Извинете ме за дългия пост и за хаотичния израз, но наистина съм много разстроена.

Благодаря ви.“

Отговор:

Родителите могат да бъдат много жестоки, разбирам ви. Такива са обаче, каквито са. Когато се научим да сме топли и грижовни родители към вътрешното си детенце, тогава активно вървим по пътя на прошката/ приемането спрямо биологичните си родители. Гневим се, недоволстваме, докато в даден момент ясно осъзнаем, че майка на самите себе си, сме самите ние – обичаме се, безусловно. Баща на самите себе си, сме самите ние – обичаме се, поставяме си цели, постигаме, потупваме се по рамото, одобряваме се. Тогава ни просветва – разбираме и по-важното, чувстваме, че вече не е нужно да се свръхстремим да получаваме любовта и грижата на биологичните си родители като объркваме ролите и се опитваме да сме им родители. Като остареят съвсем, поемаме каквото е нужно, но отново с граници. Ако те ни обичат и приемат нас и живота ни, чудесно. Ако са обаче студени, неемпатийни, механични, или отблъскващи, психопатни, жестоки, отричащи нас, посоките и разбиранията ни – техен избор си е. След известен процес по обгрижване на емоционалното ни вътрешно дете, се научаваме да приемаме родителите си каквито са. Ако ще да са комбинация от Хитлер, Бостънския изкормвач, Тексаския chain saw хубавец, ако ще да включват всичките характеропатии букетно и да се опитват да ни манипулират вещо, това си е тяхна работа. Ние просто ги приемаме с благодарност за живота, за възможността да сме тук и да учим уроците си, без каквито и да е претенции към тях. Част от това приемане са и здравите граници, нужната дистанция! Имаме ли претенции, в заплетено взаиммотношение сме, в което едновременно отвътре си сме наранено дете, докато в същото време се опитваме да сме им родители и да ги възпитаваме и се грижим за тях, чакайки да ни одобрят. Не, ние се одобряваме. Ние се приемаме и обичаме. Родителите приемаме и обичаме, без каквито и да е претенции към тях – такива са, каквито са. Пиша ви от опит, не от учебник. Чувал съм какво ли не: „Целият ти живот е поредица от грешки. Ти си една голяма грешка. Не трябваше да те раждам. По-добре да те няма. По-добре да умреш! Всяка връзка, която си имал/а, е грешка. Всеки твой избор, е грешка. Вярата ти в Бога и няк’ви други светове е глупост – клетки сме и това е. За нищо не ставаш. Тъп/а си. Грозна си като смъртта…“ … Когато поработим по сепарацията на самооценката си от родителското неприемане или просто студ, като обгрижим емоцията си и в нас заживее любов, насочваме потока на живота към собствения си живот, деца, цели много по-мощно, красиво и вдъхновено. Защото дори и да сме отречени от биологичните си родители, целият ни род ги заобикаля и се влива в нас, както и Бог, вселената, потенциала или както и да го наречем, са с нас. Както се казва в един псалм: „И ако майка ми и баща ми ме оставят, ти ще бъдеш с мене, Господи!…“. Но такова отричане е рядкост. Ето при вас – толкова си могат тати и мама, просто са такива, това е техният начин на реакция. Такива са си и това е. Походете на психотерапия, съчетана с групови констелации. Когато поработите така по себе си, дори МС би се повлияла положително. Изпращам разбиране, съпричастност и искрено пожелание за радост по пътя!

…

Въпрос:

„Здравейте! Реших се най-сетне да пиша тук, макар и анонимно, защото не мога да се справя със състояние, в което се намирам от известно време. Огромна тъга, липса на самочувствие, дотолкова, че започнах да отказвам работни ангажименти и срещи с приятели. Напълнях доста последните години и не намирам сили да се дисциплинирам, за да вкарам ежедневието си в някакъв режим, което води до още повече неудовлетворение и затваряне от света. Имам дни, в които някак се събирам, но последните няколко дни съм се разпаднала изцяло. Знам, че психотерапевтична помощ ще ми бъде от полза, но не мога да си го позволя финансово на този етап.

Чета постовете тук от доста време, някак на теория знам какво е нужно да направя, но не успявам да го задействам устойчиво на практика.

Не очаквам вълшебни съвети. Просто имах нужда да го изкарам от себе си.“

Отговор:

Описвате типично депресивно състояние. Потисната сте, тежко и тъжно, демотивирано и уморено ви е. На какво обаче се дължи тази депресивна симптоматика само по питането ви няма как да се каже. Което прави и отговора общ. Имаме тяло, социален, психичен и духовен живот. Всяка от тези сфери е възможно да участва в етиологията. Тялото с хормоналните си процеси, определени дефицити и биохимията си. Социалният живот – партньорство, реализация, общуване, интереси, цели. Психодуховният – вътрешното ви себепознание, процеси, (дис)хармония, възприятийно пречупване на всеки миг.

Накратко, проверете как стоят нещата телесно. Ако има какво да се коригира, прави се. Ако всичко е наред, тогава остава психиката, от която заводи и социалният живот. Тогава с помощта на специалист по психично здраве преценявате точно какъв професионалист е нужен: психиатър, психотерапевт или и двамата. Съответно посещавате такъв, на фона на медикаментизно лечение или без, както е преценено според случая ви. Промените не закъсняват. Изход има!

…

„Аз не знам името му. Наричам го Пътя. Поради липса на по-добри думи го наричам велик.“

Лао Дзъ, Дао Дъ Дзин, глава 25

…

Пътят (Дао), Бог, Дхарма – отвъд интелектуализираната теория, като интроспективна познавателна преживелищност, това са еднозначни и взаимозаменяеми понятия. Понятия отвъд понятията. Думата тук единствено обозначава. Семиотичен символ е, нищо повече. Какъвто и умозрителен интелектуален драскоч да добави някой, повърхност е. Единствено преживелищното смиреномъдрие познава Пътя. Тогава малкият его-човешки процес става временно-преходна част от вечната му непреходност. Страхът (почти) изчезва, появява се център от сигурна свързаност (сигурна привързаност, както я нарича анализата), ядро не само като чувство, но като своего рода вътрешно познание отвъд формално операционалното. Бог да тече през малката временност на личността – тогава си струва, тогава има смисъл, тогава си съпричастен (евхаристия), ставаш част от великото тяло на Бога! Да бъде!

…

Въпрос:

„Здравейте!

Помогнете ми! Имам дете на 1 година и 10 месеца. Живея с бащата на детето. Преди да забременея, той беше любовта на живота ми. Вярвам, че и той ме обичаше. Животът ми беше хубав, имах добра работа, много приятели, излизах и се забавлявах, пътувахме много. Бях щастлива, позитивна, усмихната, амбициозна. Нямах причина да вярвам, че след като забременея нещата ще се променят. Но се промениха.

Мъжът ми се превърна в една авторитарна личност и просто спря да ме зачита на чисто човешко ниво. Нямаше нежност, нямаше обич, уважение. Ей така, отведнъж, поне за мен. Към онзи момент аз си бях същия човек. Вече не съм, на тогава бях. Пример: докато бях бременна в 7 месец предпочете да отиде на почивка с родителите си за 3 седмици в чужбина, въпреки че му казах че и аз имам нужда от разнообразие, но не в чужбина, защото се притеснявам от дългия път. Все пак питах тогава гинеколожката ми и тя каза, че рискът не си заслужава, доколкото беше и ковид време. “Проблемът си е твой, ти реши да не идваш, никой не те е спирал!” С примери като този мога да напиша книга.

Когато се роди детето, заживях в ад. Ад. Той се върна на работа от деня след като се прибрах от болницата. Майка ми дойде за 1 седмица, от която ми помага реално 2 дни, защото преди това имаше конкурс и се подготвяше. Тя е много заета. Не можа да отдели повече.

Мъжът ми отказваше да ми помогне, а когато го правеше, държеше да знам, че ”не може”. Защото работи. Нямаше и няма никакъв баланс. Тук е моментът да спомена, че не сме зле финансово. Пари има. За него работата е целта. Убедена съм в това, има някаква фиксация там. А 100 пъти му казах, че ако трябва да избирам между пари и подкрепа, физическа и емоционална, то по дяволите с парите. Аз съм живяла без пари като дете. Докато почнах сегашната си работа, нямах много пари. Но оцелях. Даже бях щастлива. За себе си знам, че парите сами по себе си не могат да ме направят щастлива. Да, супер е ако ги има, но да са подплатени с нещо. Обич, грижа. Освен това, пари се изкарват. Обаче ако аз днес откача, което ми се струва че се случва, какво като имаме пари? А и нима работата ще избяга за 1-2 седмици? А нима е вечен приоритет? Над здравето ми? Над това на детето? Не можех да повярвам. Молих, плаках. Бях изтощена физически. Бях стресирана, изолирана, сама. Опитвах се да кърмя, за мен беше важно. Той виждаше, че това ми отнема време и постоянно ме натискаше да спра да кърмя, “за да имам повече време” за други неща. Още помня как ми каза, че не разбира как всички други жени се справят, а аз не мога. И аз не разбирах. Нали на мен държавата ми плаща? Защо не искам да съм с детето си? Защо майка ми не ми помага? Защо не намеря детегледачка? Сринах се в този момент. Или някъде там в самото начало. По-точно усещам, че той ме срина. Питам се, ами ако той беше до мен? Ако бях получила всичката помощ и подкрепа, от които имах нужда? За седмица, две? Може би днес щях да съм добре? Разчитах на този човек, а той се оказа…хлъзгав, несериозен, груб. Вместо подкрепа, срещнах ненавист, раздразнение, открита омраза, неразбиране, осъждане, обвинения. Защото не се справям и го откъсвам от работата и имам нужда от него. Когато се опитам да говоря с него, той отказва. Заравя си главата в пясъка. Отбягва ме. Казва ми да млъкна и да изляза от стаята.

И така до днес. За съжаление се наложи да разчитам все повече на него, защото никога и не получих помощ, разбиране. Всяко физическо действие е огромна усилие. Дори къпане, миене на зъби. Не мога да изляза с детето. Не мога да спя. Вечер се тъпча с вредни храни. Имам световъртеж, главоболие, гадене. Психически съм развалина. Често ми се иска да не съм жива, просто да ме няма. Не виждам бъдеще, не мисля за него, плаши ме. Детето не бих наранила.

Решихме да наемем жена да помага за 2-3 часа, за да спя аз сутрин. Сменихме 3 за 6 месеца. Подборът аз го извършвах. Той не участваше по никакъв начин.

В същото време на мен лежат всички задължение и планове, свързани с детето. Храна, лекари, прегледи. Наближава моментът да се върна на работа и сама планирам кой ще поеме грижите за детето. Бащата никога дори не ме и попита за това. Имах предложение за чудесна и много добре платена работа преди 2 месеца, което просто падна от небето. Отказах. Мъжът ми каза, че няма как той да гледа детето. Аз не исках той да гледа детето. Исках компромис. Шанс. Но не.

И да, мъжът ми е тук сутрин и след работа, но с уговорката, която постоянно манифестира, че не трябва да е тук, че ме ненавижда заради това и с едно абсолютно неприкрито нетърпение “да се оправям по-бързо”. Живеем в постоянни скандали. Вежнъж ми каза, че “много иска” да ме удари. Не ме е удрял.

Взех се в ръце и “се стегнах”, потърсих лекари. Ходя на ендокринолог, пуснах кръвни изследвания. Това ми коства много физически усилия, на го правя. Потърсих и терапевти, но и тримата имат само онлайн консултации. Имам нужда от контакт на живо. Намерих нов терапевт и за първи път ще отида след 2 седмици. За себе си знам обаче, че съм в тази дупка, защото съм много много нещастна, изморена, сама, изолирана, неразбрана.

Споделих на майка ми част от тревогите си. Казах й, че съм нещастна, че много плача, че съм изтощена. Тя изобщо не ме разбра. Не ме прие сериозно. Каза ми да не се превръщам в “кисела жена”, да гледам позитивно на нещата. Физическа помощ също не ми оказа, тя е много заета. Живее в друг град, само на 100 км от нас, но е заета. Цяло лято с баща ми пътуват, но не успя да отдели един уикенд да дойде да ми помогне. Единствената помощ, която ми предложи, е ние да отидем у тях, но тя е много заета и няма да може да ми помогне толкова, колкото аз имам нужда. Не мога да разчитам на нея.

И тук идва молбата ми за помощ. Какво да правя? Аз искам да напусна съпруга ми. Тоест, не искам, но знам че трябва. Знам, че няма път назад. И ми е много много тъжно и болно. Доскоро носех едни розови очила. Както той сам ми казва обаче, не ме обича. Много ми се иска да ме обича. Да е до мен. Да ме разбере, да ме подкрепи с разбиране от сърце, защото иска, да се свърже с мен. Виждам, че това няма да стане. Нали? Но какво ще правя, ако го напусна? В състоянието, в което съм, имам нужда от помощ. Кой ще ми помогне? Нямам при кой да отида. Родителите ми, освен че са много заети, и не ме разбират, както споменах. Страх ме е.“

Отговор:

„Не съм обичана, чувствам се емоционално изоставена и низвергната! Тежко ми е, празно ми е, необичано ми е! С някого съм, но механично, а отвътре съм сама, сама, сама и самотна! Самотно ми еее, неподкрепено ми еее!“ – това струи като вик от писането ви.

…

Мъжът, промените в начина на живот при отглеждането на детето, липсата на помощ, хормоните…

На телесно ниво сте взела мерки – каквото е нужно, ще бъде направено. Остават обаче социалните промени при ролята на майка и отношението на партньора. Разбира се, че в съвремието, в което живеем така изолирано един от други, е нормално бащата да се включва до някаква степен в грижите и да намира време за това. Да, не го прави… И тук започват да прозират два основни фактора, подлежащи депресирането ви.

Първият и основен: изстудяването и отдръпването на партньора. Почувствала сте се и продължавате да се чувствате необичана, емоционално изоставена и отритната. Това директно се е отразило и върху втория фактор: тоталната промяна в начина на живот, която ролята на майка ви е дала и трудността ви да сте радостно присъстваща в нея.

При работата с психотерапевт ще се учите да сте добър партньор на самата себе си, на мястото на безлюбието да се запали любов към самата себе си, оттам и едно вътрешно харесване ролята на майка, ведно с всичките и трудности. А те се посрещат и начини се намират, когато отвътре има любов радост и светлина. Ще се подобрите, дори въпреки ситуацията с партньора и отношението му. Детето скоро ще тръгне на ясла, ще работите и общувате, дори ще намирате време за малко спорт. Това всичко предстои буквално в следващите месеци.

Това, което прогнозирам е, че с помощта на психотерапевта, връщането на работа, резапалването на любовта към себе си, живота си и ситуацията си, което вече е в начален процес (колкото и да не ви се вярва) – предикцията ми е, че до няколко месеца ще сте един с пъти по-удовлетворен и извън това състояние човек.

Тогава, ако с партнора стоплите емоционалния си терен, чудесно . Ако обаче продължава в същия дух, знаете много добре какви решения да вземете.

Това е. Няма да е лесно, но в сравнение със сега, ще става все по-ясно, лесно и добре.

Пращам ви изобилие от любов, приемане и вяра във вас и съдбата ви!

(Моля желаещите да отговарят: без директни съвети от рода на „Напусни го…махай се…“, отвъд квалификациите и омразната реч.)

…

Въпрос:

„Здравейте.

Започнах да ходя на психотерапия съвсем от скоро,но имам проблем с доверието и силно се колебая дали да продължа .

Въпросите ми са следните.

Как разбираме,че психотерапевта когото посещаваме е точният за нас?Още при първото посещение ли се усеща или е нужно известно време?

Благодаря предварително “

Отговор:

От първата-втората среща, да. Не е до знаене от главата, а от цялото тяло. Дори когато имате трудности с доверяването, знаете че с този именно човек можете да ги изживеете до дъно, да му доверите недоверието си в едно общо поле. Това чувстване на терапевта като „моя човек“ още от първата сесия, ведно с едно субективно подобрение в началото, са критериите за дългосрочна успеваемост в терапията. Ето статия по въпроса: https://orlinbaev.com/%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0…/

…

Въпрос:

„Преживявам най-тежката раздяла в живота си. Моля ви, дайте ми съвети как да се справя. Нямам сили да се храня, да се социализирам, да се справям с дребни битовизми, ангажименти, да се оправям, да се грижа за себе си. Живея сама и в момента съм при родителите си, докато си събера мислите, но окуражаващите думи от типа “ още си млада”, “ще се справиш”, “времети лекува” и т.н. хич не ми помагат. Свалям килограми, не мога да шофирам, защото не съм на себе си, болката от ден на ден прераства във физическа и усещам тежест в душата си. Сякаш животът, който бях аранжирала в главата си и утопичното бъдеще, си заминаха с него. Колкото и егоистично да звучи, смятам че ако той навлезе в нова връзка, това ще ме довърши съвсем. И преди съм имала отношения, които са приключвали болезнено, но този път болката е неописуема. Как да се справя?“

Отговор:

Как да се справите с раздялата? Ами със смъртта на любим, на близък, на обичан родител, на скъп приятел, на дълбоко влязъл в душата ни домашен любимец, не дай си Боже на дете?!

Няма по-сигурно в този свят от промяната, а сценариите в главата ни често се рушат като кули от карти. Идваме и си отиваме, близките които са ни отгледали си отиват преди нас (ако имаме късмет при това). Стари дългогодишни приятелства се разпадат, любови си тръгват и залюбват други…

„Няма нищо по-сигурно от смъртта и данъците“ и ако в това пространство за данъците не е много сигурно, че са сигурни, то смъртта и нейното проявление загуба, са абсолютно сигурни. Още повече ако имаме характеровата склонност за вкопчване. Както казват мъдрите, „всеки и всичко, когото/ което поставяме на мястото на Бога (на любовта, смисъла), задължително ще загубим!“… За да се научим през прегръщането на болката от загубата да излекуваме малкото си ревящо за прегръдка, гладно за неполучена любов детенце отвътре си. За да заживее на мястото на празнотата отвътре, която ни кара да се вкопчваме и зависим, да заживее пълнота от любов. Как? Психотерапията, добрите книги помагат, ускоряват масирано пътя. Не че са задължителни- може и сам, за който го може. Макар че тук именно при този страх самотата е най-ужазяващото чувство… Та, психотерапията, хипнотерапията, живата молитва, общуването в добри групи с качествени хора, приятелите, силните житейски цели – всичко това помага много за споменатото преобразуване оралната зависимост в любящо самостойно присъствие. В едно преливане отвътре навън, или поне спокоен център, ако ще насред космическата празнота или в центъра на ада да сме. Познавам и страха, познавам и пълнотата на вътрешния център, познавам и пътя – говоря ви от опит. Има много виеща, от дебрите на душата идеаща болка по този път, както и центриране на мирогледа, освобождаване от жертва позицията, раждане на изстрадана непривързаност, стабилност и вътрешна свързаност с една разумна реалност, която носи много радост и възхита от живота.

Статия, която би помогнала: https://orlinbaev.com/%d0%b7%d0%b4%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0…/

…

„Кажи ми от какво боледува детето ти и ще ти кажа какво се случва в семейството ти.“

Игор Горюшински

В мисълта се изразява фактът, че детето се явява един вид „бушон“ в семейната система. Да, много може да се каже за системата по симптомите и поведението му, а основната работа е с родителите, не с детето, често водено като „за ремонт“. Без обстойно наблюдение и разговор с родителите и самото дете, предположенията дори и верни понякога, не винаги са точни. А освен психичната семейна и лична динамика и кръгов процес, съществуват и генетични, социални и средови фактори, и т.н.

Когато говорим за влиянието на семейната система върху психофизическото здраве на детето, става дума основно за т.н. детски неврози, психогенни психосоматики, маладаптивно поведение.

…

Въпрос:

„Здравейте, мила група! От доста време съм сред вас и ви чета с удоволствие. Научавам много от тук, има много мъдри хора, които отделят от времето си, за да помагат. Благодаря!

Сега съм в ситуация, в която не знам как да се справя и ще се допитам до вас.

Със съпруга ми преминаваме през труден период. От 20-ина години сме заедно, имаме голямо дете.

Бяхме голяма любов в началото, горе долу през половината от този период, но особено в началото. Сродни души. Бяхме много свързани, тотално доверие и подкрепа, преминахме през доста трудни периоди заедно.

После станахме родители, грижите около детето ни обединяваха, но и ни отдалечиха…

В определен момент той започна да прекалява с питиетата. Всеки път, когато повдигнех въпроса, ставаше агресивен (в смисъл тона, с който се защитаваше беше нападателен).

Всичко се въртеше около алкохолната консумация, дори и да не го признаваше. До следобед-привечер трябваше да сме си вкъщи, за да може да се отдаде на най-важното занимание. Типичен битов алкохолизъм. Не се събираме с хора, живеем в чужбина и не намерихме подходящо приятелство с българи а местните не му допадат на него.

Известно време му правех компания в това (не мога да пия толкова така или иначе), докато си дадох сметка, че това е глупаво от моя страна.

И започна отдалечаването. В един момент просто се отказах да се боря. Всеки път бях все по-самотна, дори отчаяна. Не знаех защо си губя времето с този човек. Всъщност бях раздвоена, харесвах онзи, който беше през деня, грижовен и внимателен и не понасях видоизменения от алкохола човек.

Започнах да си търся занимания, записвах се за различни активности, общувах с хора, макар и непознати и ми хареса, вече не се усещах толкова самотна. Когато съвпадахме като свободно време, организирах излизания заедно, семейно, но когато не, се стараех да не губя това време и да съм активна. Докато във връзка с едно мое хоби не се стигна до изневяра и паралелна връзка… Мислих доста преди да предприема крачката, но си казах, че между нас и без това вече няма нищо, освен грижата за детето и ще е глупаво да не живея живота си. Защо не се разделих с него преди това? Страхувах се какво ще направи с живота си. Знам, че това не е моя отговорност, че всеки сам трябва да се погрижи за себе си по най-добрия възможен начин, за да е полезен за себе си и за близките си, но се страхувах, за него, за бащата на детето ни… Представях си как се пропива окончателно и става клошар… Той не е борбен тип, лесно се отказва от това което иска, неуверен е, чака някой друг да го бута и насърчава да прави нещата …

И така, започнах връзката с другия човек без да имам планове за бъдеще с него. Мъжа ми много скоро си даде сметка, интелигентен и чувствителен е, и не можех да го лъжа, признах му. Драмата беше огромна! Беше една вечер. Започна да пие. Смесваше алкохоли. Уплаших се много. Детето също се уплаши. Не знаех какво да правя. Осъзнавах, че иска да се самонарани. Събрах всичкия алкохол, който имахме вкъщи и го скрих. Викове, плач, истерии… На сутринта разбрах, че е опитвал да си пререже вените, неуспешно, слава богу.

След тази случка спря с алкохолната употреба. Напълно. Осъзна вредата, която нанася на детето си.

След няколко дни започнахме да обсъждаме. И се оказа, че никой от нас не иска да се разделя. Говорихме, и уж си простихме. Всеки осъзнава грешките си и съжалява.

Аз прекъснах връзката с другия човек, не веднага, още около месец поддържахме контакт, и там беше друга драма, но след това приключихме всичко, окончателно.

От тогава минаха месеци и травмата не е преодоляна. Подозира ме, че още поддържам връзка с другия човек, а не е така и няма начин да го убедя, че отдавна нямаме нищо общо. Редовно изпада в състояния на потъване, подозрения, мълчалив упрек. Още няколко пъти стигахме до говорене за раздяла и после пак си казваме, че сме си важни и ще си дадем шанс.

Знам, че е трудно възстановяването на доверието. Мисля, че имаме нужда от терапия, но той отказва, казва, че ако хората искат да останат заедно, остават заедно. Знам, че той може да изкара живота си по този начин, но мен това ме убива. Всеки път, като спомена за практикуване на хобито ми, се отменят всички други теми и планове и се изпада в черна дупка за няколко дни. Смята, че го лъжа.

Не искам да се отказвам от хобито си. Ако го направя, може би това ще донесе известно спокойствие, но не мисля, че това е пътя. Няма да съм доволна от себе си, ако спра да правя нещата, които харесвам. Няма как той да практикува това хоби, има известна фобия към такъв тип активност.

Той малко по малко се връща към питиетата…

Чудя се дали има смисъл да продължаваме да се изтезаваме или е по-добре да сложим край …

Благодаря, че ме изчетохте. Надявам се да намеря отговор чрез вашите коментари и също моля за препоръки за семеен (или индивидуален) терапевт.“

Отговор:

Четох ви и извън всякаква теория, ви чувствах. Вас и мъжа ви. Есенцията ви, потока помежду ви. Та вие сте толкова дълбоко свързани, обичате се, при това взаимно. Не само през детето – обичате се.

Докато ви четях, ви видях разделени – за няколко месеца, като терапевтична мярка. Защото и двамата имате нужда да почувствате важността си един за друг, да си залипсвате, както и да осъзнаете, че да, не сте си даденост и ако ще продължавате, вече без алкохол (ама сериозно без) и цупене, а с истинска взаимна прошка и на чисто. Прошката е процес. Сега той ви е обиден за паралелната връзка, боли го мъжкото его. Вие пък за връзката му с нея, омаята от чашката. И двамата имате нужда от такъв процес на освобождаване от обида, доверяване на себе си и другия дълбоко, не както е било, а още по-красиво.

