Въпроси и отговори 7

Въпроси и отговори 7

О.Б.

Чести казуси в Естествената Генерационна Психотерапия (ЕГАПИ)

– детето е поело болката на родител, без да го осъзнава и я носи като симптом, съдба, повтарящ се модел.

– човек се чувства вечно чужд, отхвърлен, странен и сякаш дефекиран/ дефектен в живота си, защото е лоялен към изключен предшественик.

– живее с постоянен срам, който не е негов, а на баба или дядо, отритната или унижен.

– изпитва паника от близост в избягваща привързаност, етиологията на която не се свързва с ранните му години, а с партньорска травма назад в рода.

– жена не може да задържи мъж, защото предателството се предава като емоционална зараза, а бабите и са живели в загуба и самота.

– мъж остава едипово свързан с майка си и енергийно седи до нея партньорски, защото бащата отсъства в семейната система енергийно или актуално.

– родител не успява да обича истински детето си, защото сам не е бил приет като дете и предава този собствен необикнат студ от вътрешното си дете на биологичното.

– човек изпитва хронична вина, тъга, униние или депресия, защото някой в рода не е бил признат или оплакан.

– млада жена не може да зачене, защото родовата и система е пренаситена от непризнати загуби/ аборти.

– мъж работи до изтощение, но не задържа пари, защото несъзнателно връща родов дълг.

– човек не може да излезе от деструктивна връзка, защото живее съдбата на потискана майка или баба.

– жена няма достъп до вътрешния си център, защото отхвърля бащата и в нея липсва опората на мъжкото начало.

– мъж се чувства неуверен, без структура, дисциплина и мъжественост, защото е в несъзнателен отказ от бащата в лоялност към майчиното отношение към него.

– човек няма сили, апатичен е, защото е идентифициран с абортирани сиблинги и живее частично, нецялостно.

– има постоянен вътрешен саботаж, защото редът на вземането и даването е нарушен. Дал е твърде много в ролята на родител на родителя си и не умее да получава, а оттам пренася тази динамика в отношенията с партньора. А по законите на системата, така е виждан като арогантно потискащ, стоящ над партньора и съответно отхвърлян.

– проблеми с парите се явяват и при неуважение към майката, защото тя е свързана с материята, живота, благословията да имаш и благоденстваш.

– липса на завършеност, разпиляване на енергия, защото няма вътрешна структура, подкрепена от здраво мъжко присъствие

– несъзнаван страх от успеха, защото успехът би означавал да надминеш родител, а това несъзнавано изглежда като предателство

– дете поема родов гняв и го проявява като агресия или автоимунно страдание

– човек боледува, защото носи чужда съдба, а душата му иска да я върне.

– при носена родова тайна, човек често живее с вътрешен натиск, вина, срам или страх без ясна причина, усеща, че нещо не му е наред, без да знае какво. Може да се появят тревожност, паник атаки, депресия, трудности в близостта, саботаж на успеха, усещане за „нямам право да живея“, а телесно задържан дъх, „виновна топка“ в корема, стягане в гърдите. Заекването също може да е симптом, несъзнаван опит да се спре изказването на нещо „забранено“. Родовата тайна често крие неизказано събитие: аборт, изневяра, самоубийство, осиновяване, престъпление, което потомъкът носи лоялно и несъзнателно, сякаш защитава и проявява едновременно.

………

В ЕГАПИ не търсим виновни, а възстановяваме реда на Любовта. Където всеки е на мястото си, всеки живот е почетен, всяка болка призната, за да се случи свободата на живия човек, който не повтаря сляпо, а избира и реализира живота си съзнателно.

…

Въпрос:

Помощ. Мъжа ми тотално отказва да работи. От 9 години сме заедно, от 5 официално женени Когато се запознахме, мъжа ми твърдеше, че е много работлив, мисли само за работа и винаги е бил самостоятелен. От както се заедно обаче, той непрекъснато твърди, че не може да си намери работа, защото е под достойнството му да работи за 1000 лв. Финансовата част изцяло се пада на мен. Ходихме в чужбина. Там работи, но иска да се връщаме в България. Ходихме 3 пъти и когато се приберем в България спира да работи. Освен всичко останало е ужасно ревнив. Вече нямам приятели, нямам социална среда. 24/7 е плътно до мен. Не позволява да разговарям с мъже. Постоянно иска внимание, а аз съм изморена вече. Не знам какво да правя и все се чудя дали аз не греша някъде? Моля за съвет от някой, че вече ще се пръсна. Сега пак сме пред дилема дали да ходим в чужбина или не На мен в България ми е добре, защото имам малък бизнес. Но той отказва да работи тук. Само за да работи и той съм съгласна са отида. Но тази игра я играем вече няколко пъти. Благодаря Ви предварително.

Oтговор:

В такова мазохистично търпение се саморазпъваш на кръст, а той услужливо помага. Това до теб не е мъж, а манипулативна сянка на мъжествеността, Тоест мъж е, но само по полови белези, не и по дух. Паразитен, инфантилен, ревнив до гаслайтинг, с характеропатно манипулативни акцентуации, търсещ не жена, а жертвена макчица и донор, за да смуче, паразитира и лентяйства, докато внушава, че виновната си ти.

Нарушен е основният баланс между даване и получаване. Колкото повече му даваш, толкова по-малко ще те уважава, защото му позволяваш да те унижава,.манипулира и ползва паразитно. Това не е любов, а мазохистична примка, в която не просто ти се задушаваш, но и детето учи изкривена реалност, че мъжът може да е бездействащ тиранин, а жената смазана робиня. Няма нужда да го спасяваш. Не се спасява търтей, който сам е избрал да не расте. Или ще излезеш от това с духа на жена-воин, или ще бъдеш смукана и ползвана до откат. От теб си зависят решенията ти. Но, отвътре си вече ги знаеш!

Ако почувстваш, че имаш нужда от подкрепа, за да отработиш асертивността си, помогни си с няколко месеца работа при колега, за да осъзнаеш и трансформираш маладаптивните си когнитивни схеми до смелост. Защото няма какво да се лъжем – животът с такъв нанася сериозни щети.

……..

О.Б.

 Въпрос:

„По какъв критерий се одобряват или не темите с въпроси и не трябва ли да давате лично обяснение?!“

Орговор:

Отговаряме няколко човека – изцяло по добро желание и безкористно. Имаме вътрешен чат и ако искаме да поемем дадена тема, която ни резонира и смятаме, че можем да сме полезни – обявяваме това един пред друг.

На опашка обикновено чакат 30-50 теми с въпроси, а в папка спам още много, вероятно 100+ – доста от тези в спам са си нормални теми, попаднали там, поради някакви ключови думи на фейсбук филтриращата система – така че, понякога пускаме тема и оттам. Та, средно чакат едно 100-на читави теми с добри питания. Както казах, неколцината админи, които основно поемаме темите, не сме много и отделяме от времето, вниманието, енергията и усилията си напълно сърцато и от предано служене на доброто.

Това, което не се вижда от крайния потребител, е въпросното „поемане“. Първо, самият ни изчерпателен, премерен и надявам се, стойностен отговор в 1, понякога в 2 или 3 части, отнема за писане 40-50 мин., час, понякога и повече. Вчера писах от плажа, телефонът в сянката на раницата… Правя го отвсякъде и по всяко време…

Второ, пусналият темата админ се налага постоянно да я преглежда и модерира. Което е освен допълнителен разход на време, пряко неприятен допир до какви ли не „прекрасни включвания“. От примерно 300 дадени отговори, има едни 30-на много добри и в духа на здравото помагане спрямо конкретната тема. Тоест 10-на %. Останалите – има хейт, очерняне, недопустимо преки съвети с намеса в личната съдба, откровено вредящи, неразбиращо „теглещи“ към несъответни посоки спрямо смислово помагащата такава, вулгарни, груби, подигравателни, пряко обиждащи и съдещи, крайно черно-бели, добавящи още тежест и мъка от собствени неразрешености и така „завличащи надолу“, вместо водещи към смисъла, самореклама и…какво ли не…

Та, с тази допълнителна модерираща намеса, поддържаща темата „чиста“, стават час и половина – два часа ангажимент около пуснато питане, като поддръжката правим между клиентите и другите си работни и житейски задачи.

Което практически означава, че това, което се вижда на фронтенда като една стойностно различна, наистина носеща помощ и смисъл група с качествени мнения, дух и съдържание, е резултат от едно бекенд невидимо, но интензивно присъствие на админите. Които никак не са много и го правят по добро сърце, от личното си време, безплатно.

Пишем колкото можем. Аз съм стигал до 5 теми на ден, но като цяло се старая да е поне по една. Колегите пишат малко по-рядко, но също модерират задкулисно групата и пак казвам, поддръжката на добро качество при фейс платформа, създадена за по-фриволни цели, изисква доста време и доброволни усилия, отделяни изцяло по лична мотивация.

Та така – поемаме темите, които резонират на интересите, опита и експертизата ни. Колкото и каквото можем. С добро сърце и искрен плам в доброволието си! Което по никакъв начин не ни прави длъжни на когото и да е, освен на смисъла, който провеждаме с безкористния си труд.

Обратна връзка за непуснатите теми лично на всеки не можем да даваме – твърде ангажиращо, ресурсоемко и нецелесъобразно е, както и при една доброволно и безплатно поддържана група, излишно. Нямаме PR, маркетингов и фронт офис отдели, а сме шепа сърцати хора.

Отговарям на въпроси в такъв вид от 2005-та година- първо 15 години в „Портала за съзнателен живот“, а сега и тук. От опит знам, че колкото и лични да са дадени теми, обикновено има една повторяемост на много от главните казуси в тях. Ето, в сайта ми има шест текста с отговори (събрани от тази група), всеки по 160-180 страници. Възможно е да намерите интересни и ценни податки в тях.

Благодаря за въпроса. Пращам топли поздрави с доверие, уважение и братска обич!

Въпрос:

„А не мислите ли, че искаме да чуем различни мнения и ние самите да си изберем?“

Отговор:

О, разбира се. Макар, че в суратефтера изчезнаха дори темите, поне имаме хаштагове. Когато сложим #дискусия, тогава разнопосочните мнения и свободните дебатирания са напълно на мястото си. В случая става дума обаче за #въпросииотговори или #самоадмини таговете, с които обозначаваме нуждата от консистентност в помагащата посока (вижте правилата!). И макар, че отговорите тук няма как да са актуална психотерапия или дори психологично консултиране, поне се стараем да са в този дух. За да ги даваме, сме учили минимум десет години: психология/ медицина.плюс специализация в психотерапия и практика в нея. Практически 10 години са малко – реално са поне 15. Аз лично уча от 20 и не съм спрял. То е като допускането на външни лица в операционната зала – с мярка и внимателно. Като цяло, съвсем прав сте, просто по отношение на по-общите и допускащи дискурс теми. Които междувпрочем също изискват присъствието и моделирането ни – иначе става некрасиво мазало от лични нападки, реклами и всякаква некачественост.

По отношение на темите с консултативна насоченост (#въпросииотговори , #самоадмини ) – дори твърде толерантни сме.

……….

Въпрос:

Здравейте ! Анонимна съм поради много причини , едната от които е , че темата е лична и специфична , не е от “типичните” , а именно много засягаща здравето ми, психическото ми и физическото ми състояние и т.н…

Момиче на 23 години съм ,почти завършила студентка .

От 3 години се боря с емоционално и компулсивно преяждане …

Всичко започна след резките и строги диети в първи курс , когато бях качила доста кг, като се преместих да живея в столицата . Този проблем ме мъчи, разруши много мои приятелства , вкара ме в жестоки депресии и ме промени както външно, така и вътрешно. Мога да изям тонове шоколад и храна , да се надуя ужасно от това, чак до повръщане и причерняване … Преминах много курсове онлайн, свързах се с много нутрициолози и психолози , нямате си на идея колко пари съм давала , да, получих ужасно много съвети и насоки, но всяка една от тях изпробвана многократно не ми помогна … или ми помогна донякъде , като след това отново нещо ме връща назад …

Променях хиляди пъти начина на ядене ( с твърд режим , по час , интуитивно хранене , само по глад , смятане на калории, лек режим с по- малки порции, по- големи балансирани порции и какво ли още не …) да не говорим , че когато съм в онзи период от месеца , е тройно по- зле и по- зле ….не знам как да действам и откъде да започна .

Надявам се силно, някой тук да е преминал или да преминава от това, защото знам каква катастрофа е, колко рухваш и пропадаш , как губиш сила и воля , не ти се живее… защото се чувстваш празен , грозен , не на мястото си, мързелив и безпомощен … не искам да бъде така, животът тепърва е пред мен … и на никой не го пожелавам … да бъдеш обсебен от храна , да не те интересува нищо друго освен да се натъпчеш до болка в корема , защото само това те спасява от скуката, от болката, от липсваща любов …

Благодаря ви !

Отговор:

(1) „Строги диети…НЕЩО винаги ме връща назад…грозна, празна, безпомощна…“

Налаганите механично диети и упражнения вероятно повече и по-масово са навредили, отколкото продажбата на автомат калашников… Ако не дай си боже такъв механично налаган режим „успее“, тоест бъде силово наложен над нерешености, се превръща в анорексичен механизъм, който ако е поддържан дълго време, от психичен, става неврален, прониква в мозъчните вериги като твърда установка, която ползва храната само като обект на изместен свръх и болен контрол, а всъщност е жестоко себризнасилващ блокаж на радостта и истинското удоволствие от живота във всяко едно отношение.

Ако „успее“ половинчато изместеният в храната опит за решаване неосъзнавани и невиждани комплекси, се превръща в булимичното махало от хранителни гуляи до виновното връщане и вечни нови неуспешни опити. Ако липсва връщането на храната, себеизнасилващият непрестанен компулсивен опит за „този път ще задържа режима“, през тази изместваща фиксация в храненето единствено хронифицира в хиперфагия и мощно подхранва базисните маладаптивни вярвания, чрез акумулираната тревожност, силна вина, упорита обсесивна вътрешна установка за издигане храната в свръхценностова идеация и компулсивните нови и нови, предопределено неуспешни опити за задържане хранителния режим.

А диетолозите, нутриционистите и немалкото поп фолк призоваващи към „здравословно“ хранене и сякаш вечно недостатъчната двигателна активност – такива „прекрасно“ се присъединяват към споменатите етиопатогенетични механизми. Често дори са искрени, но той и пътят „към ада“ е осеян с добри намерения …

Продължавам в (2).

(2) А реалното справяне? По описаното от вас, етиологията е в огромна степен психогенна. Въпреки това, добре е първо да се наорави щателна хормонална проверка. И въобще, биологичните фактори. Просто за всеки случай, за да се изключат като евентуални съпътстващи фактори. Ако има нещо за коригиране, прави се.

Следва същностният процес. А именно, адресирането на въпросните базисни себеотносни вярвания. В случая достъпът до тях никак не е лесен. Вниманието постоянно и автоматично се отклонява към храната – защитно. Защото истинското виждане и присъствие в тези дълбоки емоции не е лесно. А цялата фиксация в храната се явява изместващ опит за избягването им. Тук идват всички методи на психотерапията. На интегралната такава като Естествената психотерапия. Включително работа през тялото, транс/ хипноза, медитация и т.н. Опитът ми тук е, че изместващата фиксация в храната като свръхценностова обсесивна идеация, е изключително силно. Една прогресивна вълна в психотерапията тук е вещата, дозирана, в подходящ сетинг и качествено фасилитиране помощ от ентеоген. Не като основен подход, а просто като помощ на психотерапевтичния подход. Като разчупване пси механизмите и достъпване до базисните болезнени вярвания с ресурса на любящия смисъл.

Когато вече имате способността обсесивните мисли за храната и въртенето около нея вече да бъдат пропускани майндфули/ медитативно, се оказва, че решението винаги е било „под носа“. Във виждането уплашените, виновни, себеотхвърлящи вярвания и приемането им. Това (себе)приемане е, което в дълбочината си ядрено жадувате. И само любящото общуване с тази дълбока болезнена емоция, я превръща в център от сигурност, ситост от любов, прешиваща пълнота от доверие в себе си и живота. С радост и удоволствие…

И послени няколко думи в (3).

(3) Една ключова мисъл от Рюдигер Далке, която чух и запомних от него лично и наживо при посещението му в България: „За да оздравеем, това което болестта прави отвътре, е нужно ние да правим отвън!“ В този дух спрямо това, което преживявате, през достъпа и превръщането на адресираната вътрешна болка в сигурен, радостен смисъл, нужно е да преливате от пълнота от любов, себехаресване, творчество, здрава сексуалност, песен, танц, радост, чар и харизма – да ги изразявате мощно навън в живота си, да се заявявате асертивно и смело, упорито и неотлъчно, точно както сега прави състоянието ви.

Пращам искрени прегръдки с вяра в любовта и смисъла ви!

………….

Въпрос:

Здравейте!

Въпроса ми не е много за групата, но ми е интересно какво мислите. Сънувах много ясен сън с починалия ми дядо, който ми даде парички и настояваше да си купя обувки. Според вас дали имат някаква символика тези обувки?

Отговор:

В превод сънят:

„Благославям те, моето момиче! Давам ти небесен ресурс и ти го превеждам в банковата сметка на земната ти енергия. Да стъпиш здраво на нозете си, да обуеш вярата и благословията, да приземиш и заземиш любовта, която ти низпославам, до реални смели стъпки в живота си. В посока, идваща от сърцето, от ръката на духа и закрилата на небето, които провеждам към теб. Бдя над теб отгоре, пазя те, а ти следвай любовта и с малки заземени стъпчици, върви по нея. С теб съм, небето е с теб, ходатайствам за теб пред цялото небесно войнство. Ти просто върви сърцато!“

……..

Въпрос:

Здравейте,

От години опознавам себе си и ходя на психолог и понякога си мисля, че съм много труден клиент. Осъзнавам ограничаващите си вярвания, поведението ми когато се отключи травма и съм наясно до голяма част с травмите си и знам над какво да работя, но нямам ресурса.

Дори шегувито съм казвала, че съм несъгласна с Юнг „Докато не направите несъзнателното съзнателно, то несъзнателното ще ръководи живота ви и ще го наричате съдба. „, когато осъзная поведение ръководено от травма, разбирам себе си, и напълно осъзнато вървя към деструктивно самосаботажно поведение и си мисля “И какво като го осъзнавам, пак го правя имам този порив, импулс, който не мога да спра или ако случайно овладея се чувствам незадоволена”. Ходя на психолог от две години, сменяла съм три.

В момента това, което ме терзае е привличането ми към нарцистична личност, която ме отхвърля. Дори не го харесвам, имам силно сексуално привличане към него, побъркващо на моменти. Осъзнавам, че е студен и ми е познато, (подсъзнателно виждам вече познатото, подсъзнателния модел на майката студена, критикуваща изискваща, искаща да съм добро момиче).

Нещото, което искам е да събера ресурс, модел за справяне с този подсъзнателен модел, защото дали ще е той или друг това е моя модел и се привличам към такива хора и не мога вече. Това взима много от енергията ми и фокуса ми.

Благодаря много предварително за отделеното внимание и всяка една обратна връзка!

И нека пътя към себе си бъде все по ясен и лек за всички!

Отговор:

Една базисна настройка винаги остава… Онова първично „палене“ и сексуално влечене именно към такъв тип партньори – това си остава. Въпросът е, че след реална преработка, го съзнаваме и ползваме просто за добри сексуални приключения, нежели за сляпо скачане в градеж на сериозни планове и отношения с такъв/ такава…

Един великолепен български писател е казал:

„Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто е да го направиш!“

От разказа „Мъжки времена“ в сборника „Диви разкази“ на Николай Хайтов

Така и с дългосрочната памет/ подсъзнанието. Едно е да го разбираме когнитивно/ аналитично, сякаш от околовръстното гледаме към центъра. Друго е да имаме реален емоционално-психотелесен достъп, с една ясна и силна метакогниция, вече директно в тялото достъпваща не на думи, а на усещания и чувства несъзнаваното, вече донякъде съзнавано. Трето, различно е да засилим и разширим този достъп от малка понякога минавана пътечка, до утъпкана такава, до по-широка, до път и магистрала. Четвърто, да поддържаме вече по навик тази свръзка постоянно отворена през автоматизирано разширеното си съзнание. Пето – дори при такъв достъп, можем да продължим да угаждаме на вторичната печалба на стария си модел… Шесто, да осъзнаем това продължаване и да почнем да се учим да разпознаваме доброто намерение в „печалбата“, която съзнаваме вече като щета… Седмо, да бъдем добри родители на собствената си дълбока емоция… Осмо – това да не са епизодични опити, а устойчиво присъстващо удържане и трансформация с любов, винаги с любов. С техника или без. Когато се работи с клиент, по-често фасилитирането е с техника/и. Девето, на фона на това вътрешно достъпване и трансформиращо удържане, да задоволяваме доброто намерение партньорски и социално здраво…

Горните са просто трасирания, разбивка от гледната точка на ума… Практически е далеч по-интуитивно простичко.

Прагматично спрямо споделения казус, това достъпване до вътрешната детска емоция, биването една гореща, обичаща и делегираща танц и песен мама на самата себе си –> оттам здрави социални и поведенчески граници, идващи не от напън, а от любов и част от любовта. С описания персонаж, ако въобще искаме вземане-даване, вземаме си „червейчето“ от кукичката внимателно. Вземаме си порция страст, като обаче през любовта към себе си съзнателно наблюдаваме желанието си за „захапване кукичката“, закачаща се за базисните ни детски нагаждания. Осъзнаваме, обгрижваме ги и спокойно оставяме „кукичката“ на старата тяга „незахапана“. Тоест любовта ни е слязла дълбоко, станали сме сигурни. Оттам външната ситуация работи за нас – ползваме я за практическо осъзнаване и реална дълбока преработка до самоуважение. Оттам така обичайки се, прозираме ясно качествата на гаслайтера, пукаме идеализацията, прегръщаме собствената си девалюация, която е „компресорът“ и. Ако искаме, тогава манипулираме манипулатора, играем си. Или просто ни омръзва по някое време, наиграваме се. Тогава сме готови за различен партньор, резониращ със стабилността ни, самоуважението ни, любовта ни. Зрял, стабилен, познаващ и прегърнал страховете си, осмеляващ се да обича анимата си, оттам да е стойнистен социално мъж и да обича партньорката си лоялно.

Относно закачката за несъгласието с Юнг – напълно резонирам. Едното ментално знаене е само добър старт…

Не е до напън, до любов е!

……….

Въпрос:

Здравейте група,

Първо се извинявам, че пиша анинимно, но впредвид деликатността на поста ми се иска да е така.

Миналата година ме диагностицираха с рак, оперираха ме, правих 12 химиотерапии.

Мисля, че се държах много мъжки, защото зная че психиката на човек в такива моменти е много важна.

Приклпчих вече с химиотерапията, ходя на контролни изследвания и да благодаря на Бог всичко е наред, нооо нещо се бъгнах като че ли психически.

Хем не искам да мисля за този етап в живота, хем все това ми е в глава. Седи все едно съм го забутала някъде, отгоре съм насмела с листа и само чакат буря да избухне.

Бихте ли ми дали съвет, ако някой е преминал през такава ситуация, какви практики, методи и знания изпилзвахте, за да се стабилизирате след всичко преживяно.

Благодаря, че ме изчетохте!

Отговор:

Истинското „мъжко държане“ не е да се стегнеш, да стискаш зъби и „да заметеш страха под килима“ на съзнанието (което правиш!), а да го погледнеш в очите, да го изслушаш и прегърнеш с любов, докато се разтвори в доверие. Това, през което си минала, си е нелеко, разбирам те. Психобиологията (Клод Саба, Жилбер Рено, Мари Жинет) и Лазарев говорят за коренни промени в душата, за изчистване на старите програми и обръщане към истинското, за съдържащи се послания в болестта. Рюдигер Далке нарича заболяеането ПЪТ. Не е добра идея да извръщаш глава от бурята в себе си. Опитът говори, че по-качественото решение е да влезеш осъзнато в нея, защото в центъра и е спокойствието и новият ти път, стъпил на любовта, мъдростта и доверието.

Питаш за техники и методи. От позицията, в която си, питаш като за хапче, като за нещо, с което механично да замажеш „Това гадно усещане отвътре“. Методи много – може с тес да потупваш, да въртиш очичките, да изтреперваш, да дишаш през, да наводняваш, да реструктурираш молитвено, да слушаш хипно сесии, да правиш нлп работа с енергията през сетивните модалности, да пренареждаш матрицата на възприятията си… Или нищо от това… Методите са „проходилка“, за да те научат „да ходиш“, за да нямаш нужда от тях. Да имаш съзнателен достъп до страховете си, да ги познаваш в тялото си, да си с тях, до тях в любяща прегръдка, нежели във война…

Когато с или без методи опознаеш страховете си смело, методите отпадат. Остава трансформацията на любовта. Стоиш стабилно на краката на доверието си. Няма да ти преподавам тук методи. Има хиляди… Като марките хранителни продукти са. Много са. А храната на чувството за любяща сигурност зад опаковките, е една. Съдържанието от сигурност е важното.

Почети добри книги: Болестта като път, Психобиология. Лазарев… Достъпвай тревожността отдолу, зад замитането. Послушай сесии хипнотерапия – имам 324 в ютюб…

Ако почувстваш, че имаш нужда от помощ, за това са психотерапевтите, като важното е да усетиш човека си.

………..

О.Б.

НИЩО

Шунята не е липса, а основа. Това което наричаме вакуум е не отсъствие, а плътност по-дълбока от всяка материя, невидимото лепило, което подлежи галактики и животи. Будистът го вижда като шунята, празнотата в която формите се раждат и умират, океанът на потенциала. Индийският риши ще го нарече парабрахман, непроявеното което диша през майя и носи световете като игра на сенки около огън. Исихастът ще го нарече непознаваемия облак, тъмната светлина, в която се скрива лицето на Бога, ще потъне в безмълвие и ще знае, че само тишинната я докосва. Суфистът ще пие от чашата на хакика, ще види в тъмното скритата същност, истината зад завесите. Даосът ще кимне и ще каже, че това е дао, тъмното и безименното, което ражда десетхилядните неща и ги поглъща обратно.

