Дипломната работа представя „Естествената психотерапия“ като интегративна, холистична терапевтична система, чиято цел е възстановяване на вътрешната хармония на човека чрез едновременно ангажиране с и работа по биологичните, психичните, социалните и духовните му измерения като човек.
В основата на метода стоят три ценностни принципа – любов (безусловно приемане и емпатия, които намаляват страха чрез активиране на невробиологични мозъчни механизми), мъдрост (цялостно, многопластово разбиране за човешката природа и потенциал и ролята на симптомите като „уроци“) и истина (способността на клиента да се изправи пред собствената си уязвимост и да приеме реалността на вътрешните си преживявания, за да се освободи и да живее свободно). Тези принципи не са само теоретична рамка, а се въплъщават през всички терапевтични техники и методи, които Естествената психотерапия интегрира от водещите парадигми: когнитивно-поведенческа терапия, психодинамични направления, хипноза, психотелесна психотерапия, медитация и майндфулнес, хуманистичен и трансперсонален подход, както и генерационна терапия.

Терапевтичният процес включва две взаимно допълващи се „оси“ (вектора):
– диалектичният вектор (умозрителен, дългосрочен), където се работи чрез анализ, когнитивно реструктуриране и психодинамична интерпретация, за да развие метакогниция и осъзнато отношение към собствения характер и неговите базисни вярвания.
– дидактичният вектор (бърз, преживелищен), който използва директно излагане на тревожни или болезнени преживявания (психотелесни опити, хипноза, медитация, ролеви игри и др.), за да „десензитизира“ клиента спрямо симптомите, да разкрива и преработва травмата чрез промяна на преживяването спрямо стимулът, който причинява дискомфортни симптоми, негативни афекти и води до нездравословни поведения.

Основна идея за школата е, че симптомите не са враждебни явления, които трябва да се елиминират, а послания от дълбоките пластове на личността и че те предоставят „пътека“ към нерешени травми, дисфункционални убеждения и незадоволени човешки нужди (любов, сигурност, смисъл).
Всяко приложение следва приблизително следните стъпки: (1) създаване на метакогнитивно наблюдение, (2) трансформиране на автоматичните модели за избягване или борба в готовност за учене, (3) приемане и опознаване на симптомите като „глас“ на травмата и незадоволените потребности, (4) преживелищно „изцеление“ чрез психотелесни, трансови, медитативни практики и опити, (5) задоволяване на незадоволените базисни нужди по здравословен начин.
Методологията е илюстрирана с конкретни алгоритми за различни състояния.

Естествената психотерапия не просто обединява техники от различни школи, а синтезира тяхната дълбока логика в цялостна система, чиято ефективност се дължи на паралелната и последователна работа по всички ключови аспекти на човешкото същество. Резултатът е трайно преобразуване на невротичните модели и характерови защитни механизми, израстване към автономия и вътрешно доверие, както и дългосрочно укрепване на психичното здраве – не чрез елиминиране на симптомите, а чрез интегрално учене, придобиване на нов опит и преживявания, които са в синхронизиран с принципите на любовта, мъдростта и истината.

Увод

В съвременната клинична и научна психологическа и психотерапевтична литература се наблюдава стремеж към интегративни подходи, които да надграждат традиционните психотерапевтични школи и да предлагат по-цялостен поглед върху човешката психика. Все повече специалисти подчертават, че за постигане на дълготрайна промяна е необходимо да се работи едновременно върху биологичните, психичните, социалните и дори духовните измерения на личността. В този контекст Естествената психотерапия заявява своята оригиналност като холистична система, която синтезира най-значимите постижения на когнитивно-поведенческата, психодинамичната, хипнотичната и психотелесната терапия, обогатени с елементи от медитацията, трансперсоналния подход и генерационната работа. Целта ѝ не е да премахне симптомите, а да ги разчете като „послания“ за дълбоки вътрешни конфликти, незадоволени човешки нужди и непреработени (не смлени) травматични преживявания, чрез които да достигне до източника на неадаптивните модели и да ги използва за растеж, за да се реализира в по-голяма степен потенциала на човека, да живее свободно и в по-голям синхрон спрямо основните принципи на живота (които Естествената психотерапия също изповядва).
Съответно в основата на Естествената психотерапия лежат тези три централни ценности – любов, мъдрост и истина, които не са абстрактни понятия, а въплътени практически инструменти в терапевтичния процес. Любовта се проявява като безусловно приемане и емпатия, създаваща сигурна рамка за клиента; мъдростта – като способност за холистичен и многопластов поглед към човешката същност и функцията на симптомите; а истината – като готовност за искрена, директна среща с вътрешната уязвимост и автентичното преживяване на момента. В следващите глави ще бъде разгледана подробно теоретичната основа на метода, ще бъдат представени двата взаимно допълващи се вектора – диалектичният (аналитичен, когнитивно-реструктуриращ) и дидактичният (преживелищен), както и конкретните алгоритми за приложение при често срещани психични разстройства. Чрез този увод се очертава визията за човек, способен едновременно да мисли, чувства и действа в хармония със себе си и с околния свят, а Естествената психотерапия се явява пътят, който свързва научния подход с дълбокото духовно преживяване, необходими за устойчиво психично здраве.

Какво представлява Естествената психотерапия?

Естествената психотерапия е интегративен подход към лечението на човешката психика и душа, чиято цел е да възстанови вътрешната хармония и равновесие на човека между физическо, социално, емоционално и духовно спрямо изконни човешки принципи и ценности заложени у всеки човек.
От гледна точка на историчност Естествената психотерапия като модалност и учредяване е нова, но базата ѝ е дълбоко вкоренена в основите не само на водещите терапевтични направления/школи/методи, но също така се основава на човечността и изконните човешки ценности (любов, мъдрост, свобода) и от тази гледна точка Естествената психотерапия винаги е съществувала макар и не в точно този систематизиран вид интегриращ всички основни психотерапевтични модалности.

Какво третира психотерапията по принцип и с какво се занимава в частност Естествената психотерапия

Психотерапията по принцип се занимава с всякакви психо-емоционално-душевна-ментална проблематика, която смущава човека и пречи на функционирането му или на реализирането на по-големия му потенциал. Ще ги представя в реда на честота на поява в психотерапевтичната работа от по-чести към по-рядко срещани случаи:
– невротични разстройства – всички тревожни разстройства (фобии, паническо, генерализирана тревожност, социофобия, хипохондрия, обсесивно-компулсивно разстройство, посттравматично стресово разстройство и комплексният му вариант); безсъние; сексуални разстройства; хранителни разстройства; разстройства на настроението (депресия, биполярно афективно разстройство); зависимости от всякакъв тип;
– хора с повишена базисна невротичност, но без развита симптоматика на конкретно разстройство;
– здрави личности, които искат да се опознаят по-добре и да променят някои малки характерови особености, да се научат да овладяват стреса, напрежението и телеснтие си реакции, да разширяват съзнанието си и прочие;
– разстройства на личностовото функциониране (гранично функциониране) – личностовите разстройства като нозологична единица;
– психози в ремисия, където работата е в посока подкрепа, социализация и съответно изграждане или възвръщане на социалните умения.
Съответно и Естествената психотерапия се занимава с всички тези състояния и разстройства.

Целта на Естествената психотерапия

Целта на Естествената психотерапия е да даде повече свобода на човека – освобождаване от оковите на несъзнаваните ограничаващите и негативни себеотносни вярвания и емоции на страха, вината, срама, гнева, тъгата чрез преработката им, което кореспондира на емоционално-когнитивно надрастване. Постигане на състояние на дълбоко доверие в живота и самият себе си, при което човекът увеличава способността си за свързване със селфът/душата си и с останалите хора, при което започва да преживява повече любов, радост, свързаност и щастие, както и да живее живота си решителност и смело – да следва точно неговите житейски цели и път, а не такива наложени отвън (от родителите, общество, приятели и връстници). Така той става творец, който твори, тоест живее собственият си живот и върви собственият си път, а не начертаният от някой друг.

Накратко казано целта на Естествената психотерапия е да подпомогне придвижването на психичния процес на клиента от дисфункционален към здравословен. Дисфункционалното функциониране може да е вариации/степени на невротично (каквито най-често са случаите), по-рядко – разстройство на личностовото функциониране – гранично функциониране по Ото Кернберг индикиращо нестабилна идентичност; интензивни емоции, които човекът не може да овладява; склонност към примитивни защитни механизми като разцепване, отричане, проективна идентификация и прилежащите им поведенчески прояви (Kernberg, 1985)¹, а още по-рядко – психотично, с което Естествената психотерапия не работи директно, а само, когато в ремисия вследствие на употребата на психофармация (работещи медикаменти), които да оберат негативните и позитивните симптоми на състоянието, за да може след това да се работи терапевтично като в тези случаи се работи леко, подкрепящо, поддържащо, а не интензивно както при неврозите.

Качества на Естествената психотерапия:

Естествената психотерапия е интегрална, иновативна, творческа, обемаща, а не изключваща и отричаща останалите терапевтични модалности, терапевтична система. Освен интегралността ѝ – другите най-важни качества са прагматичността и ефективността ѝ, които я правят работеща. Тя се постига чрез взаимното съчетаване на два вектора – диалектичен и дидактичен, които ще бъдат обширно обяснени малко по-напред в текста.

Иновативност на Естествената психотерапия

Иновативността на Естествената психотерапия е в интегрирането на множество съществуващи психотерапевтични модалности/парадигми в интегрално цяло, което надхвърля качествено сумата от отделните му части, а също и че го прави изключително майсторски и елегантно чрез динамично съчетаването на отделни методи и техники от различните модалности в общ метод/техника според конкретните нужди на клиента (случаят и особеностите му). Конкретни примери за това ще има в частта с методологията на Естествената психотерапия.

Холистичност и интегралност в Естествената Психотерапия

Разликата между интегралност и еклектика в Естествената психотерапия:
Изключително важна е разликата между интегралност/холистичност и еклектика. Въпреки че на пръв поглед двете изглеждат сходни, защото включват комбиниране на различни елементи (идейни направления, психотерапевтични школи и методи), то има съществена разлика:
При еклектиката липсва и няма необходимост от дълбока вътрешна логика, която да свързва всички елементи в една цялостна система, а те се комбинират на базата на практичност, удобство и полезност. Тоест най-често представлява произволно, лишено от цялостна логика и различно от хармонична интегралност съчетаване на методи от различни парадигми, чийто школи често си противоречат било то повърхностно или дълбоко.
Конкретно в терапията това означава един специалист да използва например когнитивни техники за справяне с тревожността, но в някои определени случаи – да включи и психоанализа или медитация и майндфулнес, или концепции от хуманистичната психология, но без да присъства дълбоко разбиране за оформянето на цялостна картина от тези отделни парченца от пъзела произхождащо от базисни психични наличности, при което те си остават просто отделни, малки, разпокъсани парченца от една голяма картина.
От една страна е добре, че специалистите се насочват към използването на повече от една парадигма и различни методи от тези на първоначалната психотерапевтична школа, но от друга страна, когато в ума на психотерапевта отсъства дълбокото разбиране и интеграцията им в единно цяло, то при това положение няма как психотерапевтичният процес е да е максимално ефективен. А също така и би било трудно до невъзможно за самият клиент да се ориентира и да разбере принципът на психотерапията и да го прилага самостоятелно (тоест да интернализира процеса на психотерапия в автотерапия, за да може в някакъв бъдещ момент да няма нужда от психотерапия и да си живее живота свободно, смело и спокойно). От тази гледна точка – въпреки че еклектичният подход може да е по-ефективен от използването на методите на само една парадигма – то той все още е неоптимален от гледна точка на интегралния подход.

От друга страна при интегралния подход целта е образуването на гещалт – обединяване на различните елементи в единна система (единство), отчитайки дълбоката им взаимосвързаност в цялостна структура. Този подход не просто събира различни части, а ги свързва в по-голяма, обща картина, която се различава от отделните си части, защото надхвърля сумата им, тоест синтезиране на съществуващите източници в по-голяма система като следствие от виждането под повърхността и дълбокото им разбиране.
Например осъзнаването на аналогичността/сходството/приликата (структурната и функционалната аналогия) между следните понятия и процеси:

1) интроекти в някои аналитични школи; комплекси в други аналитични школи; базисни вярвания/когнитивни схеми в когнитивните направления; програми в хипнотерапията; модели в НЛП; базисни концепции в позитивната психотерапия; вътрешни части в модела на вътрешните семейни системи;

2) анализ за произхода на проблема на клиента:
– в когнитивно-поведенческата терапия – рационален анализ и идентифициране на дисфункционални убеждения/вярвания и автоматични мисли и правила;
– в психоанализата – откриване и интерпретиране на несъзнавани фантазии, вътрешни конфликти и динамики чрез асоциации, сънища и анализ на съдържанието на симптомите;
– в схема терапията идентифициране на маладаптивни схеми и режими;
– в екзистенциалните направления – осъзнаване на ценностни конфликти и екзистенциални дилеми и задачи, както и неавтентични избори;
– в модел на вътрешните семейни системи (Internal Family Systems) – идентифициране на различните вътрешни части (защитни – управители; наранени – изгнаници; компенсационни – пожарникари);

3) осъществяване на терапевтична трансформация:
– в когнитивната терапия – промяна на маладаптивни когниции в по-полезни/адаптивни и по-истинни/валидни чрез когнитивно реструктуриране;
– в схема терапията – преобразуване на когнитивните схеми и режими преживелищно;
– в психоанализата – осъзнаване/инсайт, работа със съпротивите и преноса, интеграция на несъзнаваните конфликти чрез анализ и интерпретации;
– в поведенческата терапия – промяна на поведението (посрещане вместо избягване; реагиране по различен начин вместо обичайният);
– психотелесна терапия (неорайхианска) – преобразуване на вярвания през тялото чрез освобождаване/разблокиране на телесни блокажи/мускулни брони, които носят/са свързани с емоции и вярвания чрез дишане, движение и изразяване;
– хипнотерапия и НЛП – заместване на дезадаптивни програми/модели в подсъзнанието в състояние на транс чрез визуализация и внушение;
– в екзистенциални – преосмисляне на изборите, приемане на даденостите на човешкото съществуване и намиране или придаване на смисъл на случващото се (най-често личното страдание) чрез екзистенциален избор;
– в хуманистичните – преобразуване на негативните вярвания чрез терапевтичната връзка и безусловното приемане и положително отношение на терапевта към клиента;
– интеграция на разцепени вътрешни обекти (обектни отношения/Клайнианска психоанализа);
– в модел на вътрешните семейни системи – трансформиране на маладаптивните когниции и модели/навици, тоест неадаптивно действащите части – защитни, компенсационни и наранени чрез връзка, диалог и преработката им от цялостния Аз/Селфът.

Това, което се вижда е, че различните направления засягат/захващат 1) едни и същи ИЛИ 2) частично припокриващи се или 3) отделни, но свързани измерения или променливи/аспекти на човешките психични наличности, човешкия организъм и функционирането му, тоест всички направления се фокусират върху малко или много различни ключови за терапевтичната работа аспекти/измерения.
Например:
1) от една страна/подход/аспект/начин: психоаналитичните направления работят през и постулират, че осъзнаването/инсайта защо човек се чувства и мисли по определен начин – трансформира наличностите му и вътрешните му преживявания.
2) от друга страна: когнитивната терапия работи за промяна на чувствата/преживяването чрез промяна на мислите.
3) трети подход: преживелищните и телесно ориентираните подходи (психотелесна аналитична терапия, хипнотерапия, психодрама и т.н.) използват обратната посока/модел – че промяната на чувстват и преживяването води до промяна в мисленето.
4) четвърти аспект: поведенческата терапия пък работи през промяна на поведението, което да доведе до промяна И на мислите И чувствата/преживяването (със забележката, че поведенческата терапия е и преживелищна, както и преживелищните терапии от 3-та подточка са в известен смисъл поведенчески, но съм ги разделил условно, както традиционно се разделят, въпреки че по мое мнение това разделение е повърхностно, както аргументира самата дипломната работа в тази ѝ част, а и изобщо).
5) пети подход: хуманистичните терапии (екзистенциалната, клиент-центрираната терапия на Карл Роджърс, гещалт терапията) работят чрез създаване на автентична, приемаща и емпатийна връзка в терапевтичния процес, като постулират, че условията на тази връзка сами по себе си водят до самоактуализация и трансформация на човека.
6) шести подход: трансперсоналната и духовно ориентираната психотерапия работи през разширяване на съзнанието и трансцендиране/надхвърляне на личностното его, като постулира, че достъпът до преживяването на нещо по-голямо от себе си (свързаност, смисъл, трансцендентна реалност или вътрешна същност) води до дълбока трансформация на мисли, чувства и поведение.
7) седма страна/аспект/подход: системната и фамилна терапия работи чрез промяна на комуникациите и релациите (отношенията, ролите и взаимодействията) в системата (семейство, група), като се предполага, че промяната на контекста и взаимодействията води до индивидуална промяна в мисленето, чувстването и поведението.

Всъщност истината е, че и седемте подхода/посоки на движение са истинни и валидни и работят като всеки от тях работи в различна степен при различните хора.
Тук може да възникне въпросът защо изобщо има нужда от интегриране на всички тези методи, не може ли да се ползва един метод или в краен случай два или три щом и без това те са свързани?
Всъщност причините са чисто практични и прагматични – да се използва само едно от тях е сякаш да имаш седем лоста/бутона за терапевтична промяна, които да натискаш, но да използваш само един от тях – очевидно няма как това да е максимално ефективно.
Докато от друга страна, ако психотерапевтът има цялостно разбиране – заедно с клиента могат да използват и натискат няколко/всички бутони/лостове за промяна (да работят и по множество от седемте направления/посоки едновременно).
Когато се работи по всички ключови посоки/аспекти/вектора (вместо само по един) – по този начин неизменно се повишава ефикасността и многократно се ускорява процесът на психотерапевтична работа.
Освен това всеки подход работи с различна степен на ефективност в РАЗЛИЧНИТЕ ЕТАПИ ОТ ТЕРАПЕВТИЧНИЯ ПРОЦЕС (а също и В РАЗЛИЧНИТЕ ЕТАПИ ОТ ЖИВОТА НА КЛИЕНТА), така че владеенето на множество подходи в рамките на дълбоко разбиране на взаимосвързаността, надграждането и допълването им един друг (интегралност) дава невероятна гъвкавост, а от там и ефективност в психотерапевтичната работа както с всеки отделен клиент, така и с различните клиенти.

Накратко казано интегралността в терапията означава специалистът да използва множество модалности, подходи и техники, но не произволно (сякаш вади каквото му дойде от торбата с методи), а планирано и целенасочено. За целта е нужно да познава и разбира добре различните парадигми не само по отношение на техники и методи, но и по отношение на произхода на психопатологиите – когнитивен модел; психодинамичен (психоаналитичен) модел; неврологична и биологична база за развитието им. Тогава е възможно дори повърхностно/привидно противоречащи си направления (поведенческа терапия и психоанализа; краткосрочни терапии и дългосрочни терапии и прочие) да бъдат съчетавани интегрално в цялостен метод за терапевтична промяна, който да е ефективен.
Например:
1) започване с аналитична работа първите сесии, за да се разбере в дълбочина причината за симптоматиката на клиента, неговата индивидуална психодинамика и характер, ранните му години и влиянието им и как те допринасят за оформянето на характера и образуването на симптомите, както и накъде го водят симптомите (по какъв начин Селфът му се опитва да му даде сигнали да се хармонизира с базисните принципи на живота и човечността).
2) използване на дихателни и психофизически упражнения, както и на техники за релаксация от различни системи за развитие на съзнанието за регулиране на нервната система.
3) използване на медитация, за развиване на способността на клиента да разпознава собствените си автоматизирани модели на мислене, реакции/поведение, емоционалния реакции (увеличаването на метакогнитивния капацитет).
4) пристъпване към когнитивна работа по реструктурирането на ирационалните, негативни убеждения, емоции, чувства и мисли.
5) при положение, че вече е налично известно когнитивно разбиране -> преминаване към директна работа с несъзнаваното и промяна на дълбоко вкоренените модели (на мислене, чувстване и поведение) чрез преживелищни методи като от направленията на психотелесна психотерапия; поведенческа психотерапия; хипнотерапия и други.

Това е само кратък пример, както и самите формулирани стъпки са илюстрация, а не задължително следвани в последователен ред, а често дори практикувани паралелно. По-изчерпателни примери и вариации ще бъдат подробно разгърнати и разгледани в същинската част на тази дипломна работа. Идеята тук е да се види ясната логическа последователност в стъпките базирана на разбиране и разпознатите необходимости и коригирането им в течение на психотерапевтичната работа.

По този начин терапевтичните модалности в рамките на Естествената Психотерапия оформят интегрална сплав, която оформя нова терапевтична система, от която въпросните градивни блокове са част, но тя съществено ги надхвърля в по-ефективен метод.

По-нататък във втората половина на дипломната работа ще дам примери за интегрално съчетаване на различните направления и техните методи и техники.

Подход на Естествената психотерапия: био-психо-социо-духовен подход

Подходът на Естествената психотерапия включва не само психологическия аспект, но също така и социалният, биологичният и духовният, тъй като хората сме сложни и многоизмерни същества и не сме само биология, а и психика, която донякъде може да повлиява биологията (например плацебо ефект; способността да активираме стресовият отговор в тялото си само чрез мисли; способността да поддържаме генерализирана тревожност без непосредствена заплаха; способността да променяме настроението си чрез промяна на преживяванията и интерпретацията ни и прочие); но също така сме и социални същества, тоест ако всичко с биологията и психиката ни е наред, но бъдем поставени в изолация – отново няма да се чувстваме добре и дори се променя биологията ни – изследвания, че социалната изолация увеличава нивата на кортизол и намалява нивото на окситоцин, увеличават се възпалителните маркери в тялото, дори се наблюдава атрофия в префронталния кортекс и увеличения в амигдалата, нарушени циркадни ритми и влошен сън, а това от своя страна повлиява и психиката ни (ставаме по-тревожни и чувствителни към заплаха, тоест в известна степен по-параноични дори) (Cacioppo & Hawkley, 2009; Cole, 2009; Heinrich & Gullone, 2006; Wilson et al., 2007)^2,3,4,5

Но освен тези 3 ключови елемента – има и четвърти важен – духовният. Духовността винаги е присъствала като важен аспект у човека и обществата. За човеците е вътрешноприсъщо търсенето и намирането на смисъл и обяснение за света и случващото се в него. Често дори човек да е добре от гледна точка на биология, психика и социална интегрираност, то ако липсва усещане за смисъл – това отново го кара да се чувства зле в живота.
Към тези основни елементи в живота на човека можем да добавим още един ключов – творческият/културалният – творчеството оказва значително положително влияние върху психичното здраве и състояние на хората – намалява стреса и подобрява психоемоционалното състояние и благополучие (Jean-Berluche, 2024; American Psychiatric Association, 2023)^6,7; подобрява когнитивните функции и забавя когнитивния спад (Husson University, 2024)⁸; намаляване на симптомите на депресия и тревожност (Rousseau, 2021)⁹;
подкрепа и възстановяване при посттравматичностресово разстройство и психотравми за изразяване и обработване на травматичните преживявания по безопасен начин (Hu et.al, 2021)¹⁰. Неслучайно има цял клон арт терапия, която е призната форма на психотерапия и използва творчески процеси като писане, рисуване, живопис, скулптура, танцуване, театър и други изкуства за изразяване и обработка на емоции и преживявания, особено при хора, които трудно изразяват себе си вербално. Когато креативността се концептуализира или операционализира като диспозиция (черта), то асоциацията между психично здраве и креативност е отрицателна, докато асоциацията между психично здраве и креативност е положителна, когато креативността се концептуализира като стратегия за справяне (метод за интервенция или дейност за саморегулация) (Hu, 2021)¹⁰.

Затова и цялостният подход на Естествената психотерапия взима предвид и стимулира клиента да се грижи за всички тези елементи или поне по тези, по които има нужда – да се грижи добре за тялото и здравето си (биологичен аспект); да се социализира, общува свобода и създава или поддържа приятелства и близки отношения (социален аспект); да се чувства добре насаме със себе си, да има добронамерено, любящо отношение към себе си и здрава връзка с реалността (вътрешнопсихичен аспект); да твори и да изразява себе си, да създава/гради в живота си или в съответните хобита и дейности; да има духовна (по-висока и широка) визия за живота отвъд твърдия материализъм.

Диалектичен и дидактичен вектори в Естествената психотерапия

В Естествената психотерапия се използват два взаимнодопълващи се вектора на лечебният процес – диалектичен и дидактичен. Двата вектора кореспондират на принципите на теорията и практиката: теория/анализиране/осъзнаване/осмисляне/категоризиране и практика (преживелищно действие, поведение дейност, физическо осъществяване, случване/реализиране в материалния свят). Тези вектори кореспондират на самия живот и неговите принципи, тъй като зад успешното реализиране на всеки проект/дейност/начинание – седи комбинацията от интелигентна теория и дисциплинирана практика.