В криза на взаимоотношенията сте. Можете да я преминете качествено о да продължите до старини и до края, можете и да се разделите. Когато приемете възможността и за двата развоя, няма вкопчване, появява се смелост, тотална искреност и готовност за съвместяване.

Та така, задачите са ясни. Аз съм сигурен, че той ако реши, може да спре напълно пиенето. Да осъзнае реципрочността на неговата собствена изневяра с него спрямо вашата, да се погневи в защитената среда на терапевтичния кабинет, да ресъбуди сега сякаш потиснатата си мъжественост и да прости не на думи а в дълбочина. Да ви се довери отново. Вие на свой ред, когато виждате завръщането му в амплоато на свежест, мъжественост, бодрост, харизма и обич към вас, също се променяте към него. Отваряте душата си, редоверявате му се.

За.него – нужно е да знае, че е нужно да каже твърдо „не“ на любовницата си от чашката, както и да се учи на осъзнаване емоциите си, да ги споделя с вас, да говорите, вместо да ги подпушва като малко дете и се цупи.

Това е. Прогнозата за взаимно сплотяване и преодоляване кризата е много добра, когато е фасилитиран процесът от добър психотерапевт в индивидуални (всеки поотделно) и партньорски сесии. Например Андрей Филипов, магистър по семейна терапия с богат опит.

Пращам най-сърдечните си благопожелания!

…

Въпрос:

„Здравейте, с огромно притеснение и страх ви търся за съвет и помощ. Съпругът ми е пристрастен към наркотиците, имам предвид кокаина. Отдавна исках да споделя, но сякаш чувствам вина, че го предавам. От 23 години сме в брак, а от 13 годишни се познаваме, семействата ни също. При всеки опит да поговорим за проблема, отговорът е : “ Споко, това е с рекреативна цел „. Е, не го приемам за рекреативно, това минава всякакви граници. Работи, има отговорности, добър съпруг и баща е, но ….

През 2015 г направи опит за самоубийство, пак с наркотик. Явно проблемът е по- дълбок. Не мога да стигна до същината му !

Как да постъпя, към кого да се обърна за помощ. В група няма да отиде.. Някаква литература или индивидуална консултация ? С мен като начало ? да мога да го въведа в процеса. Някакви изпитани практики ? Всичко ще ми е от полза.

Той не може да осъзнае сериозността на състоянието си. Това ми е болката….моето момче така да се погубва, не го приемам! Не мога повече да живея в заблуда, че повече няма да “ прави така „

Благодаря на всички за съветите ! “

Отговор:

Кокаинът е погубил много семейства и съсипал много животи. Уж е по-фенси и по-социално приемлива дрога, но всъщност след години ползване се оказва същата отрова като останалите. В първите месеци и години от употребата вдига, поддържа човека работоспособен, уж зареден и силен, с висока енергия и присъствие, за сметка изчерпването собствените резерви, разбира се… Постепенно обаче действа все по-малко, нужни са все по-големи дози все по-често. А тези неврохимични и психоенергийни резерви не са безкрайни…

Междувременно променя ползващия. Прави го по-импулсивен, нервен, избухлив, неовладян, тревожно-депресивен и дори психопатизира. Ако друсащият се има генетична предиспозиция, шансът за отключване на психоза се максимизира. Ако твърде се прекалява, цялата личност започва да деградира. Надявам се при мъжа ви употребата да е по-модерирана и спорадична, което би дало по-добра картина от описваната.

Въпросът е, че за да се работи с някого психотерапевтично, нужно е да го иска той. Не просто да му е скимнало, не да отиде от немай къде пет пъти на терапевт, за да се отърве от мрънкането на жена си. Не. Нужно е самият човек силно да иска работата, да съзнава нуждата си от такава през много мината болка, „ударени житейски дъна“ и поне началото на един искрен стремеж към себепознание. Тогава отиването при психотераоевт върши работа. Само тогава. Иначе е взаимно губене на времето.

Очевидно с коката замазва нерешености. Но вие не сте му психотерапевт, не сте и не е добре за вас и семейството ви да се опитвате да бъдете в такава роля. Можете да го насочите да прочете за зависимостите, не и повече. Фокусът е във вас самата. Работата ви по себе си е реалният разговор и сигнали, които давайки му, ако е интелигентен и сърцат, би чул. Може би. Целта е собственият ви емоционално-поведенчески проект, собствената ви автономност, не той.

Това, че вие осъзнавате, че имате нужда от яснота, подкрепа и работа по себе си, е чудесно. Терапевти има много. Засега настройката ви е съзависима – искате да спасявате, с някакви магически техники да му въздействате. Не работят така нещата. Работи се в посока ваша собствена стабилност, спокойна и висока самооценка, оттегляне съзависимостта, преобразуването и в здрави граници. Ако прецените, вземате си нужните смели и адекватни решения… Тогава ако ви обича, това би могло да отвори очите му, да го накара да прогледне отвъд слепотата, в която е сега. Евентуално. Но, не чакате на това и не е това мотивацията ви, а собствената ви любов към самата себе си, радостта и автентичното себезаявяване в живота ви.

Намерете терапевта си. Ще почувствате разликата не след дълго!

…

Въпрос:

„Здравейте, няма да съм анонимна, защото съм такава и се премам с всички мои слабости. Отработвам си ги доколкото съм дорасла. Нямам и драма, която да споделя с вас. Имам запитване…

Наскоео открих една черта в моя характер, работейки със себе си, а именно надменност като поведение в сферите, които МОГА. Абсолютно осъзнавам, че има сфери, в които нищо не знам като например географията и история(не помня дати и имена). Но има и безброй много други сфери, в които съм лаик: политика, изкуство, спорт, здраве и т.н.

Та какво бих искала да попитам. Гордост и надменност едно и също ли е? Какво стои в основата на това чувство?

За по-голяма яснота, ще дам пример. Казват „Не го приемай лично!“. Това за мен е като да ти напишат рецепта с лекарства, без да ти казват каква ти е болестта…Докато не прочетох, че приемам нещо лично, когато съм съгласна с казаното.

Та от какво е породена надменността, гордостта…бих сложила тук и присмеха над другите, затова, че не знаят и не се интересуват толкова колкото теб? Този присмех е тих, не е агресивен. Пак подчертавам, че осъзнавам тази абсурдност… търся причинта и лекарството да се излекувам.“

Отговор:

Някои разделят гордост от горделивост. На гордостта придават здраво значение на удовлетвореност при заслужено постижение. От друга страна, традиционното влагане в понятието гордост е равнозначно със съвременната семантика на горделивост, високомерие и надменност. Дори гордостта се приема от християнството като „баща“ на всички други грехове, за най-голям грях, от който следват останалите. Така че, въпрос на насищане на едно или друго понятие със социално съглашение за значение е.

За удобство нека приемем разделението между гордост и горделивост и еквивалентността между високомерие, надменност и горделивост.

Когато човек е надменен, високомерен и горделив, или както разговорно точно това се обрисува с „надува се“, това му надуване е над нещо друго невиждано от самия него в себе си. Когато човек е като устойчива характерова динамика надменен/ високомерен, това означава, че дълбоко в собствената му психика стои обезценяване. Че има присъстващи в себе си маладаптивни акцентуации от т.н. патологична характерова организация, функционира през параноидно-шизоидната позиция с типичните за нея механизми разцепване, идеализация, девалвация, отричане, проективна идентификация. Разбира се, често варирането между тази и оцялостяващата позиция (депресивна, по Клайн) също е факт.

Така, напускам изказа на анализата и слизам до популярния. Когато се надуваме и поставяме над другите, дори и да е при реално наше по-голямо познание и умение, ние всъщност проективно-идентифицираме в тях собственото си обезценяване. А то си е наше. Разбирате ли, надменността няма общо със здравата себеоценка. Напротив, признак за дълбоко присъстваща във високомерния човек девалвация е. Тя обаче е отречена през разцепване и автоматично „бърсана“, виждана в другите през високомерието е. При това дори надменникът един вид ограбва присъстващите в другостта добри качества, като ги приписва на себе си, при девалюацията на обекта.

Като цяло, смърди високомерието. На незрялост, на патологична инфантилност. Зад всичките си дори и реално добри умения и годности, емоционално човекът е малко нарцистично бебе, непознаващо себе си, докато светът е виждан през най-атавистичните психични механизми. Както писах и по-горе, не е задължително човекът постоянно да е в такава позиция, а просто да флуктуира между нея и една по-здрава и цялостна.

Как се лекува ли? Психоанализата е добър инструмент в случая. Ведно с житейски трудности, нелеки сривове, напрежения и тежести, чийто налягане позволява практически познанието от анализата да се разшири до едно смирено спукване горделивостта и все по-често гмуркане в дълбините на параноидното обезценяване с едно разширено съзнание, учещо се да удържа и преобразува собствения си вече виждан ад до здраво самообладание и…любов, поставяна на мястото му. Така отричането става на обичайното изтласкване, все по-осъзнавано до потискане, което също смирено се стапя до ясно осъзнаване. Проективната идентификация се превръща в обикновена проекция (прочетете за разликата между двете и за защитните механизми въобще), която също отстъпва на присъствието на любящото осъзнаване в подводния мрак и осветяването му до смислено удовлетворение. Тогава се проектира то, надменността се преобразува до едно братско/ сестринско чувство на искрено възхищение от качествата на другия.

За повече яснота, вижте този материал: https://orlinbaev.com/%d0%be%d0%b1%d0%b5%d0%ba%d1%82%d0…/

…

Не съм удрял жена през живота си. Обикновено не обичам и не ползвам думата „никога“, но тук не е свръхобобщение – точно на мястото си е. Не съм удрял, наранявал, бил или малтретирал жена НИКОГА досега. Просто факт. Защото така съм възпитаван, това съм видял в семейството си. Показано ми е отношение на равенство, взаимна обич, взаимопомощ и уважение.

Дори когато тренирах киокушин и се паднех на спарингите с момиче, внимавах много и пазех, колкото и то да се влагаше и вживяваше. И не бях само аз така…

Но, нека не делим насилието по полови, расови, етнически и дори видови признаци.

Насилието – емоционалното и физическото, е признак на психопатия. В по-лека степен на комплексираност, а в по-тежка, на характеропатия. Простичко и ясно за разумния Човек казано, показател е за бездушие. А характеропатното бездушие, говорейки отвъд едната психологична плоскост, е примитивно разцепване, откъсване от любовта.

Няма по-гадка проява на примитивното ни човечство от насилието. Откъсване от компаса на любовта е, на мястото на чиято липса се настанява адът на болната агресия, гордостта, алчността, бездушието…

Път обратно има. Както личен, така и за цялото ни болно човечество. Започва със смирението на гордостта и порочните и деривати и продължава с осъзнаването на собствения кошмар. С любов, с грижа и приемаща благодат. Тогава разцепването изчезва, а любовта се настанява на мястото на безсмисления ужас и болка.

Любовта знае. Мъдра е. Носи си нравствения ориентир и живата етика на разумния живот. Истинна е любовта. Без нея сме фалшиви малки примати, забравили за величието на същността си. Прах, пепел, сянка и илюзия сме без нея.

Това е пътят. Когато достатъчно количество индивиди се придвижват по този път на живото сърце, човечеството от убийствен планетарен вирус, се превръща в благодетеля, който му е предопределено да бъде поначало.

…

Въпрос:

„Вярвате ли, че на човек му се случва, каквото му е писано? Не ми е било писано, не е ли начин да оправдаеш себе си, че не се справяш?

И, хората наистина ли идват в живота ти, за да те научат на нещо? Влизат, „предават си урока“ и си тръгват… И колко пъти така? Докато си научиш уроците или може би до безкрай, защото така ти е писано?

Ако цял живот безуспешно търсиш твоя си човек, трябва ли да продължиш да опитваш или в един момент е по-добре да спреш и просто, търпеливо да чакаш да се появи, ако ти е писано… Ами, ако не ти е?“

Отговор:

Говорите всъщност за фалшивата дилема между съдба и свободна воля.

Фалшива е, защото виждайки битието си от по-висока перспектива знаем, че съдбата си е наша. Сами сме си я дробили, което налага да си я сърбаме и ако сме сели бодили ще се бодем, няма праскови да берем. С това загатвам за една по-мащабна реалност, законите и динамиките ѝ. Само загатвам…

Кармата, която сме си изковали, ни преследва подобно на сянка. Или на благословия. Добра, не толкова, черничка и тежичка, сива… Каквото си носим, това и предопределя контекста на гените, родовата ни памет, семейството в което се раждаме, главните ни натрупани от преди таланти или бездарности, тенденции на еъзприятието, мисленето и чувстването ни, ключовите фигури, които срещаме.

Разбира се, по-весело е да сме свършили известна работа, от инертно невежество (тамас) да сме отработили и преминали през страстта и амбицията (раджас) и да сме ги надхвърлили до едно по-фино и светло, смислено и любящо световъзприятие (сатвас). Ако така сме поработили, съответната контекстуална карма ни следва като късмет, среща с дадени подобни личности и обстоятелства.

Но и това отработване е вторично и не най-важното. По-важното е какво правим СЕГА. Как живеем, какви решения вземаме, какви посоки следваме, преработваме ли дълбините на характера си, който представлява кондензираната ни съдба СЕГА.

Дори да е нелека съдбата ни, когато през свободната си воля (избора) я ползваме като гориво в огъня на устрема си към духа, към смисъла, в потока на живота сме. Или поне се завръщаме.

Та, съдба или свободна воля? Свободната воля е важната! А съдбата – нищо друго не е, освен собствени натрупаности, дълг, предпоставки, причини водещи до последствия. Собствени.

Тоест, КАКВОТО СМЕ СИ ПИСАЛИ, ТОВА НИ Е ПИСАНО!

Опростено казано, съдбата е като общи параметри, в рамките на които действаме със свободната си воля. Колкото е повече тази любяща свобода, дори и програмираните (от самите нас) общи параметри можем да изменим.

Дали да чакаме нещо/ някой да се случи, да дойде? Питали един зен майстор: „Учителю, дълго ли ще чакаме сатори?“. „Ако чакате, дълго ще е!“, отговорил медитативният маестро.

Така и относно партньора. Какъвто партньор сме на самите себе си, с такъв резонираме и отвън. Доколкото сме преминали по пътя на героя през змейовете на страховете си и сме достигнали до принца/ принцесата на духа/ душата си в кулата на смисъла си, дотолкова и такъв принц/ принцеса (партньор) идва отвън. Това е по въпроса ви.

Оттук насетне, от решаващо значение се оказва психологичното и психотерапевтичното познание, прагматично впрегнато от свободната воля в посока себепознание и синхронизация на малкия ни човешки поток с този на Бога.

Дали хората, които срещаме, са случайност? Не. В случайността вярват слепоглухите откъм сърдечна интелигентност люде. Животът е с разумен дизайн!

…

Въпрос:

„Здравейте група!!!! Не съм сигурна защо пиша точно тук, може би си мисля, че тук ще ме разбере някой, ще ме посъветва какво да правя…..Майка съм на 2 породени деца, като голямото е на 3, а малкото на 1.6. Живеем в град, в който не познавам никой, ( макар и от 4 години да съм тук ), не успях да се сближа с някой, може би заради мен , а друг път просто така, та социален живот нямам никакъв, тъй като децата си ги гледам сама – роднини нямаме никакви, мъжът ми помага, когато не е работа. С мъжа ми нещата също не са цветни, даже изобщо, черно бели са, или по скоро сиви…..и двамата имаме вина за това, но аз сякаш усещам, че вече не искам да съм с него, не изпитвам нужда, желание и всичко останало,. което може да те задържи при един човек. Опитвам се, но ето основния проблем според мен – аз съм станала прекалено изнервен човек, от нерви мисля, че даже не мога да спя. Ядосвам се за най-малкото на децата, крещя, викам, като луда, и това е почти постоянно, после ми става гадно, накрая си го изкарвам на мъжът си и така до следващия ден. Ядосвам се толкова много, че чак усещам как кръвта навлиза в главата ми и то понякога за адски глупости, станала съм гневна, ядосана, намръщена и сърдита към всички, а до преди 3-4 години бях изключително позитивен, положителен, усмихнат човек, който никога не е викал за нищо, бях душата на компанията, изключително социална, ведра, целеустремена и много амбициозна, но от тази жена няма и една молекула вече….усещам се изтощена, но не толкова физически, колкото психически. Нямам желание за нищо, нито да излизам, нито да говоря с хора, занемарила съм и себе си, понякога не искам да се къпя, а ако не излизам 2 дена например мога и зъбите си да не мия, да не се сресвам, отделно качих страшно много килограми, но понякога нямам търпение вечерта децата да легнат, мъжът ми също, а аз да седна и да се тъпча с боклуци, някак си това ме утешава, колкото и странно да звучи….Усещам, че имам някакъв проблем, не е просто изнервеността, но може и да греша. Мислех си да отида на психолог, но толкова пари за мен не ми се дават, защото финансовото ни състояние не е никак цветущо в последната година и за мен почти не давам никакви пари, нито за дрехи, нито за обувки, само за най най – належащото, като шампоан, един парфюм и бельо . Не искам да съм така, не искам да имам такъв живот, не искам децата ми да растат така – в крясъци, викове, с истерична и гневна майка. Всичко това съм го обяснявала няколко пъти на мъжът си, с мисълта и идеята да ме разбере и да намерим решение заедно, но това не се случва. Според него имам нужда от спокойствие, но това няма как да стане, защото децата са с мен 24/7 абсолютно на всякъде, само дето при гинеколога си не съм ги водила. Имах някакви проблясъци на желание в мен и си казах, а ето мина ми, но явно е било моментно , защото се усещам че пак влизам в някаква дупка и падам все по-дълбоко и по-дълбоко и не мога да изплувам нагоре. Понякога си мисля, че семейството ми ще бъде по-добре, ако ме няма в техния живот, че може би светът ще стане по-добър, ако аз не съществувам, децата ми ще растат усмихнати, щастливи, а не в страх майка им да не се развика за поредната глупост, мъжът ми ще си намери по-добра жена, която ще го обича и цени, защото той е добър човек, но някак си му предавам своя негативизъм, своята нервност….

Някой чувствал ли се е така, има ли литература, която би ми помогнала, депресия ли е или просто нещо моментно ( въпреки че момента стана много дълъг ) , чувствам се безсилна и все едно се въртя в някакъв омагьосан кръг – казвам си на следващия ден „Я се стегни, имаш мъж, деца, покрив, храна, облечени сме, колко хора са много по-зле от теб, а ти се лигавиш“….обаче в следващия момент идва другата част от мен, която ме завладява и ме кара да си мисля, че живота е гаден, че нищо няма смисъл и нищо не трябва да правя, че трябва да си тръгна от този свят….

Благодаря Ви!“

Отговор:

Отговорите на казуса ви са в изложението ви. От три и повече години сте в майчинство, чувствате се 24/7 „на работа“ с децата, без какъвто и да е социален живот, обшуване, спорт, хобита, приятелки, обща приятелска компания… Чувствате се притисната и потисната, като в затвор. Съзнателно самата вие потискате тези си усещания, което ги натрупва и още повече и по-неконтролирано избухват като раздразнен гняв. Тогава се появява вина, която допълнително акумулира себепотискане и налива още бензин в огъня.

Това е – минаването през породено майчинство никак не е лесно, а вие го правите без баби, без помощ, с тотално незадоволени потребности от общуване, живец, приятелства, житейска „тръпка“, движени/ спорт, обща среда. В тези времена дори със съседите почти не се общува… Чувствате се сама, изолирана, притисната, лишена от живота си. Съзнанието ви се опитва да потисне тези реални липси и усещания, съответно както описах по-горе, се натрупва напрежение, което се насочва към децата и мъжа. А те милите, просто са там и „отнасят“ всичко…

Накратко, имате реални липси, реални незадоволявани с години потребности. Храната – тя се явява сурогатно удоволствие, каквото не получавате през общуването.

Скоро малкото дете ще.може да бъде давано на ясла/ градина/ родителски кооператив. Голямото ако не ходи, също. Тогава ще се освободи време както за почивка, сън, така и за завързване на приятелства, движение и спорт, дори за започване на работа. Не е причината в децата, а в затворения начин на живот. Има една поговорка: „За отглеждането на дете/ деца се иска цяло село!“ – идва от начините на едно по-здраво общество, в което хората обшуват, живеят по-колективистично и общностно, помагат си, заедно са и в трудности, и в радости. И тук в България беше подобно… А сега, вместо да мрънкаме, можем да съграждаме общността си самите ние. Да завързваме приятелства, да общуваме със съседите, да участваме в хобита,.танци, общи събития, да ги създаваме дори. Ако нещо в нас ни спира да го правим, виждаме го, стопяваме осъжданията си като виждаме страховете зад тях топим ги, ставаме една идея по-дружелюбни и общителни. Тогава сами създаваме микросвета си, какъвто и да е външният.

Със съпруга също е добре да имате време само заедно. Децата – намерете начин. Винаги има. Разбира се, проверете си и хормоните и въобще телесните фактори дали имат участие в това депресиране.

Пращам доверие в потенциала ви!

…

„Имал съм много учители по медитация – всички те са били котки!“

Зен майстор

…

„Kотките само приемат любов. Не дават. Отгледах много котки. Tе ти благодарят по особен начин – приличат на благодарни или неблагодарни жени. Кучето отдава любов, толкова предана и всеотдайна, че немея…. Вярвайте ми, отгледала съм поне 50 котки. Последната приспахме на 17 годишна възраст и оттогава не мога да си взема друга…“

Д., човек от женски пол

Моя реплика:

Ами не, не ви вярвам. Отдават любов с тонове, стига да има финост и реципрочност, която да я усети. Също гледаме у дома котки от десетилетия. Породисти, улични красавци и красавици, всякакви – в момента имаме една. Всяка си има темперамент, характер, индивидуалност. Разликата им от нас хората, е минимална. Пиша това без каквото и да е пристрастие към котаците. Обичам ги колкото и кучетата и животинките като цяло. Аз самият съм по-„куче“ като човек – уважавам йерархия, умея да следвам, да се подчиня и да изисквам.

С котките обаче е различно. Повече от това са и се научих на много от тях. Мъдри са, не се подчиняват по обичайния военен, йерархичен начин. Само на финото сърце и любовта се доверяват. Когато чувства любовта и умението на човека да синхронира с тях поведенчески, да е фин в проявата ѝ, а не да я натрапва и насилва (точно както към качествена жена отношение), котката се отваря за даваната любов. Приема я. Съответно, според характера си, дава!

Дава такава фина и красива любов, каквато само чистото сърце и отворената душа може да почувства и приема. Ниагари от любов ръси едно коте, стига да я усеща човек и да има подход към това великолепно създание. Според характера си, някои котурунгелчета я дават по-топло и любвеобвилно, други по за малко и от малко по-голямо разстояние.

Някои обичат да идват, да се гушкат: в скута, до главата, между възглавниците на партньорите. У дома женската ни сибирка дълги години спеше буквално на главата на съпругата ми – пазеше, я лекуваше я. Мъжкият ни полуперсиец пък се гушваше в шепата ми – главата в дланта и краченцата също, на кравайче: „Ето ме, поверявам ти живота си, вярвам ти, обичам те!“.

Огромна любов, но тънка, фина, мъдра, с ясни граници и уважаването им. С подход в общуването, абсолютно ненасилие спрямо котешкото възприятие, с чувстване на емоцията и нуждите им и съобразяване с тях. Аз лично ги чувствам директно, защото съм емпат. Но, дали котетата дават любов или само получават – в такова колебание за мен прозира много за преживяващия го…

Неимоверна, фина, красива, тънка по естеството си любов провеждат, сякаш разчупваща границите на този свят, докосваща и пренасяща в един по-истински. Свят, в който котката живее с по-голямата част от съществото си. Не че всички ние не сме така, но котаците са мощни канали, свързочници между по-финия и истинен свят и този.

О.Б.

…

Въпрос:

„Здравейте,

темата е родители..

Накратко винаги съм била много близка с родителите ми, но преди няколко месеца те и мъжът ми доста се скараха, при което аз заех неговата страна, понеже според мен той беше прав. Но на тях това явно не им хареса и за първи път ги видях в напълно нова светлина. Караниците продължиха месеци наред и редовно усещах как те се опитват да ме манипулират и да вменят чувство за вина. Разбрах, че явно още ме третират като дете, а вече не съм. Видях и мисленето им за някои неща и сякаш абсолютно си обърнах представите за тях. Мисля, че вътрешно това което изпитвам е дълбоко разочарование В крайна сметка с мъжът ми решихме, че ще опитаме да оправим нещата и се извинихме за нещата, за които може би малко преувеличихме, че дори и за неща, за които изобщо не бяхме виновни. Нооо от тях така и не видяхме да са разбрали тяхната грешка и така и не казаха дори едно „ако ние някъде сме сгрешили, извинете ни“. Въпреки всичко просто си затворихме очите, за да може да поддържаме отново нормални отношения. От тогава аз сякаш се отдръпнах леко от тях и гледам да намаля обажданията. Виждаме се, държим се нормално, но чувствам една празнина..

Може би всички думи, които чух още са в съзнанието ми, макар и да съм простила.