Физикът ще говори за тъмна енергия, криви на въртене и космически фон, ще пише уравнения и ще строи детектори в подземни катакомби, а всъщност ще рови в същото, което древният мъдрец нарече пустота. Тъмната материя не е „друга“ материя, а самата невидима тъкан на битието, самият вакуум, който носи тежестта на проявения живот. В нея няма частици. Има присъствие. Нищото се оказва по-реално от всичко, което наричаме нещо.

И тогава философията и мистиката се сливат с науката в едно единствено изречение: Видимото е само пяната на повърхността на невидимия океан.

Че празнотата е най-голямата пълнота, че великата мистерия на бездната не е враг, а утроба, в което вселената се ражда и умира отново и отново.

О.Б

…………..

О.Б.

Из МКБ 11-та ревизия:

МКБ-11, 6B63 – Трансово разстройство с обсебване

Трансовото разстройство с обсебване се характеризира с трансови състояния, при които настъпва забележима промяна в съзнанието на човека и при това обичайното чувство за личностна идентичност се заменя от външна, „обсебваща“ същност, която се преживява като контролираща поведението и движенията на човека. Епизодите на транс имат повтарящ се характер или, ако диагнозата се основава на единичен епизод, той трябва да продължи най-малко няколко дни. Трансовото състояние с обсебване възниква неволно и против желанието на човека и не е приемливо в съответната културна или религиозна практика. Симптомите не се появяват при друго дисоциативно разстройство и не могат в по-голяма степен да се обяснят с наличието на друго психично или поведенческо разстройство или с нарушение в невропсихичното развитие. Те не са резултат от прякото въздействие на психоактивно вещество или лекарствено средство върху централната нервна система (включително ефектите на абстиненция), не възникват вследствие на изтощение, хипнагогни или хипнопомпни състояния и не са обусловени от заболяване на нервната система или разстройство на цикъла сън–бодърстване. Симптомите причиняват съществен дистрес или значителни нарушения в личната, семейната, социалната, учебната, професионалната или други важни сфери на функциониране.

Изключва:

• Шизофрения (6A20)
• Разстройства вследствие употреба на психоактивни вещества, включително медикаменти (6C4E)
• Остро транзиторно психотично разстройство (6A23)
• Вторично изменение на личността (6E68)

………

Научно обяснение

Това разстройство принадлежи към групата на дисоциативните разстройства. При тях нормалното чувство за единна идентичност и интеграция на съзнанието, паметта, възприятието и поведението се нарушава.

В случая човекът преживява транс, променено състояние на съзнанието, при което вниманието се стеснява, а обичайните усещания за „аз“ и за контрол отслабват. Върху тази основа се наслагва обсебващата идентичност. Субективно преживяване, че друго същество или сила контролира тялото. Това може да се прояви като говорене с „чужд“ глас, нехарактерни движения, промени в почерка или дори в поведението, сякаш личността временно е подменена.

От невронаучна гледна точка подобни състояния се свързват с:

• Дисфункция на мрежите за самоидентификация в мозъка, включително медиалната префронтална кора и задната цингуларна кора.
• Повишена хипнотично-дисоциативна податливост, която позволява на въображаеми образи или вътрешни субличности да се възприемат като външни агенти.
• Стрес и травма – често тези състояния са свързани с посттравматични механизми. Психиката създава „чуждата“ идентичност като начин да изолира непоносими преживявания или чувства.

Важно е да се прави разлика между:

• Културно приети трансови състояния (например религиозен екстаз, шамански ритуали, клинична хипнотерапия), които не се смятат за разстройство.
• Патологичното разстройство, когато трансът е неволен, неконтролируем, нарушава живота на човека и не е социално приет.

Най-често лечението включва психотерапия. Работа върху травмата, интеграцията на идентичността, развитие на стабилни граници на „аз“-а, а понякога и медикаменти при коморбидни депресивни или тревожни разстройства.

Един вид психиката, под натиска на травма или крехка структура, се разцепва и създава „глас“, „сила“ или „същество“, което „завладява“ тялото. На преживелищно ниво изглежда като демон, но науката го чете като защитен механизъм на мозъка.

…

Научното обличане състоянието в невро-психични механизми е взето от нета.

О.Б

…………

Въпрос:

Имам дългогодишна връзка с човек, който се оказа с хазартна зависимост. С времето се стигна до заеми и до взимане на мой и общи средства.

Казвахме си, че има проблем, но не взимахме реални мерки, а просто че това е за последно и сега отново загуби всичко.

Той твърди, че е ударил дъното и ще започне терапия, виждам за първи път промяна и наистина желание от негова страна, но на мен ми е нанесъл много травми. Колебая се дали да остана като този път предприемем мерките – терапия, ограничение в НАП и други, защото ако си тръгна без това, се страхувам, че няма да ми даде мира отвътре.

Как да взема най-здравото решение за себе си в тази ситуация?

И дали сте работили/познавате хазартно зависими – излекувани и продължаващи живота си нормално?

Основно въпросите, които си задавам към себе си са 2:

– Ако си тръгна сега, а той вече е поел отговорност за проблема си и се вземе в ръце и спре – ще съжалявам..

– Ако не си тръгна и дори и сега да има развитие, а това се случи след година, две, пет или не се случи, но да живея в съмнение – живот ли е?

Отговор:

 Ще отговоря в две части. В първата: характеровите особености, тласкащи някого към комарджийството. Втората: има ли шанс за РЕАЛНА промяна и устойчиво съжителство с такъв?!

(1) Градът на хазартната зависимост се слави с различни личностови, характерово акцентуирани квартали. В центъра е бордърлайн площадът на емоционалните върхове и сривове, където играта дава илюзия за контрол над хаоса при препускане през риска.

До него стои нарцистичната зона със своите огледала и неонови реклами, които нашепват всемогъщество при печалба и хвърлят в бездна при загуба. Нарцисичност от мегаломанна до прикрита/ уязвима, като част от така често водещата тук гранична характерова организация.

Отстрани е антисоциалното предградие, където нормите са врата в полето, прескачат се лесно с усещането, че: „За мен законите не важат, те са за балъците!“, а лъжата изглежда не само допустим, а преимуществено желателен и хитроумен инструмент за нов залог. Това социопатно „предградие“ често има своето централно присъствие в градоустройственото кметство, на пъпа на хазартното градище.

Малко по-нататък е хистрионният булевард, превърнал играта в сцена, а публиката като свидетел на драмата.

В сенките се крие зависимият квартал, където казиното е сурогатен родител, даващ сигурност в самата зависимост. Там те познават, носят ти от твоето ти питие, обгрижват и ценят те сякаш…

По обсесивните улички се редят ритуали от магическо мислене и фалшиви системи за хвърляне на зарове по особен wishful thinking начин, при безпрекословната вяра в амулета на късметлийската тениска.

На ръба е параноидното гето, където всичко е нагласено, знаците са навсякъде, но въпреки това има таен код за победа.

Ето ги и лабилните улици на късия фитил и импулсивната тръпка.

Всички тези улици, зони, булеварди и квартали са построени върху травматичната основа на ранното детство или родовата памет с непостоянни обекти на любов, редуваща се с отхвърляне и наказание, преплетено с ласка и хаос, излети в комарджийска съдба.

Като говоря за маладаптивни характерови акцентуации, такива е възможно да са част от диагностицируема характеропатия (личностово р-во) или букет от такива, както и да са просто по-изразено присъстващи хараатерови диспозиции

(2) Път по справяне има. Винаги има. Въпросът е, че е много изискващ и не е само до обещания и забрани от НАП, които лесно се заобикалят. Сериозна пътека през цялостно реструктуриране кварталите, площадите и уличките на въпросния комарджийски град е. Граничният център изисква развиване стабилна база, ядро от метакогнитивна осъзнатост и присъствие на духа, за да се удържа нестабилното флуктуиране и импулсивността. Зависимият квартал се превръща в превръщане отговорен родител на самия себе си, с много обич, но и способност за поемане отговорност. Нарцистичната зона: в нея е нужно да бъдат съборени „небостъргачите“ от пясък и „вятърните мелници“ от величие, за да бъде построена устойчивата архитектура на смисъла – смирено, през доверие в потока на живота. Параноидните гета, тази сянка на нарцистичните небостъргачи, е нужно да бъдат с любов обгърнати от слънчевата светлина на свързването с онзи мъдър ритъм, в който да, има осъзнаване синхроничността, но вече обагрена в законите на разумността. Хистрионният булевард на тщеславието е добре да се вложи в творчеството, здравото развитие и видимостта на житейската сцена на реалните успехи, ум и давана отвъд едната празна показност стойност. Лабилната импулсивност и неумение за удържане импулса е нужно да бъдат вложени в интензивен спорт, периодични гладни дни и режими, целенасочено общуване с дразнещи хора и самообладание, идващо от прегръщане събудените собствени слабости, една тиха вътрешна дисциплина, поемаща трудността охотно не с инат, а с присъствието на духа, през което здравите жертви на глупостта се осъзнават като мощна и блажена печалба от позицията на духа…

Това е изключително изискващ и с дългосрочна ангажираност ремонт на целия характеров град, с много успехи и сривове, които са част от същинския път в битието на такъв човек. Път, за който е слязъл, за да го извърви.

Има хора с неотклонна решимост, които не се плашат от работата, просто я вършат и резултатите идват, при това красиви и радостни.

Обаче… Едно е да искаш да познаваш пътя, второ е да навлезеш по него и го вървиш истински, отвъд едното вербално казване, помитано от всяко изкушение, трето е да продължаваш, четвърто е да ставаш и се връщаш на него след неизбежните падания, пето е да реизграждаш характеровите си сгради като упорит и все по-вещ зидар, шесто е да усещаш блаженството от такава пътека, седмо е да останеш устойчив на нея, осмо е да я вървиш докрай не под външен натиск, което работи мимолетно, а заради духа си, девето е да превърнеш реално новия си град в красивото място на силата, ползвайки суровите мощни импулси на старите хазартни дилъри на време и съдба, десето е да го изваеш в оазиса на любящия смисъл.

Огромен ресурс има в такова градоустройствено реструктуриране и някои успяват.

Въпросът е, че не са преобладаващото мнозинство. А от кои е вашият човек, това времето ще покаже.

Добре е да се запознаете с триъгълника на Карпман и динамиката на съзависимостта. Има групи за подкрепа. Пращам пожелание за добри решения!

………….

Въпрос:

Искам да благодаря на всички, които отделиха от времето си да споделят мнение по моя въпрос.

Реалността понякога е такава, каквато е и аз трябва да взема решение, което ще е най-добро за мен, колкото и да е трудно.

Възхищавам се тази мъж, той е изключително отговорен човек предвид възрастта си и се справя с много неща, с които аз не съм сигурна дали бих се справила. Това, че е такава ситуацията не го прави лош или мен добра, просто не можем да си дадем един на друг това, от което имаме нужда.

Благодаря отново!

От няколко месеца имам отношения с мъж на 31 години. Той е разделен от около година и половина и има две малки деца, които живеят по равно при него и майката. Работата му е изключително ангажираща и свободното му време е много ограничено. Реално се виждаме веднъж седмично за няколко часа, а срещите обикновено се организират в последния момент, без планове за по-напред.

Започвам да усещам, че не съм приоритет, а по-скоро запълвам свободните моменти, които му остават. Аз съм наясно, че децата винаги ще са на първо място, но като жена и аз имам спите нужди от внимание и време. Имаше възможност да прекараме уикенд заедно, но той предпочете да пътува заради работа. Това ме кара да се чувствам второстепенна и от известно време ми тежи толкова много, че дори не мога да спя добре.

Колебая се дали да дам още шанс, защото имам силни чувства към него и като човек той е добър и ценен, но сякаш цената ще бъде компромиси основно от моя страна. Много бих се радвала да чуя мнения и съвет – възможно ли е такъв тип връзка да се развие или е по-добре да се отдръпна, преди да се изтощя още повече?

Отговор:

Системата от приоритети на мъжа: по-голямото и той като част от Него, РАБОТАТА, след това семейството, жената и децата. Когато има „товар“ от предишни деца и отношения обаче, те застават преди настоящата жена и тя действително отива в края на опашката за внимание. Което никак не прави мъжа лош, а просто нещата каквито са. Дори да е без „товари“ отпреди, отново бизнесът е преди семейството, жената и децата. Така е при мъжа със ЗДРАВИ приоритети. Като казвам, че семейството при мъжа е в даден ред на важност, това не отнема, а напротив – подсигурява нужния заряд от ресурс социален, статусен, финансов, за да го има в добър вид и семейството.

Накратко, не се ли справя мъжът добре с работните си ангажименти, няма пари, няма социален статус, няма материален ресурс, който по правило е ресор на мъжа. Оттам липсва поле за качественото му присъствие, взаимовръзки и отношения в семейството, към жената и децата. Не че при наличие на ресурс задължително нещата ще вървят, но ги има предпоставките за това. Защото представете си един много общуващ с вас, с изобилие от свободно време, превъзнасящ, прегръщащ ви и пишещ постоянно стихове мъж питащ ви нон стоп за какво сега си мислите и емоционално разбиращ ви, докато плаче пред красотата на залеза, без професионални цели в живота си, без мотивация за развитие и напредък, без идеи, които спуска в конкретни планове и постигането им, оттам и без ресурси… Защото са само следствие от хъса, качвствата и визията му.

И тук някои ще кажат: „Аз съм финансово независима!“. Чудесно. За малко ще проработи, но за по-дълго, самите с милиони години залагани архетипи за мъжкото и женското отвътре започват да реват и отхвърлят описвания по-горе „мъж’.

И забележете, като казвам, че мъжките приоритети за жената и децата зависят от качествата му, оттам и професионалните му изяви, говоря за естествено положение. За един стойностен мъж е абсолютно нормално да носи стойност в семейството във вида на материален ресурс толкова, колкото и да обича жена си и децата си. Обич, която доколкото е възможно се проявява и присъствено, а преди всичко насища цялата система невидимо, независимо дали е по сделки в Сидни, работи като навигатор на кораб на 10000 км. или развива одиторска компания в офиса си на съседната пресечка.

Качество на присъствието. Количеството, доколкото е възможно.

При това задачата на мъжа не е да задоволява женските прищевки, да компенсира несигурни стилове на привързаност и орално засмукващ и прилепващ вакуум. Не, задачата му е да стои по мъжки в полето на семейната система. Да е мъж с качества на мъж и мъжки приоритети. Именно тогава и жената получава шанса да го уважава, а споменатите си процеси да разреши по здрави начини – има психолози, приятелки, собствен активен и шарен живот. Защото мъжът е мъж, не всички тези и още найсет роли. И преди всичко се грижи за сигурността и стабилността през собствената си стабилност и мъжко присъствие на духа, доблест, чест, тежка дума, ум и мотивация. Оттам и като социална и ресурсна стабилност. Оттам и възможността за читаво семейство е реално налична.

Та да, мъжът обича, макар и зает с работата си. И тя също е проява на любовта му към музата му у дома и децата. Обича и крепи системата доколкото е стабилен и проявяващ качествата си на дело самият той. И тази проява не е непременно гербово марково залепяне с жената – така самата жена бързо започва да го презира и дисквалифицира.

Относно преработката на собствените несигурности, както споменах – има си за това психолози и силен собствен живот. Доброто разбиране здравите полови роли и системни отношения, които бегло маркирам по-горе, е важна част от такава емоционална хармонизация и присъствие на вътрешно доволство.

Имайте предвид, че децата му от другата жена също винаги ще са преди вас в отношенията му и това е нормална част от такава комбинация и това дали да се впуснете в дългосрочни отношения или не при такава ситуация, е ваш избор.

Вкратце, ставащото ясно насочва от детинско изнасяне отговорността в другия и инфантилното му задължаване над вътрешна несигурност, рационализирано облечена в „нормални изисквания“, към център от стабилна любов, доволство и благодарно преливане от радост. Защото и тази, както и всяка ситуация в живота е учебна, насочва към вътрешните уроци, показва ги.

Относно конкретните решения, казах – неговите деца, това дали иска общо с Вас дете, какви са причините за раздялата с бившата…

…………

О.Б

Търсииш ли щастие, гони те нещастието, искаш ли радост, чака те тъга, преследваш успеха, невидимо зъзнеш от ужаса си от загубата и провала…

Така работят нещата в този свят.

Щастието – невежа цел за глупци е.

Има едно реално щастие над „тука има, тука няма, де е топчето?!“ флуктуиращите противоположности на света. Но то е тихо и не е толкова чувство, колкото сила, принцип. Тези на духа. Такава позиция е вътрешно тиха, спокойно блажена, мощна, смислено любяща. Неописуема е, но преживяема.

О. Б.

…………

Въпрос:

Здравейте,

Наистина ще се радвам да получа някакви напътствия. В последните месеци се чувствам изгубена. На 40+, а още не се чувствам на мястото си. Все по-често си мисля, че всички събития, които се случват в живота ми, все по-ясно ми дават сигнала, че не вървя по отредения за мен път. Загубих баща твърде рано, а после годеник. Тези събития ме насочиха към психологията, а после и към терапията. Целта беше да помогна на себе си, но в процеса на обучение всички, до които се докосвах казваха, че съм родена за терапевт. Когато започна моята практика, бях убедена, че моята състрадателна душа няма да устои на натиска на съкрушителните житейски истории, с които бих се сблъскала в тази работа и … се отказах. Започнах бизнес, който беше свързан с много творчество където успявах да удовлетворявам женската си енергия и да се чувствам прекрасно. Освен това беше свързан с минимално количество контакти с хора и то само онлайн комуникация. ( Преди него работех в огромна компания с отровни отношения близо 10 години. След като напуснах не исках да виждам никакви хора. До ден днешен е така). По време на този бизнес, това бяха най-щастливите години в живота ми! След Ковид кризата обаче, бизнесът започна много да страда и всякакви усилия да продължа по един или друг начин ( вече 4-5 години), не водят до задоволителни резултати. Напоследък все повече си мисля, че това се случва с цел да се върна на пътя си….

Винаги съм била емпатична, хората винаги ме търсят за съвет или просто да поговорят. Аз никога не търся контакт, но всички просто ме заговарят и после се чувствам изцедена. От друга страна в хороскопа ми силно е заложено път в подпомагащите професии и работа с хора, но как да помагам на хора, след като не желая никакви контакти с хора? И възможно ли е изобщо това да се промени?

Отговор:

Това, което наричаш изгубеност, е всъщност зов. Не е грешка в посоката, а гръм в напрегнатата тишина на статуквото, което вече не е твое. Тялото, съдбата, душата крещят за поемане в посоката, за която си дошла.

Изключил се е зарядът в стария ти живот, защото е изчерпан. Не защото не струва, а защото растеш. На ръба си на решителната крачка към себе си. Оттам и към мисията си в живота.

Хич даже не си се провалила. Нито пък си закъсняла. Психотерапията иска опит. Просто се събуждаш за прегръщане на болката си. За да стане на здравина.

Това, което си преживяла: загубата на татко, на любим, годините в токсичната среда на атмосферата на бездушие, после самотният бизнес остров, в който си се сгушила, не е случайна хронология. Това е школа. Душата ти се е тренирала. Първо в оцеляване, после в естетика, лекота, граници и покой. Сега идва ред на истинската алхимия на завръщането. Не в старото. А в себе си. През другите.

„Не искам хора, изцеждат ме!“: това не е истина, това е броня, доста горделива при това. Защитна черупка, зад която стои не сила, а страх. Страхът, че пак ще боли. Че пак ще загубиш. Че пак ще бъдеш размазана на пихтия.

Но докато вярваш, че хората са ти враг, сама си затваряш вратата към себе си.

Ти не си направена да бягаш от хората, а да ги осветяваш. Да ги лекуваш. При това не механиката на телата, а качеството на душите. Не да се пазиш от другите, а да се връщаш към себе си. Общуването с тях силно помага за това. Емпатията ти е призвание, но без граници, се изражда в мъка. До наранена такава.

Тя е мощен дар, когато си се научила да бъдеш канал, а не гъба. Когато си слънчев извор, а не попивателна за чужди сенки. Извор си, когато спреш да спасяваш, но обичаш от позицията на стабилната си база. А става такава, когато ползваш резонанса във възприятието си, че някой е жертва, да те заведе до собствената ти наранена емоция на жертва, в която сякаш свързването води задължително до загуба, липса, предателство, наранен кошмар… И да оставаш с тази си наранена част, вместо да я изолираш в необщуване и хоум офис. И с обичта, с емпатията към самата себе си, да я трансформираш до още по-стабилна и жива, течаща любов, минала през горнилото на живия, изстрадан опит. И не само до загубите, които споменаваш, а по-дълбоко в характера ще те заведе този процес…

Съдбата те вика! Събира ти обстоятелствата така, че „Да няма къде да мърдаш!“ и се криеш повече.

Няма да бъдеш старата терапевтка, която се разпада от болката, защото контратрансферира собствената си в „общото маршируване по моста“ на терапевтичното отношение. Ще бъдеш тази, която е минала през своята и вече може да стои до другия като планина, приемаща и красотата на пролетта, и летния пек, и есенното изобилие, но и зимния студ. И радостта и болката през третата позиция на смисъла.

Островът на онлайн изолацията е бил нужен, но временно.

Сега е време да влезеш обратно в морето. В бурите на общуването.

Няма нужда да си сама, за да си цяла.

Свържи се.

Не от слабост, а от сила.

Не от нужда, а от истина.

Защото си родена не да се пазиш от живото, а да го превръщаш в любов.

Ще се изненадаш каква огромна любов се преживява с всеки човек пред теб и какво неимоверно благословение е тази професия и призвание.

И да, в психотерапията не спасяваме. Защото отвътре си не сме жертви. Тогава болката на човека не ни плаши. Минали сме през много по-големи. И сме ги направили на любящ смисъл.

Спасяваме ли, освен че го правим през контрапренос на нерешености, се товарим. Наистина се лепим със съдбата на човека,.което освен че води до емоционална болка, ни разболява и убива. Буквално. Знам го от опит…

Вместо това, никак не се плашим от споделяните ни болки, но вдъхновено ги прегръщаме. Защото същото сме се научили да правим в себе си!

Пращам сърдечни поздрави!

………..

Въпрос:

Здравейте! Имам нужда от обективно и професионално мнение, каква е адекватната реакция в дадената ситуация, защото съм много, много объркана.

Случаят е следният : жена на 40 +, разведена, с дъщеря на 18 г..

В животът ми се появява мъж, който дава заявка за сериозни взаимоотношения. Въпросната личност живее в друг град и до момента комуникацията се провежда основно онлайн, + няколко срещи на живо.

Всичко върви добре, разговорите текат леко, създавайки усещането , че човекът отсреща е интелигентен, стабилен, здраво стъпил на земята( всичко от което има нужда една жена ), до момента, в който мъжът вижда снимка на дъщеря ми ( съвсем обикновена, не провокативна ) и изкоментира (уж на шега), че не е много добре и майката и дъщерята да са красиви, защото това води до по-различни еротични фантазии.

Бях в шок, защото не го очаквах ….и прекратих взаимоотношенията .

Но нормално ли е това, партньора да вижда сек@уален обект в лицето на дъщерята на партньорката си ?! Случва ми се за втори път

Още веднъж повтарям, девойката не е провокативна , облича се нормално, …..но това ли трябва да очаквам в бъдеще ?!

Отговор:

(1) Разбирам реакцията ви. Както и неговата. Нека погледнем нещата в цялост, отвъд черно-бялостта и съденето. Защото, както се казва в една мъдра книга (перифразирам по памет): „Ако си безгрешен, тогава хвърли камък…“. Аз лично никак не съм безгрешен и ще се въздържа от осъждащо вадене сламките от очите на партньора ви, докато се занимавам с гредите в собствените си и Ви пиша…

Редно ли е така „Да се шегува!“ пред вас? Краткият отговор е: НЕ! Зад него обаче стоят слоеве. Човек е както социално и културно същество, така и нагонно и животинско. Един високо културен мъж уважаващ жената, с която общува и възнамерява да има активна и сериозна връзка, не би трябвало да си позволява да възкликва така „небрежно“ пред нея дали било относно привлекателността на минаваща жена, актриса дори в някой филм, а още по-малко спрямо дъщеря и. Не защото обаче не вижда красотата на жените наоколо или на по-младата версия на партньорката си (дъщерята), а защото е достатъчно културен, емоционално интелигентен, ценящ и уважаващ чувствата на партньорката си, за да не демонстрира твърде открито очарованието и привличането си. Освен ако партньорката няма против обръщането му по улицата и общото обсъждане прелестите на тази или онази- има такива жени… Повечето обаче си имат граници на междуполовото общуване в това отношение. И основателно. А немалко мъже злоупотребяват с тези граници с едно мачовско поведение, рационализирано като мъжкарско, а всъшност грубо и част от манипулативно унижаващ гаслайтинг. Ако такова открито похотливо поведение пред партньорката се практикува от мъжа често, въпреки знанието му, че с това я наранява, това е огромен червен флаг. Ако обаче е само единичен случай или изключение, представлява просто пробойна на културно-социалния „филтър“ над еволюционно обусловения.нормален нагон. С това казвам,.че напълно и изцяло нормално е един сексуален и силно вирилен мъж да харесва красивите жени, камо ли 18 годишна привлекателна такава. Харесването на младото женско тяло е дълбоко генетично заложен факт, свързан в телесното несъзнавано с продължаването на вида. И нагонната природа никак не се съобразява с човешкия културен и социален пласт в сглобката на човешката „матрьошка“.

Напротив, би било тотално отклонение един здрав мъж да не харесва очарователна жена. Нещо повече – в ума на мъжа с нормален тестостерон при вида на обаятелна жена за части от секундата само се реализира представа за интимен акт – визуално, чувствено, емоционално и сензорно обагрена такава. Просто така работи мъжкият ум. И това е изцяло природен процес. Което обаче никак не оправдава изявата на този процес в суров вид пред предполагаемо ценена партньорка. Освен при взаимно съглашение за нормалност, при което партньорката действително няма против. Или ако е инцидентно поведение.

