От темата „Злоба, завист и критика към хората“:
Dominion:
„Здравейте. Понеже напоследък доста мисля по-този въпрос и реших направо да споделя тук.
Орлин Баев е писал тук в темите не веднъж (както и в една от статиите си), че криенето на социофобията от хората и нейното отричане, единствено спомага за нейното поддържане или с други думи, социофобика за да се освободи окончателно от тревожността и страховете си, трябва да говори за тях без да се притеснява и без да му пука от това какво ще си помислят другите. За това и я споделих с няколко човека, други разбраха от тях и така се каже вече на доста хора им е известно, че я имам. Проблема ми обаче е, че повечето го приемат по друг начин, едва ли не като възможност да се възползват от това.
Да вземем пример за историята, която ви разказах в първия си пост, за момчето, към което имах злоба и завист (умишлено казвам имах в минало време защото като се замисля вече не съм толкова озлобен към него, просто защотото този проблем е нищо пред тези, които имам сега да решавам)…Та да на него му споделих за проблема си и да кажем, че той го приеме като възможност да се възползва от това, възможност за манипулация, едва ли не да си каже „що не съм знаел по-рано, сега му знам слабите места“. Разбира се, не казвам, че мисли по този начин, просто както казах давам пример. И тук идва въпроса-по-този начин човек със социофобоя, не предоставя ли наистина възможност на другите за манипулация, ето разбрал, какъв му е проблема на този, опа влиза в нета и чете какво е социофобия и вижда какви са механизмите й, лол страх от отхвърляне, търсене на одобрение??!И започва да си прави експерименти, „я сега да го накарам този да ми свърши една работа, знам че няма да ми откаже, сигурен съм, нали го е страх да ми откаже“ г/д повечето хора, гледат по този начин, като прочетат за симптомите на социална тревожност и всичко приемат в буквалния смисъл. А всъщност напълно „еднакви“ случаи няма, всеки случай е индивидуален и всеки си го преживява по различен начин. На мен не ми е основно това проблема, нека напъват, нека си мислят каквото искат по-въпроса, проблема е, че не мога да бъда с някой хора в същите отношения, че сега хора, на които споделих за проблема си, вече се държат по-друг начин с мен или ако мога да се изразя по-точно, ме гледат под тази светлина на тревожността, всички изводи, които си правят за мен е на базата на…социалната тревожност. А не бих искал да е така. Искам да бъдем в отношения, както си бяхме преди да разберат за проблема ми. А и честно казано, хора на които споделих и очаквах да ме разберат, го приеха по-съвсем друг начин, дори съжалявам, че го споделих на някои хора. Пак казвам, не ме е яд, толкова, че въобще знаят за проблема ми, а че това до голяма степен повлия на отношенията ни, защото така да се каже приятели са ми и съм прекарал доста време с тях и изведнъж сега изведнъж са разбрали някой неща за мен и всичко отива на кино. На мен ми изглежда поне така. И ако трябва да съм честен, наистина щях да съм по-добре ако имаше някой, с който да си споделя повече по този проблем, някой, на когото да споделя какво чувствам и преживявам и да ме разбере истински, адски гадно ми е, че няма с кого, този форум ми е единственото място, където мога да си изливам всичко, да се разкривам, защото все пак тук отговарят психотерапевти и още повече хора, които са преживявали тези неща, но едно е в интернет, съвсем друго е на живо, с човек, който очи в очи мога да говоря по този проблем без да се притеснявам, че ще ме обяви за луд, психопат, изперкал и че дрънкам някакви глупости…Защото истината е, че ако покажа тази тема на някой от обкръжението ми, изводът му ще е един – че съм луд, а всъщност аз просто споделям какво мисля и чувствам наистина…и единствената ми цел, с която пиша тук е да се справя с проблема си, да намеря пътя и най-накрая да си живея живота без никакви притеснения. С това искам искам да кажа, че тази злоба и критика към хората няма нищо общо с тях, това, че този или онзи е по-добър от мен в едно или друго нещо, ок нека. Но аз нямам за цел да променя този факт, нямам намерения да опитвам да го сваля от горе и аз да се кача над него, напротив, искам просто да се справя с мойте чувства спрямо тези неща, да променя начина, по който ги приемам и реагирам на тях, ето това ми се искаше да разберат хората. И да, ясно е, че не може всички хора ме разберат по-начина, който очаквам, но все пак щеше да е хубаво да намеря някой от когото да срещна някаква подкрепа и разбиране. Да знам, че ще ми кажете, че е най-важно човек сам да се подкрепя и да се оправя във всичко, но всеки човек знае, че е много по-лесно когато все пак има някого до себе си..някого, с когото да сподели болката си, да сподели преживяванията, мислите и чувствата си…Не съм вярвал, че ще го кажа, но за пръв път в живота си се чувствам толкова самотен ;((.Чувствам се толкова празен от вътре, като някаква мъртва плът, чувствам, че съм изгубил всичко и всички, че ако умра, ще е сякаш на никого няма да му пука за това, чувствам, че всеки се дистанцира максимално от мен все едно, че съм някаква измет…е добре кажете ми как да се мотивира човек при такова положение, за какво да се боря??Дори и да си поставя някакви цели, дори да изглеждат достижими, чувствам, че не си струва да ги постигам, чувствам, че няма никаква причина да живея, за какво? Не успях да си изживея детството пълноценно, нито тинейджърските години…Имах период в който някак си бях започнал да се съвземам, да си градя приятелства и да бъда способен да се сближавам повече с хората, но сега имам чувството, че този период си отива. Имам чувството, че след 50 години ще умра и няма да съм оставил нищо след себе си…“
