Въпроси и отговори 3

Забележка: текстът по-долу съдържа отговорите ми на питания от фейс групата „БАЕП“.

………

Въпрос:

Здравейте!

Много се измъчвам от нещо и ви моля да ми помогнете да разбера защо се получава така! Майка съм на 2-годишно момиченце. Много я обичам, прекарваме заедно цялото време през деня, защото никой не ни помага в грижите, тримата сме си, а таткото работи до късно. Това, което ме тормози е, че аз не мога да прекарвам много време в игри с нея- не се концентрирам, не изпитвам голямо удоволствие, не умея да измислям забавни неща. Често предпочитам да поговоря с някой възрастен или да прочета нещо, да чуя нещо по телевизора. Обичам да се гушкаме, обичам детето ми да е покрай мен, никак не обичам да я оставям дори за малко, ако трябва да свърша нещо. Старая се да не й липсва нищо, затова посвещавам времето на нея изцяло, но все повече ме залива вината, че не съм присъстваща за нея, така, както е нужно и че времето не е прекарано пълноценно. Защо според вас е така? Като цяло съм човек, на който му е трудно фокусирането в настоящия момент, но вече започвам да си мисля, че не я обичам достатъчно, че не съм добра майка за нея…все такива мисли. Благодаря, че ме изчетохте!

Отговор:

Не помага вината, а и няма за какво.

Вероятно трудността ви да се фокусирате устойчиво далеч не е отскоро. Може би е добра идея да поработите за този дефицит във вниманието с биофийдбек, примерно в центъра на д-р Стоян Везенков. А сама да тренирате вниманието си с четене на хартия, практика на майндфул съсредоточаване и др.

Бихте си помогнала и ако намерите начин за малко повечко време за себе си, за сън и почивка, повечко разговори и излизане с приятелки с малката, а понякога и без.

Добра идея е да се съдите по-малко и обичате повече. Нормална мама сте, с мъъъничко повечко завишени стандарти и леееекинко презавишено вдигната летва от очаквания за себе си…

Всичко може да се промени в рамките на възможното, както и да се приемете и познавате малко по-добре, което сваля вината и ви прави още по-щастлив човек. Защото вече сте.

Успехи!

………

Въпрос:

Здравейте . Бих искала да споделя ситуацията си, защото се чувствам много объркана, в безпътица. Ще се опитам да съм максимално стегната в разказа, но ще започна от динамиката в рожденото си семейство. Към момента съм на 38г, с две деца на 6 и9 г. Родителите ми са все още заедно и погледнато отстрани, са чудесна двойка. Предполагам в очите на околните са еталон за семейство, държат се за ръка и се обръщат един към друг с“котенце“ и“пиленце“. От малки, аз и сестра ми, обаче, биваме въвлечени непрекъснато в техните скандали и разпри. Имало е и физическо посегателство. Баща ми е много ревнив и непредсказуем, както е весел, изведнъж сякаш нещо се вселява в него, погледът му се променя и от нищото се започват скандали, критики, наказания. Всички и до ден днешен сме все подвластни и в подчинение на неговото настроение, за което, разбира се сме виновни ние. Имало е много наказания, обиди, военен режим. Случвало ми се е като малка да бъда събудена с думите“бъди арбитър“ и да трябва да взимам отношение в техните скандали. До днес ме е страх от него и макар от разстояние, се опитвам да пазя майка ми.

С бащата на децата ми съм от около11год., като у него ме спечели това,че беше и е много спокоен, уравновесен, не крещи, не вика…антипод на атмосферата у дома. Като се замисля,обаче, от ден 1, непрестанно се редуват добри кратки периоди, с такива на двумесечно сърдене, виновната-все аз. Мълчание, игнориране, липса на желание за диалог, липса на интимност. В първите години винаги се извинявах и молех. С времето реших, че трябва да изпробвам различни стратегии, да го оставям да му мине и да работя върху себе си (нали външните проблеми само отразяват вътрешните такива и променяйки себе си, влияем на цялото). Ходех на терапия, посещавах какви ли не курсове, констелации, ая, ТЕС, изчетох не малко литература за взаимоотношенията, за разликите между мъжа и жената, медитирах, ходех на йога и какво ли не…Фокусирах се повече върху кариерата и това да сме добре като семейство (но реално само финансово), Пропастта между нас само се разширяваше. Много ми тежи липсата на допир, нежност, това като вляза през вратата да не се чувствам като“дух“, а да чуя добър ден, как си? За дефицитът от с*кс- болна тема. Винаги иницииран от мен и с каданс веднъж на2 месеца ако аз много се постарая. Опитвала съм се да поставям темата и да изговорим, търсила съм вината в себе си, опитвам се да изглеждам перфектно, но уви, без резултат. Казваше ми се, че ако съм се държала добре, цитирам, щяла съм да получавам. За мен е важно да споделя, че сме много добре финансово. Макар партньорът ми да е с двойно по-висок от мен доход, аз съм двигател по отношение на инвестициите ни и също се справям доста над средното ниво. Обидно ми е, обаче, бих казала болезнено, че той винаги иска да сме наполовина, по равно. Скандалите за пари зачестиха. Детето ни учи в частно у-ще, плащам половината такса, в заведение след вечеря, превежам пари, всеки месец превеждам за разходи за двете деца…само и само да е доволен, но после пак се оказва,че съм меркантилна…Не се чувствам жена. Получавам ежемесечно отчети по дати колко пари и за какво са дадени и как той е дал повече. Стигна се до страшни издребнявания от сорта като помоля да се смени радио станция в колата, да ми се казва,че в моята кола мога да си пускам каквото искам и т.н.

От 2 год обмислям решението за раздяла и все не смеех и не смеех, и постоянно плача и ме е страх и не си представям да разбия живота на децата си. Не съм си представяла, че ще съм „разведена“, сама жена. Вкъщи сме като съквартиранти, но мен този сценарий ме убива бавно и мъчително. Юни месец седнах и му казах,че не мога повече и ще се изнеса и той отвърна просто добре. Нямаше разговор на разлъка, равносметка или“нека измислим нещо“. Сякаш ме беше чакал аз да предприема крачката. Винаги, когато се опитам да разговарям с него, картинката е следната, аз стоя права срещу него, а той ляга на спалнята, видимо отегчен и натоварен от предстоящия почти монолог. Фокусът му е предимно в кариера, израстване и трупане на финансови богатства.

Дойде, обаче, началото на учебната година, имах квартира, подялба на имоти, но не и силата. Отново започнах да премислям дали постъпвам правилно, дали няма още какво да направя, дали вината не е в мен. Погледнато отстрани, всичко ни е наред. Пропуснах да спомена, че родителите ми, след като разбраха за раздялата, дадоха голям отпор,който прерастна в пълен цирк. Баща ми постоянно тайно звънеше или пишеше на мъжа ми, обаждаше се на родителите му и ми подмяташе строго реплики от типа „и какво сега, принцът на белия кон ли ще търсиш, разглезена работа“, „знаеш ли какво е сама с 2 деца?“, а майка ми категорично мантрува“всички са такива, трябва да си хитра, всички жени търпят“. И така,дойде РД на едното дете, после на другото,после Коледа, все неподходящи периоди да се поднесе такава информация на децата. Преди2 седмици отново се опитах да говоря с него, че тази ситуация не е полезна за никого и не издържам. Попита ме дали предлагам нещо…Изчерпах се да предлагам! И той не предложи… попита кога се изнасям и какво ще кажем на колегите…не на децата, а на колегите. Преди няколко дни казах(ме) на децата, говорех само аз и беше ужасно и аз отново се чудя дали постъпвам правилно…страх ме е да отида в напълно чужда квартира, да напусна мястото, в което съм родила и откърмила децата си, страх ме е,че ще се разпадна и няма да мога да ги гледам в този труден и за тях момент и да съм адекватна на работа, страх ме е,че никога няма да вкуся така жадуваната любов, и че дори да намеря нов партньор, той никога няма да е баща на децата ми. И все още се чудя- кога имаме ясен сигнал,че няма какво повече да се направи?

Много ми е трудно да напускам нездрави отношения и ситуации, та дори и дрехи.