Ако човекът знае, че така наранява партньорката си и въпреки това постоянно пред нея „точи лиги“, е част от вулгарно и/или обезценяващо, принизяващо, манипулативно и гаслайтинг, до перверзно поведение.

Продължавам в (2)

(2) #самоадмини

Сексуалността – нагонна и животинска е и е напълно естествено да напира като базисна енергия без каквото и да е съобразяване със социалните норми.

Виж интимността на всички нива, сърдечността, културата, здравата нравственост, любовта и всичко определящо ни като Човеци обаче, при здравия индивид е нужно да прихванат сексуалния напор, донякъде да го сублимират, да го въздигнат и облагородят до човешкото ниво, да запалят сексуалния „керосин“ и да го прекарат през „двигателя“ на културата, за да се движи целият процес в посока смисъла да сме нещо повече от облечени примати. Доколко успяваме и постоянно ли успяваме, това е друг въпрос…

С това казвам, че такова поведение би било проблем само ако не е единичен случай, а продължаващо дори след ясното заявяване от ваша страна, че това ви наранява. Ако обаче след в разговор поставянето ви на граници, човекът продължава в същия дух, това е проблем. Би означавало неуважение и унижение към вас, грубост, по-фин или по-груб гаслайтинг, мачизъм, примитивно неумение или нежелание за прихващане дивата сексуалност от Човека, перверзия…

Ако е просто единично „изпускане“, особено ако преди това не сте ясно заявила позицията си, случва се…

Не го извинявам, но и разбирам мъжката природа.

Казвате, че е свестен мъж. Дали е такъв действително, си проличава в житейските трудности и бит. Нормално е да сте объркана. Може би искреният разговор с ясно заявяване от ваша страна и последващият развой биха изяснили нещата. Сега, от единична реакция нито можем да го сложим в графа перверзник, нито ангел. В заключение: абсолютно нормално е един здрав мъж да харесва красивите жени, а базисните настройки на бозайника да кипят при вида на изваяно от природното творчество женско тяло, без значение в каква социална роля е.

Не е нормално това харесване да се изразява нараняващо и в суров вид. Колкото неговото подхвърляне не е на мястото си, толкова и една прекомерно ревностна реакция не е, ако идва от неизяснени граници и некачествено изявеното поведение е единичен случай.

Изяснете позицията си, поставете границите си. За да са здрави и спокойно стабилни, е нужно и това жегнатото усещане във вас да бъде адресирано и преобразувано до сигурност. А гневът над обидата е ок, защитна реакция е. Стапя се, когато на мястото на жегването застане стабилност, разбиране, себеуважение. Тогава и външната реакция не е пресилена, а адекватна.

Поговорете с човека, поставете картите на масата. Ако има не само на думи, а на дела уважение и топлота, чудесно. Ако ли не, житейският кръстопът разделя посоките.

…………

Въпрос:

Здравейте!

Страдам от паник атаки повече от 10 години.

На приливи и отливи са, понякога много слаби, а друг път много силни.

Тази година 2 пъти получих много тежки ПА.

Пример от днес…

Със съпруга ми и детето решихме да прекараме деня в разходки и пазаруване.

Тръгнахме към мола, настроението беше приповдигнато.

Първото място, което посетихме беше детският кът.

Докато чакахме да ни дойде реда, дъщеря ни да се качи на бънджито, започнах да се замайвам, гърдите ми натежаха, а сърцето ми биеше лудо.

Веднага отидох до тоалетната, за да се ,,скрия“.

Върнах се при тях, но усещах как ми става все по-зле.

Едва изчаках да минат 10-те минути на бънджито.

Реших, че ще се стегна и няма да позволя на това нещо, да съсипе деня ни.

Започнахме обиколка по магазините, разведрих се и се отпуснах.

След това решихме, да отидем да обядваме в центъра, в колата ми беше добре, но със сядане в ресторанта отново нещо ме хвана за гърлото.

Както винаги първата ми мисъл беше, къде да се скрия.

Отидох отново до тоалетната, пътят до там ми се сливаше и имах чувството, че всеки момент ще припадна.

Върнах се отново на масата, поседяхме около час, като през цялото време за мен беше огромна борба, да се опитвам да дишам нормално и да не колабирам.

Дори не успях да опитам от храната, защото в такива моменти имам проблем с преглъщането.

Извинявам се, че стана толкова дълго и отегчително!

Последно искам само да добавя, че ПА, главно ми се проявяват, когато съм спокойна и върша най нормални неща.

Отговор:

Казвате, страдате… Добре е, че страда човек, че има трудности, за това се раждаме. Но, в страданието има съзнателност, има процес на учене и надмогване, учебно придвижване. Вие описвате не страдание, а мъчене… Мъчите се. Както казва великият Учител Беинса Дуно, мъчим се, когато не се учим, не следваме вложения в налягането на напрежението, на страданието урок, не вършим нужната работа.

Една начална част от тази работа, е да се проверят телесните показатели -хормони, витамини и т.н. Ако е нужно нещо в тази посока да се компенсира, прави се.

Това, което описвате обаче, в огромна степен съдържа пси механизми. Стягате се, борите се, отбягвате ставащото, застивате безпомощно в отчаяно „парализиране“ от страх, при това от десет години.

Споменатите по-горе реакции представляват един вид „отвръщане на глава“ от емоционални части във вас самата, които така не само, че не изчезват, но болката и ужасът им се хронифицират. А те са и ваши болка и ужас.

Разбирате ли, едно сте с това, с което се борите и колкото повече не искате тази си част, повече я боли. Оттам и вас.

Една съществена част от действително работещата психотерапия, се стреми през жива преживелищност да ресвърже съзнанието ви и напиращите от несъзнаваното ви части. Да ви помогне да промените отношението си в любящо, разбиращо, сърдечно топло и оцялостяващо..Вместо да се стремите ужасено да изолирате, да общувате с отелесеното си несъзнавано, което осветлявате до смислена съзнателност. Смислена, защото се оказва, че не е чудовище, от което да бягате, а дълбоките ви уплашени вярвания за света, живота, вас самата и другите. Оказва се и че паниката не е враг, а услужлив и мъдър водач, който упорито и търпеливо, от вече десет години, се опитва да ви отведе „за ръчичката“ на съзнанието ви до разширение, до базисните треперещи вярвания в дългосрочната ви характерова памет. За да ги излекувате до сигурни, радостни, обикнати, стабилни. С доверие, майчино оздържане плача им с любящо търпение, искрена грижа и великодушно разбиране.

Ставащото не е за да ви мъчи, а за да учи на смислено, творческо и красиво живеене. Мъчи се човек и влиза в едно хронифицирано повтаряне на сърадание, когато упорито не се учи. И това е част от пътя, стига до доведе до едно „писна ми, искам да живея радостно, любящо, да танцувам и смело да правя житейските си стъпки!“. Такова едно „писна ми…“, което е предпоставка за надскачане лимитите си до реална промяна в отношението, разбирането и подхода към ставащото. Което пък дава и истинска,.здрава промяна. А тя не е свързана с „махане гадното нещо“, а с дълбоко смиреното обгрижване със сърцата обич и приемането на собствената дълбочина. Тоест с трансформация.

………….

Въпрос:

Здравейте. Дори незнам как да започна поста. Съпругът ми и аз сме заедно от 10 години, имам три деца и се грижим сами за тях . Работим на смени , което означава , че през седмицата не се виждаме , но прекарваме уикендите си заедно. Същинската част е че той е зависим към хазарта, залага онлайн , дори не съм сигурна на какво точно , но това не е от значение . За цялото това нещо разбрах когато бях бременна с първото ни дете и от тогава историята е една и съща . Обещания , че ще се спре , че знае че има проблем, че ще направи всичко само да сме заедно. Вече му нямам никакво довери , защото са постоянни лъжи , междувременно започна и да пие. Никога не се е държал зле с мен или децата, те го обожават. Преди месец(след поредното разкриване на изиграни пари и заеми) му казах , че ще остана, само ако намери психолог и работи с него. Той обеща , но в последствие нищо не изпълни и при получаване на заплата пак беше играл. Последва нов кръг от обещания и молби, разбирал че е болен, че има проблем и какво трябва да направи и че психолог ме може да му помогне , ако той не си помогне и не положи усилия . И тук идва моя въпрос . За него не мога да направя нищо , това е неговият живот и той трябва да се справи с това . Но незнам как да помогна на себе си . Проблемът е , че още вярвам там някъде че ще се оправи, мисля и за семейна терапия и в същото време не мога да понасям себе си за това че съвсем съзнателно го оставям да ме лъже. Показва , че иска да се промени , но от опит знам , че това е за кратко и въпреки всичко ми се иска да опитам последен път(но кой по ред). Искам да му вярвам. Но как ? Луда ли съм да мисля за семейна терапия или по скоро психолог за себе си да търся ? Моля за съвети и препоръки .

Благодаря от сърце

Отговор:

Животът със зависим е труден. Прекомерната мекота, приемана за любов, тук е част от съзависимото поведение. А реалната проява на любовта е през границите. Емоционални, пространствени, поведенчески. При поставянето им зависимият евентуално се осъзнава, взема мерки, работи по здравата си промяна. Ако желае, разбира се. Ако има капацитет за това. Ако ли не, временното отдалечаване е добре да прерасне в постоянно. Умишлено говоря общо – животът и решенията са си ваши.

В работата със зависими, се казва: „Ти си бил алкохолик/ комарджия/ наркоман…,.още преди да станеш такъв!“. Което означава, че дадени характерови травми, черти и поведения са предпоставяли развитието на конкретната зависимост, били са „добър терен“ такава да се развие, както влагата в мазето предпоставя развитието на мухъл и плесен.

Докато говорите за партньора си, описвате характеровите особености на един средно статистически комарджия. Склонност за преживяване на високи усещания,.поемане прекомерен и нездрав риск, вкус към лъжата и прикриването, манипулация и черти от спектъра на макиавелизма…

Някои хазартно зависими биват благословени с шанса да преживяват тежко и упорито тревожно състояние, всъщност явяващо се „малкият дявол“ и дори благодетел, тъй като работата с него, която им се налага да вършат, ги води право при характеровите им, базисни травмирани вярвания, които всъщност замазват с хазарта. Което им дава шанс да ги излекуват и да извлекат най-доброто от характера си. Склонността към риск и високи усещания бива овладяна и влагана в интензивно професионално развитие, лъжата се превръща в творческо умение за създаване възможности, а манипулацията в лидерски умения.

Когато обаче съдбата не е толкова благосклонна, за да предостави нужното трансформативно налягане на едно тревожно състояние, на комарджията му се налага да ползва съзнателното си намерение за здрав и силен живот. Ако е нужно, да поживее в общност за зависимости, да походи на лична и групова психотерапия, да лекува травмите и задоволява потребностите си по здрави начини. Всичко това ако го желае, разбира се.

Както казах, помощта тук от ваша страна се състои в здравата ви твърдост и граници, нежели в спасяване, в което сменяте ролите от жертва в насилник. Прочетете „Никога вече съзависим“.

Вие самата може да походите на психотерапия, както и на групи за близки на хазартно зависими към „анонимни комарджии“. Определено имате нужда от себелюбов и себеуважение.

Желая способност за поставяне на здрави граници и любов към себе си!

..

Хазартната зависимост се храни от различни личностови квартали. В центъра е граничният площад на емоционалните върхове и сривове където играта дава илюзия за контрол над хаоса. До него стои нарцистичната зона със своите огледала и неонови реклами, които нашепват всемогъщество при печалба и хвърлят в бездна при загуба. Отстрани е социопатното предградие, където нормите се прескачат лесно и лъжата изглежда допустим инструмент за нов залог. Малко по-нататък е хистрионният булевард превърнал играта в сцена, с публиката като свидетел на драмата. В сенките се крие зависимият квартал, където казиното е сурогатен родител, „добра гърда и биберон“ даващи „сигурност“ в самата закаченост. По обсесивните улички се редят ритуали и фалшиви системи за хвърляне зарове по особен начин или вяра в амулетите на късметлийската тениска… На ръба е параноидният квартал, където всичко е конспирация, но въпреки това има таен код за победа. Има и нестабилно-лабилен квартал на късия фитил и импулсивната тръпка. Всички тези улици са построени върху травматичната основа на ранното детство с непостоянни обекти, на любов, редуваща се с отхвърляне. А комарджийствотл сякаш изразява това, което има са се решава в човека. Наказание, преплетено с ласка и хаос, превърнат в съдба. Или е несъзнаван израз на лоялността към загуба назад в рода и конфликт около нея..

…………

О.Б.

Всяко сърцебиене е мисъл на Бога, проявяван невидимо или знайно през човешкия процес. Всяка сърдечна палпитация е шепот на духа в плътта. Сърцето не е просто помпа а храм, в който душата слуша ритъма на живота. Ако го чува на олтара на смирението, където преклонението пред безкрая води радостта да живееш…от сърце.

Науката най-сетне догонва онова, което Учителят е казал преди век. Мисълта не е изолирана от тялото, любовта живее в кръвта, а пулсът е жива молитва.

Омраам Микхаел Айванхов говори за сърцето като слънце в човека, за живота като вълна между ума и кръвоносната система.

И сега, когато учените от Макс Планк описват как всяка емоция, всяка мисъл, всяко състояние, било то мигновено като радост, временно като уплах или дълбоко като тревожна депресия, съответства на физиологичен ритъм и сърдечен резонанс. Аз само мога да кимам в ментален синхрон и сърдечен резонанс в тишината на потвърждението. От цялото ми тяло. От опита ми личен и психотерапевтичен.

Това, което учените наричат микросъстояние, Учителят нарича трепет на душата. Това, което те наричат макросъстояние, Омраам назовава изкривено течение в мисълта и кръвта.

Човекът не боледува просто защото има биохимичен дисбаланс. Нито само защото живее през криви концепции. Боледува, защото е нарушил хармонията между сърцето и мисълта, между волята и чувството, между небето и тялото. Когато духът се откъсне от пулса, кръвта става безлюбна, а психиката тревожна. Когато личността откаже да слуша мъдростта на сърцето, започват да говорят аритмии, паники, хипертонии, безпокойства и тихо, скръбно униние…

А когато се върнем към вътрешната музика, когато дишането стане молитва, а ритъмът на сърцето се слее с ритъма на виделината, идва лечението. Е, понякога подпомогнато от медикамент и веща лекарска ръка. Отвъд крайностите.

В Естествената Психотерапия не делим човека на психика и тяло. Възприемаме го като цяло, през пулса на духа, който говори през екг-то, през тревогата, през очите, през походката и дори през тишината на разговора без думи, от душа в душа. Това присъствие.

Психотерапията не е просто разговор. Тя създава поле за настройка на оркестъра, в който диригентът е Любовта. Сърцето мисли. Кръвта помни. Душата говори. А науката най-сетне започва да чува онова, което мъдреците винаги са знаели.

Изследването на Max Planck Institute, септември 2025, потвърждава: всяко сърцебиене променя мисълта. Всяка мисъл променя сърцето.

…………

О.Б.

,,Всеки човек, когото срещнете, е изпратен от Бога да ви помага. Всички препятствия, които срещате са условия да ви помага невидимият свят. Благодарете на Великите разумни същества, които следят за вас, като по- малки и слаби и постоянно ви помагат. Ще дойде време, когато всичките ви работи, ще бъдат оправени. Природата употребява разни методи за всеки ученик, но целта е една и съща ; да кали човека, за да издържа на всичките условия и да се развива. Бог е поставил човека в такива условия, при които да развива особени добродетели. Всяка добродетел се развива при специфични за нея условия : Едни при благоприятни, други – при по- неблагоприятни. Който иска да развие любовта, трябва да вземе последното място в света. Считайте, че всичко в света е създадено добре. Считайте, че всичко, което ви се случва, съдействува за вашето добро. Това трябва да залегне дълбоко във вашите умове, сърца, души и воля. Често Провидението праща на човека голямо страдание, за да го избави от друго по- голямо нещастие. Някои хора проявяват добри дарби в науката, изкуството, или в друго направление, а в моралния и духовния живот са изостанали. Това показва, че те изобщо са назад в развитието си. Тогава, техните приятели от невидимият свят ги стимулират с по- висши дарби, за да ги измъкнат от това нисше състояние, в което се намират.. Господ всичко промисли. Мнозина мислят, че са изоставени, че никой не се интересува за тях. Ако те разбираха отношенията, които съществуваха между всички живи същества, в душата им щеше да цари пълен мир и хармония.“

,,Божественият Промисъл“.24 май 1915 година. Петър Дънов.

…

Прочетох и…всичко си дойде на мястото. Принадлежност към разумен и синхронично протичащ свят и живот, любяща красота и ред, оттам естествена сигурност и доволна благодарност, социална включеност и утвърдена позиция в общество, от което човешкото е само мъничка, незначителна частичка, спокоен мир и хармония, обгръщащи всяко сътресение като океан буря в чаша вода.

Духовен вертикал, пресичащ и насищащ хоризонтала на земната суета със смисъла си.

Четенето на такива текстове и собствената пси установка, резонираща с любящата Мистерия, сведена до слово, са лечебни. Твърдя го. От опит.

О. Б.

………..

Въпрос:

Здравейте, с риск за много нападки… ще попитам – до колко е проблем да върви като фон включен телевизор при малко дете…? Живеем с майка ми, която е old school и иска да си гледа турските сериали и модерните риалитита. Имам малко дете на 1,5г – не се интересува от включения телевизор (уж), но само да пуснат рекламите и залепва като хипнотизиран. Притеснявам се – проблем ли е това и до колко…? Иначе телефони/таблети не му даваме да гледа изобщо. Благодаря!

Отговор:

За мозъка на малко дете телевизорът, дори да не е пряко гледан през цялото време, а през аудиалната си стимулация, не е просто фон, а тежък постоянен стимул. И излагането на екрани освен визуално (да, главно), е и звуково. Мозъкът и нервната система на малчугана е като гъба – попива мощно. Ето, залепва за рекламите – манипулативен продукт на болна цивилизация, с миганияга и емоционалните си стимули, специално създаден за въздействие, при това в потеребителска, антиинтелигентна посока. Но и звуковите стимули също не са за подценяване. Както казах – за възрастния може да са подобно бял шумов фон, но за детския мозък са тежко въздействаща „артилерия“. Отдавна вече се знае колко пагубно въздейства излагането на екрани на детското развитие: когнитивно, езиково, на емоционалната интелигентност… А това, което наричаме тишина и скука – ами то е реалният живот. И е липса само за един изкуствено свръстимулиран мозък, който от уличните лампи и чалгата на суетата наоколо, не вижда звездите и не чува музиката на истинската житейска красота.

Решението: бабата гледа мозъчните си промивки в друга стая. Ако няма възможност, на слушалки. Ако обаче детето започне прекомерно „да залепва“ на зомбивизора въпреки мерките, нужно е това да се промени, за да имате растящо интелигентно и сърцато дете.

………….

Въпрос:

Психологията постепенно заменя традиционни понятия като „здрав разум“, „мярка“ или „естествена зрелост“ с по-технически формулировки – например „емоционална регулация“, „когнитивни изкривявания“ и т.н.

От научна гледна точка, това ли е действително по-точен език за описване на човешката природа, или по-скоро ребрандиране на вече познати феномени в нова терминология, за да се поддържа „научност“?

И как психологията гарантира, че тези езикови трансформации реално подпомагат клиента, а не служат основно на професионалния жаргон и авторитета на самата гилдия?

(Питам от гледна точка на интерес към научната отговорност на психологията спрямо обществото и достъпността на езика ѝ за хората, които тя цели да подпомага.)

Отговор:

Комай смесвате научния език на психологията с психотерапията. Психологията е наука: експериментална, когнитивна… Като такава, има си езиковите форми, в които облича достиженията си. Има и мнооого автори, които ги превеждат на популярен език.

Психотерапията, към която реферирате, споменавайки „…клиент…“, е отделна област.

Стъпва на познанията на психологията (и не само), но сама по себе си е изкуство. Така психотерапевтът всъщност е човек на изкуството. Кабинетът е драматична сцена, на която ежедневно се разиграват пиеси. Всяка душа е платно, на което се рисува с боите на любовта. Всяка житейска история е провеждана към акорд с нотите на смисъла.

Относно езика: в психотерапията е абсолютно ежедневен и близък до човека. Сложните аналитични понятия и тромавите когнитивно научни термини си стоят в ума на терапевта като понятийна база, но в живия творчески процес на психотерапията се свеждат до живия делничен език. Защото през него по-лесно и естествено преминава любовта, а акцентът не е върху думите, а върху съдържанието отвъд тях. И с много повече от думи се говори – тяло, поглед, присъствие, с всеки дъх се предава разбиране, смиреномъдрие и любов.

…………

О.Б.

Психотерапията стъпва на познанията на психологията (и не само), но сама по себе си е изкуство.

Така психотерапевтът всъщност е човек на изкуството. Кабинетът е драматична сцена, на която ежедневно се разиграват пиеси. Всяка душа е платно, на което се рисува с боите на любовта. Всяка житейска история е повеждана към акорд с нотите на смисъла.

О. Б.

…………

Въпрос:

Здравейте! Имам въпрос за дъщеря ми, която е в 7-ми клас. Предстоят й матури, но тя има сериозен проблем с математиката. Въпреки че от години ходи на уроци, не постига никакъв напредък. Имам съмнение, че страда от дискалкулия. И сега въпросите – дали да я подложа на изследване? Как протича изследването? Ще се води ли дете със СОП и дали ще има право на допълнително време на матурите, ако се окаже, че наистина е с дискалкулия? Каква е вероятността да постигна негативен ефект и да си каже, че след тази диагноза няма никакъв смисъл да полага усилия и тотално да се откаже от математиката? От това най-много ме е страх. Не искам да се чувства различна, но от друга страна бих искала да разбера какъв е проблемът и какво е решението. Ще помоля да се включат специалистите в групата, както и ако има родители с дете, с тази диагноза.

Предварително благодаря!

Не мога да отговарям на коментарите. Защо?

Отговор:

По вашата логика аз самият би трябвало да имам дискалкулия. Но нямам. Просто органически не понасям числа, таблици, хистограми, графики… Мога да се напъна и да се впиша в такива, но като на едно бг шоу, което гледах преди време – на участниците им се налагаше да ядат червеи, да лягат всред пиявици, хлебарки и буболечки… И аз така спрямо математиката…  А като малък, дори след много уроци, пак не я вдявах, точно като щерка ви.

Математиката – наричат я универсален език и т.н. Не съм съгласен – любовта и смисълът са. А те са качествен вертикал, който в калкулации не влиза, освен през безумен редукционизъм, отнемащ самата им същност. Нещо, което примерно в психологията се прави и се нарича операционализация… Математиката е просто логика. Можем да я имаме, важна е, но е нужно други, по-високи нива да ръководят процеса. Иначе идваме до примитивната психопатия, в която съвременното човечество е затънало. Та дори един ии се справя с математиката вече по-добре от кой да е човек. А до няколко години никакво място за сравнение няма и да има. Което не прави ии човек, нито го доближава дори, бил той и квантов и свръхинтелигентен. Не, има вертикал, който ни определя.

Математиката – чудесно. Част от познанието е. Но, отчитат ли се индивидуалните особености на детето? Ами ако други са му/и силните страни? Ами ако математиката би му била интересна, но преподавана вече в зряла възраст, поради различните специфики в дарбите и особеностите му, които правят младия човек с огромен потенциал, но в други сфери? А математиката – понякога интересът към нея естествено би дошъл в 20-тте, 30-тте. Ако разбира се, не е силово набутвана от кекави обучителни системи prematurely, с което по отношение на числата и т.н. се залага огромна травма и този вероятен бъдещ интерес е практически убиван, поради свързването и с кошмар…

Изключително интересно явление са мамите (говоря общо, не за вас), проектиращи мазохистичните си склонности към нагаждане към зависимо определяне от системата, чрез ригидно ТРЯБВА да научиш и се впишеш в примитивно-болната образователна система на всяка цена. Едно изключително нездраво (анти)възпитание, отхвърлящо същността на детето, индивидуалните му/ и особености, дарби, заложби и силни страни… Защото видиш ли, ТРЯБВА да бъде одобрено от килийното даскало…

Отвъд всичко казано, виждане с невропсихолог или добър логопед не би навредило, стига колегата да практикува с любов, добро отношение и качествено присъствие.

А може би няма лошо вие самата да уважавате себе си малко по-самостойно, за да възпитавате и дъщеря си в уважение и приемане качествата и особеностите и. Което дава шанс и за здрава промяна, ако такава въобще е нужна.

Мисля, че ви отговорих достатъчно ясно.

С респект към силните страни и индивидуалните особености в щерка ви!

…………..

Въпрос:

Доколко е допустимо един психотерапевт да говори с млад човек за прераждания, минали животи и подобни теми, при положение че това не е научно доказано и не влиза в обхвата на психологията като наука?

Къде е границата между личните вярвания на терапевта и професионалната етика в работата с клиент — особено ако той е млад и впечатлителен?

Питам от морално етична гледна точка.

Отговор:

Доколкото това резонира с вярванията на клиента, служи за внасяне смисъл в преживяванията и придвижване процеса му до психично здраве и устойчивост.

Нашите вярвания като психотерапевти са каквито са и през публичните ни изяви и видимост съществува тенденцията да привличаме хора със съответни такива. Не изцяло и не винаги обаче. Правилото е, че не натрапваме контратрансферно собствените си вярвания на клиента, а през синхрон с неговите, повеждаме към един по-смислен и красив живот психичната му/и организация, докато помагаме на самопомагането му/ и.