Не знам дори какво очаквам от този пост, но имах нужда да споделя. Пък ако на някой друг му се е случвало подобно нещо ще се радвам да прочета вашата гледна точка.“

Отговор:

Едно изключително полезно разочарование и заставане рамо до рамо до съпруга, при ценни осъзнавания. На мястото на празнотата е нужно да заживее порастване. Отдавна му е било времето. Към родителите уважение, но и здрави граници. Не се опитваме да променяме разбиранията им. Обичаме, уважаваме, но си живеем живота. Нашия, според нашите представи, разбирания, цели, посоки. Децата са, за да отлетят. Ако родителите се опитват да ги задържат в положението на малки, а децата да са лоялни към заплитането им, житейските крила се оказват подрязани и наранени. Една-две срещи с терапевт и/ или поставяне на темата ви в констелация/ родова групова терапия, би помогнало за преживешищното ви осъзнаване и освобождаване. Сигурен съм, че нещата при вас ще бъдат наред, а на мястото на временната празнина ще заживее увереност, здравословен егоизъм, смисъл и радост.

…

Въпрос:

„Здравейте!

Имам проблем с изхвърлянето. Трудно се разделям с неща,които вече не използвам.

Имам любими дрехи, но повечето не мога да обличам,защото напълнях. И пак проблем-не ги изхвърлям, защото може би ще успея да ги облека когато отслабна.Трупам документи на купчини с идеята да ги подредя по важност,когато имам време, но все не идва това време. Дъщеря ми също започна да прибира доста дреболии и ми е трудно да се преборя и с нейните неща. Дрехите на децата ,които вече са малки успявам да оставя в контейнерите на „Червения кръст“, но е със забавяне във времето. Купувам нещо ново,което да замени вече износено или остаряло такова, но остават и двете и ми е трудно да пусна новото в употреба.

Дайте съвети как да се справя с този проблем.“

Отговор:

Натрапливото събирачество (compulsive hoarding) отвъд етикета си, представлява невротичен ритуалистичен опит за компенсация и изтласкване на подлежащите го травматични страхове. Какви страхове? Преди всичко една обща плаваща тревожност, характерова несигурност и недоверие, от която изпъкват индивидуални за всеки индивид теми: загуба, провалено несправяне, лишение и оскъдна бедност, емоционален глад за основните човешки нужди, злоупотреба и отнемане, унижено потъпкване, излагане и наранено достойнство и т.н. Всеки с характеровите си подлежащи нюанси и житейска история. Общо е ригидното/ натрапливо/ компулсивно вкопчване в трупането като ритуален невротично-некачествен опит за изолиране от собствените страхове, което единствено ги захранва, поддържа и хронифицира.

Справянето се случва с учене на пускане, с let go, с осъзната медитативна непривързаност към компулсивната/ маладаптивна трупаща компенсация при излагането на тревожните стимули с превенция на отговор (exposure and response prevention). С по малки или по-големи поведенчески и медитативни стъпки практикувана непривързаност, изразена в нарушаване трупащия навик. Това позволява виждане и осъзнаване страховете отдолу му и съответно работа с тях.

Тук помага психотерапията. Коя? Ефективната, водена от качествен терапевт. Общува се със страховете, човекът е учен да ги вижда, назовава, да проследява етиологията им, да присъства в тях осъзнато приемащо и трансформиращо. Методите тук са много: основно медитативни, но и хипнотични, еегресивни, нлп, cbt, психотелесни, очни движения (emdr), парадоксални, молитвено-смиряващи, трансперсонални с допир до ресурса на смисъла и т.н. Анализът е само част от процеса на по-цялостната и преживелищна работа по любящо преобразуване.

Резултатите са добри, когато към силните качества и добри умения на психотерапевта, се добавят дълбокото доверие между него и клиента, мощната отдадена мотивация и решителна постъпателност в практическото „скачане“ в страховете при присъствие в тях с терапевтична нагласа и подход.

Желая ви намиране „вашия човек“, терапевта с когото резонирате и превръщането ви в активен терапевт на самата себе си. Защото добрата терапия не ви лекува, а ви помага да се лекувате. Успехи!

…

Въпрос:

„Здравейте,

От друга група ме насочиха насам. Търся помощ, както повечето тук.

От началото на Ковид вълната ме обзе много силна тревога и безпокойство от това да влезе нещо външно вкъщи, което не е дезинфекцирано или поне измито със сапун и вода. Всяка опаковка буквално всяка, всяка бутилка, кенче, кутия, всичко, всичко минава или през мивката или през салфетка със спирт. Изкупих милиони бутилки за тези 4 години със спирт. Особено много чистя телефоните, минавам ги задължително по три пъти със спирт и чак тогава могат да се ползват. Външните дрехи задължително се махат и се слагат домашни. Стигнах до там, че не посрещам гости, никакви, дори и родителите Вкъщи не разрешавам да стъпва никой, защото после ми отнема 3 часа бързане и чистене.Звучи сигурно смешно и нелепо отстрани, но е така.

Много силно това влияе на отношенията ми и със съпруга ми. Почти ежедневно се караме. Той едва го търпи това мое чистене.

Вероятно това, че забременях трудно и то по време на Ковид ми се отрази така.

Детето веднага се къпе като влезне вкъщи.

Не му разрешавам да взима играчки, ако не са измити и дезинфекцирани.

Всяка вечер пода на стаите минавам с моп и спирт. Всичките ключове за лампи, врати, дръжки на врати, дръжки на шкафове на кухнята, хладилник се минават със спирт всяка вечер.Всичко каквото е пипано от мен и от мъжа ми.

Общо взето всичко каквото се сетите.

Интересното е , че на други места като ходим, не правя нищо от това. Виждам, че при приятели, при родители нищо от това не се прави и съответно нищо не е станало. Но аз влезна ли вкъщи полудявам буквално. Не разрешавам на мъжа ми да пипа нищо вкъщи или ако пипне, веднага минавам със спирт. Винаги ако се ходи навън се прибираме заедно, измислям всякакви варианти, само за да съм там и да изчистя телефоните и да видя как пипа някъде за да мина да дезинфекцирам след това. Не ходя никъде сама с детето, а той да си стои вкъщи – винаги сме заедно. А ако той не иска или не може – лишавам детето от излизане и разходки – само за да видя да не ми пипа съпруга с мръсни ръце нещо….Просто е ад….

Опитвах се да спра като си повтарям няма да го правиш, недей, няма смисъл, нищо няма да се случи, но без успех….. Влезна ли вкъщи и започвам.

Вече много ми тежи. Губя часове от времето си, ще разваля семейството си, вместо да си почивам например, аз съм на мивката. Заради тази параноя целият ми живот се преобърна…. Лягам много късно, защото почвам да чистя след заспиването на мъжа ми и детето. Всяка вечер към 2-3 лягам… Не мога вече

Моля ви, помогнете ми ….“

Отговор:

Интересно е да се забележи как механизмите за социален контрол (вижте за „Прозорецът на Джоузеф Овъртън“) съответстват на психичните невротични механизми, присъединяват се към тях и ги тригерират в индивиди с податлива „почва“.

Масовото внушение на глобална екранна параноидност (в разговорния, не в клинично-психотичния смисъл параноидност) тригерира и се присъединява към собствената характерова тревожност, разделяй и владей създаването на социални лагери от противоречиви мнения с насочване към желаното такова, се присъединява към съзнателно-подсъзнателното противоречие между гласа на здравия разум, все повече помитан от гласа на страха, подмяната на смисъл с евфемизми и катастрофизирано набеждаващото насищане с ужас към собственото ужасяване… Социалната ирационална ескалация, изискваща поначало добрите хигиенни мерки да стигнат до гротеска, натрапвана за норма при отхвърляне на нормално несъгласните с „новата нормално-ненпрмална норма“ с лекота се присъединяват към собствените натрапливо хипохондрични хигиенни ритуали, подлежани от същата ирационална ескалация…

Как става справянето с натрапливостите с хигиенни компулсии?

Като старт, много добре се проследяват и когнитивно се реструктурират изкривяванията в мисленето, логическите сривове, метакогнитивно се проследяват защитните механизми избутващи страховете – придобива се яснота за ставащото, създава се мотивационна тяга за промяна. (Аналитичната работа тук се ползва много пестеливо, като има мястото си като част от една по-цялостна терапия на по-късен етап.)

Продължава се с поведенческа терапия, в която осъзнатите вече страхове са виждани, а човекът е учен да остава все повече зад ритуалното си псевдозащитно поведение. Това експлицира мощно страховете, дава пряк достъп до тях и възможност за преработката им. Преработка медитативна, психотелесна, хипнотична… Важно е разбирането, пълното доверие и активното съдействие от клиента, при целенасочена интензивна работа между сесиите. Без такава, чакането на единия час седмично тук е от малка или никаква полза.

Когато страховете бъдат трансформирани до дълбока характерова сигурност, доверие в себе си и живота си, се появява ядро от стабилност. Психичните конфликти са разрешени, съответно и социалните властови натрапвани стимули вече не действат. Човекът се превръща в съзнателен смислен индивид, слабо подвластен на всявани отвън внушения.

п.п.: в процеса се включва и партньора, като помощта му се състои в спокойното му и с любов несъобразяване с натрапливите изисквания за чистота. С любов и здрави граници, без да се съгласява вече с налагания му тормоз.

Ако се прецени, че е нужно психотерапията, която тук се явява главната помощ, за известно време се комбинира с медикаментозно лечение, назначено от психиатър (най-често комбинация от невролептик в малка доза + антидепресант).

След като положението се нормализира, при желание от страна на клиента се продължава с по-цялостен подход.

Желая успех по пътя!

…

Въпрос:

„Здравейте на всички в групата. Искам да споделя с вас и ако получа съвет – ще съм благодарна. Не знам дали ще опиша всичко, защото ще е прекалено дълго, но ще се постарая да очертая рамката на моя проблем.

Аз съм на 44 години, животът ми се стече шарено и пъстро, което ме доведе до завършване на висше образование сега. И това е сбъдната мечта за мен. Но… Винаги има по едно но. През годините, докато бях дете, около мен боледуваха близки, оздравяваха, но явно това е заложило у мен проблем, който не съм осъзнавала. След това загубих майка си на 46 години от рак, докато боледуваше, аз се грижих за нея и бях последният човек, който видя преди да издъхне. Тогава се разплаках в болницата за малко и се стегнах, защото трябваше да се обадя на всички, да им съобщя новината, а някои трябваше да пътуват и се притеснявах да не се случи нещо с тях след новината. После трябваше да се организира погребение и така – място за сълзи нямаше. Трябваше да се погрижа за сестра си, баща ми … Това друга тема, но той е жив, има вече друга жена, така..

Мина време – децата ми растяха и боледуваха като всички деца, но малкият се разболя от уши – възпаление. Тогава един лекар ме попита в спешното как съм сигурна, че са уши – лекуваха го, но не можех да сваля температурата и отидох при тях, та въпросният лекар ми каза, че може да е с левкимия, да умира, а аз – уши. Това отключи първата ми криза – ревах и стреснах всички. Ходих на психолог, пих лекарства и уж овладях положението. Но дойде пандемията, аз не съм спирала да работя, разболяхме се на втората вълна, но това се оказа пагубно за психиката ми. На мен ми се отрази физически на периферната нервна система, болки в гърба и врата, за което и работата ми допълва. И така вече 3 години. Бях по лекари – реших, че имам рак на стомаха – като майка ми, че имам рак на гърдата – като се оказа, че сестра ми се разболя, че имам левкимия – като брата на съпруга ми, който почина. Всяка болка за мен е рак – бях психиатър, пих лекарства, правих какво ли не, но като ме обхване мисълта е страшно. Осъзнавам, че вредя и на децата си, взирам се в тях, търся страшното. Във всичко – страх, че ще е най – лошото.

Благодаря, че изчетохте всичко!“

Отговор:

Ако ставаше така, съвет и готово, щеше да е готино….

Как да се справите ли?! Сама може и да успеете, с книги и вътрешна промяна, макар и малко по-продължително, не много, само 2-3÷4 пъти по-дълго. Не е много, животът си е ваш, изборите ваши. С психотерапевт пак няма да е работа за 6 срещи, но ще е 2-3-4 пъти по-кратко.

Та, как?

Ето, ранните години, спомените за болни наоколо, мама, боледуването и кончината и. Преобърнатите роли, вината, подпушеният поток на живота… Промяна отношението, възприятието… Добър подход. Има обаче един елемент Х, който ако липсва, стига се донякъде и се буксува. Ще пиша за този Х накрая.

Ето друг подход – работа с рода – осъзнаване мъките, смъртите, боледуванията, допирът до смъртта и ограниченията на народа назад, почитането им, както и освобождаването с уважение от повторението на съдбата им, на страхуването им… Също добър и валиден подход. Липсва ли обаче елементът Х, също работи само донякъде, а вторичната печалба на хипохондрията: „Ако спреш да се безпокоиш, ще умреш ти и обичаните от теб хора – това е цената, трябва да я плашащ!“ – вторичната печалба завърта отново колелото.

Ето и друг: връщаме се в минали животи, виждаме боледуванията, умиранията, загубите си, минаваме през смъртта многократно и осъзнаваме илюзията и. Разхождаме се из по-тънкия свят, виждаме как този „нашият“ е по-мъртъв от него. Срещаме „починалите“ си близки, смеем се заедно с тях на заблудите си, с ръце на корема се търкаляме по земята от кикотене на илюзиите си… Тук вече се доближаваме до Х.

Та, кой е елементът Х? Умението за смирена загуба на невротичния контролец, пукането балона на жалката и хлъзгава хипохондрична горделивост, надуто вкопчила се в „Аз ще спася положението…“. Приемането загубата на знанието, на его инфлацията. Това смирено стихване и приемане води до директно присъствие в страховете и реалното им преобразуване. Без него каквато и работа да се върши тук, колкото и да се реструктурира мисленето когнитивно, хипнотично, да се работи с миналото и спомените, е само околовръстна пътека. Валидна работа, но околовръстна.

Появи ли се елементът Х на смиреното доверие, от околовръстното шосе процесът се спуска в downtown-а на ядрото на казуса. Справянето се ускорява не с пъти, а с хиляди пъти.

Горе споменавам бегло този елемент Х, който прави терапията истинска – пътя към него споменавам. Разбира се, действената терапия тук е преживелищна, през тялото и усещанията… Един хипнотично-медитативен психотелесен подход, каквато е естествената психотерапия (в чиято фейс група пишете).

Самият елемент Х обаче е повече от околовръстния или директния психотерапевтичен път до него. Присъствие на Бога е. На Дао, на естествената мъдрост и благодат, която застава в ядрото в което е бил страхът. В центъра се появява любовта, мъдростта, истината на живота от позицията на Бога. Необяснимо е, но преживелищно реално е. Не говоря за църкви, свещички, попове, религии, не. За едно приземено, адекватно присъствие на дълбока интелигентност говоря, която вади човека от отцепеността, в която трябва с его напън да се справя с невъзможното. Поставя го в позицията на мъдрознанието за един разумен Живот, за липсата на смърт, за принадлежността към организма на Битието… Бля бля бля е на думи. На дело обаче е това, което ви прави от мъждукащо съществуващо сенчесто отражение, на живеещо от любящия смисъл разумно същество във Вселена с разумен дизайн. Такъв елемент Х!

Намерете терапевт, който освен лична терапия, поддържа и групова – общият огън пали и ускорява нещата.

Та, съвет казвате. Не става със съвет. Път е. Успехи!

…

Котките и жените

Винаги съм се изненадвал искрено, когато съм чувал котките (или жените) да бъдат наричани нелогични. Ами, не са!

Когато човек ги чувства, прекрасно разбира логиката им. Просто е по-фина, нелинейна, паралелно на нива едновременна и успоредна, често парадоксална, преливаща се в интуицията.

О.Б.

…

Богатството на живота

Това великолепно усещане за красотата и богатството на живота, протичащ през живинките. Няма го в компютрите, в машините, в алчността, в гордостта…

Милиони пъти съм осъзнавал как едно птиче, коте или детска невинност са безгранично по-ценни от трилионите и социалната власт. Истинското богатство в този свят са и само ако се научим да ценим тази детска невинност и я живеем, само тогава от примати ставаме на Човеци.

Орлин Баев

…

Въпрос:

„Здравейте ,в продължение на година съм в постоянен стрес.Имам близък ,който не се чувктва в кожата си.Започна с това ,че не приема себе си и казва ,че е друг човек.Не живеел собствения си предишен живот.Да споделя ,че няма собственно семейство ,в момента и не работи .Животът му винаги е бил заобиколен в много трудности.От тинейджър и след това дълги години е бил зависим.Излезе от това състояние и сега е чист.Трудното в момента е ,че не иска да живее,не виждал смисъл в собственото си съществуване.Кръга около него с приятели намаля,всеки се одръпна постепенно, а и самия той не иска контакг с приятели.Само аз и майка ми сме до него ,и търсим начин да го изкараме от този кръг ,с нежелание да живее. Започнахме да търсим помощ ,от минала есен с психиатър , той съответно изписва хапчета ,които не иска да ги пие,нямал проблем -това се казва всеки път.Посещавахме невролози,психолок за 1 ,2 сеанса.Просто се отказва и не иска да пие нищо изписано от лекар,не желае да се лекува Друг психиатър ,нови хапчета ,за кратко ги пие 1,2 месеца,запълвахме минерали витамини ,за да се облекчи състоянието му.по -добре и не се получава.В момента положението е очайващо съвсем е обсебен с натрапчиви мисли.Не вярва на никой лекар ,никой не можел да му помогне.В същато време от 1 година смята ,че проблема за да се чувста зле е от зъбите и челюста. ,там наистина е трагично положението.В тази обласът ходихме на няколко специалистта за лечение,и в момента трябва да се проведе такова.,но пак нямало начин да му оправят (както той казва предишната захапка ,предишния живот.Аз като негова близка със собствено семейство ,се опитвам и правя каквото зависи от мен.В момента вече не знам и Аз как..

Моля за помощ ,съвет насока .Ако може да препоръчате подходящ психотерапевт ,терапия за град София .“

Отговор:

Разбирам го за захапката, за зъбите и челюстта. Като казва, че „няма захапка над живота си“, говори както преносно, така и буквално. Захапка е това усещане за сигурно „захапване“ на живота, за стабилно присъствие в него. Човекът, за когото питате, вероятно има орални проблеми поради зависимостите си. Аз ги имам от юноша поради гена си. Та, разбирам го…

Отвъд това обаче, има една захапка, която не зависи от зъбно-лицево-челюстната.

Захапката на смисъла, на любовта, на присъствието на Бога в живота, на доброто приятелство, на здравите цели. На насищането на житейската актуална суета и безсмислие със смисъл отвътре навън.

Няма връщане назад. Старият живот няма да се върне. Никой не е както преди, а е резултат от опита плюс качественото му възприятие, което евентуално го насочва и влива в сърдечната чаша, в духа.

Нужни са му смисъл, цели, работа, поемане на усилия, групи от стойностни хора, с които да общува. Групи терапевтични, приятелски, духовни, танцувални, с хора истински и сърцати. Някои ги намират в църкви, други в спортни центрове, народни или други танци или йога зали и медитативни центрове, но важното е това усещане за принадлежност, което дава сигурност, изпълва със смисъл, заедност и опора. Нужно му е да постави позагасналото си огънче между горящи пламъци. Да се почувства част от смислена кауза, да чете добри книги (Учителя, Лазарев, Омраам, Елеазар, йога, православни…), да се впусне в повишаване квалификациите си, да учи, работи, да ресъбуди тягата си за живот, нагона си към смисъл и любов, да обича жена и тя да го обича… Ето от това има нужда. Психотерапевт – разбира се, също. Но такъв, който работи цялостно, интегрално, който умее да вдъхновява с присъствието си, поддържа и редовна група, в която общуването е от сърце в сърце…

Вие можете да го насочите, да му дадете предложения за една или друга група, среда, терапевт, книги – останалото си е негова пътека. Иска ли път, има го. Но не можете вие да ходите на терапия и вървите по неговата пътека – негова си е!

Всичко гореказано важи ако е чист от зависимости. Ако прави релапси, общностите за зависимости са добра идея. Дават среда, терапия, дисциплина и структура, труд и усилия, издържане на трезвеността и отново намиране на смисъла. Има такива на психотерапевтична, има и на религиозна основа.

Та, оралната захапка ще се ремонтира някак – слава на добрите дентисти (и аз им благодаря!). По-важна обаче е захапката на любящия смисъл, цели, общуване, професия, вътрешно преминаване през ада на страха, тъгата и безсмислието с добри хора наоколо и опитни водачи, носещи слънцето в себе си.

Желая му успехи!

…

Въпрос:

„Здравейте! От месеци наблюдавам групата и Ви поздравявам за качественото съдържание.

Жена, на 25 години съм и уча медицина. От 2-3 години насам наблюдавам колко дребнава съм в неща, свързани със здраве и отговорности.

Какво означава това? Означава, че буквално съзнанието ми прави „от мухата слон“. В моменти, в които започвам да уча за дадено заболяване или виждам други хора с определено заболяване, то тогава започвам да ротирам мисли от типа „Ами ако и мен или някой от семейството ми ни сполети?“ и се започва. Първо, разбира се, отварям и намирам още допълнителни статии в Интернет за това заболяване и филмът продължава със симптоми, които сама си търся. Понякога ми минават няколко дни така, докато не си кажа: „Нищо ти няма, стягай се и си гледай живота“.

Хубаво, но в този момент изниква нещо друго и започвам да го мисля със същата скорост. Омагьосан кръг.

Ако ме ухапе комар, си представям как ще се заразя и разболея. Когато съобщят за нещо лошо по новините, аз пак започвам да го мисля. Притеснявам се да не закъснея сутрин рано за някакъв ангажимент (даже се е случвало да не спя, за да стана навреме). Винаги се притеснявам за всичко, което правя (в основата на това стоят изпити и практика) т.е „трябва да съм една от първите и всичко да е перфектно“ . Притеснявала съм се за бъдещето – дали ще са доволни от мен в бъдещата ми работа, дали ще мога да имам здраво семейство, дали ще успея да се справям с всички ангажименти и т.н., а през повечето време се подценявам и имам ниска самооценка за себе си.

Имам много приятели, активна съм, имам ангажименти, имам хобита, но понякога не знам какво ми става и започвам тотално да премислям живота и съществуването си. Като цяло, средно положение при мен – няма. То е хубаво да се замисляш, но аз сякаш дълбая в изключително много детайли, от които няма смисъл на този етап.

Всичко това изключително много ми прилича на генерализирано тревожно разстройство, но най-вече, пречи.

Гледам да не споделям с близките си хора, защото мислите ми са допълнителен товар, а и е толкова абсурдно.

Та, някой намира ли се в същата ситуация? Ако да, как се справяте? Също така, обичам да чета книги, ако имате препоръчителна литература за метално здраве, която Ви е помогнала – споделете.

П.С. Благодаря, че изчете докрай моите филмарски мисли и извинявай. “

Отговор:

Описвате качествата и движенията на ригидния характер, с известни садо-мазо елементи в рамките му. Предъвкването, фиксирането в детайлите и от дърветата невиждане гората, вкопчване в негативните изходи при свръхстремеж и постоянен нащрек в опити за избягването им, свръхвисоки стандарти, прекомерна критичност и скрупульозност, постоянно вдигане на летвата при неумение за оставане в мига, радване и оценяване „малките“ неща, склонност към ред и норми, „Така трябва!“ мислене, черно-бялост, пориви за самонаказание и порицаване на другите при виждане на неперфектности и грешки. А хималайският перфекционизъм тук постоянно ги вижда.

Натрапливата ви хипохондрия при общ повишено тревожен фон са просто закономерна проява на невротичния ригиден характер, по който имате да работите. Да преобразувате, да извличате най-добрите му потенциали. В преобразуван вид ригидният характер се превръща в характера на воина. Воин, който е преминал през несигурността си, научил се е да губи невротичния си свръхконтрол, за да печели самообладанието на целостта си.

Всички тревожни и натрапливо хипохондрични симптоми, когнитивни, афективни и соматични, тук се явяват не нещо за махане, а водачи, насочващи вниманието към подлежащите характерови травми и страхове. Следваме симптомите, не ги борим. Дори им помагаме да си свършат работата, да ни заведат директно до детските емоции на ужас, имащи нужда от майчиното ни присъствие до тях с виждането, зачитането и обличането им. Тогава ужасът не изчезва, но енергията му де трансформира до стабилност в доверието в тялото, живота и съдбата си. Ригидникът става воин, гледащ смъртта, провала, унижението и отхвърлянето в очите смело, със смирена прегръдка. Защото да, от това ви е страх…

Знам, че обмисляте да походите на психотерапия. Намерете „вашия човек“, почувствайте си го и отделете колкото е нужно, за да участвате веднъж седмично в лична и групова (да, и двете) психотерапия при вещ специалист, който не само разговаря с вас, но активно ви предизвиква и преживелищно ви води по пътеката на смисъла ви.

Така не само няма да загубите нищо, както невротичните гласчета шепнат. Не. Ставате все по-истински уверена, засмяна от сърце, с размах и здрава прецизност, смелост и нужната решителност практикуваща професията си. Жена, която вече може да се доверява на това да обича и бъде обичана, със спокойни граници и мнооого любов в смисления си, силен живот!

Слагам линкове към две статии, раздели „Хипохондрия и окр“ и „Генерализирана тревожност…“ от сайта ми: https://orlinbaev.com/…/%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%81…/ https://orlinbaev.com/…/%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%81…/ https://orlinbaev.com/integrativni-paraleli/ https://orlinbaev.com/%d0%b7%d0%b4%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0…/

п.п.: учите медицина и самото „заравяне“ в тази материя допринася за състоянието ви. Но забележете, не е причина, а просто спомагателен фактор. Каквото и да учехте и с каквото и да се занимавате, в даден момент при по силен житейски, професионален, социален или взаимоотношенчески стрес, тревожността пак би се проявила. Защото главната причина е в характеровото пречупване на ежедневието, не в обстоятелствата.