Диалектичен вектор в Естествената психотерапия

Диалектичният е по-бавният и дългосрочен и се отнася до характеровата работа, промяна на вярванията за себе си, другите и света, както и на прилежащото и произхождащото от вярванията отношение към себе си, другите и света.
Този вектор е умозрителният/когнитивният и в него се работи разговорно – аналитично, психодинамично, когнитивно-реструктуриращо, психофилософски в посока разширяване на съзнанието и съответно разбирането и промяната на дезадаптивните характерови вярвания в посока здравословни вярвания и хармониране с мястото на човека в света и живота и неговите дадености. Той е свързан с развиването на лекситимия и метакогниция – осъзнаване и разбиране за емоциите, чувствата и вътрешната процесна динамика на човека, за да може съзнателно да я трансформира.
От гледна точка на неврология и мозъчна обработка – този вектор корелира с пътят на обработка: стимул (от външната среда или вътрешната среда, тоест вътрешнопсихичен стимул) -> таламус -> мозъчна кора -> емоционален мозък (лимбична система),
който е по-бавният и дълъг път за обработка на стимули от мозъка.
От философска гледна точка той кореспондира на недуалност (недуална гледна точка), която се достига чрез надрастването на теза и антитеза (чрез съчетаването им в синтеза), за което е нужно да надраснеш собствените обусловености и ограничения на ума натрупани през живота. Например разбирането за добро и зло се надраства/синтезира до разбиране за смисъл; преживяването на страдание и удоволствие до преживяване за учене, израстване и еволюиране в живота и прочие), тоест съчетаваща двата полюса визия, използваща заряда и от двата полюса за движението на житейското колело/разпалване на житейският огън и еволюирането на съзнанието. Диалектиката е в основата на процеса на развиващото се съзнание, при което страданието и трудностите се разглеждат като фасилитатори на и учители по себепознанието и саморегулацията ни.

Дидактичен вектор в Естествената психотерапия

Другият основен вектор в Естествената психотерапия е дидактичният, който е по-бърз. Терминът означава обучение и възпитание, тоест че решението или урокът се вижда в самото състояние, с което идва клиентът, а симптомите играят ролята на пътепоказател, който да насочва терапевтичната работа към корените на проблемът.
Например симптомите на панически страх при паник атаки насочват работата в посока развиването на дълбоко доверие в себе си, тялото си и живота/вселената/Бог, от което да даде вътрешна сигурност, от която да се проявява смелост.
Социалната тревожност води към действия по развиване на социална смелост, претопяване на собствения страх и преживяване/чувство на отхвърляне до спокойна самоувереност и вътрешна сигурност, свободно общуване и себеутвърждаване.
Други примери ще бъдат дадени по-надолу по-изчерпателно.

От гледна точка на невромозъчно функциониране – този вектор кореспондира на бързият/директен път за обработка на информацията: стимул (от външната среда или от вътрешната реалност) -> таламус -> емоционален мозък (лимбична система). Както се вижда – достъпът е директно до емоциите (а от там и към автоматизираните телесни реакции и поведенчески модели), при което мозъчната кора (съзнанието) остава извън уравнението и не влияе върху ефекта (или поне първоначално не). Именно през този път действа травмата и се реализира психопатологията (например на тревожните разстройства, на посттравматичното стресово разстройство и комплексното посттравматично стресово разстройство).
Затова и е ключово да се работи и през него, за да може клиентът да се десенсетизира спрямо симптомите, прогресивно да успява да ги удържа и да остава спокоен в тях без да се активират или използват старите, маладаптивни модели на поведение и коупинг стратегии (например борба, бягство, замръзване, използване на субстанции или вредни поведения/навици за саморегулиране на нервната система и емоциите и прочие).
Клиентът да се научи да вижда симптомите не като нещо лошо, неприятно, което иска да премахне, а като сигнал, като гласа на страха или болката/наранеността вътре в него, които ако последва вместо да избягва – получаваме директен достъп до травматичните преживявания и негативните вярвания, за да могат да бъдат излекувани и израснати.
Съответно в този вектор се работи директно с травмата/травматичните преживявания и прилежащите психо-емоционално-телесни реакции като това става чрез използване на сензориката чрез преживелищни методи като психотелесна терапия; поведенческа терапия, психотеатър и ролеви игри; хипнотерапия; медитация и майндфулнес; психотелесни практики като дихателни практики, травма рилийз, очни движения, въртене, докосване и много други, които ще бъдат изчерпателно споменати в методологичната част на тази дипломна работа.

Приблизителните стъпки в дидактичният вектор са следните:
1) развиване на достатъчно ниво на метакогнитивно наблюдение (непривързано и без оценъчност);
2) трансформираме невротичното дезадаптивно желание за бягство в намерение за посрещане, опознаване и израстване през него (учебно намерение и готовност);
3) през различното виждане на симптомите като глас на собствени емоции, страхове, болки и наранености – ги опознаваме и се сприятеляваме с тях, за да ни заведат до травмата
4) лекуваме болките и нараненостите, запълваме липсите чрез преживелищните психотелесни методи (хипноза, психотелесна работа, променено поведение, медитативно непривързано присъствие;
5) разпознаваме и задоволяваме вътрешните си, както и външните си социални базисни човешки и характерови нужди по здравословен начин.

При множество състояния (като паник атаки и паническо разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство, социална тревожност и други) – когато се следва дидактичният вектор, то се разкриват ясни алгоритми на работа, които освен че водят към разрешаване на състоянието, едновременно с това водят до преобразуването на маладаптивната характерова база до хармонична такава, която да реализира личностовия и характеровия потенциал на човека.

Ефективността при съчетаването на двата вектора произтича от комбинирането на алгоритъма на работа със състоянието (дидактика) с индивидуално прецизираният подход базиран на характера, житейската история и необходимите за научаване уроци на точно този клиент (диалектика).

Двата вектора диалектика и дидактика постоянно се преплитат и преливат един в друг като двойната спирала на ДНК – това съчетаване на преживелищна работа с едновременното самоосъзнаване, анализиране, разпознаване, назоваване на случващата се динамика и обрана връзка дава много по-силен комбиниран ефект отколкото всяко от двата по отделно (тъй като повечето терапевтични школи използват преобладаващо или предимно диалектичният или предимно дидактичният). Това редуване и преливане може да се случва както в отделни сесии, така и във всяка една отделна сесия – паралелно.

Психотерапевтичният процес в същината си е диалектичен, тоест диалектиката е по-цялостният процес, от който дидактиката е част, но ако липсва дидактичният вектор, то това увеличава многократно продължителността на терапевтичния процес. Онагледяващо може да се мисли за диалектичният вектор като за очертаването на път, говоренето за вървенето по маршрута, подготовката за него, знанието за пътя, докато дидактичният вектор е самото му извървяване и движение по него.

Основната целева група на психотерапията са неврозите (тревожните разстройства), при които човекът обикновено се намира във вътрешно противоречие и съответно битка или бягство от нежеланите, „лоши“ симптоми (били те телесни, емоционални, ментални или поведенчески) от една страна, а от друга страна желанието да се чувства спокоен, перманентно щастлив, радостен, преживяващ удоволствие и т.н.
Това не може да бъде трайно разрешено без да бъде надраснато и синтезирано до нещо по-голямо обемащо и двете полярности, което да сихронира със самия живот и неговите принципи. Докато при редукционизма и желанието да премахване на състоянието – то може да бъде само временно менажирано и замазвано до следващото пропадане в симптоматиката.
И тук се стига до още един важен аспект в Естествена психотерапия: промяна на отношението спрямо състоянията и симптомите базирано на по-цялостно, диалектично разбиране.

Добре познат психологически феномен, който се разглежда в когнитивно-поведенческата терапия, екзистенциалната психотерапия и метакогнитивната терапия е, че неприемането на симптомите на психичните разстройство и най-вече на тревожните разстройства и съпътстващото неприемането желание да се премахнат (и имплицитното или експлицитното им виждане като мъчители и нещо лошо и ужасно) всъщност ги поддържа или дори увеличава.

Борбата, бягството и неприемането на симптомите като поддържащ фактор

Независимо дали говорим за тревожност или страх, емоционална болка, тъга, вина, отчаяние и потиснатост, телесни симптоми или ментални симптоми, то неприемането им води до порочен кръг, в който борбата със симптомите реално ги засилва. Това може да се случва през няколко механизма:
1) Парадоксалният ефект на потискането – колкото повече човек се опитва да не мисли за нещо, толкова по-силно то изплува в съзнанието му. Това е добре документирано в експериментите на Даниел Вегнер (теория за „ироничните процеси на контрол“), както и други подобни експерименти (Wegner et al., 1987; Abramowitz et al., 2001)^11,12.

2) Засилване на стресовата/алармената реакция на организма – отношението „нещо не е наред с мен -> трябва да спра/махна това усещане или мисъл“ сигнализира на нервната система, че съществува някаква заплаха. В резултат симпатиковата нервна система остава активирана, поддържайки тревожността и вътрешното напрежение.
Свързано с тази точка е катастрофизирането – интерпретиране на преживяваното като лошо, ужасно, непоносимо и нежелано води до преживяване на още повече стрес и страх.

3) Активиране на защитни механизми, които поддържат тревожността:
3.1) избягване – когато човек избягва нещо, което провокира страх и тревожност – получава незабавно облекчение, но всъщност дългосрочно поддържа и увеличава страха му (тоест че щом го избягва подсъзнателно мозъка възприема, че има истинска, реална заплаха), защото мозъкът не получава възможност да се убеди, че заплахата е илюзорна.
3.2) същият принцип важи и при свръхконтролиращото поведение включително развиването на компулсивни ритуали, които водят до краткосрочно облекчение, но в дългосрочен план увековечават състоянието и тревожността.
3.3) изтласкване – когато човек несъзнателно изтласква тревожни мисли, спомени или чувства, това не означава, че те изчезват. Те остават активни в несъзнаваното и намират индиректни начини да се изразят, например: соматични симптоми; генерализирана (неразбираема) тревожност – без да е ясен източникът, тъй като е изтласкан; натрапливи мисли и компулсии (начин психиката да обработи изтласканото); проектиране и изместване на тревожността върху друг вторичен обект.
Както и други защитни механизми, които се включват в горните примери като рационализация, проекция, формиране на реакция и т.н.

4) Колкото повече се избягват стимулите провокиращи стрес/страх/тревожност – толкова повече единствените асоциации, които остават налични спрямо този стимул са стрес, страх и тревожност и следователно освен че те се затвърждават – едновременно липсват и други алтернативни начини на преживяване спрямо стимула, при което единствената възможност продължава да бъде преживяване на страх и тревожност спрямо стимула. Задачата на терапията е точно обратната – да се разшири диапазонът от преживяване спрямо страховия стимул, така че да се промени мрежата от асоциации свързани с него, така че да не е толкова негативна или дори да бъде позитивна (например както се случва в класическата поведенческа експозиционна терапия – прогресивно се променя реакцията и отношението спрямо стимула).

По тези причини плоската, редукционистка, материалистична визия за симптомите единствено като нещо лошо и измъчващо човека, което трябва да бъде премахнато и водеща до борба или бягство с тях – не е особено ефективна. Затова в Естествената психотерапия променяме виждането за симптомите, себе си като жертва на симптомите и дезадаптивното, неработещо желание за елиминиране и премахване на състоянието сякаш са нещо външно, несвързано с човека и нямащи причина или цел (или имащи механични причини) до учебна визия – към осъзнаване и преживяване и виждането им като част от собствената цялост, като уроци от живота по хармонизиране на характера, нагласите, мислите и поведенията спрямо принципите на любовта, мъдростта и истината, и че тези уроци и преживявания се случват синхронично – сигнал и стимул са за лично израстване и трансформация. Случващото се бива виждането като продукция на собствени вътрешни парчета (части от нас или по-скоро подчасти/подличности), които имат нужда от любяща прегръдка, утешаване, приемане, грижа и любов като по този начин задоволяваме дълбоките човешки нужди, които стоят под/зад травмите. Няма борба или его напън за преодоляване, а смирено приемане и следване на вложените в състоянието посоки, тоест самата симптоматика съдържа насоки за разрешаването ѝ. По-подробно за ролята на любовта в Естествената психотерапия ще стане въпрос в отделна част посветена на този житейски принцип, а сега ще разгледаме подробно какво виждане е по-полезно и работещо:

Градивно отношение и правилно разбиране за симптомите като необходима част от ефективната психотерапия

Възприятието и виждането на психичните, менталните, емоционалните, телесните симптоми на дадено разстройство не като болест, а като сигнал/индикатор, насочващ към характерови травми и убеждения, дисониращи с принципите на любовта и блокиращи потока на живота у човека (било то невротични, психотични и характеропатийни симптоми, травми процеси и убеждения). Визия за симптомите и страданието като насочващи към определени уроци и корекции в живота на преживяващият ги.
Това по-високо разбиране за трудностите, болката, страданието, страховете и емоциите изобщо като възпитателни, стимулиращи човекът да промени маладаптивните си психични наличности и прилежащите им ментално-емоционални и поведенчески продукти като по този начин започва да синхронира в по-голяма степен с основните принципи на живота – любовта, мъдростта и истината, които водят и до по-голяма творческа свобода в живота му.

Тази нагласа/майндсет помага да се превключи от изтласкване и неприемане към готовност за смирено приемане и учене с желание на подлежащите, съдържащите се в състоянието уроци. Тогава у човека връзката с живота се засилва и вижда неговата мъдрост и синхроничност, любовта започва да протича в него, което отприщва творческата му енергия, позволява на харизмата му да се прояви, да има едно стабилно, сигурно присъствие идващо от дълбоко доверие и сигурност в живота, себе си и своето място в него (живота), което му позволява да го живее свободно и смело.
Което води до успешно разрешаване на симптоматиката, защото тогава ИЛИ самите симптоми вече се преживяват по съвсем различен начин с лекота и спокойствие ИЛИ дори отпадат, тъй като стават излишни и ненужни (свършили са си работата), защото процесът на дидактично учене и възпитание се е реализирал.
Този процес протича в индивидуална терапия, където психотерапевтът насочва към това чрез използваните от него терапевтични принципи и методи, чийто ред за описване ще дойде малко по-надолу в настоящият текст, но също така и в групова терапия, а най-бързо и ефективно промените се случват, когато пренесе тази нагласа за терапевтично учене в ежедневието и случките и преживяванията в него. Така целият живот се превръща в училище и учебен процес, към който се изпитва благодарност и смирение – нещо, което се среща като визия/концепция и в мъдростта на някои древни народи.

Когато се работи едновременно и по двата вектора (диалектичния и дидактичния) от позицията на панорамна визия и на духовно ориентиран подход при налично здравото стъпване върху логиката на научната реалност – терапевтичния процес става максимално ефективен и успешен.

Как изглежда прилагането на дидактичния и диалектичния вектори на практика: примерни казуси със състояния

1) Клиент с паническо разстройство – минаваме през начален диалектичен вектор, където анализираме житейската история, характера, възпитанието, интроектите и основните когнитивни схеми/модели, а след това ги реструктурираме като подготовка за по-директната дидактична работа. При паническото разстройство обичайно е наличен орален характер, който е чувствителен, топъл, влюбчив, вкопчващ се, тъй като е наличен дълбок страх/травма от изоставяне и подлежащо преживяване за липса на любов, самота, пустота, празнота. Като компенсация се е развила контролираща маска (от ригиден тип), чрез която се справя със страховете си – опитва да контролира прекомерно себе си, другите, света, условията в него и случващото се (което разбира се е невъзможно и по-скоро става дума за илюзия за контрол).
Всъщност в този случай самият симптом на паническото разстройство – паниката и телесните симптоми насочва човекът към коригиране на дисфункционалната коупинг стратегия (свръхконтрол), тоест към излекуване на „болната“/нездравословната психодинамика и характер на човека. Паниката го учи да пуска невротичният контрол, чрез който цял живот е стоял настрана от вътрешната болка и усещане за липса (травмата от изоставяне и страха от самота и безлюбие), за да се докосне до нея – да се премахне изтласкването и да я посрещне. Да стигне до нея и да я лекува с прегръщащо си любящо присъствие, смирено доверие и приемане (чрез подпомагането на преживяване на такова отношение у клиента от страна на терапевта), тоест да преобразува самотната си безлюбност и изоставеност (преживяване от миналото, обикновено детството или дори бебешката възраст) до спокойно присъствие, дълбоко доверие, любящо отношение и грижа спрямо себе си, тоест да присъства за тази наранена детска част като обичащ, обгрижващ и подкрепящ родител. Това се случва чрез хипнотични, психотелесни, влизане в роли и разиграване на променено отношение и динамика и изобщо всякакви преживелищни методи. По този начин оралният характер се преобразува до здрав, зрял, автономен, способен да обича без да се вкопчва сърдечен човек (емпатичен характер). А самите симптоми на паника са спомогнали и фасилитирали тази трансформация – стимулирали са човекът да я осъществи, но това се случва не като се бяга или бори с паниката или елиминира по друг начин (включително чрез медикаменти), а като се научава да присъства спокойно в нея и да използва тягата ѝ за промяна на характера си (фасилитиране на дидактичния/възпитателният процес, който се съдържа в самото състояние и симптомите му като през това време и диалектично се разширява съзнанието и интегрират полярностите и отцепените/изтласканите вътрешни наличности).

1.1) когато става дума за паник атаки при наличен характер с по-силно его (садо-мазохистичен, психопатен, ригиден), който е способен да потисне симптомите и страха, то те не преминават в хронично паническо разстройство, а тревожността се разстила във фонова, генерализирана тревожност, от която с времето могат да избуят различни „връхчета“ – други състояния произтичащи от нея като обсесивно-компулсивно разстройство, социална тревожност, хипохондрия и депресия.
Самите паник атаки водят всеки характер до загуба на невротичният свръхконтрол, а от там до страх и директен достъп до характеровите травми, които да бъдат преработени. Следващият описан сценарии се отнася до този вариант:
Отначало реструктурираме мисленето и отношението на човека спрямо случващото се (страхът и кореспондиращите му телесни симптоми). Тази стъпка макар и неустойчива, тъй като при силната паника бива помитана от страха – все пак е необходима, тъй като поставя теоретичната основа, към която да се връщаме отново и отново. Някои терапевти остават само на тази стъпка, която поради описаната динамика на помитане на когницията от емоцията – не е много ефективна (освен при по-леките случаи).
Постепенно с изграждането на доверие между клиента и терапевта и обучаването на клиента в техники за саморегулация и релаксация – става готов за директна работа (дидактика). Тогава целенасочено се търси предизвикването на паник атаките, за да може:
1) клиентът да се десенситизира, да претръпне, да преживее на практика, че може да ги преживява и да не се страхува от тях, а дори да се отпуска, защото нищо лошо не се случва
2) да се достъпят характеровите травми (които са прекъснали протичането на любовта в него и съответно наличието на дълбоко доверие и сигурност е компрометирано), за да може да се отпусне, да се смири, да се довери, любовта да протече в него, да се свърже с ресурсите си и духа си и да излекува въпросните травми чрез заливане с целият този ресурс.
Често в този процес поради страх се активират защитните механизми на егото (рационализация, избягване или имитиране на процеса с цел избягване и други), но тъй като психотерапевтът го е реализирал многократно със себе си и с други клиенти – умело насочва човекът като присъства с него и го подкрепя в гмуркането в собствената си дълбини и подземия, за да се свърже със себе си (цялостният Селф) и да извлече потенциалите от там.
Когато този процес се реализира успешно, то травмите от отхвърляне, изоставяне и самота, унижение и излагане, предателство и слабост/провал, несправедливост и безсмислие преживелищно се трансформират от любовта до приемане, свързаност, сигурност, принадлежност, усещане за собствена стойност и ценност. Задоволяват се по здравословен начин незадоволените преди това нужди и потребности зад травмите, тоест клиентът се синхронизира с принципите на любовта, мъдростта и истината, хармонизира характера си и се превръща в по-цялостен/интегриран човек. В резултат става по-способен да предприема начинания, осъществява промени и действа и във външния свят в живота си социално, професионално, партньорски. Така първоначално нежеланото състояние виждано като проклятие се превръща в благословия и дар.

2) Клиент с генерализирана тревожност – при генерализираната тревожност също неизменно присъства ригиден характеров елемент (било то като компенсаторна маска или дълбока част от характера) като тя може да бъде допълнена освен от ригиден характер сам по себе си, то също и от садо-мазохистичен или психопатен характер. Различните характери и ригидността като маска или характерова компонента взаимодействат по различни начини и оформят различна психодинамика, но при всички случаи, то резултатът е трупане на вътрешно напрежение и генерализирана тревожност.
Съответно след диалектичната част по анализ и реструктуриране – според комбинацията и психодинамиката се пристъпва към дидактичната част, която изглежда различно за всеки от характерите, но в някакви общи рамки изглежда така:
– мазохистичният характер се учи и тренира да се заявява, да се балансира в посока здравословен егоизъм, да не се самопотиска и мачка сам, а да се подкрепя и да изразява свободно автентичността си, за да претопи травмата от унижение и излагане и да се превърне в здрав алтруист;
– психопатният характер се учи и упражнява на пускане на контрола и смирено приемане, сприятеляване със слабостта и провала, развиване на дълбоко доверие, за да може да стане добър лидер, който е смел, но и смирен.
– ригидният характер се учи да е гъвкав, да излиза от ригидната структура, да прави грешки и да ги приема, да се разчупи и да е по-спонтанен и по-близо до живота, който не върви в коловоз, а има своята непредвидимост, превръщайки се в по-сърдечен, топъл и толерантен воин в живота.
Тези процеси се реализират дидактично в кабинета и навън в света чрез вече споменатите преживелищни методи.
Генерализираната тревожност често споделя общи характерови компоненти и се преливат едно в друго със следващото състояние:

3) Клиент с обсесивно-компулсивно разстройство – честа грешка при това състояние е да се прилага прекомерно диалектичният вектор, тъй като поради спецификите на състоянието – повечето не-дидактически методи има опасност всъщност да се присъединят към състоянието и да станат част от него (своеобразен ритуал/компулсия). Затова при ОКР е оптимално психотерапевтичната работа е да е преобладаващо дидактична като разбира се в началото присъства необходимият анализ и реструктуриране, но след това се работи основно действено – хипнотично, медитативно, поведенчески, парадоксално, психотелесно с минимална когнитивна работа по претълкуване и преформулиране. Множество характерови бази могат да оформят ОКР симптоматика, но без изключение в състоянието винаги присъства ригидност било то като компенсаторна маска или като част от характера (свръхконтрол от ригиден тип, който продуцира натрапливо предъвкване и премисляне, трябва правила, скованост и постоянно състояние нащрек). Вместо да поддържаме защитите и компенсациите – нужно е да отидем отвъд тях (да се спука ригидният слой) чрез целенасочено предизвикване на загуба на контрола (илюзията за него) и отпускането в приемането на нещата каквито са, включително и на собствените сенки, доверяване на живота и собствените способности. Така се стига до дълбоките характерови травми, вярвания и страхове, от които произтича тревожността, страховете/обсесиите и опитите за потушаването им чрез компулсиите. Когато има директен достъп – травмите могат да бъдат излекувани, а страховете успокоени. Тогава и симптоматиката намалява и може да се превключи по-активно на диалектичният вектор и до задоволяване на потребностите на човека по здравословен начин.

4) Социална тревожност – при социалната тревожност също след първоначалната диалектична работа по анализ на психодинамиката, характера, интроектите, автоматичните мисли и подлежащите ги вярвания и страхове, и реструктурирането им – за да има реален ефект и успех терапията е нужно да се премине към работа по дидактичният вектор чрез директно предизвикване на социалните страхове, за да се получи достъп (премахва се изтласкването) до подлежащите характерови вярвания (обикновено от спектъра на отхвърляне, не ставане, недостатъчност, дефектност, излагане, унижение), които да се прегърнат любящо и трансформират до приемане на себе си, вяра в себе си, усещане за собствена стойност, значимост, увереност и социална смелост.
Това предизвикване се случва първо в безопасната среда в кабинета и терапевтични групи, а след това в по-неконтролирана среда на външния свят като целта е излагане на стимули с превенция на отговор (досегашното избягващо поведение) или по-точно – излагане на стимули с променен отговор и реакция, при което човекът действа по различен начин.
Работата може да се осъществява градиращо от индивидуално по време на сесиите – хипнотично, психотелесно и медитативно, през ролеви игри в кабинета и влизане в роли, а след това и в терапевтични групи и психотеатър, до поведенчески експерименти извън кабинета и търсенето на изяви пред хора (говорене пред хора, танци, театрални групи, професионални изяви, презентации и прочие). Като през цялото това време периодично се включва и когнитивната работа – осъзнаване и анализ на изваденият при предизвикващата работа материал и преобразуването му до по-адаптивни вярвания, психодинамика, интроекти/вътрешни образи и действия в реалността.
При социалната тревожност е важно периодичното поддържане на мотивацията, за да може активното себепредизвикване да се осъществява и то не само в течение на терапията, но и оттам нататък в живота, тъй като особено при случаите на по-силна и по-дълго поддържа социална тревожност – ако се занемари социалното предизвикване и излизане извън комфортната зона – има голям риск от връщане назад.

Както се вижда и тук самата социална тревожност съдържа в себе си пътят към реализирането на социална самоувереност и задоволяването на естествените нужди от социално приемане, принадлежност, харесване, социално утвърждаване и признание. По този начин блокираният от страха преди това потенциал – започва да се реализира.