Относно науката: в качествената и ефективна психотерапия стъпваме на здравия и когнитивен, експериментален, невронаучен и аналитичен фундамент, а самото и реализиране е изкуство. Творчески процес, в който час с час, сесия със сесия и човек с човек не си приличат в уникалността си. Което никак не противоречи на наличието на общовалидните принципи и патерни в психодинамиката, етиката и терапевтичното присъствие.

…………

О.Б.

Говорене С и говорене НА

Разликата между говорене С и говорене НА. Между събеседване С взаимно изслушване и надговаряне. Между разбиране в разговора, изслушване с взаимен интерес, идващ от психично пространство на доверие и надлагане. Между тихо съвместяване гледни богатства, споделяне с общуване и крякащо надвикващо натикване другия в ролята на слушател, без актуален интерес към него и потока му.

Надговарянето с говорене НА никак не се интересува от другите. Ползва ги за засмукване в центростремителността на горделивия си нарцисизъм.

При общуването С другите има смирена обмяна на чувства, мисли, разбирания. Има общуване.

При надвикващото надлагане има показност, стремеж към демонстрация на надмощие. Има примитивно характеропатни механизми на собствена разцепеност от любовта и изсилени опити за запълване липсата и с власт. Общност и общуване няма.

При наддумването другият не присъства като личност, а като ти-недиференцирано, натиквано в позицията на обслужващ персонал. Виждане на другия не само, че не присъства, а отсъства самото желание за това. А често и способността.

Говоренето С е общностно преливане, танц в съзидавана обща музика. Говоренето НА е инфантилно себедоказващо себевъздигане, с автоматичния стремеж за принизяване на другия.

Общуването С е съвместяване гледни точки с емпатиен и искрен интерес, рисуване заедностна картина. Надприказването е боксов мач и мма с пси установка на селски бек.

Общуването е взаимно виждане и обогатяващо разоалване на общ по-силен огън от човещина и смисъл. Надвикващото надлагане ползва другия като подлога за дефекиране разцепено-отречените си „ароматни“ емоционални съдържания през силова проективна идентификация.

Общуването е синтропия. Наддумването е ентропия.

Общуването С е фино. Съществената му част е тишината, през която се преливат най-интензивните взаимни потоци. А думите само придават русло на вливащите се относително отделни реки в общностния сърдечен океан.

Ползващото за слушател надговаряне с несъзнаван стремеж за надмощие е грубо, инфантилно, примитивно и параноидно-нарцистично в основата си.

Общуванвто С изразява високо ниво на личностова интеграция и култура. Надговарянето, дори понякога да е опаковано в обвивката на интелекта, идва от място на емоционална нищета и куха изкорубеност отвътре.

Общуването С е смело и силно. Защото обича. И поради това може да си позвили да види и реално чуе другия. При това никой от двамата вече не е същия. Защото става по-богат и голям, като огньове събрани в общинен пламък. Горивото на личностовата индивидуалност не само, че не се губи в процеса на реално обшуване, а се обогатява. Не просто с информация и гледни точки, а с личностова зрялост и сърдечна радост.

Говоренето НА е дълбоко страхливо. Под социопатно-горделивия му стремеж за надмощие стои бездна от слаб ужас.

Съвместяващото събеседване искрено се интересува от другия. Защото го обича така, както обича себе си и вижда смисъла в общностния комуникативен акт така, както го вижда и преживява в самия себе си.

Орлин Баев

…

(Отметка: в горните редове е ползван само естествен интелект. Изображението е ии генерирано. )

…………

Въпрос:

Здравейте.

Чувствам празнина. Знам, че хората сме малките неща, които повтаряме всеки ден, а сякаш от години не правя нищо особено.

Станах майка преди една година, едно малко съкровище ме избра да своя мама, а аз се чудя понякога как ме е избрал. Знам, че някои ще кажат, че сега е нормално да се чувствам така, но при мен това усещане за безцелност тегне от години. Че не си следвам пътя, че не знам какво съм дошла да дам и че не следвам себе си. Главата ми е вечно празна, незнаеща какво ми е интересно и какво да правя.

А искам да му дам пример.

Усещам тежест от консуматорския свят, в който живеем, виждам как потапяме децата си в него от новородени и не искам да участвам в него, това чувство вреди на радостта ми от майчинството. Искам да осигуря безгрижно детство на детето си, но умът ми не спира да мисли колко безсмислена система сме изградили.

Мечтая си за сплотено общество, дни сред природата, творчество, песни и танци, свързване с духа ми, а всичко това липсва и не си го осигурявам.

Освен това нямам връзка с творчеството в себе си. Сравнявам се с другите майки, а и жени, не умея да създавам уют в дома ни, топлина в семейството ни, не умея да готвя и да решавам какво да готвя, да следвам традиции и да украсявам. Дори не успявам да направя сладки снимки на детето ми, което вече не е бебе. Виждам колко по-спокойни са другите майки и как успяват да изразят творчество си във всекидневието им, а аз не успявам. В същото време съм в бунт срещу безразборното купуване на глупости и отказвам да участвам в това, но се виня че не намирам други начини да творя.

Чувствам се като непораснало дете, което има дете.

Трудно ми е дори да оставя детето си просто да съществува, да изследва. Все имам чувството, че трябва да го гледам, да знае, че не е невидимо, и мозъка ми прегрява. Не знам как да съм нормална. В същото време аз самата не си давам почивка, все съм „на педал“, а дори не правя нищо във вкъщи откъм чистене, готвене. Просто душата ми не си почива. И мозъка празнее.

Не усещам емоциите си. И затова сякаш там зее празнина.

Знам, че е много хаотично споделянето ми. Но някак предната ми публикация със страховете ми за храненето (че не умея да се храня, а как ще храня детето си) се изгуби и ми се иска да чуя нещо… Което може да ми даде смисъл. Благодаря.

Отговор:

Не е зло тази празнина. Защото не е наказание, а зов за смисъл. За запълване пъзела на душата с ядро. С главина от любов. Някои наричат този център Бог, други Дао, Дхарма, цялостна личност… А празнината – познавам я от опит и от такова място споделям – тяга за истина е. Заряд тласкащ към себеактуализация. Към Србереализацията Ви като душа и дух. Като истински човек. Сега се чувствате като Пинокио, който му предстои да стане истински. На път сте. Абсолютно резонирам с реакциите Ви спрямо изкорубеността на света откъм същина и фокусът му в повърхностната имитация на живот.

Онзи ден вечерта си пуснах едни след други няколко записа с Елеазар Хараш от Портал 12. Нещо в мен се отвори, стихна, застина в преклонение и свещена връзка с това ядро от смисъл. Една вътрешна главина, около която естествено се организира и завихря целият психичен процес, а оттам и възприятието за глупостта на света се променя. Да, суета и безумие спрямо любящата мъдрост цари в света. Но в нас се появява една топла смислена, любяща съзнателност, около която конвергира всичко. И безумието става осъзнато. И да, знаем, че всичко в света е пълна суета. Дори безсмислено само по себе си.

През тази си преливаща пълнота отвътре навън обаче изливаме смисъл във всичко и всеки около нас. В детето си, в котката си, в партньора, в псуващия шофьор и онзи там колега със сивия намусен поглед. Ставаме цветни усмихнати слънчица в чертога от сиво невежество. Ставаме извори и правим пустините от илюзии на оазиси. И през собствените си страсти и гняв и флуктуации понякога загасваме. Но бързо припламва този термоядрен реактор отвътре ни отново. Малко стихване, няколко думи свещена молитва, малко смирено поемане нужния житейски гърч – и хоп, налягането на безумието се оказва нужно, за да ни пали, а в тъмата наоколо си светим още повече.

Ето така се пълни тази дупка отвътре! И тогава умът млъква, с лекота пускаме невротичния напънат контролец, защото сме в нещо по-голямо. В самообладанието, идващо от любовта сме. Тогава правим най-добрите украси и манджи. Присъствието ни, топлината и любовта ни стават най-вкусната гозба, а погледът ни, най-красивата украса.

Прегръщам с пълна вяра в потенциала Ви!

…

п.п.: възможно е част от тегобата Ви да е свързана със затворения живот при грижата за малкия и знаете – движението, излизането, природата дори дъждовна и зимна, обшуването с точни и готини хора, са важни. А може бине време да се помисли и за работа. Желателно обичана. За хормони и т.н. ще Ви пишат и посъветват.

…………

О.Б.

Днешното партньорство

Съвременното партньорство е като лъскаво пластмасово дръвче, дето стои ей там уж красиво в ъгъла на общото пространство, но не ухае, не расте, не цъфти и най-вече, не се полива с водата на взаимното смирение и почит един пред друг.

Или да ползвам друга метафора, като ретро платнена носна кърпичка е, която от зор заман не захвърляш след първото изсекване и омазване в нея взаимно на нерешеностите си… Забрави да „копа, полива и пере“ съвременният човек…

Но, за социалките е топ с онези усмихнати снимки от плажа на Филипините.

Мъжът е загубил компаса на духа си между две полюсни версии на псевдо-мъжествеността. Мачовизмът го кара да ръмжи, да си мери егото с конски сили и мускули, а подчехълничеството го превръща в нежно фемининен глашатай на уязвимостта, който се извинява, че има тестостерон. И че го има въобще…

Жената от своя страна загърбва душата си в маратонското галопиране на върховата криворазбрана еманципация по мъжки модел, ама така яко си вкарва автогол и влачи чантите, бърка манджите, води семинари за богини, сменя гумите, кърми, готви без глутен (WTF), забравила да е женствена жена… И докато говори за себе си в трето лице като за сакрална вселена и стиска нефритеното йони яйце, пита къде са мъжете?! Ами някъде там, свити между собствената си липса на мъжки пример, гледани от мама без тати и страха от обвинения в патриархален терор.

Сексът е станал стратегическо оръжие, преговорна валута, средство за емоционално кондициониращо възнаграждение или наказание а ла куче на Павлов. И липсата му, и скачането на оргазмите като паткан (плъх) на лостчето, носещо капчици изстискан от душичката кеф.

Ако се държи добре, получава близост. Ако сбърка, спи с телефона си на дивана. Или пък контрол и себедоказващо пълнене на душевни ями с изискване за свръхсексуалност.

След първите няколко розови месеца, междуполовите потоци от привличане стават на подпушено, откъснато от извора на любовта езеро, което бърже се сгъстява в гъстата тинеста умора на изискванията, критиките, нерешените обиди и дебнещите въздишки на принизяващото разочарование с въртене на очите. Камо ли ако се появи дете. Леле сакън, какво нарушаване горделивото гледане на рахатлъка, нежелание, че и неспособност за поемане малко трудност и здрава жертва, проектирани в другостта като: „Длъжен/ на си ми!“ Ако въобще се появи де, защото его инфлацията замесва маята на надуването си в тестото на телесното биологично време…

Естетиката вече е заподозряна в идеологическа враждебност. Стегнатото тяло се счита за капитулация пред патриархата, а хубавата рокля, за предателство към каузата на амазонското мъжкаранство. А мъжете преди и сега, като онези съпоставяни изображения на истински лъв и епилиран такъв, напудрен и грива с перфектна прическа.

Мъжът често е отглеждан от свръхприсъстваща мама и отсъстващ татко, научен да се подчинява, да бъде „добро момче“, да не натоварва с нуждите си и да не знае какво иска. Защото му е казвано какво иска и кое е добро за него. Или пък в тотален бунт, компенсация на реално липсващото здраво мъжко и женско, в болна агресия.

Жената е научена да не разчита на никого, да се самозадоволява духовно, финансово, сексуално и логистично, да бъде нежна и силна едновременно, съблазнителна и свята, терапевтка и съдия, вещица и богиня, можеща и тотално независима, само не и жена и майка на поне три или повече…

А после се срещат двамата. Той търси мама, но не иска да го командват, тя търси тати, но иска да е независима. Говорят различни езици, но очакват разбиране, загубени в превода на дисфункционалните си вътрешни системи, проектирани в другия.

Тя му казва, че не се чувства чута. Той и казва, че не знае какво значи това, защото в генетичната му памет стоят милиони години изолиране и потискане на чувствата. Тя му говори за своя вътрешен свят, той се опитва да я поправя. Тя иска съпреживяване, той предлага решения. И за него това е нормалният подход. И милиони години е бил. Тя иска разговор за чувствата, а той настръхва само като чуе за това. Защото е мъж, а не приятелка, психолог и мистик.

Тя иска той да и е съпруг, терапевт, поет, строител, приятел, психолог и свещеник, възторгващ се на красотата и силен едновременно, но само когато тя реши. Той иска тя да разбира мъжката му природа, да вдъхновява с душата и уважението си духа му, след което да го остави на мира и да правят повече се*с. И ето ти сблъсъка между инфантилния псевдо-„мъж“ и изтощената свръх-„жена“, между мълчанието му и нейното свръханализиране, между неговата вътрешна паника и нейната непризната нужда да се разпадне в нечии ръце, но без да изгуби себе си. Да прави тестовете си, а той не да и угажда, влизайки под токчето и, а просто да е читав мъж.

Любовните езици са като глухонеми разговори през бетонна стена. Той и купува подаръци и изразява отдаденпстта си чрез много работа, а тя иска думи. Тя му говори с обич и слова, а той не чува и се уморява от нейния „китайски“, защото чака докосване и сексуалност. Никой не знае как да пита, още по-малко да чува. Всеки се пази, всеки се терапевтира (аман от психолози бе…) и се оплаква, че не го обичат и уважават така, както самият той не умее да обича и се обича.

Опитите за обшуване всъщност се водят между вътрешните деца, облечени в костюмите на уж възрастни. Разговорите се превръщат в битки за надмощие, а тишината, в безнадеждно засмукващо тресавище от пасивна агресия.

Когато нещата се разпаднат, идва фазата на психосоциалната война за надделяване и мъст. Влизане в коалиция и триангулация с децата, обяснявайки колко съм пострадала от лошия друг жертва. Мъжът или се оттегля, натъпква всичко в себе си и мълчи в глуха вина, или гони нова фуста в търсене на несъществуващото безусловно приемане от мама. И така един цикъл приключва с разпад, развод, терапия, винетки от чалга ужпсихология за нарцисизъм и нова връзка, която обещава спасение, но всъщност възпроизвежда същото в различна опаковка.

И след поредната такава патаклама, се чувстваш като рефрен от песента на оная древна рап банда: „…светът е кенеф, пълен с леваци…не ми върви и много ме боли…“

И въпреки всичко това, човешката нужда да бъдем с другия пол никак не умира.

Зад цялата тази бутафория, зад поп фолк клишетата и онлайн курсовете „богини и гейши“ за dummies, зад границите-стени, полюсите и обвиненията стои една съвсем обикновена и свещена истина. Че копнеем. Да бъдем приети. Да сме принадлежни, обичани и уважавани. Да бъдем чутият важен щрих в нечие житейско платно. Да обичаме без страх, без уговорки, без кастрация, без маска.

Но дотам се стига не със стратегии и чеклисти от must do, а с разсъбличане по душа, тотална честност и готовност за истина. Ама не твоето или на другия частично фалшименто, набеждавано през партньорски „военни“ маневри за истина. А тази на реалната зрелост. С удържане и трансформация на доста болка от оголения вътрешен ужас се стига. С поемане на отговорността си. С мъжество. С женственост. С доверие отвъд позите в социалните мрежи. С биването мъж. С това да си жена. С връщане на живота в очите, смелостта в сърцето и доверието в корема. И когато мъжът се върне в мъжкото и осъзнае, че жената не иска непременно съобразяване и угаждане на прищевките и, а да си мъж. Когато жената слезе от трона на мъжкаранското свръхусилие. И може би пак ще се срещнат. Без нужда да се лекуват взаимно. Просто като двама души, уморени от игра, готови да бъдат… хора. Просто мъж и жена.

О. Б.

…

Въпрос:

Здравейте. Най накрая се реших да споделя тук. На 34 години съм, жена, семейна, живея в София. Имам хубаво семейство. Преди пет години направих катастрофа, имах тежки световъртежи от които се породи страх от самите световъртежите, който страх сви много зоната ми на комфорт. Изпитвам тревожност да ходя сама навсякъде, да шофирам, като мисля, че може да ми се завие свят и да падна или да катастрофирам. От тези мисли естествено получавам едно безпокойството, омекват ми краката, главата ми е замаяна, напрегната, усещам едно странно потъване, като шофирам търся пътища по които няма задръствания, защото това, че съм в задръстване много ме тревожи, почвам да се потя, отново потъвам, сякаш губя чувство за ориентация, почвам да оглеждам, да съм неспокойна ужасно чувство. Сякаш погледа ми се свива. По скоростни пътища също изпитвам страх. Много ме натоварва всичко това, защото много ограничи живота си. Когато съм с мъжа ми се справям, имам увереност, че каквото и да стане, той ще ми помогне. Но сама изпитвам ужасни усещания. Заемам отговорна позиция във фирмата в която работя.

Почвам доста да се притеснявам какво става с мен, макар да съм наясно с цялостния процес, защото доста литература и четох по темата.

Не приемам лекарства.

На последния лекар при който бях, невролог, каза, че съм физически здрава и да не го мисля много много. Постави ми диагноза PPPD. Реално страх от самия страх. Изписа ми 5 мг дневно ципралекс. На този етап не смятам да пия нищо.

Спортувам активно през ден. Понякога и всеки ден. Прекарвам време в планината когато имам възможност. Храня се доста здравословно, месо, почти не ям.

Страхотен инат съм, но това нещо почва да ми идва в повече. Опитвам се да не го боря, а да го приемам. Да му говоря, да го обикна. Но уви, не можем да се сприятелим с моето замайване.

Посещавам терапевт, мъж, ако е от значение, от около година, но някак избягваме това, а дълбаем в други теми. Да, те са ми полезни, израствам с тях, но сякаш нямат отношение към това състояние. И не усещам да се подобрявам.

Моля, да споделите вашите препоръки и съвети относно това, което описах.

Благодаря ви!

Отговор:

Замайването и другите симпатикотонични телесни и емоционални симптоми идват от запаметения безсилен ужас по време на катастрофата.

На прав път сте с приемането. Въпросът е, че за да стигне от вербалното говорене/ когницията на висшите мозъчни зони до стария емоционален мозък, до дезавтоматизиране страховата реакция и промяната и, е нужна хипноза, дишане, психотелесна преживелищност, emdr, tre, тес, молитва и майндфулнес, нлп и т.н. Тогава вече поведенческото прилагане в шофирането ще е практика на актуалното приемане/ доверие. Съответно разобуславяне на уплаха. Страхът става на препатена стабилност. На преболяна, смирена здравина, наситена с преклонено стихване пред Живота.

На някои им помагат плацебо като хомеопатия, бахови капки и др., което също се ползва.

Потърсете вещ, интегрално работещ психотерапевт. Тук горе в групата, в „препоръчани“ има списък с добре помагащи колеги.

Желая мир в душата и радостно шофиране!

……….

O.B.

Обектни отношения анализ на „Боклук ли съм аз, боклук ли си ти?!“ песента

(Връзка към самата песен, в коментар)

Боклук ли съм аз, боклук ли си ти… Оголване на раната там, където копнежът за добър обект се блъска в зид от отхвърляне и отчуждение. Древната драма между параноидно-шизоидната и депресивната позиция, в която душата лъкатуши между желанието да разкъса всичко лошо навън и страха, че цялата кал е в нея. Проективната идентификация, идваща от разцепването от любовта се лее през всяка строфа, светът става кенеф, другите са евакуационен контейнер на собствения срам и агресия, а онзи, който се лута по улиците, всъщност бяга от себе си, от неутолимата нужда да бъде видян и обичан истински. Когато удържащият стабилно контейнер отсъства или е с тотално пробити граници, когато липсва топлината на живото присъствие, вътрешните обекти са студената вътрешна майка и бащата с непредсказуемо поведение и липса на ясни граници, тогава агресията се обръща навън, за да удари някого, но после се връща като бумеранг право в главата на субекта. Когато вадиш пистолет и стреляш в пилота на самолета на спасението си, унищожаваш собствения шанс за изцеление, разрушаваш връзката с добрия обект, защото дълбоко не вярваш, че заслужаваш да бъдеш спасен. А и ако допуснеш любовта, се активира ужасът от предадено доверие, кастриращо и анихилиращо отхвърляне. Това е класика по Клайн. Страхът, че обичта не е истинска и ще бъде отнета, ако я докоснеш, затова я трошиш превантивно, за да не боли после още повече.

През цялото време, в кръга на въпроса боклук ли съм аз, боклук ли си ти, пулсира болката от раздялата с първичната цялост, с Източника на любовта, способна да удържи всичко, но тук тя е затрупана под пластове от вина и агресия. Само когато човек позволи на тази болка да го пречупи докрай до абсолютна безпомощност, когато слезе докрай в мрака на срама и смири егото си, тогава идва промяната. Тогава компостът на характеровата параноя става плодородна и стабилна почва, тогава се ражда вътрешният добър обект, способен да удържи цялата ти лудост, завист, ревност и слабост, без да те изостави. Силата не е в агресивния властов контрол и не в отричането на боклука, а в приемането му отвътре, в удържането му от позицията на зрялата си родителска част, в търпеливото претопяване и преобразуване в любящ смисъл на всичко, което си наричал зло в себе си. Това е най-голямата победа, защото само така истинската любов се проявява. Онази смислена и стабилна база, която не те спасява от болката, а те превежда през нея, докато се роди в теб новото разумно сърце на любящото доверие. В себе си, живота и доброто в ядрото на другите, зад games of thrones на его илюзиите и социалните им персони.

………..

Въпрос:

Здравейте! Мисля, че страдам от хистерия. Вече съм зрял човек с деца, имам успешен живот, но понякога след натрупване на стресови фактори изпадам в “пристъп”. Започвам да крещя, да обиждам, може да блъскам или хвърлям предмети, летят слюнки, понякога плача. След около 5-10-15 минути всичко минава и идва срамът.

Имам осезаем напредък, защото открих някои тригери (например сетивно претоварване и се оттеглям в друга стая), започнах да спортувам, четох много литература за родителство и саморазвитие. Случва се все по-рядко, но все още се случва.

Притеснявам се най-вече за децата. Обяснила съм, че в такива случаи дори да изглежда да са “виновни”, то просто мама е изморена и е имала лош ден и след това се “сдобряваме”, но все пак мисля, че и се отразява- и двамата като че ли имат ниско самочувствие. Често гневът ми е насочен само към едното дете, което ми напомня на мен, има същата възбудима нервна система.

За първи път помня тези пристъпи, предизвикани от фрустрация, на около 16 годишна възраст. Приятелите ми бяха в шок.

Допреди това като дете съм имала къси припадъци при висока температура.

Теорията ми е, че след като фебрилните припадъци спряха (на около 16г), са се трансформирали в истерични. Нещо в мозъка явно има нужда да се “отпушва” в даден период от време.

Правилно ли разсъждавам?

Невролозите не ме взимат насериозно- колкото пъти съм ходила, при преглед всичко ми е ок, а за бързото говорене и нервността казват, че мога с воля да се овладея.

Според мен не е точно така, но не искам да пия лекарства- както казах случва се рядко и почти не се различава от редовния родителски гняв.

Дали има специалист с опит в тази област и психолог или психиатър? Имате ли конкретни имена или други препоръки?

Отговор

Разбирам, че разговорно си го наричате хистерия, но през клиничната призма не ми се връзва да е това. Поради ключови показатели, които различавам в описанието Ви. По описаното, динамиката Ви клони към т.н. в МКБ 11 „Периодично експлозивно р-во“ (Intermittent explosive disorder). Разбира се, това важи ако са изключени чисто битови фактори като претоварено майчинство, изолация, както и гранични черти, дефицит на вниманието и хиперактивност, тежък ПМС, кПТСР с гневни изблици, сериозен дефицит на витамини и хормонални дисфункции…

По споделеното обаче прилича просто на периодична емоционална лабилност/ гневна експлозивност. За да сме сигурни какво е, което дава и яснота за по-нататъшното третиране, проверете щателно всичко телесно. Ако всичко е наред, вижте се с добър колега, за да се изключат гореспоменатите насоки (вероятно и надявам се, ще отпаднат). Тогава остава споменатото „Периодично експлозивно р-во“. Третира се от добър клиницист, владеещ CBT и DBT (Диалектична Поведенческа Терапия), в комбинация от хипноза и цялостен подход. Работят повишаване метакогнитивната Ви осъзнатост, простички методи от DBT като осъзнване тялото, заземяване, дишане, освобождаване травмата и напрежението на гнева (TRЕ), пренасочване гнева, чисто телесни и психотелесни простички похвати.

Когато има овладяване, вече се стига до по-цялостна промяна в мисленето, базисните вярвания, характера, в по-дългосрочен и цялостен психотерапевтичен процес. Специално внимание се обръща на системните фактори – семейство, партньорство, деца, взаимоотношения.

Желая самообладание!

………

Въпрос:

Здравейте на всички! Предварително моля да реагирате на публикацията ми с любов, а не с плачещи емотиконки или загриженост, защото любовта е нещото, което ме радва в живота и разбира се ми казва, че всичко е наред. Обичам живота и света около мен. Аз съм себе си и в момента нищо ми няма – ден като всеки друг ден… Но ми предстои тежка мозъчна операция, която би ме спасила от евентуална смърт, но пък крие много рискове, като дори възможност да изгубя себе си или да остана инвалид. Истината е, че за себе си нямам притеснения, защото съм щастлива и имам прекрасно семейство. Проблемът ми е относно децата ми, които са начални ученици. Не знам как и докъде да им споделя ситуацията, в която се намирам. Кои неща не е добре да се споделят с тях и за кои мога да се чувствам спокойна да споделя. Никога не съм им спестявала нищо. Но мисълта, че тръгвам и осъзнавам, че мога да не се върна аз, ме побърква буквално. Знам, че животът продължава за всички хора след загуба на близки, но не искам да им тежа на психиката на крехката възраст, в която се намират, ако нещо се случи. Все пак, може и всичко да е наред – нещо на което всички се надяваме. Пиша ви, защото ми трябват препоръки за психолог, който се занимава със семейства на тежко болни хора, за да ми помогне с начина, по който да споделя с децата си.