Стана дълго…., благодаря на тези, които ще изчетат. Основните ми чуденки са– кога и как разбираме,че сме направили достатъчно и спираме да се видим?дали съм безнадежден случай, защо терапията и всички мои усилия през годините не дават ефект и има ли светлина в тунела. Темата с парите също ме занимава, чувствам се шизофренично- защо, когато съм на равно, пак съм етикирана като меркантилна. Отделно сякаш чувството ми себестойност се определя от другите, ако те ме отхвърлят, аз не струвам и се чувствам лоша, грозна, не струвам. Негодна за обичане. Зная,че явно ми липсва любов към себе си, стабилен център, себелюбов, поставяне на граници, но как се постига всичко това? Благодаря Ви.

Отговор:

От родителско семейство с много скандали и емоционалност, сте от доста години в другата крайност. Парадоксът е, че именно болката от липсата на дълбока интимност, която лекувате с разни методи, вече ви е лекувала през цялото време. Поне дотук. Лекувала е онази липса, онази несигурна необичаност във вас. До някаква степен сте я видяла и прегърнала, именно благодарение на студа във връзката ви. Болезнено и ценно. Поне дотук. Оттук насетне – наблюдават се много индикации за изчерпани взаимоотношения. Безразличието му. Липсата на топлина, интерес към вас, на сексуалност. Дребнавостта му по отношение на парите, цепенето на стотинката и деленето – антимъжко поведение е това. Един мъж не е ли великодушен, доблестен, сърцат и щедър, прилича само на мъж…

Усещането ми за вас е, че имате много потенциал, както и немалко „подводни камъни“, идващи от моделите в родителското ви семейство, на които сте реагирала. Нещо предстои да се роди във вас, да разцъфти, да избуите в прелестта и силата си. Евентуално бихте предприела стъпката си. Знаете коя. Тогава, чувствайки се свободна, можете от едната крайност да залитнете в другата. От студено дистантен, но относително сигурен мъж, да попадате на горещи, сексуални, но отново незрели, евентуално манипулативни мъже… Внимавайте с това. Вероятно е.

Питате „Защо методите, които ползвах дотук не работят за мен?“ – Защото сте гладна за топлина, любов, внимание, мъжки огън. Както казах, дотук партньорството ви, макар и през доста болка, ви е дало много. А и имате две чудесни деца, един прекрасен резултат от всичко това. Терапиите, на които сте ходила, са ви помогнали

по силите си да развиете известна стабилност и автономност. Колкото и да я развивате обаче, сте гладна и жадна за топлина, сексуалност, грижа, споделеност. Това са реални нужди, не сте монахиня. Задоволяват се в реалния живот.

За да се появи стойностен човек, е нужно да резонирате с такъв. Чувствам ви и знам, че във вас текат промени. Чувствам и страха ви. Прегръщането му и действието заедно с него, което го трансформира до смелост, е важна част от промяната, която се случва във вас. Вярвам в качественото ви бъдеще. Не в безоблачното и безпроблемното, а в силното ви такова. Защото сте минала през много, платила сте цената си за случването му. Сама знаете, че с терапията ще продължите.

Чувствам ви като мерцедес, камуфлажиран като вартбург – предстои ви да свалите камуфлажа!

………

Въпрос:

Здравейте! Надявам се някой от вас да може да ми отговори на какво се дължи следното:

– мисля си, че определени дрехи ми носят лош късмет, същото си мисля и за някой от парфюмите.

– когато се къпя трябва с определен шампоан да се изкъпя и косата да си измия определен брои пъти, иначе нещо лошо ще се случи.

– ако ноктите на ръцете ми са прекалено дълги пак е лош късмет.

– ако случайно се почувствам щастлива започвам да си мисля, че нещо лошо е на път да се случи.

Това тревожност ли е, травма ли е, посттравматичен стрес или нещо друго? Как мога да го променя? Опитвала съм да си внушавам обратното– ако обуя тези чорапи днес ще ми върви, обаче точно тогава ще се случи нещо и веднага си мисля, че не е трябвало да обувам тези чорапи.

Сега като го написах осъзнавам колко абсурдно звучи, но това са мисли които не мога да контролирам.

Отговор:

Натрапливости са. Ще сложа линк към статиите ми по темата.

Работи се с тях в психотерапия. Когнитивно-поведенчески, хипнотично, медитативно. Когато се овладеят,добра идея е работата и по причините, на които се явяват само връх на айсберг.

За да започнете психотерапия и промените живота си, са ви нужни информация, мотивация идваща от достатъчно изстрадване и доста проба-грешка опити за справяне по невалидни начини…

Липсват ли горните условия, чешем си езиците или по-скоро, докосваме върха на палците си по екраните на телефоните си напразно.

………

Въпрос:

Здравейте, имам едно може би странно питане, следя групата и до сега не съм видяла някой с подобен на моя проблем. А именно: защо много често в живота си срещам завистта на хората , особено в работата си? По принцип съм човек, който дори и в най- страшните и напрегнати моменти , запазвам самообладание, намирам решения или успявам да извлека ползата от ситуацията, това е както в личния , така и в професионалния живот. Винаги съм позитивно настроена , готова да помогна и да обърна внимание на всеки, но съм и прекалено обективна и категорична , когато става въпрос за справедливост , честност и истина. Самокритична съм , работя върху себе си , но тази завист ме задушава на моменти. Моля за мнения, благодаря!

Отговор:

Виждаме навън това, което е в нас. Незадължително съзнавано.

Когато в дълбочината ни има великодушно добродушие, това виждаме и наоколо си. Умът ни си е на мястото. Когато осъзнаем, че някой ни завижда или завижда на някого другиго, се отнасяме с него/ нея като с малко дете. Защото завистта идва точно от най-ранно детски, незрели механизми. Може да е характеропатна (най-мощният и дълбоко грозен вариант) или невротична (по-поносима и подлежаща на осъзнаване и промяна). При всички положения обаче е инфантилен механизъм. Отнасяме се към завистливеца като към ревящо бебе. Когато собственото ни такова е усмихнато и задоволено, никак не ни засяга страхливо-агресивният завистлив рев наоколо ни. Регистрираме го с ума си, но не ни жегва емоционално. Радваме се на завистниците като на хлапета и дори виждаме, че имат и много добри качества. Ама естествено, не се пънем. Просто с това резонираме, защото ние сме такива ларж широкодушници.

Успехи в пътя!

………

Въпрос:

Здравейте.Спрадам от тежко автоимунно заболяване (ревматоиден артрит) с което вече над 10г не мога да се справя.Влизам в ремисия за известно време и след товя отново излизам и се мъча месеци наред.И това е така,защото мозъка ми отказва да приеме,че с конвенционалната медицина само няма да станат нещата.Опитвах много алтернативни начини на лечение,ходя постоянно по семинари,курсове,констелации,консултации какво ли не и не и не.Вярно заинатила съм се,че ще открия причината и ще я изкореня,но все удрям на камък.До тук поотработих доста неща в държане,начин на живот и на мислене,но болестта си стои.Вече се уморих да търся и да се опитвам да се справя сама.Пиша този пост с цел да ми дадете идеи на какво може да се дължи тази болест от чисто психологическа точка .А ако намеря и хора със същата болест и справили се с нея ще е чудесно.Не ми давайте идеи за храна,почивка,положително мислене и пр.Това го знам и го правя,во ми липсва още едно парченце от пъзела(надявам се последното). Въпреки това съм сигурна,че ще се справя и един ден няма да има помен от болестта ,нито ще са останали пораженията по ставите. Извинявам се ако постът ми е много объркан и неразбираем. П.С може би ми липсват близки приятели и внимание,което намирам напоследък тук

Отговор:

За пси символика може да се спекулира много. Важно е коя от теориите и извън тях, кое за вас е вярно. Дали е страх от незахващане живота и незадържане властта, желание за свръхконтрол при недоверие, болезнено свързване със собствени части и оттам с другите…

Аз ще кажа какво виждам и чувствам във вас. Борите се. Липсва приемане състоянието. Има една надменност в това: „Ще открия и ще се отърва…“, една механичност, прикривана зад уж съзнателност. Едно горделиво борене и неприемане ситуацията с болестта, самата болест, оттам и нестигане до уроците и. Да не си помислите, че ви съдя или виня? Не не, просто чувствам и казвам, с любов и доверие в потенциала ви за повече.

А повече тук реално е по-малко. По-малко борба и повече смирение. Едно сприятеляване с болестта се иска. Доверяване в неслучайността и. Една отпусната готовност да продължи още милиарди години и ако ще да бъде милиарди пъти по-силна. Парадоксът е, че точно тогава се случва това смирено приемане, което променя всичко. Тогава започват да изникват реалните послания и уроци, а изпитите им започват да бъдат вземани.