…

Псевдомъжественост

Какви са качествата и поведенията на отровната псевдомъжественост?

Болна агресия, насилие, груба доминация, сексизъм, жестокост, садизъм, безсърдечност, потискане на емоциите и емоционална неинтелигентност, краен национализъм и шовинизъм, фанатизъм, арогантност, дребнодушие и дисквалифициране различията, нарцисизъм, социопатия, характерова параноидност и ревност, грубо или манипулативно себеналагане, стремеж към крайно издържане на болка и удоволствие от причиняването болка на по-слабите, нужда от племенно-групова (банда, ганг) принадлежност, приобщена като част от примитивния нарцисизъм, търсене грубата сила на мускулите, парите, социалната власт, вместо тази на любовта, тоест любов към силата, а не силата на любовта, психопатното „Целта оправдава всякакви средства за постигането си!“, а при проявено насилие, лъжа или криминално деяние, при въпроса: „Защо го направи?“, отговорът е: „Защото мога!“, т.е. типичната за характеропатиите мотивация, отрязана от вътрешния компас на любящата нравственост, но водена единствено от нагона и механичния интелектуален, его-интерес – „Интересът клати феса!“.

Както токсичният феминизъм е жалка пародия на прекрасната женственост, така и отровната мачовщина е отвратителна гротеска на реалната здравословна мъжественост.

При мачизма се наблюдават характеропатни динамики и психични механизми от спектъра на социопатията, нарцисизма, параноидността, макиавелизма и т.н.

Нарцистично себевъздигане, принизяващ сексизъм спрямо другия пол, отричане на различията, невключвани в егоцентризма, пренебрегване житейските и човешки норми, склонност към емоционално, вербално и физическо насилие, черно-бяла разцепеност, проективна идентификация на собствения наранен ад и ужас в другостта през манипулативна или груба доминация при дехуманизираното ограбване на добрите и качества и присвояването им като свои, шизофреногенна гаслайтинг комуникация…

Здравата мъжественост няма нищо общо с такъв характеропатен мачизъм.

От псевдомъжествеността страдат всички. Жените, сексуално обективизирани и принизявани единствено до сексуални мишени, другите мъже, опитващи се да живеят през принципите на смисъла, както и самите мачо-мен. Самите те пък защо? Защото откъм емоционална интелигентност такъв си остава малко ревящо бебе, с емоция застинала в най-примитивните защитни механизми, гарантиращи нещастие на самия преживяващ ги толкова, колкото и на всеки докоснал се до такъв емоционален примитив, ръсещ бездната си от пъкъл, болка и незрялост наоколо си…

До каквито и мускули, татуировки, бойни умения, власт, пари, статус и социална сила да достигне мачо пародията, пропастта отвътре му единствено става още по-голяма.

Само позицията на любовта може да накара нарцистичната себеидеализация да се спука, да се появи смирено осъзнаване на отричания и „бърсан“ в света кошмар, който с благото приемане и прегръдка да бъде удържан и трансформиран до оцялостяване, което вече познава любящата нравственост и законите и.

Това е път…

Описвайки съдържанията и динамиките на отровния мачизъм и болния феминизъм, всъщност говоря за махалото на човешката незрялост, люшкащо се между безлюбната болка и нарцисизма в инфантилната си параноидно-шизоидна позиция (М. Клайн).

Здравословната мъжественост познава емоциите и чувствата си, емоционално интелигентна и лекситимична е, прегърнала е вътрешната си контрасексуална женственост/ душевност и именно затова външно социално и поведенчески умее да се проявява здраво мъжествено. Да бъде проява силата на духа, мъжката доблест и чест, принципност и държане на думата. Именно защото отвътре си истинският мъж има огромно сърце и всеобемаща душа, външно застава на страната на слабите, защитава рицарски и умее да проявява силната си воля, когато и където е нужно. Защото здравата мъжественост е колкото отвън проява на силен и твърд дух, толкова отвътре си е великодушна/ добродушна и обичаща. Силата на „слабостта“, силата на любовта.

Мъжественият мъж обича животинчето, слабото и беззащитно създание, детето, жената. Възхищава се на красотата им, чувства потока на живота, преминаващ през тях. Приема ги за равни.

Мачото насилва и мъчи, пренасяйки реалната си вътрешна слабост, пъкъл, импотентен ужас, емоционална глупост и безлюбно безсилие в по-слабия.

Към мъжете: нека бъдем мъже не само по пол, а през себепознанието и себетрансформацията си, по качествата на любящия смисъл!

Орлин Баев

…

Въпрос:

„Здравейте, имам нужда от съвет за детето ми. Имам 2 деца, син на 8 и дъщеря на 4, и така се случи, че нямаме баби, лели или други роднини, които да ни помагат. Мъжът ми работи по 12-13 часа на ден, и има дни в които децата не го виждат.

С две думи, никога не са се отделяли от мен. Имаме силна връзка с тях, особено със сина ми. От малък много съм се занимавала с него, правили сме заедно хиляди интресни неща, стараех се да го развивам всестранно. Много говорим с него още от малък, той е много разбран и добър, умен е, силно надраснал връстниците си в много отношения (това е мнение на всичките му учители). Но има проблем – не може да спи на друго място освен вкъщи. То няма и при кого, всъщност. Няма проблем да не сме заедно по цял ден, стига мама да е наблизо, когато ляга. Веднъж е ходил на лагер с детската градина и макар да е бил с любими прекрасни учителки и приятели, му остана травма – че е далеч от мама. Най-трудното му беше вечер, не можеше да заспи, всички спят, той се върти, започва да плаче. Буквално му остана травма и оттогава не иска и да чува за лагери.

Сега приятелско семейство са го взели за уикенда на вилата си. Беше много щастлив, очакваше с нетърпение. Но когато дойде момента на раздяла се натъжи, разстрои се, сложи в раницата наши снимки и на сестра си. Тръгна. Изкарали са прекрасна вечер със своя приятел, игри, вечеря. После ги сложили да спят. И се започна. Половин нощ си писахме с него съобщения, как не можел да заспи, разплака се пак.

Не знам как да действам. Знам само, че трябва да направя нещо, за да му улесня разделянето с мен, но не знам какво. Самата мисъл за спане далеч от мен го плаши и го прави тревожен и не щастлив. И защо именно от спане се притеснява? Всичко друго не е проблем. Дали мога да се справя сама или ми трябва помощ от специалист?

За разлика от него, сестра му засега показва признаци на по голяма стабилност… Как да помогна на детето си, без да го карам да страда?“

Отговор:

Защо нощем и заспиването? Защото тогава няма игри, вниманието се среща с несъзнаваното, което през деня е било изолирано от ангажиментите.

Как да му помогнете? Като проявите любовта си чрез известна дистанция и граници и му позволите да е подрастващ малък мъж. Оттук насетне, време е да се включи таткото. Да осъзнае, че мотивацията му за 13 часа работа на ден, е подхранвана всъщност от желанието му да осигури добър живот на вас и децата. Обаче миговете минават бързо,.а синът и дъщеря му имат нужда от бащиното му присъствие сега. И двамата. Момчето след 6-таъа, 7-мата година е желателно да се поотдръпне от мама и да бъде поето от татко. Да правят мъжки неща заедно. Да го заведе на планина, да се катерят и преодоляват. Да го вземе на тренировките по бойни изкуства, на които ходи и да го включи там в детската група, да го взема дори със себе си на работа понякога, за да го приобщава към мъжкия свят, кариера, усилия, дисциплина. Накратко, време е за момчето ви да премине в света на мъжете, да интернализира бащиния си образ чрез повече общуване с него по мъжки. Вас вече ви е интернализирал, което е прекрасна основа за един чудесен индивид, но вече е настъпил моментът (дори лекичко сте го прехвърлили с година-две) за преминаване в света на мъжете в по-голяма степен. Тогава страховете се стопяват, сънят идва, а едиповото отношение се надраства.

Осъзнаването на мъжа ви, че е нормално да работи по 10, не и по 13 часа, е важно и за щерката. Точно сега до 6-7 годишна възраст тя има нужда от по-плътно общуване с тати, за да приеме дълбоко в себе си образа му, даващ и шанс за една красива женственост, в която вие да я възпитате след седмата и година. Тоест, за едно момиченце е нормално между 3 и 7г. да е в по-дълбоки отношения с тати, а след това мама да я поеме в женското лоно.

И двете ви деца имат нужда от баща си. Ако мъжът ви не го осъзнае, след време ще бъде като онези хора, на смъртоносно си ложе питани за какво съжаляват. Никой от тях ме казва, че съжалява, че е работил малко, или че е направил малко пари. Съжаляват за пропуснатите моменти на общуване. За любящите погледи и държането за ръце, за сърдечните мигове, които никакви трилиони не могат да купят.

Важно е вие да участвате в това по-активно присъствие на таткото, да сте съгласна вътрешно си с него. Да се радвате на отделянето на сина и да заставате.на страната на мъжа си в по-голямата твърдост към него. Да сте вътрешно спокойна и вярвате на сина си, на капацитета му да се справи с това отделяне от вас.

(Дайте на мъжа си да прочете този отговор!)

Успехи!

…

Въпрос:

„Здравейте.

Баба ми получи инсулт (втори),преди седмица.

Аз съм в чужбина и ми е толкова мъчно…

В болница е с много тежко увреждане на мозъка.

Лекарите не ни дават никаква надежда за подобрение.

Казаха,че е в будна кома.

Парализирана е,само едната ръка си движи.

Когато я викат по име се събужда и отваря очи,но гледа в една точка и после пак заспива.

Много ми е мъчно и най-силно искам тя да не страда и да не се мъчи.

Ако има тук медицински лица или някой,който е запознат с такива случаи бих искала да попитам в тази будна кома дали си дава сметка какво се случва?

Дали страда и я боли?

Дали разбира,че е парализирана и е в болница?

Извинявайте за дългия и объркан пост,но наистина съм много притеснена.

Благодаря“

Отговор: 

Баба ви е на ръба между този и онзи свят. Чува ви, макар и не постоянно, когато съзнанието и е по-оттеглено навътре. Не може да отговаря поради естеството на състоянието си. Важното за вас е да имате качествена визия за ставащото с нея, за неизбежната и по-рано или по-късно смърт. В това междинно състояние влиза в допир с една по-широка и фина реалност, по-жива и наситена от тази тежко-грубата, която поради ограниченията на невежеството си, някои приемат за единствената. Бих ви препоръчал книги по темата, например „Тибетска книга за живота и смъртта“ на Согиал Ринпоче, книгите на Емануел Сведенборг, на Ани Безант, Чарлз Ледбитър и т.н.

Ако самата вие имате нужда, добра идея е виждането с психотерапевт, за да поработите по страховете и болките си, които неволно „закачате“ за ставащото с баба. За да ги трансфирмирате и се освободите.

На баба можете да помогнете, като поседите с нея с любов, с думи и присъствие. Това е.

Желая по-широка визия и емоционален мир!

…

Въпрос:

„Имах много интересен сън! Реших да ви го споделя.

Тук, където живеем ни е много скучно и сиво ежедневието. Живеем в Англия. Сънувам, че някой ми звъни на камера и дъщеря ми вдига, и виждам няколко човека в България, които сякаш знаеха, че мястото ни не е тук. И ми се казва – ‘Идвайте, ще ви хареса!’

Не се замислих много, грабнах децата и отидохме. Мястото беше с богата природа, красиво, зелено. И заварвам огромна група от хора. Нещо като комуна.

** Някои Африкански племена отричат индивидуализма и живеят в група, в която всеки член има определена роля. Жените, които са станали майки отглеждат децата, но общо, заедно. Част от хората се грижат за застаряващото поколение. Група има, която се грижи за къщите, друга за подсигуряването на храна и т.н. Живеят в страхотна хармония.

И та, аз заварвам нещо подобно. Може би не толкова крайно, но имаше усещане за единство и цялост. Имаше лично пространство за всяко семейство, но като цяло всички си помагаха и живееха заедно. Всеки с роля, еднакво важна, за да върви живота, никой нямаше неактивен, и всеки се чувстваше защитен в тази група.

Стоях и наблюдавах с изумление или по-скоро възхищение това новосъздадено общество. Нямаше самота. Трудностите се преодоляваха колективно, никой не се оставяше назад. Изведнъж някой извика ‘Време за децата!’.

Група от хора, мъже и жени, се събраха на една голяма поляна, заедно с всички деца, всякакви възрасти. Имаше построени катерушки и съоръжения, но и най-различни съвременни игри и играчки за активна игра навън. И тогава се започнаха игрите и освен децата, и възрастите участваха в тях! Толкова много смях и забавление имаше

Цялото усещане беше за взаимност, помощ, подкрепа, любов, грижа. И равенство. Между мъже и жени и деца, между възрасти, или различни семейства. Всички бяха равни, на всеки се отдаваше значение и внимание. Беше невероятно!“

Отговор:

Аз съм зле със сънищата. Такива визии обаче имам от малък, в будно състояние. После ги загубих и след 33 годишен отново си ги върнах, след солиден опит в медитацията. Просто са в мен, връзка са с един по-истински свят и се изливат в интуиция, визии, усещания. Това, което описвате за племената в Африка много се доближава до тези визии… Всъщност, живях в такова място 2 години – точно каквото описвате в съня си или аз виждам и чувствозная.

Благодаря Ви искрено за споделянето!

..

Добрият, лошият и цялостният партньор

Това е масов казус и при двата пола. За връзка с доброто момче/ момиче, а за страст с лошото момче/ к*чка… За семейство и дългосрочно съжителство с бета мъжа или по-скучната, семеен тип жена, а за авантюри алфата.. Наистина масов казус и противоречие е.

С тези, с които може да се гради семейство, страстта не върви. А тези, с които сексът е помитащ, не стават за семейство, непостоянни са, изневеряват, неспособни са да поддържат по-скучноватия семеен ритъм.

Защо така? Защо е наистина масов факт? Замислям се и виждам, че дори не опира само до опознаването и прегръдката на страховете, на сянката. И това е в основата на пътя, но тук е само старт. Може човек да познава страховете си, да е относително стабилен и въпросното разминаване отново да се случва в живота му. Защото отразява нещо по-мащабно, по-проникновено от вътрешния му живот – връзката му с анимуса/ анимата, с духа/ душата му.

На по-ниско ниво тези контрасексуални комплекси (както ги нарича Юнг) в нас се проявяват именно като „лошото момче/ к*рвата“ – такива ни привличат и търсим и отвън. На едно междинно ниво амимусът/ анимата представлява семейният мъж/ жена – ако сме устойчиво на това ниво, попадаме на по-стабилни и зрели хора, с които може да се гради устойчиво партньорство. При това никак не е задължително да са „добри момчета/ момичета“, а просто да са надраснали в самите себе си първичността си. Което не я изключва, а включва и надхвърля. Доброто момче/ момиче е гротеска – няма общо с такова порастване.

На още по-високо ниво, връзката с анимуса/ анимата преминава в комуникацията ни отвътре с качествата на една самоактуализираща се личност, предприемачески управляваща живота си, самостоятелно вземаща решенията и определяща посоките си социални, но и вътрешни. Това надрастване малко по малко преминава в едно сливане със Себе си като душа/ дух, в прехвърляне самосъзнателността в цялостната си личност.

На всяко от тези нива на вътрешно израстване на връзката ни със собствения анимус/ анима, привличаме съответните партньори отвън.

Ако имаме фиксация в образа на лошото момче/ момиче, но и опити за качване на нивото до един малко по-стабилен, семеен тип образ и неустойчива и постоянна осцилация между двете, тогава синхронично същото дава животът и отвън.

Когато връзката със самия себе си отвътре порасне, външният живот отразява това и ни свързва със съответните партньори. Както казах, това не е изключване на по-ниските нива (като при пародията добро момче/ момиче), а включването и надрастването им. Тоест, ако самите ние сме пораснали до по-стабилни, себереализиращи се, автономни и единни със Себе си (със Селфа, с Бога), подобни и привличаме.

Донякъде свързването ни с такъв едновременно силен и качествен партньор, е резултат от работата ни по себе си. Донякъде си е и съдба.

Познавам много двойки, които живеят от много години заедно, изключително себереализиращи индивиди са, лоялни са си и сексуалността помежду им продължава да гори и да е удовлетворителна. Както споменах, попадането на такъв човек е донякъде резултат от себепознанието и собствената работа по себе си (в този и не само живот), а донякъде е съдба.

Съдба обаче означава нещо, което сами сме си постлали, за да ходим сега по него – тоест отново е въпрос на себереализация, на лични усилия.

…

Орлин Баев

…………………………..

Въпрос:

„Здравейте на всички!

Моя близка приятелка се наложи да бъде ампутирана, вече е без два крака и една ръка…

Всичко се случва в рамките на две седмици, през които тя е между живота и смъртта. Събудила се е, но можете да си представите шокът какъв е..

Бих искала да й изпратя(не живее в България )подходяща литература, която да й даде поне малко сили и подкрепа. Ролята на семейството и приятелите е ясна в този момент, но ми се ще да й изпратя някакви книги, които да подпомогнат по трудния път към новия живот, който й предстои.

Благодаря на всички “

Отговор:

Книги, свързани директно с такава нелека загуба със сигурност има много, ще и бъдат препоръчани. Сещам се за „Повест за истинския човек“, животът на Стивън Хокинг. Бях гледал клиповете на човек без ръце и крака, работещ като мотивационен вдъхновител. Чел бях за друг без крака, който катереше скали… Ще прочете, ще намери.

Има обаче един друг по-цялостен разред Книги, които мощно насочват към смисъла. Сергей Лазарев, Библията, прекрасните православни книги от сайта на манастир „Зограф“, Света гора, Корана, Кабала, Бхагавад Гита, Шримад Бхагаватам, всичко от Омраам Михаил Иванов, Беинса Дуно (Петър Дънов), Елеазар Хараш. Упанишадите, теософските автори, трансперсоналната и интегрална психология и стотиците им автори, будистките и даоистки текстове и практики… Литературата е с огромен обем, а при запознаване човек вижда дълбоките аналогии зад повърхностните различия. Вижда смисъла. Намира го и в себе си.

Освен книгите, практиката на йога (йога е предимно медитация, противно на западното разбиране като за физически положения). Медитативна и молитвена пътека, била тя християнска, мюсюлманска, даоистка или будистка.

След първоначалния шок и скърбене, изборът тук е или впрягане цялото това ограничение в посока смисъл, или самосъжаление и депресиране. Имат мястото си само за известно време, не и до безкрай!

Нещо важно – съжалението от околните единствено вреди. Съчувствието, здравото състрадание и емпатия нямат нищичко общо със съжалението. Любов и собствена здравина са, която не се плаши да отиде плътно до болката на човека и я съпреживее, без съжаление, но с разбиране, придаване на смисъл и ведрост. Съжалението е просто страх от това „да не съм в същата позиция“, който освен това гордо поставя съжаляващия в по-висока, арогантна позиция на гледащ отгоре. Никакво съжаление. Любов и равностойно сърцато отношение.

Нещо изключително важно – социална и професионална активност. Със съвременните технически средства, това е напълно възможно.

Разбира се, един от сърце работещ психотерапевт в личната му/и и групова терапия биха били изключително на мястото си, докато има нужда от такъв. По-силният вариант е наживо, което ще наложи водене и връщане. По-късно евентуално може да комбинира тет а тет консултирането и с онлайн вариант.

Искрено и изпращам всичко най-сърдечно и искрено, което минава през мен, от все душа и сърце!

…

„Често живите взаимоотношения и общуване се заменят с някои стандартни формули. Понякога дори се страхуваме да кажем нещо съкровено, защото усещаме, че ще чуем поредната стандартна фраза като отговор.

С времето човек се превръща в набор от някои стандартни реакции. Той дори може да не го осъзнава, но понякога е толкова отдалечен от себе си, че дори не може да се изрази, да се разбере. Чувства нещо, но не може да изрази тези чувства, не може да ги формулира.

Невъзможно е да влезем в отношения с човек, който е някаква ходеща формула. А ако човек дори малко се отдалечи от тези стандартни рецепти, веднага го усещаме и оценяваме. Затова човек трябва да бъде себе си. Да бъдеш човек със своите емоции, преживявания, с неуспехите си, с малките победи. Да пускаш хората бавно в света на тези малки и големи поражения и победи. Тогава ще е по-лесно.“

Бхакти Вигяна Госвами

Веднъж пресичах цяла Канада с кола, от Британска Колумбия до Квебек. Хората, с които пътувах, бяха билингуални, френско и английско говорящи. Пътувахме и слушахме френска Монреалска радиостанция. В предаването водещият се шегуваше точно с това автоматизиране и шаблонизиране на американците. Готови фрази, като биороботи с ограничени функции. Като тостери с разширени функции. Като програмирани. Речеви заучени шаблони, през които всъщност се губи същинското присъствие, разбиране, вчувстване и дълбок диалог от душа. Остава една автоматизирана повърхност, която технически-механично драска по повърхността на друга плоскост, забравила дълбочината си… Но не общува…

…

Въпрос:

„Здравейте!

С партньорът ми имаме 15 годишна връзка, предхождана от приятелство в детството.

Имаме две деца. След като заживяхме заедно постепенно се трупаше негласно напрежение, понякога придружено с отдръпване и студенина от негова страна. В опити да обсъждаме положението помежду ни винаги ставаше враждебен, нападателен и язвителен.

Две години след раждането на второто ни дете се оказа, че той обмисля раздяла. Ситуацията беше ужасна и се почувствах като след силен и изненадващ шамар. Отне ни цяла година в разговори, настроения и опити за баланс. Една от най-повдиганите теми беше тази за сексуалния ни живот. Винаги съм знаела, че сексът за него е от огромна важност, но до преди това сътресение не бях си давала сметка, че може би става дума за зависимост.

Добрата новина е, че изглежда зависимостта е към мен конкретно, но с това нещата не стават по-леки.

През тези години качих около 30 килограма и въпреки тях той всеки път твърди колко привлечен е от мен. Миризма, детайли по тялото, всичко. Най-често получавам комплименти в тези моменти.

С времето заедно достигнахме до извода, че рядко се впуска да ме погали или да инициира близост в лежерен за нас момент, тъй като това моментално го довежда до възбуда. Дори това да ходя боса у дома …

Изглеждаше ми толкова невъзможно да остана сама с децата на този етап, че за да не агонизира душата ми явно умът намери механизъм, през който да обърне гледната точка и да възприема положението със секса по-леко. Изминаха 7-те най-трудни месеца от много време насам. Той беше студен и дръпнат, защото вярваше, че промяната в мен ще е само временно. Седем месеца правих активен секс с непознат и с човек, в който бях загубила доверие.

И тук настъпва малка промяна в историята. Лека, полека той започна да се отпуска. Напрежението спадна. Започна да прави мили жестове. Да ми купува цветя или шоколад, когато съм напрегната. Разговорите по между ни станаха градивни и без нападки. Извиняваше се, когато прецени, че е сгрешил. Общо взето изведнъж се появи нов човек. Мотивиран, доволен. Почти година идилията е пълна. Няма напрежение. Няма дори и битовизми.

Но аз имам своите възходи и спадове. Темпото е твърде голямо за мен. Все си мисля, че ако някой те обича истински и му пука как се чувстваш никога няма да те кара да правиш нещо насила. Макар и рядко все пак има моменти, в които и света да обърна, не мога да се престоря, че имам желание за секс и все пак той не спира да ме ровичка. След това даже ми казва, че това, че се съгласявам само заради него пак му доставя удоволствие.

Зимата прихванах вирус. Бях на легло, с тежка хрема, дишах като риба на сухо и тялото ми беше в болки. Появи се и вместо да попита какво може да направи за мен, отново ме възседна. И отново го направихме. После плаках. Заради тези моменти усещам сексът като нещо, което действа добре на него, защото му дава сила и самочувствие, а при мен действа точно обратното.

Не е груб с мен, не ме насилва физически, но изпадайки в студенина и отдръпвайки се при отказ от моя страна, усещам емоционално насилие.

Никога не би се подложил на терапия за такова нещо, макар че може би успя да се съгласи, че желанието му е меко казано в повече. О, пропуснах да спомена, че порно също присъства нерядко, когато е сам.

Що за дилема е това? Ако правя секс като луда – получавам мъж мечта. Ако, обаче поставям граници, за да не ме разболее ситуацията – губя семейството, но печеля себе си, достойнството си, правото ми на свобода.

Дали има начин да не избирам между двете?

ПП. Амбицирах се да започна упорита работа върху това да ставам все по-самостоятелна. Дипломирах се с нова професия и с упорство от вчера имам предложение за нова работа. Следващата стъпка, която обмислям е шофьорска книжка. Много бих искала в един момент да усети, че статусът ми бавно, но сигурно се променя от зависима в НЕзависима от него жена. Но това ще иска своето време…“

Отговор:

Поздравления за дипломирането, новата работа, действането в посока шофьорска книжка и финансов статус.

Да обобщим: 15 години заедно, две чудни деца, приятелство още от детството, в по-голямата част от времето разбирателство, през повечето време той е разбран, обичащ, прекрасен баща. Понякога се сърди и цупи, но това отминава и пак се обичате. Вие също явно сте прекрасна съпруга и партньорка, като понякога със сигурност не сте ангел, но после отново се разбирате.