Благодаря ви прекрасни хора! Радвам се, че има място, на което спокойно да споделя мислите си.

Отговор:

Писмото е отпреди месец, „изкопах“ го от натрупаните мнооого теми за отговор, при това в папка спам, кой знае защо разпределено там от фейс механичните алгоритми. Възможно е операцията вече да е минала, но отговарям освен на конкретния, като цяло на подобни случаи. Децата искат истината, но поднесена любящо и спокойно. Тоест най-важната е собствената Ви настройка, доверието Ви в живота, в това което го определя като истински и му придава смисъл: любовта. Тоест по-важното от КАКВО да им кажа, е КАК аз самата чувствам ситуацията, КАК се отнасям към нея, имам ли доверие в по-голямата картина на учене, умея ли с любящия смисъл да залея собствените си страхове, за да присъства в мен самата до някаква степен нормализиране и мир?! Децата пряко чувстват вътрешното Ви състояние и то е най-важното казване и послание. Оттам насетне идва вече КАКВО да им кажа. Съобщава им се простичко, директно, конкретно, със спокойствие и яснота. Има проблем в главата, има операция, има риск. Казва им се от позиция на Любов, не на страх. А те ви усещат. Душата Ви не вижда операцията като страшна, а загубата на смисъла. Ако пазим любовта като най-висока ценност, както казва Сергей Николаевич Лазарев, тялото и съдбата се завихрят естествено около нея като планети около слънце. Като електрони около ядро. И в същото време сме здраво стъпили на земята, без наивен позитивизъм. Любовта е много повече от захаросани бонбони. Истинна е. Като послание към децата: простичко, ясно. Мама има едно приятелче в главата, докторите ще помогнат, ще съм в болницата тогава и тогава. Вие сте с баба, дядо, тати. Може да се свържете с училището за подкрепа и оттам. Говорите им без прикриване, нито от място на обреченост, нито от розови облаци. Реално. като им предавате доерието си в смисъла и излъчвате присъствието си във вътрешния си център, от която позиция външната несигурност се поема нормлано, през вътрешна сигурност. И доколкото и докъдето Вие самата стигате в тази сигурност и не фантазия, а реална свързаност с целостта на Живота, дотолкова индуцирате същото и в тях.

………

О.Б.

Вътре в ДНК не живеят само буквите на живота, подредени като в плоска екселска таблица. Живее творческа геометрия. Втори, скрит език, който не се пише, а се рисува до 3D жива картина.

Учени от Северозападния университет откриват, че самата форма на молекулата е като вътрешен биоропроцесор, който освен че съхранява информация, я обработва, оптимизира и се учи от нея. Оказва се, че еволюцията не се движи единствено от появата на нови гени, а от начина, по който те са „изрисувани“ в пространството. Самото тяло мисли чрез своята геометрия, пренареждайки се, за да оцелява. С времето тази вътрешна архитектура отслабва, възлите на паметта в ДНК се разплитат и така настъпват болестите и стареенето. Разкодирането на този триизмерен език може един ден да позволи не просто редактиране на гени, а възстановяване на формата на самия живот, удължаването му, при това в здраве и форма. Структурата на ДНК се държи като биокомпютър с отдолу-нагоре и отгоре-надолу епигенетично учене. Самообучаване, оптимизиране връзки и пестене енергия. Природата се оказва най-добрият творчески програмист-художник.

По-точно казано, не природата ни се държи като изчислителен механизъм, а компютрите я имитират все по-добре.

………..

Въпрос:

Не искам да съм анонимна, но все пак ще използвам псевдоним „Безцелна”.

Моля за добронамерена дискретност хората, които ме разпознаят!

На средна възраст съм, от година и половина се разделих със съпруга си. Преди 6 месеца в сайт се запознах с мъж, с когото се харесахме и до този момент поддържаме връзка, която се задълбочаваше и той поиска съвместен живот. Всичко е добре, с малките подробности, че не живеем в една държава и той е с напреднал Паркинсон, а аз съм вкопчена в контрола над живота си.

Минах през колебания, през приятелските съвети:” Бягай с 300; той те търси за болногледачка; връзката ви е обречена; тя започна с лъжа, той премълча, че е със заболяване, което не се лекува…”, но аз бях/съм влюбена и се оставих на чувството. Проблемът е в това, че обмислям всичко, поне за 5 години напред.

Страхувам се, че един от двамата трябва да загърби всичко познато, за да отиде при другия, а на тази възраст намирането на работа в чужда страна, както непознаването на местните закони и езика правят това невъзможно. Той работи все още, с цената на повишени дози и по-чест прием на лекарствата. Този, който се премести, ще е обречен на скука, безцелно съществуване в очакване на другия и ще доведе до стаена омраза и ненавист. Но това са моите мрачни мисли, може пък да има по-ведър вариант. До сега оставихме връзката така-аз пътувам, когато мога и за колкото мога и се радваме на срещите. Същината на проблема ми: още в началото се сблъсках с проявите на болестта му-скованост, болки, изпадане в тъга и тревожност и аз запретнах ръкави да го спасявам. Прочетох всичко, което успях за болестта, методи за намаляване на симптомите и се заех да го насърчавам да търси начин за подобряване на състоянието си чрез хирургична намеса. Той кротко се съгласяваше с мен и моята еуфория, докато един ден не ми каза:” Това при вас може, но аз живея тук! Ти четеш и се въодушевяваш, че има напредък в разработването на нови лекарства, но докато те бъдат обявени официално като лекарства, а не експеримент и станат нещо достъпно в аптеките за всеки болен, ще минат години, а аз може и да не съм жив!”

Това ме приземи и пречупи, приех, че нямам контрол, не мога да променя нищо, освен себе си и начина си мислене и да приема ситуацията такава, каквато е и мъжа такъв, какъвто е-силен, кротък, спокоен, надмогващ себе си и болесттта тихо, с достойнство и без колебания! И влюбен! Да, направих го, но на цената на блокаж в сексуалността ми. Либидото ми се сгромоляса, а това доведе до срив в чувствеността ми и невъзможност да стигна до кулминация. Това ме прави напрегната, несигурна, объркана в чувствата си, същевременно не мога да споделя това с него, защото той е щастлив, че имаме сексуална съвместимост и пълноценност. Няма как да го смачкам, когато 3 месеца всичко е било прекрасно и изведнъж аз съм загубила чувствеността си. Дори да ме докосва, ме наранява заради тремора на ръцете си и ме блокира с нежността си като ме насърчава към кулминация. Днес аз съм мрачната, с променливо настроение и не намираща възможност за съвместно споделяне на живота ни. Изпитвам дълбока, всеобхватна нежност към него, желание и радост, мога с часове да мълча и да го гледам, слушам, вдишвам уханието му и да потъвам в очите му, мога и го правя, но ми се иска отново да изпитам онзи възторг от любовта ни! Не ме е страх от болестта му! Страх ме е от празните очи на разочарованието!

Днес му написах, че се губя, заравям се в работа, не бързам да се прибирам в къщи, спрях да се харесвам, губя интересите си, спрях да бягам и да ходя на танци, започнах да се тъпча с емоционална храна, да пълнея и трупам килограми, да изпитвам вина и омраза към себе си, защото не мога да намеря решение как да сме заедно без да обречем на жертва този, който остави всичко, което има зад гърба си и съм тъжна от това, че се измъчваме. Днес му дадох свобода да избере себе си, спасение от самотата и да потърси друга жена, която е близо и ще е с него ежедневно. Празнота е.

Благодаря, че стигнахте до края.

Отговор:

Отговарям в (1) и (2):

(1) Преживяваш дълбока вътрешна и житейска сцена, в която не просто обичаш, а повтаряш. Защото животът услужливо ни дава шансовете да залепнем за външни сценарии, отразяващи вътрешните ни. За да можем да ги трансформираме до здрави.

Повтаряш стара динамика, скрита в несъзнаваното ти, в която любовта не е просто естествено отдаване, а задача, мисия, грижа, често непосилна свръхотховорност с нагърбване с множество „задушаеащи“ роли. Връзката ти с този мъж не е случаен избор, а разгръщане на вътрешен сценарий, в който болестта му активира точно онези твои пластове, оформили се покрай ранните ти обвързаности. Възможно е да си се научила да обичаш през спасяващата грижа, да бъдеш значима през това да си нужна, да бъдеш обичана само ако си полезна. Това се случва, когато детето през смесване на семейните субсистеми и въвличане в несвойствени му отношения се идентифицира с грижата си за родител/ значима фигура и превръща парентификацуята си в дългосрочна роля. С която свръхотговорност в несъзнаваното остава едно дете, което се чувства виновно и недостойно за любов, ако не бъде партньор и родител на родителя си, в позиция стояща в системата като равна или по-голяма Така създаваш любовни връзки, в които не си просто партньор, а и спасител, утешител, крепител, майка, медсестра, спасителка захвърляща живота си в странство без език и реализация, сама превръщаща се в жертва…

Несъзнателната фантазия за спасяване е активирана. Мъжът с болестта колкото те плаши, толкова и те привлича, защото вътре в теб се заражда усещането, че си нужна, че можеш да бъдеш стабилен титан, поемащ всичко.

Но тази динамика има цена и тя е висока. Тялото започва да отказва участието като жена. Либидото, оргазмът, желанието, всичко това не е само до физиология, а е деликатна психосоматична система, която рухва, когато женствеността бъде изместена от майчинската грижа и несъзнавано майчинското отношение. Еротичното и родителското трудно се преживяват към един и същ обект, без едната роля да се отдръпне. И в твоя случай грижовната част е погълнала цялата психобиошогична и системна сцена. Нежността му, треморът, стремежът му към близост не предизвикват възбуда, а активират деликатно усещане за вина, отговорност, дори преструвка. Появява се идеализацията: той е добър, нежен, достоен, уязвим, но и разочарованието, че не отговаря на фантазията за пълно взаимно сливане. Започваш да се колебаеш амбивалентно, да се люлееш между желание и вина, между близост и отдръпване, между трябва и искам, между нетвой дълг и здрави граници. И това не е заради него, а заради загубата на илюзията, че можеш да имаш всичко и да си всичко едновременно: любов и сигурност, страст и приемане, грижа и свобода, докато си жена, любовница, медсестра, спасителка, изкупителка и мама. Желанието да го освободиш, да му дадеш път към друга жена, не е само акт на благородство, а проявление на проективна фантазия. Приписваш на него нуждата, която всъщност е у теб, но приемаш автоматично за лоша и виновно греховна. Нуждата да не носиш повече. Нуждата да бъдеш избрана като жена, а не просто необходима като мама и всичко останало. Всичко това обаче не е грешка. Това е апотеоз, върхова точка на твоя вътрешен живот, която ти дава възможност да видиш в пълнота как функционира психичният ти апарат, какво е заложено в теб от възпитанието, от ранната емоционална среда, от несъзнаваните ти взаимоотношенчески модели.

(2) Това, което тази връзка ти показва, е шанс да обработиш вината, свръхотговорността, смесените роли. Да се върнеш към себе си не като отдръпване от него, а като избор да бъдеш в контакт с желаещата част от теб, с онази, която може да каже да само когато наистина го усеща. Психотерапевтичната работа тук е незаменима. Не за да ти каже какво да правиш, а за да ти помогне да разплетеш нишките на тези стари, насмолени с вина възли, в които любовта се превръща в дълг и близостта в автоагресивно самопоглъщане, трупащо пасивна агресия към обекта си на близост. Вътрешният конфликт между майката и любовницата, между спасяващата и желаещата, между контролиращата и предаващата се, е жив и не може да бъде разрешен с волево усилие. Той се нуждае от внимателна вътрешна работа, в която вината ще загуби силата си, за да застане на нейното място автентичността, невинната любов и себеуважението. Защото е част от любовта и само през него можем истински да обичаме..

Ако избереш да останеш в тази връзка, тогава ще бъде различно, с други позиции, с други вътрешни нагласи, през които си резрешаваш да не знаеш, да не си лечителка и мама, а просто жена.

А ако си тръгнеш, това няма да е бягство, а акт на автономия, любов и уважение към теб, него и живота.

Тялото ти казва истината преди думите. Въпросът е дали си готова да я чуеш. И не да я коригираш, а да я прегърнеш. Понякога загубата на оргазъм е вик на душата за връщане към самата себе си. Понякога една любов идва не за да остане, а за да ни извади от обусловените маладаптивни модели в нас. И ако имаш куража да преминеш през това, няма да останеш без любов. Ще бъдеш по-себе си.

Поработи с добър, интегрално подхождащ и вещ в професията си психотерапевт!

……….

О.Б.

ЕГАПИ, Естествена Генерационна Психотерапия

Полето на живота, полето на любовта. Това присъствие, което прихваща, прониква до всеки квант от енергията ни, кара ни да видим, осъзнаем, преживеем, трансформираме, освободим. Да върнем ненаши товари, лоялности и тегоби. Да приемем и включим низвергнатите, които всъщност са част от нас самите. Защото неслучайно влизаме точно в даден род и семейна система, точно резониращи с това, което си носим. Да пуснем товари, които и самата система не иска да носим, но упорито си държим поради вторични „изгоди“, непознавайки други варианти, с познанието, че цената и отговорността са поети от по-големите преди нас. Да застанем смирено в своята си позиция на по-малки спрямо тези преди нас, да оттеглим претенциите си. Да поемем със зрялата си част вътрешното си дете, доверявайки се на ресурса на любовта и смисъла в системното поле. Да простим, пуснем и станем леки – защото истинската прошка е най-смирената позиция, пускаща потока на любовта да тече. Да пуснем тази любов да измие казусите ни, да ги изчисти от повърхностната „кал“ на невежеството им, за да ги видим като мощно гориво по синхронизиране с любовта, мъдростта и свободата си.

В ЕГАПИ работим със системата, семейството, но и архетипно, с различните части/ субличности/ ресурси. Дори пестеливо ползваме психотерапевтични елементи, в синхрон с любомъдрата истинност на полето на живота. ЕГАПИ е част от Естествената психотерапия – взаимстваме от Хелингер, но и от Учителя, Лазарев, древните и извечни системи за познание, медитацията, нагуализма/ шаманизма, като Естествената психотерапия с цялото ѝ богатство и ЕГАПИ като част от нея създават творчески уникален подход, който просто работи. Поне както е волята на любящия смисъл и доколкото поставящия темата успява да се синхронизира с Него.

Удивително е как според това доколко и докъде е стигнал във вътрешния си процес и осъзнаването си поставящият темата, се разгръща и съответният процес в ЕГАПИ…

Макар, че се оформя като една интегрална и различна система, не мога да кажа, че създавам ЕГАПИ. По-скоро ЕГАПИ минава през мен и ме пресъздава. Не съм търсил метода, а по-скоро той ме намери и призова към себе си. Както и целият ми житейски вектор в областта на психологията и психотерапията, междувпрочем. Така ме намери и Естествената психотерапия. A аз просто навеждам глава, смълчавам се и я пускам да минава през малкостта ми. И колкото по-нула съм, повече минава.

……….

Въпрос:

Здравейте,

Преди 11 години се разделих с човека, когото и до днес определям като единствената ми любов. Истинска любов. Тази, за която си готов на всичко, с цялото си същество, а бре като във филмите… Много дълго време ми беше необходимо, за да изляза от тинята, в която бях след като се разделихме. Бях на антидепресанти, приспивателни, посещавах психолог няколко пъти, заминах в чужбина и т. н. Всеки път, когато мозъкът ми задълбае по тази тема се надъхвам, че така е трябвало, че ако е било писано е щяло да стане, че ако наистина държеше на мен, нямаше така да се случи, че трябва да съм благодарна, че съм имала такава любов в живота си и пр. Сега имам семейство, слава богу всичко ни е наред, но това ,,нещо“ не спира и не спира да ме тормози. Не е постоянно, но когато се появи, дълбае доста време и доста болезнено. Както и сега. Колкото и да ме беше страх да пиша тук, просто трябва да го излея. 2 през нощта е и усещам, че всеки момент ще получа паник атака. Отново….

Имаме много общи приятели, от време на време дори се засичаме, и точно тогава, след тези срещи следват няколкото седмици драма и мъка, всеки път наново, всеки път едно и също.

Какво е това нещо? Вече дори ми е неудобно да споделям с приятелите си, когато пак ме обладаят тия дяволи… Чисто физически и психически искам да намеря корена на това чудо. Защо? Как? Как може да е минало толкова време, всеки има свой живот, всичко е наред, и когато се видим и усещам едни магнити с всичка сила как ни дърпат един към друг, и знам със сигурност, че не е само от моя страна. Очите ни си говорят.. Разбираме се само с една дума и поглед. После всеки си тръгва по пътя и така до следващата среща. И след това започват ужасно тежките и реални сънища, мислене по цял ден и нощ и т. н. Има ли преодоляване на това? Какво не ми е наред? Его ли е, мозък, съзнание, сърце, душа, какво е? Ще ми се пръсне главата и сърцето от мисли, от ,,ако“-та, от ,,защо“-та. Благодаря, че ме изчетохте и се извинявам, че използвам това място, където хората наистина имат сериозни проблеми, но просто не издържам вече.

Моля за някакви насоки как да се отърва от това нещо веднъж завинаги.

Отговор:

Ще ви отговоря така, както се говори в светилище, не в кабинет. Това, което преживяватв не е фиксация, нито обсесия или идеализирана свръхценностова идеация, не е психичен възел, който чака да бъде разрязан с когнитивен нож и да се махне. Това е следа от допира с онова, което мъдреците наричат любовта на душата. Любовта, която не идва да ти даде човек, а да ти даде Бог през човека. Затова такава любов не си тръгва като поредната бройка, а остава като жажда за любовния пламък, на който сме способни. За виното на любовта, въздигащо ни до реалната ни природа.

Не мисля, че сте в онзи балон на идеализацията, в който много хора се крият, докато бягат от самотата си във фантазия. При вас не мирише на бягство, а на откровение. Това е любов, която не сте избирала по табличен каталог, а ви е дадена като дар от живота. Веднъж. Понякога два пъти за цял живот се дава такава. А при повечето хора никога. И точно затова този отпечатък не се лекува и не се маха. Как да обезцветиш изгрева, който е осветил цялото ти вътрешно небе. Как да отрежеш нещо, което е станало част от душата ти, без да отлъчиш и самата нея?! Боли ви не само за онзи мъж. Болят ви собствените ви крила, които са се разгърнали с него. Крилата не забравят полета на вдъхновението в простора. Когато казвате „как да се махне“, всъщност питате „как да се откажа от това, което ме събуди“?! Отговорът е: не трябва да се отказвате. Трябва да го превърнете в молитва. Във вътрешен олтар. В тихо пеене името на любовта, докато тя се преобрази от земен копнеж в чиста преданоотдаденост. В Бхакти се казва, че най-силните ни земни любови са мостове, през които Бог влиза в нас, понеже иначе не бихме го пуснали доброволно.

Мъжът, когото сте обичала и винаги ще обичате, е бил тласък към вътрешния Ви Възлюбен. Юнг го нарича Анимус, мъдреците го наричат вътрешен Бог, Бхакти го нарича Лила (игра) на Любимия (Бога), който идва във форма, за да ви научи да обичате отвъд формата с безобектна любов като състояние на съзнанието. Затова не бягайте от тази памет, а я издигнете. Пуснете я нагоре, не надолу. Не към забравата, а към посвещението. В психотерапията, която работи с душа, а не с таблици и диагнози, ще намерите точно това движение нагоре. Транс, хипноза, телесна мъдрост, медитация, дишане, вътрешно пътуване. Всичко, което връща спомена не като раздиране, а като почитание на вътрвшния пламък. Не се цели махане, а преобразуване. Това чувство настоява не да го отхвърлите, а да го осветите. Да го превърнете в тяга, в стремеж, в благодатна болежка, която отваря сърцето, вместо да го разкъсва. В Бхакти болката от любовта е вход към Бога. В един момент тази любов вече няма да ви боли, защото ще бъде благодат, а не рана. Ще бъде спомен, който ви прави по-мъдра, а не по-тъжна. Ще се връща не като демон, а като благословия. И тогава вече няма да питате „как да го махна“, а ще знаете, че той е бил само врата през която сте срещнала Себе си. Омраам е описал това с кристална яснота в книгите си „Любов и сексуалност“ 1 и 2, защото там любовта не е просто психология, а алхимия. Вие вече сте тръгнала по този път. И болката ви е доказателството. Не сте прокълната, а призована. Не сте обсебена, а събудена за любовта. Оставете любовта да ви учи. Тя знае пътя по-добре от с

………..

О.Б.

Същото в Канадските скалисти планини. Поне в Канада, която знам отпреди 20 години. Надявам се и сега да е същото и бих искал пак да се срещна с изумителното и природно богатство. Да шофираш и мама Лос да пресече с малките си, а по скалите около пътя да се катерят и пасат муфлони. Цели стада елени и сърни да се разхождат на метър от теб, да се гледате в очите с доверие и приятелско споделяне същия живот, пространство, време. Не по изключение, а ежедневно. И нещо отвъд времето и пространството да тече през езика на сърцата. Да излезеш от кухнята, където си бъркал овесената каша и варил сутрешния чай от джинджифил – и докато хвърляш боклука, на половин метър от теб черна меца да рови в съседната кофа. И да се погледнете, и в този миг сякаш сингулярност огъва тъканта на живота отвъд еони, инволюция и еволюция повърхностите. И става среща там, където винаги сте се познавали, разбирате се мигновено и…великата Мистерия разтваря прегръдката си. Да срещнеш в гората пума. И след секунда преливане на енергиите, да седне спокойна, разчела душата ти с ясното виждане на чистота си: приятел. Есента милиони сьомги в двете реки на метри от обиталището ти, а смехът на белоглавите орли, живеещи на дървото над теб, да пронизва безкрая ти…

……….

Въпрос:

Здравейте.

Чувствам празнина. Знам, че хората сме малките неща, които повтаряме всеки ден, а сякаш от години не правя нищо особено.

Станах майка преди една година, едно малко съкровище ме избра да своя мама, а аз се чудя понякога как ме е избрал. Знам, че някои ще кажат, че сега е нормално да се чувствам така, но при мен това усещане за безцелност тегне от години. Че не си следвам пътя, че не знам какво съм дошла да дам и че не следвам себе си. Главата ми е вечно празна, незнаеща какво ми е интересно и какво да правя.

А искам да му дам пример.

Усещам тежест от консуматорския свят, в който живеем, виждам как потапяме децата си в него от новородени и не искам да участвам в него, това чувство вреди на радостта ми от майчинството. Искам да осигуря безгрижно детство на детето си, но умът ми не спира да мисли колко безсмислена система сме изградили.

Мечтая си за сплотено общество, дни сред природата, творчество, песни и танци, свързване с духа ми, а всичко това липсва и не си го осигурявам.

Освен това нямам връзка с творчеството в себе си. Сравнявам се с другите майки, а и жени, не умея да създавам уют в дома ни, топлина в семейството ни, не умея да готвя и да решавам какво да готвя, да следвам традиции и да украсявам. Дори не успявам да направя сладки снимки на детето ми, което вече не е бебе. Виждам колко по-спокойни са другите майки и как успяват да изразят творчество си във всекидневието им, а аз не успявам. В същото време съм в бунт срещу безразборното купуване на глупости и отказвам да участвам в това, но се виня че не намирам други начини да творя.

Чувствам се като непораснало дете, което има дете.

Трудно ми е дори да оставя детето си просто да съществува, да изследва. Все имам чувството, че трябва да го гледам, да знае, че не е невидимо, и мозъка ми прегрява. Не знам как да съм нормална. В същото време аз самата не си давам почивка, все съм „на педал“, а дори не правя нищо във вкъщи откъм чистене, готвене. Просто душата ми не си почива. И мозъка празнее.

Не усещам емоциите си. И затова сякаш там зее празнина.

Знам, че е много хаотично споделянето ми. Но някак предната ми публикация със страховете ми за храненето (че не умея да се храня, а как ще храня детето си) се изгуби и ми се иска да чуя нещо… Което може да ми даде смисъл. Благодаря.

Отговор:

Не е зло тази празнина. Защото не е наказание, а зов за смисъл. За запълване пъзела на душата с ядро. С главина от любов. Някои наричат този център Бог, други Дао, Дхарма, цялостна личност… А празнината – познавам я от опит и от такова място споделям – тяга за истина е. Заряд тласкащ към себеактуализация. Към Србереализацията Ви като душа и дух. Като истински човек. Сега се чувствате като Пинокио, който му предстои да стане истински. На път сте. Абсолютно резонирам с реакциите Ви спрямо изкорубеността на света откъм същина и фокусът му в повърхностната имитация на живот.

Онзи ден вечерта си пуснах едни след други няколко записа с Елеазар Хараш от Портал 12. Нещо в мен се отвори, стихна, застина в преклонение и свещена връзка с това ядро от смисъл. Една вътрешна главина, около която естествено се организира и завихря целият психичен процес, а оттам и възприятието за глупостта на света се променя. Да, суета и безумие спрямо любящата мъдрост цари в света. Но в нас се появява една топла смислена, любяща съзнателност, около която конвергира всичко. И безумието става осъзнато. И да, знаем, че всичко в света е пълна суета. Дори безсмислено само по себе си.

През тази си преливаща пълнота отвътре навън обаче изливаме смисъл във всичко и всеки около нас. В детето си, в котката си, в партньора, в псуващия шофьор и онзи там колега със сивия намусен поглед. Ставаме цветни усмихнати слънчица в чертога от сиво невежество. Ставаме извори и правим пустините от илюзии на оазиси. И през собствените си страсти и гняв и флуктуации понякога загасваме. Но бързо припламва този термоядрен реактор отвътре ни отново. Малко стихване, няколко думи свещена молитва, малко смирено поемане нужния житейски гърч – и хоп, налягането на безумието се оказва нужно, за да ни пали, а в тъмата наоколо си светим още повече.