5) Клиент със зависимост – зависимостите (в зародиша си преди да станат автономно-автоматизиран навик извън полето на съзнанието) са коупинг механизъм – опит за справяне. Справяне чрез бягство от собствени несъзнавани травми и непълноценен, маладаптивен начин и заместител за задоволяване на незадоволени базисни потребности (принадлежност; сигурност – физическа, социална, емоционална; социално утвърждаване и значимост; признание; радост и удоволствие; смисъл; накратко казано – от любов).
При зависимостите обикновено е нужно да се започне почти паралелно и с дидактична работа, тоест двата вектора непосредствено да се преплитат, защото ако се работи само диалектично – ефективността е близка до нулата.
Диалектичната работа представлява комбинираният анализ на факторите довели до зависимостта – генетична предразположеност, възпитание и характер, базисни вярвания, защитни механизми, които предразполагат клиентът към зависимо поведение.
За да се работи дидактично в този случай е необходимо директно адресиране на зависимостта, тоест спиране на зависимото поведение, защото колкото и да се анализира и реструктурира, ако вредният навик си продължава, то шансът за успех става все по-малък. Това според степента на зависимост/тежестта на ситуацията може да се случи в общност за зависимости или чрез подкрепата на близки или самостоятелно чрез удържане на дезадаптивното желание и трансформирането на травмите и здравословно задоволяване на потребностите, което преди това е било блокирано от травмата/негативните вярвания/очаквания и страхове.
Възможно е да има известна подготовка преди спирането или прогресивно намаляване, но задължително е нужно да се движи в тази посока, защото така се получава директен достъп до иначе недостъпните и замазани от зависимото поведение психични наличности (травми, страхове, емоции, болка), за да могат да се преработват директно, което представлява същинската терапевтична работа.
Едновременно с това е добре да се дадат и алтернативни коупинг стратегии в моментите, когато ще има нужда, за да не увисва човекът без полезни начини за справяне.
Желателно е да присъства системно-общностен елемент/подход било то в общност за зависимости или в ежеседмични групи, тъй като това се явява още един ресурс.

Когато се преработват травмите (независимо какви са, тоест с кой характер са свързани), то тогава прогресивно намалява нуждата от използване на зависимостта за справяне с интензивните, дискомфортни преживявания, тъй като човекът се е научил да ги удържа и дори трансформира любящо. Затова е нужно не само виждането и осъзнаването им (през диалектичният вектор), а и преживяването и трансформирането им (през дидактичният вектор).
След това клиентът се насочва към задоволяване на споменатите базисни нужди по здравословни начини (вътрешно-психично, духовно и социално) като обикновено това се реализира спрямо степента на преработеност на травмите (които го водят към тези незадоволени нужди).
А колкото повече се преодолява зависимостта – толкова повече се освобождава жизнена енергия и ресурс, който преди това е бил блокиран от травмата и разхищаван в зависимостта.

6) Партньорски казуси – при фамилната терапия важи същият принцип за повишаване на ефективността чрез прилагане и редуване на диалектичен и дидактичен подход. Диалектичният се изразява в анализа на характерите на всеки от тях; унаследените семейни модели на всеки от партньорите, както и общият им модел в тяхната връзка; индивидуалните когнитивни схеми и модели на интерпретиране на действията и думите на другия; подлежащите им мотивации и незадоволени нужди и прочие.
Когато към този подход се добави дидактичният (а именно повендеческо-преживелищният), то шансът за разбирателство в двойката се увеличава многократно. Как на практика се прилага дидактичният подход при двойки? Двамата (както и всеки по отделно) се научават да практикуват удържане и промяна на обичайните реакции и поведения. Например: ако обичайно при конфликт единият обвинява другият, а другият отбягва взаимодействие, то да се променят поведенията и на двамата – всеки да удържа собствените си емоции (страх, гняв, тъга/разочарование, ревност, завист, самота, липса на усещане за любов и подкрепа и т.н.) като се погрижат за собствените си чувства (тоест на практика проявят любов и грижа към себе си), а после и взаимно – един към друг. Тогава могат да поставят граници по балансиран и любящ, но твърд начин; да правят нормални в отношенията компромиси; да разпределят ролите си и да се отменят, но най-важното – да подхождат уважително, любящо и грижовно един към друг.
Самият конфликт дава възможност за преработката на характера и моделите на всеки от тях към по-здравословни такива, защото излиза динамиката между тях и дълбоките им вътрешни/семейни модели и веднага лъсват анализираните в диалектичния вектор модели на преживяване, мислене, чувствана, вярване, интерпретиране. Но по-важното е излизането от релсите на тези утъпкани модели чрез удържането и трансформативното съдържа на първичната (автоматизираната) реакция и емоциите, които я провокират до промяна на преживяването и емоциите и заменянето на импулсивните поведения с други по-градивни и здравословни. Тогава пред двойката се отключва поле от нови възможности и преживявания вместо старите нараняващи реакции и отношения.
За максимална ефективност освен редуването на диалектичния с дидактичния вектор е желателно работата да е цялостна – както индивидуална за всеки от двамата, така и двамата заедно.

Заключение: могат да се дадат още примери, но тези са достатъчно, за да се онагледи взаимодействието на двата вектор, което може да се реализира на практика при всяко състояние и диагноза.
както стана ясно по-рано те кореспондират на самия живот – съчетаването на теория и практика, но освен това резонират и с мъдростта датираща от древността – че всяка житейска ситуация е диалог с живота/смисъла и няма случайности, а синхроничности, че ставащото външно в живота ни е свързано с вътрешния ни процес, така че да ни насочи в определена полезна за нас посока, така че да резонираме в по-голяма степен с любовта (която е основният принцип на живота). Следователно е излишно да взаимодействаме с трудностите борейки се, а вместо това можем да видим имплицитно присъстващите в тях уроци и посоки за движение, които да хармонизират характера, личността и живота ни в по-голяма степен. Обикновено тези уроци са свързани с наши дисфункционални подсъзнателни психични съдържания и модели, за да можем да ги трансформираме до здрави и резониращи с любовта такива или казано накратко – дидактика (обучение).

По тези причини самото обучение по Естествена психотерапия неразривно комбинира теория и практика във всеки свой модул, за да се реализира комбинираният им трансформативен ефект и в специализантите ѝ.

Основни принципи на Естествената психотерапия и живота: любов, мъдрост, истина

В естествената психотерапия следваме триединството на мъдростта, любовта и истината, тъй като считаме тях за основни принципи на живота (не само физическият и социалният, но и на духовният), без които животът става вял, сив, безсмислен и празен или дори изчезва, а има ли ги тези принципи – се трансформира в наситен със смисъл, процъфтяващ и цветен. Любовта дава топлина и придава смисъл; мъдростта осигурява светлината на познанието, която да грее дори в най-тъмните моменти от живота; а истината освобождава човешкият дух и го насища с творческата, съзидателна енергия на свободната воля.
Съответно както стана въпрос по-рано основната цел на психотерапията е извличането на уроците, които присъстват имплицитно в психичните разстройства/състояния, с които идват клиентите, така че да върнат резонанса/възстановят синхрона с тези основни принципи на живота (любовта, мъдростта, истината). В процеса на обучение и поучаване – човекът се превръща в по-сърдечен и любящ, по-сигурен и уверен в себе си, по-смел и свободен, живеещ автентично живота си, сътворяващ го като все пак оставащ свързан със социалната реалност. Накратко казано – духът/душата му бива освободена от ограниченията на негативните вярвания, чувства и травматични преживявания натрупани през живота, които блокират жизнената му енергия (любовта) и реализирането на потенциала му.

Мъдростта (мъдра визия за психичните разстройства и живота)

Виждането отвъд механичната, редукционистка визия на модерната наука и психиатрия на психичните разстройства като нозологични единици/диагнози тоест болести, които трябва да се премахнат, тъй като както стана ясно – такава визия и прилежащото желание за премахване чрез борба и бягство – често задълбочават и влошават състоянието или предизвикват други негативни странични ефекти (например при използването на психофармацевтични медикаменти за замазване на симптомите и подлежащата ги динамика). Неадаптивна нагласа през която прозират класически защитни механизми (като потискане, изтласкване, отричане, рационализация, проекция, регрес и фиксация, свръхкомпенсация, дисоциация, разцепване, идеализация и девалвация, проективна идентификация и прочие) и когнитивни изкривявания (като свръхгенерализация, черно-бяло мислене, негативен уклон и катастрофизиране, субективно потвърждение, самоизпълняващо се пророчество, четене на мисли, илюзия за прозрачност, магическо мислене и т.н.).

От друга страна стои мъдрата визия за психичните разстройства като сигнал/послание от висшият Аз (селфът) за коригиране на маладаптивните психични съдържания и поведения свързани с характера, тоест научаване на уроците, към което насочват симптомите, за което получава стимул правопропорционален на страданието, което те предизвикват. Като при всеки човек тези уроци са индивидуални според характера, темперамента (генетичните заложености), психичните наличности и динамики, но няма безкрайни вариации, а се свеждат до не толкова много на брой варианти.
Когато се установи това мъдро виждане и съответно състоянието бива виждането като алгоритъм от Селфът към организма за промяна и тази промяна бива осъществявана, то човек се смирява, което позволява през него да протича любовта и тогава започва да вижда смисълът, красотата и разумността на живота/вселената включително закономерността на миналото му страдание, че всичко това му се е дало с причина и за добро. Тази любяща мъдрост позволява реализирането на свобода идваща от истината, което отразява процесът на естествена психотерапия.

Любовта (любящо приемане и смирено доверие)

Усилията по учене и хармонизиране (промяна на старите модели), за които е необходима и голяма дисциплина е нужно да са подлежани от любовта (любящото смирено приемане и доверие), иначе има опасност усилията да се превърнат в насилие и в механичен начин за изтласкване или дори в садистичен механизъм за самонаказание, което компрометира целият процес (аналогично на борбата със симптоматиката).
Любовта в психотерапевтичния процес се предизвиква и провежда първоначално от страна на терапевта под формата на емпатия, тоест съчувствие, състрадание в комбинация с добронамерено отношение и приемане. По този начин психотерапевтът заразява клиентът (предава му) поне донякъде това отношение и преживяване посредством механизмите за емоционално предаване между хората, а и бозайниците изобщо (социални механизми, които са дълбоко вкоренени – огледални неврони, лимбична система, синхронизация на автономната нервна система, окситоцин, префронтална кора).
За целта е необходимо специалистът да е достатъчно приемащ/любящ/емпатичен, а също и да е минавал той самият през този процес на смирено приемане на страданието си и уроците, които се съдържат в него, за да може ефективно да превежда клиентът през същото (както гид, който е минавал през скрити пътеки и ги познава и може да превежда клиента по тях). В това смирено приемане егото се стопява/изчезва временно, умът притихва, а тялото се отпуска и тогава протича свободно любовта (на/от/в живота).
Емпатията позволява промяната – тя създава лечебен контекст за болката, човекът се почувства приет, подкрепен и обичан, тъй като няма осъждане и критика или друг израз на негативно отношение и тогава защитите могат да бъдат свалени (клиентът няма нужда да използва защитни механизми, да се оправдава, да отрича, да се защитава по какъвто и да е начин) и може да се работи директно.
Като е важно да се уточни, че не става дума за съгласие със субективните невротични, психопатни или психотични интерпретации, преживявания и „факти“, а с изначалната стойност и ценност на човека, неговата божествената същност зад повърхностните условности, за които стана дума, което се преживява от клиента като обгръщащо, прегръщащо присъствие. Психотерапевтът предава на клиента и го „заразява“ с това отношение и преживяване, както и на производните от него чувства на благодарност, радост, доверие и сигурност, търпение, мотивация и вдъхновение, свързаност с живота и всичко присъстващо в него. Когато това предаване е успешно, то трансформацията на болката, негативните мисли, чувства и вярвания става с много по-голяма лекота. А психотерапевтът го провежда и предава през смиреното приемане на собствената си човешка ограниченост/крайност (обратното на безкрайност) и малкост, през пускането на контрола и доверяването на самия живот и пътя му през него, което означава и следването на включените в него уроци по характерова хармонизация и личностно и духовно израстване. Това се фасилитира през всички методи и техники на психотерапията.

Любовта е най-големият и най-важният принцип не само в кабинета и терапевтичното изкуство, но и в самият живот – тя му придава смисъл, радост, магия, цвят, насища го с живец/живина, а ако липсва – тогава се преживява безсмислие, празнота, сивота, липса дори при наличието на задоволени други потребности. Любовта в Естествената психотерапия не се разглежда като страст или нагон, а като сила/принцип идващ от разширеното съзнание.

Но любовта не е само мека и приемаща – тя има две страни – майчина/женска и бащина/мъжка. Женската е свързана с мекотата, топлотата, приемането, доверието, а мъжката – със себезаявяването, себеотстояването и асертивността, дисциплината, твърдостта, здравословните граници, целенасоченост, постоянство и себепредизвикване. Съответно без мъжкият аспект на любовта – терапевтичната работа може да не е достатъчно предизвикваща и да липсва дисциплина и постоянство. Така стигаме до
дисциплиниращия аспект на любовта и мъдростта, която е важна част от терапевтичната работа по отношение на дезавтоматизиране на старите модели (на мислене, вътрешен диалог, чувстване, преживяване, интерпретация) и заменянето им с нови по-полезни и здравословни, което изисква ежедневно и дори ежечасово усилие.

На практика двата принципа на любовта и мъдростта се реализирал едновременно, а не последователно – на фона на безусловно приемане, съчувствие и добронамерено отношение (женска/майчина любов) от страна на терапевта, то тези нагласи и отношение се предават постепенно на клиента, който се заразява с тях. При което се работи по промяна на цялостното разбиране за състоянието и причините за него (мъдростта) и се реализират конкретните действия базирани на психотерапевтични методи и техники (дисциплина и постоянство – мъжка/бащина любов).
Двата принципа не могат един без друг, защото без мъдрост на любовта ѝ липсват здрави граници и се превръща в отрова – безгранично, погубващо разложение, а от друга страна когато в мъдростта не присъства любов – тя се трансформира в обслужващо егото студено знание. Така стигаме до третият основен принцип:

Истината (която освобождава)

Когато се случва взаимодействието между двата предходни принципа – любовта и мъдростта с кореспондиращото реструктуриране на дезадаптивни вярвания, мисли, чувства, преживявания и интерпретации, както и съответните промени в психодинамиката (често свързани с пускането на невротичния свръхконтрол), то закономерно се преминава в освобождаване от тези маладаптивни наличности, които ограничават човека и му причиняват страдание. Клиентът стига до истината, която освобождава – ражда се (разблокира се) свободата на творческият заряд на духа му и потенциала му като човек (относително, а не абсолютно освобождаване) и започва да съумява да владее себе си по истински и здравословен начин, приемайки неопределеността и несигурността във външния свят и своята човешка ограниченост, имайки връзка с любовта и радостта (усещане за принадлежност и единство с всемира) – живее смирено, но смело и смислено, проявява своята свободна воля и воля за живот. Защото до каквото степен човек е преодолял собствените си обуславяния – дотолкова има по-голяма волност в живота и действията си произтичаща от автентична свобода, тоест само в истината (липсата на обуславяния, тоест ограничаващи вярвания/мисли/чувства/модели) човек е истински свободен. Като резултат от този процес се култивира/развива лидерско присъствие, харизма и очарователност, както и сила на волята на духа (а не на егото), смислени цели и свобода на мисълта, които привличат.

Тогава дискомфорта и напрежението от състоянието и преживяваната симптоматика са свършили своята работа да стимулират/побутват човека в посока разширяване на съзнанието, реализиране на потенциала и психо-емоционално-духовно израстване в резонанс с живота, и следователно са изчерпали нуждата/смисъла си, така че те съвсем естествено отпадат и остават в миналото като добре научен урок, който няма нужда от повторение (поне на този етап).

Важността на любовта в Естествената психотерапия

Любовта е базисен принцип в Естествената психотерапия, а защото е основа на битието (съществуването на всичко), но и също така, защото любовта е антипода на страха.
Теорията на привързаността обяснява психологическата основа, а невронауката показва биологичния механизъм, но и двете демонстрират, че любовта намалява страха и може да се каже, че е негов антипод на страха.
Любовта и прилежащите ѝ сигурност и свързаност не са просто чувства, а те са невронални (електрохимични) и хормонални състояния, които предпазват психиката и тялото от страх.
Изследванията показват, че присъствието (или дори мисълта) за любим човек буквално може да редуцира болка и тревожност, която човек изпитва, което показва, че когато сме (се чувстваме) обичани и свързани, страхът намалява.
По тези причини любовта е основният фактор и движеща сила, която придвижва психотерапевтичният процес и съответно функционирането на клиента от невротично към здравословно.

Любовта като антидот срещу страха

Постулатът, че любовта (наличието/преживяването на любов) намалява/стопява страха и съответно обратното – че страхът се увеличава при отсъствие на любов у човека, е централен за Естествената психотерапия. Оказва се, че това е вярно и технически, тъй като невронаучните изследвания предоставят убедителни доказателства за това как любовта и свързаността могат да намалят или дори да елиминират чувството на страх, както и как липсата на любов може да увеличи страха. Тези ефекти се обясняват чрез взаимодействието на специфични мозъчни структури и неврохимични съединения.

Активиране на мозъчни региони при любов и страх

Функционалните изследвания с ядрено-магнитен резонанс (fMRI) показват, че когато индивидите изпитват любов (романтична), се активират определени мозъчни области, включително средната инсула, предната цингуларна кора, каудатното ядро и путамена. В тези моменти се наблюдава намалена активност на амигдалата (ключова мозъчна структура свързана с обработката на страха и засичането на заплахи) (Bartels & Zeki, 2000)¹³. Това индикира, че любовта може да потисне реакциите на страх чрез намаляване на активността на амигдалата.

Ролята на окситоцина и вазопресина в любовта, привързаността и намаляването на страха

Невропептидите окситоцин и вазопресин играят важна роля в социалните взаимодействия и емоционалните реакции. Окситоцинът е свързан с изграждането на доверие и социална свързаност. Изследвания показват, че той може да модулира активността на амигдалата, намалявайки нейната реакция на заплашителни стимули, което води до понижаване на чувството/преживяването на страх, а oт друга страна, вазопресинът може да усили реакциите на страх чрез повишаване на активността на амигдалата (Dębiec, 2005)¹⁴.

Влияние на любовта върху възприемането на болка

Допълнителни доказателства за връзката между любовта и намаляването на страха идват от изследвания, които показват, че гледането на снимки на романтични партньори може да намали усещането за болка. Това е свързано с активирането на вентромедиалната префронтална кора – област, асоциирана с чувството на сигурност и успокоение. Тези резултати предполагат, че присъствието или мисълта за любим човек може да действа като буфер срещу негативни емоции, включително страх.

Следователно модерните невронаучните изследвания подкрепят идеята, че любовта и свързаността могат да намалят чувството на страх чрез специфични невронални механизми. В допълнение обратното (липсата на социална свързаност и любов) води до повишена активност на амигдалата и усилване на страха – точно това показват и невронаучните изследвания за ефекта от социалната изолация -> свръхактивност в/повишена реактивност на амигдалата (увеличен страх и параноя – засичане на опасности, както и намалена способност за регулирането (потискането) на страха (Wisłowska-Stanek et al., 2023; Caltech, 2018; Xiong et al., 2023; Finley & Schaefer, 2022; Spreng et al., 2020)¹⁵^,16,17^,18,19. Част от тези ефекти са вследствие и на намалените нива на окситоцин (намалена експресия на окситоцина в амигдалата, което води до повишени нива на тревожност и депресия). Поведенческите ефекти от това са увеличена чувствителност към заплахи, засилени страхови реакции и засилена агресия.

Любов, сигурна привързаност и намален страх

Невронаучните открития могат да се свържат с теорията на привързаността, особено в контекста на връзката между сигурната привързаност и намаления страх – ключови за емоционалната регулация и психичното здраве.
Модерната невронаука потвърждава онова, което интуитивно знаем и винаги сме знаели като хора – любовта и сигурната свързаност с другите намаляват страха и стреса, докато изолацията и липсата на емоционална подкрепа ги засилват.

Сигурната привързаност се формира, когато в ранна възраст детето има преобладаващо отзивчив и емоционално достъпен възрастен, който отговаря адекватно на нуждите на детето в поне 30% от случаите/времето. Тази стабилна връзка задава невронни патерни/шаблони, които по-късно в живота диктуват как се справяме с емоциите, страха и взаимодействията във връзките си. Изследвания показват, че:
1) при хора със сигурна привързаност, се наблюдава по-ниска реактивност на амигдалата към заплашителни стимули (Coan, Schaefer & Davidson, 2006)²⁰. Това подсказва, че тези хора обработват страха по-умерено и гъвкаво – сякаш вътрешно знаят, че „някой е там“ за тях, има налично усещане за безопасност на дълбоко висцерално (биологично, неврално и неврохимично) ниво.

2) физическото или дори емоционално присъствие на сигурен партньор намалява стресовата реакция. В изследване с функционален ядрено магнитен резонанс (Coan, Schaefer & Davidson, 2006)²⁰, жени, държащи ръката на своя партньор по време на стресова ситуация, показали значително по-ниска активност в амигдалата и хипоталамуса, сравнено с тези, които били сами или държали ръката на непознат.

3) окситоцинът (хормонът на социалната свързаност), се освобождава в присъствието на значим друг (особено при докосване и доверие), и директно намалява активността в амигдалата, засилва усещането за сигурност и спокойствие (като намалява автономната възбуда) и подпомага социалната ангажираност и емпатията, тоест биологично подкрепя усещането за емоционална безопасност, характерно за сигурната привързаност (Kirsch et al., 2005)²¹.

Несигурната привързаност и увеличен страх

От друга страна изследвания при хора с несигурна или дезорганизирана привързаност показват:
1) повишена активация на амигдалата при възприети заплахи или междуличностен стрес (Vrtička et al., 2012)²².
Друго изследване с функционален ядрено магнитен резонанс (fMRI) и психофизиологичния измервания показва, че несигурната привързаност е свързана с повишена активация на амигдалата и увеличени автономни реакции при стресови стимули (Lemche et al., 2006)²³.
Също така при младежи – тези с несигурна привързаност имат по-голям обем на амигдалата отколкото младежите със сигурна привързаност (Moutsiana et al., 2015)²⁴.

2) по-слаба активност на префронталната кора, която регулира емоции и контролира импулси (Vrtička et al., 2012)²². Едно от горните изследвания също така показва, че несигурната привързаност в ранна детска възраст предсказва по-голяма активация в зони на префронталната кора свързани с когнитивен контрол като опит за усилване на положителните емоции в зряла възраст, от което авторите заключват, че въпросните индивиди с несигурна привързаност по-малко ефективно регулират емоциите си на неврологично/невронално ниво, тоест че са им нужни по-големи усилия и ресурси, за да постигнат желания ефект на регулация на емоциите (че регулацията на емоциите им е с по-ниска ефективност и това е свързано с несигурния стил на привързаност) (Moutsiana et al., 2014)²⁵.

3) повишена чувствителност към отхвърляне, изоставяне и междуличностен конфликт – при индивиди с тревожна привързаност се наблюдава повишена активация в лявата амигдала в отговор на негативна социална обратна връзка, тоест увеличена чувствителност и възприятие за заплаха спрямо социално отхвърляне и социални наказания (Vrtička et al, 2008)²⁶.

Всички тези данни индикират, че липсата на сигурна привързаност (на усещане за безусловна любов и свързаност) не просто означава, че липсва буфер срещу страха, но дори страхът бива усилен, което е в единия (нездравословен) край на спектъра; а в другият (по-здравословен) край на спектъра – наличието на дълбоко усещане за сигурна любов и сигурна привързаност буквално променят мозъка, правейки го по-малко реактивен на страх и по-добре регулиращ емоциите.

Конкретизация на любовта, мъдростта и истината и връзката с характерите и еволютивните фази в Естествената психотерапия

В Естествената психотерапия изконните принципи на човещината и живота (любовта, мъдростта и истината) биват приземени до и свързани с конкретни фази/етапи на развитие (еволютивните фази) и техните характерови движения

Мъдростта отговаря на връзката с реалността и планирането, любовта на доверието и себезаявяването (женският и мъжкият аспект на любовта), а истината и произтичащата от нея свобода – на харизмата, чаровното привличане, силната свободна воля на духа и воденето.

Любовта

Свързана е с 2 периода:
1) сензорния/оралния период на развитие до първата годинка (майчина безусловна любов) свързана с движението смирено приемане и дълбоко доверяване.
В здравословен вид: преживяване на сигурност идваща от стабилната вътрешна основна на сигурна свързаност (привързаност) и любяща принадлежност, преживяването на света като дълбоко сигурно (на фона на повърхностната несигурност) място.
Характер – емпат лечител, който проявява здравословна емпатия.

В не-здрав (травмирано-наранен) вид: травма (и преживяване) за изоставяне, липса на любов, самота, празнота, липса на принадлежност, болна спасяваща емпатия, несигурна привързаност от амбивалентен тип, вкопчване в другия, но и тестване, интелектуализиране.