Дотук всичко е цветя и рози. Какво обаче виждаме? На него му идват в повече дадени липси и иска да си тръгва. На вас също ви се въртят мисли в тази посока. Две неща: качих 30кг. и главината на с*кса. За него килограмите явно не са проблем- което е само още един плюс. Защото за много мъже са. За вас обаче, не е точно така. И не заради здравето и естетиката. Една жена качва килограми освен по чисто хормонални причини (проверете хормоните си!), защото задържа емоции, чувства се притисната, а мазнините са несъзнаван опит за отблъскване и защита. На кого обаче? На него? Очевидно това не му влияе, докато се чувствате в известна степен насилена. Тук дали говорим единствено за сексуалността му и усещането ви за притискане в тази връзка, или и за други взаимоотношенчески фактори, не става ясно от писането ви. Но, определено се чувствате длъжна и притисната, което резултира в килограмите ви. Нека видим няколко гледни точки:

– Еха, иска постоянно се*кс, та това е върхът. Много жени биха се радвали да са в такава позиция на желани, много харесвани и интимно търсени при наситено отдаване на внимание, още повече след 15 години заедно и две деца…!

– Той прекалява! Трябва да се съобразява с жена си. Какви са тези неовладени импулси, та това си е живо насилване. Длъжен е да се научи да сублимира, да е доволен с много по-малко с*кс – тя не му е се*суална робиня!

– А може би не е само до физическата интимност, може би след всички тези години и двамата имат нужда от път и подход към самите себе си и един към друг, от малко партньорска терапия и леко пренареждане на ролите си?!

…

Очевидно във всяка от горните гледни точки има известен резон. Прекрасно семейство сте, а цветята в партньорската ви градина са далеч повече от бурените.

Определено той има нужда от малко повечко самообладание – Вие не сте му сексуална кукла. Както и от подход и уважение към вас. Такова ще се появи, когато работите, печелите, отново се „забъркате в социалното тесто“, обменяте енергии в службата и в едно по-широко поле на общуване. Това вас ще ви накара да се почувствате по-добре. Самата вие така бихте видяла, че имате един доста сносен съпруг и баща на децата ви, когато се обменяте емоционално по-интензивно и с повече хора, следвате и професионални цели, и вече не сте толкова и само у дома. Това би помогнало за нормализиране и на килограмите. Когато така Вие се почувствате извън семейното „менгеме“, за каквото подсъзнателно сте започнала да приемате партньорството, бихте го оценила отново, вече през погледа на една по-самостоятелна жена. Ако той също поработи по подхода си спрямо вас, по стигането до с*кса не на всяка цена и след малко повечко разговор, нежност, добри думички, романтика и ласки, нещата биха се променили. Ако тази му индиректност в подхода му е в съчетание с известно самообладание, със съзнанието, че е нормално понякога да не се стигне до физическа интимност и това не е нужно да води до дразнене, той самият би се възприел като много по-щастлив, а вие бихте го видяла като един още по-силен и желан от вас мъж.

Ето такъв подход един към друг: самостоятелност и стойност от ваша страна. Излизане от ролята само на майка и съпруга, и влизане в по-социално активна позиция, малко работа по себе си от негова страна по отношението и характера… Евентуално фасилитиране подхода ви един към друг в партньорска терапия.

Красотата и хармонията са много повече във връзката ви, а преминаването през известно раздалечаване и отново сближаване е нормална част от динамиката и. Сексуалността, която описвате, е ценен ресурс, който просто е нужно да се овладее в някаква степен и да се ползва по качествен начин, както намеквам по-горе.

Желая ви партньорска взаимна сърдечност. А сега пишейки това, в съзнанието ми се появи образът на още едно детенце. Не веднага, но очаква…включване. Всичко ще бъде наред. Пращам ви доверие в съдбата ви!

…

„Даването става взимане, ако не е в баланс с изискванията и получаването!“

Алекс Попов

…

Даване и получаване. Безусловна и условна любов.

Безусловната любов несъмнено е най-дълбоката и красива част от любовта. Практикувана сама по себе си обаче, е на мястото си, когато е насочена единствено към малки деца.

Към възрастните, добре е да присъства като ядро в психичния ни център, като социално и поведенчески, на мястото си е другата част от любовта – тази, която спокойно поставя условия и граници. Защото е толкова част от любовта, колкото и тази ядрената, безусловната.

Какво се получава, когато човек твърде дава, без да поставя граници, условия и да има реципрочност в получаването?

Така даващият влиза в арогантна позиция, в която е „по-голям“, а получаващия прави по-малък. Последният, ако се съгласи с такова получаване, става зависим от него. Каквото и да се случва на съзнавано ниво, несъзнавано започва да трупа пасивна агресия и да вижда даващия като насилник. „Даването става взимане“ – получаващият чувства, че арогантно е потискана и изземана

личността му, решенията му, потенциалът му. Ако се съгласи да остане в такова взаимоотношение, в което потокът на любовта е нарушен, си остава зависимо дете, на колкото и години да е. Даващият съответно нерядко губи интерес и си тръгва.

В друг вариант получаващият, след като натрупа достатъчно пасивна агресия, я обръща в активна, чувствайки се несъзнавано смазан от позицията, в която е. Съответно или през агресия, насочена навън, си извоюва равнопоставена отношенческа позиция, социално започва да се справя, или просто си тръгва.

Един огледален случай е, в който прекомерно даващият е орално-мазохистичен, зависимо-слаб е, а даването му е през себепотискане, уж за да спечели и задържи този, на когото без реципрочност всичко дава. Получава се точно обратното.

Колкото повече дава, повече е виждан като даденост, за която не е нужно да се полагат каквито и да е усилия. Съответно отношението към такъв даващ става все по-грубо и незачитащо, бива все по-маргинализиран и неуважаван, като дори още докато е физически и социално уж с обекта, на когото/ която дава, вече е сам емоционално, все повече.

Колкото повече продължава такова взаимоотношение, толкова по-голяма е вероятността неуважението да нарасне и мине една граница, която кара получаващия да напусне и физически.

Даването без баланс се превръща в изземване на собствената автономна зрялост, в която присъства себелюбов, себеуважение и именно затова може да поставя условия, изисквания и граници.

…

Въпрос:

„Здравейте, имам нужда от мнения относно поведението на бившия ми приятел, за да си обясня какво се случи. Като цяло поведението му се състоеше в превключвания между две основни състояния: едното – на много грижовен и обичлив и другото – на студен, груб, игнориращ, заяждащ се за дреболии и обвиняващ ме в неща, които дори не съм направила. Случвало се е директно да ме обижда; да се опитва да ме злепоставя пред хората; да ме пошляпва по д.пето на публични места; да не реагира изобщо, когато го питам нещо или да върви на метри пред мен по улицата, докато му говоря. Много ме притесняваше това безпричинно за мен превключване, което и той самият не можеше да обясни разумно. Обикновено, когато отношенията ни бяха идеални, започваше да се заяжда за неща от сорта, че ми бил казал да му извадя сирене, а аз съм забравила; защо на Свети Валентин не съм си била прекъснала служебния разговор в работно време веднага като ми бил казал, че яденето, което е приготвил е готово; че имало един случай през последната година, когато не сме били отишли да си вземе кафе, защото съм била гладна, а всеки ден първо ходим за кафе и явно веднъж сме пропуснали. Помнеше такива дреболии отпреди месеци и ми ги натякваше постоянно. Ние живяхме заедно около 1.5 г. като имахме и една раздяла от един месец в началото на връзката си. Тогава той съжаляваше за държанието си, ходи на няколко консултации с психолог, поиска втори последен шанс и година по-късно държанието му беше още по-грубо и неуважително като той твърдеше, че нямало нищо общо с предходното му държание. Поводът за окончателната раздяла беше следният: след като ме обиди пред семейството ми, вместо да се извини, той сякаш се опита да прехвърли вината на мен и предложи да се разделим. Напоследък го предлагаше едва ли не при всяко скарване и затова имахме 2 случая през последните месеци (веднъж за 2 дни и веднъж за 7 дни), в които го бях помолила да се прибере в жилището си и да помисли. Само две седмици след като се беше завърнал вкъщи, той отново предложи раздяла и то предвид, че аз съм обидена заради неговата грубост. Аз се съгласих и казах, че повече няма връщане назад. Веднага след това той се отметна, но вече бях решила, че това ще е краят. Очевидно не иска да се разделяме, твърди, че много ме обича и много му липсвам като не сме заедно дори за няколко дни, но и си позволява неуважително и грубо отношение, което всеки път съм повдигала на въпрос. Не мога да си обясня тези странности и превключвания в държанието му дали са признак на някакво психическо разстройство или си е стандартна агресия с опит за насаждане на чувство на вина и манипулиране. Ще съм благодарна за всякакви размисли и мнения!“

Отговор:

Корифеят в анализата Мелани Клайн говори за две психични позиции, между които човек флуктуира, но и относително стабилно задържа психичния си процес. Параноидно-шизоидна и депресивна позиция. В параноидно-шизоидната вътрепсихично присъства разцепване, водещо до неумение за приемане обектите като цялостни. Светът и хората наоколо са или изцяло добри, или изцяло лоши. Тази вариация може да се случва в рамките на ден, часове и минути. Такава психична организация е нормална за малките деца.

При възрастните също се случва в моменти на регрес под влиянието на външни дразнители.

Но устойчиво се задържат в такава динамика психотиците, тези с личностови р-ва, по-примитивните и с маладаптивни характерови акцентуации люде.

Когато някой обект (човек, факт или социален процес) е приобщаван към горния край на психичната ос, е идеализиран и възприеман като част от собственото себевъздигане. Това се възприема като обичане, докато всъщност е просто елемент от порочна инфантилна динамика. Когато другостта е възприемана като „лоша гърда“, ако ползваме метафората на Клайн, човекът разкача обекта от нарцистичната си себеидентификация и го запокитва в обезценяването си, като интензивно проектира и идентифицира в него собствените си ужаси.

Ето маладаптивната характерово акцентуирана „красота“, с която сте взаимодействала.

В другата позиция, която Клайн нарича депресивна (а аз оцялостяваща), човекът е способен да съвместява частичността на обектите до цялостност като е осъзнал и прегърнал собствената си девалюация и „спукал балона“ на идеализациите си. Това е зрялата позиция на любовта, на порасналия зрял индивид, живеещ през смисъла.

Немалко хора никога не стигат до оцялостяващата позиция. Остават си с емоция и възприятие на няколко месечни бебета, а социално с характеропатно поведение.

Повече за това вижте в тази статия: https://orlinbaev.com/%d0%be%d0%b1%d0%b5%d0%ba%d1%82%d0…/

…

Токсичен феминизъм

„Колцина се подхлъзнахте по „новия“ феминизъм*?

Вадим плакати на английски. Искаме равенство.

Само че в случая не става въпрос за равенство между половете, а пред закона. (Текстът на авторката е провокиран от конкретен случай на насилие, получил обществен отзвук, бел.ред.)

Да не се подхлъзнем в ролята на жертвата-насилник?! Щатите си патят от токсичния феминизъм, който болно угоиха. Хайде да не си го внасяме!

Нека не позволяваме да ставаме част от проблема. Да не позволяваме да ни използват!“

Kristina Serbezova, психолог-психотерапевт

…

Малко разсъждения за болната и разболяващата света еманципация от мен:

* Токсичен феминизъм/ болна еманципация

Токсичният нездрав феминизъм арогантно въздига жената в нарцистична позиция, докато болно-агресивно обезценява и емоционално кастрира мъжа, дисквалифицира всичките му добри качества, мъжествеността и мъжкото въобще, приписвайки ги болно еманципирано на себе си.

Болна еманципация, в която жената губи женското и от която самата тя страда.

Уродлив мъжкарански, озъбено свръхкритичен феминизъм, който разбива семейството, отрича здравата мъжественост също толкова, колкото и здравата женственост.

Маргинализира мъжествеността, възпитава и момчетата по женски модел, унищожава магнита на живота до блудкав унисекс, от което тръгват всякакви изкривявания, винаги имали мястото си в периферията, но сега болно поставяни в центъра. Такава болна еманципация.

Има здрава! В нея мъжът и жената са равни и равноправни, но и различни. Равноправие в различието и различие в равноправието. Здрава еманципация, която води до здраво партньорство, оттам здраво общество, деца възпитавани в ценностите на естествения порядък на живота. Оттам и социум със смисъл в душите, минимална престъпност и насилие, а на мястото на болния егоизъм, отцепения краен индивидуализъм, психопатията и алчността – човещина, свързана принадлежност, взаимопомощ и в крайна сметка, хора с любов и живи сърца!

…

Говорейки за мъжки и женски магнити, възниква въпросът за андрогинността, описвана в параметрите на един еволюционно и духовно по-развит човек. Не е унисекс размазаност!

Мъжът си е мъжествен мъж, жената си е женствена жена. Просто са прегърнати вътрешните контраполярности, анима и анимус – път, който минава през интегрирането на сянката, на несъзнаваните травми и хармонизирането на характера. Анимус и анима в основата си започват от родителските бащин и майчин образи, за да стигнат до …Бога. За мъжа Бог е жена, докато за жената е мъж. Отвъд архетипната символика, cutting the long story short, андрогинността е оцялостено живеене от позицията на смисъла, на живота от душа и дух. В основата на процеса обаче мъжът си остава мъжествен, а жената женствена. Така работи динамото на живота. А при здрави индивиди, имаме здрав социум!

Орлин Баев

…

Споделям мнението по-долу неслучайно. Като админ на тази група, всеки ден намирам чакащи за одобрение много анонимни публикации. Разбира се, има на всякакви теми, но немалко са взаимоотношенчески и партньорски, от по-добрата човешка половина (от така обичаните и уважавани от мен искрено дами), със съдържание на стабилна доза агресия в тях – прикрита зад рационализации, интелектуализации, нагаждане на хипотезата избирателно, двойни стандарти и негативно филтриране информацията с дисквалифициране доброто, преувеличаване лошото, обезценяване, свръхизисквания, идеализирани розови и крайно романтични представи за връзката, изкривени очаквания за смесване на ролите…

А понякога и с откровен, неприкрит хейт. При това, подобни партньорски казуси заявяват предимно жени.

За 4г. съществуване на тази група, подобни теми, в които мъже се жалват от партньорките си, почти е нямало. Или много рядко. Поне досега. От всички подобни теми одобрявам едва няколко на ден, в които преценявам, че подателките не просто през гореспоменатите когнитивни изкривявания, психични механизми и логически сривове критикуват болно, а действително търсят здрав развой и качествени мнения, наместо въвличане и присъединяване на публиката към хапане и оплакване. Одобрявам теми, които виждам, че с развоя си ще бъдат полезни за всички.

Но, какво казвам с това?! Предимно теми от по-красивата част от човечеството, като за да пусна няколко на ден качествени, изчитам доста други такива с един според мен далеч от здравото отношение негативизъм и прекомерна критика към мъжете.

Не че няма мъже гадове, льольовци и михлюзи (каква цветуща дума, а… ) – към такива, пълното ми неуважение.

Така се получава обаче, че едва ли не усмихнал се накриво и вече е с нарцистично личностово разстройство, гаслайтър, манипулатор, насилник и психопат…

Има реални такива както мъже, така и жени. Има насилие над жени, има и над мъже. Не е до полове и по какъвто и да е начин и форма не е допустимо. Най-отвратителната проява на примитивност е.

Но, мъжете масово си траят, когато болната агресия е насочена към тях. Защо? Защото първо, мъжете като цяло говорим и пишем за емоции по-малко. Второ, от древността досега, мъжът е свикнал да потиска и оскъдно да изразява емоциите си. Което е изключително нездраво и разболяващо поведение, но е разпространен факт. Трето, все още битува социалното клише, че проявата на мъжката сила е през беземоционално самостоятелно издържане, а споделянето на емоции и търсенето на социална подкрепа се приема от несъзнаваното на мъжа за слабост и социално се порицава. Всъщност е точно обратното – осъзнаването, изразяването, споделянето, трансформирането на емоциите и въобще на психичния живот, са сила, здраве и добри стратегии на справяне (coping strategies).

Ние мъжете имаме да се учим от по-грациозната човешка половина на връзка с емоциите и чувствата си. И не, това няма да ни направи женчовци. По-мъже ставаме. Просто истински, а не мачо гротеска.

Жените в същото време говорят, пишат и покрай

действителните казуси (за които наистина е нужно не само да се говори, а да се вземат нужните мерки), заливат със стотици нагодени към „Той лош, аз света вода ненапита“ тренда, който в последните години осезаемо се превръща в масова тенденция. Покрай сухото, гори и мокрото. Говоря за емоционалната и вербална агресия към мъжете (понякога и физическа), за която малко или никак не се говори.

В следващите редове изразявам пародийна гротеска: мъжът трябва да печели много, да има…, да е добър и романтичен, но в същото време и много стабилен, с присъствие на духа мъжкар, да отделя много внимание на жената, макар че развива бизнеса си, да спре всякакви „ненужни“ неща като спорт, мъжки компании и хобита, да е приятел(ка), домашна психоаналитичка, да готви, чисти, пере след работа, да гледа децата дори още от бебета. Нищо, че милиони години не го е правил и ако го прави твърде, особено грижите за бебе, почва да отделя естроген, окситоцин, пролактин, което автоматично понижава тестостерона и допамина (има стабилни научни изследвания по темата) и едва ли не мляко да пуска и да почва да кърми, а защо не и да ражда, след като не успява неудачникът му с неудачник такъв, да работи час на ден за едни смешни 20-30 000 евро месечно, за да има време да бъде домашна душеприказчица, гувернантка, психотерапевт на жена си, чувствителен, да пише стихове, точно като в онзи филм там на яхтата, да прави уникален с*екс, ама не как да е, а след дълъг проникновен разговор на свещи, след масаж, вана и след като е сготвил като в този роман и разбира се, сам се досеща, чете мисли и знае какво жената иска, дори тя да не го знае, но всичко иска и летвата на исканията и Стефан Костадинов (мъжкият вариант на известната спортистка …) не може да прескочи…

Разбира се, че е добре да помага мъжът, да се учи на лекситимия, емоционална интелигентност, да споделя домашните задължения и грижите за децата. Просто с мярка, с любов и оценяване личността и професионалните му успехи, което за него е от централна важност. Защото ако някога сме били воини и ловци, сега еквивалентът на тези дейности е бизнесът ни. С онова емоционално вдъхновение и „вдигане“, което само жена може да му даде. А ако не може, но критикува болно, горко му…

Сега, тестостеронът в режим на емоционална кастрация (тоест при емоционално насилие, свръхкритичност и обезценяване) спадал, а семенната течност като количество и качество с пъти се влошавала, ама да се оправя той мъжът, трябва, няма как…

То на същия режим на болна еманципация (има и здрава) и жените позабравиха как да са женствени, нали сме скачени съдове, ама нейсе…

На какво се дължи това? Може би има връзка с разпада на патриархата (което не казвам, че е лошо или добро, а просто факт) и идващата от него семейна структура, при промяна на социалните роли. Едно все по-бързо разпадащо се семейство и въобще партньорство, самотни майки, родителско/ бащино отчуждаване, възпитание по женски модел (ти да видиш – майко природа, гледай и възхищавай се)…

Жената сега работи, печели. Мъжът освен да работи, вече помага и в дома, и с децата…

Жената е силно социално сугестивна, а понастоящем сякаш масовата повеля е: „Семейството вече не е нужно, можеш и без този!“. Нито държава, нито църква, обществено мнение или каквито и да е механизми на социален контрол подкрепят и стимулират сега семейството, а след хилядолетията патриархат, ответната вълна на мъжката доминация, комай е наблюдаваната с невъоръжено око, въоръжена с остър език и прерязваща емоция женска агресия…

Дали жените печелят от това?

От здравата еманципация, да. От болната агресия, не. Защото самотата не се лекува със смяна на партньори и бизнес кариера по мъжки, а с умението за сърцато взаимно обичане, което е много далеч от описваното тук. Масово наблюдавам самотни жени на 35-40 и повече. Не просто сами физически, а самотни. Защото споменаваната тук женска свръхкритичност води до смяна на партньорите, което след определена бройка и възраст е не особено привлекателно…

На 51 съм и тоооолкова самотни и жадни за любов жени като в последните години не съм виждал и извадката им расте прогресивно…

Имам много за казване по темата…

…

По-долу е мнението, което ме провокира спонтанно да споделя част от наблюденията си:

…

„Привет! С риск да бъда разкъсана и оплюта тук, искам да задам един въпрос! Абе,скъпи жени, не НИ ли писна непрекъснато да се оплакваме от мъжете? Ама сериозно! Дори аз,като жена, която е свикнала да се справя сама с толкова мъжки задачи, да мъкне,влачи,организира,да отговаря, като жена, която ненавижда п&тьовци и слабаци вече се отвратих от този хейт срещу мъжете в днешно време! Това премина всякакви граници! Наясно съм колко австралопитеци и аборигени има по тия географски ширини и дължини, наясно съм с насилието и то към мои близки,наясно съм с многото бъгове на БГ мъжа, но в крайна сметка има толкова свестни,нормални и готини мъже, честно ли е да се мрънка непрекъснато за нещо и срещу някого с такава злоба и жлъч? Какво се очаква да се промени? Принцове няма,ние не сме принцеси също! Едно е да искаме уважение и отношение,друго е да се търси с лупа всяка слабост и да се чука канчето. И аз да съм мъж и аз ще се отвратя от това отношение и ще бягам от взаимоотношения като дявол от тамян! Хайде по-уважително и бодро към тия хора с добро отношение,за да извадим от тях най-доброто на което са способни и да получим и ние това,което искаме! Взаимност!“

Michelle Ritzy

…

п.п.: Пиша горното с най-добри чувства и обич, като просто изразявам обективните си наблюдения. Важно е да подчертая, че говорейки отвъд полове, болната агресия и насилие са най-грозното проявление на човечеството ни. Затова, завършвам с едно голямо ДА на ЛЮБОВТА!

Орлин Баев

…

„Имам късмета да съм възпитавана от прекрасен баща, както и всички мъже, които съм срещала с малки изключения, са достойни за уважение и почит и започвах да си мисля, че с много жени живеем в паралелни реалности, в които те са обградени от някакъв друг вид мъже, а аз съм невероятна късметлийка. Подчертавам, че не говоря за насилниците. Както и не изключвам възможността съвсем да не виждаш недостатък в човека до теб, а за това, че не можеш да изискваш всичко от един човек. Брутално е.

Много пъти съм се замисляла как мъжете почти никога нямат изисквания или поне веднъж щом се стигне до отношения не показват свръхпретенции, много по-способни са да ни приемат, без да намират всякакви грешки, а ние жените сме тези, които идват с торбата с очакванията в повечето случаи.

Според мен е добре да сме наясно защо сме с човека, с когото сме. Ако е защото той е силен, успешен, стабилен, решителен, то да не очакваме, че едновременно с това ще бъде постоянно и супер емпатичен, грижовен, изслушващ и т.н За това са психолозите и приятелките, и хобитата, и духовните практики, и изобщо цял набор от инструменти има на разположение.

Един човек не може да удовлетвори всичките ни нужди, а това че мъжете ни не мрънкат, не значи че ние успяваме да задоволим всичките им нужди съвършено, трябва и с това да сме наясно.“

Alexandra Shihade

…

Смъртта е дори вентил и избавление при силна болка. Който не е бил в агония, помитаща в изтезанието си личността, егото, всичко, не знае това. Смъртта е малко пухкаво едномесечно котенце пред демонично/психопатно причиняваното и понасяно мъчение. И дори пред една болка от средна и тежка телесна повреда. По-тежкият вариант е, когато е предумишлено причинявана. Това е пъкъл. По-лекият е, когато просто се случва в злополука, болест, дълбока операция – това е ръката на Бога и е благословия. За който го съзнава, разбира се…

Само духът на истината възкръсва от това. А Смъртта – чуден и приятен ангел е в сравнение с адската болка.

Тотален мит е, че страхът от смъртта е най-големият и подлежащият другите страхове. Нищо такова. Превъзмогва се с лекота в медитация, дишане, дълбока молитва. Човек просто разбира, че смърт няма. Минава през страха и възкръсва като жар птица (нашенският вариант на западното животно феникс) в едно самосъзнание, идентифицирало се с това, което просто не може да умре. С духа. С реалния човек. С бодхисатва същността.

Смъртта е илюзия. Виж, болката е силният урок! Реалният. Тесен е пътят там. Много. Нищо освен истинското не минава и не остава в този път!

Орлин Баев

…

Въпрос:

„Здравейте. Бих искала да се допитам до вас за нещо, с което не мога да се справя.

Преди две години почина майка ми. Влезе на операция, от която не се събуди.

Последните ми думи към нея бяха: „Нали знаеш, че всичко ще е наред.“

Помня разговора ни, сякаш беше вчера. Чувствам, че я подведох и излъгах … Думите не излизат от съзнанието ми и оттогава не мога да ги изрека, а имам три деца, на които често имам желание да ги кажа. Изпитвам страх да не им се случи нещо и на тях. Мислех си че с времето ще отмине, но не се получава. Как мислите, трябва ли ми още време или нещо, което бих могла да направя?

Предварително благодаря за съветите и отделеното време!“

Отговор:

Времето лекува, когато позволяваме на любовта да ни излекува.