Неслучайно буксувате. Част от пътя ви е това ненамиране. Обикновено когато след много години жестока битка пуснем контрола, приемем истински ставащото не от интелект и теория, а от душа, се оказва, че посланията и решенията са били под носа ни, но не сме ги виждали, понеже не сме минали по пътеката си, нямали сме гледната панорама за такова виждане…

Оказва се, че са простички уроци по смирение, свързване с любовта, надхвърляне жертвеническата визия, доверие в самообладанието на духа, вместо в свръхконтрола на егото, който се учим да отпускаме с доверие в по-голямото до едно добродушие. Като пиша това, правя имплицитни връзки със състоянието ви и специфицирам казваното спрямо него..

Често се оказва, че да, храната движението и т.н. са част от справянето, но не най-важна. И вие знаете това…

На пътя си сте и несправянето е част от справянето така както неумението за свирене се превръща в умение, когато продължим с подходяща нагласа.

Най-важното, което виждам, е отиване отвъд борбата и смирено сприятеляване с готовност за безкрайно продължаване. Тогава идват осъзнаванията. Но, това не е техника, не е механично преструване, за да се махне… Нужно е да е истинско това приемане!

С добър терапевт бихте не само потърсили и открили насоки за причините, но и се учили на дълбока промяна в отношението. Към състоянието приемане и учене на любов към себе си, преминаваща през любовта и посланията на артрита. А социално, каквото е нужно: граници, изява, твърдост или мекота, според зависи…

Не ви желая успех, а смирена благодарност!

………

Въпрос:

Здравейте. Ще започна с това, че съм на 25г., минавам за хубаво момиче, имам добро образование и хубава работа, любим мъж, с когото живея, без финансови затруднения съм. Проблемът е, че нямам никакво самочувствие, интровертна съм от дете, по снимки, в компании, на маса, съм винаги бутната някъде в ъгъла. Не ходя по дискотеки, сватби, на никакви колективни сбирки, ужасяват ме празници с роднини, не обичам да съм гледана, коментирана, разпитвана, да съм център на внимание. Затова и може би си избрах професия, която мога да упражнявам от вкъщи. И така, цял ден на лаптопа, без колеги и екип около мен.

Приятелят ми ме разбира и подкрепя, но виждам, че понякога и той се дразни от моята интровертност. Разбирам го, не му харесва фактът, че на много събирания ходи без мен, това прави впечатление и на близките му, но…не мога да се пречупя. Иначе имам доста разностранни интереси – чета много, обичам да гледам филми, да правя дълги преходи, да спортувам, да се разхождам. Все занимания, които не изискват чуждо присъствие. Когато почивам вкъщи, изработвам ръчно предмети за декорация, с некомерсиална цел, за себе си, за приятели, това ме разтоварва и ми доставя удоволствие. Околните някак си не могат да разберат, че обичам да съм в моя свят и често ме подлагат на критики. Вчера чашата преля, след като след кратък спор по телефона, майка ми избухна с думите “ как можах да родя такова смотано дете!“ Чувствам се объркана и виновна. Опитвам се да се променя, но как, като не ми идва отвътре…Благодаря, че ме изчетохте

Отговор:

Отдавна не сте дете, а млада жена. Мама обичаме и уважавяме, но ние си ходим по нашите си пътеки, по нашия си начин.

Как да се промените? Първо, като се приемете. Като се обикнете с цялата си богата интроверсия. Също съм интроверт и ви разбирам прекрасно. Когато се приемаме и се харесваме каквито сме, отпада противоречието на „Трябва да…., но не съм…!“. В мир сте. Парадоксът е, че когато се приемаме и сме в мир със себе си, се отваря възможност и за оптимизиране. Не до екстраверсия, а до умерена амбиверсия. Доколкото искаме, разбира се.

Ако примерно решите да ходите в офиса два пъти седмично, самото присъствие сред колегите вече би ви давало много стимули, които да ви „вадят навън“. Ако решите,.можете да направите още много, като се предизвиквате чрез посрещане на страха си от обратната връзка на другите в комуникативни ситуации. Напрежение си е, изисква мотивация и постъпателност, осъзнаване събудените вярвания, негативен вътрешен диалог и преработката им. Докъдето искаме, дотам стигаме в този вътрешен процес, провокиран от градиращи по трудност ситуации на общуване.

Едно е важно да знаете: ценна сте! Бъбривците са и най-плитки, а зад мълчанието вас истинската могат да ви виждат само стойностните, тези с които си струва усилието да се общува. Стойностна и богата сте на интереси, на вътрешен живот.

Ако решите да походите до някаква степен по горенамекнатата пътека, ще се появят и приятели. Няколко, но истински. Такива, с които с половин дума се разбирате и резонирате в интересите си.

Пращам ви една силна амбивертна прегръдка!

………

Въпрос:

Съжалявам за анонимността си, но все пак се надявам да получа съвет от някой с повече опит… Как поставяте граници на децата си по отношение на личния ви живот? С баща им сме разделени от много години, те бяха много малки, но мисля че изпуснах момента да им обясня, че те не могат да решават дали аз имам право да срещна друг човек. Те са крайно негативно настроени към подобна идея и всеки път когато се опитам да говоря с тях на тази тема, че с баща им сме още млади и все някой ден някой от нас може да срещне някой, с когото да иска да живее и да има още едно дете, те се разстройват и се ядосват. На 9 и 11 години са, съвсем ясно разбират, че вече няма да се съберем с баща им, но този контрол, който налагат започва да ме притеснява как биха реагирали на нов мъж в моя живот. Разбира се поставям техния комфорт и спокойство на първо място, но се притеснявам, че с годините няма да става по-лесно и ако отлагам твърде дълго в пубертета ще им е още по-трудно и наистина не знам как да запазя агнето цяло и вълка да е сит. На 37 години редно ли е да остана сама, за да не им нарушавам познатото ежедневие? Родителите ми също не помагат, тъй като са на тяхното мнение – като си избрал веднъж партньор нямаш право на втори избор.

Ще ми се да чуя положителни и отрицателни истории – как се случиха нещата във вашите семейства? Успяхте ли да запазите уважението и любовта на децата си след започването на нова връзка или разочарованието им е неизбежно?

Отговор:

„…разбира се, поставям децата на първо място… и вълкът сит, и агнето цяло…“

Всъщност зад формално точно казаната поговорка, казвате: „И агнето сито, и вълкът цял“.

Как граници ли? Като излезете от позицията на агне, станете вие дивата вълчица, която отглежда чудесни вълчета, но правилата определя тя. Защото поставя не тях, а себе си на първо място. Защото за да са те добре и здрави като личности, е нужно мама да е добре – щастлива, весела, доволна. Защото появявайки се точен мъж, на когото и вие, и бившият делегирате правото здраво да ги възпитава и уважават,нещата идват на мястото си. Получават добър мъжки модел. Не че не може и така да го получат от таткото, когото със сигурност искрено уважавате не само на думи, което им позволява да си привнесат образа му. Може. Но, не сте монахиня, имате потребност от свързване и партньорство.

Поставете себе си на първо място. Иначе децата ви автоматично влизат в позицията на ваши партньори и родители, определящи правилата. А това създава проблеми на всички. На вас дава самота, а на тях подсигурява невротични фиксации.

Поставете себе си на първо място!

………

Въпрос:

Здравейте,прекрасни хора !

Моля ви,кажете ми какво да правя с емпатията си.

Изкази от сорта на “помислете чия родителска страна сте заели” – вече няма нужда,знам коя.

Знам и че това ме прави човека,който съм.

Но…

Просто не спирам да влизам в ролята на спасител… И го осъзнавам това и не знам как да го регулирам.

Ясно защо го правя-израстнала съм в семейство на нарцистични родители.

Нищо ново.

С обичайните побоища и скандали.

Но.

С много вътрешна работа и работа със специалисти – успях и знам,че ги обожавам тези хора,простих и поисках много пъти и аз прошка,

и благодаря на Бог всеки ден,че именно те са мои майка и баща.

Аз се гордея с тях,въпреки всичко!

Но не успявам с тая своя емпатия.

Усещам как ми вреди на моменти.