2) фазата на Аз-а между 1 и 3 години свързана с движението себезаявяване и себеотстояване (поставяне на здравословни граници) – бащина условна любов.
В здравословен вид: характер на алтруист – любов към себе си и от там заявяване на себе си, поставяне на здравословни/гъвкави граници, здравословен егоизъм и агресия, способност за даване на другите, но и на себе си, както и разбира се естествено отказване и приемане на отказ понякога.

В наранен вид: садо-мазохистичен характер и динамика с травми (и преживяване на) унижение, излагане, отхвърляне, наказание, вина и автоагресия (агресия насочена към себе си) и пасивна агресия насочена към другите, липса на граници, жертвеност, примиренческо търпене и склонност към соматизация.

Мъдростта:

Тя също е свързана с 2 периода на развитие:
1) пренатален (в утробата) и ранен постнатален етап свързан с движението планиране
В здрав вариант: характер стратег, който има добра връзка с реалността и успява да вижда голямата картина отвисоко, има ясна изчистена висока визия, както и способност мисли извън шаблона и кутията, да пресмята, предвижда и планира добре, да се доверява на интуицията и да твори гениално.

В травмиран вид: травма от и преживяване на отхвърляне, дефектност, непълноценност, недостатъчност, враждебност, нараняване и злоупотреба от другите и света, интравертно-фантазен (шизоиден) характер с избягваща или дори дезорганизирана привързаност.

2) между 5 и 8 годишна възраст свързан с движението връзка с реалността (препланиране).
В здрав вариант: воински характер, който е изключително силен и устойчив, има решителност, добра дисциплина и способност да структурата/плана с постоянство, да действа неуморно фокусиран в целта, но също така притежава и способност за гъвкавост. Приема трудностите в живота с готовност и желание.

В травмиран вид: травма от и преживяване за несправедливост, липса на контрол и разпадане/сгромолясване/катастрофа поради липсата на контрол, ригиден характер.

Свободата

Тя е свързана с фазата на предизвикване (3-6 годишна възраст) и движението привличане (чар и харизма).
В здрав вариант: лидерски характер, който на фона на решителността, харизмата, умението за привличане и въздействаща комуникация – има и способността за качествено водене в смислена и полезна посока.

В травмиран вид: психопатен характер с травми и преживяване за/страхове от предателство, слабост, безсилие и уязвимост; Едипов/Електрин комплекс; контрол и властност от невротичен или характеропатен тип като защитен механизъм; нарцистични черти, а в някои случаи дори хистрионни; антисоциално поведение (социопатно-психопатно).

Качествата на естественият психотерапевт

Качествата необходими на естествения психотерапевт, за да е полезен на клиентите си включват:
– сърдечност, способността за емоционална емпатия, любов и великодушие – от гледна точка на Естествената психотерапия това е най-важното умение, тъй като това е самият сок/есенция на живота и когато я има – клиентът се чувства приет, в безопасност и сигурност и може да се изправи пред собственият си ад и това, което не иска да види в себе си, за да го трансформира. Без наличието на такова топло и добронамерено отношение няма как терапията да има особена ефективност освен при по-леките казуси.
– когнитивни способности – добра памет, бърз, силен и остър ум, за да помни релевантните за случая детайли, както и да прозира отвъд защитните механизми, външните противоречия и разнопосочната информация или мнения, които понякога хората споделят в различни моменти;
– смирение, тъй като ако то липсва – има опасност от надуване на нарцистичен балон (себевъздигане), което пресича любовта и компрометира терапията;
– духовност, но на фона на приземеност и стабилна основа в научната логика и база;
– умението за съвместяване на привидни противоречия;
– вътрешна сигурност, увереност, дълбоко доверие – за да може терапевтът да ги предава на клиента – да го заразява с тях и да го окуражава да „се хвърля“ в непознатото и предизвикателното;
– спонтанност и автентичност, творческо мислене и осъществяване на импровизация, метафори и аналогии – в терапията често се налага да измисляме креативни начини, за да помогне на клиента да осъзнае, а ако вече е осъзнал – да променя характера и психодинамиката/моделите си, тъй като всеки човек е уникална вселена и не всеки метод работи за всеки човек, така че е нужно да сме гъвкави и да се напасваме, така че да постигаме желаният ефект;
– гъвкавост и търпеливост;
– способност за самонаблюдение и трансферно удържане в терапията – това е ключово умение особено при клиентите с по-тежки и трудни казуси, за да може терапевтът да служи като контейнер съдържащ наличностите на клиента, който той изсипва, за да може след това да ги осъзнае и да преработи, което няма как да се случи, ако няма този съд, в който да ги излее безопасно;
– богат житейски личен опит и натрупана, изстрадана мъдрост – за да може психотерапевтът ефективно да води клиента през неговите казуси и противоречия е нужно той самият (терапевтът) в някаква степен да ги е преживявал и разрешил за себе си;
– дисциплина, мотивация, любознателност и желание за себеактуализация и самоусъвършенстване и преживелищно учене в живота – да живеем в голяма степен философията, която изповядваме и прилагаме с клиентите и да не спираме да се учим;
– преживяване на психотерапията като призвание/мисия/кауза, тъй като добрата терапевтична работа е предизвикателна, изискваща отдаденост и много лично влагане с всеки клиент, преживяване в по-лека степен на неговите собствени емоции и болки.

Следователно е нужно самият психотерапевт освен да се познава – да е минал в достатъчна степен път на оцелостяване, да е реализирал процеса, който терапевтираният има да преминава. Също така да е минал през трудности, провали, страхове, загуби и скръб, страсти и силни импулси, да ги е преработил, както и чрез тях – самата си психика и възприятие до по-хармонични и резониращи със принципите на живота. Тоест да е развил силна метакогниция (самосъзнание), през което да саморегулира когнициите, афектите, емоциите, чувствата и действията си от позицията на трансцендентна/трансперсонална визия за живота. Това е необходимост както за цялостна/холистична терапевтична работа, така и за качествено и ефективно повлияване в трансформирането на психиката на клиента.

Това са качества, които е желателно да присъстват в някаква степен, но още по-важно от степента им на присъствие е желанието за развиването им в по-голяма степен.
Естествено следствие от основните принципи на Естествената психотерапия, нейната цялостна парадигма и висока визия за психичните разстройства е виждането за клиента:

Виждане за клиента в Естествената психотерапия

Освен правилното/подходящото и здравословно виждане за процеса на терапия и съответно за преживяваната симптоматика, то друг важни фактори са виждането за клиента, както от страна на терапевта, така и от страна на клиента за него самия, които ще разгледам последователно по отделно.

Виждане за клиента от страна на терапевта:

полезно и фасилитиращо успешното терапевтично действие и взаимоотношение е виждането на клиента като активен съучастник в процеса (а не пасивен реципиент), както и като изначално способен и устойчив (а не като слаб, безпомощна жертва и страдалец, предизвикващ съжаление у терапевта и прочие), както и като изначално имащ стойност и ценност човек.
Също така виждането на клиента като „пациент“ в класическият, оригинален смисъл на думата (различен от значението на пациент/болен), който идва от английски (patient означаващо търпелив (човек, който търпи); издръжлив; способен да приема и понася закъснения, проблеми или страдание без да става раздразнителен, нетърпелив или тревожен). Тоест човек, който е способен търпеливо да изтърпи нужното, за да научи даден урок и усвои определени умения. За да не се превръща търпението в пасивно жертвено примиренчество е нужен хъс, сила на характера и висока визия/съзнание, а за да не се превръща в мъчително изтезание е нужно любящо присъствие и приемане, както и желание за учене. Когато търпението произтича от любовта, то резултира в спокойно, уверено, постъпателно усилие за реализиране на целите и извървяване на пътя зададени от самото състояние (тоест любящото присъствие на духа/душата).

Виждане за клиента от страна на него самия:

аналогична визия, съзнание и отношение е нужно да се поддържа и от клиента – да не се вижда и преживява като жертва, а като действаща сила, способен и стойностен човек; нито като болен или онеправдан страдалец, а като ученик на живота, който с охота учи неговите уроци и се развива в училището на живота с постоянство и търпение произхождащи от любовта.
Важни условия за постигането на формулираните терапевтични цели са мотивацията на клиента, полагането на постъпателни, систематични усилия, доверието в процеса и терапевта, готовността за предизвикване на себе си и излизане отвъд комфорта.
Разбира се често в реалността някое или дори всички тези неща не присъстват силно в началото на психотерапевтичната работа и част от нея е извличането им и засилването им, но все пак е нужно известно базисно ниво на готовност, мотивация, желание от страна на клиента. Психотерапията макар да е много различна от спортния тренировъчен процес и коучинга в него – все пак си приличат по отношение на това, че психотерапевтът не може да свърши твоята работа – може само да ти посочи вратата или упражненията (действието), може да те подкрепя и подпомага, но е нужно клиентът да го направи, да реализира действията – както треньорът може да те мотивира, да помогне да избуташ по-голям товар или да направиш по-тежка тренировка, но ако върши цялата работа вместо състезателя, то състезателят няма да реално подготвен за собствената си изява. Аналогично в психотерапията, за да има реален ефект е нужно клиентът да премине през вратата, да извърши „упражнението“, да реализира процеса.

Ако въпросните нагласи и отношение към себе си и процеса липсват, то те са една от важните стъпки за коригиране в процеса на терапия, тъй като директно могат да го компрометират и саботират, ако не бъдат поправени.
И тук стигаме до времевата продължителност на психотерапията като функция от качествен, а не толкова количествен процес:

Времева продължителност на психотерапията – любовта, мъдростта и истината като качествен процес в психотерапията

Чрез принципите на любовта, мъдростта и истината характеровите структури биват трансформира от невротичните си варианти в здрави такива.
Този процес обаче не е количествен, а качествен – каквато е самата психотерапия, каквито са и любовта, мъдростта и свободата – не могат да бъдат точно количествено измерени. Това представлява голяма пречка за научната психология, невронауката и когнитивната наука, които се опитват да ги измерят и подхождат от гледна точка на философията на материализма и количество – да корелират психичните процеси с проявявани поведения, което в най-добрият случай е далечно прокси/??друга дума??, в което има голямо разминаване.

За щастие последните десетилетия има достатъчно теории идващи от реномирани учени и използващи научна данни за обосновка, че е не по-малко вероятно съзнанието да поражда света и вселената, колкото е вероятно и микро-частиците да изграждат света и вселената и да пораждат съзнанието, което имаме.
Примери за такива теории постулиращи първичността на съзнанието, които са релевантни в съвременната наука, разделени по категории:

1. Научно-философски теории (информирани от съвременната наука, но метафизично ориентирани)
1.1. Доналд Хофман – Теория за съзнателния реализъм (Conscious Realism)
1.2. Томас Кембъл – My Big TOE (Theory of Everything)
1.3. Карло Ровели / Джулио Тонони (в част от работата си) – Интегрирана информационна теория (IIT)

2. Философски идеализъм и неодуалистични подходи
2.1. Бергсониански/панпсихистки подходи (Алфред Норт Уайтхед, Гален Стросън и др.)
2.2. Неодуализъм / Адвайта Веданта (Майкъл А. Сингър, Рупърт Спира)
2.3. Бернар Кастелан – Теория за информационното съзнание

3. Информационни и симулационни хипотези
3.1. Симулационна хипотеза (Ник Бостром, но и Томас Кембъл)
3.2. Digital Physics (Фредкин, Волфрам, др.)

4. Мистично-феноменологични и трансперсонални подходи
4.1. Станислав Гроф, Кен Уилбър и трансперсоналната психология
4.2. Бернард Кар, Единбургски университет – Хипотеза за многоизмерното съзнание

От тази разлика между измеренията/аспектите на количество и качество идва проблемът с измерването, както и стандартизирането на психотерапията, а също така и с предвиждането на времевата продължителност на психотерапевтичният процес.
Защото зависят от качеството, а не от количеството – от качеството на разбиране, осъзнаване, разширение на съзнанието, от качеството на промяната на маладаптивните психични наличности.
Точно затова в практиката се наблюдава явлението, че при различни индивиди – при сходни по сила състояния и симптоматики, поддържани дори сходна продължителност от време, то все пак е нужно различно време за терапия – за някой 10тина сесии, за друг 50-тина, за трети 30-тина сесии, а при четвърти години, за да развият съответно нужните метакогниция (способност за самоосъзнаване), лекситимия (осъзнаване на собствените емоции и чувства и най-важното – произхода им, причините за него и динамиката помежду им, както и между тях и други психични наличности – вярвания, мисли, интерпретации и т.н.), промяна на навиците от дезавтоматизиране на старите модели/навици (на вярване, чувстване, преживяване, мислене, интерпретация) към подмяната им с нови по-функционални и полезни, мотивация, решителност, смелост, себепредизвикване и излизане извън комфортната зона, пускане на вторичните печалби. И реализирането на това отново и отново ден след ден, така че да има трайна промяна, а не мимолетна такава.

В течение на психотерапевтичната работа човек се научава, че има толкова много (дори може би безкрайно много) психодинамични комбинации формирани от комбинации на характерови структури, маски, защитни механизми, вярвания, модели получени вследствие на взаимодействието на уникални гени с уникалния личен опит на средата на възпитание и израстване. И че всички те (човекът на база тях) създава леко различна собствена, лична, виртуална реалност, която живее в живота си и във всеки момент от него, защото тя също подлежи на промяна.
Разбира се има хора/клиенти/случаи, които много се приличат и са прототипни/архетипни или приличащи на такива, но дори и те имат собствени нюанси и разлики.
Това създава толкова голяма неопределеност и неизвестни променливи в задачата по решаването на казусите, че няма как стандартизираните инструменти на науката да обхванат цялото това разнообразие и вариативност не само в рамките на един казус, но и на дори в рамките на една терапевтична сесия. Терапията няма как да бъде стандартизирана по точно определен начин и съответно тествана с двойно-слепи проучвания, тъй като според характеровите и психодинамичните особености на клиента понякога терапевтът е необходимо да подхожда по-меко, а друг път по-твърдо; по-бавно или по-експедитивно; по-инициативно или по-пасивно; по-аналитично или по-преживелищно или по-духовно/трансперсонално или по-предизвикващо или по-хипнотично или медитативно… И това не само в рамките на работата с един клиент, но дори и вариации в подхода и отношението от страна на терапевта дори в рамките на различни сесии с един и същ човек, което очевидно няма как да се изследва през подхода на стандартизирана процедура какъвто е стандартът в науката.
Освен това от всичко казано е ясно, че холистичният терапевт е нужно да е гъвкав и с широка визия (а не тесногръд), но въпреки всичко основните принципи на любовта, мъдростта и истината/свободата, както и че човекът е виждан като изначално разумно, смислено, любящо същество съдържащо в организма/селфът дълбока мъдрост – остават валидни.

Въпреки всичко това след като разгледам отделните компоненти част от интегралното цяло на естествената психотерапия и техните методи – ще дам примерна последователност в прилагането на терапевтичните методи базирана на логика и опит, както и на споменатите три принципа в Естествената психотерапия, но с наличието на всички уговорки и условности произтичащи от написаното по-горе (гъвкавост, индивидуален подход, промяна на стъпките в последователността – прескачане на стъпки, връщане отново към предишни, минаването многократно на стъпки, комбиниране на няколко стъпки и метода или техники в рамките на една сесия и прочие). Но преди това нека обобщя основните подходи, които интегрира Естествената психотерапия:

Основни подходи, методи и техники в интегралната школа на Естествената психотерапия

Основните подходи, които Естествената психотерапия интегрира са: психодинамичната, когнитивната, поведенческата, хуманистичната, трансперсоналната, хипнотичната, психотелесната и майндфулнес и медитация базираните школи/парадигми.
Интегрирането им и взаимодействието между тях може да бъде представено чрез метафора за „дървото“ на холистичната, естествена психотерапия, в което:
– корените на дървото репрезентират психодинамичните (аналитичните) направления – стремеж към издълбаване/откриване на скритото в подсъзнанието (корените без които никое дърво не може);
– стволът на дървото символизират поведенческата парадигма, където всичко е ясно видимо, проследимо, последователно, солидно, конкретно, но също така общо и грубо/здраво, тоест придаващо здравина/устойчивост и съответно основна част от цялостния психотерапевтичен процес;
– големите клони представляват когнитивната психология и психотерапия – по-фина, работеща по линия на вътрешните психични процеси и начално на стигането до емоциите и чувствата, но през мислите;
– малките клони репрезентират краткосрочните, фокусирани в решение терапии, при които работят прагматично и резултатно ориентирано тук и сега без оглед на личната история и миналото на клиента, но които представляват важна част от цялостния психотерапевтичен процес;
– листата на дървото представляват хуманистичната парадигма, при която визията за човека е качествено различна – той бива виждан като самосъзнателен, изначално добър, разумен, способен, имащ свободна воля.
– цветовете и плодовете символизират трансперсоналната психология и психотерапия (базирана на световните психодуховни системи), при които визията за човека е още по-висока – като духовно същество (дух и душа), които временно минават през това тяло, за да преживеят различни неща, да научат дадени житейски уроци, за да извисят съзнанието на по-високо ниво.
– соковете на дървото, които циркулират през всяка негова част и съответно са неизменно присъстващи и необходими – репрезентират преживелищните – психотелесните и медитативно-базираните подходи в психотерапията – психотелесна психотерапия (насочена по-скоро навън) и хипнотерапията и медитацията (които са насочени навътре към същността);
От важно значение е и развиването на присъствието на вътрешния, метакогнитивен наблюдател, което бива символизирано от слънцето.

Преди да разгледам всяко от тези основни направления в детайли и техните места в Естествената психотерапия – ще се спра на нещо много ключово: защо преживелищните методи са репрезентирани соковете на дървото, тоест защо без тях психотерапевтичната работа остава частична и слабо ефективна?
Защото въпреки че множество психотерапевтични подходи имат претенции да работят с несъзнаваното, то на практика – малко наистина го правят.
Какво представлява несъзнаваното? – съвкупност от преживелищно изградени, автоматизирани емоционално-процедурни импринти/матрици/модели – телесни, афективни и поведенчески модели на реагиране, съхранявани в определени подсистеми на дългосрочната памет, по-специално в нейните процедурна и емоционална форми. За разлика от семантичната и епизодичната памет, които позволяват съзнателно извличане и вербализация – тези паметови системи функционират през имплицитни процеси (действащи извън езика и осъзнаването) и съответно са извън обхвата на съзнателния достъп. Невробиологично, те са свързани с дейността на мозъчни структури като амигдалата (емоционална памет и страхови реакции), базалните ганглии (процедурни навици и автоматизирано поведение), мозъчния ствол (първични защитни реакции) и малкия мозък (двигателна автоматизация), като често остават извън регулацията на префронталната кора (центърът на съзнателния контрол и рефлексия). Това не е просто „забравено съдържание“, а динамична система от преживелищно закодирани реакции и възприятия, които оформят настоящото ни функциониране, без непременно да са достъпни чрез размисъл или спомняне.
В резултат, тези несъзнавани съдържания не могат да бъдат трансформирани единствено чрез когнитивно осмисляне, а изискват преживелищен достъп и интеграция през телесна осъзнатост, емоционална регресия, въображение и телесно действие.

Психичните наличности, които поддържат маладаптивните и дисфункционалните характерови схеми (базисни вярвания, когнитивни схеми, интроекти) и които провокират тревожност при възприятието на реалността, могат да бъдат артикулирани лингвистично (чрез обяснителни конструкции и концепции) или символно-визуално, опосредствани от семантичната или епизодичната памет. Това обаче представлява само обяснителна, съзнателна интелектуализация (повърхностна когнитивна репрезентация), която не достига до самото ядро на въпросните структури. В същността си тези схеми (интроекти, базисни вярвания) са емоционално наситени, автоматизирани неврофизиологични шаблони, съхранявани в телесно-афективната и процедурна памет (емоционално-процедурни паметови импринти). Важно е да се каже, че те не са в миналото, а са налични у клиента тук и сега и се проявяват периодично под формата на несъзнавани защитни механизми, телесни реакции, обичайни навици на възприятие и поведение, които са силно устойчиви именно защото са дълбоко „вкоренени“ през преживелищната обусловеност (формирали са условен рефлекс), а когнитивно осмисляне не им влияе директно. Следователно, реалният достъп и трансформация на тези структури е възможен не чрез рационално обяснение, а чрез процеси, които задействат прекогнитивни (предвербални) невронни вериги, които се активират в преживелищността. Такива методи са психотелесните терапии, медитацията и майндфулнес базираната терапия, хипнотерапията, трансперсонални подходи работещи с изменени състояния на съзнанието, психотеатър и ролеви методи, поведенческа терапия.

Това ясно разграничаване между съзнателната, когнитивна/символна репрезентация на вътрешните структури и тяхната първична, дълбоко вкоренена, афективно-процедурна природа е от огромно значение за психотерапевтичната работа и нейния успех. Без директна работа с преживелищните и телесни пластове, дълбоко вкоренените емоционално-процедурни схеми не биват достигнати и остават непроменени, независимо от нивото на когнитивно осъзнаване. Съответно преживелищните методи са от ключово значение за постигане на дълбока и устойчива психотерапевтична трансформация, защото осъществяват пряк достъп до първичните, несъзнавани емоционално-процедурни импринти, като създават условия за тяхната промяна (препрограмиране) не чрез анализ, а чрез телесна ангажираност, афективен резонанс и непосредствени преживявания, които често пораждат трансформации от предвербален (или отвъд вербален) порядък — трудни за обяснение, но ясно доловими в промяната на отношението към себе си и света.

Друга причина за трудността на трансформирането на моделите освен невъзможността за директен достъп през вербалността, е несъзнавано убеждение, че щом човек е жив/оцелял или щом нещо се е „инсталирало“ в нервната му система като модел, докато е бил подрастващ, то то е така и е нужно и трябва да бъде поддържано (дори когато е болезнено и дисфункционално) заради имплицитното вярване, че е свързано с оцеляване, че е познато и съответно е по-безопасно отколкото новото и непознатото, които се възприемат подсъзнателно като по-рискови и страшни. Съответно често в психотерапията ролята на терапевта е да подпомогне „рискуването“ – опитването от страна на клиента на нови модели (на поведение, мислене, вярвания и т.н.), за да може той да придобие нов референтен опит, който е положителен, тоест без наличието на негативен развой, за да може впоследствие да го практикува и тренира и самостоятелно.

Поради тези причини в Естествената психотерапия метафорично репрезентираме преживелищна работа и методи като соковете на дървото, защото считаме, че в повечето случаи от психотерапевтичната практика липсата им (неизползването им) действа създава пречки пред осъществяването на терапевтичния процес.

Мястото на всяко от основните направления в Естествената психотерапията:

Ще започна с подходът, който е най-твърд, конкретен, прецизен, научно обоснован и успешен от гледна точка на научни изследвания:

1. Когнитивно-поведенческата терапия:

нейният подход е структуриран и директивен и има голяма успеваемост при множество психични разстройства (всички тревожни разстройства и най-вече фобии, паническо разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство, също така депресия, инсомния и донякъде посттравматично стресово разстройство и хранителни разстройства. Като при разглеждането ѝ ще я разделя на двата ѝ компонента, които ще разгледам отделно – когнитивната и поведенческата терапии, както и класически са възникнали отделно, а освен това и в модерността много психотерапевти използват преобладаващо едната или другата от двете (обикновено повече когнитивната), така че това разделение не е неоснователно.

1.1 Когнитивна психология и психотерапия:

тя се фокусира върху начина, по който мислите (когнициите) влияят на емоциите и поведението на човека като основната ѝ идея е, че „не събитията сами по себе си ни разстройват, а начинът, по който ги интерпретираме.“
Това е една от няколкото валидни посоки за промяна на вътрепсихичните наличности и поведението (като другите бяха споменати – от емоциите/чувствата/преживяването към мислите и поведението, и от поведението към емоциите и мислите – всички, от които са валидни, защото чувстваш това, което мислиш, но и мислиш това, което чувстваш и правиш).

Когнитивната психология с прецизните си изследвания дава огромно знание и разбиране за психичните процеси:
– различните видове памет (дългосрочна и краткосрочна; експлицитна/съзнателна, която включва семантичната, епизодичната и автобиографичната и от друга страна – имплицитна/несъзнавана, която включва процедурната памет и емоционалното кондициониране), както и:
– конструктивната природа на паметта – че паметта не е точно копие на миналото, а активен процес на възстановяване на преживяванията – когато си спомняме нещо, то мозъкът сглобява спомена всеки път наново от налични елементи (емоции, образи, смисъл, настроение) като променя детайли (добавя или премахва) и следователно миналото не е фиксирано, а подлежи на преосмисляне и можем да променим отношението, преживяването и смисъла, който придаваме на случилото се. Това е изключително важно от психотерапевтична гледна точка и ще бъде споменато и при употребата на други подходи освен когнитивния.
– внимание и възприятие;
– мислене, когнитивни изкривявания и логически грешки
– езикът и ролята му в мисленето;
които дават добри насоки и методи за работа в терапевтичната практика.

