Автоагресията на вината представлява страх от непокриване летвата на едно огромно и гордо трябва, което винаги е внушено отвън, но прието за свое. Виновният не умее да се заяви здраво и отнема свободната воля, като манипулира другите чрез мрънкащо дразнене, подривни действия (acting out), с което ги кара да го атакуват, което на свой ред вменява вина в самите тях – тогава той получава правото да нападне садистично.
Какво е вината? Винаги излишната гордост на свръх-завишена летва , мегаломанна себепредстава, илюзорно и унижаващо Бога в себе си, мазохистично вярване „аз съм жертва“, отвратителна манипулация… Вината е психомеханизъм, подходящ за ограничаване и спиране, но единствено на глупака. В разумния човек тя място няма – вместо нея той ползва любовта, интуицията, здравия разум и ако наистина има нужда от реална промяна, подходящите действия, на фона на себедоверие, себеприемане и … невинност!
Обикновено хората виждат вината единствено като самонараняващо себепотискане, себе-мразене и самобичуващи угризения – но тези депресивни процеси са само следствие. Резултат са от инсталираните в моралната структура (суперего) прекомерно високи, почти или изцяло непостижими критерии. Тези горди свръхизисквания представляват корените на автоимунната, себеразрушителна вина. При нарцисизма гордостта е очевидна, а отношението аз- ти обект е аз-добър, другите добри само когато ме задоволяват, а в противен случай се превръщат в лоши. При мазохистичната вина гордостта е прикрита, лежи в несъзнаваните корени на динамиката и. Отношението тук е аз-лош, другите-лоши.
Понякога отношението е аз-добър, ти-лош, ако не се „вържеш“ на манипулативните ми механизми. Тоест, освен типичната садо-мазо виновна динамика, прозираме и нарцистични съдържания. Всъщност, дори при аз-лош, ти-лош, защото не се съобразявсаш с мен отношението, виждаме прикрит нарцисизъм. Скрил се зад удобното „колко съм специален в жертвеното си страдание“ нарцисизъм.
Няма мъдрост във вината, липсва себеприемане през познанието за себе си като процес в развитие. Малка частичка от цялото, съдържаща в дълбочината си бекрая от потенциал, който неслучайно се е въплътил в несъвършената, обусловена ограниченост, закономерно преживява грешки, провали и падения – за да може въплътената божественост в процеса на учене и преодоляване да познае Себе си през себе си, творецът да се види през еволюцията на творението си. Същият глобален принцип (филогенеза) е валиден в личното ни развитие и растеж (онтогенеза). Не за да бъдем съвършени сме тук в този груб свят, а да се учим от несъвършенството на двоичността и противоречията, усвоявайки уроците по съвместяването им. И ако е казано „Бъдете съвършени както е съвършен небесният ваш Отец“, мигар тази божествена природа не е извътре ни и именно от погрешките и неуспехите нима не се учим, превръщайки ги в път по себепознание?! Да, стараем се, преодоляваме, обичаме, приемаме, полагаме здрави усилия, количествените натрупвания от опитване водят до качествени промени и надхвърляне противоречието грешка – желан резултат до по-високата перспектива на мъдростта. Но, обвинения и само-обвинение няма в този път – защото вината единствено преподдържа порочната въртележка от напразни усилия и липса на реална промяна. Усилията по промяна понякога продължават с десетилетия, а буксуването и падането е част от пътя. Ако е поддържана вина обаче, промяната никога не се случва. А вина няма, когато отсъства перфекционистичната гордост на свръхочакванията, на раздутото „ТРЯБВА“. Тогава има реални очаквания, идващи от разширяващото се постъпателно, с малки стъпки, но постоянно растящо съзнание, средоточието на което е в сърдечния разум на безкрая. Малкият логичен ум тук се явява само инструмент, слуга на същината. Защото бинарната логика никога не е била същински човешкото в Човека.
Когато човек се опитва перфекционистично да преследва своите винаги невротични ТРЯБВА изисквания и цели, те винаги се явяват бягане от несъзнавани сенчести наличности – вина, срам и страхове от провал, слабост, нараняване, отхвърляне, несъвършенство…
Вината е натрапвана с хилядолетия и на културално ниво от псевдо духовни, а всъщност манипулативни системи, маши на икономико – политическите си господари… Как да се усъвършенства човек, ако не изживее и не приеме страха си от несъвършенството? Как да успява в преодоляването на конфликтите си, ако не прегърне страха си от провал, слабост и беззащитност? Как да е готов за печалбата на духовното богатство, ако не прегърне страха си от загубата и нищожеството със смиреното им приемане? Защото така стоят нещата в този свят. За да стигнеш високо, е добре да си минал през ниското. За да расте дървото на живота в небесата на мъдростта, е нужно корените му да проникнат дълбоко в калта на противоречията, в твърдата материя на тъмата. За да успяваш истински, е необходимо да прегърнеш страха си от загубата. Вината е вид страх – страх от непокриване летвата на перфекционистични интроекти и самонаказване, като следствие от страха. Няма добра вина – не и за разумния човек. Самата и динамика я определя като невежо непознаване на себе си и законите на живота.
Когато прегърнеш смирено страховете си, гордото и ригидно ТРЯБВА отпада. Тогава следваш цели, идващи от призванието на душата ти. Правиш малки, но упорити и спокойни стъпки и действително постигаш целите си. Но, не те са толкова важни, колкото вървенето по пътя към тях. Защото в дълбочината си осъзнаваш, че всички цели вече са постигнати, а просто играеш играта на живота – преходно училище, през което вечността отразява и познава Себе си. Знаеш, че ти си тази вечност, но продължаваш да играеш играта – осъзнато.