Усещам как заради нея,чуството си за справедливост – пренебрегвам границите си,да съжаля някой,да помогна,да съм от полза,дори и да не го иска той в прав текст – просто скачам някак си в огъня.

Сякаш заради емпатичността,справедливостта ,заради желанието си да спася,страдам… Не винаги,но повечето пъти… и то доста сурово.

Изживявам дълбоко моментите,когато не съм направила нещо,а съм можела.

И хората около мен – разбира се-много често го използват това.

Дали близки,приятели,роднини,партньори… каквото се сетите.

А всъщност една от психоложките,с които работих ми каза – “Ще ти докажа,че да си състрадателен и емпатичен всъщност е качество и е нещо много хубаво !”

Така и не се случи.

Казвали са ми – “правиш го,за да не си отхвърлена”- за това го правиш,за да те приемат.

Ами и това може да е.

Но това всъщност лошо ли е ?

И защо трябва да го оправдавам някак си постоянно ?

Как да се справя с ограничаването му или поне да го имплементирам така,че да е ценено,а не даденост ?

И тук не говоря само за интимни взаимоотношения,но И за тях.

Как човек се справя с това ?

Как се доверява на хората ОТНОВО … ? също искам да питам .. ?

Коментари от сорта на “Като правите нещо – не очаквайте нищо отсреща” дори няма смисъл да се пишат,смятам – стана ясно,че имам проблем с друго.

Отговор:

Какво да правите с натрапваното изсипване на наранената си травмираност върху милите непоискали „доброто“ ви ли?

Какво да правите с пренасянето на вътрешната си жертва върху възприемания от вас за такава при болнав резонанс като маршируване по падащ от такава маршировка мост ли?

Едната страна на моста е самосъжалението, изнасящо отговорността инфантилно в „някой ми е виновен и всъщност така ми е удобно“ – самосъжаление, спиращо реалния достъп и преработка на собствените наранености.

А другата страна на моста е съжалението, раждащо се при жегването на непреработената и изтласкана от самосъжалението травмираност.

Съжаление, обърсващо и омазващо собствените страхове в милия нарочен обект на спасяване. Съжаление, рационализирано като емпатия.

Прилича на емпатия. Има потенциал да бъде реална такава, когато се изчистят травмите. Докато се повръщат обаче върху нещастната жертва на такова „спасяване“ насилнически, повече е освобождаване страхови „черва“ върху някого, отколкото емпатия.

Чакай да повърна върху ти страховете си (съжаление), да го нарека емпатия и докато се приемам за герой, да очаквам да оцениш омазаността с травмите ми и да си ми длъжен.

Емпатия ли е това? Както казах, има потенциал да бъде след преработка. А дотогава е болнава, наранена емпатия с примеси. Любов, но не реалната, а човешката съзависимост, пълна с проекции на болка, страх, вина и очаквания.

Липсващи към самия себе си граници спрямо „спасяването“ е, за да може при поставянето им да се оберат болнавите проекции, за да се види и лекува проектирания травматичен/ болезнен материал в самия себе си. Липсващи собствени граници. Липса, насилнически (всъщност) пренасяна в нарушаващо нечии граници спасяване, отнемащо отговорността и зрелостта му, което още повече го забива в позиция на жертва.

Как се лекува такава болнава „емпатия“? С реална такава. Първо към себе си, към собствените болки. Тогава с поставяне граници на „спасяването“ (всъщност насилието) при себелекуване.

Когато трансформираме травмираността си до изстрадан смисъл, можем да обичаме истински. Помагаме на самопомагането, без да изземваме отговорността на човека, така регресирайки го в безпомощна инфантилност.

Помагаме ако е искано. На самопомагането. Освен при чисто физически казуси или на животинки. Но и там е важно как. Дали от същинска любяща емпатия, или от дефекиране емоционалната си диария, рационализирана като емпатия.

Горните разсъждения не са персонално насочени, а са принципни. С експлицитната си образност, целят осъзнаване.

Сигурен съм, че ще успеете да преработите и промените нещата. Защото сте над средно интелигентен човек и имате потенциала да разберете и да извървите пътя си. Нямам нужда да вярвам в потенциала ви, защото го виждам!

Успехи в любящия смисъл!

„Как да си връщам обратно доверието в хората?“

Първоначалното предоверяване е свързано с детската ни идеализация, в която бягаме от травмите си. Едно свръхдоверяване, което едновременно ни прави много топли и разкрити, но и ни оставя без граници и автоматично нарушаващи на другите границите.

Идеализиращото предоверяване, докато ни държи далеч от болките ни и първоначално вижда ти обекта като твърде добър (метафората за „добрата гърда“ в анализата), ни поставя в частично възприятие както на себе си, така и на другия. В себе си не виждаме наранените си „лоши“ части, а другия отначало виждаме като изцяло добър, вярваме му като бебета, чакащи да получават от добрата мама само добро.

В идеализираното ни доверяване обаче имплицитно са вложени огромни очаквания за съобразяване нас. За покриване вярванията за само добър обект.

Хората обаче странно защо, си живеят живота и никак не се съобразяват с бебешката ни сцепеност, въздигнала ги до покриващи очакванията ни прекрасници. Съответно очакванията не се покриват, което закономерно ни запокитва в другия край на психичната ни ос, в разочарованието. Тогава точно като малки бебета почваме да ревем в ада на обезценяването си. На себе си, но и на милия непокрил очакванията ни да е изцяло добра мама.

Самият живот ни лекува. Като се повтори, потрети и похилядорети разочарованието, започваме да сме по-предпазливи и със свръхдоверяващото идеализиране. Да поставяме граници. На себе си на другия, а оттам и не нахлуваме вече брутално отвъд неговите граници било с идеализацията, било със „спасяването“ си.

Ако не разбираме механизма, този процес отнема десетилетия, а при мнозина не се и реализира. Ако разбираме, много по-малко.

Докато опарени от живота обираме идеализираното си свръхдоверяване, щем не щем започваме да сме по-присъствени в наранените си парчета. Разцепването ни се превръща в обичайното средно статистическо изтласкване, което също все повече преодоляваме до осъзнато виждане травмираните си части. Тогава вместо да ги проективно идентифицираме в „лошия друг“, непокрил идеализацията ни, оставаме с лечебно, трансформативно удържане в тях. Все повече осъзнаваме, че от нас си идва разочарованието, че ние си правим всичко и от нас си зависи промяната.

Колкото повече така се учим да си поставяме и да поставяме гъвкави граници, толкова повече виждаме и прегръщаме травмите си. Съответно, вместо автоматично да ги трансферираме навън, ги преобразуваме до стабилна база. Тогава „не си хвърляме бисерите на прасетата…“, доверяваме се само на който го заслужава. Съответно по-малко и рядко се разочаровяме. В същото време имаме достъп до болките си, прегърнали сме ги, имаме гъвкави граници. Когато все пак са нарушавани от нечия насилническа проективна идентификация (вижте за това), съзнаваме случващото се и в самия процес през любящото прегръщане на травмите си, възстановяваме границите си и реагираме без приемане на негативните трансфери на човека.

Та, как да се доверим? Като се доверим на себе си. А част от нас са болковите ни „парчета“, които чакат погалването ни.

Въпрос:

Здравейте . Бих искала да споделя ситуацията си, защото се чувствам много объркана, в безпътица. Ще се опитам да съм максимално стегната в разказа, но ще започна от динамиката в рожденото си семейство. Към момента съм на 38г, с две деца на 6 и9 г. Родителите ми са все още заедно и погледнато отстрани, са чудесна двойка. Предполагам в очите на околните са еталон за семейство, държат се за ръка и се обръщат един към друг с“котенце“ и“пиленце“. От малки, аз и сестра ми, обаче, биваме въвлечени непрекъснато в техните скандали и разпри. Имало е и физическо посегателство. Баща ми е много ревнив и непредсказуем, както е весел, изведнъж сякаш нещо се вселява в него, погледът му се променя и от нищото се започват скандали, критики, наказания. Всички и до ден днешен сме все подвластни и в подчинение на неговото настроение, за което, разбира се сме виновни ние. Имало е много наказания, обиди, военен режим. Случвало ми се е като малка да бъда събудена с думите“бъди арбитър“ и да трябва да взимам отношение в техните скандали. До днес ме е страх от него и макар от разстояние, се опитвам да пазя майка ми.

