НИЩО

Разговор от рубрика „Психотерапия онлайн„, форум Порталът към съзнателен живот.

Karat: Здравейте!

Много съм податлив на това да забия в мислите си и да ме откъснат от външния свят. Хубавото е, че умея сам да го забележа, когато се случи. Лошото е, че не знам как точно да прекратя мисловния процес и да се фокусирам отново в сегашния момент и света около мен.. 

В опита си да се върна обратно в реалността, мисловният процес често се невротизира… мисли вече преминават от типа на „Откъсна ли се от мислите вече? Фокусира ли се отново в разговора, който се води? Забеляза ли това/онова, което стана? Внимаваш ли достатъчно добре какво се случва около теб?“ и самият аз ставам свръх съзнателен относно всяко движение на тялото си, на ситуацията, в която се намирам, и се чувствам още по- разсеян и „вдървен“, не на място. 

Или с други думи, получава се така, все едно мисловно искам да се върна в настоящия момент…  получава се alertness, а не awareness.

Когато се опитам да практикувам mindfulness, отново го усещам по- скоро като alertness, наблюдавайки мислите си, тялото си, фоновият шум около мен… 

Като се замисля за моменти, в които съм бил на 100% в настоящия момент, всичко се е случвало подсъзнателно, въобще не съм осъзнавал, че съм бил в настоящия момент… и сега идва трудният момент, в който се забележа, че съм разсеян по някакъв начин, тоест го осъзная.. и се опитам да се върна в настоящия момент, този път обаче съзнателно.. от тук идва проблемът според мен.

Защо е толкова трудно човек да контролира вниманието си? Къде бъркам в подхода си? Или може би коренът е, че тълкувам разсеяността като проблем, който на всяка цена трябва да се премахне? Факт е обаче, че такива моменти доста ми пречат на ефективната комуникация с други хора или пък в ситуации, когато се изисква повишено внимание… 

Ще се радвам да чуя насоки от вас! 

Аз: Подходът да се фокусираш в правенето на нещо моноидеистично (майндфулнес), при много хора води до дхияна, медитация. При теб не. При мен да, но заобиколно и по нелюбим начин. Защо при теб не се получава? Както сам пишеш, пробваш от позицията на егото да контролираш вниманието. Получава се напрегнато усилие и още усилие и още усилие, но от позицията на егото – и толкова. А това усилие е само стъпка при усвояването на медитацията – дхарана, фокусиране. 

Ако останеш там, ако се фиксираш в напрягането на фокусирането, медитацията не се случва. То е като при телесното отпускане. Ако преди него си ходил на фитнес, се получава по-добре. Или ако стегнеш и отпуснеш тялото няколко пъти, релаксацията се получава по-естествено. Но, забележи, ако след стягането, си позволиш да отпуснеш. На изток за този процес привеждат метафората за стрелбата с лък. Ако продължаваш да натягаш тетивата (фокусиране) на лъка (ума), няма как стрелата (възнамеряването) да полети и осъществи качествения скок от концентрация към медитация. Ако не пускаш, просто би продължил да си в alertness и толкова. 

В йога, зен, випасана, махамудра и другите разновидности на процеса, за който говорим, не обясняват как точно прехвърлянето от съсредоточаване в дхияна да се случва, а разчитат на личната емпирия на садхака (практикуващия). Когато човек прави майндфул фокусиране, обикновено съсредоточаването само се уморява, минимизира се и незабележимо преминава в разтвореното, но изцяло съзнателно състояние на медитация (дхияна), при което самосъзнателният център се прехвърля от его вниманието, в цялостната личност, в духа. Осъществява се качествен скок. Дотогава егото се концентрира, пъне се, опитва, фантазира си, но реална, от позицията на целостта (буда природата, същността, Душата и т.н.) самосъзнателност липсва. При много от практикуващите това прехвърляне се случва естествено. При някои, склонни към невротичен свръхконтрол обаче, не. Ето те теб… 

Какво да се прави тогава? Ще споделя опит, точно резониращ с разискваната тема. Както казах, пънещото фокусиране никога не ми е било любимо. Както и съсредоточаването в дишането, походката, тялото, външни обекти или звуци и т.н. Ползвал съм ги и понякога и досега също, но като страничен метод. Вместо това преди време, си поставих за цел да се фокусирам … между мислите, отвъд мислите и мисленето, в самата природа на ума, отвъд всяко разсъждение. В будизма наричат това фокусиране в нищото, шунята (санскр.) Когато самата природа на ума (между мислите) е обектът на осъзнаване, усилието е минимално. Защото парадоксалността на липсата на нещо за захващането на его вниманието бързо обезсилва невротичното свръхусилие.

Поставил си бях това наблюдение като постоянен фокус не само при седящите сесии, а през цялото ежедневие. Умът си е там, действията също, но съсредоточието на умствения вектор е в помненето на шунята, между и над мислите. Отначало е просто едно помнене. Постепенно обаче и все по-често, въпросното качествено прехвърляне на самосъзнателния център в Аза (Селф), започва да се случва все по-постоянно. Тогава можеш да наблюдаваш (кой наблюдава тогава?) как вниманието на ума се съсредоточава между мислите, но знаеш, че ти не си вниманието, не си ума, не си тялото и емоциите под наблюдението. Себе си си. От тази позиция започва да се ражда едно обемащо, широко литване в пространство на любяща мъдрост, протича свободата на творческия потенциал активно. Появява се ясно осъзнаване за свързаност с всичко, за неслучайност/ синхроничност, за защита и доверие в законите и мъдростта на Битието/ Дхарма/ Бога. 

Въпросното фокусиране в шунята не е просто техника – цялостно преживяване е. Постави си за цел да бъдеш между и над мислите, докато в същото време живееш живота си, осъзнаваш протичащите когниции, нужни в ежедневието,в работата и общуването, но знаеш и преживяваш, че не си тях. Нищо, съдържащо всичко!

Вашият коментар