Основни принципи на когнитивната психотерапия:

Когнитивният модел обяснява как мислите/когнициите, емоциитеи поведението си взаимодействат, за да сформират личността и евентуалните ѝ дисфункции. Този модел е следният:
1) когнитивни схеми (базисни вярвания, ядрени убеждения) – дълбоко заложени, често несъзнавани вярвания за себе си, другите и света (например: „аз не съм достатъчно добър/не ставам“, „хората не са надеждни/светът е опасно е място“, „не заслужавам любов“, „ще бъда отхвърлен/изоставен/предаден/наранен“ и прочие), които са се сформирали в течение на живота (обикновено още в детството въз основа на личния опит – случки и взаимодействия с важни фигури като родители, връстници, учители и т.н.).
2) условни убеждения – правила и предположения произтичащи от базисните схеми (например: „ако не съм перфектен, хората ще ме критикуват и отхвърлят/изоставят“, „ако заяви мнението си ще бъда унижен/смачкан/наранен“).
3) автоматични мисли – бързи, неволеви, изкривени и често несъзнателни и ирационални мисли, които обаче са привични/възникват по навик (свързани са с утвърдени невронни пътища) и възникват при стимули (външни – ситуации или вътрешни – мисли, спомени) като отразяват по-дълбоките убеждения (например: ако някой не отговаря на съобщението ми или не ми върне обаждане веднага -> „значи не му пука за мен“, което е свързано с по-дълбокото убеждение „аз не съм важен за другите/бивам отхвърлен/изоставен“).
4) емоции и поведение – автоматичните мисли предизвикват емоционални реакции и поведения, които често всъщност допринасят за затвърждаването на първоначалните когнитивни схеми и мисли, които са предизвикали поведението (в последния пример с обаждането -> емоция на тъга, разочарование, безнадеждност -> поведение на оттегляне и бездействие или дори сърдене и не отговаряне, когато ни потърсят -> отдалечаване от хората и влошаване на отношенията -> потвърждаване на вярването, че не съм важен за другите – тоест получава се „омагьосан“ маладаптивен невротичен кръг (на взаимно потенцииране между мисъл, чувство/емоция, усещане и поведение в случая в негативна валентност), който ако не съзнаваме ни завихря и опропастява живота ни, защото реализираме дезадаптивни самоизпълняващи се пророчества.

Конструктивната природа на паметта означава, че дисфункционални базисни схеми могат да се изградят върху основата на частични или изкривени спомени или оценката на други хора за тях или за наше поведение, която да е била неадекватна или неточна, както и върху няколко единични случая, когато сме преживели нещо неприятно, тоест да не са логически обосновани и издържани, а субективни и изкривени.
Също така е по-вероятно клиент в депресия да си спомня предимно спомени натоварени с негативни чувства (например свързани с провал, неуспех, страх, болка и т.н.) – ефект документиран в множество психологически изследвания (Ramel et al., 2007; Cohen & Kahana, 2022; Faul & LaBar, 2023; Lange & Carr, 2001; Howe & Malone, 2011; Watkins et al., 1992)^{27,28,29,30,31,32}

Обикновено базисните вярвания са няколко, но автоматичните мисли могат да са десетки и затова е важно да бъдат правилно идентифицирани и да се хване есенцията на схемите и динамиката между различните мисли/вярвания/допускания.
Съответно когнитивната терапия се стреми да помогне на клиента и да го обучи да разпознава и поставя под въпрос дисфункционалните схеми, а след това и да ги замени с по-здравословни убеждения. Основните техники и съответно стъпки са както следва
1) Изследване и идентифициране на автоматични мисли и подлежащите ги когнитивни схеми и междинните допускания/правила.
2) Разпознаване на когнитивни изкривявания (систематични грешки в мисленето), които присъстват в горепосочените (например катастрофизация, четене на мисли, черно-бяло мислене, свръхгенерализация и прочие).
3) Предизвикване на ирационални мисли и вярвания – поставянето им под съмнение и проверката им в реалността чрез подходящи експерименти и тестове, развиване на умение за връзка с реалността (тестване на мислите чрез проверка на фактите), развиване на алтернативни интерпретации, прерамкиране, преформулиране, смяна на контекста
4) Формиране на по-реалистични и адаптивни мисловни модели чрез когнитивно реструктуриране

Други освен споменатите техники използвани в когнитивната психотерапия:
– всички реструктурирания и дори идентифицирания е желателно да се записват под формата на водене на дневник, както и намирането на логически пробойни и несъответствия в тях, за да се осъзнае невалидността им.
– падаща стрела – проста техника на задаване на въпроси (подобна на Сократическия диалог), при която прогресивно се дълбае надолу от автоматични мисли и поведения през междинни вярвания и допускания до базисните когнитивни схеми. Подробно описание на техниката и използването ѝ може да се намери в тази авторска статия
(Chutrov, D. (2020, July, 2) Как да разберем в какво вярваме – падаща стрела)³³.
– прерамкиране и преформулиране чрез смяна на контекста, разглеждане на алтернативни гледни точки, използване на перспектива от трето лице (какво би казал на някой твой приятел, който има такава мисъл или вярване, как би реагирал от позицията на спокоен и уверен човек спрямо тази мисъл/вярване?).
– детайлно разглеждане на най-лошият сценарии – колко точно зле ще е ако се случи, както и колко е вероятно да се случи.
Както и много други от подобен тип.

Може да се каже, че когнитивната терапия реализира форма на „психично инженерство“, при което клиентът прогресира от реактивност без осъзнаване през осъзнато наблюдение към дезавтоматизация, а накрая и промяна на дисфункционалните мисловни модел и убеждения (както и прилежащите им чувства/преживяване/емоции и поведения).
Когнитивната терапия е страхотна част от цялостната терапия, но ако се прилага самостоятелно – при по-тежки случаи и налични силни страхове и изобщо интензивни негативни емоции, то рационалността и рационалният подход могат да не са достатъчни, защото силния афект ги помита (въпреки наличното осъзнаване). Затова ще преминем към следващите компоненти на холистичния подход на Естествената психотерапия.

1.2 Естествена поведенческа психотерапия:

психотерапевтичен подход, който се фокусира върху наблюдаваното поведение, а не върху вътрешните мисли и чувства. Тя се основава на принципите на класическото и оперантното кондициониране, тоест на ученето (и промяната) чрез асоциации и последици. Основната идея е, че нежеланото поведение е научено и може да бъде отучено или заменено с по-адаптивно. Поведенческата терапия не изследва мислите и убежденията – тя работи директно с поведението.
Основните ѝ принципи гласят, че:
Наблюдаемото поведение е фокусът на терапията, а вътрешният свят (мисли, чувства) не се анализира директно.
Поведенията са резултат от заучаване (кондициониране, обуславяне).
Промяната се постига чрез системна практика и упражнения.

Основните техники, които са използва са следните като в тях ще присъстват леки модификации в духа на Естествената психотерапия за повишаване на ефективността им, а именно – промяна на отношението и психотелесните и емоционални реакции.
1) Систематична десенсетизация/десенсибилизация – постепенно, прогресивно излагане на страхове в комбинация с релаксация. Прави се списък със стресиращите ситуации и се скалират, след което се осъществява ментална практика на визуално излагане на стимули (във въображението) едновременно с релаксация за погасяване на страха и промяна на отношението; градира се от по-слаби към по-силни стимули.
След това се осъществява в реалността поведенчески по същия шаблон.

2) Излагане на плашещи или травмиращи стимули (експозиционна терапия) в комбинация с адаптивно променена психотелесна реакция – вместо избягването (което както беше описано по-рано в тази дипломна работа води до поддържане и дори усилване на симптомите) – човекът бива директно, доброволно изложен на стресиращите стимули при наличието на подходяща подготовка.

3) Моделиране (modeling) – учене чрез наблюдение и подражание – например от терапевта или от друг подходящ модел.

4) Тренинги – за социални умения, асертивност, здравословна агресия, за овладяване на гнева, театрални групи включително импровизационни,

5) Поведенчески социални експерименти – те са един от най-мощните терапевтични инструменти сред всички направления и модалности и представляват внимателно подбрани ситуации и действия в тях, които да поставят клиента извън зоната му на комфорт и да изкарат на повърхността дълбоките негативни вярвания и страхове, за да може да ги преработи (повече информация в авторската статия – Chutrov, D. (2020, July, 10) Поведенчески социални експерименти)³⁴.

Отвъд споменатите основни техники – в психотерапията автоматично, а понякога и съзнателно използваме основните принципи на поведенческата психология – класическо обуславяне и оперантно обуславяне. Как се случва това?
Всъщност в процеса на посещаването на клиента в кабинета на психотерапевта – терапевтът, както и самият кабинет стават котва за спокойно, доверяващо се, уверено или друго преживяване и поведение (което се реализира редовно в сесиите) – тоест осъществява се класическо обуславяне в посока желаното състояние.
Освен това може да се ползва и оперантно обуславяне от страна на терапевта – докато води клиента към целта – чрез действията, държанието си, думите си и реакциите си – възнаграждава положителните промени у клиента, а наказва или лишава от реакция проявите на старите модели.

Тоест самата терапия е декондициониране/разобуславяне и ново/различно кондициониране/обуславяне – развалянето на едни дисфункционални асоциации, връзки и модели (включително на невронално/мозъчно ниво) и изграждането на други. Затова и терапията отнема време, защото отучването на дълбоко вкоренени модели/навици е бавен процес (като продължителността зависи до голяма степен от времето на поддържане на стария навик/модел), а тази промяна кореспондира на структурни промени в мозъка (разпадането на стари невронни връзки и създаването на нови). Съответно постоянно подпомагаме създаването на тези нови асоциации и отслабването на старите връзки по всякакъв начин – с присъствието, излъчването, гласа си и това, което казваме, с визуални образи, с ролеви игри и разиграване на сценарии, с реакцията си спрямо човека и това, което се случва в него.

Поведенческата терапия прекрасно надгражда когнитивната работа, тъй като поведенческата работа е много по-силна от менталната (която е само старт). Дори само поставянето на клиента в една проста ситуация на дискомфорт вади всичката му тревожност/страх и дисфункционални автоматични мисли и негативни себеотносни базисни вярвания. Така че, може да се каже, че поведенческата терапия е най-дълбоката и истинската, защото е най-преживелищната, но за да стане готов за нея човек е нужно да мине през останалите уводни техники и методи.

2. Психодинамични (психоаналитични) направления:

откъм структурираност и директивност тези школи стоят на противоположния полюс на когнитивно-поведенческата терапия.
Въпреки че в исторически план психодинамичните направления не са показали висока ефикасност и ефективност от практическа гледна точка (терапевтиране на хора), то те все пак са дали голям принос за модерната психотерапията и поставили нейната основа. Някои от най-значимите открития и формулировки на психоаналитичните школи са: формулирането на несъзнаваното и неговата важност; топичната теория за структурата на психиката в комбинация с виждането на психиката като динамичен процес/поток; еволютивните фази на развитие и характеровата типология; концепцията за пренос и контрапренос; концепциите за регрес и фиксация; защитните механизми; обектните отношения и ролята на значимите фигури във вътрешния свят (вътрешните обекти); ролята на ранния взаимоотношенчески опит за залагането на личните модели и комплекси на човек (несъзнаваните вярвания, според които живее впоследствие и динамиките, които разиграва); концепцията за коригиращия емоционален опит. Всичко това са изключително значими за психотерапията идеи – даващи добра основа за разбиране.

Психодинамичните школи предоставят висока обяснителна стойност, но ниска трансформационна стойност, защото инструментите, на които се залага, въпреки че могат да са полезни в проследяването и разбирането на причините за проблематиката на клиента – те не са особено въздействащи за повечето хора и проблематики и съответно не подпомагат промяната. Инструментите на психоаналитичните школи са главно анализ и интерпретация на свободни асоциации, сънища, защитни механизми, анализ на трансфера и контратрансфера, на интернализирани наличности и идентификации, на повтарящи се модели и т.н., които не са особено въздействащи върху повечето хора.

В много случаи стоенето в анализ не е достатъчно за разрешаване на проблематиката, защото при повечето хора точната интерпретация дори в условията на готовност на клиента – не води директно до трансформация, а дори това зацикляне в анализ става част от проблема. И все пак има много стойност и полезност в разбирането на аналитичното знание в рамките на един цялостен интегрален подход, защото дават дълбоки концептуални основи на разбирането за проблематиката на клиента. Съответно ще маркирам някои от ключовите идеи, които психоаналитичните школи са дали на модерната психотерапия и които използваме в Естествената психотерапия като част от холистичен подход:

Изследването на несъзнаваните модели и как ранните модели на взаимоотношения и възпитание, и оформените вследствие на тях модели на мислене, чувстване/преживяване и действие. Човешките деца (за разлика от останалите бебета животни) имат изключително дълъг период на растеж и развиване на самостоятелност (многогодишен), което създава трудности, но също така прави хората по-гъвкави и по-адаптивни като вид и като индивиди, тъй като имат време да усвоят необходимите и полезните за средата си знания, за да не разчитат само на инстинкти и рефлекси, които могат да не са релевантни в текущия свят. Този процес невинаги се реализира оптимално – понякога се залагат имплицитно и неадаптивни базисни вярвания (интроекти/когнитивни схеми).
В психодинамичната парадигма (а и изобщо в терапията) е особено значима идеята, че рано в живота, на базата на това дали основните емоционални и физически нужди на бебето/детето са били достатъчно задоволени, се формират дълбоки вътрешни структури – споменатите базисни вярвания или сценарии/комплекси/програми/интроекти (когнитивни схеми). Те представляват имплицитни (несъзнавани) модели на преживяване, през които човек тълкува себе си, другите и света. Тези структури не са резултат от логически анализ и рационално мислене, а от натрупан ранно-детски телесно-емоционален опит, който оформя базисни вярвания. В негативния си вариант те звучат като „не съм достатъчно добър“, „светът е опасен“, „любовта (и доброто отношение от другите) трябва да се заслужи“, „другите са враждебни и ще ме наранят“, „ще бъда изоставен“, както и други подобни. Съответно в зрелия живот тези схеми често се активират автоматично и могат да възпроизвеждат ранните травматични динамики продуцирайки погрешни очаквания за себе си, другите и света. По този начин те влошават междуличностните отношения и причиняват страдание и дистрес на индивида, докато не бъдат осъзнати и преработени.

Произходът на тези модели е свързан с психоаналитичното направление за обектните отношения, която разкрива как вътрешният свят на човека се изгражда и структурира през ранните взаимоотношения със значимите фигури (най-често родителите). Тези първи взаимоотношения и фигури осигуряват не само физическо оцеляване, но и формират шаблони за това какво е „другият“ и какво е „Аз“ и взаимоотношенията. Преживяванията от най-ранна възраст – дали нуждите са били посрещани с чувствителност, дали е имало/се е преживявала безопасност, емоционално присъствие и синхрон/съзвучие с другия – се интернализират като вътрешни обекти и модели и стават част от несъзнаваната психична структура. Те включват не само образа на другия (например родителя), но и преживяното Аз във взаимодействие с този друг (дисфункционални примери за такива са „аз съм безпомощен/отхвърлен/изоставен/не харесван/унижен/предаден“ и други подобни с прилежащите им реакции на стрес/страх/отдръпване/нападателност или защитност/тестване на другия и подобни). Това формира основата на афективната регулация, себевъзприятието и способността за изграждане на връзки или в описания пример – дисфункционални модели на саморегулация и свързване. В зряла възраст тези интернализирани модели остават активни като матрици/лещи/очила, през които се пречупват възприятията, формират очакванията, а през тях се повлиява и поведението, което води до повтарящи се сценарии и преживявания в интимните, професионални и социални отношения.

Освен в сферата на формирането на ранните вярвания и модели, психодинамичната перспектива има ключов принос в разбирането на начина, по който тези дълбоки модели свързани с най-дълбоките преживявания и емоционални конфигурации се съхраняват в имплицитната памет (телесно-емоционалната, преживелищна памет, която функционира извън вербалното и съзнателното ниво). Тези преживявания не просто „живеят“ в миналото, а продължават да се активират в настоящето, особено в близки и значими взаимоотношения. Когато се създава емоционална близост, се активират и най-дълбоките слоеве от вътрешния свят на индивида — очаквания, страхове, базови модели за себе си и другите. В терапевтичния контекст тези слоеве често се проявяват през механизма на преноса, при който клиентът несъзнавано пренася върху терапевта чувства, вярвания и нагласи, свързани с предишни значими фигури (едновременно с това, терапевтът също може да преживява вътрешни реакции (контрапренос), които също е важно да се наблюдават, защото могат да повлияят терапевтичния процес негативно, но при добро професионално осъзнаване могат да се използват като инструмент за по-дълбоко разбиране на динамиката на клиента и). По този начин връзката терапевт-клиент и взаимодействието в нея става огледало за осмисляне и преживелищно трансформиране на вътрепсихичната реалност на клиента.

Още една концепция свързана с по-горните, която произлиза от психодинамичните школи, е тази за коригиращия емоционален опит – възможността в рамките на терапевтичната връзка клиентът да преживее нов тип взаимоотношение, което противодейства на старите, болезнени, нараняващи модели. Това преживяване няма само обяснителна стойност, а има трансформиращ потенциал, тъй като създава усещане за безопасност, приемане и разбиране в реално време, което постепенно пренаписва дълбоко вкоренените вътрешни схеми и очаквания.

Друга съществена концепция от психодинамичната парадигма е тази за защитните механизми – автоматични и несъзнавани стратегии, чрез които психиката се стреми да избегне или намали психичната болка, напрежението и вътрешния конфликт. Макар първоначално адаптивни, тези механизми често стават ригидни и неефективни в зряла възраст, поддържайки страдание и неавтентичност. В терапията разпознаването им позволява по-дълбоко разбиране на вътрешния свят на клиента и създава възможност за по-зрял и осъзнат избор в преживяването и поведението. Защитните механизми са базови за психологията и психотерапията и неизменно им се отделя време и внимание независимо то терапевтичната школа.
Концепциите за регрес и фиксация също носят важна клинична стойност. Регресът описва как в моменти на вътрешен или външен конфликт, напрежение или несигурност човек може несъзнателно да се върне към по-ранни и незрели форми на поведение, които някога са били използвани и адаптивни, които представляват стабилен режим/база на функциониране за човека (макар и в настоящето да са неадаптивни).
Фиксацията пък обозначава застой, тоест спиране на психичното развитие в определена фаза от неговото развитие, при който определени вътрешни нужди остават незадоволени и продължават да влияят на настоящето (липсва нужният ресурс за минаване на следващия етап/фаза). В терапевтичната работа разпознаването на тези състояния позволява по-прецизно разбиране на нуждите, които стоят зад повърхностните симптоми.

Модерните изследователи и клиницисти като например Алан Шор и неговата „Регулационна теория“ обединяват психоанализата в лицето на психоаналитичните концепции за несъзнаваното, психологията на развитието и теорията на привързаността с модерната невронаука (изследвания в афективната невронаука и афективната регулация). Тази теория разглежда психичните разстройства (депресия, тревожност, личностни разстройства и др.) като резултат от дефицити в развитието на афективната регулация, поради травма или несигурна привързаност – нещо, което се е знаело и използвало практически в психотерапията от десетилетия.
От гледна точка на регулационната теория на Шор, обектните отношения могат да се разберат и на невронално ниво – като неврофизиологични шаблони за афективна регулация и свързване, които се изграждат през взаимодействието с първичната обгрижваща фигура. При трайна несигурна привързаност или ранната взаимоотношенческа травма – тези вътрешни обекти (и прилежащите неврофизиологични автоматизирани реакции на стрес, страх и тревожност отразяващи заплаха и негативен афект) остават неадаптивни, негативно емоционално наситени и са трудно податливи на промяна чрез рационален анализ. Затова в ефективната психотерапията от особено значение е не просто осъзнаването на тези модели, а преживелищната работа в самата терапевтична връзка, в която новият контакт с реален, стабилен, подкрепящ и емпатичен друг (психотерапевта) дава възможност за коригиращо интернализиране на нов вътрешен обект, основан на безопасност, синхрон, признаване/валидиране и добронамерено отношение (с прилежащите неврофизиологични реакции на спокойствие, сигурност и безопасност). Така терапията се превръща не само в пространство за разбиране, но и за реална трансформация на дълбоките вътрешни структури, които оформят начина, по който човек обича, страда и се свързва със света. Модерните интердисциплинарни изследователски парадигми онагледяват и потвърждават ползата от използването на интегративни подходи в психотерапевтичната практика.

Следователно в рамките на един холистичен подход какъвто е Естествената психотерапия – психодинамичните направления имат своето място в ефективната психотерапия като стартова позиция за анализирането и разбирането на тези динамики (разбирането на въпроса „Защо?“ даден човек преживяване определено състояние, има определена психодинамика и т.н.), а след това вече се работи със съвременни, по-действени и преживелищни терапевтични методи, за да бъдат въпросните психични наличности не само концептуално разбирани и осъзнавани, а преживелищно трансформирани чрез работа през тялото, емоциите/преживяванията и взаимоотношението – така че човек да може да изгради по-адаптивни и автентични модели на свързване със себе си, другите и света (тоест действането по въпросите – „Какво?“ и „Как?“ да се направи). След като изясних мястото на психоаналитичните направления – преминавам към следващото основно направление в Естествената психотерапия.

3. Естествена хипнотерапия

в модерността хипнозата не представлява и не се възприема като сценично представление или окултна практика, а е научно признат метод, използван за терапевтични цели (при всякакви тревожни и страхови състояния, безсъние, депресия, намаляване на стреса, посттравматично стресово разстройство, зависимости, хронична болка и други).
Хипнозата е уникално състояние, което обичайно не преживяваме в ежедневието, тъй като съчетава дълбока отпуснатост на тялото едновременно със силно фокусирано внимание (стеснен контекст), при което човек е по-отворен към положителни внушения и промени в поведението. Тя улеснява свободното преживяване без оценъчност и осъдителност, при което се потапяме и сме изцяло (или поне в по-голяма степен) в преживяването. На практика представлява променено състояние на съзнанието, което улеснява активирането на невропластичността и това може да се ползва за терапевтични цели (промяна на асоциации, създаване на нови асоциации, промяна на мозъчни и телесни състояния в желана посока). Като всъщност не се губи контрол върху себе си, а дори се придобива по-голям контрол върху мозъка и тялото (и тяхното състояние), увеличава се способността за превключване между различни перспективи, тоест виждане на нещата от различен ъгъл и по различен начин от обичайния (когнитивна гъвкавост) и следователно имаме възможност използваме мозъка си по по-добър и полезен начин за нас.
Според някои учени-изследователи (Cardeña & Spiegel, 1991) хипнозата има три основни компонента:
1) абсорбция – погълнатостта от дейността/ситуацията/въображението, за да може човекът по-силно да се фокусира в практиката и съответното преживяване или променяне на усещанията. Този компонент съответства на намаляването на активността на дорзалния преден цингуларен кортекс (dorsal anterior cingulate cortex – dACC), при което човек е по-малко вероятно да се разсея (Jiang et al., 2017).

2) дисоциация (от обичайния режим на опериране и хвата на егото) – повишена способност човек да прави неща без да се замисля какво означава това за него, да не му пука толкова много и да не се тревожи за това, което се случва в момента или за други нерелевантни неща (потиска се вътрешния диалог) и съответно е по-вероятно човек да е склонен да изпробва и да опита нови неща или дори да преживява по различен начин познати неща. Тоест потискане на вътрешния диалог, поставяне на нерелевантното извън съзнанието, увеличаване на когнитивната гъвкавост (намаляване на ограниченията на съзнанието, например хора като мен не правят това или онова) и намаляване на негативното вглеждане в себе си. Което кореспондира на по-слаба функционална свързаност между дорзолатерален префронтален кортекс (dorsolateral prefrontal cortex – dlPFC, отговорен за изпълнителния контрол/езекутивните функции) и заден цингуларен кортекс (който е основен възел в мрежата на режима по подразбиране/на базовия режим, тоест егото) (Jiang et al., 2017).
3) хипнотична внушаемост – за разлика от предните 2 компонента, които отразяват колкото цялостна способност, толкова, че дори и повече – моментно състояние, то при третия компонент става въпрос по-скоро за трайна, устойчива черта (отколкото моментно състояние). Високохипнабилните индивиди обикновено показват различен профил, тоест ралзична свързаност между зоните ляв дорзолатерален префронтален кортекс (изпълнителен контрол) и дорзален преден цингуларен кортекс (dACC свързан с вниманието) в покой и по време на хипноза.
Също така по време на хипноза левия дорзолатерален префронтален кортекс (dorsolateral prefrontal cortex – dlPFC, отговорен за изпълнителния контрол/езекутивните функции) има по-висока функционална свързаност с инсулата (част от мрежата за засичане на значими стимули свързана с вътрешните усещания) като по този начин човек може по-лесно и в по-голяма степен да промяна усещанията и преживяването си спрямо даден стимул и да регулира телесните си реакции (включително да секретира стомашна киселина и други подобни действия, които по принцип не подлежат на съзнателен контрол), тоест в хипноза мозъкът може да контролира неща в тялото по начин, по който иначе не можем или не мислим/знаем, че можем (Jiang et al., 2017; )

В обобщение може да се каже, че хипнозата води до значително промени във функционирането на мозъка и мозъчната актиност включително в области свързани с вниманието и възприятието за усещания и емоции и тези промени могат да бъдат свързани с невропластични процеси в мозъка (Tuominen et al., 2021; Wolf et al., 2022). Друг систематичен преглед разглежда доказателства, че хипнозата може да предизвика промени в невропластичността, включително чрез епигенетични механизми. Авторите заключават, че хипнозата е обещаващ метод за управление на остра и хронична болка и че може да индуцира функционални и структурни промени в мозъка (Császár et al., 2021).