С бащата на децата ми съм от около11год., като у него ме спечели това,че беше и е много спокоен, уравновесен, не крещи, не вика…антипод на атмосферата у дома. Като се замисля,обаче, от ден 1, непрестанно се редуват добри кратки периоди, с такива на двумесечно сърдене, виновната-все аз. Мълчание, игнориране, липса на желание за диалог, липса на интимност. В първите години винаги се извинявах и молех. С времето реших, че трябва да изпробвам различни стратегии, да го оставям да му мине и да работя върху себе си (нали външните проблеми само отразяват вътрешните такива и променяйки себе си, влияем на цялото). Ходех на терапия, посещавах какви ли не курсове, констелации, ая, ТЕС, изчетох не малко литература за взаимоотношенията, за разликите между мъжа и жената, медитирах, ходех на йога и какво ли не…Фокусирах се повече върху кариерата и това да сме добре като семейство (но реално само финансово), Пропастта между нас само се разширяваше. Много ми тежи липсата на допир, нежност, това като вляза през вратата да не се чувствам като“дух“, а да чуя добър ден, как си? За дефицитът от с*кс- болна тема. Винаги иницииран от мен и с каданс веднъж на2 месеца ако аз много се постарая. Опитвала съм се да поставям темата и да изговорим, търсила съм вината в себе си, опитвам се да изглеждам перфектно, но уви, без резултат. Казваше ми се, че ако съм се държала добре, цитирам, щяла съм да получавам. За мен е важно да споделя, че сме много добре финансово. Макар партньорът ми да е с двойно по-висок от мен доход, аз съм двигател по отношение на инвестициите ни и също се справям доста над средното ниво. Обидно ми е, обаче, бих казала болезнено, че той винаги иска да сме наполовина, по равно. Скандалите за пари зачестиха. Детето ни учи в частно у-ще, плащам половината такса, в заведение след вечеря, превежам пари, всеки месец превеждам за разходи за двете деца…само и само да е доволен, но после пак се оказва,че съм меркантилна…Не се чувствам жена. Получавам ежемесечно отчети по дати колко пари и за какво са дадени и как той е дал повече. Стигна се до страшни издребнявания от сорта като помоля да се смени радио станция в колата, да ми се казва,че в моята кола мога да си пускам каквото искам и т.н.

От 2 год обмислям решението за раздяла и все не смеех и не смеех, и постоянно плача и ме е страх и не си представям да разбия живота на децата си. Не съм си представяла, че ще съм „разведена“, сама жена. Вкъщи сме като съквартиранти, но мен този сценарий ме убива бавно и мъчително. Юни месец седнах и му казах,че не мога повече и ще се изнеса и той отвърна просто добре. Нямаше разговор на разлъка, равносметка или“нека измислим нещо“. Сякаш ме беше чакал аз да предприема крачката. Винаги, когато се опитам да разговарям с него, картинката е следната, аз стоя права срещу него, а той ляга на спалнята, видимо отегчен и натоварен от предстоящия почти монолог. Фокусът му е предимно в кариера, израстване и трупане на финансови богатства.

Дойде, обаче, началото на учебната година, имах квартира, подялба на имоти, но не и силата. Отново започнах да премислям дали постъпвам правилно, дали няма още какво да направя, дали вината не е в мен. Погледнато отстрани, всичко ни е наред. Пропуснах да спомена, че родителите ми, след като разбраха за раздялата, дадоха голям отпор,който прерастна в пълен цирк. Баща ми постоянно тайно звънеше или пишеше на мъжа ми, обаждаше се на родителите му и ми подмяташе строго реплики от типа „и какво сега, принцът на белия кон ли ще търсиш, разглезена работа“, „знаеш ли какво е сама с 2 деца?“, а майка ми категорично мантрува“всички са такива, трябва да си хитра, всички жени търпят“. И така,дойде РД на едното дете, после на другото,после Коледа, все неподходящи периоди да се поднесе такава информация на децата. Преди2 седмици отново се опитах да говоря с него, че тази ситуация не е полезна за никого и не издържам. Попита ме дали предлагам нещо…Изчерпах се да предлагам! И той не предложи… попита кога се изнасям и какво ще кажем на колегите…не на децата, а на колегите. Преди няколко дни казах(ме) на децата, говорех само аз и беше ужасно и аз отново се чудя дали постъпвам правилно…страх ме е да отида в напълно чужда квартира, да напусна мястото, в което съм родила и откърмила децата си, страх ме е,че ще се разпадна и няма да мога да ги гледам в този труден и за тях момент и да съм адекватна на работа, страх ме е,че никога няма да вкуся така жадуваната любов, и че дори да намеря нов партньор, той никога няма да е баща на децата ми. И все още се чудя- кога имаме ясен сигнал,че няма какво повече да се направи?

Много ми е трудно да напускам нездрави отношения и ситуации, та дори и дрехи.

Стана дълго…., благодаря на тези, които ще изчетат. Основните ми чуденки са– кога и как разбираме,че сме направили достатъчно и спираме да се видим?дали съм безнадежден случай, защо терапията и всички мои усилия през годините не дават ефект и има ли светлина в тунела. Темата с парите също ме занимава, чувствам се шизофренично- защо, когато съм на равно, пак съм етикирана като меркантилна. Отделно сякаш чувството ми себестойност се определя от другите, ако те ме отхвърлят, аз не струвам и се чувствам лоша, грозна, не струвам. Негодна за обичане. Зная,че явно ми липсва любов към себе си, стабилен център, себелюбов, поставяне на граници, но как се постига всичко това? Благодаря Ви.

Отговор:

От родителско семейство с много скандали и емоционалност, сте от доста години в другата крайност. Парадоксът е, че именно болката от липсата на дълбока интимност, която лекувате с разни методи, вече ви е лекувала през цялото време. Поне дотук. Лекувала е онази липса, онази несигурна необичаност във вас. До някаква степен сте я видяла и прегърнала, именно благодарение на студа във връзката ви. Болезнено и ценно. Поне дотук. Оттук насетне – наблюдават се много индикации за изчерпани взаимоотношения. Безразличието му. Липсата на топлина, интерес към вас, на сексуалност. Дребнавостта му по отношение на парите, цепенето на стотинката и деленето – антимъжко поведение е това. Един мъж не е ли великодушен, доблестен, сърцат и щедър, прилича само на мъж…

Усещането ми за вас е, че имате много потенциал, както и немалко „подводни камъни“, идващи от моделите в родителското ви семейство, на които сте реагирала. Нещо предстои да се роди във вас, да разцъфти, да избуите в прелестта и силата си. Евентуално бихте предприела стъпката си. Знаете коя. Тогава, чувствайки се свободна, можете от едната крайност да залитнете в другата. От студено дистантен, но относително сигурен мъж, да попадате на горещи, сексуални, но отново незрели, евентуално манипулативни мъже… Внимавайте с това. Вероятно е.

Питате „Защо методите, които ползвах дотук не работят за мен?“ – Защото сте гладна за топлина, любов, внимание, мъжки огън. Както казах, дотук партньорството ви, макар и през доста болка, ви е дало много. А и имате две чудесни деца, един прекрасен резултат от всичко това. Терапиите, на които сте ходила, са ви помогнали

по силите си да развиете известна стабилност и автономност. Колкото и да я развивате обаче, сте гладна и жадна за топлина, сексуалност, грижа, споделеност. Това са реални нужди, не сте монахиня. Задоволяват се в реалния живот.

За да се появи стойностен човек, е нужно да резонирате с такъв. Чувствам ви и знам, че във вас текат промени. Чувствам и страха ви. Прегръщането му и действието заедно с него, което го трансформира до смелост, е важна част от промяната, която се случва във вас. Вярвам в качественото ви бъдеще. Не в безоблачното и безпроблемното, а в силното ви такова. Защото сте минала през много, платила сте цената си за случването му. Сама знаете, че с терапията ще продължите.

Чувствам ви като мерцедес, камуфлажиран като вартбург – предстои ви да свалите камуфлажа!

………

О.Б.

„Много съм емпатийна, боли ме от всяка болка, съжалявам и спасявам всички, дори без да ми е искано…“

Какво да правите с натрапваното изсипване на наранената си травмираност върху милите непоискали „доброто“ ви ли?

Какво да правите с пренасянето на вътрешната си жертва върху възприемания от вас за такава при болнав резонанс като маршируване по падащ от такава маршировка мост ли?

