Да си прекалено фиксиран в търсенето на социалния успех често е компенсация на страховете, че си никой и нямаш сигурност отвътре – искаш да бъдеш видян и да имаш, да се осигуриш отвън. Когато страховете бъдат преработени, нуждата да се проявяваш остава, но вече е стремеж към изливане на потенциал. Източникът вече не е бягане от страх, а е тласкане от творческа мотивация. Тогава обаче се случва нещо интересно. Започваш да виждаш,че да, не можеш да не даваш творчество, ще се взривиш. Но и виждаш, че колкото то е по-качествено, толкова повече тълпата започва да не го разбира и стига само до малцина, резониращи с него. Ако искаш тълпата да разбира, е нужно да приземяваш, да говориш като на деца от детската градина – с притчи, с метафори, иносказателно, образно описателно. Оказва се, че бестселърите не са кой знае с каква стойност, щом могат да бъдат смилани масово. Оказва се и че прекаленият стремеж да се покажеш пред тълпите, освен че е бягство от страх, е като да искаш да бъдеш най-известното дете в детската градина…
Да, потенциалът извира и ако не се дава, ако се подпушва, заблатясва. Да, до известна степен го привеждаме до разбиранията на детско градинското общество. Донякъде само обаче – иначе можем да загубим четенето на Толстой заради гледането на биг брадър. Хорското мнение вече не ни е толкова нужно. Познаваме особеностите на психологията на тълпата – тя не търси ценности, търси шоу. Ако искаме да оставим след себе си бижута обаче, целевата ни група може да включва и по-напредничавите слоеве от тълпата, но като цяло е фокусирана в талантливите, в имащите потенциал, с който да резонират с потенциала ни. Вече не сме така зависими от мнението на стадото, а все повече от мнението на Бога (Дао, Дхарма) !