В нищо не сте подвела и напълно невинна сте. Да, всичко е наред. Мама е в един по-фин и светъл свят от този. В този емоционално-ментален свят старост няма – в него мама се чувства прекрасно, пълна с любов, заедност и очарование. Ако само можехте да я усетите как сега ви обича дори още повече, казва ви, че не само всичко е наред, а е чудесно. Мама ви благодари, една такава лъчезарна и усмихната е, прегръща ви и ви казва, че само при една ваша светла мисъл за нея и вече е с вас, свободна от ограниченията на физическото тяло. Казва ви, че сега е по-жива от когато бе погребана в тяло (каквито сме всички ние „живите“) и от сърце се смее на неразбирането ви. Казва, че няма за какво да ви прощава, а че много, много ви обича! Почувствайте я – сега нито време, нито пространство спират връзката ви и още по-силна и директна е. Просто е малко по-фина и осезаема със сетивата на живата душа.

Ако имате нужда, вижте се за няколко сесии работа с интегрално работещ психотерапевт, който ползва преживешищност, трансперсонална хипнотерапия/ медитация и работи със сърце!

Пращам ви обичта си от сърце!

…

Питане:

„Зная, че сама на себе си ако не помогна няма кой, но все пак искам да изслушам и вас!

Честно казано проблемите ми са 2бр.

1. С приятеля ми съм вече 3 години заедно… както всяко начало знаете хубаво е, но когато се задълбочат нещата ме е чак толкова хубаво. Тааа.. нищо не ми върви със него! Отдавна не го обичам, отдавна не го желая, секс не правим защото не искам изобщо да го докосвам и тн.

В същото време хем искам да изчезне от живота ми, хем съм свикнала да е до мен, защото той прави и НЕВЪЗМОЖНОТО ЗА МЕН! Свикнала съм да имам подкрепата му, за мен той прави всичко! Освен финансово, че ме подкрепя а и физически.. в работата ми, в задълженията ми през деня и тн. Той е най ревнив човек на света за когото съм чувала и виждала. Аз отдавна не съм ревнувала, защото всякакви чувства си отидоха отдавна. Имахме големи планове за дете а сега като се замисля не искам и да чувам от него да имам дете! АБСУРД! Можете да си направите сметката, че изневерявам което е нормлано за съжаление колкото и да ме съдите сега и да ме нареждате зная, че е нормално но в случая просто няма как.. най лошото обаче е, че УМИРАМ ЗА БРАТОВЧЕД МУ! Имаме тайна връзка вече година. Не ме питайте как, защото е адски сложно! Той разбере ли и двамата ще ни се стъжни.. той е мюсюлманин! Хора аз си представям дори сватбата си с братовчед му.. смисъл до всеки един малък детайл. Те работят заедно и дори виждането ни е в седмицата за 1 път по 1 час макс. И двамата умираме вдин за друг а знаем, че официално няма как да сме заедно.

Проблем номер 2.

Във всяка моя връзка аз съм изневерявала! За бога аз не искам да е така.. просто много бързо ми минават чувствата и не мога да разбера от къде ми идва проблема. Със разведени родители съм попринцип вече 20г. но не мисля, че това ще е основата в проблема. Много тъжно се чувствам, защото съм млад човек и мисля за детенце вече.. а в това положение съм за никъде! Чувствам се често самотна… тъжна.. плача си и аи говоря сама на ум..“

Отговор:

Не мисля, че познавате реално любовта. Познавате влюбването, приятните емоции свързани с него, флирта, усещането „желана съм“, тръпката от новостта – любовта обаче не. Тя изисква дълбочина на себепознание, което не е реализирано. Висота на допир с потенциал, до който не е стигнато. Душевна широта, идваща от предходно споменатото, плюс преминаването през почти смазваща житейска преса от трудности, лишения и несполуки (не умишлено, а като част от жизнения път), и извличане смисъл от тях.

Част от решението е в усещанията за самота, несподеленост и тревожност, които изпитвате – защото са магистрали и портали към раннодетските ви преживявания и травми, свързани с проблемите и развода между родителите ви.

Налратко, засега душевността ви няма нужната дълбочина, висота и широта, за да бъде преживявана любовта устойчиво и смислено. Умът и емоцията бягат, искат новости, новата тортичка, новото приключение, новото влюбване. Когато се изконсумира и ако се случи това, идеализацията на воюбването изчезва и се заменя от омръзването, от девалюацията на обекта. Това са не само отношения към партньорите и света, но преди всичко собствена вътрепсихична динамика.

Ако не се консумира често „влюбената тортичка“, вехненето и креенето по обекта може да продължат дълго, ведно с чувствата за самотна неудовлетвореност. Засега това е процесът ви.

Как се лекува гореспоменатото идеализиращо-обезценяващо психично, оттам и житейско махало? С комбинация от житейски тегоби, следване силни цели, които ги осигуряват, евентуално грижата за деца, изискваща смирени жертви, психотерапия в която да се осъзнаят и интегрират процесите.

Любовта, устойчивата постъпателност, любящото търпение и смисълът не са влюбване – изискват много вътрешна работа и житейски (почти) смазващ опит. Това е. Успехи по пътя!

…

Въпрос:

„Здравейте! Мен ме вълнува темата с майките. Сякаш става все по-трудно да успееш да балансираш. Дали това, че живота сега е по-удобен и при малко „трудност“ се изживява като нещо много драматично или жените „едно време“ просто са можели по-добре да стискат зъби и да избутат деня..годината. На много места виждам отговор „не мрънкай и не бъди в роля жертва“.(то понякога си наистина безпомощна и имаш нужда от друго човешко същество) Може би трябва още от училище някой малко да подготви девойките, че за 1 ден става мощна промяна във тялото, хормоните, възприятията, работата на мозъка иии фокуса ти изведнъж става само върху оцеляването на друго същество (поне първите месеци). Не е ли нормално да имаш нужда от помощ и подкрепа? Все пак нашия вид е социален и живее в групи. Не е ли това и идеята на ухажването – да избереш най-силния, можещия, успешния мъж, който да хване мамут и да те пази от хищници, за да можеш ти да си известно време безпомощна. Просто размисъл. Трябва ли съвременната жена „да се стегне“ или нещо фундаментално куца в цялата мрежа от взаимовръзки хора/природа и тя го усеща и се напряга? Много хаотичен пост или просто типичен mommy brain, дето почва едно и казва друго накрая! 😉“

Отговор:

Това, че сега в някои отношения е по-лесно, е така. Готова храна от магазина, светлина и топлина с едно натискане на бутонче, вода с едно завъртане на крана, не от чешмата на 2 километра, прахосмукачки роботи, миялни машини, автоматични перални…

Много по-трудно е на мамите сега поради падането на цялата отговорност върху тях. Трудно е и за татковците – поради разпадането на заедността, за пръв път от милиони години на мъжа му се налага активно да се занимава с малки деца преди и след ежедневната си работа. Нещо, което нито е в генетиката, нито в психиката на типичната мъжественост.

Споменавате настройката на бабите ни, отглеждали по десет деца, успоредно чистили, готвели, прали не в автоматична пералня, огън палили, животни хранили и доили… Определено не е нужно да романтизираме – някои са правили всичко това с радост, други са стискали зъби. Нямали са избор, а оттам и са липсвали съвременните дилеми, създаващи когнитивен досонанс: „Дали сама или с мъж да гледам детето? Да работя ли от дома през компа, докато кърмя? Да раждам ли въобще?“…

Но дори и тези, които са се справяли и издържали с лекота, са били много улеснени. От какво? Първо, от разширеното семейство, което е поемало част от грижите за децата. Второ, колективният живот. Това и ние го помним. Децата над 3г. на тумби по цял ден бягахме заедно, свободно влизахме във всеки дом, ядяхме при други хора, техните деца друг път при нашите мама и тати…

Нямаше го сегашното водене и вземане – от първи клас на училище с автобуса. Има хлапето частни уроци – първият път се води, а от втория само. Защото престъпност практически и почти нямаше, а между хората, дори помежду непознатите, имаше нормална човешка близост, течеше поток от естествена човещина и взаимопомощ. Не преувеличавам – живял съм в такова време.

А когато децата трябва да се водят и вземат до 12, ами това си е огромно натоварване при разстоянията и задръстванията на големия град. Още едно натоварване за родителите…

Имаше колективна споделена отговорност. Другите от селището поемаха грижа и за възпитанието и дори то самото бе много по-споделено, по-общностно. Както и нашите родители за това на децата наоколо, не само за нас техните деца.

Възрастният имаше авторитет, защото масовият препоръчван и практикуван възпитателен стил бе авторитетният. Сегашният свръхлиберален практически е отказ от възпитание. И децата слушаха и много повече уважаваха възрастните. Аз идвам от такова поколение и помня. Така бяхме учени. Поздравявахме, имахме искрен респект пред по-старите и това беше нормално.

Та, колективна споделена отговорност не само от разширеното семейство, но и от общността въобще.

А мъжете си бяха мъже – с грижи за бебета не се занимаваха. Сега се налага да се занимаваме – разбираемо е, приемаме и се учим на това.

При споделената отговорност в една човешка общностност, се гледат лесно и десет деца.

Понастоящем всичко е технически подсигурено, но родът и разширеното семейство се отдалечиха и почти разпаднаха, а споменатата споделена отговорност отстъпи на крайния, болен индивидуализъм.

Трудно е сам да гледаш деца. Бабите и дядовците сега работят до 80 и помагат много по-малко от пенсиониращите се преди на 50-55. Родът, общото живеене останаха назад. Комшулукът и споделената отговорност деградираха до самосиндикално справяне… Затова е трудно сега да се гледат деца.

Още нещо – в големите градове майките дори трудно се виждат с приятелки – разстоянията са големи толкова, колкото и задръстванията. Това носи още повече отчуждение и самота.

Такива ми ти съвременности.

…

„Един въпрос не ми дава мира, защо здрави хора, работещи, успешни, с добри финансови възможности, с щастливи семейства изпадат в депресия и не намират смисъл в живота ?“

Мнозина ще споменат хормонални фактори, витамини, хранене, движение и ще бъдат прави. Други ще говорят за активирани неразрешени травми и също ще бъдат прави. Дотук физиологични и психични фактори. Да, действително храната е натъпкана с отрови, а движението и общуването с природата са от огромна важност. Да, всички имаме неразрешени травми, които когато са трансформирани, се отделя огромна енергия и заряд от радост, смисъл, творческа мотивация и въодушевление. Да, здравата промяна в храненето и двигателната активност са наложителни, а работата по себепознание и себетрансформация води до огромни промени. Остават обаче още два сериозни квадранта, негативните промени в които депресират и водят до взрив от тревожно безсмислие в съвременния човек: социалният и духовният. Ценностите се преобърнаха в последните десетилетия. Там, където човек има потребност от принадлежност, любов, сигурност, здрави социални норми и красота на общуването, идващи от изконни етика и естетика, се настаниха и издигнаха на пиедестал алчността, гордостта, тщестлавието, похотта, насилието, бездушното безчовечие. Оттам и травмите, които всички имаме, много по-трудно се лекуват. Хората масово се чувстват сами, неподкрепени, незадружни, несигурни, некрасиво захвърлени в необщностно самоспасяване и оцеляване, при което животът с любящ смисъл се подмени с живуркането с невротичнно и характеропатно страхуване, озлобление и бездушие. Подмени се както медът с изкуствен подсладител, а ягодите в сладоледа с Е-та. Защо „проспериращите“ семейства, мъже и жени, заможни и подсигурени в съвременния свят често са тревожни и се депресират? Защото парите, имотите и лъскавото лустро (не че са лоши) не могат да задоволят зейналите ями от необгрижени потребности. От смисъл, любов, принадлежна заедност и сърцат комшулук, вътрешна сигурност посред нормалните външни несигурности… Потребности от красота, човещина, жива етика, душевна естетика и присъствие на духа, без които животът е като лишен от огън пушек, произвеждащ единствено саждите и дима на лепкавите илюзии на невежеството. Затова!

О.Б.

…

Как се става мъж?

С пробване сякаш пробваме тортичка, не става. Става със сериозна работа по себе си. По всички линии, канали и квадранти. Нека спомена първо по-външните, а оттам навътре, към по централните. Но и това е условно – всичко е успоредно.

Какво иска една жена от мъжа? Сигурност, стойност, статус, любов.

Аз бих почнал от себе си, от стойността си. Какво правя в живота, каква работа/ занаят, професия/ бизнес практикувам? Отдаден ли съм, справям ли се добре, успявам ли? Печеля ли достатъчно? По-важни от парите са отдадеността, горенето в дадено направление, точният ум и високата мотивация – тогава идват и те, достатъчно.

Когато ние мъжете следваме дадена професионална цел, цялата ни психика и живот се организират около нея, ставаме структурирани, целенасочени, решителни, устойчиви, психично стабилни, устремени и смели. Всичко това са мъжки качества, харесвани от жените. Преди сме били ловци и воини – сега ловното/ бойно поле са професионалните ни/ бизнес цели.

Ако не горя в дадена посока, какво ми липсва и спира? Бих ли инвестирал в себе си, в образование, курсове, в дългосрочни проекти? Имам ли стратегическо мислене и умея ли да съм маратонски бегач в живота?! Обличам ли се добре? Спортувам ли, поддържам ли се? Имам ли здрави навици, хигиена, стил на живот? Карам ли нормален автомобил, живея ли в собствено жилище, в което да привлека подходящата жена? А с какво ще я привлека? Имам ли чар, харизма, мъжественост, конкурентен мъжкар ли съм? Мога ли да очаровам? Познавам ли се? Излъчвам ли оптимизъм, свежест, сексуалност, светят ли ми очите с онзи заряд, който кара жената да трепти отвътре?

Ако по някое от горните положения нещо накуцва, какво спира потока ми? Познавам ли страховете си, травмите, характера си, семейните си модели, програми и заплетености? Мога ли да достигам до нараненостите в мен, които сега засмукват огромна част от заряда ми и да ги лекувам, което ги превръща в изстрадан опит, трансформиращ ме от подпушено изворче, в Амазонка?!

Искам ли я тази работа, съзнавам ли, че ми е най-важна, поставям ли я най-високо в приоритетите си, знаейки че не е до опитване, а до здрав и систематичен труд? По себе си и социалната си стойност.

До промяна в мисленето и възприятието опира всичко, а на по-дълбоко ниво, до извличане най-добрите потенциали от характера си.

Когато на мястото на инертността и страха заживее любовта, се появява мощен живец, проправящ житейските ти пъртини с вдъхновение. Коя жена не би искала да е с такъв овладян, стойностен и силен, мъдро-опитен мъж?!

Накратко, лична и групова психотерапия, спорт, много общуване, групи (танци, театър, по интереси…), професионално развитие, умения за междуполова комуникация (пик ап курсове)…

А най-вече, една непоколебима решимост за промяна на живота си, за вземане нещата в ръцете си.

Нагласата е за „бързай бавно“. Колкото повече малки стъпки си готов да правиш без очакване на механични решения, по-бързо идват истинските резултати.

Като катеренето на планина е тази работа – ходиш бавно, но във вярната посока. Не след дълго стигаш до неподозирано красиви върхове, била, плата и планински долини.

…

Disclaimer: горните думи са отговор на въпрос, свързан с личен казус. Поради достатъчно широката си насоченост, го поствам отделно. В текста не са изразени претенции за изчерпателност – представлява спонтанно писане от сърце и опит.

…

О. Б.

……………………….

Потокът на живота

Потокът тече от родителите към децата и от децата, към техните деца. Както казва народната поговорка, „Няма крава да суче от телето си!“ В човешкото общество обаче семейните субсистеми често са силно объркани. Дъщерята става майка на майка си, или несъзнавано съпруга на баща си (Електрин комплекс), синът родител на родителите си, мъж на майка си (Едипов комплекс) несъзнавано. Под рационализацията „Ние сме приятели!“, тече буквално жестоко смесване на ролите. Жестоко, защото поражда невротична динамика, която смазва съдби.

Детето става родител на родителя, уж приятел, а в същото време спасител. Родителят нерядко сам изисква такова поведение и го контролира през виновната манипулация: „Аз за теб живея, ти си смисълът на живота ми!“, което всъщност означава: „Длъжна си да съобразяваш житейските си избори с изискванията ми, да приемаш мненията и насоките ми сякаш продължаваш да бъдеш дете, докато нали сме приятелки, но трябва да ме слушаш, защото знам какво искаш и е добре за теб (проективна идентификация), но в същото време моля те грижи се за мен като психотерапевт и ме спасявай сякаш аз майка ти съм ти дъщеря, а ти си ми майка…“. Разбира се, подобна объркана динамика се наблюдава и от майка към син, или от баща към дъщеря или син.

……………

Геният Джордан Питърсън на живо в НДК, София

Очарован съм. Просто съм очарован. В началото леко шоу, видео, маркетингово говорене от съпругата му, малко музика. Няма лошо, show must go on…

После обаче се появи самият Джордан Питърсън. Около час и половина говори с мултидисциплинарен размах и скала, издигащи човешкия ум до една практическа среща с потенциала му, далеч отвъд обичайните лимити.

Кен Уилбър насочва към интегралните визия логика, кентаврична и архетипна/ психична визия, които точно описват когнитивния процес на Джордан. Визия логиката синтезира мащабни количества мултидисциплинарна информация през аналогия между ядрените им, свързващи ги смисли. Кентавричното разбиране добавя към това и осъзнаването, преминало през личната отелесена преживелищност. Архетипната/ психична визия започва да навлиза в едно паралелно/ интуитивно процесиране, регистриращо ключовите, обобщаващи масирана семиотика звена/ архетипи.

Джордан Питърсън сподели прозиранията си за това кое е реално и кое не, за болката и злото, за това, че я надхвърлят и надскачат само любовта, мъдростта и смисълът. За трите константни процента психопати в обществото и тяхната игра на власт, печеливша само временно и на много ниско ниво. Защото трудно или никак не се учат от грешките си, подвеждат и манипулират и когато това стане явно, постепенно губят… Направи аналогия с общността на шимпанзетата, в която алфа мъжките са не тези властовите играчи, които единствено грубо мачкат, а силните, умни и емоционално интелигентни мъжкари, способни да създават устойчиви приятелства и връзки на доверие. Говори за провала на пост модернизма, имитиращ диалог, докато всъщност защитава властова опресия.

На въпроса: „Защо твърдите, че да вярваш в Христос е най-трудното нещо?!“, отговори (перифразирам по памет): „Защото това е архетипно най-истинната и същевременно най-ужасната история.

Гадно е да умреш като цяло. Но, всички го правим. Дотук о’к. Да умреш млад обаче е вече зле. Още по-зле е да умреш млад от насилствена смърт. Още повече, от публично изтезание, на което присъстват родителите, приятелите и близките ти. Отгоре на това, да умреш не просто невинен, но и добър човек. И не само добър, а свят и носител на Бога. При това предаден от своите, отречен и тотално унижен. А след това да слезеш в ада, чиято болка и кошмар да обгърнеш с любов и приемане, за да дадеш пример с цялата тази житейска диалектика как без никакво мрънкане и обвинение, трудността, разпятието и болката на този свят се ползват за въздигане и възкресение в същността, с пълно поемане на собствената отговорност. Истинен и нелек път!

…

В зала 1 на НДК бяха заети всичките 3500 места, за втори ден. Джордан Питърсън говори на английски, без превод. Изключително разбираем и ясен английски. Имах усещането, че в залата е събран цветът на целокупния български народ. Поне от избралите да останат, въпреки всичко. Предимно млади хора.

…

Благодаря. Благодаря за прецизния обширен ум, обхващащ в поглед отвисоко клиничната психотерапевтична перспектива, научната психология и когнитивната наука, невронауките, философията, социологията, антропологията, сравнителната религия и митология… А преди всичко, за човещината и сърцатостта, които струяха от присъствието му. (бях на три метра от него).

Благодаря. За мен това беше незабравима среща, от сърце в сърце, със съкровен резонанс, изпълващ с доверие в способността на човека да бъде истински. В хармония с това, което реално го прави такъв: с любовта и смисъла.

Благодаря!

…

О.Б.

……………………………..

Не съм удрял жена през живота си. Обикновено не обичам и не ползвам думата „никога“, но тук не е свръхобобщение – точно на мястото си е. Не съм удрял, наранявал, бил или малтретирал жена НИКОГА досега. Просто факт. Защото така съм възпитаван, това съм видял в семейството си. Показано ми е отношение на равенство, взаимна обич, взаимопомощ и уважение.

Дори когато тренирах киокушин и се паднех на спарингите с момиче, внимавах много и пазех, колкото и то да се влагаше и вживяваше. И не бях само аз така…

Но, нека не делим насилието по полови, расови, етнически и дори видови признаци.

Насилието – емоционалното и физическото, е признак на психопатия. В по-лека степен на комплексираност, а в по-тежка, на характеропатия. Простичко и ясно за разумния Човек казано, показател е за бездушие. А характеропатното бездушие, говорейки отвъд едната психологична плоскост, е примитивно разцепване, откъсване от любовта.

Няма по-гадка проява на примитивното ни човечство от насилието. Откъсване от компаса на любовта е, на мястото на чиято липса се настанява адът на болната агресия, гордостта, алчността, бездушието…

Път обратно има. Както личен, така и за цялото ни болно човечество. Започва със смирението на гордостта и порочните и деривати и продължава с осъзнаването на собствения кошмар. С любов, с грижа и приемаща благодат. Тогава разцепването изчезва, а любовта се настанява на мястото на безсмисления ужас и болка.

Любовта знае. Мъдра е. Носи си нравствения ориентир и живата етика на разумния живот. Истинна е любовта. Без нея сме фалшиви малки примати, забравили за величието на същността си. Прах, пепел, сянка и илюзия сме без нея.

Това е пътят. Когато достатъчно количество индивиди се придвижват по този път на живото сърце, човечеството от убийствен планетарен вирус, се превръща в благодетеля, който му е предопределено да бъде поначало.

………………………..

Смъртта е дори вентил и избавление при силна болка. Който не е бил в агония, помитаща в изтезанието си личността, егото, всичко, не знае това. Смъртта е малко пухкаво едномесечно котенце пред демонично/психопатно причиняваното и понасяно мъчение. И дори пред една болка от средна и тежка телесна повреда. По-тежкият вариант е, когато е предумишлено причинявана. Това е пъкъл. По-лекият е, когато просто се случва в злополука, болест, дълбока операция – това е ръката на Бога и е благословия. За който го съзнава, разбира се…

Само духът на истината възкръсва от това. А Смъртта – чуден и приятен ангел е в сравнение с адската болка.

Тотален мит е, че страхът от смъртта е най-големият и подлежащият другите страхове. Нищо такова. Превъзмогва се с лекота в медитация, дишане, дълбока молитва. Човек просто разбира, че смърт няма. Минава през страха и възкръсва като жар птица (нашенският вариант на западното животно феникс) в едно самосъзнание, идентифицирало се с това, което просто не може да умре. С духа. С реалния човек. С бодхисатва същността.

Смъртта е илюзия. Виж, болката е силният урок! Реалният. Тесен е пътят там. Много. Нищо освен истинското не минава и не остава в този път!

Орлин Баев

…………………………

Откакто се занимавам активно с констелации/ родова терапия, виждам че често зад една хипохондрия, тревожно състояние и характерова неувереност, стои неоткъсването от родителите.

Често всичко е започнало още от ранните години, когато детето е било намесвано в родителската система, въвличано е било в роли, които пораждат заплитания и предопределят некачествеността на бъдещия му живот.

Когато примерно едно дете е намесвано в родителската система, когато несъзнавано от него се иска да е и партньор, и приятел на родителя си, а понякога и да участва в коалиции срещу другия родител, става следното. Едновременно се поражда свръхотговорност, която е непосилно бреме за малкия човек, както и дълбока несигурност зад нея. Малкият човек иска да е голям, силен защитник, да разбира споделянията и грижите на възрастния, но не успява. Напряга се, трябва да е още по-силен. Но не е. И страхът става още по-голям. Едновременно пораства преждевременно, губи детството си поради натрапените му недетски роли на партньор и приятел на родителя си и едновременно си остава регресирал и фиксиран инфантилно в детските си страхове.

Ако детето е било поддържано в коалиция с единия родител срещу другия, в зрелите си години има трудности със собствената си полова роля и партньорските си взаимоотношения.

И тази динамика персистира в „зрелите“ години. Човекът продължава да е „партньор“ на родителя си, „дете“ на настоящия си партньор…

А психичният защитен механизъм хипохондриаза, представляващ двигателя на една здравна тревожност, удобно измества и насочва вниманието към фиксация в болести, което „прекрасно“ отклонява ума от болезнените за виждане, осъзнаване, признаване и промяна подводни казуси за разрешаване. От освобождаването от фалшивите семейни лоялности, от осиновяването на собственото вътрешно дете и истинско порастване, което не се е случило.

О.Б.

……………………..

– Ако партньорите вече не се привличат, но се обичат и уважават? По – добре ли е да се разделят, за да търсят евентуално страстта?