Ето така се пълни тази дупка отвътре! И тогава умът млъква, с лекота пускаме невротичния напънат контролец, защото сме в нещо по-голямо. В самообладанието, идващо от любовта сме. Тогава правим най-добрите украси и манджи. Присъствието ни, топлината и любовта ни стават най-вкусната гозба, а погледът ни, най-красивата украса.

Прегръщам с пълна вяра в потенциала Ви!

…

п.п.: възможно е част от тегобата Ви да е свързана със затворения живот при грижата за малкия и знаете – движението, излизането, природата дори дъждовна и зимна, обшуването с точни и готини хора, са важни. А може бине време да се помисли и за работа. Желателно обичана. За хормони и т.н. ще Ви пишат и посъветват.

……….

Въпрос:

Здравейте, помагали сте със съвети по всякакви теми, надявам се да помогнете и на мен. Жена около 50 съм. Имам съпруг и двама тийнейджъри. Живеем нормален живот, със съпруга ми сме заедно от деца. Преди 5 години нещо в него се промени, той се промени. Започна да не иска да купуваме нищо различно от най евтиното. Нямаме кредити, нямаме задължения, работи стабилна работа, аз имам малък бизнес, достатъчен като заплащане, няма болен член на семейството и родителите ни са сравнително здрави. Започна да иска да ходим на почивка във възможно най евтините места, да ме обвинява, че купувам скъпи неща – чери домати, например. Започна да иска да не давам пари на децата, смята допълнителните им занимания за излишен разход, държи ми сметка за парите за моята козметика.Стана съвсем различен човек. Охладня, изолира се от всички близки свои познати. Няма друг човек нито при него, нито при мен. Започна да ме обвинява че обичам парите, че само за пари мисля. Спря да дава пари за каквото и да е. И започнаха скандалите. Вече 5 години. Отначало се борих, борих се с него, борих се със себе си, но вече нямам никакви сили. Тази ситуация ме изцежда и не намирам смисъл да продължавам с това мъчение. Решението бавно узрява в мен и нещата все повече отиват към раздяла. На външен вид изглежда нормален човек, няма нищо в него, което да показва промяна, но се чудя дали има психическо състояние, което да подхожда на неговото и би могло да обясни поведението му. Благодаря !

Отговор:

Това, което наблюдавате и преживявате „на гърба си“, особено отчетливо навежда умозаключенията ми в посока характеропатно втвърдяване на личността. Процес, в който мъжът Ви бавно е изгубил мекотата, гъвкавостта на невро-психичната си тъкан. А заедно с нея щедростта, великодушието, благодарността. Процесът има тенденцията с възрастта все повече да води до една свита, обсесивно-параноидоподобна (в характеровия, непсихотичен смисъл) форма, приличаща на мъжа, с когото сте създали двете си прекрасни деца. Форма, която вижда в чери доматите заплаха, в децата товар, а във Вас, враг на личностовите му изменения, самовъзприемани его синтонично. Тоест от самия него, като нещо нормално.

Не става дума за деменция в клиничния смисъл. Но е много възможно да има леки корови промени, атрофии на фронталната регулация, които на този етап не водят до отчетлива загуба на когнитивните функции, но водят до загуба на сърцатата човещина. До сковаване в мирогледа размаха, до стесняеане на душата.

Такъв човек вече не чува, а се защитава, като непреработените му черти, плод на травматичните му несъзнавани истории (каквито всички имаме), се засилват и „втвърдяват“. Дано да бъркам, но тенденцията е за прогресивност. Наистина бих се радвал да бъркам.

Мъжът Ви се фиксира върху парите като символ на сигурност, като проектира собствената си развиваща се параноидност обсесивно върху Вас, децата и света.

Потретям: силно ще се радвам да бъркам и състоянието му да е единствено резултат от неадресирана тревожна депресивност, подлежаща на психотерапевтична преработка. Във всеки случай, консултацията с невролог и/ или психиатър и приемът на подходящите медикаменти, е добра посока, която да се надяваме, че ще подобри положението. Също, проверката на хормоните – тестостерон и въобще цялата ендокринна система.

Ако не желае помощ, остават вашите решения и посоки, а на вас самата определено психотерапевтичната подкрепа би била на мястото си.

…..

Въпрос:

Здравейте, имам нужда да споделя с някого състоянието си, защото понякога се чувствам зле. Работя хоум офис, от доста време. Физически нямам контакт с хора, само по телефона, това ми действа зле. Работата ми е хубава, добре платена общо взето от нея не се оплаквам, но това че няма с кого да си кажа една дума ме съсипва. Разсъждавам доста по темата поставям на кантар хубавите и лошите страни на ситуацията, убеждавам се че това е правилно, но минава време и отново се чувствам зле. Моля някой който е като мен да сподели как се справя с това. Понякога се чувствам толкова затъпяла и ограничена.

Отговор:

Разбирам Ви добре. Работата от дома пред един екран дава вид на примамлива, но всъшност носи рискове от преживяването на изолация, отчуждение, самотност, емоционално изнежване поради липсващи достатъчно стимули… Удря по най-ядрената човешка потребност – принадлежността. Оттам при незадоволяването и, се активират вече присъстващите до някаква степен характерови предпоставки за невротизиране, тревожност и депресиране.

Хората сме социални същества. Дори едното отиване до работа сутрин с колата в задръстването или в трамвая ни носят толкова възприятийни стимули и нужен ни обмен, колкото месец пред компа не може. Защото не е същото. Защото си имаме нужда дори от напрежението, интрижките, харесванията и нехаресванията в социалната динамика наживо. И макар и да звучи примамливо, че с работата от къщи ще намалеят напреженията от емоционалното „търкане“ при живото общуване, заедно с това намаляват и положителните преживявания, психичната устойчивост на стрес и усещането, че сме част от, че принадлежим…

Насочвам към горните разсъждения от позицията на интроверт, който с усилия се вади до амбиверсия. Тоест собствената ми нагласа е на човек, който обича вътрешния си живот, а интензивното общуване уморява. Въпреки това, понякога имам нуждата просто да седна с приятел в центъра на по наргиле и да наблюдавам човекопотока, да чувствам живота, преминаващ през хората, да отида на пиано бар и тотално (е, почти…) да изкуфея на дансинга, да съм с хора и общувам с думи или просто с присъствие и енергия…

Имаме си нужда хората от този обмен на заряди помежду си. Дори от нелеките такива – защото тежката дума, неприемащият поглед, девалюиращото или игнориращото отношение „ни бъркат“ дълбоко и ни карат да обработим страховете си до стабилност и относителна самостойност на самооценката ни. А и ведно с тези трудните, се намират и чудесни и топли хора, с които общуването е истинско удоволствие.

Работата от дома си е сериозен етиологичен фактор за развиването на невротични състояния. Наблюдавам това в клиентите си и винаги препоръчвам комбинирането и с работа наживо, ако е възможно. Ако не е, насочвам към активен социален живот след работа, уикендите, излизане, приятелства, просто биване в социална среда – защото обшуването с думи е само връхче, а реалното е през чувствата и енергията, в които се потапяме всред хората. И животинките и природата, разбира се.

Дори чисто биологично, заседяването у дома е зле не само поради обездвижването. Навън постоянно вдишваме всякакви вируси, бактерии и патогени, и оцеляваме, и именните ни системи работят добре. В къщи се изнежват системите. Върне се детето или излезем до магазина и хоп, болни…

И през екраните можем да общуваме задушевно, но интензитетът и „плътността“ на обмена пада с доста десетки проценти. Което не означава да не ползваме техническите джаджи, а да си набавим нужната жива комуникация. Защото ни е важна подобно витамин Д от слънчевата светлина…

Желая сърцато обшуване!

………

О.Б.

ГРУПА: Характер и привързаност – паралели и преработка

Избягващият стил на привързаност се развива, когато детето многократно преживява емоционално студен или дистанциран родител, който откликва на физическите нужди, но не и на емоционалните. Бебето плаче, но никой не идва или идва някой, който не разбира, не усеща, не се вчувства. Защото не иска, или не може. Или е в депресия. Това води до преждевременно затваряне. Инфантът се научава, че да чувства е опасно, че болката остава без отговор, че самото търсене на свързване носи само още по-дълбока самота. Така се изгражда шизоидният характер: чувствителен, раним, но с броня от отчуждение и мисловни конструкции, живеещ в себе си, бягащ във фантазия. Другги варианти са възпитанието в непредсказуема среда, с нараняване и злоупотреба, даващи внушения за собствена дефектност и непригодност за социално включване.

Нарцистично-фаличният характер е по-шумен брат на избягващия. Той не се оттегля навътре, а се качва нависоко. На пиедестал от показност, съблазън, доминиране и демонстрация. В основата често стои емоционално объркан родител от противоположния пол, който е въвлякъл детето в еротизирана динамика. Не буквално сексуална, а на съблазняване, привличане, внимание, което поставя детето в позиция на специален партньор. На малката женичка/ мъжленце на тати/ мама, несъзнавано поставящи детето в електрино/ едипово отношение, в ролята на партньор. Детето е почувствало власт чрез привличането, но тази власт е куха. Зад нея стои страхът, че ако не си интересен и блестящ, ще бъдеш предаден и изоставен в слабостта и малкостта си. Така във вътрешния свят се оформя обект, който приема с възхищение, когато си силен и чаровен, но изчезва при уязвимост и слабост. Нарцистично-фаличният човек свързва любовта с ефект, а не с истина и се пази от реалната близост на истинската любов, която би оголила реалната му нужда да бъде обичан такъв, какъвто е. Друг етиологичен вариант е разглезващото възпитание с всепозвленост и липсващи граници. Резултатът е, че се залагат вярвания „За мен прсвилата не важат и всичко ми е разрешено!“, подлежани обаче от дълбоко слаб и неустойчив аз, неинтернализирал възпитателския авторитет до свой собствен такъв.

Тревожно-прилепващият стил израства от хронично студената или непостоянната връзка с обекта. Веднъж топъл, веднъж отсъстващ, веднъж подкрепящ, веднъж наказващ. Това е полето на оралния характер. Вечният глад, вечната надежда, вечното прилепване. Детето е преживяло, че любов има, но трябва да се внимава дали сега е моментът, дали мама ще бъде тук, дали родителят ще откликне? Привързаността се преживява като битка за внимание. Обектът не е вътрешно сигурен, затова трябва непрекъснато да бъде проверяван и да го залепиш за себе си. Това води до драма, до залепване, до страх от изоставяне, до болезнено чувство за липса на стойност, ако другият се отдръпне. Друг вариант на залагане е свръх обгрижващото „парниково“ възпитание, което също толкова залага зависим характер и отнема шанса за сформиране на стабилен аз.

Тревожно-амбивалентният стил е по-разклатен и по-агресивен вариант на същото, с вече натрупан гняв към обекта, който дава и отнема. Тук се развива садо-мазохистичната динамика: ще те обичам с пасивна агресия и ще ти се ядосам в избухване, ще се подчиня автоаресивно, но ще те накажа чрез саботаж, ще се нуждая от теб, но ще ти го върна тъпкано. Любовта се преживява като опасно люшкане между сливане и наказание. В основата стои обект, който е бил нестабилен, контролиращо налагащ се властно или манипулативно вменяващ вина, а детето е научено да заслужава обич чрез болка, гузност или самопотискащо подчинение.

Ригидният характер е интересен случай, защото на повърхността често изглежда стабилен, уверен, „нормален“. Обикновено добре функционира в обществото, често е перфекционист, лоялен, здравословно живеещ, изряден, държи на контрол и ясни правила. Но ако го подложиш на обектно-отношенчески анализ, ще видиш, че тази твърдост, тази „нормалност“ е всъщност стегната броня, изградена върху вътрешна амбивалентност и скован страх от загуба на контрола при реална интимност.

Това поставя ригидния характер някъде между избягващия и тревожно-амбивалентния стил на привързаност. Той има нужда от връзка, иска да бъде свързан, но само при условия, които той диктува. Във връзката се чувства добре, докато не се разклати балансът, не се появи хаос, не се събуди емоция, която не може да контролира. Тогава се задейства травмата от нередност и или се отдръпва (избягващо), или започва да влиза в дребнава наказателност, да обвинява, да оковава себе си и обекта си в морал и норми (амбивалентно-наказващо). Тоест връзката му е важна, но при условие, че не застрашава скованата спеченост на зз-а. Близостта се допуска, но само регулирана, с дистанция и ясна роля.

Ригидният обикновено идва от семейство, в което е имало силна цензура върху емоционалната експресия. Чувствата не са били толкова игнорирани (както при избягващия), колкото санкционирани. Допускало се е одобрение при успех, постигане, самоконтрол, но не и при емоционална уязвимост. Затова вътре в ригидния характер стои дете, което се е научило да бъде „добро“ и „силно“, за да бъде обичано, но всъщност носи потиснати страхове и гняв, често с идеалистично-горделив елемент: „Аз трябва да съм безгрешен, за да заслужа любов и ти трябва да си безгрешен, за да заслужиш одобрението ми“.

В динамиката си с другите ригидният има нужда от сигурност, предсказуемост, ясни граници. Когато се усеща сигурно, може да бъде грижовен, ангажиран, постоянен. Но ако се разклати редът, се активират обектни представи на кастриращ или на емоционално рестриктивен обект. Такива, които навремето са го карали да се самовъздържа. И тогава или се затваря, или се втвърдява още повече и става моралистично нападателен.

Дезорганизираният стил се формира, когато обектът е едновременно източник на любов и терор. Родителят обича, но и наранява; прегръща, но и унижава; идва, но и предателства. Детето не може да създаде последователна стратегия. То не знае дали да се доближи или да избяга. Това води до вътрешен срив на интеграцията. Аз-ът се фрагментира, психиката се цепи, защитите стават примитивни. Вътре живее хаос. Едновременно копнеж и ужас от близостта. Обектът е разкъсан, а заедно с него и представата за себе си. Тук се коренят тежките гранични и личностови състояния, където човек непрекъснато сменя роли, чувства, позиции, без да може да поддържа константност и стабилност на аз образа и отношенията си.

Сигурният стил се изгражда, когато детето е било виждано, чувано, прегръщано и обичано. Не само когато е било послушно и усмихнато, а и когато е било плачещо, ядосано, тревожно. Когато родителят остава в стабилен и сигурен контакт дори при трудни чувства, се оформя вътрешен образ на обект, който е надежден. Това позволява на Аз-а да се организира спокойно, да се разширява, без да се страхува, че ще бъде разрушен от връзката или изоставен. Такъв човек по-късно може да влиза в близостта, с ясни граници.

Привързаността не е нужда или защита, а свободен избор. Тогава връзката се превръща не в поле за сляпа изява на травмата, а в пространство за растеж.

Като почнеш да порастваш отвътре, спираш да чакаш някой да ти даде това, което не си получил. Вместо несъзнавано да очакваш хората да ти станат майка, баща, спасител или бог, почваш лека-полека да ставаш авторитет за себе си. И това не значи да си повтаряш в огледалото “Аз се обичам!”, а да се научиш да виждаш и присъстваш за болката си, без да бягаш или да я замазваш с показност, вина, свръханализ, прелъстяване, симптоми или зависимости. Да понесеш себе си, когато си слаб, без да се мразиш заради това. Да не си отхвърляш нуждите, а да ги слушаш. Да не се наказваш, че си човек.

Вътрешното дете си е там. Страхливо, объркано, жадно. Доскоро си го крил от себе си, срамувал си се от него или си го тъпкал с високомерие, поредната връзка, поредната обсесия или зависимост. А то не иска много. Иска някой да го види и да не се уплаши. Този някой ставаш ти. Не магически, не веднага, но стъпка по стъпка, когато спреш да живееш на автопилот, дезавтоматизираш и съзнателно промениш вярванията си.

Като започнеш да си родител на себе си не с агресия или насилие, а с любов, граница и грижа. Тогава характерът ти се пренарежда. Не изчезва, не ставаш нов човек, просто вече не си марионетка на старите си рани. Шизоидната студенина почва да се топи, защото има кой да понесе близостта. Нарцистичната надменност отпада, защото вече не трябва да си велик, за да си обичан. Оралният глад намалява, защото има кой да те чуе. Садо-мазото губи смисъл, защото вече не плащаш с болка за трохи обич. Ригидността омеква, когато си позволи да чувства и осъзнава, че хаосът отвън го води към вътрешна сигурност. Контролът се сменя с присъствие, правилата с живот. Дезорганизираното объркване започва да намира център.

С времето ставаш по-малко реактивен, по-малко зависим, по-малко маска и повече присъствие. Не се сдухваш, ако някой се отдръпне, не се смачкваш от конфликт, не се плашиш от любов. Ставаш човек, който може да бъде с друг човек, без да се изгуби, без да се разтвори, без да доминира. Не перфектен. Просто цял.

Това е сигурната привързаност. Не детска фантазия, че вече няма да боли, а способност да останеш с болката си, без да се разпаднеш. А така тя се преобразува до преболелия опит на сигурността. Път си е това!

…

Въпрос:

Здравейте,

Не ми беше одобрен поста преди време, опитвам пак..

С мъжът ми развиваме бизнес ат почти 30 години. Не знам какво е нормирано работно време, уикенд, отпуск/ходене на пачивка без компютър и телефон, който звънни почти ежеминутно и прочее. Тези, които го правят, им е ясно за какво говоря. Имаме две деца, които отгледахме без всякаква помощ.

Синът ни е на 20 год. Умно и много добро момче с 4 езика. Баща му е много авторитарен, безапелационно настоява той да поеме фирмата, като разбира се и му е изконно благодарен за това, което получава. От негова страна – нулев интерес и желание. Посоката, в която иска да се развива е коренно различна. Подготвя се да кандидатства и планира догодина да отива да учи в чужбина. И да се оправя изцяло сам, без финансова подкрепа от баща си, тъй като той категорично отказва да го подкрепи в областта, в която той иска да се развива.

Аз съм на мнение, че “насила хубост не става” и синът ми трябва да прави/опита това, което иска. Качествата и способностите му, по мое мнение, са видно в друга сфера, а не в тази, в която ние работим. Пък и виждам, че той просто няма афинитет към и за нашия бранш/бизнес. С други думи, приела съм избора му, подкрепям го да опита, въпреки че и на мен не ми е особено драго от факта, че бизнеса няма да се предаде нататък.

Проблема е основно между синът ми и баща му и дори в още по-голяма сила между мен и мъжът ми. Опитвам се да го убедя, да го остави да се изнесе, да опита да реализира плановете си, пък ако реши някой ден да се върне във фирмата, то да е по негово собствено желание. Абсолютно безрезултатно. Ежедневни, тегави разговори, упреци и спорове. Нагнетена атмосфера, в камбинация с целия стрес покрай работата. Резултат- много и във всички посоки обтегнати отношения.

И някак не виждам изход.

Бих се радвала на съвети от професионалисти и/или хора, били в подобна ситуация.

Отговор:

Авторитетен означава здраво присъстващ, сигурен, зрял, интегриран човек с присъствие на духа. Авторитарността обаче е съвсем различна. По правило властовият нарцистичен „балон“ е над дълбоко дисоциирани, понякога до разцепване собствени наранени неразрешености. Самата авторитарност , през една по-широка терминология, спокойно може да се нарече горделивост. Едно от многото и лица е.

Съпругът ви иска властово да се наложи над решенията на сина ви, да го превърне във функция на собствените си проекти, без да се съобразява, нитп дори осъзнава, че синът над 18 год. има право на собствени решения, посоки и съдба не само юридически, а чисто системно. Защото е длъжен не на баща си, а на собствения си живот. С непременното си желание за силово даване/ стоварване на бизнеса върху сина, баща му се самопоставя в арогантна позиция, в която според него синът му е длъжен. Първо, както казах, според системните отношения, синът е длъжен само на живота си. Второ, задължаеащото натрапване на бизнеса, макар и рационализирано през благородни мотиви, кара сина ви да се чувства като обезправено обезличен никой, с вменявана една единствена функция, да бъде продължение плановете на баща си. И не самото желание за поемане от сина му на бизнеса е криво, а начинът на изискването – арогантната задължаваща императивност, принизяваща несъзнавано сина до „електрон“ от орбитата на бащата.

Реакцията на сина в такъв случай е абдолютно здрава, зайономерна и се явява лечение на цялата система. С поемането по собствен път той следва себе си, вместо проективната идентификация на баща си. Така животът потича през системата. Освен това несъобразяването му пука нарцистичниия балон на бащата, което го кара да се смири, да прегърне страховете зад арогантността си, да избере любовта през уважение решението на сина си. Доколкото се сорави с това вътрешно прегръщане така събужданите му характерови ужаси и избере любовта, дотолкова се отваря и шанс синът някой ден доброволно да реши да поеме бизнеса. Без да се разчита на това, с искрено уважение към пътя и изборите му.

Вие – вашата задача е да се оттеглите от позицията на буфер помежду им и бъдете в пълното спокойствие и убеденост в закономерната нужда от случвашото се, явяващо се лечение на системния процес.

Дали да убеждавате мъжа си в посока гореказаното? Не. Такова убеждаване пъряо е част от позицията на буфер, от която имате да се вадите. И второ, за да разбере, му е нужна сериозна пътека по смирение, която евентуално му предстои да върви. И ако животът е милостив към него, няма само обсъжданата ситуация да му е единственият житейски шамар…

Макар и да звучи странно за вас на този етап, всичко е точно каквото е нужно да бъде.

Ако имате нужда, потърсете колега психотерапевт.

Желая спокойно приемане!

…………

Въпрос:

Здравейте! Благодарение на групата се разреши голям проблем на мъжа ми и семейството.Множество доктори поставяха диагноза „психогенна кашлица“ но вие ме насочихте към вариамта да е от хапчетата за кръвно.Сменихме ги и кашлицата приключи на следващия ден.Сега имам запитване за отново стар проблем свързан с него,по негови думи е от детска възраст.Отново сме обикаляли по този повод куп доктори,тук и чужбина.Никой не е посочил причина за това състояние.Случва се веднъж-два пъти в седмицата,главно в предиобедните часове.Става му лошо,пребледнява,поти се,започва да изпитва вълчи глад и ако до кратко време не хапне нещо,без значение сладко-солено,той изпада в безпомощно състояние.Излизайки от вкъщи постоянно ме пита дали нося нещо за хапване.Всички чанти и джобове са ми пълни с бонбони и всякакви дребни храни.Казва ми,че кръвната му захар явно пада.Купихме апаратче,захарта му е перфектна по всяко време.Всички изследвания са му в златната среда. Опитвам на няколко пъти да му намекна ,че може да е вид паник атака,но той е категоричен,че има физическа причина в тези състояния.Може ли някакви насоки,предположения,съвети?

Отговор:

Disclaimer: валидно е само при редовни и обстойни соматични изследвания с чисти резултати.

Прегледах всичко и го съпоставих. Картината прилича на хипогликемия, но не е. Не е и паническа атака в класическия ѝ вид. При инсулинови промени клиничният профил е друг, а фактът, че това се повтаря от детството, при чисти показатели, сваля ендокринологията от масата. Остава най-логичното: автоматизиран тревожен симпатиков рефлекс от ранните години. Да, бие през адреналин и кортизол, да, усеща се като срив, но е тревожно обусловен модел. Симпатикотонията често дава фалшиви сигнали за глад и това е точно такава картина.

Добрата новина е, че се работи. Психотелесната, преживелищната терапия може да разлепи този стар рефлекс още в кабинета, а после чрез постепенно поведенческо експониране в реална среда да се изгради нова регулация. Но това става само когато човек е мотивиран. В момента той рационализира, търси биологични причини и по този начин пази старото си равновесие. Тук има хомеостаза. Така е живял цял живот, така го е научила психиката му. И, както често казваме, не поправяй това, което работи. А това, макар и странно, работи за него: дава му познатост, предсказуемост, статукво, възможно и вторични изгоди.

Всичко води към първично психогенно обуславяне, а не към соматичен дефект. И справянето, ако той го пожелае искрено и устойчиво, е повече от възможно.

Надявам се да съм бил полезен.

………..

О.Б.

Топлината на сензорното докосване е първият език на тялото и най-старият мост между същество и същество. В Genuine Psychotherapy гледаме на нея като на прасветлина, която събужда не просто рецепторите в кожата, а най-ядрената потребност: принадлежността.

Новите невроизследвания само потвърждават онова, което човекът усеща дълбоко в несъзнавания си ум, от утробата насам и от древни времена досега. Температурните сензорни сигнали създават вътрешното чувство „Аз съм в моето тяло!“, като нежна нишка между периферията и дълбоката инсуларна тишина.

Когато това усещане се пропука от травма, тревожно р-во, депресия или тъга, допирът се превръща в ключ за връщане на телесната истина. На усещането за: „Аз принадлежа. Има ме. Има те. Заедно сме. Тук съм. Тук си. Тук сме. Сигурен съм и мога да се доверя!“.

Топлият допир събира разпарчетосаното от болката „аз“, кара границите да омекнат, а човекът да се приземи в собствената си плът, носителка на несъзнаваното му.

Прегръдката е древна и извечна психотелесна практика, която активира окситоцина, успокоява стресовите оси и стабилизира усещането за собственост върху тялото, живота и съдбата си. Като да се върнеш у дома след дълго скитане.

На нивото на Genuine Psychotherapy, това не е просто суха невронаука, а доказателство, че тялото е портал към духа. Топлината, прегръдката, кожата (най-големият орган!), която докосва друга кожа, са пътища към дълбоката интероцепция, към онази тиха увереност, че човек не е сам и че съществува реално в този свят.

Когато топлината на сърцатото докосване и прегръдка се върнат, връщаме и центъра. Научното обяснение тук само подчертава духовната и психотелесната мъдрост. Прегръдката и психотелесната работа въобще, събират разпръснатото същество в едно цяло и напомнят да се завърнем в себе си, у дома.

………

Въпрос:

Здравейте, пращам за втори път, понеже имам голяма нужда от помощ…

Аз съм момиче на 21 години и откривам сериозен проблем в страховете си. Сега ще опиша тях, а нещото което търся е как да се справя с тях за да мога да живея нормално.