Аз:
Не си спомням за социофобията да съм писал да се тръби: „Страх ме е какво ще кажеш за мен, страхливо потискам страха си и затова го проектирам в теб в злобничка проекция…“ …Писал съм за споделяне за заекването – то няма как и да се скрие и колкото повече се крие, е по-силно. Донякъде такава откровеност важи и за п. а. – колкото повече я криеш, я потискаш и пред себе си и другите и така я засилваш. Това обаче не означава хистерично тръбене, а просто искреност, докато се отработва смелостта. За социалното тревожно р-во наистина не си спомням да съм говорил такова нещо. Там пътеката е ясна – промяна в мисленето, връзка с реалността, хипнотерапия, много работа през тялото, поведенчески експерименти, групи, изяви, говорене и още и още промяна на мисленето, при вътрешно общуване със страха и преобразуването му. Ако за социофобия съм писал, че е нужно да се тръби, кажи къде, за да видя какво имаш предвид… А и дали винаги е социофобия, или по-изявени характерови акцентуации (личностови разстройства), това е работа на терапевта ти. Някои могат да се справят и сами, макар да е по-дълго. Ти обаче очевидно изкривяваш силно нещата, пречупваш, нагаждаш несвързано с подходящата терапевтична посока. Затова или имаш да се моташ още много години сам, или с терапевт да промениш нещата. Избори!
При социофобията се изисква пълна разкритост в терапевтична среда, освен пред терапевта, в груповата работа. Но, това е защитена, терапевтична среда. А в живота се споделя така изцяло откровено само на единици, на истински доверени, сърцати и добри приятели. Не можеш да очакваш всички да се съобразяват с комплексираността ти. Работиш си по преодоляването ѝ и толкоз. Страхливостта се чувства дори да не говориш за нея, но не от всеки, не изцяло, не постоянно – не си прозрачен. Работи с психотерапевт!
Dominion:
„Може ли да ми обясните какво точно имате предвид под думата „тръби“?
Да, не сте писал конкретно за социофобията, но сте го писал в статията за п. р. и конкретно говоря за този страх от загуба на контрола и мнението на хората, в който пишете, че заявявайки паническите си атаки без да ги крием стопяваме страха от мнението на другите, а паник атаките в някой случаи се явяват „връхна точка“/следствие от натрупана тревожност, социална тревожност…Нека аз напиша какво точно съм разбрал, пък вие ще коригирате там където не съм разбрал правилно
Вие ми препоръчахте освен прочитането на целия Ви раздел за социофобията, така и раздела за п. р и г. т. Ок, аз си направих следния извод:
В статията си за п. р вие описвате видовете страхове. В тях попада и „страх от загуба на контрола и мнението на хората“. Ок статията е за паническите атаки, но този вид страх е свързан именно с моя проблем |социофобия-страх „какво ще кажат хората“ и отдолу давате описание на този страх и следователно, подход към него |да го приемем, че е част от нас, да спрем борбата, бягството и неговото отричане|, освен вътрешно да спрем да се борим/бягаме от него, аз под това разбирам съответно и да спрем да го крием/отричаме, а това означава да именно хората да знаят какво става с теб и въпреки това да не се притесняваме, да ти го натякват понякога, но без да се притесняваме да го обсъждаме, ако човек има панически атаки стимулирани от страха „какво ще кажат хората“, това би значело че въпросния човек има социална тревожност, защотото ако човек го нямаше този страх, щеше ли да я има?Аз лично го разбирам по този начин. И щом при паническите атаки подхода е тяхното изкарване на бял свят, пред обществото следователно с това изкарваме на бял свят и социалната тревожност, нали целта е да обясним на хората че имаме п. а и да обясним механизма й, да разкажем какво представлява за да бъдат наясно наистина какво се случва с един човек, преживяващ п. а. Е в моя случай нямам п. а.(всъщност да бъда честен съм имал, но рядко те не представляват чак такъв проблем за мен, щом не съм споменавал за тях, основноя проблем е самата тревожност, която изпитвам), но страха от мнението на хората си съществува в подсъзнанието ми или по-точно казано:
страха е стимул на тревожността, а про случай на на тревожност+ п. а, самата натрупана тревожност вече от време прераства в п. а…нали така, не бъркам? Та искам да кажа, че какъвто и да беше вида на страха ми, към всички се подхожда по един начин -приемане, спиране на борба, бягство, отричане, така ли е? Значи някъде съм направил някаква смесица между п. а и социалната тревожност или някакво друго объркване, не знам, обяснете ми по подробно, защото от горния ви пост не можах да си направя извод на 100%.