Хипнозата може да се ползва и принципно е самостоятелен метод, но в рамките на цялостен холистичен подход тя може да се ползва като централен метод за работа по проблематиката или като спомагателен метод като това зависи от конкретния случай (състоянието, характера на клиента, хипнабилността му, ефективността при използването ѝ в този конкретен случай и други параметри).
Хипнозата в Естествената психотерапия е в посока медитативна хипноза (разширяване на съзнанието), достигане на състояние между/отвъд мислите (притихване на ума, стапяне на егото) в пространството на безмълвие, тишина и покой (присъствие на духа, чисто съзнание), откъдето се черпи огромен ресурс от сигурност, спокойно присъствие, доверие.

Освен извличането на ресурс от такова хипно-медитативно състояние – хипнотерапията може да се ползва и по много други линии: за предизвикване на всякакво целево състояние, например: състояние на увереност, вътрешна стабилност, смелост, емпатия, свързаност; промяна на преживяването и асоциациите при травматични ситуации и спомени; при страхови стимули като ментален тренинг във въображението за промяна на реакциите и отношението като подготовка преди същинска поведенческа терапия; за засилване на ефекта от когнитивна реструктурирания чрез преживелищна подкрепа на новите убеждения и перспективи; за достъп до несъзнавани вярвания и конфликти, които са трудни за осъзнаване в обичайно състояние на съзнанието и неговите защити, а впоследствие и интеграцията им през символична работа; за катализиране на вътрешни диалози между различни „части“ на личността (вътрешно дете, вътрешен критик и др.), особено в интеграция с техники като работа с вътрешни образи, психодрама или вътрешните семейни системи (Internal Family Systems); за насърчаване на процеси на телесно възстановяване и регулиране на автономната нервна система при хроничен стрес, психосоматични симптоми, хронична болка, автоимунни състояния; и много други подобни начини.
А зад промените в когнитивните, емоционалните и телесните реакции – стоят актуални промени в активността на различни мозъчни зони (както по-рано беше цитирано).

Някои хора и клиенти я харесват и я намират за привлекателна (освен при хората, които са силно контролиращи и имат страх от загуба на контрола), защото има мистичен оттенък за тях, но хипнотерапевтите разбират, че няма нищо мистично, а наличие на отпускане, концентрация, дисоциация (от текущия контекст и нерелевантните стимули) и внушаемост. Освен това хипнотерапевтите знаят, че хората ежедневно влизат и излизат от състояние на транс например при гледане на много интересен филм; при някои успешни реклами; когато са привлечени силно от нещо или потънали в дадена дейност или преживяване. И всъщност клиентите преди да започнат терапия често са в негативна хипноза (на собствените си дисфункционални вярвания и автоматизирани патерни на мислене, чувстване/преживяване и действие), при което първо се случва де-хипнотизиране от тях.
Важно предусловие за успешната работа с хипноза е доверието между клиента и терапевта.

В хипнозата се започва с индукция/предизвикване на транс, след което се преминава към дълбока хипноза/трансово състояние и накрая извеждане/излизане като степента на транс може да варира от лек през среден до дълбок.
Хипнозата има паралели с древните шамански практики – шаманите са използвали ритуали наситени техники като пеене, музика/барабани и танци, за да предизвикат трансови състояния (подобни на хипнотичния транс), които също са включвали индукция, задълбочаване и внушение съответстващи на съвременните хипнотични процеси и стъпки. Не само, че техниките са същите, но и целите – изцеление чрез вътрешна промяна на съзнанието, нагласата и преживяването.
На практика трансът се явява състояние на спокойно вътрешно потапяне, пътуване и действие или преживяване във въображението (подобно на осъзнатото сънуване), при което съзнанието не само не е притъпено или успано, а дори е разширено. Съответно има повишена способност за фокусиране, тоест осъзнаване, а също и промяна на активността (състоянието) на мозъка, тоест на ментално-емоционални и поведенческо-преживелищни модели и навици – кореспондиращо на споменатите преди малко промени в активацията на ключови мозъчни зони. На практика От гледна точка на мозъчни вълни – при трансово състояние и особено при по-хипнабилни хора преобладават алфа вълните и тета вълните в мозъка.

В хипнотерапията съществуват два големи клона/подхода – директивен/класически и недирективен/Ериксонов. Те не си противоречат, а се допълват взаимно като част от един континуум/измерение. Метафорично може да се каже, че те кореспондират архетипно на майчиния принцип/любов и бащината любов/принцип – Ериксоновата хипноза е индиректна, неинвазивна, мека, елегантна, заобикаляща съпротивите, докато класическата хипноза е директивна, наставляваща, твърда, преодоляваща силово съпротивите (налагаща се върху тях). Съответно е най-оптимално да се използват и двата в комбинация според особеностите на конкретния случай (състоянието на клиента, характерът и психодинамиката му, етапа на психотерапевтичния процес и т.н.)
Директивната хипноза е подходяща, когато клиентът е много тревожен, объркан, незрял (няма стабилен вътрешен център) или е по-слаби когнитивни способности, когато е полезно за клиента да усети сигурност и че психотерапевтът знае какво прави, каква е посоката и го води уверено и решително натам. Тя в комбинация с други техники (травма рилийз практики/упражнения; мощни/активиращи дишания; въртене; и други подобни) може да се ползва и за силово влизане в страховете при клиентите, които избягват своите страхове.

От друга страна Ериксоновата хипноза е по-неформална и неинвазивна, тя използва разкази, метафори, абстракции и индиректни внушения, а подхода се адаптира спрямо личността, историята, езика и поведението на клиента. Характерна за нея е и утилизацията – всичко налично в и извън клиента и средата (дори самите симптоми) се утилизира, тоест използва в оздравителна посока.

Хипнозата не е само механична техника/метод сама по себе си, а е (може да е) резултат на дълбоко свързана с взаимоотношението и отношението на доверие между клиента и терапевта и това увеличава ефективността на метода.

Съществуват различни субмодалности в хипнотерапията като основните са:
– когнитивна хипнотерапия – комбинация между рационално фокусираната когнитивно-поведенческа терапия и хипнотерапията. Преди или между хипнотерапевтичните сесии психотерапевтът анализира биографията на клиента, насочва към осъзнаването и реструктурирането на дисфункционалните модели и възприятия. Съответно се работи по-конкретно насочено към личните биографични преживявания и по-ориентирано към причината (вместо към симптома) отколкото при класическата хипнотерапия.
– аналитична хипнотерапия (хипноанализ) – тя съчетава хипнозата с психодинамични и психоаналитични принципи като целта е да се достигнат подсъзнателните конфликти, травми и потиснати емоции, които причиняват симптомите. Често се използва възрастова регресия (връщане в хипноза към по-ранни периоди от живота), за да се преживеят отново важни събития и да се стигне до дълбоко емоционално освобождаване (катарзис) и те да се преосмислят. Също така се обръщат внимание на символи, защитни механизми, сънища, емоционални реакции и клиента се насочва да интегрира съзнателно идентифицираните елементи.
– хипнодрама – тя комбинира психодрама с хипноза, за да се изследват вътрешни конфликти, емоционални спомени, отношения със значими фигури, ролеви модели или собствената вътрешна психодинамика, където активно се преживяват неща от миналото и настоящето, завършват се незавършени разговори или действия или се провеждат непроведени такива. След това терапевтът асистира осъзнаването и интегрирането на преживяното и изваденото, за да бъдат трансформирани вътрешните образи/репрезентации.
– трансперсонална хипнотерапия – тя включва работа с духовни, екзистенциални и трансцедентни преживявания и философия/мъдростта на световните духовни системи. Клиентът бива воден в хипноза към преживяване за духовно единство и цялостност при налично усещане за сърдечност, достъп до „висшия Аз“, минали животи или други трансцендентни/отвъдни преживявания.

В Естествената психотерапия използваме всички тези субмодалности като натурален продукт от творческото, идващо от интуицията или логиката, комбиниране на множество методи в услуга на психотерапевтичната работа според конкретния случай и нужди.
Тук ще повторя отново същата основна тема – че хипнозата (както и другите методи) работи по-ефективно като част от цялостен подход в комбинация с анализ, когнитивна и поведенческа терапия, медитация, и следващият основен компонент в Естествената психотерапия – психотелесната терапевтична работа.

4. Естествена психотелесна психотерапия

всяка психотелесна психотерапия разбира, че психиката (психичният живот) не може да бъде отделен от тялото (телесното преживяване). Основните такива направления, върху които стъпва и които надгражда Естествената психотерапия са Райхианската, нейното продължение Неорайхианската психотелесна, аналитична терапия, които се фокусират върху концепциите за характера и биоенергията, както и в някаква степен и схема-терапията като направление в психотерапията.
Основна теза е, че невротичната симптоматика произтича от блокиране на жизнената енергия вследствие на ранни травматични преживявания, водещи до формирането на характерови фиксации и характерова броня – хронифицирани защитни модели, проявяващи се на няколко нива: на телесно ниво като мускулни напрежения (блокажи), които повлияват дори телесната структура (формата на тялото) на човека, а също и движенията му (физически), но също така и на психично ниво – психичните движения (действия като здрава агресия, себезаявяване, поставяне на граници, лична изява, свободно общуване, привличане и прочие) и съответно на способността за удовлетворяване на нормалните човешки потребности и постигане на удоволствие, а вследствие на това и отпускане (сваляне на напрежението).
В този подход централно място заема идеята за характера, пет характера и свързаните с тях пет основни движения, които обхващат поведенческия репертоар на индивида в отговор на вътрешни и външни стимули – планиране (шизоиден/интравертно-фантазен характер), подчинение (орален характер), агресия (садо-мазохистичен характер), съблазняване (психопатен характер) и проверка на реалността/недоверие (ригиден характер). В Естествената психотерапия надграждаме разбирането и се стремим да развием характерите до здравите им, адаптивни варианти, до които се стига след качествена психотерапевтична преработка на базисните характерови травми и производните от тях вярвания: стратег/съзерцател (шизоиден); емпат (орален); алтруист (садо-мазохистичен); лидер (психопатен); воин (ригиден).
Характерът е съвкупност от психически, емоционални, поведенчески черти, които определят индивидуалността оформили се вследствие на преживяванията в развитието на Аз-а, част от които могат са изтласкани и несъзнавани. Разбира се характерите не са изцяло „чисти“, а се смесват в разнообразни характерови коалиции съчетаващи различни парчета и степени от различните характери. Както всеки характер, така и всяка комбинация има своите предимства и недостатъци, силни и слаби страни. Примери:
– затвореният (интровертният) се фиксира в планирането, тъй като не е успял да усвои останалите движения и не може да се заяви, нито да бъде център на внимание, да поеме инициативата, да привлече, има трудности в интимността -> оттегляне от контакт, затваряне в себе си и пасивност;
– подчиняващият се (оралният) прекъсва движението си и „чака“ на другия/ите да му помогнат, да му асистират и да го задвижат -> слива се с другия и губи личните си граници и идентичност -> не може да отказва, избягва конфликт, не може да остава сам.
– садо-мазохистичният не може да насочи агресията към външния свят и съответно не може да проявява здравословна агресия и да поставя граници -> свръхсъобразява се без да усеща кога е използван, търсейки одобрение и харесване на всяка цена;
– психопатният/съблазняващият не може да се подчини, нито да бъде уязвим или да се смири и да пусне контрола -> контролира, доминира вместо да се свързва, не може признае грешка, да приеме провала или да поиска помощ;
– ригидния не може да се отпусне и да преживява удоволствие от страх -> постоянно се стяга, тревожи се, сканира средата и проверява реалността.

Фиксацията в определена фаза на развитието върви с прилежаща когнитивна, емоционална и поведенческа схема в/на Аз-а, която той прилага като универсална за всяка ситуация, което го прави обрече на неуспешно задоволяване на нуждите поне в част от случаите, тъй като няма едно (или дори две-три) движения, които да могат да покрият всяка ситуация и сценарии. При неуспешните опити неизбежно се преживява тревожност, страх, депресия или фрустрация/разочарование. Но потребността все още е налична и незадоволена, при което индивидът обикновено реагира с още от същото опитвайки по същият неподходящ начин или се връща към движения свързани с предишни фази на развитие в опит да я задоволи. Разликата между здравия и невротичния индивид идва от способността на здравия да има по-богат поведенчески, афективен, когнитивен репертоар, който да използва гъвкаво спрямо условията на ситуацията спрямо невротичният, който действа отново и отново по един и същи начин, въпреки че не ефективен (тоест е ограничен в поведението и гъвкавостта си от собствения си характера и прилежащите характерови травми и страхове и броните, които се активират при възприета опасност и се стремят да го предпазят от повторно преживяване на силен негативен афект, но потискат жизнената му енергия).

Неврозата е следствие от блокировките в движенията и енергията, което води до незадоволени потребности, а от там и към невротизиране. В човека се появява дадена потребности (физиологична, емоционално-социална – сигурност, принадлежност, общуване, сексуалност; утвърждаване, признание и уважение и прочие), която активира първичен нагон свързан с напрежение/възбуда, които да задвижат човека към даден цел (за удовлетворяване на потребността), за да достигне целта и да задоволи потребността си и да постигне удовлетворение, удоволствие и отпускане. Което в оптималният вариант изглежда по следният начин: планиране на постигането на подходящ начин за постигане на целта по социално адекватен начин (движение планиране) -> осъществяване на поведението (движения подчинение, агресия или съблазняване), при което в течение на стъпките на осъществяване индивидът проверява адекватността на действията си спрямо реалността и при нужда ги променя (движение проверка на реалността и пре-планиране).

Когато вследствие на травматично преживяване човек се фиксира в определена фаза и движение (което води до невъзможност за преминаване и реализиране на останалите движения поради инхибиране и прекъсване на движението със защитна функция) И/ИЛИ не може да осъществи дадено движение, то това води до психичен и телесен дисбаланс, който води до трудности във функционирането, свързването и удоволствието, а енергийният поток в съответния телесен сегмент се блокира. Когато тези блокажи се реализират без да има реална нужда от тях, тоест не изпълняват реална защитна функция, а по-скоро въображаема, защото се активират по асоциативен начин автоматично и несъзнавано, тоест са се превърнали в условен рефлекс – стават хронични и тогава оформят характерова броня (устойчиви, еднотипни, ригидни модели на мислене, поведение, преживяване и мускулно напрежение/стягане, които карат човека да прави едни и същи неща, въпреки че не са подходящи на ситуациите, тоест да повтаря едни и същи грешки).

Това води до нарушена способност за хармонично преминаване през циклите на напрежение, зареждане, разреждане и отпускане/удоволствие, тоест протичане на енергията. Тогава не може да се завърши цялостния кръг на преживяване от потребност → импулс → движение → удоволствие → отпускане, което води до непълно преживяване на удоволствие или дори липса на такова, а натрупаната неизразена енергия се проявява като невротични и психосоматични симптоми. Симптомът компенсира липсващото движение, тоест се явява нездравият заместител на здравото движение, както и нездравата форма на характера е изкривен и дисфункционален начин за удовлетворяването на потребностите, формиран несъзнавано.
Тоест характерът се формира вследствие на травматични събития в определени фази от развитието включително отхвърлени или незадоволени потребности, тоест прекъсване на движението към задоволяване на нуждите, което е било преживяно с негативен афект (фрустрация, страх, болка, вина, срам, разочарование и прочие емоции). Блокажът има защитна цел (оцеляване) – да ограничава на Аз-а да повтаря движенията довели до формирането на характеровата травма (и преживяването на негативните емоции свързани с тези минали ситуации). Съответно човекът е ограничен в поведенческият си репертоар и задоволяването на базисните си човешки нужди и по този начин се отдалечава от самия себе си (автентичността си и природата си). Това формиране на характера и несъзнавано/предсъзнателно. Всеки човек формира определен характер, тъй като рано или късно е изживял прекъсване на движението му към задоволяване на потребности и постигане на удоволствие. Съответно всеки човек владее някои от тези пет движения (модели на поведение, мислене, интерпретиране свързани с базисни вярвания и техните прилежащи неврофизиологични шаблони, които са емоционално наситени и се съхраняват в имплицитната (афективната и процедурната памет)), но се затруднява в реализирането на други от тях.

Целта на психотелесната терапията е:
1) разпознаване (осъзнаване) на всичко това (характерът със силните и слабите му страни, блокажите и не осъществяването на дадени движения) и
2) освобождаване на тези блокажи чрез усвояване и реализиране на неусвоените модели/движения, за да може енергията да протича свободно и биоикономично (да се осъществяват въпросните движения и да се задоволяват успешно потребностите).
Това се случва чрез „водене“ от терапевта в тази посока чрез съчетаване на психоаналитична интерпретация с телесна работа (дихателни практики, масажи, танц, специфични движения – нови физически, но и психосоциални поведенчески – практикуване на нови модели на поведение). Преодолява на фиксацията става чрез реализиране на блокираните в характера модели на поведение (усвояване на тези неусвоени модели), осъществява всяко движение свободно и успява да се отпуска и да се наслаждава на живота и удоволствието от него. По този начин става по-малко невротичен, тоест си възвръща способността за автентично действие, преживяване и изразяване на емоциите (спонтанност), удовлетворяване на човешките му потребности и постигане на удоволствие, което възстановява жизнената му енергия, защото преди това е изразходвал много енергия за използването на защити – за поддържането на блокажа и стягането, както и за реализиране на психични защитни механизми, а също така го прави по-адаптивен в живота (способен на всички движения и най-вече на тези, които преди това са били блокирани). Тогава психичният и телесният/физическият дискомфорт изчезват.

Визията на психотелесните направления за човека са като същество, което мисли, чувства, действа, диша и се движи, а пътят към психичното здраве е неразделно свързан с тялото и телесното здраве и се постигане не само чрез разбиране, но и чрез въплъщаване – дълбоко преживяване и телесна трансформация.
Психотелесната психотерапия допълва когнитивно-поведенческите и психодинамичните подходи, като се фокусира върху телесната експресия на несъзнаваното и невербалната комуникация на симптомите. По този начин подходът позволява достъп до несъзнаваните съдържания на психиката проявяващи се и през тялото и е особено ценен за работа при предвербални травми или изтласкани/защитно забравени такива, за които няма съзнателен спомен в момента; работа с трудно вербализируеми или телесно капсулирани травматични преживявания включително; работа с психосоматични оплаквания и емоционална дисоциация, както и устойчиви характерови защити; ускоряване на терапевтичния процес чрез едновременно въздействие на психично, соматично и енергийно ниво; синергичен с практики като майндфулнес, хипнотерапия и генерационни методи – чрез възстановяване на телесния резонанс и жизнената цялост. По този начин проблемът се подхваща и разрешава от всички възможни страни – всички възможни аспекти, които бяха споменати в началото на работата – разбиране/осъзнаване, мисли, емоции, чувства, преживяване, поведение, тяло/телесен аспект и се фасилитира естествената интеграция между тях (разума, емоцията и телесността), което допринася за възстановяване на вътрешната цялостност и автентичност на човека.

В контекста на интегралната психотерапия психотелесният метод внася телесно ориентирана перспектива, която допълва вербалната, когнитивна и хипнотичната работа с клиентите като осигурява връзка между древната (а в наши дни и призната от модерната наука) мъдрост на тялото и съвременната психотерапевтична наука, като по този начин обогатява и задълбочава психотерапевтичната практика. Чрез психотелесните терапевтични методи могат да се достъпват и променят споменатите в началото на текста и няколко абзаца по-горе – имплицитните, несъзнавани неврофизиологични шаблони съхранявани в афективната и процедурната памет, което иначе чрез вербална и когнитивна работа обикновено е невъзможно.

5. Медитация и майндфулнес базирана психотерапия:
Медитацията е една от най-древните човешки практики, чиято цел е вътрешна концентрация, самонаблюдение и духовно извисяване, тоест психо-телесно-духовна практика (имаща ефекти върху психиката, тялото и духа). Въпреки че в това си наименование произлиза от Изтока (Индия, Тибет, Китай) – като практика в същината си не е обвързана с една религия или култура, а представлява универсален феномен, който се проявява в различни форми в множество духовно-философски традиции по света. Например аналогична практика са се практикували в Християнството и в различните му клонове – съзерцателна молитва; в православния исихазъм – повтаряне на Исусова молитва с внимание към дишането (което е аналог на източните мантрични практики, които се ползват за медитация); в ислямския суфизъм също се срещат медитативни практики (ритмично повтаряне на Божии имена с фокусирано съзнание); в юдаизма също има съзерцателни практики за трансформация на съзнанието. Следователно във всяка езотерична школа на основните световни духовни традиции се среща подобна практика.
След като всичко това е изяснено мога да премина към друг важен аспект:
Медитацията не е единна практика, а континуум от преживявания – от базово трениране на вниманието до трансцендентно осъзнаване на недуалността на битието, но въпреки това ще използвам названието практика за удобство. Тя доказано повишава удовлетвореността и качеството на живота (Killingsworth & Gilbert, 2010); намалява стреса, тревожността и депресивните симптоми (Goleman & Davidson, 2018); подобрява вниманието и концентрацията и съответно ученето (Jha et al., 2007; Palmer et al., 2023); увеличава метакогницията (осъзнатостта за вътрешни състояния, мисловни процеси и емоции) и способността човек да не се отъждествява с мислите, емоциите и вътрешните си състояния и да има критично мислене спрямо тях вместо да ги приема автоматично за факти или част от идентичността му (Teasdale et al., 2002).

Медитацията също така от една страна е свързана с увеличена плътност на сивото вещество в области, отговорни за внимание, емоционална регулация и самосъзнание, като префронталната кора, както и хипокампуса (отговорен за паметта и ученето), а от друга страна – свиването на обема на амигдалата (отговорна за засичането на заплахи).
Практикуването ѝ корелира и с намалени нива на възпалителни маркери и подобрена имунна функция, както и по-ниска експресия на гени, свързани със стареенето (Black & Slavich, 2016; Thibodeaux & Rossano, 2018; Cahn et al., 2017; González-Moret et al., 2020).

Според когнитивната невронаука има 3 типа и съответно нива на медитация:
фокусирано внимание; отворено наблюдение; недуалност.
1) Фокусираното внимание представлява перцептивно упражнение по фокусиране и ре-фокусиране, трениране на ума да поддържа концентрация върху обект (най-често дъха, мантра, пламък, звук, точка и прочие). Целта е да се развие способността за поддържане на вниманието дълготрайно, за да можем да различаваме кога сме изгубени в мисли и сме се отнесли и кога присъстваме осъзнато, за да може да се премине на следващото ниво.
2) Отворено осъзнаване – развиване на способността за отворено наблюдение на ума и възникващите мисли, емоции, телесни усещания, спомени, идеи и възприятия без реакция, без оценяването им, а непривързано със спокойно присъствие. Целта е да се култивира интроспекция, метакогниция, дълбоко спокойствие, както и човек да спре да се идентифицира със съдържанието/продуктите на ума.
3) Духовно ниво – трансцендентна медитация, недуалност – разпадане на илюзията за отделен Аз (его), отпадане на разделението между обект и субект и преживяване на чисто съзнание, свързаност с всичко и по-точно единство с цялото/битието/всемира.

От практическа психотерапевтична гледна точка практикуването на медитация е мощен инструмент за ускоряване на промяната по много начини: засилване на фокуса и концентрацията; развиване на метакогнитивни и интроспективни способности; развиване на критично, обективно наблюдение; елиминиране на обуславянията (декондициониране) и погрешните идентификации; намаляване на оценъчността и осъдителността; създаване на пространство между стимула и реакцията, където човекът да може да избира реакцията/отговора си свободно (без влиянието на обуславянията си) – дали да се ангажира с даден стимул или не и ако да – по какъв начин; развиване на емоционална стабилност и независимост от външните, а и от вътрешните стимули и съответно способността на клиента да налага „вето“ върху импулсите си или руминирането (натрапливото предъвкване) и тревожните и депресивни мисли; засилване на доверието в живота, както и на удовлетворението, оценяването и благодарността спрямо наличното в живота на човека; превключване от симпатикова към парасимпатикова активация на автономната нервна система.

В рамките на интегралния подход на Естествената психотерапия – медитацията и майндфулнес практиките могат да служат за психична стабилизация и екзистенциална трансформация и имат своето място и като 1) спомагателни методи в началото на терапията: за развиване на метакогниция и интроспекция за осъзнаване на собствените си модели (на мислене, чувстване/преживяване, интерпретиране и поведение); развиване на способността за съзнателна пауза между стимула и реакцията и прекъсване на автоматични импулси и натрапчиви мисловни цикли – дезавтоматизирането им (разобуславянето им); превключване на автономната нервна система от симпатикус (стрес, борба и бягство, разход на енергия) към парасимпатикус (релаксация, почивка, възстановяване);
а също и на по-високо ниво като 2) самостоятелен метод за постигане на състояние на дълбоко доверие, сигурност, удовлетворение, свързаност с другите, живота и всемира/битието (разширяване на съзнанието, стихване на егото);
но във всеки случай медитативно базираният подход има важно място в цялостния подход на Естествената психотерапия.