Едната страна на моста е самосъжалението, изнасящо отговорността инфантилно в „някой ми е виновен и всъщност така ми е удобно“ – самосъжаление, спиращо реалния достъп и преработка на собствените наранености.

А другата страна на моста е съжалението, раждащо се при жегването на непреработената и изтласкана от самосъжалението травмираност.

Съжаление, обърсващо и омазващо собствените страхове в милия нарочен обект на спасяване. Съжаление, рационализирано като емпатия.

Прилича на емпатия. Има потенциал да бъде реална такава, когато се изчистят травмите. Докато се повръщат обаче върху нещастната жертва на такова „спасяване“ насилнически, повече е освобождаване страхови „черва“ върху някого, отколкото емпатия.

Чакай да повърна върху ти страховете си (съжаление), да го нарека емпатия и докато се приемам за герой, да очаквам да оцениш омазаността с травмите ми и да си ми длъжен.

Емпатия ли е това? Както казах, има потенциал да бъде след преработка. А дотогава е болнава, наранена емпатия с примеси. Любов, но не реалната, а човешката съзависимост, пълна с проекции на болка, страх, вина и очаквания.

Липсващи към самия себе си граници спрямо „спасяването“ е, за да може при поставянето им да се оберат болнавите проекции, за да се види и лекува проектирания травматичен/ болезнен материал в самия себе си. Липсващи собствени граници. Липса, насилнически (всъщност) пренасяна в нарушаващо нечии граници спасяване, отнемащо отговорността и зрелостта му, което още повече го забива в позиция на жертва.

Как се лекува такава болнава „емпатия“? С реална такава. Първо към себе си, към собствените болки. Тогава с поставяне граници на „спасяването“ (всъщност насилието) при себелекуване.

Когато трансформираме травмираността си до изстрадан смисъл, можем да обичаме истински. Помагаме на самопомагането, без да изземваме отговорността на човека, така регресирайки го в безпомощна инфантилност.

Помагаме ако е искано. На самопомагането. Освен при чисто физически казуси или на животинки. Но и там е важно как. Дали от същинска любяща емпатия, или от дефекиране емоционалната си диария, рационализирана като емпатия.

Горните разсъждения не са персонално насочени, а са принципни. С експлицитната си образност, целят осъзнаване.

Сигурен съм, че ще успеете да преработите и промените нещата. Защото сте над средно интелигентен човек и имате потенциала да разберете и да извървите пътя си. Нямам нужда да вярвам в потенциала ви, защото го виждам!

Успехи в любящия смисъл!

О.Б.

………

„Как да си връщам обратно доверието в хората?“

Първоначалното предоверяване е свързано с детската ни идеализация, в която бягаме от травмите си. Едно свръхдоверяване, което едновременно ни прави много топли и разкрити, но и ни оставя без граници и автоматично нарушаващи на другите границите.

Идеализиращото предоверяване, докато ни държи далеч от болките ни и първоначално вижда ти обекта като твърде добър (метафората за „добрата гърда“ в анализата), ни поставя в частично възприятие както на себе си, така и на другия. В себе си не виждаме наранените си „лоши“ части, а другия отначало виждаме като изцяло добър, вярваме му като бебета, чакащи да получават от добрата мама само добро.

В идеализираното ни доверяване обаче имплицитно са вложени огромни очаквания за съобразяване нас. За покриване вярванията за само добър обект.

Хората обаче странно защо, си живеят живота и никак не се съобразяват с бебешката ни сцепеност, въздигнала ги до покриващи очакванията ни прекрасници. Съответно очакванията не се покриват, което закономерно ни запокитва в другия край на психичната ни ос, в разочарованието. Тогава точно като малки бебета почваме да ревем в ада на обезценяването си. На себе си, но и на милия непокрил очакванията ни да е изцяло добра мама.

Самият живот ни лекува. Като се повтори, потрети и похилядорети разочарованието, започваме да сме по-предпазливи и със свръхдоверяващото идеализиране. Да поставяме граници. На себе си на другия, а оттам и не нахлуваме вече брутално отвъд неговите граници било с идеализацията, било със „спасяването“ си.

Ако не разбираме механизма, този процес отнема десетилетия, а при мнозина не се и реализира. Ако разбираме, много по-малко.

Докато опарени от живота обираме идеализираното си свръхдоверяване, щем не щем започваме да сме по-присъствени в наранените си парчета. Разцепването ни се превръща в обичайното средно статистическо изтласкване, което също все повече преодоляваме до осъзнато виждане травмираните си части. Тогава вместо да ги проективно идентифицираме в „лошия друг“, непокрил идеализацията ни, оставаме с лечебно, трансформативно удържане в тях. Все повече осъзнаваме, че от нас си идва разочарованието, че ние си правим всичко и от нас си зависи промяната.

Колкото повече така се учим да си поставяме и да поставяме гъвкави граници, толкова повече виждаме и прегръщаме травмите си. Съответно, вместо автоматично да ги трансферираме навън, ги преобразуваме до стабилна база. Тогава „не си хвърляме бисерите на прасетата…“, доверяваме се само на който го заслужава. Съответно по-малко и рядко се разочаровяме. В същото време имаме достъп до болките си, прегърнали сме ги, имаме гъвкави граници. Когато все пак са нарушавани от нечия насилническа проективна идентификация (вижте за това), съзнаваме случващото се и в самия процес през любящото прегръщане на травмите си, възстановяваме границите си и реагираме без приемане на негативните трансфери на човека.

Та, как да се доверим? Като се доверим на себе си. А част от нас са болковите ни „парчета“, които чакат погалването ни.

О.Б.

……..

Въпрос:

Здравейте, от половин година се виждам с човек, за който смело мога да твърдя че ме допълва и си пасваме перфектно. Всичко е чудесно с изключение на едно нещо. Всеки от нас си разказа миналото и отношенията с предходни половинки. Не съм се виждала с много мъже, но двама от тях той ги познава,тъй като и двамата не са много „стока“(дсжв грам не са). Няма история с тях, беше просто секс, но той го приема че аз за тях съм била бройка, което не отричам. Реално съжалявам за тази ми постъпка, но не мога да върна времето назад.

Моето разсъждение е, че това да има някой за секс е най-нисшото. Дори и животните го правят. Той трябва да е доволен, че ми е спечелил сърцето, а не че някои други са ме вкарали в леглото си. Тежи ми начина по-който той гледа на ситуацията, защото усещам че го мисли често тъй като повдига темата, за да каже ‘много ме е яд, че си се занимавала с тях’ и подобни.

Как да подходя и защо според вас толкова го мъчи тази тема, щом е от преди него? Искам да стм максимално тактична с него, но и исксм да намеря начин да се потърси от тези мисли.

Отговор:

Първо, споделянето в детайл за бившите, по много причини е grave mistake. Силен препъни камък е за бъдещето на връзката. Защото ако някой от двамата има склонност към ревност, когато отмине първоначалното влюбващо допълване, тоест когато проекциите на очаквания и липси се оттеглят и започне реалното взаимодействие, се случват „весели“ неща. Например, че допълването, което в началото е сексуално и влюбено, се оказва всъщност стръвта върху кукичката на двете травмираности, привлякли се като крастави магарета през девет дерета в десетото партньорско, в което да натискат взаимно бутоните си. В ревностната динамика има едно рационализиращо заявяване: „Нека сме честни, нека сме максимално искрени и да не крием нищо един от друг!“. Това е гласът на ревността, погазваща граници, отнемаща личното пространство, проектираща страхогнева си върху партньора през такава уж „искрена“ рационализация. Дори да не присъства ясно изявена ревност, в моментите на емоционален регрес, трудности взаимоотношенчески, битови, финансови, оттам и партньорски, някога споделеното се вади на бял свят в една откровено безумна, насилническа „аргументация“, целяща раняване, обида и смачкване. Та, огромна грешка е такова детайлно споделяне. Защо? Не е ли лъжа такова непълно разкриване миналото? Нали искаме да сме истинни?! Да. Обаче Животът действа така. А ние от Него се учим. Как действа? Раждаме се, малко помним съзнателно какво сме правили в другите си жития-бития (несъзнавано всичко си знаем…). Неслучайно. За да можем да рестартираме, да ползваме натрупаностите си начисто, със свежа оперативна система, през нови, евентуално по-качествени от преди вярвания, смисъл и посока на живеене. Оказва се, че не е толкова важно какво сме правили преди, а КАК и в каква посока го улитилизраме сега. По същия начин и в партньорството… Твърде експлицитното и прекалено споделяне за бившите първо е несъзнавано искано и правено не от зрелост, а от травмирания ѝ антипод. Второ, „прекрасно“ се ползва от същата събрала двойката травмираност за взаимно нараняване, вместо за израстване. В писането ви личи и едно непознаване ключовите междуполови разлики. Казвате, че бихте се радвала да му е важно, че е спечелил сърцето ви и защо го интересуват толкова сексуалните ви приключения… Ами защото е мъж. Ако за жената е най-важно партньорът да е с нея емоционално-сърдечно, за дълбоките еволюционни настройки в мъжа е важно партньорката да му е вярна сексуално. Не че е твърдо правило, вариации всякакви, но е еволюционна тенденция, кодирана милионолетно дълбоко в геномния ни код. Както за масата жени не е толкова страшно ако мъжът си позволи някоя забежка, стига да не е влюбен, така и за мъжа не е толкова страшно жената да се фантазира, да изпитва пресантиман по отношение на някого, стига да не спи с него. Не че за жената е особено приятно да научи, че мъжът си е позволил сексуална забежка – но, повечето жени биха простили и продължили напред с партньора, стига да не се е отдал емоционално на другата жена. Не че на мъжа му е особено привлекателно да знае, че жена му се прехласва пред някого другиго, но общо взето, може „да смели“ това успешно в психичния си „стомах“, стига тя да не спи с въпросния. Пак казвам, просто тенденция е, но е съществуваща и превалираща достатъчно, за да я спомена. Та, мъжката ревност „се хваща“ повече за сексуалното, а женската за емоционалното.