Значи, да разбирам ли, че това, че съм започнал публично да говоря за социофобията е било грешно?И все пак как бихте ме посъветвали да подхождам от тук нататък, спрямо хората, които знаят за нея?Още повече към манипулаторчетата?
Др. Първанов, за да си спестя няколко реда писане ще ви питам, правейки следната аналогия: Ако коня ми изглежда като прасе, значи действително е кон, така ли да ви разбирам?
П. с: след тези постове осъзнах нещо, че наистина има неща, които съм мислел, че разбирам, а всъщност не е така, а просто ги пишех за да се нагодя към правилна терапевтична посока, както написа Орлин (надявам се че съм го разтълкувал правилно) и реших, че трябва да напиша разбиранията си, дори те да противоречат на вашите като терапевтични такива, само така бихте могли да ме коригирате и тогава наистина да разбера за какво иде реч, а такива разбирания, имам доста и по-късно ще ги напиша, когато имам повече време.“
Аз:
Супер е, че пишеш и ти благодаря за това.
За страхуването от мнението на людете, паническото и социалното тревожно р-ва. Разлика има, при това значителна – при психичните механизми, подежащия характер, в терапевтичния подход, включително за въпросното „тръбене“. Пояснявам за него по-долу.
Да, при пароксизмалните п. а., присъстващи в паническото разстройство, е възможно да съществуват базисни вярвания, свързани с мнението на другите, пораждащи тревожност. Както писах и в предния постинг, разлика обаче има. При п. р. страхът от мнението на другите може да го има в една или друга степен, но не е основен. При това състояние е възможна известна откритост в социална среда относно преживяванията, което спомага премахването на механизма на изтласкване и бягане от паниката и по-бързото и преодоляване. Като цяло, тук справянето е много по-бързо. При това, като казвам, известна откритост, това в никакъв случай не означава постоянно засмукване на вниманието, което вече клони към хистерични вторични печалби.
При социалния страх: понякога е просто срамежливост, която се преодолява бързо. Но, социофобия е, когато започва да пречи на общуването все по-силно. Тук и справянето изисква упорити, ежедневни и постъпателни усилия. Докато при паническотто разстройство често една промяна в отношението решава всичко. Ако срамежливият въпреки срама си може да завърже и поддържа разговор, то на социофобика комуникацията му е много трудна и тревожността ограничава общуването му силно. Но той все пак прави разлика между реалността и илюзорността на страховете си. Когато това метакогнитивно осъзнаване липсва, а човекът вярва, че страховете му са реалност, се влиза в зоната на личностовите разстройства – избягващо, параноидно и т. н. Тоест, имаме градация. Освен това, при социофобията имаме ситуативно покачване на тревожността при общуване, не и пароксизмални п. а. Изводът: това, че при паническото разстройство имаме известни страхове от мнението на хората, не прави нито психодинамиката му, нито подхода за справяне същия, като при социално тревожното разстройство. Ако без да искаме разменяме взаимозаменяемо разбирането си за психичните наличности и подход при двете, правим логическата грешка непозволено обръщане: „Всички хлебарки са жители на тази планета, следователно всички земляни са хлебарки.“…
Както вече писах в предния постинг – при социалната тревожност, поне в началото на справянето има нужда от избирателност при споделянето – само на доверени, наистина добри приятели, както и в терапевтична среда. Това е така, тъй като човекът още не е готов да понесе закономерните реакции на хората от по-широкия кръг, на които е споделил. А те могат да са всякакви – от състрадание, през съжаление (което е съвсем различно от първото), неутралност, до явна злоупотреба и ползване на споделеното за нараняване на споделилия. Хората са всякакви и въобще не са длъжни да се съобразяват със страховете на социофобика. При избягващото личностово разстройствоа страхуването е много по-силно – съответно при него се започва по-отдалеч, докато вече наличната самосъзнателност (метакогниция) го сведе до обикновена социална тревожност. В хода на преодоляване на социофобията, базисните тревожни вярвания биват преобразувани все повече. Тогава степента на откритост и споделяне пропорционално нараства – защото човекът от една страна вече знае преживелищно, че огромната част от страховете му са си негови, а хората като цяло са далеч по-приемащи, а от друга страна, развиваното себезаявяване води до все по-дълбоко самоприемане (и обратно), при което все по-малко „пука“ за реакцията на другия, била тя и негативна. Когато така психотерапевтичната работа продължи, дори са правени и изпълнявани дизайни на поведенчески експерименти по умишлено излагане – за да се провокират в още по-цялостна степен въпросните базисни вярвания и се преобразуват през развитата самосъзнателност, смелост и методи. Колкото човекът е по-смел и искрен със себе си, става по-открит и към света, като все по-малко се впечатлява от това дали го харесват и приемат или пък някой не го одобрява и мрази. Защото самият той се приема и живее собствения си живот силно. Естествена градация е тази разкритост.