Бих искала да започна терапия с професионалист, за да работя над тях, но за момента не съм намерила.

Страховете ми са доста имам ги от много малка, никога не съм работила срещу тях с годините стават по-силни и в момента усещам, че някои неща стават невъзможни за мен поради тази причина.

Най-основния ми страх е буквално този от тъмното. Ако остана на тъмно мога да си представя неща които виждам, всеки звук ме предизвиква, изпадам в паника, реакцията ми е да извикам някой при мен, защото аз почти никога не съм сама вечер точно заради този мой страх. Ако стане така че викам човека по телефона, или дори просто го извиквам с глас, и не отвърне паниката става все по голяма започвам да си представям причини какво се случва в другата стая, за да не може да ме чуе. В тези моменти съм напълно сигурна че съм сама в тъмното и в другата стая няма никой, който да дойде и да ме спаси. “Чудовището” което съм си създала дали убиец дали нещо мистично става по реален, и се успокоявам единствено щом видя близък до мен човек да дойде да ми помогне. Не съм спала никога сама, живея в къща с доста поколения от семейството ми и за моите 21 години твърдя че наистина не ми се е налагало да спя сама, с изключение на една вечер след изнасянето ми в апартамент с моя приятел. Тогава не можех да заспя мислех, че ще стане нещо. Плачех, говорех си с хора за да се успокоя. Заспала съм гледайки към вратата, и се събудих буквално вкученена, имах чувството че ще имам мускулна треска от това колко свито и стегнато съм заспала за няколко часа. За мен това да спя сама е абсолютно изключено да се случи няма шанс да си го дори представя в момента. Спя изключително леко, винаги съм нащрек за дори най-малкия звук, ако има движение в стаята например от приятеля ми веднага скачам и съм абсолютно будна. Будя се от най минималния звук. Имам начини по които да заспя, винаги с лице към вратата, никога не мога с гръб. Спя на една страна така че да гледам външната страна на леглото, ако случайно там има нещо, и да не съм от страна на прозорците защото си представям неща на терасата, “които може да ме очакват”. Гърба ми е обърнат навътре към приятеля ми за да чевствам сигурност. Не спя по гръб, защото осъзнах че така по често получавам сънни парализи, за които ще разкажа малко по късно, и когато осъзнах това започнах да ги получавам всеки път щом заспя по гръб.

Сега ще обясня главния проблем за случващото се, и ще дам примери до къде води. Таргетирам си дадени места, стаи, прозорци в които съм сигурна че се случва нещо лошо. Например избрала съм си единия прозорец в детската ми стая при родителите ми, и ако там щорите не са затворени докато стане тъмно, за мен света свършва. Коридора до стаята ми винаги е със запалена лампа, за да мога да виждам какво става там, ако е загасена съм сигурна че се случва нещо, от което да ме е страх. До мнооого късна възраст спах с отворена врата, с лице към нея за да съм винаги готова, след години се научих да я затварям, и сега не мога на отворена защото фантазията става огромна. Избрала съм си, че ако стаята на родителите ми е със загасена лампа значи там се случва нещо страшно. Къщата е на два етажа, ако съм долу и горе е тъмно не мога да се кача спокойно, а посмъртно не мога да слезна надолу ако там е тъмно. Има моменти в които събирам смелост знам че е възможно, не съм се спряла изцяло, но гледам колкото мога повече да го избягвам. В банята когато си мия зъбите не чувам нищо около мен и трябва да съм долепена до стена, за да съм сигурна че няма нищо зад гърба ми. С къпането изненадващо не съм така. През годините напълно осъзнавам как “въвеждах” всеки страх, идваше момент в който си го измислям прилагам го с 2-3 фантазии на дадената локация, и оставаше завинаги “страшна зона” за мен. Когато се изнесох с приятеля ми апартамента беше чист от такива зони, и нямах проблем с нищо. С времето отново започнах да си ги създавам. В момента съм до състояние в което когато ми се доходи до тоалетна вечерта, не мога да стана и да отида сама, а будя приятеля ми просто да ме придружи. Вечерите се будя гледам вратата осъзнавам че мога да стигна, но не стигам до момента, в който да се изправя и да отида сама. Много пъти когато заспивам просто ме хваща страх от това че е тъмно дори без причина и или викам приятеля ми, или му звъня, същото правих и с родителите ми като по малка.

Сънните парализи дори не помня кога започнаха, случват се на случаен принцип когато не спя спокойно. Имала съм доста видове, но просто се вцепенявам, виждам нещо което идва към мен дали човек, дали труп, дали убиец и докато не се размърдам си остава там. Когато осъзнах че ги имам щом съм по гръб се увеличиха все едно просто тялото ми ги очакваше и бях решила сама да станат повече. Вече съм напълно свикнала с тях, не ме плашат, щом видя фигурата си мърдам ръцете и краката и приключва, дори не се разсънвам а само се завъртам. Което ме изненадва, когато имам реална визуализация на нещо страшно съм спокойна, а когато няма съм изплашена.

Самоопределям се за доста силен човек, смятам че като истински ситуации мога да преживея доста страшни неща, наистина смятам че в ситуация на крадец в дома ми ще съм по малко изплашена, отколкото ако съм просто сама в тъмна стая. Сама не мога да се разбера.

Имам няколко невинни сцени от детството в което примерно брат ми ме е стряскал, дали неволно дали на шега. И дадените зони на което това се е случило все още ме плашат. Сутрин преди детска когато си миех зъбите сънена, много пъти мама ми казваше нещо отзад, не се усещаше че не я чувам или че не я очаквам, до ден днешен точно когато си мия зъбите се чувствам най-уязвима. Буквално ми звучи смешно, но ми се иска да изкажа целия проблем. Друго нещо което е останало в съзнанието ми са 1/2 страшни игри, което децата в училище са играли например на телефоните си, фигурите на жени от тях са главното нещо каето си представям в тъмното. Никога не съм гледала страшен филм точно защото виждам, че такъв тип неща ми влияят с години и не ги забравям. Ако съм гледала нещо по страшно моментите на очакване на дадена страшна сцена, могат да ме побъркват и не издържам.

Също така тези страхове са на периоди, имам периоди в които мога да върша всичко сама, и такива в което не мога нищо.

Молбата ми за помощ е, ако имате някакви съвети, знам че има и други хора изпаднали в този вид паника. Дали знаете добър специалист, който се занимава с такива случаи?

Отговор:

Fear of the dark… Сънна парализа… Страх от самота…

Страхът от тъмното е древен, еволюционно обусловен, дълбоко присъстващ в нас хората. Ако някога, преди хиляди и милиони години, е бил свързан с изскачането на звяр от тъмното, то в наши дни е страх от загуба на невротичния его контролиращ напън, онзи свръхнащрек, който се стреми да ни изолира…от чудовищата в собственото несъзнавано.

А те освен дълбоко невротично инфантилни, в някои случаи се коренят и в преживявания назад в родовата система. И още по-филогенетично назад и надолу, чак до животинското в нас.

И всичко това преплетено в този „чудовищен“ страх. Етиология еволюционно обусловена, родова, от собствените ранни години и автобиографична памет, всичко компилирано до това усещане за изтръпващо-треперлив кошмар.

Как да се преодолее? Терапевт, да. Не кой да е. Не просто разговори. И такива. А такъв, който ползва и хипноза, и психотелесна преживелищност и медитативно базирана работа, и генерационна (ЕГАПИ)/ констелативна такава. Човек с голямо сърце, силно присъствие, на което можете да се доверите изцяло, с много огън в кръвта, който да ви свърже със собствената ви способност да ползвате страха като гориво за собствения си огън. За да се превърнете от зависима личност в обичаща личност.

За да се освободите от лоялността към ужаса на предците си и да ги обичате вече здраво. Предците още от пещерите и плашещата ги тъмнина, пълна с чудовища. Предците, живели в страх от опасности, войни и тъмници. За да ходите до това уплашеното във вас съзнателно: до животинчето, зъзнещо в мрака на безнадеждния ужас. До детенцето, парализирано от студа на непрегърнатостта, присъединил се към воя пред непознатото.

Нива във вас, до които в процеса на лична и групова психотерапия (Наживо, не онлайн. Наживо е далеч по-силният и работещ вариант.) да стигате, за да се отвори проходът съзнание-несъзнавано. Да се разшири съзнанието до пряк достъп до страха, вече с ясното, смирено присъствие, което провежда ресурса на любящия смисъл.

Психотерапевтът ви ще ви „зарази“ с този любящ смисъл, за да се научите самостоятелно да имате достъп. Както до слънцето на духа, така и до дълбочината на несъзнаваното. Да пътувате до горната и долната си земи в оцялостяващия интегритет на сърцатостта си. На смеха, идващ от любовта на душата и силата на духа ви.

Тогава животинчето, дивачката, родовата памет, детенцето във вас се успокояват и трансмутират до дълбок хъс, воля за смисъл, въпиющата мотивация за живот и развитие, дълбоката стабилна база на сигурността, идваща от любовта.

Тогава от зависима персона не ставате независима, а свързана. Присъстваща в любящото очарование на чародейството, което ръсите с магията на дълбоките си корени. Защото страхът става от кошмар именно на източник на сила. Вътрешна мощ, която ви бута да растете нагоре в любовта, светлината и смисъла отвътре, а оттам проявени конкретно като силен живот.

Постепенно част от личната и групова психотерапия ще бъде поведенческото излагане на оставане сама в тъмното. Защото вече не от глава, а от преживелищен опит ще познавате, че активираната тревожност не е от външното биване сама и не от външната тъмнина. Те са само тригери, активиращи собствена дълбочина, с която ще сте се научила да общувате не на думи само, а с усещания, обич, енергия и присъствие на духа.

Така дефектът става на ефект, а кошмарът на благословия. Това правим в психотерапията.

Имайте предвид, че терапевтът няма да върши вашата работа. Ще ви помага да си помагате. Желая на добър час по пътя на силата ви!

Орлин Баев, Естествен психотерапевт

……..

Въпрос:

Въпроси относно емоционална симбиоза между брат и сестра

Как се дефинира емоционалната симбиоза между брат и сестра и кога тя преминава от нормална близост в проблемна зависимост? Възможно ли е единият или и двамата да не осъзнават тази динамика?

Може ли да се говори за емоционален инцест между брат и сестра и кои поведения са индикатори за това – постоянна намеса в живота на другия, ревност и враждебност към партньорите му, нарушаване на границите на връзката?

Нормално ли е единият системно да финансира или издържа другия, да поема негови капризи и да се внушава, че партньорските връзки застрашават „семейното статукво“ (финансово или емоционално)?

До каква възраст е психологически здравословно брат и сестра да споделят стая или легло, да се събличат един пред друг и да нямат ясно отделено лично и интимно пространство?

Нормално ли е брат или сестра активно да се намесва във връзките на другия – да не позволява те да се развиват, да присъства постоянно на лични събития, да контролира близостта и да изтласква партньора като „чужд“, „излишен“ или „заменим“?

Какво означава, когато се насаждат чувства за вина, дълг и зависимост, а проблемът се отрича или се реагира с агресия,като вината се прехвърля върху партньора, въпреки видимо неадекватното поведение на родственика?

Какви са реалистичните възможности за изграждане на здравословни граници в такава система, когато един от участниците отказва да признае проблема?

Отговор:

Емоционалната симбиоза между сиблинги не започва като патология. Често тръгва от реална близост, обща съдба, споделена стая и оцеляване в семейна среда, в която възрастните не са били достатъчно налични, зрели или авторитетно регулиращи. Проблемът не е в близостта по принцип, а в това, че не е получила нормалния си край.

В Естествената психотерапия говорим за липсваща сепарация, за непреживян преход от „ние“ към „аз“, при което психиките остават вплетени като корени на дървета, пораснали твърде близо едно до друго. Когато решенията, емоционалното равновесие, чувството за сигурност и идентичността на единия започнат да зависят от другия, вече не става дума за здраво братство и сестринство, а за симбиотична зависимост. В такива системи е напълно възможно никой да не осъзнава какво се случва, защото сякаш това е „нормата“ и начинът…

Терминът емоционален инцест звучи плашещо, но той не говори непременно за сексуален акт, а за подмяна на роли. Когато брат или сестра започне да заема място, което принадлежи на партньорска или родителска фигура, системата се опорочава в сериозно заплитане. Това се вижда в постоянната намеса в живота на другия, в скритата или явната ревност, в недружелюбието към партньорите, в усещането, че „Ти си мой/ моя!“, че лоялността към сиблинга стои над любовта, избора и зрелите връзки.

Това е инцестуално не задължително по форма, а по функция. Нарушени граници, изискване за изключителност и негласна забрана за отделяне.

Финансовата динамика често е най-видимото в такава симбиоза. Когато единият постоянно издържа другия, поема капризите му/ и, спасява от последствията на собствения живот и едновременно с това внушава, че партньорските връзки застрашават „семейното равновесие“, вече не говорим за помощ, а за властов контрол. Парите се превръщат в инструмент за манипулация. Те поддържат зависимостта и плащат липсващите и здрави интимност, сигурност и смисъл.

От гледна точка на психичното развитие, границата е ясна. В ранното детство споделената стая е нормална. С навлизането в пубертета обаче, се появява нуждата от свое пространство и граници. Споделянето на общо легло, събличането един пред друг и липсата на интимни граници след определена възраст са сигнал, че здравата сепарация е липсваща. Дори без формална сексуализация, това е форма на инцестна близост, защото отнема правото на телесна и психична автономия.

Когато брат или сестра активно се намесват във връзките на другия, когато присъстват навсякъде, когато не позволяват близостта да се задълбочи, когато партньорът бива преживяван като „чужд“, „излишен“ или лесно заменим, виждаме класическа триангулация. Семейната заплетена (enmeshment) връзка застава между двама възрастни и разрушава възможността за здраво партньорство. И не случайнос, а като защита на симбиозата.

В такава система вината е основното оръжие. Насажда се фалшив дълг, задължение, усещането, че ако се отделиш ще предадеш, ще разрушиш, ще нараниш. Когато проблемът бъде назован откровено, реакцията често е болна агресия, отричане или вменяване вината върху партньора, който „разваля семейството“. Това е начинът, по който системата се самосъхранява. Гаслайтингът и моралното изнудване ведно с манипулацията си, създават илюзията, че всичко е наред, а проблемът е външен.

Реалността обаче не е особено романтична и красива….

Здравословни граници могат да бъдат изградени обаче само от този, който разбира ясно ставащото и е готов да се заяви. Ако единият отказва да признае проблема, няма „общо решение“. В Естествената психотерапия фокусът тогава се измества от опит за регулация през системата, към защита на собствения живот. Това означава ясно назоваване на допустимото и недопустимото, прекъсване на финансовите и емоционалните зависимости, отказът от участието в триангулации и когато е нужно, дистанция като акт на зрялост и реална любов.

Психотерапията помага само ако присъства готовност за поемане на отговорност, разбиране и висока мотивация за промяна. Без такава всяко обяснение се превръща в още храна за още съпротива.

В крайна сметка, когато брат и сестра функционират като заместители на партньори или родители, това не е любов, а блокирана онтогенетична еволюция. Любовта, която не допуска отделяне и свобода не лекува, а задушава.

………..

О.Б.

Октоподът не е по-малко умен от човека, а е различно умен и в много аспекти е напълно възможно да е по-интелигентен от нас.

Проблемът не е в научно наблюдавания му много висок интелект, а в антропоморфната ни ограничена призма, по навик разпознаваща разум само когато прилича на човешкия.

При октопода умът не е ограничен в една централа, а е разпределен като жива мрежа. Един централен мозък и осем мощни ганглийни центъра в пипалата. Девет работещи мозъчни ядра (популярно казано, 9 мозъка), които едновременно усещат, решават и действат.

Всяко пипало има собствена автономия, памет и способност за избор, докато централният мозък държи смисловата цялост. Това е интелект без диктатура на центъра, повече екосистема, отколкото пирамида. Модел, който човешката цивилизация тепърва се опитва да имитира чрез bottom up невронни мрежи и изкуствен интелект.

RNA редактирането в нервната им система не създава този ум, но го прави изключително невропластичен и устойчив. То позволява фина и бърза пренастройка на невронния процес според среда, температура и натоварване.

Там, където човешкият мозък често се разпада от стрес и конфликт, октоподният ум се адаптира. В това отношение е напълно възможно да са по-умни от нас в конкретни аспекти като телесно мислене, бърза адаптация, мигновено решаване на проблеми и синхрон между усещане и действие, без нужда от абстрактни top down конструкции и вътрешни разкази.

По когнитивна сложност те надхвърлят гарваните, кучетата, маймуните и в много отношения са еквивалентни и дори повече от зрелия човешки ум, но проявен през различна форма и начини.

Октоподите планират, помнят, използват инструменти, решават сложни задачи, учат чрез наблюдение, проявяват стратегия, креативност и хитрост. И го правят без писмена култура, без училища, без отгоре-надолу излуствено учене. Всичко е вградено и активирано на място, а „книгите и файловете“ на опита на предците са директно вътревградени, като новият опит автоматично се добавя/ „записва“.

За да рязберем разликата, представи си как се учиш да пилотираш въртолет. Четеш за това, бавно и тромаво почваш от теорията и много мудно и несръчно преминаваш към практиката. А сега си спомни сцената от „Матрицата“ 1, в която на Тринити и ъплоадват програма за пилотиране на хеликоптер за мигове. Или как Нео за часове научава всички човешки бойни изкуства, вместо за десетилетия. Не че някой качва програми на октоподите, но освен че опитът на всеки се добавя автоматично в записите им, мигновените RNA трансформации им позволяват и мигновено учене, стотици и хиляди пъти по-ефективно и бързо от на хората. И ако това не е интелект?! Е и дори неимоверно по-мощен, просто неантропоморфен, различен, сякаш „извънземен“ според представите ни.

И тук идва нещо, което често се пропуска. Октоподите имат език и култура, просто не в човешкия смисъл. Те общуват постоянно чрез промяна на цвета, фини химични отделяния, текстурата на кожата, позата, движението и ритъма. Това е визуално-телесен език с нюанси, контекст и намерения, памет, внимание. Културата им не се записава в книги, а в тялото и в ДНК като познавателно-поведенчески модели, реакции и форми на взаимодействие, които се активират при среща с друг. При това днк-„книго“писане мигновено, прецизно и ксчествено. Тук единствената примитивност е нашето възприятие за тях и ползването им за…храна. Просто са друг носител на памет и знание, по други начини, през различни възможности за проява на интелекта и културата.

И не на последно място, октоподите са чувстващи същества. Те изпитват болка и удоволствие, страх и гняв, нужди и желания. Проявяват любопитство, скука, игра, радост и скръб. Привързват се, разпознават хора, страдат при изолация, реагират на жестокост и на нежност. Имат вътрешен свят, макар и радикално различен от нашия. Това не е пожелателна проекция, а наблюдавана научна реалност.

Може би най-смущаващото в октоподите е не това, че са изключително умни, а че показват колко условна е нашата представа за интелект, език, чувственост и култура.

Октоподите ни напомнят, че човешкият модел не е универсален стандарт, а една от многото възможни форми на начините за проява на разума. Че съзнанието може да бъде разпределено, телесно, с различен от нашия език и все пак дълбоко. Това не ги прави по-малко от нас. Прави ги други. И е напълно възможно в някои посоки да са доста напред от нас.

О.Б.

……….

Въпрос:

Здравейте,

опитвам се да преодолея чувството за вина, когато правя нещо за себе си. Щастлива съм, когато се грижа за близките и им правя подаръци. Те не ми отвъщат със същото и чувствам емоционална празнота, не се чувствам обичана. Купих си нещо, от което имам нужда, а чувствам вина, че съм похарчила пари за себе си. Все си търся извинения да не не отделям време за себе си – за почивка или друго. Имам много ангажименти – на работа и удома, длъжна съм да ги изпълнявам, а като направя нещо за себе си, се чувствам виновна.

Отговор:

Първо, набавете си следния списък от книги и ги прочетете, до една:

Книги на бг:

-Даровете на несъвършенството

-Жените, които обичат твърде много

-Токсичните родители

-Изкуството да бъдеш егоист

-Смелостта да не бъдеш харесван

Книги на английски:

– The Disease to Please

– No More Mr. Nice Guy

– Self-Compassion

– When I Say No, I Feel Guilty

-Adult Children of Emotionally Immature Parents

Ако не сте на ти с английския, намерете ги тези от английския списък на език, който владеете. Или прочетете само тези на български, пак не е малко.

Самото четене вече е стабилно реструктуриране мисленето и вярванията по отношение присъствието и себеотношението Ви.

След като прочетете всичките, изчакайте малко: активиран е и тече мисловен, емоционален, възприятиен и отношенчески процес на трансформация.

В даден момент ще ви се прииска да почетете пак. Този път не всичко, а това от всяка книга, което Ви е докоснало особено силно. Естествено ще Ви се прииска да си запишете и ппвтаряте някои пасажи, да станат все по-дълбока част от состемата Ви.

Горното плавно ще прерасне в когнитивната техника водене дневник с рсструктуриране автоматичните мисли и вярвания и „посяването“ на нови, асертивни, които все повече ще „потъват“ в подсъзнанието/ дългосрочната Ви памет.

Отново ще Ви се прииска да потретите прочитането на книгите. Тъй като вече ще.сте различна, по-асертивна, невинна, себеобичаща се и смело присъстваща, ще Ви направят впечатление други акценти, пасажи и ключови мисли от книгите. Ще си ги запишете и повтаряте многократно. Ще ги вложите в реструктуриращия си дневник на хартия или екран.

Дотук са минали около 2 или малко повече години, а Вие сте вече една много по-щастлива жена и човек.

Тогава евентуално идва време за няколко месеца курс психотерапия, в която да поработите по-дълбоко и асистирано по причините чрез разговор, визуалност, транс, психотелесност.

Дотук около три години спокойно течащ процес, след който сте вече много различен, обичащ се и решително заявяващ се като част от любовта си човек, който сърцато си позволява радост. Промените са вече дълбоко „потънали“ в подсъзнанието, а следващите 50-60 години от жизнения Ви цикъл протичат коренно различно. Красиво и смело.

Относно факта, че вината не е здрав морал, а обусловено научен/ възпитано кондициониран, невротичен садо-мазо и ригиден навик, ще осъзнаете не след дълго. А четенето, дневникът, психотерапията след време, са пътят по разобуславяне невротичния навик и обуславяне здрави патерни.

Бързайте бавно, постъпателно и с лекотата на „Искам това, правя го от сърце и въодушевление!“. 20/80: тоест 20% усилия с кеф, 80% добри резултати. С радост!

………..

О.Б.

Ценни мисли. Бъди какъвто си искаш, интересувай се от наука, изкуство, бизнес, култура, бъди християнин, мюсюлманин, будист, даоист, бхакта, нагуалист, бял брат/ сестра – това са форми. Добри са, доколкото съумееш да се отвориш за съдържанието, което провеждат. Отвъд фанатизма, моето и твоето учение, отвъд термините и ритуалните патерни. Всяко учение, взяка система е добра за теб, а оттам за цялото човечество дотолкова, доколкото и позволиш да те заведе до синхрон и единство с любовта, мъдростта и свободата на Богочовешката ти същност. Да запалят огъня извътре ти. Топлината на душата ти, проявяваща се в живата ти сърцатост и великодушие. Светлината на мъдростта, спускаща се до виделината на разумността ти. Силата и смисъла на духа ти, с които любомъдрата ти, диамантена воля вече не е его инат, а способността да си като живак в прахта на света – да оставаш чистотата на Себе си и прокарваш пъртините на духа си посред маранята на житейската суета. Това е живо учение и то не е дъновизъм, исусовизъм, мохамедизъм, гаутамизъм, лаодзизъм, наукизъм или какъвто и да е …изъм. Същността е, отвъд семантичните рамки, езиковите и поведенческо-културалните патерни, през които конкретната система минава. Същността на любовта, добродушието, живата етика и познание на мъдростта, естетиката на оценяването и живеенето на красотата е, свободната волност и смисленото присъствие на духа в ежедневието е ядката. Да се самосъзнаваш като душа и живееш от и като душа, само ползваща телесния и социалния „филтър“, без да се идентифицира с тях. Да си смисъл и дух и каквото и да правиш и бизнес развиваш, его черупката ти единствено стабилно да удържа и съдържа духа и всичко от присъствието на духа и за Него да е, отвъд жалкото собственическо обуславяне. Ще кажеш: „Ама това е трудно!“. Не, труден е невежият живот, откъснат от любовта, виделината на мъдростта и силата на смисъла – не живеене, а мъждукащо живуркане е това, без значение с пари, власт или без и доколко… Няма ли го Дао отвътре, всичко става празно, изкорубено от смисъл. Когато обаче.е на мястото си, когато си едно с великия безпредел и очарователната мистерия, краткият жизнен цикъл става от механична и куха куклено театрална пиеса, на игрива проява на Бога!

О.Б.

…………

О.Б.

Психолози в онкологията. И в болниците въобще

Аз самият минах през рак и по всички статистики, отдавна трябваше да си пия кафето със свети Петър. Докато бях в болницата тогава, психолози/ социални работници нямаше. Нито един. Хората в стаята наоколо ми, аз самият след операцията, се гърчехме от болка, задавяхме се със собствената си кръв. Сестрите правеха каквото можеха – малко са. Една или две за цялото отделение. Санитарките, за да ти обърнат внимание, гледат даваш ли пари бате. Ако нямаш… Една моя клиентка гаджето ѝ онколог, та премери нещо. Персоналът един такъв мега претръпнал на болката, циничен. механизъм за справяне, до някаква степен нормален, ако има и емпатия. Разбираемо. И в психотерапията никак не се впечатляваме от страховете, депресиите, травмите – чак ги обичаме и точно затова можем и да помагаме. И в онкологията – всеки според характера и съзнанието си. Някой просто цинично претръпнал и чака плика с динерото. Друг не че не чака (така работи системата отвъд идеализмите…), ама и Човек, ще те погледне, ще се пошегува, ще удари едно енергийно и сърцато „рамо“, ще окуражи, просто с присъствието на човещината си. Спомням си д-р професор Червеняков, който ме оперира: това Нечовек. От 7 сутринта до 9 вечерта, няма събота, няма неделя. Всичко на него чака, голямо сърце, брилянтен ум, ювелирен хирург ниво над Еверест… „Няма лекари, Орлине, учим ги и после бягат навън!“… И това беше преди 13 години, когато „Пирогов“ беше болницаТА. После чух ново ръководство, меркантилност, добрите искрени лекари избягаха…

Въобще, това да се приема за норма лечебно заведение да е акционерно дружество, си е като да си нормална част от едно болно общество. Много сбърканости има в това.