Както ще изложа в частта за трансперсоналната и духовната психотерапия – духовността, както и медитацията, ако бъдат практикувани без психотерапия – при голям брой хора има риск да се ползват като фантазно бягство от себе си и света и съответно бягство от собствени непреработени негативни базисни вярвания и характерови травми подобно на защитния механизъм изтласкване. Така че за повечето хора е желателно медитацията, за да е качествена практика и да служи на практикуващият я – да е подлежана от психотерапевтичен процес на опознаване, трансформация и оцелостяване на собствените сенки, комплекси, страхове, болки и други неинтегрирани и непреработени психични наличности. В този случай медитацията е оцялостяваща, докато в другият случай е разцепваща, изтласкваща и избягваща.

6. Хуманистична психотерапия

друго сред основните направление в съвременната психотерапия, което поставя в центъра на терапевтичния процес – човешкото преживяване, потенциала на човека, неговата свободната воля, стремежа му към себеактуализация и вътрешната автентичност.
Основните принципи на хуманистичната психотерапия са свързани с:
– разглеждането на човека не като множество от симптоми, поведенчески модели и психични наличности, а като цялостна личност, която е уникална и неповторима и има нужда от свързване/принадлежност, изразяване и намиране на смисъл;
– субективното преживяване е валидно и значимо;
– автентичност – в изразяването и преживяването, включително и в отношението и взаимодействията между терапевт и клиент, където психотерапевтът присъства преди всичко като човешко същество и приема клиента като такова.
– себеактуализация – основната цел на терапията е не просто облекчение от страдание, а подпомагане на човека да стане това, което би могъл да бъде в своята пълнота (да реализира пълния си потенциал).
– фокус тук и сега – настоящият момент е по-важен от миналото и неговите интерпретации като това в рамките на интегративен подход балансира фокусът между минало и настояще;
– симптомът не е враг, а израз на незадоволена, потисната нужда или аспект на личността и опит на психиката да се справи с това, както и сигнал за случващото се;
– няма универсална рецепта за психотерапията, а се търси индивидуален подход спрямо всеки клиент, а терапевтичният процес се адаптира към него в някаква степен;
– психотерапевтът не е в ролята на всезнаещ експерт-авторитет, а присъстващо автентично човешко същество, което създава безопасно пространство и подпомага човека в личния му вътрешен процес.

Механизмите за промяна в хуманистичната парадигма са следните:
– присъствие и валидиране, които предхождат всяка интервенция и без които дори най-ефективните техники могат да събудят у клиента съпротиви и да се преживяват като насилие и налагане;
– създаване и поддържане на синхрон и автентична връзка – естествено продължение свързано с горната подточка; самото взаимоотношение би могло да е лечебно, тъй като клиентът получава възможност за нов опит (да бъде видян, чут, приет такъв какъвто е и прочие);
– експлорация/изследване и изразяване на автентичния/истинския Аз чрез работа с експресивни техники за емоции, тяло (телесна осъзнатост и движение), вътрешен диалог, символно (въображение, сънища, хипноза и т.н.);
– интеграция и трансценденция – виждане и преживяване на себе си в по-широк контекст отвъд личната история, травми, дадености, ограничения, силни и слаби страни;

В интегративна система като „Естествена психотерапия“ хуманистичната перспектива може да служи като философска и екзистенциална основа, която ориентира и надгражда прилагането на различни методи и техники, например:
– спрямо когнитивно-поведенческата терапия – нейните интервенции да не се използват механично, а в подкрепа на осъзнаването и личния избор; те често се фокусират върху промяна на мисловни схеми, но хуманистичната рамка позволява тази работа да се случва в атмосфера на приемане и емпатия, а не на „поправяне“; може да се работи не само по автоматичните мисли, но и върху ценностите и как те се съвпадат или не съответстват на автоматичните мисли.
– спрямо психоаналитичните подходи – допринасяйки за по-човешко и равноправно отношение и среда, при която клиентът е съучастник в и съавтор на процеса, а не пасивен анализиран обект); също така фокуса се измества от психопатологията към ресурсите, човешкият потенциал, възможността за растеж и еволюция, а също и от миналото към настоящето.
– спрямо хипнотерапията – да насочи процеса, така че хипнозата да не бъде просто метод за манипулация на симптомите, нито пасивна „операция“ по облекчаване и премахването им, а средство за достъп до вътрешни ресурси и изначална природна мъдрост на клиента и състоянието, което преживява и причините за него, както и че човекът има свободна воля и автономност.
– спрямо психотелесната терапия – тялото да се възприема не просто като носител на симптом, а като жив изразител на душевен процес и ресурс за автентична свързаност; съответно и дишането, гласът, движението да се използват не само за освобождаване на напрежение, но и за свързване със себе си (с вътрешната истина и нужди).
– спрямо медитация и майндфулнес – при него хуманистичната основа фасилитира намаляването на осъдителността и неприемането и да се надскочи плоското разбиране за тях като техники и да се отиде към дълбоко разбиране и преживяване по време на практикуването им за свързване със себе си, всемира/живота, тишината и смисъла.

Мястото на хуманистичният подход в Естествената психотерапия е като философска рамка и ядро, което осигурява смислов център, който позволява и фасилитира безопасното и ефективното прилагане на разнородни методи. Той изпълнява ролята на ценностна рамка, която оформя вътрешна навигационна система, но и ролята на пътеводител за това как се прилага всяка техника и метод, което да гарантира, че процеса не се превръща в механично „поправяне“ на клиента. Може да се каже, че хуманистичната парадигма осигурява сърце (ядро от сърдечност и човечност) на останалите психотерапевтични направления, което не само подпомага пътя към психичното здраве, но и към смисления, пълноценен, пълнокръвен, съзнателен живот. Около това ядро се поставят останалите основни подходи, тоест то дава почва, върху която да покълват, растат и узряват плодовете от прилагането на останалите методи. По този начин различните подходи не се конкурират, а си взаимодействат в услуга на трансформирането на маладаптивните психоемоционални наличности и постигането на благосъстояние и удовлетворение от клиента. Преминаваме към следващият клон на съвременната психология и психотерапия, който е неразривно свързан и оформен като продължение и надграждане на хуманистичния клон.

7. Трансперсонална и духовна психотерапия

този клон на психологията и психотерапията се появява като разширение и надграждане на предишните направления и школи (психоаналитичните, бихейвиоризмът, както и хуманистичната парадигма) вследствие на заключението, че не са достатъчно широки и не обхващат духовното измерение на човека, не съдържат надхвърлянето на егото (себетрансцендирането) и съответно не се обхваща нещо, което е базисно за човешката природа. Трансперсоналния подход се фокусира върху преживявания и състояния, които надхвърлят личното его и индивидуалната идентичност, които често се описват като духовни, мистични, разширено съзнание, които ще спомена малко по-нататък. Ако трябва философията на трансперсоналното направление да се опише с едно изречение, то би било: „хората не са човешки същества, които имат духовни преживявания, а са духовни същества, които имат човешко преживяване“. Въпреки че може да звучи ненаучно, субективно, недоказуемо – признати изследователски институти, академични програми и психотерапевтични школи, които сериозно се занимават с тези неща.

Основните трансперсонални парадигми са: аналитичната психология на Юнг; психосинтеза на Асаджоли; структурно-йерархичната на Уилбър; холотропната на Гроф; интегралната психология на Ауробиндо; спирална парадигма на съзнанието на Уошбърн.

Разбиранията на трансперсоналната психология и психотерапия се коренят в идеята, че човешкото съзнание и личност не се изчерпват с егото, случилото се в миналото и мислите и чувствата произхождащи от това, а имат по-дълбоко, духовно и универсално измерение. Този подход разглежда човека като многопластово същество, чиято психика включва личностното (личност, его, минал опит, травми, поведение, мисли, чувства); междуличностното (връзки и отношения с другите, общност, колективно несъзнавано); трансперсоналното (трансперсонални преживявания отвъд себе си/егото).
Съответно основните разбирания и принципи на трансперсоналната психология са:
1) съзнанието е многослойно/многопластово – тя приема, че човешкото представлява континуум/измерение/спектър от състояния от обичайното будно състояние до дълбоко медитативни, мистични и дори психеделични нива на осъзнатост/съзнание.
Има няколко различни категоризации/модела на нивата на съзнание – на Станислав Гроф, на Кен Уилбър, на Йогийската традиция и други като в тази дипломна работа те няма да бъдат разглеждани, но във всички тях присъства идеята за различни нива на съзнанието.
2) духовността е естествена част от човека и човешката природа – естествено присъщ стремеж/драйв към и нужда от смисъл, свързаност, единство, цялостност, надхвърляне на себе си (на егото) съответно и способност за това, както и за себеразвитие и еволюция – за трансформиране на себе си и реализиране на потенциала. Като е важно разграничението, което се прави между духовност и институционализирана религия (реглигиозност).
3) трансперсоналните преживявания са реални и значими – те дават възможност за закотвяне в различна гледна точка и преживяване и дават дълбок ресурс на личността и психиката за справяне с всяка житейска или психоемоционална криза и трудност. Класически трансперсоналните преживявания са: усещане за дълбока свързаност или дори за единство и сливане с друго човешко същество, с всеки човек, с всяко живо същество, с природата/живота/Бог/битието/вселената, тоест с всичко съществуващо; преживяване за дълбок смисъл и цялостност; чувство за вътрешноприсъстващо висше Аз, който е източник на мъдрост, любов, наблюдение и присъствие и трансцендентна идентичност; преживяване за безвремие и вечност; осъзнаване на божествеността на/във всичко; чувство на състрадание и любов към всички същества ;спомени от минали животи (или други измерения); преживяване на смърт и прераждане; космическо съзнание и преживяване за недуалност (липса на разграничение/отделеност на обект и субект). Те играят основна роля в механизма на работа и ефекта от този психотерапевтичен подход.

Целта на трансперсоналната психотерапия е преодоляване на екзистенциалните кризи свързани със загуба или изначална липса на усещане за смисъл чрез изследване на идентичността отвъд егото и материалното; развиване на духовно съзнание, любов и състрадание; придобиване на трансперсонален опит и интегрирането му в личността и живота. Това се случва по 3 направления/посоки: преоткриване на дълбокия Селф (ре-свързване с душата); преоткриване на връзките с другите (заедност, общност, свързаност); преоткриване на връзката с природата/вселената/живота, тоест премахване на фрагментациите тяло-ум/психика; аз-другите; аз/ние-природа/вселена.
Съответно в този подход се цели разширяване на съзнанието и спонтанно и предизвикано по множество начини преживяване на трансперсонални изживявания. Методите за постигане на това в трансперсоналната психотерапия са:
– дихателни практики (бхастрика пранаяма, холотропно дишане, пълно йогистко дишане, кейваля дишане и други);
– медитация и майндфулнес (вече бяха споменати);
– молитва – както беше споменато в раздела за медитацията – може да се направи паралел между молитвата и медитацията в повечето езотерични школи на основни религии. Всъщност и двете практики изхождат от вътрешната божествена природа (вътрешната цялост). Молитвата може да служи и като мантра за прихващане на ума и притихването му, за да се фокусира човек и да премине в съзерцание (медитация), а също и да служи като метод за реструктуриране на вътрешния диалог в здравословна посока (любов, емпатия, смирение, доверие, прошка, благодарност, смелост) за разобуславяне на дисфункционални вярвания и обуславяне на нови по-функционални. От огромно значение при молитвата е локализацията на контрола да е вътрешна, а не външна, така че да е в синхрон с разбирането за божествена вътрешна природа и цялост, а не искания за спиране на болката и по-голяма лекота и удоволствие от егото (например желание висша сила да се смили над нас и да изпълни желанията ни).
– трансперсонална хипнотерапия (спомената в раздела за хипнотерапия), активна фантазия и работа с архетипи, сънища, символи и митове (Юнгиански подходи);
– енергийни и психотелесни практики (йога, чи гун, тай чи, рейки, паневритмия), биоенергичен масаж, травма рилийз практики/упражнения;
– шамански практики и ритуали за преход, завършване и интеграция;
– използване на ентеогени/халюциногени;
– интерпретиране и интегриране на получените духовни/трансперсонални/мистични преживявания.

Този подход вместо да игнорира – интегрира всичко от древните психодуховни системи включително източника философия, шаманизъм, митология и древни ритуали през западна психология до съвременната наука (невронауки, квантова физика и прочие) заедно с традиционните психотерапевтични методи.

Трансперсоналната психотерапия и трансперсоналното съзнание надхвърлят рационалното възприятие и въпреки че не могат точно да се обяснят с класическия научен модел (поне на този етап), то те не са ирационални, а по-скоро допълват рационалния модел с други нива на познание (преживелищно, духовно, интуитивно, надличностно).
От първостепенно значение е фактор, който беше повдигнат в раздела за медитацията и важи и за нея както и за духовните практики – че ако не се практикуват на фона на дълбоко себепознание и трансформиране на маладаптивните психоемоционални наличности, то вместо да разширяват съзнанието – те стават част от механизъм за избягване на несъзнаваното и съответно се превръщат в духовен байпас, псевдодуховност и фантазно бягство. Ключово е познаването на собствената психодинамика и проявленията на защитните механизми на егото. За да бъде духовността (както и медитацията) – оцелостяваща, а не поддържаща разцепването, изтласкването и избягването, е необходимо да се интегрират собствените сенки, комплекси, страхове, болки и други неинтегрирани и непреработени психични наличности.
Истинската духовност диалектично обема в себе си (интегрира) и болката, и удоволствието; и радостта, и тъгата; и любовта, и страха; и силата, и слабостта; и доброто, и злото; и вдъхновението, и отчаянието; и доверието, и несигурността; и гнева, и прошката; и самотата, и присъствието/наличието; като ги надхвърля до непривързано любящо присъствие и трансцендентна радост/блаженство. В нея винаги присъства любов, сърдечност, добронамереност и чувство на емпатия и състрадание. Духовността и духовните практики, когато са истински и дълбоки не са нещо отделно от ежедневието и бита, а се пренасят в тях и са част от него.
Когато тези елементи отсъстват, то духовността се превръща в духовен байпас – псевдодуховност, в която стои невроза или дори характеропатия, при което практиките и идеите се използват за избягване на неразрешени психоемоционални конфликти и нерешености.

Духовността служи като опора и център вътре в нас, а без нея (вътрешно разбиране и усещане за смисъл, цялостност, свързаност, принадлежност и прочие) – човек трудно понася превратностите на живота (трудностите, страданията, болката, загубите, несправедливостите).
От гледна точка на трансперсоналната психология самото състояние, психоемоционален проблем, заболяване, житейска ситуация или катаклизъм води човека към нещо вътре в него и го насочва да се върне към любовта, да живее смислено от душа и сърце, тоест носи някакъв урок. В този контекст неврозата може да се концептуализира като липсваща връзка със себе си/Бог/божествената си природа. Но най-голяма възможност за развиване на съзнанието, учене и промяна има точно при трудност, страдание, болка и противоречие. За да има промяна е нужно да има смърт на старото – това се случва в психотерапията – страдание, което стимулира пускането на старото, за да протече любовта у човека, да види божественото в себе си, другите и света.
Разбирането, че сме свързани с другите или дори че сме едно с тях води и до това да се отнасяме с тях с повече човещина и състрадание (така както бихме искали да се отнасят към нас).

В Естествената психотерапия уважаваме и приемаме всички основни древните духовни системи (Християнство; Ислям; Индуизъм; Будизъм; Юдаизъм) и езотеричните им школи (исихазъм; суфизъм; йога и различните индуистки традиции; дзогчен; кабала). В този ред на мисли ще говоря за мястото на духовните учения и системи в психотерапията като ще говоря през Християнството (като основна традиция на географското място, към което принадлежа), но казаното ще важи и за останалите изброени:
тя може да бъде естествена и пълноценна част от интегративния подход в съвременната психотерапия, тъй като в Естествената психотерапия се поставя акцент върху природата на човека като единство от тяло, психика и дух, и търси възстановяване на тази цялост чрез съзнателна връзка със себе си, с другите, с природата и с нещо по-голямо. Съответно християнската перспектива (а и останалите духовни перспективи) може да допринесе с дълбоко осмисляне на духовното измерение – осмислянето на човека като създаден по образ на Бог и носещ божественото в себе си, усещането за неизменна и неунищожима лична стойност, както и с идеите за любовта и смисъл като вътрешно присъщи на битието, тоест допълваща идеята за „естественост“ с метафизичната основа на творението, покаянието и изцелението.
В трансперсоналната психология, която се занимава с преживявания отвъд личното его (мистични състояния, духовни прозрения, свързаност с Абсолюта и т.н.) – християнската психотерапия може да предложи ориентир и рамка за разбиране и интерпретация. Докато трансперсоналните преживявания понякога се интерпретират извън религиозен контекст или от езотерична гледна точка, християнската перспектива ги осмисля като аспекти на срещата с Божието присъствие, благодат или призвание. По този начин, в интегративната работа с духовни кризи, преживявания на „разширено съзнание“ или усещане за трансценденция, християнският подход предоставя символен език, а също така предоставя и морални насоки и компас в живота. Кръстът в Християнството се явява диалектичен символ на съчетаването на теза и антитеза в синтеза, тоест съвместяване на противоположностите чрез интегрирането им до единно цяло, което надвишава сумата на отделните части.

В Естествената психотерапия освен традиционните световни духовните системи също така дълбоко уважаваме и учението на Бялото братство, дадено чрез словото на Учителя Беинса Дуно, чиято основа също е дълбоко свързана с Християнството, тоест е учение за Любовта, чиято централна роля в психотерапията беше разгледана по-рано в текста. В учението откриваме класически хуманистични послания и принципи на духовните системи и съответно то функционира като интегративен модел за човека (психиката му, социалното и духовното му функциониране). Когато гледаме учението на Братството през призмата на холистичната психология, виждаме, че Христовият дух, присъщ в същността на учението (и на други учения), подпомага формирането на дълбока вътрешна мотивация у клиента, тъй като предоставя не просто конкретни техники (като медитативни практики, символна интерпретация или психотелесни упражнения), а завършена визия за човешкото развитие. Така, вместо да се съсредоточаваме само върху симптоматиката, терапевтичният процес се разгъва в посока „дух–душа–тяло“, където всяка промяна води до трайно синхронизиране с природните и космични закони на битието.
Също така то (учението и Бялото братство) открива пред нас идеята за „космическо братство на съзнателността“, в което човекът е не отделно индивидуално „зрънце“, а неизменна част от огромно „дърво на живота“. Това разбиране оказва силно терапевтично въздействие, защото помага на човека да възприеме собствената си душевност като извор на живо познание, свързвайки го с една по-голяма мрежа от любов, мъдрост и истина. Подобно на естествената психотерапия, учението на Братството обръща внимание не само на когнитивното реструктуриране, но и на преживелищното „ре-моделиране“ чрез символни ритуали и емпатично присъствие. По този начин се изгражда доверие в собствените вътрешни ресурси, стимулира се автономното справяне със страха и тревогата, и се постига състояние, което не само преодолява невротичните механизми, но и утвърждава трайна връзка с източника на живот и съзнание (Животът, Бог, Вселената).

За да бъде един психотерапевт трансперсонален, то той не само е необходимо да познава всички останали парадигми разгледани в дипломната работа досега (биологична, социална, психодинамична, когнитивна, поведенческа, хуманистична), но също така е нужно да е запознат с множество световни духовни системи, а още по-важно – да вижда паралелите между тях и да може да ги интегрира в себе си, тъй като при него като специалист ще идват всякакви клиенти с най-различни вярвания идващи от различни духовни, философски и религиозни учения, за да може да използва психодуховна система резонираща с разбиранията на клиента. Освен това е нужно специалистът да има личен опит с изследването на собственото подсъзнание, но също така и с изследването на свръхсъзнанието чрез трансперсоналните преживявания, така че да не разчита само на теория, а на преживелищна мъдрост; да преживява наличности и от бездните на сянката си (подсъзнанието), и от висините на потенциала си (свръхсъзнанието), интегрирайки ги във функционално, единно цяло; да е и да е бил отвъд разцепеното разбиране на егото за полярности, а на по-високо ниво дуално преживяване за полярности (рай и ад; удоволствие и болка; тъга и радост и прочие), синтезирайки ги в преживяване от по-висок ред, което интегрира и надхвърля двата полюса, при което те се сливат в цялост (недуално присъствие, в което всяка част има своето място и всичко се преживяване като едно цяло, преживяване за недуалност).

В рамките на една интегративна терапевтична школа, трансперсоналният подход заема уникално и допълващо място, като разширява фокуса отвъд личностното, биографичното и междуличностното ниво на преживяване, към екзистенциалните, духовните и трансцендентните измерения на човека. Докато повечето класически психотерапевтични подходи се стремят към адаптация, емоционално здраве и разрешаване на вътрешни конфликти, трансперсоналната перспектива добавя измерението на разгръщане на съзнанието, вътрешна трансформация и свързване с по-дълбок смисъл.

Като част от интегративната парадигма, трансперсоналната терапия не замества другите подходи, а ги надгражда, като предоставя методи и разбирания за работа с преживявания извън обичайното его – включително мистични, екстатични, кризисни или регресивни състояния. Тя предлага рамка за смислово осмисляне на преживявания, които иначе биха били маргинализирани или патологизирани, и подпомага терапевта в създаване на пространство за интеграция на личностното и духовното в цялостната човешка психика.

8. Естествена генерационна психотерапия

генерационната (или трансгенерационна) психотерапия със системни констелации (наричани още фамилни или семейни констелации) е терапевтичен подход, който разглежда човешките проблеми и страдания през призмата на семейната и родовата система. Той изследва как травми, неразрешени конфликти, загуби, тайни, страхове, срам и вина могат да се предават несъзнателно през поколенията и да влияят на настоящия живот, поведение и емоционално състояние на човека. Свързан е с работата на Берт Хелингер, немски психотерапевт, който комбинира елементи от психоанализа, феноменология, семейна терапия и духовни традиции, за да създаде уникален метод за работа с несъзнателни родови динамики.
Основните допускания на генерационната психотерапия са:
1) всеки човек е част от семейна система, в която съществува естествен ред и баланси;
2) нарушения в този ред (например изключване на членове от семейството, тайни и неизказани неща, заплитания) могат да доведат до проблем и страдания у потомството.
3) човек може несъзнателно да носи чужд товар – чувства или съдба на предшественик като форма на лоялност към семейството/този член или да поема чужда отговорност (например детето да се опитва да носи товарът на родителя или да разрешава проблемите му, което води до заплитане).
В известен смисъл може да се каже, че не взимаме само ползите и положителните черти на предшествениците и рода ни, а също така има капацитета да вземем и негативни черти и емоции от предците ни, което звучи логично, цялостно, балансирано от духовна и кармична гледна точка.

Основните принципи на системните констелации са:
1. Всеки човек е част от по-голяма система (семейство, ред), която влияе (включително несъзнателно) на неговото поведение, психоемоционално състояние и здраве.
2. Проблемите често произлизат от травми или незавършени или нереализирани събития в предишни поколения, например – изключени членове от семейството/рода, аборти, самоубийства, насилие, войни. Тези събития се повтарят чрез поведения и симптоми у наследниците поради заплитания в системата (несъзнателна идентификация/обвързаност на индивида с преживявания, емоции или дори съдбата на друг член на семейната система, което води до симптоми, проблеми или страдание в живота на човека като често в неговата лична биография няма явна връзка с това, което се случва и преживява).
3. Закони на семейната система – принадлежност (никой не бива да бъде отлъчван, тоест изключван от системата); ред (има йерархия според това кой се появява първи в света – родителите са преди децата и са по-големи от тях, а по-големите деца са преди по-малки и т.н.) и тази йерархия е нужно да се уважава; баланс между даване и получаване (чието нарушаване води до страдание).

Основният инструмент в генерационната психотерапия са системните констелации. В класическият си формат те се правят групово от фасилитатор с представители, тоест група хора играещи ролята на членове на семейството на клиента (включително предци) без да го познават и чрез влизането в полето на живота и вживяване в тези други хора и преживяванията, които започват да чувстват – разкриват динамиките, които са действали и действат несъзнавано и скрито. Използването на представител има и допълнителен положителен ефект – подпомага преодоляването на защитните механизми, които възпират хората да изразяват автентично чувствата, усещанията и мислите си, а често в терапия най-трудното е точно преодоляването на съпротивите.
Също така се правят и индивидуални констелации чрез използването на фигурки, листове, символи или образи във въображението, при което клиента преживява различни чувства и разкрива по аналогичен начин скритите динамики в системата.
Примери за обичайни системни динамики са: повтарящи се през поколенията разводи, самоубийства, убийства; идентификация с изгубено дете (абортирано), незачетен или отхвърлен член от семейството от предишно поколение; постоянно чувство на вина, срам, страх, гняв и прочие без очевидна причина.