– Всъщност сексуалното привличане няма как да не намалее – това си е психотелесна закономерност. Може да се поддържа живо все пак, да е „подложка“ на уважението и любовта. Защото любовта никак не е едното сексуално привличане. Съвместяване на характерите, съвместно пътешествие в обща посока е, доверие и топлота при налични граници, личен живот и пространство е, както и отговорност, лоялност и смирение при преминаването през трудности и „яденето на доста торби сол“ заедно. Поливане цветето на съвместността е, присъствие на Бога между двамата е. Страстта и привличането закономерно намаляват и прерастват в любовта. Ако двамата го могат и не гонят единствено моментните взривове на телата, а целят заедностния огън на душите си. И все пак, привличането е добре да го има, макар и в по-малка степен, като не е само и непременно секс, а и сексуалност, проявявана в ласка, топлота, погалване, грижа.

……………………………………..

Травмата е прекъсване потока на любовта. Някъде в житейската биография е станало характерово счупване. То е в същината на травмата. Когато е тежка, психичната организация има склонността да самоизпълнява прогнозите си за изоставяне, предателство, наранена злоупотреба, безлюбен ужас, унижено отхвърляне… Да се държи така, че да ги привлича към себе си социално, да препотвърждава болката, ретравмира и задълбочава ужаса. Процес, който е изключително болезнен толкова, колкото е и благословен. Защо благословен? Защото се раждаме за травмите си, да ги преживеем, осъзнаем и претворим в гориво за огъня на духа си. Докато не ги виждаме, животът услужливо ще ни ги дава пак и пак. Защото всичко, което в себе си не осъзнаваме, се превръща в наша съдба.

О.Б.

……………………………..

По повод щетите, които емоционалното отхвърляне на бащата, какъвто и да е той, носи на децата, жена пита:

„А как да уважаваш баща, на когото реално не му пука за развитието на децата му и въобще за каквото и да е около тях? Човек, който те е съсипал финансово, емоционално и всячески?…“

Отговор:

Емоционалното отхвърляне на бащата от майката неизменно носи последствия в децата. Ако ще да е гений, Махатма, прекрасен човек, средностатистически сивушко, посредствен, безотговорен пройдоха, груб потисник или манипулативна гад, той е бащата и това е генетичен и психоенергиен факт.

Децата имат нужда от баща си толкова, колкото и от майка си!

Момчетата, за да бъдат мъже, а момичетата жени. А отвъд това, щастливи, стабилни и стойностни хора. Ще обясня.

Ето ситуация. Мама и татко се развеждат, а децата по правило остават с майката. Какъвто и да е таткото, ако мама не умее да има добро чувство на приемане към него в сърцето си, това влияе на децата. Въпросното приемане не означава, че социално-поведенчески не се взимат нужните мерки и поставят граници.

Ако таткото е пияница, безделник или насилник, по-добре настрани от такъв. Но, вътрешното отношение на майката е нужно да бъде великодушно и топло. Защо?

Защото майчиното отношение към биологичния баща транслира отношението към мъжкия принцип в децата.

При синовете, когато мама презира и отхвърля бащата, се залага забрана за сформиране на мъжественост. Забележи, залагането и в обсъждания случай не зависи толкова и само от това какъв реално е бащата, а от отношението на мама към него. Не само на думи, а дълбоко в сърцето и.

Ако е обидена и неспособна да прости истински, тя забранява на сина да приеме в себе си мъжки образ и модел. Той не е толкова и само свързан с реалния баща, а с представата за него, която мама транслира с отношението си към таткото в децата. Такова момче става или мачо-донжуан, или слаб, подчинен мъж.

В първия случай момчето е приело много от майка си, разбира жените и умее да ги съблазнява. Това обаче е пародия на същинската мъжественост. Тъй като му липсва стабилен мъжки образ, при задълбочаване на отношенията не умее да е постоянен, стабилен, да издържа на натиск, взаимоотношенчески неволи и трудности. Липсва му това, което определя мъжа като такъв: доблестта, достойнството, държането на думата, присъствието на духа.

Понеже самият той е мъж, а мама е обидена и негодуваща към татко, такъв мъж в себе си има интернализиран образа на една кастрираща и убиваща мъжествеността му жена, което както не му позволява да е социално истински мъжествен, така и го кара да го е страх от дълбокото интимно взаимоотношение с жените.

Мачото-донжуан прилича на чаровен мъж, докато всъщност отвътре си е малко страхуващо се от мама момченце без истинска мъжественост. Едновременно мама е на пиедестал, както и дълбоко несъзнавано такъв преживява щетите, нанасяни от нея и съответно и мъсти чрез серийното съблазняване и отхвърляне на жените в живота си.

Във втория вариант на слаб мъж, такъв е в мъжко тяло, но получавайки забрана да интроецира здрав бащин образ, не успява да бъде мъж самият той. Може да има гей наклонности или във взаимоотношенията си с жените да е „под чехъл“, но е мъж само по тяло.

За илюстрация на говореното, можем да видим Чарли и Алън от сериала „Двама мъже и половина“ – и двамата пародия на мъже.

Когато мама в себе си низвергва таткото на дъщеря си, момичето приема в себе си дълбок отпечатък на липсващ, нараняващ, лош, негоден мъж. Такъв става анимусът и, собственият и контрасексуален вътрепсихичен комплекс. За да бъде една жена истински женствена и въплъщаваща качествата, които я определят като такава, е нужно да е приела стабилен мъжки/ бащин модел в ядрото си. Ако не е, не успява да бъде щастлива жена, която умее истински да обича с мекота, благост, доверие, да провежда онази невидима субстанция, която кара всичко наоколо и да се развива, расте и просперира. Или като компенсация на това си неумение самата тя става мъжкарана, или слаба жена.

Мъжкараната, бидейки лоялна на майчината програма, кастрира мъжете до себе си. Макар че говори, че иска силен мъж, всъщност в партньорски взаимоотношения не може да търпи такъв. Или привлича слаби мъже, които поставя „под токчето“ си, или с кастрацията, отнемането на отговорност и недоверието си трансформира мъжа до себе си в такъв. Въпреки че професионално може да е успешна, в това което от древността е заложено да бъде от изключителна важност за жената, а именно в партньорските взаимоотношения,е карикатура.

Другият типаж, слабата жена, вътрешно застава на страната на баща си. Може да развие гей наклонности, да има склонност към лековато поведение, да привлича мъже насилници и манипулатори, или постоянно да се въвлича в ролята на спасителка, всъщност така опитваща се неуспешно да спасява собствената си нестабилност и нараненост.

…

Затова мама е добре да отработи топло и сърцато отношение към таткото, независимо дали живеят заедно, или са разделени.

Как? Като ползва ситуацията си учебно и осъзнава какво този мъж събужда в нея зад дразненето и гнева и. Като ползва стимулите от ситуацията, за да трансформира характеровите си травми и вярванията в тях до добродушни и любящо сигурни. Което никак не отменя социалните здрави граници и адекватно поведение. Това се нарича житейска диалектика. Вътрешното отношение е сърцато и топло, а отвън, каквото е нужно.

Житейска диалектика!

…

О.Б.

………………………………………………

„Как да се научим да живеем без любов, да потушим потребността си, когато отчаяно се нуждаем от нея?“

Как ли? Помагат психоаналитикът Джак Даниълс, гещалт терапевтът Джони Уокър, психотелесно работещата колежка Бургаска Мускатова, хипнотерапевтът Кептън Морган, сладкаротерапевтката Тортичка Шоколадова и др. Помага шизоидирането до дупка чрез бягство в телевизионния и електронния свят, работохолизмът до припадък… Много добре я потушава нуждата завистта, почти колкото невролептиците и антидепресантите…

А отвъд надявам се очевидната шега, потушава се нуждата, като се удовлетвори.

Защото любовта е най-нормалната и ядрена потребност.

Как? Ако все не успяваме с партньорствата, виждаме какво в нас ни пречи, в какви семейни модели, травми, страхове и некачествени компенсаторни поведения трамбоваме. Поработваме по тях, трансформираме ги, започваме истински да се обичаме, да умеем да си поставяме границите, да имаме стабилна връзка със собствената си все по-здрава, социалната и партньорската реалност.

Така поработвайки по себе си, започваме да излъчваме чаровна харизма, да се чувстваме добре в кожата си. От нас почва да струи фина светлина и топлина, които променят всичко.

Тогава започваме да се радваме на добрите двойки, а желаещи да са ни партньори се оказва, че има предостатъчно. При това качествени.

Защото каквото отвътре, такова и отвън. Каквото излъчваме, такова и привличаме. Това е. Успехи!

О.Б.

……………………………

Да реализираш мечтите си означава да спукаш идеалистичния им балон, да ги приземиш до реално себепознание, цели и работа по себе си, която води до любов и светлина отвътре, през които най-често виждаш, че отдавна си в мечтата си, но просто не си го виждал през перфекционизма, идеализма и страховете си…

Не само за партньорството се отнася това, а за целия ни живот. Който разбрал, разбрал – другите да си мечтаят и гледат романтични сериали.

О.Б.

……………………………….

„Даването става взимане, ако не е в баланс с изискванията и получаването!“

Alex Popov

…

Даване и получаване. Безусловна и условна любов.

Безусловната любов несъмнено е най-дълбоката и красива част от любовта. Практикувана сама по себе си обаче, е на мястото си, когато е насочена единствено към малки деца.

Към възрастните, добре е да присъства като ядро в психичния ни център, като социално и поведенчески, на мястото си е другата част от любовта – тази, която спокойно поставя условия и граници. Защото е толкова част от любовта, колкото и тази ядрената, безусловната.

Какво се получава, когато човек твърде дава, без да поставя граници, условия и да има реципрочност в получаването?

Така даващият влиза в арогантна позиция, в която е „по-голям“, а получаващия прави по-малък. Последният, ако се съгласи с такова получаване, става зависим от него. Каквото и да се случва на съзнавано ниво, несъзнавано започва да трупа пасивна агресия и да вижда даващия като насилник. „Даването става взимане“ – получаващият чувства, че арогантно е потискана и изземана

личността му, решенията му, потенциалът му. Ако се съгласи да остане в такова взаимоотношение, в което потокът на любовта е нарушен, си остава зависимо дете, на колкото и години да е. Даващият съответно нерядко губи интерес и си тръгва.

В друг вариант получаващият, след като натрупа достатъчно пасивна агресия, я обръща в активна, чувствайки се несъзнавано смазан от позицията, в която е. Съответно или през агресия, насочена навън, си извоюва равнопоставена отношенческа позиция, социално започва да се справя, или просто си тръгва.

Един огледален случай е, в който прекомерно даващият е орално-мазохистичен, зависимо-слаб е, а даването му е през себепотискане, уж за да спечели и задържи този, на когото без реципрочност всичко дава. Получава се точно обратното.

Колкото повече дава, повече е виждан като даденост, за която не е нужно да се полагат каквито и да е усилия. Съответно отношението към такъв даващ става все по-грубо и незачитащо, бива все по-маргинализиран и неуважаван, като дори още докато е физически и социално уж с обекта, на когото/ която дава, вече е сам емоционално, все повече.

Колкото повече продължава такова взаимоотношение, толкова по-голяма е вероятността неуважението да нарасне и мине една граница, която кара получаващия да напусне и физически.

Даването без баланс се превръща в изземване на собствената автономна зрялост, в която присъства себелюбов, себеуважение и именно затова може да поставя условия, изисквания и граници.

……………………..

Иска ми се да споделя благодарността си за групата ми в сряда. Започнах я през март 2011г. в йога център Магая. Тогава се казваше йога нидра и всъщност представляваше един час групова хипноза и нлп. След около година се преместихме в център „Фрейле“ (при Сиси и Андрей). Тогава от час групата стана на час и половина. Освен хипнозата/ нидра, вече включвах дишане, лекция и ролеви игри. След още година групата се премести в новия ми кабинет на Солунска и Хр. Белчев. Вече продължаваше два часа и включваше освен неизменната хипнотична част, и когнитивно-поведенческа. Октомври 2013-та, когато се преместих в настоящия ми кабинет на стадион Славия, групата прерасна в това, което е и досега. Три часова интегрално психотерапевтична отворена група, комбинираща хипноза, нлп, когнитивно-поведенческа терапия, дишане, психотелесна преживелищност, трансперсоналност, психотеатър, медитация, констелации и др. Тоест това, което в последствие се превърна в Естествена Психотерапия.

Групата е отворена, свободна за посещение и има свой си живот. Сформира се ядро от идващи, после се променя. Като постоянен поток е. Хората, които идват, са прекрасни. Толкова открити, смели, до дъно искрени и готови за скачане в дълбокото. А най-важното, истински Човеци, хубави хора с огромни сърца. Просто такива идват, а аз само лекичко побутвам процеса. Силно е. Груповият процес вдига нивото на работа с пъти, а личната терапия естествено се прелива в груповата.

А каква точно е тази група? Ами група за Естествена Психотерапия. Силна е. Просто работи.

А аз благодаря за това, че 13-та година преживявам красотата да наблюдавам как се ражда доверието, протича потокът на любовта, практически мигновено се създава атмосфера на дълбока взаимност, заедност и принадлежност.

Благодаря на Бога за шанса да водя тази красота. Благодаря и на всеки от посетителите. Благодаря!

……………………….

Въпрос:

„Здравейте добри хора! Каква е причината човек да не си вижда пътя и да усеща, че не си е на мястото. Това много изморява. Градът те задушава, бетонът, сградите. Всички тези изморени хора те задушават. Искаш обновяване, искаш да смениш мястото, а не знаеш кое е твоето.Търсиш, но не го намираш. Някой има ли такова усещане, че трябва да направи огромна промяна в живота си, а да не знае накъде да поеме?“

Отговор:

Не е до града и бетона. До бетонираните маладаптивно-травматични вярвания извътре, подпушващи смисъла е. Да, действително свръхзастрояването, сривът в човещината наоколо влияят. Но, не е това източникът на усещането за „не съм на мястото си“. Може да го има и в рая на Хаваите, Карибите, в най-красивата планина и най-чудните привидно условия. Говоря от опит – бил съм в това усещане дълго време (както и съм го преживявал по споменатите локации  ). Отвътре си идва тази липса. Зов за родност е. За разпален смисъл, идващ от един свят-дом, който всинца познаваме в душите си, но сме забравили през мъглите на погълналите ни заблуди. От невидени и непрегърнати, нетрансформирани травми, страхове и програми, спиращи потока на смисъла идва тази липса. Преобразува ли се това, което го подпушва, протича. Тогава си носим дома не като охлюв на гърба си, а вътре в себе си, навсякъде където и да сме. В рая, ада, затвора, на машината за изтезания или в житейската месомелачка, във външните радости и скърби, успехи и провали и отвъд тях, в любовта и огъня отвътре си. Не сме ангели, гасим го понякога с глупостта си, но бърже го разпалваме отново. Огънят отвътре! Тогава сме на мястото си, където и да сме! Тогава познаваме пътя си и ходим по него. Пак бъркаме, грешим, но така и се учим. През сумата от това вътрешно познание на смисъла и външния си богат опит се ражда уравнението на силния живот.

„Накъде да поеме човек?“ – едновременно навътре и навън. Навътре към едно себепознание и акордиране с пулсацията на истинната ни същност. Отвън, към смело учене, проби и грешки, сривове и въздигания, смяна професии, трупане опит. Постепенно вътрешният и външен процес се събират и резултират в „Чувствам кой съм, от какво имам реално нужда и знам как да го постигна!“

Въпрос:

„Можеш ли сам да разбереш кое спира потока на смисъла или във всички случаи ти трябва професионалист?“

Отговор:

Можеш. Просто сам е по-продължително и се иска много издръжливост, диамантена устойчивост в следването порива към себепознание, много проба-грешка, силни и постоянни себепредизвиквания… Път си е! Личната терапия тук е само старт. Постепенно се разрежда и се набляга на груповата. А основната работа се върши в духовна пътека: даоска, бяло братство, будистка, вътрешно християнство, интегрална йога и т.н. Доколкото психичната работа е свършена добре, дотолкова духовната пътека е свободна от байпасна псевдодуховност, а е социално приземена и адекватна.

…

О.Б.

……………………………………………….

Въпрос:

„Здравейте,

Благодаря за съществуването на тази група. Често чета, понякога си позволявам и добронамерено мнение. Сега ми се налага и аз да пиша за съвет.

Жена в зряла възраст съм. Като дете живеех в дисбалансирано семейство. В какъв смисъл: мама беше много възпитана, високообразована, доста плаха, свита и послушна. Баща ми, в чието семейство открай време е имало побоища между родителите му, беше с друг вид комплекси. С ниска самооценка и крайно ревнив както към майка ми, така и към нас. Голям моралист, в главата му всички жени бяха к***и, всички мъже – к****ри. Постоянно живеехме в скандали и обвинения от него към мама, че тоя я погледнал, че кой какво й бил казал… Без него не можеше да се ходи никъде, освен на работа, а в повечето свободно време трябваше да ходим семейно при неговите родители, които живееха в същия квартал и при които той така или иначе ходеше всеки ден я след работа, а преди. След констелация, на която бях преди няколко години, се оказа, което май не беше тайна за никого, че на емоционално ниво отношенията между баща ми и майка му са били нездрави. За нея той е бил олицетворение на стара нереализирана връзка и е бил издигнат на по-висока важност за майка си от баща си, собствения й съпруг.

Тяхна си работа. Да, ама не, защото този начин на живот в постоянен натиск какво да се прави и какво не, грубата ревност и подозрителност от негова страна в крайна сметка отчуждиха всички ни.

До един момент аз обожавах баща си. И до сега съм наясно и благодарна за нещата, които ми е дал. Откривам много от тях в себе си и не съжалявам. Но впоследствие, особено когато минах в тийнейджърска възраст, започнах да проявявам свободомислие, мнение, бунтарство към някои аспекти на реалността, в която живеех, започнах да не го харесвам, да го отбягвам. Той побесня, започна да напада вербално мама, че ме настройвала срещу него и взе да става все по-деспотичен.

Кулминацията на деградацията беше, когато един ден той ни в клин, ни в ръкав, започна да ме опипва и да се държи перверзно. Вцепених се. Никому никога не пожелавам да изживее такава гадост. Човекът, който трябваше да ми бъде опора и закрила се изгаври с мен. Опита се още няколко пъти, но аз неистово го отбягвах и се измъквах. На мама казах след години. Каква защита можех да очаквам от нея, като тя така или иначе търпеше безумията му откакто се помнех… Поживях още няколко години в бесни скандали, чупене, блъскане, псуване и обиди, след което съдбата се усмихна, запознах се и се ожених за най-прекрасния мъж на света, създадохме деца и след мнооого възходи и спадове все още сме заедно, смятам в по-смислени и истински отношения отвсякога.

Но да се върна на нашите. Малко след като се задомих, между нашите нещата се сринаха окончателно. Започнаха тежки побои, майка ми се будела с бръснарско ножче до главата, ходеше синьо-черна от ударите му, супер уплашена какво ще му хрумне следващия път. Баща ми търсеше въображаеми любовници на мама под път и над път. Бягаше от работата си, за да дебне около нейната работа и да види дали и с кого се среща тя… Болна работа… Накрая тя събра сетни сили и съумя с риск за живота си да избяга, но не просто от града, а от страната.

Баща ми си доведе нова жена. Аз напълно го изключих от живота си. След десетина години лека полека стоплихме отношения, уж преглътнах миналото и загледах напред. До момента, в който баща ми получи инсулт. Тук е мястото да спомена, че преди майка ми, той е бил женен за друга жена, с която са създали моята по-голяма сестра. След развода майката на сестра ми починала и тя дойде да живее при нас. Имало е всякакви периоди, и на разбирателство, и на охладняване между майка ми, сестра ми и баба ми, майката на баща ми, но в момента, в който баща ми получи инсулт, със сестра ми бяхме в прекрасни отношения. (Баба ми беше починала десетина години преди това.)

След като баща ни се прибра от болницата, жената, с която беше живял десетина години, си събра багажа и си замина. Със сестра ми не се разбрахме как да се погрижим за баща ни, в крайна сметка аз напълно абдикирах и цялата тежест остана на нея.

Знам, че не съм постъпила добре, че не бива да съдя, че имам синовен, сестрински и чисто човешки дълг, но изпитвам такова отвращение към баща си в повечето пъти, че не знам дали и какво да направя, за да променя това. Понастоящем той до голяма степен се самообслужва, макар че, да, има нужда от асистент, защото пие лекарства, а не може да чете, затова е опасно да бъде оставен задълго сам.

Какъв ми е казусът.

Как се справя човек с емоционалните последствия от действията на родителител-насилник? Справя ли се изобщо? Трябва ли да общува с такъв родител? Аз разбирам защо баща ми е станал такъв, но не искам да общувам с него. Искам го далеч от мен. В същото време институцията „баща“ много много ми липсва. Изпарила се е от живота ми по отвратителен начин и в крайно неподходящ момент. Не че има подходящ такъв… Децата ми не знаят защо отбягвам дядо им. Това създава предпоставка те да тръгнат в грешна посока, „привлечени“ от празното място, което аз създавам в рода, лишавайки ги от дядо им. И ей такива куп размисли.

Да, вероятно след отпускарския сезон ще търся психотерапевт, защото очевидно съм си за такъв, но все пак реших да пиша. Ясно ми е, че се изкарвам жертва. Със сигурност съм била такава в онзи момент, сега трябва да се взема в ръце и да съм адекватна на действителността. Но не е никак лесно.“

Отговор:

По това, което виждам в думите ви, бих насочил накратко в две посоки. Първата, вътрешната работа по приемане баща ви какъвто е, със сваляне всякакви претенции вътрешно. Това става в психотерапия и констелации, през преработка на вътрешните рани, осъзнаване, трансформация. Липсва ли такова искрено приемане, продължаваме да сме в травматично заплитане, а раните ни да стоят „отворени“. Процес е, който отпушва потока на любовта. Социално и поведенчески, с подходящите граници.

Децата – те просто отразяват вътрешния ви процес. Това е реалното възпитание, не думите.

Второ: да, потокът тече напред към вашите деца и живот, но когато родителите ни остареят до немощ и тежка болест, наш синовен/ дъщерен дълг е да се погрижим за тях. Отново с отношението на по-малки от тях и уважение, но каквото е нужно социално, да го поемем. Болница, хоспис, гледачка, финансова помощ за роднината, който е поел по-непосредствените грижи.

При социалното обгрижване (когато е нужно), с адекватни граници.

Желая смирена центрираност!

……………………………………………………

Въпрос:

„Имам един странен въпрос !Има ли други като мен на които се е случвало следното :Ако близък разкаже ,че се е ударил ,опериран или, че го боли дадено място по тялото мен започна да ме боли същото място..Започна от скоро и до такава степен, че някой като започне да ми се оплаква, казвам да спре, защото го преживявам тежко. В повечето случаи мислят че съм егоист, а аз просто не мога да обясня какво чувствам и да го разберат.“

Отговор:

Сензитивна сте, несъмнено. Има разлика обаче между здрава и болна емпатийност. При болната човек е като вибрантна нежна струна в един груб, изпълнен с болка свят – постоянно трепти резонантно на ръба на скъсването. Защото когато чуе или види болката, човекът не умее съзнателно да ползва стимула, за да отиде до собствената си болка и я излекува до стабилност. Имайки я, емпатията е налице, дълбока е, но чутото среща вътре в нас осъзната преработеност, среща любяща стабилност, която естествено сформира граници. Това е здравата емпатия. Можем да се гмуркаме в чуждата болка, дълбоко състрадателни и съчувстващи сме, умеем да слизаме до дъното на чуждия ад, но той не ни плаши, защото сме трансформирали еквивалентите му в себе си, самообладани сме. Тогава можем да присъстваме в болката на хората като лечители, вместо да събаря и нас и като маршировка по мост, да срутва комуникативното взаимоотношение. Говоря от опит. Вижте тази статия: https://orlinbaev.com/%d0%b7%d0%b4%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0…/

……………………….

Въпрос:

„Здравейте, селдя с най голямо удоволствие почти всички постове, били те анонимни или не! И също коментарите към тях. Имам следният казус, който продължава твърде дълго, а той е следният!

Женен съм от двайсет години, а аз самият съм на четиридесет, и имаме две деца! Почти през цялата ни връзка интимността от нейна страна е била много минимална, даже на моменти почти никаква, имало е периоди, когато не сме имали такава от по шест месеца. Опитвал съм да я подканя да ходим на терапия, но без упех. Отговорът почти винаги е бил, че проблемът е в нея самата. От време на време когато се е отпускала, наистина тогава, е било нещо невероятно, и уаооооо, но интензитетът е крайно недостатъчен. Със сигурност има неща в самият мен, който провокират това одръпване, но при опит да ги разбера, от нейна страна, пак отговорът е бил, че нещата не са свързани с мен! А смятам, че са, малко или много. Още по интересното е, че ми казва, колко много ме обича, колко добре си прекарва времето с мен, но просто не я привличам интимно, като в същото време, други мъже я привличат, няма проблем с хормони, жлези, и тн! Съвсем нормална и здрава жена! Сексапилна, много обаятелна, и комуникативна! Преди две години се разделихме, с идеята, че нещата ще се подобрят, и това даване на време и пространство, ще даде едно ново и пламенно начало! Като инициативата, я поведох аз, защото в куп, с всичко това, разбрах за комуникация с друг мъж, която продължи две година и половина, през които години, многократно разбирах, че не е стопирана и всеки път се чувствах, все по наранен, и смачкан, докато един ден, не реших, че това трябва да бъде спряно, и прекратено! Сега след като правим опит да се съберем отново, при опитите, за интимност, отговорът е, че се нуждае от време, за да възвърне, интимността и желанието към мен! Смятам, че съм грижовен съпруг и родител, не съм налагал никакви ограничения, или забрани, за излизания, пътувания, или каквото и да е! Излизаме, забавляваме се, старая се да я изслушвам, да показвам, че се интересувам от нея! През годините, не сме лишавани от пътешествия, почивки, и какво ли още не!“

Отговор:

Има хора, които като цяло не са твърде сексуални. Когато са нови във взаимоотношение, ведно с влюбените чувства и ухажването, проявяват известна сексуалност, но когато първоначалната емоция отмине, влизат в руслото на хипосексуалността си. Има такива мъже и жени. Малко по-често жени.