А по темата: докато бях в болницата със системи навсякъде и дишах кръвта си, няколко човека по съседните легла както си се гърчеха и по някое време изгасваха… Психолог, дори и един – не. Социален работник, за мирис и цвят – не. Никой. Повечето дори сами, дори роднини или приятели нямаше. Умира и те гледа, а очите говорят. Всичко казват, целия живот разказват. И не, не от смъртта се страхуват. Дори я иска човек, защото като боли и си на едно аналгинче, щото системата няма пари за повече, смъртта сие откровено желана след една степен на гърч… Та не тоя идиотски мит за смъртта като най-големия страх. Не. Самотата в болката. Липсата на един човешки поглед от някого. Една шепа съпричастност. Един щрих сърце и приемане. Едно ВИЖДАМ ТЕ – това променя всичко. Колкото можех, обичах, ама аз самият едва дишах и… Ама нали метакогницията развита и наблюдавам всичко. Не от лукс има нужда човек в болка, не от специални манджи – това са подробности. От напръстник човещина и „Ей, тук съм,с теб съм!“ има нужда. И ако смъртта е ясно, че идва, не от игнор или лъжа има нужда, а от ясното ѝ, със сърцатост поглеждане в очите, с любов, която мъдропознава по-голямата реалност, в която дори идеята за смърт си е чиста проба дебилизъм на съвременната болно материалистична разцепеност от смисъла.

Не един, а цяла армия от психолозии е нужна във всяко онко отделение (и във всяка болница въобще). И са не нещо странично, а поне еднакво толкова важни, колкото соматичните интервенции. И не какви да е психолози, взети там щото връзки или няма смелост за частна практика. Не. С призвание, с умение за танц със смъртта и болката. Такива дълго пътували през собствения си пъкъл и превърнали го в гориво за светлината си, за да могат да са гидове и на други. Защото да си психолог и психотерапевт не е само занаят, нито просто професия (и това). Призвание е. Нелеко. Силно. Истинско.

Бях тотално забравил… Преди 20 години, в самия старт на практиката си, кандидатствах във всичи софийски онкоболници. През нета св-та, мотивационни писма, после наживо. Не… В едната болница“ „Ние си имаме психоложка. Тя сега излезе в майчински, ама ще се върне след 3 години!“… В другите просто ме гледаха, сякаш съм бушмен на събиране за аристократи – как така психолог в болница, какво общо има?!…

………

Въпрос:

Ще съм благодарна, ако поста ми бъде качен и го прочетете до край. На 35 съм. Живея на квартира в София , с майка ми от 20 години. Майка ми е баща ми са разведени. От бедно семейство съм, все по квартири, безпаричие, нямане какво да се яди в дадени периоди и т.н

Имаме кредите , които със запорите са станали към 100 000 лв. От 5 000 …. не можем да ги платим никога. Аз нямам мъж нито гадже, нямам деца…. имам женски проблеми, кисти, здравосровни проблеми с дишането паник атаки и други. Мечтая си да си купя собствено жилище да живея сама, но с малка заплата и плащане на светкш не виждам някога да стани ,това ме комплексира и ми е тъжно,че никого няма да имам собсгвен дом. Искам да се отделя от майка ми, но не виждам как ще стане това. Имам и натрупана омраза към нея за вкички травми и лоши ситуации в които съм била заради нея, ядене само на хляб, гонили са ни на улицата ,понеже сме нямали да плащаме и наистина се е натрупала омраза и напрежение, не я понасям, караме се всеки ден..някак си ми пречи нейното присъствие. Баба ми е зле с краката ,тази година иска да идва при нас на квартирата.баща ми беше болен тази година едвам оцеля и това ме тормозеше, чуваме се само по терефона, имам сестра ,всимко е на нейно има, аз нямам имот, нито ще имам. Късно ли ми е за деца и как да гредам деца бедна и дя имат моя живот и да ме мразят? Не знам и дали съм способна като цяло, чвого травми имам.. спрях да вярвям в любовтта..Имам проблем и с мъжете,изневерявали са ми, удряли са ме… не попадам на свестни, не че взимат на сериозно, никой не прави нищо за мен… търся дълбочина в хората… май се влюбих в мъж онрайн, но не му отговорям на представителния вид пред обществото и не ме иска..не съм ходила на море от 15 години , нито никъде извън София… не сш купевам нищо..изолирах се нямам и приятелки вече… здравословно не съм окей. Имам персийска котка, за нея се грижа. А съм красиво момиче ,умно ,възпитано ,добро.. не пия, не пуша…защо получих тази съдба? Тъжно ми е…Как да се справя с тези проблеми.. и още неща има,но ще стане супер дълго. Това са основните неща . Може да има грешки в писането, извинявам се предварително.

Отговор:

(1) Общото впечатление и усещане зад редовете, което създавате и правите, е за инфантилна заплетеност, голямо дете, външна локализация на контрола, „аз съм жертва и са ми длъжни!“… Не е ясно кои са длъжните освен родителите, но като програма във вас прозира това, пулсира отвътре като плслания, които не след дълго почват да дразнят мъжа (евентуалния) и го отблъскват, след като се поизчерпи сексуалният интерес поради кулидж ефекта. Мъжете обичаме жени, които си вярват и оттам, умеят да завихрят чаровно. А както казах, тук прозира едно нацупено момиченце със силно дразнещи хистерични и зависими (елементи в тази посока) инфантилни несъзнавани послания: „Аз съм жертва, пренебрегни ме, нямам стойност, но си ми длъжен… И ако въпреки отблъскването, което така генерирам останеш геройски, ще.те сложа през самоизпълняваща прогноза в кюпа люш насилник и така ще се държа, че да си те направя такъв…!“… И подсъзнанията на повечето усещат това, губят интерес и дори активно бягат.

Животът никак не е дълъг, мила. Съвсем спокойно както сте сега на 35, може да се изниже в оправдания, извинения, в несъзнавани вярвания, самореализиращи се и ставащи съдба. И ето ви на 65, мама в края на 80-тте и нагоре, татко вече оттатък, сестричката отдавна живееща си живота, а вие… Разбирате ли, това са 30-тте години напред активен живот от жизния ви цикъл и никак не са много. Ама никак. И като нищо могат да си минат като с едно щракване с пръсти във вторичната инфантилна изгода на непоемането отговорност… Като нищо. И такива примери за подобни съдби има много наоколо ни.

Една тайна за съдбата: наша си е. Носим си я, дробили сме си я. Не е нещо външно. Което пък е хубаво, защото се оказва, че по-важното от каква е, е как я възприемаме сега и как си я градим. Оказва се, че сме си ние претворячите и кроячите и от нас си зависи.

Поради настройките на малките кутийки на тази суратефтерна медия, продължавам в (2).

(1) Общото впечатление и усещане зад редовете, което създавате и правите, е за инфантилна заплетеност, голямо дете, външна локализация на контрола, „аз съм жертва и са ми длъжни!“… Не е ясно кои са длъжните освен родителите, но като програма във вас прозира това, пулсира отвътре като плслания, които не след дълго почват да дразнят мъжа (евентуалния) и го отблъскват, след като се поизчерпи сексуалният интерес поради кулидж ефекта. Мъжете обичаме жени, които си вярват и оттам, умеят да завихрят чаровно. А както казах, тук прозира едно нацупено момиченце със силно дразнещи хистерични и зависими (елементи в тази посока) инфантилни несъзнавани послания: „Аз съм жертва, пренебрегни ме, нямам стойност, но си ми длъжен… И ако въпреки отблъскването, което така генерирам останеш геройски, ще.те сложа през самоизпълняваща прогноза в кюпа люш насилник и така ще се държа, че да си те направя такъв…!“… И подсъзнанията на повечето усещат това, губят интерес и дори активно бягат.

Животът никак не е дълъг, мила. Съвсем спокойно както сте сега на 35, може да се изниже в оправдания, извинения, в несъзнавани вярвания, самореализиращи се и ставащи съдба. И ето ви на 65, мама в края на 80-тте и нагоре, татко вече оттатък, сестричката отдавна живееща си живота, а вие… Разбирате ли, това са 30-тте години напред активен живот от жизния ви цикъл и никак не са много. Ама никак. И като нищо могат да си минат като с едно щракване с пръсти във вторичната инфантилна изгода на непоемането отговорност… Като нищо. И такива примери за подобни съдби има много наоколо ни.

Една тайна за съдбата: наша си е. Носим си я, дробили сме си я. Не е нещо външно. Което пък е хубаво, защото се оказва, че по-важното от каква е, е как я възприемаме сега и как си я градим. Оказва се, че сме си ние претворячите и кроячите и от нас си зависи.

Поради настройките на малките кутийки на тази суратефтерна медия, продължавам в (2).

(3) Горните 1 и 2 насоки са по осъзнаване и активна промяна. Без тях тази третата няма как да се получи. Но, да кажем, че вече се.познаеате, доверявате си се, взела сте юздите на съдбата в ръцете си и действено карате жизнената си каляска през деретата и баирите на опита, с радост от студа и пека на нормалните възходи и сривове, силно и себезаявяващо.

Тогава идва ред на това, към което ни водят женските симптоми. Към това да сте чаровна жена, ръсеща наместо кисти, женско очарование, обилна женска енергия, сексуалност, с всяка стъпка, поглед, жест, движение, с присъствието си. Пплучава се като се стъпи на вече.свършената работа по себепознание, доверие, заявяване, поемане спокойна отговорност за живота си (което минава през приемане родителите каквито са с благодарност. Но, път си е, не евтино случване).

Тогава живеете от стабилно ядро, стабилна база. Тази „желязна ръка“ от любяща самоувереност е основата, върху която обличате „меката кадифена ръкавица“ на чара си. На женския си поток, способен да очарова, привлича, завърта възмижности, живот, мъже, съдба. Защото и Бог се очарова от такава изкована харизма и с удоволствие дава шансове. Това е високо ниво, но имате всички ресурси за стигане дотам. От вас зависи как играете картите на съдбата си.

Има безпкатни ресурси, фондации. Вървете по пътеката си и пускайте любовта да тече!

………

Въпрос:

Въпроси относно емоционална симбиоза между брат и сестра

Как се дефинира емоционалната симбиоза между брат и сестра и кога тя преминава от нормална близост в проблемна зависимост? Възможно ли е единият или и двамата да не осъзнават тази динамика?

Може ли да се говори за емоционален инцест между брат и сестра и кои поведения са индикатори за това – постоянна намеса в живота на другия, ревност и враждебност към партньорите му, нарушаване на границите на връзката?

Нормално ли е единият системно да финансира или издържа другия, да поема негови капризи и да се внушава, че партньорските връзки застрашават „семейното статукво“ (финансово или емоционално)?

До каква възраст е психологически здравословно брат и сестра да споделят стая или легло, да се събличат един пред друг и да нямат ясно отделено лично и интимно пространство?

Нормално ли е брат или сестра активно да се намесва във връзките на другия – да не позволява те да се развиват, да присъства постоянно на лични събития, да контролира близостта и да изтласква партньора като „чужд“, „излишен“ или „заменим“?

Какво означава, когато се насаждат чувства за вина, дълг и зависимост, а проблемът се отрича или се реагира с агресия,като вината се прехвърля върху партньора, въпреки видимо неадекватното поведение на родственика?

Какви са реалистичните възможности за изграждане на здравословни граници в такава система, когато един от участниците отказва да признае проблема?

Отговор:

Емоционалната симбиоза между сиблинги не започва като патология. Често тръгва от реална близост, обща съдба, споделена стая и оцеляване в семейна среда, в която възрастните не са били достатъчно налични, зрели или авторитетно регулиращи. Проблемът не е в близостта по принцип, а в това, че не е получила нормалния си край.

В Естествената психотерапия говорим за липсваща сепарация, за непреживян преход от „ние“ към „аз“, при което психиките остават вплетени като корени на дървета, пораснали твърде близо едно до друго. Когато решенията, емоционалното равновесие, чувството за сигурност и идентичността на единия започнат да зависят от другия, вече не става дума за здраво братство и сестринство, а за симбиотична зависимост. В такива системи е напълно възможно никой да не осъзнава какво се случва, защото сякаш това е „нормата“ и начинът…

Терминът емоционален инцест звучи плашещо, но той не говори непременно за сексуален акт, а за подмяна на роли. Когато брат или сестра започне да заема място, което принадлежи на партньорска или родителска фигура, системата се опорочава в сериозно заплитане. Това се вижда в постоянната намеса в живота на другия, в скритата или явната ревност, в недружелюбието към партньорите, в усещането, че „Ти си мой/ моя!“, че лоялността към сиблинга стои над любовта, избора и зрелите връзки.

Това е инцестуално не задължително по форма, а по функция. Нарушени граници, изискване за изключителност и негласна забрана за отделяне.

Финансовата динамика често е най-видимото в такава симбиоза. Когато единият постоянно издържа другия, поема капризите му/ и, спасява от последствията на собствения живот и едновременно с това внушава, че партньорските връзки застрашават „семейното равновесие“, вече не говорим за помощ, а за властов контрол. Парите се превръщат в инструмент за манипулация. Те поддържат зависимостта и плащат липсващите и здрави интимност, сигурност и смисъл.

От гледна точка на психичното развитие, границата е ясна. В ранното детство споделената стая е нормална. С навлизането в пубертета обаче, се появява нуждата от свое пространство и граници. Споделянето на общо легло, събличането един пред друг и липсата на интимни граници след определена възраст са сигнал, че здравата сепарация е липсваща. Дори без формална сексуализация, това е форма на инцестна близост, защото отнема правото на телесна и психична автономия.

Когато брат или сестра активно се намесват във връзките на другия, когато присъстват навсякъде, когато не позволяват близостта да се задълбочи, когато партньорът бива преживяван като „чужд“, „излишен“ или лесно заменим, виждаме класическа триангулация. Семейната заплетена (enmeshment) връзка застава между двама възрастни и разрушава възможността за здраво партньорство. И не случайнос, а като защита на симбиозата.

В такава система вината е основното оръжие. Насажда се фалшив дълг, задължение, усещането, че ако се отделиш ще предадеш, ще разрушиш, ще нараниш. Когато проблемът бъде назован откровено, реакцията често е болна агресия, отричане или вменяване вината върху партньора, който „разваля семейството“. Това е начинът, по който системата се самосъхранява. Гаслайтингът и моралното изнудване ведно с манипулацията си, създават илюзията, че всичко е наред, а проблемът е външен.

Реалността обаче не е особено романтична и красива….

Здравословни граници могат да бъдат изградени обаче само от този, който разбира ясно ставащото и е готов да се заяви. Ако единият отказва да признае проблема, няма „общо решение“. В Естествената психотерапия фокусът тогава се измества от опит за регулация през системата, към защита на собствения живот. Това означава ясно назоваване на допустимото и недопустимото, прекъсване на финансовите и емоционалните зависимости, отказът от участието в триангулации и когато е нужно, дистанция като акт на зрялост и реална любов.

Психотерапията помага само ако присъства готовност за поемане на отговорност, разбиране и висока мотивация за промяна. Без такава всяко обяснение се превръща в още храна за още съпротива.

В крайна сметка, когато брат и сестра функционират като заместители на партньори или родители, това не е любов, а блокирана онтогенетична еволюция. Любовта, която не допуска отделяне и свобода не лекува, а задушава.

…………

Въпрос:

Здравейте, пращам за втори път, понеже имам голяма нужда от помощ…

Аз съм момиче на 21 години и откривам сериозен проблем в страховете си. Сега ще опиша тях, а нещото което търся е как да се справя с тях за да мога да живея нормално.

Бих искала да започна терапия с професионалист, за да работя над тях, но за момента не съм намерила.

Страховете ми са доста имам ги от много малка, никога не съм работила срещу тях с годините стават по-силни и в момента усещам, че някои неща стават невъзможни за мен поради тази причина.

Най-основния ми страх е буквално този от тъмното. Ако остана на тъмно мога да си представя неща които виждам, всеки звук ме предизвиква, изпадам в паника, реакцията ми е да извикам някой при мен, защото аз почти никога не съм сама вечер точно заради този мой страх. Ако стане така че викам човека по телефона, или дори просто го извиквам с глас, и не отвърне паниката става все по голяма започвам да си представям причини какво се случва в другата стая, за да не може да ме чуе. В тези моменти съм напълно сигурна че съм сама в тъмното и в другата стая няма никой, който да дойде и да ме спаси. “Чудовището” което съм си създала дали убиец дали нещо мистично става по реален, и се успокоявам единствено щом видя близък до мен човек да дойде да ми помогне. Не съм спала никога сама, живея в къща с доста поколения от семейството ми и за моите 21 години твърдя че наистина не ми се е налагало да спя сама, с изключение на една вечер след изнасянето ми в апартамент с моя приятел. Тогава не можех да заспя мислех, че ще стане нещо. Плачех, говорех си с хора за да се успокоя. Заспала съм гледайки към вратата, и се събудих буквално вкученена, имах чувството че ще имам мускулна треска от това колко свито и стегнато съм заспала за няколко часа. За мен това да спя сама е абсолютно изключено да се случи няма шанс да си го дори представя в момента. Спя изключително леко, винаги съм нащрек за дори най-малкия звук, ако има движение в стаята например от приятеля ми веднага скачам и съм абсолютно будна. Будя се от най минималния звук. Имам начини по които да заспя, винаги с лице към вратата, никога не мога с гръб. Спя на една страна така че да гледам външната страна на леглото, ако случайно там има нещо, и да не съм от страна на прозорците защото си представям неща на терасата, “които може да ме очакват”. Гърба ми е обърнат навътре към приятеля ми за да чевствам сигурност. Не спя по гръб, защото осъзнах че така по често получавам сънни парализи, за които ще разкажа малко по късно, и когато осъзнах това започнах да ги получавам всеки път щом заспя по гръб.

Сега ще обясня главния проблем за случващото се, и ще дам примери до къде води. Таргетирам си дадени места, стаи, прозорци в които съм сигурна че се случва нещо лошо. Например избрала съм си единия прозорец в детската ми стая при родителите ми, и ако там щорите не са затворени докато стане тъмно, за мен света свършва. Коридора до стаята ми винаги е със запалена лампа, за да мога да виждам какво става там, ако е загасена съм сигурна че се случва нещо, от което да ме е страх. До мнооого късна възраст спах с отворена врата, с лице към нея за да съм винаги готова, след години се научих да я затварям, и сега не мога на отворена защото фантазията става огромна. Избрала съм си, че ако стаята на родителите ми е със загасена лампа значи там се случва нещо страшно. Къщата е на два етажа, ако съм долу и горе е тъмно не мога да се кача спокойно, а посмъртно не мога да слезна надолу ако там е тъмно. Има моменти в които събирам смелост знам че е възможно, не съм се спряла изцяло, но гледам колкото мога повече да го избягвам. В банята когато си мия зъбите не чувам нищо около мен и трябва да съм долепена до стена, за да съм сигурна че няма нищо зад гърба ми. С къпането изненадващо не съм така. През годините напълно осъзнавам как “въвеждах” всеки страх, идваше момент в който си го измислям прилагам го с 2-3 фантазии на дадената локация, и оставаше завинаги “страшна зона” за мен. Когато се изнесох с приятеля ми апартамента беше чист от такива зони, и нямах проблем с нищо. С времето отново започнах да си ги създавам. В момента съм до състояние в което когато ми се доходи до тоалетна вечерта, не мога да стана и да отида сама, а будя приятеля ми просто да ме придружи. Вечерите се будя гледам вратата осъзнавам че мога да стигна, но не стигам до момента, в който да се изправя и да отида сама. Много пъти когато заспивам просто ме хваща страх от това че е тъмно дори без причина и или викам приятеля ми, или му звъня, същото правих и с родителите ми като по малка.

Сънните парализи дори не помня кога започнаха, случват се на случаен принцип когато не спя спокойно. Имала съм доста видове, но просто се вцепенявам, виждам нещо което идва към мен дали човек, дали труп, дали убиец и докато не се размърдам си остава там. Когато осъзнах че ги имам щом съм по гръб се увеличиха все едно просто тялото ми ги очакваше и бях решила сама да станат повече. Вече съм напълно свикнала с тях, не ме плашат, щом видя фигурата си мърдам ръцете и краката и приключва, дори не се разсънвам а само се завъртам. Което ме изненадва, когато имам реална визуализация на нещо страшно съм спокойна, а когато няма съм изплашена.

Самоопределям се за доста силен човек, смятам че като истински ситуации мога да преживея доста страшни неща, наистина смятам че в ситуация на крадец в дома ми ще съм по малко изплашена, отколкото ако съм просто сама в тъмна стая. Сама не мога да се разбера.

Имам няколко невинни сцени от детството в което примерно брат ми ме е стряскал, дали неволно дали на шега. И дадените зони на което това се е случило все още ме плашат. Сутрин преди детска когато си миех зъбите сънена, много пъти мама ми казваше нещо отзад, не се усещаше че не я чувам или че не я очаквам, до ден днешен точно когато си мия зъбите се чувствам най-уязвима. Буквално ми звучи смешно, но ми се иска да изкажа целия проблем. Друго нещо което е останало в съзнанието ми са 1/2 страшни игри, което децата в училище са играли например на телефоните си, фигурите на жени от тях са главното нещо каето си представям в тъмното. Никога не съм гледала страшен филм точно защото виждам, че такъв тип неща ми влияят с години и не ги забравям. Ако съм гледала нещо по страшно моментите на очакване на дадена страшна сцена, могат да ме побъркват и не издържам.

Също така тези страхове са на периоди, имам периоди в които мога да върша всичко сама, и такива в което не мога нищо.

Молбата ми за помощ е, ако имате някакви съвети, знам че има и други хора изпаднали в този вид паника. Дали знаете добър специалист, който се занимава с такива случаи?

Отговор:

Fear of the dark… Сънна парализа… Страх от самота…

Страхът от тъмното е древен, еволюционно обусловен, дълбоко присъстващ в нас хората. Ако някога, преди хиляди и милиони години, е бил свързан с изскачането на звяр от тъмното, то в наши дни е страх от загуба на невротичния его контролиращ напън, онзи свръхнащрек, който се стреми да ни изолира…от чудовищата в собственото несъзнавано.

А те освен дълбоко невротично инфантилни, в някои случаи се коренят и в преживявания назад в родовата система. И още по-филогенетично назад и надолу, чак до животинското в нас.

И всичко това преплетено в този „чудовищен“ страх. Етиология еволюционно обусловена, родова, от собствените ранни години и автобиографична памет, всичко компилирано до това усещане за изтръпващо-треперлив кошмар.

Как да се преодолее? Терапевт, да. Не кой да е. Не просто разговори. И такива. А такъв, който ползва и хипноза, и психотелесна преживелищност и медитативно базирана работа, и генерационна (ЕГАПИ)/ констелативна такава. Човек с голямо сърце, силно присъствие, на което можете да се доверите изцяло, с много огън в кръвта, който да ви свърже със собствената ви способност да ползвате страха като гориво за собствения си огън. За да се превърнете от зависима личност в обичаща личност.

За да се освободите от лоялността към ужаса на предците си и да ги обичате вече здраво. Предците още от пещерите и плашещата ги тъмнина, пълна с чудовища. Предците, живели в страх от опасности, войни и тъмници. За да ходите до това уплашеното във вас съзнателно: до животинчето, зъзнещо в мрака на безнадеждния ужас. До детенцето, парализирано от студа на непрегърнатостта, присъединил се към воя пред непознатото.

Нива във вас, до които в процеса на лична и групова психотерапия (Наживо, не онлайн. Наживо е далеч по-силният и работещ вариант.) да стигате, за да се отвори проходът съзнание-несъзнавано. Да се разшири съзнанието до пряк достъп до страха, вече с ясното, смирено присъствие, което провежда ресурса на любящия смисъл.

Психотерапевтът ви ще ви „зарази“ с този любящ смисъл, за да се научите самостоятелно да имате достъп. Както до слънцето на духа, така и до дълбочината на несъзнаваното. Да пътувате до горната и долната си земи в оцялостяващия интегритет на сърцатостта си. На смеха, идващ от любовта на душата и силата на духа ви.

Тогава животинчето, дивачката, родовата памет, детенцето във вас се успокояват и трансмутират до дълбок хъс, воля за смисъл, въпиющата мотивация за живот и развитие, дълбоката стабилна база на сигурността, идваща от любовта.

Тогава от зависима персона не ставате независима, а свързана. Присъстваща в любящото очарование на чародейството, което ръсите с магията на дълбоките си корени. Защото страхът става от кошмар именно на източник на сила. Вътрешна мощ, която ви бута да растете нагоре в любовта, светлината и смисъла отвътре, а оттам проявени конкретно като силен живот.

Постепенно част от личната и групова психотерапия ще бъде поведенческото излагане на оставане сама в тъмното. Защото вече не от глава, а от преживелищен опит ще познавате, че активираната тревожност не е от външното биване сама и не от външната тъмнина. Те са само тригери, активиращи собствена дълбочина, с която ще сте се научила да общувате не на думи само, а с усещания, обич, енергия и присъствие на духа.

Така дефектът става на ефект, а кошмарът на благословия. Това правим в психотерапията.

Имайте предвид, че терапевтът няма да върши вашата работа. Ще ви помага да си помагате. Желая на добър час по пътя на силата ви!

Орлин Баев, Естествен психотерапевт

……….

 

….