Целта на констелации и родовата психотерапия е да:
– се разплетат скритите родови динамики и слепи лоялности (повтаряне на модели);
– да се прекъснат въпросните дисфункционални модели и слепи лоялности, тоест да се освободи клиентът от чужда съдба, емоция или поведение, да се пуснат товарите от миналото;
– да се възстанови естествения ред и свързаност в системата, тоест реда на любовта, принадлежността, признанието и приемането, което може да включва помиряване с и приемане на миналото, родителите или други предци; възстановяване на баланса и ролите – промяна в мястото в системата, например: детето да не е над родителя и да не го отглежда, да не поема отговорност за емоционалното му състояние, да не се грижи за него (или ако се налага да го прави да е смирено от позицията на по-малък); приобщаване на изключен или забравен член от семейството и други подобни. Като те се осъществяват по време на самата констелация вербално (чрез изричане на ключови реплики), пространствено (пренареждане на представителите в системата и позициите физически в пространството), символично и жестово (извършване на действие, жест или ритуал), а също така могат да се осъществят, повторят или надградят допълнително и след това чрез целенасочен, подходящ ритуал.
Отдаването на почит и внимание към предците ни е изключително важна тема в трансгенерационната терапия, защото сме свързани с предците ни, те са част от системата, в която сме, а дори са част и от нас – през гените, които сме получили от тях, през епигенетиката и през възпитанието, което се е предавало в рода или спомените и образите, които ние имаме за тях вътрешно.

Генерационната терапия има древни корени идващи от шаманството, което вярва в полето на живота/знанието и мъдростта на живота, всеобщата свързаност на живата природа отвъд времето и пространството.
В нея разчитат на интуиция и преживелищност и на разрешаване на дисфункционалните динамики чрез любов, почит и уважение като за да успява човек да влиза в преживяването е нужно да се смири и довери/отпусне (да забрави себе си, егоцентричната си перспектива и да се свързва с полето и да усеща/преживява) като често преживяванията и разкритото в констелацията може да противоречи на съзнателни нагласи и вярвания, които човек има. Може да се каже, че констелациите разширяват съзнанието по един много интуитивен и различен от останалите методи и подходи начин.

В генерационната терапия се черпи изключително голям ресурс от свързването с рода и протичането на любов у човека по отношение на системата, както и оценяването на чудото на живота и колко невероятно е да се е родил (колко неща е трябвало да съвпаднат и да се случат по определен начин, за да е тук и сега.
Необходимо е тайните да се осветлят и всичко, което се е случило да бъде прието, а всеки участник уваженб, което дава възможност за прекъсване на сляпата лоялност и освобождаване, така че да не бъде следвано.

Методът на системните констелации не е признат от традиционната научна психология и често бива критикуван за липса на емпирична верификация и невъзможността за това поради субективния си и символичен характер, а също и за възможна внушаемост, но все пак научната психология си има своите ограничения, които до голяма степен важат и за трансперсоналната психология, така че това, че не може да бъде верифициран научно не означава, че не работи. Въпреки това мнозина клиенти го намират за ефективен, предизвикващ дълбока трансформация и става все по-широко използван в терапевтичните среди.

Генерационната терапия заема значимо място в рамките на интегративната психотерапевтична школа, като допълва класическите подходи с фокус върху междупоколенческите влияния, семейната динамика и системната лоялност като по този начин предлага ценен ресурс за дълбинна трансформация, особено при повтарящи се житейски трудности без ясна биографична причина. Семейната система и родът са важен фактор в живота на всеки човек, тъй като всеки принадлежи към семейство и род, от който произхожда, а те са като корените на дърво. Съответно е важно какво е състоянието на корените и динамиката между тях и останалите части на дървото (човекът).
В интегративния модел този подход се използва за разширяване на контекста – от личната биография към семейната история; идентифициране на несъзнателни модели, които преминават през поколения; въвеждане на преживелищни и символични интервенции, особено чрез системни констелации. Тя (както и всички други споменати по-рано подходи) се комбинира много добре с други методи – като психодрама, телесно-ориентирана терапия, когнитивни подходи и психоанализа и т.н., и когато се използва с останалите подходи дава синергичен ефект (по-голям сбор/сборен ефект отколкото от отделните му части, тоест от подходи ползвани по отделно).

Примерна последователност в прилагането на методите на Естествената психотерапия:

Здравословни навици и практики за менажиране на стреса (добър режим на сън и будност; спорт и движение; добра диета; дихателни, релаксационни и медитативни практики).
Характеров и психодинамичен анализ (направленията, които се ползват тук са психоаналитични/психодинамични, характеров анализ/психотелесна терапия, обектни отношения, рационален/логически анализ от когнитивната психотерапия)
Начална медитативна работа за развиване на метакогницията и разпознаването на автоматичните мисли, чувства и интерпретации (медитация и майндфулнес базиран подходи)
Работа с вътрешния диалог и базисните вярвания/когнитивни схеми (когнитивна психотерапия)
В Естествената психотерапия горното е лесната част от психотерапията, а след него идва втората част, която представлява същинската работа с несъзнаваното, която изисква дисциплина, постоянство, воля, ежедневни усилия по работа с наличностите на подсъзнанието, което е устойчиво вкоренено в мозъка и тялото на човека:
Работа с активното въображение (хипнотерапия, НЛП, йога нидра) и краткосрочни фокусирани в решение методи
Парадоксални методи (парадоксално намерение, наводняване, парадоксално предписание/съзнателно извършване на симптом по график, обратна психология)
Психотелесни опити
Поведенчески методи, ролеви игри, психотеатър
Поведенчески експерименти във външна среда
Медитация и съзерцание
Трансперсонална психотерапия
Генерационна психотерапия
Групова работа в терапевтични групи и работилници

Като всичко това се случва на фона на хуманна (идваща от хуманистичната психология и философия) нагласа и отношение към клиента и процеса. След определено време (различно при всеки клиент и състояние) – се случва споменатият преди това в дипломната работа качествен скок в съзнанието.

Заключение

В заключение спрямо различните парадигми-компоненти, които са част от Естествената психотерапия може да се каже, че:
– краткосрочните фокусирани в решения терапии и хипнотерапията не се интересуват от естественото на човека, а от прагматичност и ефективност, тоест от постигането на желаните резултати;
– за психоанализата човекът в съществото си е нагонно животно и съответно примитивно същество движено от нагони;
– за бихейвиоризма човекът е биологична компютърна машина, която подлежи на лични и социални обуславяния, но е възможно и да бъде разобуславяна;
– когнитивната психология надгражда това виждане с добавянето на вътрешни психични процеси;
– хуманистичната психология вижда човека като висш организъм, който е изначално добронамерен, съзнателен, притежаващ свободна воля и огромен потенциал, както и стремеж към любовта и доброто;
– трансперсоналните направления от своя страна виждат човекът като същество свързано с Абсолюта/безкрая, божественост въплътена в човешка форма и надарен с безкраен потенциал;
– генерационната психотерапия вижда човека като носител на преживявания, потенциали, травми, чувства предавани през поколенията – жива брънка в дълга верига от свързани съдби, при което в личната съдба отеква гласа на предците и техните съдби.

В школата по Естествена психотерапия в хода на обучението специализантът е стимулиран не само към усвояването на знания и умения, но и на преживелищно преминаване през хармонизиращ, вътрешен, психичен процес, който да отвори в по-голяма степен сърдечността и да развива добрите качества.

Най-голямата сила на Естествената психотерапия, произтичаща от холистичната ѝ природа, е творческото, интегрално, динамично комбиниране и наслояването на различните методи както в рамките на цялостния терапевтичен процес, така и в рамките на всяка отделна сесия, което има наслагващ, тоест кумулативен/усилващ ефект. Това многопластово прилагане на техники и методи допринася за по-голямата ефективност и успеваемост на Естествената психотерапия. Примери за това: използване на свободни асоциации в комбинация с насочващи въпроси от терапевта в хипнотично или медитативно състояние за разкриване на ключовите за работа теми/спомени/аспекти у клиента (проследяване назад във времето на нишка от сходен тип преживявания – например отхвърляне, изоставяне или предателство), за да се набележат за преработка; след това вживяване в спомена и прилежащият болезнен, негативен афект/чувство (вместо избягването им – директно влизане в тях и преживяване на фона на подкрепящото присъствие на терапевта и натрупаните ресурси в течение на предходните сесии) и отпускане в тези чувства, така че да се излеят и изразят; накрая заливането им с любящо присъствие, даване на грижа и подкрепа на клиента от него самия към себе си (от позицията на възрастен към по-ранната си детска версия, която е имала нужда от това).
В случая се вижда как на всеки етап (при разкриването на травматични епизоди/спомени и при преработката им) се използват методи и техники от множество терапевтични модалности – нещо, което не би било възможно в рамките на неинтегрална парадигма (отделен, единствен класически подход).
Втори пример би бил: в началото на терапията – предимно когнитивна и аналитична работа като подготовка, след това – използване на хипнотични и медитативни техники, а накрая по-действените и преживелищни методи (психотелесни, поведенчески).
Друг пример: с един клиент използване на преобладаващо медитативна и хипнотична работа, с друг клиент – предимно поведенческа; с трети – предимно психотелесна.
Във всички примери – няма как да се постигне същата гъвкавост и ефективност, ако психотерапевтът е ограничен до един или няколко метода и техники в рамките на една терапевтична парадигма.
И този извод се стига не само умозрително, но също така и практически – моята собствена практика показва, че творческото, динамично съчетаване на повече от методите на една парадигма в повечето случаи водят до осезаемо по-силен и сполучлив терапевтичен ефект отколкото наличието на ограничения до една парадигма и нейните методи.

В заключение, методът на Естествената психотерапия представлява интегративен, холистичен и целенасочен подход към подпомагане на човешката психика и душа. Тя в стила на трансперсоналната психология вижда отвъд привидното противоречие между тези различни клонове и ги интегрира в обща психотерапевтична парадигма, в която общото цяло надхвърля сумата от сбора на отделните единици.
Същността ѝ се състои в синтеза между диалектичен вектор (когнитивно-аналитична работа върху вярванията, установяване на осъзнато отношение към симптомите и трансформиране на дезадаптивните модели) и дидактичен вектор (преживелищна, телесно-ориентирана работа и директно излагане на афективните преживявания било то страхово-тревожни, болезнени или предизвикващи други чувства като гняв, тъга и прочие), които се допълват по начин, който иначе е непостижим за една отделна психотерапевтична школа. Чрез това двойно преплитане на осъзнаване (ум, рефлексия, логика) и преживяване (тяло, емоция, действие) методът успява както да “ре-моделира” неврологичните и психодинамичните структури на клиента, а съответно и да трансформира неговия характер (често базиран на травматични събития и индивидуалната реакция спрямо тях). По този начин Естествената психотерапия въздейства едновременно на нивото на несъзнаваното (чрез психотелесни, хипнотични и медитативни техники), на нивото на рационалната преработка (чрез когнитивно-реструктуриращи и психодинамични анализи) и на нивото на социалния и духовния контекст (като мотивира и подкрепя клиента да открие нов смисъл и свързаност както с околните, така и със своята вътрешна, автентична същност).

Практическата ефективност на метода се обосновава както от теоретичната му интегралност, така и от ясните алгоритми за работа в специфични клинични случаи (панически разстройства, генерализирана тревожност, ОКР, социална фобия и т.н.). Във всеки такъв казус е възможно да се види как съчетаването на диалектичен и дидактичен вектор ускорява процеса на преобразуване: клиентът не просто научава нови когнитивни интерпретации и модели, но и преживява трансформиращата сила на психотелесни и медитативни практики. Така, вместо симптомите да се потискат или контролират (чрез защитни механизми и воля, чрез субстанции и зависимости или чрез медикаменти) – те се превръщат в ценен източник на информация за налични нерешени вътрешни конфликти, незадоволени нужди и непреработени травми. Стигането до “ядрото” на травмата – било то ранна детска изоставеност, социално отхвърляне, унижение, предателство или несправедливо отношение – позволява на клиента да се срещне с тези преживявания не с бягство или съпротива, а с отворено любящо сърце, което в крайна сметка разплита старите, болезнени връзки и създава условия за трайна промяна.

Не на последно място, Естествената психотерапия постига своята ефективност и чрез развиването на ресурсите на клиента и дълбоко доверие в себе си – ключова стъпка към автономия и самостоятелно справяне със стреса, безпокойството и бъдещите житейски трудности. Когато специфичните методи (хипноза, психотелесна терапия, майндфулнес, ролева игра и други) се използват в контекста на визия, базирана на любов, мъдрост и истина, резултатът е не просто преодоляване на симптоматиката, а изграждане на по-зрял, интегриран и еволюирал характер, който да им служи във всяка сфера на живота не само в настоящето и по отношение на миналите преживявания, но още по-важно – и за в бъдеще, така че по-лесно и трайно излизат от порочните кръгове на страх, избягване и вредни навици. По този начин методът помага не само за лекуване на настоящите невротични и дисфункционални прояви, а утвърждава дългосрочно психичното здраве и творческото участие в живота.

Естествената психотерапия, когато се практикува от позиция на дълбоката ѝ хуманна философия и в интегралния ѝ облик и вариант, е един изключително цялостен и ефективен начин за постигане на трансформация на психично, емоционално, телесно, социално и духовно ниво.

Библиография

1. Kernberg, O. F. (1985). Borderline conditions and pathological narcissism.
В книгата Кернберг подробно разглежда разликите между невротичното, граничното и психотичното функциониране, като описва организационните нива на личността.

2. Cacioppo, J. T., & Hawkley, L. C. (2009). Perceived social isolation and cognition. Trends in cognitive sciences, 13(10), 447-454.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/19726219/

3. Cole, S. W. (2009). Social regulation of human gene expression. Current directions in psychological science, 18(3), 132-137.
https://teams.semel.ucla.edu/sites/default/files/publications/2009%20-%20Social%20regulation%20of%20human%20gene%20expression.pdf

4. Heinrich, L. M., & Gullone, E. (2006). The clinical significance of loneliness: A literature review. Clinical psychology review, 26(6), 695-718.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/16952717/

5. Wilson, R. S., Krueger, K. R., Arnold, S. E., Schneider, J. A., Kelly, J. F., Barnes, L. L., … & Bennett, D. A. (2007). Loneliness and risk of Alzheimer disease. Archives of general psychiatry, 64(2), 234-240.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/17283291/

6. Jean-Berluche, D. (2024). Creative expression and mental health. Journal of Creativity, 100083.
https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S2713374524000098

7. American Psychiatric Association. (2023, October 17). New APA poll: Americans who engage in creative activities at least weekly report better mental health. https://www.psychiatry.org/news-room/news-releases/new-apa-poll-americans-who-engage-in-creative-acti

8. Smith, J. (2024, February 9). The benefits of art therapy. Husson University. https://www.husson.edu/online/blog/2024/02/benefits-of-art-therapy

9. Rousseau, D. (2021, June 19). Is art therapy a legitimate form of treatment? Boston University. https://sites.bu.edu/daniellerousseau/2021/06/19/is-art-therapy-a-legitimate-form-of-treatment/

10. Hu, J., Zhang, J., Hu, L., Yu, H., & Xu, J. (2021). Art therapy: a complementary treatment for mental disorders. Frontiers in psychology, 12, 686005
https://www.frontiersin.org/journals/psychology/articles/10.3389/fpsyg.2021.686005/full

11. Wegner, D. M., Schneider, D. J., Carter, S. R., & White, T. L. (1987). Paradoxical effects of thought suppression. Journal of personality and social psychology, 53(1), 5.
https://psycnet.apa.org/record/1987-33493-001

12. Abramowitz, J. S., Tolin, D. F., & Street, G. P. (2001). Paradoxical effects of thought suppression: A meta-analysis of controlled studies. Clinical psychology review, 21(5), 683-703. https://www.sciencedirect.com/science/article/abs/pii/S027273580000057X

13. Bartels, A., & Zeki, S. (2000). The neural basis of romantic love. Neuroreport, 11(17), 3829-3834.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/11117499/

14. Dębiec, J. (2005). Peptides of love and fear: vasopressin and oxytocin modulate the integration of information in the amygdala. Bioessays, 27(9), 869-873.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/16108061/

15. Wisłowska-Stanek, A., Lehner, M., Tomczuk, F., Gawryluk, A., Kołosowska, K., Sułek, A., … & Skórzewska, A. (2023). The effects of the recurrent social isolation stress on fear extinction and dopamine D2 receptors in the amygdala and the hippocampus. Pharmacological Reports, 75(1), 119-127.
https://www.researchgate.net/publication/365475728_The_effects_of_the_recurrent_social_isolation_stress_on_fear_extinction_and_dopamine_D2_receptors_in_the_amygdala_and_the_hippocampus

16. Caltech. (2018, November 13). How social isolation transforms the brain. https://www.caltech.edu/about/news/how-social-isolation-transforms-brain-82290

17. Xiong, Y., Hong, H., Liu, C., & Zhang, Y. Q. (2023). Social isolation and the brain: effects and mechanisms. Molecular psychiatry, 28(1), 191-201.
https://www.nature.com/articles/s41380-022-01835-w

18. Finley, A. J., & Schaefer, S. M. (2022). Affective neuroscience of loneliness: potential mechanisms underlying the association between perceived social isolation, health, and well-being. Journal of psychiatry and brain science, 7(6), e220011.
https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC9910279/

19. Spreng, R. N., Dimas, E., Mwilambwe-Tshilobo, L., Dagher, A., Koellinger, P., Nave, G., … & Bzdok, D. (2020). The default network of the human brain is associated with perceived social isolation. Nature communications, 11(1), 6393.
https://www.nature.com/articles/s41467-020-20039-w

20. Coan, J. A., Schaefer, H. S., & Davidson, R. J. (2006). Lending a hand: Social regulation of the neural response to threat. Psychological science, 17(12), 1032-1039.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/17201784/

21. Kirsch, P., Esslinger, C., Chen, Q., Mier, D., Lis, S., Siddhanti, S., … & Meyer-Lindenberg, A. (2005). Oxytocin modulates neural circuitry for social cognition and fear in humans. Journal of neuroscience, 25(49), 11489-11493.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/16339042/

22. Vrtička, P., Bondolfi, G., Sander, D., & Vuilleumier, P. (2012). The neural substrates of social emotion perception and regulation are modulated by adult attachment style. Social neuroscience, 7(5), 473-493.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/22217336/

23. Lemche, E., Giampietro, V. P., Surguladze, S. A., Amaro, E. J., Andrew, C. M., Williams, S. C., … & Phillips, M. L. (2006). Human attachment security is mediated by the amygdala: Evidence from combined fMRI and psychophysiological measures. Human brain mapping, 27(8), 623-635.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/16284946/

24. Moutsiana, C., Johnstone, T., Murray, L., Fearon, P., Cooper, P. J., Pliatsikas, C., … & Halligan, S. L. (2015). Insecure attachment during infancy predicts greater amygdala volumes in early adulthood. Journal of Child Psychology and Psychiatry, 56(5), 540-548.
https://acamh.onlinelibrary.wiley.com/doi/full/10.1111/jcpp.12317?

25. Moutsiana, C., Fearon, P., Murray, L., Cooper, P., Goodyer, I., Johnstone, T., & Halligan, S. (2014). Making an effort to feel positive: insecure attachment in infancy predicts the neural underpinnings of emotion regulation in adulthood. Journal of Child Psychology and Psychiatry, 55(9), 999-1008.
https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC4263234/

26. Vrtička, P., Andersson, F., Grandjean, D., Sander, D., & Vuilleumier, P. (2008). Individual attachment style modulates human amygdala and striatum activation during social appraisal. PloS one, 3(8), e2868.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/18682729/

27. Ramel, W., Goldin, P. R., Eyler, L. T., Brown, G. G., Gotlib, I. H., & McQuaid, J. R. (2007). Amygdala reactivity and mood-congruent memory in individuals at risk for depressive relapse. Biological psychiatry, 61(2), 231-239.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/16950223/

28. Cohen, R. T., & Kahana, M. J. (2022). A memory-based theory of emotional disorders. Psychological Review, 129(4), 742.
https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC9256582/?

29. Faul, L., & LaBar, K. S. (2023). Mood-congruent memory revisited. Psychological review, 130(6), 1421.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/36201828/

30. Lange, G., & Carr, A. (2001). Mood congruent memory bias of individuals with depressed mood and anxiety. Carr, A.(eds.). Clinical Psychology in Ireland, Volume 2: Empirical Studies of Problems and Treatment Processes in Adults.
https://www.academia.edu/11394401/Mood_congruent_memory_bias_of_individuals_with_depressed_mood_and_anxiety

31. Howe, M. L., & Malone, C. (2011). Mood-congruent true and false memory: Effects of depression. Memory, 19(2), 192-201.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/21294037/

32. Watkins, P. C., Mathews, A., Williamson, D. A., & Fuller, R. D. (1992). Mood-congruent memory in depression: Emotional priming or elaboration?. Journal of abnormal psychology, 101(3), 581.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/1500617/

33. Chutrov, D. (2020, July, 2) Как да разберем в какво вярваме – падаща стрела. https://danielchutrov.com/%d0%bc%d0%b0%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%b0%d0%bb%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d1%80%d0%b0%d0%b1%d0%be%d1%82%d0%b0/%d0%ba%d0%b0%d0%ba-%d0%b4%d0%b0-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%b5%d0%bc-%d0%b2-%d0%ba%d0%b0%d0%ba%d0%b2%d0%be-%d0%b2%d1%8f%d1%80%d0%b2%d0%b0%d0%bc%d0%b5-%d0%bf%d0%b0%d0%b4%d0%b0/

34. Chutrov, D. (2020, July, 10) Поведенчески социални експерименти
https://danielchutrov.com/%d0%bc%d0%b0%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%b0%d0%bb%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d1%80%d0%b0%d0%b1%d0%be%d1%82%d0%b0/%d0%bf%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%b4%d0%b5%d0%bd%d1%87%d0%b5%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d1%81%d0%be%d1%86%d0%b8%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b8-%d0%b5%d0%ba%d1%81%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8/

35. Cardeña, E., & Spiegel, D. (1991). Suggestibility, absorption, and dissociation: An integrative model of hypnosis.
https://www.researchgate.net/publication/232565622_Suggestibility_absorption_and_dissociation_An_integrative_model_of_hypnosis

36. Jiang, H., White, M. P., Greicius, M. D., Waelde, L. C., & Spiegel, D. (2017). Brain activity and functional connectivity associated with hypnosis. Cerebral cortex, 27(8), 4083-4093.
https://academic.oup.com/cercor/article/27/8/4083/3056452?searchresult=1&login=false

37. Wolf, T. G., Faerber, K. A., Rummel, C., Halsband, U., & Campus, G. (2022). Functional changes in brain activity using hypnosis: a systematic review. Brain sciences, 12(1), 108.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/35053851/

38. Tuominen, J., Kallio, S., Kaasinen, V., & Railo, H. (2021). Segregated brain state during hypnosis. Neuroscience of consciousness, 2021(1), niab002.
https://www.sciencedaily.com/releases/2021/03/210326122743.htm

39. Császár, N., Scholkmann, F., & Bókkon, I. (2021). Implications on hypnotherapy: Neuroplasticity, epigenetics and pain. Neuroscience & Biobehavioral Reviews, 131, 755-764.
https://www.sciencedirect.com/science/article/abs/pii/S0149763421004450

40. Killingsworth, M. A., & Gilbert, D. T. (2010). A wandering mind is an unhappy mind. Science, 330(6006), 932-932.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/21071660/

41. Goleman, D., & Davidson, R. J. (2018). Altered traits: Science reveals how meditation changes your mind, brain, and body. Penguin

42. Palmer, R., Roos, C., Vafaie, N., & Kober, H. (2023). The effect of ten versus twenty minutes of mindfulness meditation on state mindfulness and affect. Scientific reports, 13(1), 20646.
https://www.nature.com/articles/s41598-023-46578-y;

43. Jha, A. P., Krompinger, J., & Baime, M. J. (2007). Mindfulness training modifies subsystems of attention. Cognitive, Affective, & Behavioral Neuroscience, 7(2), 109-119. https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/17672382/

44. Teasdale, J. D., Moore, R. G., Hayhurst, H., Pope, M., Williams, S., & Segal, Z. V. (2002). Metacognitive awareness and prevention of relapse in depression: empirical evidence. Journal of consulting and clinical psychology, 70(2), 275.
https://pubmed.ncbi.nlm.nih.gov/11952186/).

45. Black, D. S., & Slavich, G. M. (2016). Mindfulness meditation and the immune system: a systematic review of randomized controlled trials. Annals of the new York Academy of Sciences, 1373(1), 13-24.
https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC4940234/

46. Thibodeaux, N., & Rossano, M. J. (2018). Meditation and immune function: The impact of stress management on the immune system. OBM Integrative and Complementary Medicine, 3(4), 1-23.
https://www.researchgate.net/publication/329479535_Meditation_and_Immune_Function_The_Impact_of_Stress_Management_on_the_Immune_System

47. Cahn, B. R., Goodman, M. S., Peterson, C. T., Maturi, R., & Mills, P. J. (2017). Yoga, meditation and mind-body health: increased BDNF, cortisol awakening response, and altered inflammatory marker expression after a 3-month yoga and meditation retreat. Frontiers in human neuroscience, 11, 315.
https://www.frontiersin.org/journals/human-neuroscience/articles/10.3389/fnhum.2017.00315/full

48. González-Moret, R., Cebolla, A., Cortés, X., Baños, R. M., Navarrete, J., de la Rubia, J. E., … & Soria, J. M. (2020). The effect of a mindfulness-based therapy on different biomarkers among patients with inflammatory bowel disease: a randomised controlled trial. Scientific Reports, 10(1), 6071.
https://www.nature.com/articles/s41598-020-63168-4