Казвате, че въпреки нейните твърдения, че причината си е в нея, според вас има нещо във вашето присъствие, излъчване и поведение, което би могло да парира сексуалността и. Възможно е. Може да сте най-прекрасният баща, съпруг и партньор, но сексуално да не сте „нейният човек“. Ако чрез известно себепознание, отключване на мъжественост и подходящо поведение (ухажване, създаване на романтичен контекст…) може да се повлияе на взаимността ви, чудесно: вие самият или двамата заедно в процеса на партньорска терапия искрено се вглеждате в себе си и един в друг, през тотална откровеност слагате картите на интерперсоналната ви маса, коригирате каквото е нужно… Понякога нещата са поправими.

Ако обаче асексуалността и спрямо вас се дължи освен на нейна собствена обща занижена изява на либидото и на това, което популярно наричаме „липсваща химия“, тогава нещата са просто такива каквито са…

Та, дали се дължи тази ви интимна далечност изцяло на нейните общи хипосексуални настройки (възможно и травматични нерешености), дали вие с дадени свои черти и поведение, които не осъзнавате изцяло участвате, дали конкретно към вас и липсва сексуално привличане, това са въпроси, които в тотално искрени разговори е нужно да се изяснят. Разговори евентуално фасилитирани от психотерапевт.

…

Ако не предприемете стъпки за себепознание и партньорска яснота, всичко ще продължи по старому. Животът е кратък, годините минават мнооого бързо…

Думите и „Имам нужда от време“, са просто рационализация/ извинение над някоя или комбинация от гореспоменатите актуални причини.

Щом причините се изяснят, се очертават и възможните пътища. Ако може да се промени ситуацията чрез ваша, нейна и обща промяна в нагласите и поведението, чудесно.

Ако пък се изясни, че просто тя е такава генерално или конкретно към вас и липсва „химията“, отново вие самият и заедно решавате как и дали да продължите. Ако решите да се разделите, давате възможности на 4 човека за по-добра интимност. На вас двамата и на бъдещите ви партньори. Ако решите да останете заедно при непроменено положение, просто се приема ситуацията и се живее в нея без съпротива. В такъв случай е възможно съглашение за продължаване на партньорството, като варианти за набавяне на интимност се търсят от „трети колелца“, с което и двамата е нужно да сте съгласни…

Варианти и възможности винаги има, когато има пределна яснота! Намерете я. Вие, тя, взаимно!

Изпращам ви пожелание за качествено разрешаване на казуса ви!

………………………………………….

Въпрос:

„Здравейте, имаме нужда от помощ за детето си. На 8. 5 г, вироглаво козле, казващо на всичко НЕ! Постоянно е нервен, с елементи на агресия, изпада в истерия, ако го накараме да направи каквото и да е, минимално усилие (да забърше банята, след като се е къпал, да хвърли боклука, да вземе един боклук от земята..) Не се справяме като родители, губим комуникация с детето си. Трябва ни помощ, от психолог, терапевт, от Варна сме.“

Отговор:

Чудя се директно или меко да го напиша… Отгледали сте си глезльо, превърнал се в малък тартор. Какво да се прави? Консултация с добър терапевт. Като цяло, важно е между мама и татко да има разбирателство и еднозначни послания спрямо него. Повече твърдост от страна на бащата – заедно на мъжки спорт, на планински преходи. Трудности и преодоляването им с татко. Екраните – с регулирано време. Добра идея е запознаване с ненасилствената комуникация(ннк)- адресиране нуждата при едновременно поставяне на ясни граници и изисквания. Налратко: психотерапевт, ннк, взаимно уважение между родителите и еднозначност в посланията, повече участие на таткото с мъжки дейности.

Всяко от гореизброените е ключово и изисква работа: родителското разбирателство, ннк с осъзнаване нуждата и спокойни граници е не само интелектуално разбиране, а и способност както за сензитивно вчувстване, така и за здрава твърдост, поемането по мъжки от таткото изисква негови качества, но и мама да уважава мъжа си и да стои зад него в това поемане…

…

Детето е бушон в семейната система. Това, че малкото царче се е приел за такъв означава, че му е позволявано, че е в такава позиция в системата. Което пък означава, че важността на родителската субсистема е намаляла, а малкият цезар му липсва родителски авторитет, който да интернализира. Означава, че възпитанието е твърде либерално и свръхпозволяващо, което е друга дума за почти отсъстващо такова. Доброто такова е авторитетното – в него мама и тати са сплотени, по-важни са си взаимно, обичат, но проявяват любовта си и през ясни граници и норми към сина.

Желая съзнателност, взаимно уважение със съпруга и сплотена кооперация спрямо малкия. Ето статия по въпроса: https://orlinbaev.com/%d0%bb%d0%b8%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0…/

…………………………………………..

Въпрос:

„Здравейте, мили хора.

Имам ужасна фобия от паяци. Не е някакъв резонен страх, че паякът ще ме ухапе, нарани или навреди по някякъв начин, а е неконтролируема паника и ужас при вида му и особено при движенията му. Най-кошмарни са големите паяци, но за съжаление и малките предизвикват реакция. Реакциите варират в зависимост от размера и близостта, но са основно крясъци, рев, паник атаки, или просто бягам надалеч

И така един елементарен на пръв поглед проблем ми създава ред проблеми – пречки при пътуване на места, които паяците харесват, ограничавам се (а и семейството си) от планини, поляни, палатки и т.н, пикник в тревата и нощ под звездите за мене са абсолютно немислими. Не мога да ползвам гаража си дори. Налага се на непознати места да влиза първо мъжът ми или детето, да провери, след това съм аз. Трудно ми е да ги гледам даже на снимка или видео.

Честно казано, не си спомням отключващ момент. Като дете имам спомени около 8-9 годишна как не искам да влизам в стая с паяк вътре.

Има ли начин да се справя с тази фобия? Досега не съм била особено мотивирана сякаш, но чувствам, че пропускам преживявания заради едните паяци.

Срещала съм информация, че т.нар. exposure therapy е работещият метод при такива страхове, но се ужасявам само при мисълта за това.“

Отговор:

Да, постепенно излагане, комбинирано с парадоксално намерение (по-интензивен процес). Отначало четене за живота им, за видовете им, един вид сприятеляване, запознаване с удивителното им присъствие на тази планета. Дори митологиите около тях от цял свят и т.н. После снимки – в началото черно-бели с малка резолюция от далеч и за малко. Постепенно по-големи и по-близко. После цветни отново за все по-дълго време, близост и с повее пиксели, а в началото по-далечни и с лошо качество. Постепенно се минава на клипове. Докато гледате в кабинета, терапевтът работи с вас хипнотерапевтично. Малко по малко гумени играчки… После посещение на изложби с паяци, на лекции за тях… По-напредналото излагане не отменя предходните. Продължава се с четенето за живота им и опознаването им. През хипнотерапия и излагане малко по малко се променят вярванията за тях когнитивно, но и като телесна реакция. Преминава се към наблюдение на реални паяци на паяжини в природата, отново с постепенно приближаване, снимането им, описанието им, възхищение пред красотата им, което надгражда промяната на вярванията на още по-високо ниво. При по-творческите натури, се пишат приказки и фантастични разкази: „Планетата на паяците“, „Човекофобията на паяка“, „Аз, паякът“ – вживяване в паяшкото световъзприятие, промяна гледната точка, усещането… След време, вземане паяче за домашен любимец с настояване десензитизацията и промяната вярванията да продължава. Отново отначало само през аквариума наблюдение, след време поставяне на ръката, евентуално в присъствието на психотерапевта и хипно/ нлп и т.н терапията му. Ползват се и всякакви други методи като тес, очни движения, дишане и много други. Важно е между сесиите активно да участвате в процеса, а не да чакате единия час седмично само. Понякога резултатът идва с една единствена сесия, понякога с повече. Имал съм случаи, при които дори половин час стига за цялостна промяна, както и други изискващи по-сериозни усилия и време. След известна работа се оказва, че страхът само само се е обектно закачил за паяците, докато всъщност е от допира до собствена мнго дълбока, базисна своя нагонна част, с която се получава сприятеляване и съответно, по-автентичен живот!

………………………………………………………….

Въпрос:

„Здравейте, хора, радвам се, че в тази група липсва речта на омразата, затова реших да споделя.

Миналата година претърпях тежка автомобилна катастрофа, която се превърна в повратна точка в живота ми. Това беше сигнал за събуждане, който ме подтикна да взема някои трудни решения за моето щастие. Направих стъпката да напусна брака си, което беше необходимо, за да намеря път напред. С бившия ми съпруг имаме две прекрасни момчета на 18 и 15 години. Те останаха с баща си и макар това решение да беше трудно, знаех, че това е най-добрият избор за тяхната стабилност в момента.

Оттогава работя върху възстановяването на живота си на увереността си. Това пътуване имаше своите предизвикателства, особено по отношение на самоутвърждаването и възстановяването от травмата от злополуката и минали преживявания. Понякога се боря с чувство на ниска самооценка и изглежда, че някои хора го усещат. Въпреки това открих нова радост в сегашната си връзка, в която партньорът ми е невероятно подкрепящ и грижовен.

Въпреки това има моменти, в които се чувствам обхваната от паника и страх. Поведението и заплахите на бившия ми съпруг добавят стрес в живота ми. Той реши да не споделя раздялата ни с приятели и дори със собственото си семейство, което ме постави в неудобно положение. Досега съдействах за запазването на тази тайна, дори от време на време се срещах с тъста си. Но стигнах до момент, в който вече не мога да поддържам тази игра.

Нуждата от промяна стана спешна и вярвам, че търсенето на терапия и насоки ще бъде от решаващо значение за моето благополучие и за справяне с тези предизвикателства. Докато новата ми връзка и връзката с по-големия ми син ми носят огромно щастие, забелязах, че по-малкият ми син е повлиян и манипулиран от баща си. Това ми тежи, особено след като сега прекарват време и в двата апартамента.

Исках да споделя това с всички вас, защото ценя групата и подкрепата, която предоставя. Отворена съм за всякакви съвети, насърчение или прозрения. Ако някой има опит с терапия на травма или има предложения как да подходя към ситуацията с бившия ми съпруг и децата ми, ще бъда много благодарна.

Благодаря ви, че отделихте време да прочетете историята ми.“

Отговор:

„Катастрофа, промяна. Съдействие за тайна, терапия, настройване на малкия син…“

Да се радваме на катастрофите, които се превръщат в коригиращи житейския ни скрипт строфи. На кризите, носещи в себе си шансове за здрава промяна.

Тайна…

Такава тайна не може да бъде поддържана до безкрай и като цяло, за всички най-добре е да знаят истината. За вас, за да видите в терапията старите си (ирационални) виновни вярвания и ги преработите до безусловно себеуважение. За мъжа ви, за да приеме ситуацията, вместо покрай лъжата за пред роднините да се самозалъгва. За тях също – когато синът им е приел ситуацията и живее съответно, се чувства по-добре, а те това искат и това ги интересува всъщност.

Казвате терапия. Да, би помогнала на самооценката ви, оттам и на спокойната реакция към ситуацията с бившия. Ако той е решил да настройва малкия син, това е негова си работа. Вие можете да поговорите, да опитате да запазите взаимно уважение, да му изпратите кратки материали за това, че психичното здраве и бъдещите взаимоотношения с жените на сина се повлияват пряко от бащиното отношение към вас. Но толкова, не повече. Как баща им ще се държи, е негова си работа. Можете да възпитате и разкриете потенциала на собственото си себеуважение, смелост, себелюбов и удовлетворение, които да струят от вас. Уважение включително към бившия. Така давате своя дан и дял в оформянето на психиката на децата. Баща им дава своя, какъвто и да е той, а децата си имат собствена съдба, реакции и житейски пътища за живеене. Тоест, вие правите най-доброто като сте уверена, обичаща се и щастлива, с добро чувство към бившия дори въпреки отношението и поведението му.

Като казвам добро чувство, говоря за вътрешна настройка, на фона на нужните също толкова добри граници към бившия.

Ключовата дума, която постоянно се появява като червена нишка в казуса ви, е: психотерапия.

Изпращам ви спокойно, светло себеуважение!

……………………………………..

Въпрос:

„Страдам от силна, натрапчива, ужасно проваляща ме като човек тревожност. Живея с проблемите на мои близки и само те са ми в главата (възрастни баба и дядо и тяхното здраве и постепенното му влошаване и неизбежната тихо пристъпваща смърт, мой близък с тежък проблем с алкохола и тютюнева зависимост на който съм се опитвал многократно да помогна, но не мога).

Имам приятели и занимания, но неизбежно се прибирам сам след това и тогава вече е непоносимо. Нямам връзка от няколко месеца (влачих странни отношения които вече не бяха връзка към края си, които нямах смелостта да прекратя навреме и окончателно). Не се чувствам годен да бъда адекватен партньор поради проблемите си с тревожността. Не мога да се концентрирам, да върша адекватно служебните си задължения. Стигал съм и до крайни мисли (не искам да изпадам в подробности).

Приемал съм Флуанксол и Ципралекс. Временно се подобрих, но в момента съм на предела. Има моменти, в които не мога да стоя сам с мислите си. Тревожността ме кара да повръщам, понякога не се храня с дни.“

Отговор:

Пуснах публикацията ви… Тъй като в момента съм в планината, връзката се губи, идва и си отива – що да видя, една камара коментари…

Прочетох- дали са ви чудесни насоки хората. Повечето.

Да се включа и аз с моето скромно мнение, с уточнението че казаното ще е единствено трасиране на път, който се върви под ръководството на опитен водач.

Първо, проверете всичко касаещо сомата – жлези, хормони, витамини. Ако има дефицити, коригират се. Най-вероятно всичко ще е наред.

Второ, описвате натрапливо състояние. Основният подход за третирането му несъмнено е психотерапевтичният. Когато обаче дълго време състоянието се поддържа, има склонност да прониква в мозъка, да създава устойчиви неврални пътечки, които процесират натрапливостите автоматизирано и се повлияват разбира се, но нелесно. Обикновено не съм особено голям фен на медикаментозната терапия при неврози, освен ако наистина има нужда от такава, съпътстваща основния психотерапевтичен подход. Във вашия случай преценката ми е, че докато посещавате вещ при работата с ОКР психотерапевт, докато се овладее състоянието, имате нужда успоредно от психофармак. Най-често тук се предписва от психиатър комбинация подобна на вече приеманата от вас: малка доза невролептик плюс антидепресант. Това позволява чисто химически да изкарате самосъзнателността/ метакогницията си от сега „впримчилите“ ви неврални пътища. Това позволява психотерапевтичната пътека да се реализира адекватно и наистина работещо.

Какво се прави? Минава се през специфична работа, позволяваща ви да реструктурирате тълкуванието/ интерпретацията на мислите, парадоксално да ги преобразувате до гротеска и при загуба на невротичния контрол и „удряне на дъното“ да се учите на смирено приемане, ползва се активно хипнотерапия с всякакви техники, помагащи ви да развиете промяна на отношението (за домашна работа ви се дава да слушате такива готови направени от терапевта и тези от работата с вас сесии), независимост и непривързаност към мислите и емоциите им, работи се и с динамична през тялото, преживелищна хипноза, с молитвено смирение се спуква „балонът на горделивия невротичен контролец“ и тук неизменно се стига до .медитативна работа/ майндфулнес/ дзогчен подход. Работи когато е мината качествено споменатата пътека. При ОКР винаги казвам: „Имаш ли окр, ставаш медитатор – доживот!“. Малко по малко предходните стъпки остават назад и практиката остава медитацията.

Успоредно с горната пътека и все повече при качественото преминаване през нея, се работи с характеровите предпоставки. В някои от сесиите в началото и все повече в хода на овладяване на състоянието. Във вашия случай, с орално-мазохистичните елементи, постепенно преобразувани от болна до здрава емпатийност и стабилен център (какъвто сега липсва), граници и себелюбов, излизане от спасяващата от „лошото нещо“ жертва роля, представляваща всъщност изместена проекция на собствената наранена характерова „жертвичка“ в близките.

Евентуално на по-късен етап могат да бъдат включени и констелации, за да бъдат осъзнати и трансформирани „корените“ на характеровата динамика.

Така се работи.

Накратко: медицинска проверка общото състояние – психиатър – мнооого вещ в работата си психотерапевт с редовна лична и групова психотерапия.

В края на краищата, състоянието се оказва ценен мотиватор, тласкащ към дълбоко себепознание, интензивна работа по извличане най-добрите характерови потенциали. Така че, без никакво мрънкане благодарим, вършим си работата и вървим по пътеката си. По-горе я щрихирам.

Изпращам ви спокойно доверие в Живота!

…

Насочвам към статии за натрапливостите и характеровата преработка:

– Естествена Психотерапия при натрапливости: https://orlinbaev.com/…/%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%81…/

– Характерови структури: https://orlinbaev.com/integrativni-paraleli/

– От оралност към здрава емпатия: https://orlinbaev.com/%d0%b7%d0%b4%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0…/

– От садо-мазо към здравословен егоист и алтруист: https://orlinbaev.com/%d0%b7%d0%b4%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0…/

– От ригиден характер към воин: https://orlinbaev.com/%d0%b7%d0%b4%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0…/

…

Статии относно разликите между болнава и здрава емпатия, както и много други, можете да откриете в сайта ми: orlinbaev.com

………………………………………………………………..

Въпрос:

„Здравейте, няма да съм анонимна, защото съм такава и се премам с всички мои слабости. Отработвам си ги доколкото съм дорасла. Нямам и драма, която да споделя с вас. Имам запитване…

Наскоео открих една черта в моя характер, работейки със себе си, а именно надменност като поведение в сферите, които МОГА. Абсолютно осъзнавам, че има сфери, в които нищо не знам като например географията и история(не помня дати и имена). Но има и безброй много други сфери, в които съм лаик: политика, изкуство, спорт, здраве и т.н.

Та какво бих искала да попитам. Гордост и надменност едно и също ли е? Какво стои в основата на това чувство?

За по-голяма яснота, ще дам пример. Казват „Не го приемай лично!“. Това за мен е като да ти напишат рецепта с лекарства, без да ти казват каква ти е болестта…Докато не прочетох, че приемам нещо лично, когато съм съгласна с казаното.

Та от какво е породена надменността, гордостта…бих сложила тук и присмеха над другите, затова, че не знаят и не се интересуват толкова колкото теб? Този присмех е тих, не е агресивен. Пак подчертавам, че осъзнавам тази абсурдност… търся причинта и лекарството да се излекувам.“

Отговор:

Някои разделят гордост от горделивост. На гордостта придават здраво значение на удовлетвореност при заслужено постижение. От друга страна, традиционното влагане в понятието гордост е равнозначно със съвременната семантика на горделивост, високомерие и надменност. Дори гордостта се приема от християнството като „баща“ на всички други грехове, за най-голям грях, от който следват останалите. Така че, въпрос на насищане на едно или друго понятие със социално съглашение за значение е.

За удобство нека приемем разделението между гордост и горделивост и еквивалентността между високомерие, надменност и горделивост.

Когато човек е надменен, високомерен и горделив, или както разговорно точно това се обрисува с „надува се“, това му надуване е над нещо друго невиждано от самия него в себе си. Когато човек е като устойчива характерова динамика надменен/ високомерен, това означава, че дълбоко в собствената му психика стои обезценяване. Че има присъстващи в себе си маладаптивни акцентуации от т.н. патологична характерова организация, функционира през параноидно-шизоидната позиция с типичните за нея механизми разцепване, идеализация, девалвация, отричане, проективна идентификация. Разбира се, често варирането между тази и оцялостяващата позиция (депресивна, по Клайн) също е факт.

Така, напускам изказа на анализата и слизам до популярния. Когато се надуваме и поставяме над другите, дори и да е при реално наше по-голямо познание и умение, ние всъщност проективно-идентифицираме в тях собственото си обезценяване. А то си е наше. Разбирате ли, надменността няма общо със здравата себеоценка. Напротив, признак за дълбоко присъстваща във високомерния човек девалвация е. Тя обаче е отречена през разцепване и автоматично „бърсана“, виждана в другите през високомерието е. При това дори надменникът един вид ограбва присъстващите в другостта добри качества, като ги приписва на себе си, при девалюацията на обекта.

Като цяло, смърди високомерието. На незрялост, на патологична инфантилност. Зад всичките си дори и реално добри умения и годности, емоционално човекът е малко нарцистично бебе, непознаващо себе си, докато светът е виждан през най-атавистичните психични механизми. Както писах и по-горе, не е задължително човекът постоянно да е в такава позиция, а просто да флуктуира между нея и една по-здрава и цялостна.

Как се лекува ли? Психоанализата е добър инструмент в случая. Ведно с житейски трудности, нелеки сривове, напрежения и тежести, чийто налягане позволява практически познанието от анализата да се разшири до едно смирено спукване горделивостта и все по-често гмуркане в дълбините на параноидното обезценяване с едно разширено съзнание, учещо се да удържа и преобразува собствения си вече виждан ад до здраво самообладание и…любов, поставяна на мястото му. Така отричането става на обичайното изтласкване, все по-осъзнавано до потискане, което също смирено се стапя до ясно осъзнаване. Проективната идентификация се превръща в обикновена проекция (прочетете за разликата между двете и за защитните механизми въобще), която също отстъпва на присъствието на любящото осъзнаване в подводния мрак и осветяването му до смислено удовлетворение. Тогава се проектира то, надменността се преобразува до едно братско/ сестринско чувство на искрено възхищение от качествата на другия.

За повече яснота, вижте този материал: https://orlinbaev.com/%d0%be%d0%b1%d0%b5%d0%ba%d1%82%d0…/

……………………………………………………..

Въпрос:

„Здравейте!

Имам една “ драма“ за разнищване и ще съм ви благодарна, ако получа насоки коя от страните е в грешка.

Работя на място, където 98% от състава, е от мъжки пол ( до тук добре) .

По време на работа, ако аз дам предложение или пък не съм съгласна с решение на колега, веднага започвам да бъда нападана, игнорирана и т.н. Но ако с мен има още един човек от мъжки пол и той каже същото, каквото съм казала аз преди минути, то това веднага се приема с охота и се прави.

Често съм нападана, че съм надменна и не като останалите жени, които трябва да си мълчат и да свеждат главица пред българския мъж! Имам чувството, че съм заобиколена от ограничени същества, които са точно такива, защото темите им за разговор са какво да ядат, какво да пият, какви жени да гледат в Тик Ток и т.н., за мен са глупави и с липса на възпитание.

Само да спомена, че опцията за смяна на работата не е валидна, защото не е в частен сектор.

Приемам критики, съвети и прочие.“

Отговор:

Прочетох и ми стана чак странно. Толкова ли тези хора нямат кавалерски дух, толкова ли не им става едно такова мило и драго, жена до тях, да и угодят, да я поглезят дори…? А и собственият ми опит за подобно съотношение от преобладаващо мъже и малко жени колективи, е коренно различен. Всеки от нас с огромна радост е чувал, общувал с малкото жени, зачитал и се е долавяло едно почти рицарско отношение към тях…

И тогава си спомних още нещо… Проявявали сме го, но не към всички. Към повечето. Към тези, които са умеели да излъчват онази женска мекота, чар и есенция, за която ние мъжете мило и драго даваме. Или пък към жените от типа „тя е пич“ – тоест от можещите чудесно да резонират с мъжката психика, а същевременно са т.н. точни момичета. Или комбинация…

Имало е обаче случаи на масово негативно отношение към някоя персона. Въпреки искрените стремежи на мъжете за обмен на екипност, уважение и сърцатост, отговорът и отношението на такава персона постепенно са отблъсквали доброто намерение на мъжете към нея. Какъв отговор, какво поведение и отношение? Ами, че сякаш са глупави, че е над тях, позиция на арогантна себеинфлация, обезценяване на другите, горделивост и свръхкритичност… Някои продължаваха да се опитват да подхождат с добро доста дълго време, но в крайна сметка и те се отказваха… Разбира се, това е просто личният опит на един глуповат мъж с искрен интерес към красивите жени. Във вашия случай със сигурност е различно.

…………………………

Питане:

„Моля за мнение, дали хипнотерапия може да помогне при много сериозни проблеми със съня. Ако да, ще се радвам да споделите контакти на изпитани специалисти в град Варна.“

Отговор:

Безсънието (ако отсъстват хормонални, неврологични и др. физиологични фактори) е връх на тревожен айсберг. Когато тревожността бъде осъзната и трансформирана чрез себепознание и себерегулация, инсомнията бива сведена до поносима и евентуално овладяна. Подходът за справяне е интегрален, като хипнотерапията е част от пъзела на една по-цялостна психотерапия, двигателна активност, медитативна практика, здраво социално включване и житейска реализация. Чакането хипнозата подобно на ксанакс, сякаш е външно механично средство да помогне, е незряла заявка. Като част от един по-обширен био-психо-социаално-духовен подход, е на мястото си.

…………………………………

Орлин Баев, естествен психотерапевт