………

Въпрос:

Здравейте,

Как да разбера дали получавам паник атака? Когато се отключи състоянието, което не мога да преценя дали е паник атака или силна тревожност, изведнъж в главата ми влиза натрапчива мисъл за това как определено събитие би могло да има негативни последици. Поводът почти винаги е здравето на децата ми. Започвам да премислям как се е стигнало дотук, не съм ли могла да го предотвратя, как събитията биха могли да се подредят по съвсем друг (благоприятен) начин. Изключвам за всеки разумен ход на събитията и се съсредоточавам върху своята собствена перспектива. Физическите симптоми са сравнително минорни- леко учестени пулс и дишане, прилив на сълзи също. И постепенно потъване в усещане за пълна безпомощност. Тревожните епизоди са почти ежедневни; тези с по- силен интензитет са поне 2-3 пъти в месеца.

Разбирам нуждата от работа със специалист. Просто за момента търся начин да изясня (донякъде) за себе си пред какво може би съм изправена.

Благодаря предварително!

Отговор:

Не е п.а . Имате общо завишен тревожен фон, който продуцира натрапливо хипохондрични мисли.

Работи се комплексно в психотерапия, лична и групова, евентуално в съчетание с констелации.

Адресира се пряко хипохондрията, което вече води към травмираните вярвания за безпомощна нараненост. Както и се работи върху генерализирано тревожния „корен“, като се разплита, изяснява и реструктурира цялата ви житейска ситуация, възприятия, характер, семейни и родови модели.

Успехи в психотерапията!

………

Въпрос:

Здравейте,

Пиша това със сериозни притеснения и срам, особено с познати в тази група. Знам също, че ситуацията е моментна, но реших да се отдам на слабостта и да се опитам да споделя този емоционален товар, било и с непознати (правил съм го още веднъж на друго място, не даде резултат). В средата на 30те си съм, преди няколко месеца излязох от дълга 7 годишна връзка. На практика имахме брак, който не се разви до повече от съжителство, разбира се минавайки през всички етапи на една раздяла (много ценен опит, но това не ми дава голям смисъл). Преди тази връзка имах период в който дълго време бях без партньор, съответно със самотата се познаваме отдавна и сме имали дълги моменти. Самоизградил съм живота си, доколкото може, в този свързан свят. Сега живея сам с 1 коте. Имам интересна работа, от години поради естеството ѝ ми се налага да общувам с доста хора от различни националности и култури, дори мога да кажа в мнозинството са интелигентни и подбрани. Работих дълго и усърдно да постигна това и съм удовлетворен по тази линия. Извън работата си съм по-скоро асоциален. Просто не изпитвам потребност, макар че мога да съм напълно адекватен в почти всякаква социална среда и ситуация, дори минавайки към екстровертност. Имам и доста житейски опит, но при условие , че не мога да взема и нещо от ситуацията, наистина не чувствам стимул да търся хора. Потърся ли социализация мога да намеря отзовали се, но сякаш никой не търси мен, дори сякаш аз давам повече в социализирането, но не получавам реципрочно. Като цяло не мисля хората да се чувстват некомфортно в мое присъствие (възможно е и да бъркам), почна ли да говоря с някой мога да изкарам приет, ако си пасваме достатъчно, п просто ценя качествената и смислена комуникация и социализация. Отделно осъзнавам и факторът на естественото житейско отдръпване между хората след като създадат семейство и имат деца: повечето ми приятели и познати вече са минали този път. Стремя се да правя света едно по-добро място с работата си и успявам, дори и да е на малко локално ниво. Постигнатото дължа и в някаква степен на бившата жена до мен, която също имаше дълбоки вкоренени наследени родови проблеми, както и аз. Докато бяхме заедно успях и да израстна заедно, с нея имах стабилност, подкрепа за пътуванията, чувство за завършеност, чувствах се нормален, независимо че връзката никога не е вървяла по мед и масло дълго време. Просто като вметка, аз реципрочно съм ѝ дал много за нейното лично развитие, дори мисля несъизмеримо повече като количество и качество. Ходя редовно на терапии, имам досег до уникален и невероятен пси специалист, работя по себе си от години, но … в празното жилище няма никой. Не виждам смисъл в почти нищо, живея на високо и … имам редовно мисли, засега нищо осъществено (може би съм твърде страхлив за това, а и си мисля какво бих сторил на близките си така). Вече съм сам и току-що се прибирам от поредна интересна, дори вдъхновяща командировка и …. съм сам. Цялото преживяване с пътят от летището, приближаването и отключване на входната врата и т.н беше мъчение, защото знаех, че отново няма да видя никой тук. Малкото старо наето жилище е празно, няма чии две очи да срещна и да се прибера при тях, а така ми се иска да имаше … поне тази вечер. Дори котаракът не е тук (гледа го за малко бившата заради командировката, нямаше кой друг). Дори измежду стотици хора се е случвало да рева с часове от извънпределна минала границите ми самота преди полет. Опитвал съм се да намеря контакт на пси групи в различните държави докато пребивавам в тях, за да имам под ръка, но не съм постигнал успех. Не очаквам някой да дойде да ме спасява , но … никой да не те поглежда с часове и никой не посмява дори да пита как си … Дори в София ми се е случвало да лежа припаднал на земята, на метростанция след кръводаряване и контакт от другата страна просто няма, дори не дойде полиция.

Такива ситуации на липса на елементарна човещина допълнително ме карат да мисля че няма смисъл в нищо и засилват емоционалната ми болка, а особено силно сега с цялата тази самота е … непоносимо.

Самотен съм и страдам, не мога да намеря по-добри думи.

Отговор:

Спомням си, бях в началото на 20-тте, ултра задръстен пелтек, социофобик, с мощно желание за свързване, прегръдка, взаимност и…самотен до онзи вътрешен вой, за който споделяте. Същият… Сещам се за една сцена от живота си: след тренировка (тогава много тренирах) седя вечерта на масата, ям и зяпам някакъв филм. И там мъж и жена на пикник в гората, седнали на полянката и се прегръщат, и споделят любовта си… Разревах се неконтролируемо…

Познавам самотата..Първи дружки сме… И от младежките си години, и от по-късните такива като моряк, и от двете си години в Канада. Там първите няколко месеца имах едно гадже, а после суша…

Но, усещането… Чувството на самотност, въпиющата незадоволена нужда. При това не само чу*ането. И през него, но самата липсваща взаимност преди всичко, енергията на заедността. С нож да я режеш тази липса – една такава плътна болка, тъмна, отчаяна, с кошмарни себеотносни вярвания, замазвани от социални маски и преструвки…

Много е ценно човек да осъзнае тази си болезнена самотност. Да постои в нея известно време, дори гидина-две. Да осъзнае вярванията в травмите и, да вие заедно с нея по луната на поемането на болката мъжки, с присъствието на духа, на любовта, за да се случи известна автономност, която после остава за цял живот… Не до безкрай така… Но, докато сме в самотата, ползваме времето смело за допир с бездната си и дълбока трансмутация.

Както се казва, „Сам човек само за тоалетната“… Както и да звучи, има си резон в народната мъдрост. Никой не е самодостатъчен, освен ако не сме някакви шизоидни характеропати (шизоидно личностово р-во)… Друго нещо е самостойността. Тя е една относителна автономност в себепознанието, самоотнасянето и себерегулацията, която обаче само предпоставя активно взаимодействие с другите.

Та, за известно време е на мястото си ставащото. Не за дълго, но за известно време, да. Ведно с цялата мъка и вътрешен вой – ценен допир със собствените дълбини е това.

Как излизането от ситуацията, когато истински решим да излезем?!

Има как! За нас мъжете е дори по-лесно. Защото за нас е социално приемливо да сме активната, настъпателната, дори леко нагло-нахалната страна. Запознаване. Активно запознаване, канене, излизане, срещи, свалки, общуване. Къде? Места по интереси. Групи, обучения, работилници, дори по улиците и моловете. Навсякъде. Активно, все по-майсторско заговаряне, завързване контакти. Първите седмици е аааадски трудно това директно заговаряне. Вади ни всичките страхове от отхвърляне и недостойност. И в началото сме масирано отхвърляни. Поемаме го, претръпваме, част от по-нататъшния развой е. Умът започва да ни саботира, да рационализира, да ражда извинения защо да не го правим, иска да бяга от трудността… Продължим ли, след първите две седмици става все по-лесно. Обръгваме. Дори се появява стил и майсторство. С все по-голяма лекота правим тези директни заговаряния. Ако ги правим всеки ден, след по-малко от месец се оказва, че в телефона си имаме контактите на доста сносни жени, които искат да излизат с нас и да стигаме с тях докъдето решим. Продължаваме количественото заговаряне, но вече по-фокусирано, с по-вдигната летва, с по-интересни ни жени не само визуално, но и като личности, на подходящите места (примерно семинари, обучения…). Забележете, не говоря непременно за свалки, целящи секс. Ако искаме, правим го, желаещи се появяват предостатъчно. Но основната цел е да експлицираме себеотносните си вярвания, свързани със самотата ни, да ги осъзнаваме и трансформираме до любяща база. А в същото време количеството общуване започва все повече да дава и качествени срещи с все по-качествени жени. Защото ние самите в този процес повишаваме качеството си. Оказва се, че всичките ни предходни усилия по себевглеждане и реструктуриране, започват да дават реални резултати във вече реалните дела. Защото описваното поведение на активна директна комуникация е невероятно мощен инструмент. Един час такава теренна работа е като 10 часа в кабинета на терапевта по сила на въздействието си.

По някое време се оказва, че никак не сме сами, нито самотни!

Както казва дяконът: „Дела са нужни, не думи!“…

………

Въпрос:

Можете ли да дадете мнения и насоки за жена по тези въпроси:

-невъзможност за достигане до оргазъм С партньор;

-нежелание да прави орална любов.

Не става въпрос за конкретен мъж, а за повтарящи се ситуации.

Отговор:

Казаното по-долу важи след проверка на биологичните фактори, отхвърлянето на участието им в етиологията и насочване на хипотезата към психогенността на казуса.

Много жени са в същата или подобна ситуация буквално целия си живот. Просто за това никак или малко се говори, а до скоро и се приемаше сякаш за нормално…

Какво се прави?

В психотерапия с опитен психотерапевт се осъзнават и преобразуват травмираностите по отношение мъжете, интимността, взаимоотношенията. „Чистят се“, тоест се трансформират някои родителски, семейни модели. В родова терапия се виждат и зачитат преживяванията на страдали и потискани назад в рода жени, освобождава се от фалшивата вярност към повтаряне съдбата им, учи се да ги обича и им благодари по здрави начини. В психотерапията останалите отпечатъци се преработват.

В същото време в процеса активно участва и кооперира и партньорът. Понякога, когато терапевтът прецени, го включва в процеса.

Докато освобождаването от задържащите либидния/ оргонния поток травми и заплитания е в процес, интимността в партньорството съзнателно се реализира интензивно и редовно (отново важен е партньорът, качеството му), като постепенно оргазмичната енергия се отключва и табутата, идващи от родовите програми падат.

Накаратко: психо и родова терапии.

Успехи!

………

Въпрос:

Здравейте! Бих те ли ми дали съвет за баща ми,който е на 70 години и от както се пенсионира преди една година изпадна в депресия. Не иска да излиза,седи си само в стаята и се обвинява за неща които не е свършил. Посещаваме психиатър вече 6 месеца,но резултат няма. Смятам ,че се задълбочава. Ако знаете някой санаториум сред природата с добри препоръки или насоки как да се справим със ситуацията, ще ви бъда много благодарна.

Благодаря Ви предварително!

Бъдете здрави и усмихнати!

Отговор:

Пенсионирането е добра възможност за малък пасивен доход, не и повече. По някаква изключително болнава причина, се приема за седнала пред телевизора безволевост с празен поглед… Не. Спре ли човек активната си дейност, седне ли пред зомбивизора, жив разлагащ се труп е… Може да е продължаване в същата област, може да е нещо, което човекът винаги е искал, но поради задълженията си не е правил, може да е просто активно занимаване с двор и градина, но не, не се спира, докрай!

Спре ли колелото да се движи, равновесието се губи, ездачът залита и пада.

Не се спира. Въртят се житейските педали. Докрай! Може и в нова посока. Защото спрем ли да учим, четем, да се развиваме, инерцията бързо намалява и…падаме в канавката на житейската ненужност, която се превръща в гроба на застоя ни. Не. Не спираме. Докрай!

Има един психолог, Ерик Ериксън, чийто идеи за възрастовите цели и задачи се спрягат като аксиоматични. Добри са, поне до 21 год. възраст. След това обаче, в съвремието ни са тотално непрозорливо-невалидни. Относно „третата“ възраст – първо, вече започва над 80 и второ, никак не е свързана с пасивност.

Виждала ли сте родопски баби и дядовци? Аз да. На близо 100, косят ливади с 60-70° наклон, практикуват дюлгерство, гледат животинки, дворове и градинки, не се спират. Да, енергията на планината помага. Но, това което можем да си вземем от нея и я пренесем в себе си, е устрема напред. Устремът към постоянно движение физическо и ментално, към постоянно развитие, усвояване новости докрай.

Спрем ли, за броени месеци ръждясват лагерите ни, изтича маслото на мотивацията ни, губи се процесната структура на дисциплината, давана от следването на цели… Не. Не спираме!

Какво да прави един ум, невпрегнат в хомота на постоянното търсене решения и преследване добри цели? Почва да бълбука в тинята на вината, страха, носталгията, негативизма… Това прави умът, ако е незает и невпримчен в опъване каручката на здравите задължения. Това прави, ако му се отнеме раницата на поетите отговорности и планинската цел нагоре.

Винаги нагоре, надолу настрани, едновременно навсякъде, в целостта. Доживот. И след тялото пак. Устрем!

Иначе, жив гявол става умът. Добър слуга, когато е впрегнат в посоката на духа и лош, много лош господар, ако е оставян свободно той на свой ход, без юздите на целостта, да движи процеса.

………

Въпрос:

Здравейте, моля за професионален съвет. Има ли как да се помогне на хазартно-зависим, който прахоса вече два апартамента в залагания и няма намерение да спре? Изнудва родителите си да му дават пари постоянно, те непрестанно теглят кредити, за да удовлетворяват тези нужди, защото ги е страх, вече започна да агресира, да чупи всичко и да ги пребива. Не работи, не учи, мъж на 30 години… Положението е отчайващо вече. Бащата е по-склонен да съдейства, майката е обзета от криворазбрана майчина любов и си защитава синчето. Има ли начин как да се помогне или просто се чака драматичният край? Благодаря…

Отговор:

„Майката е обзета от криворазбрана майчина любов и си защитава синчето…“

В една система болестният елемент е само симптом от болестните процеси в цялата система. Какво виждаме тук? Прозира една силно разклатена връзка между партньорите, като подсъзнателно маминият едипчо е поставян на мястото на бащата. Тоест имаме срив в партньорската субсистема, разногласие в родителската и смесване между партньорската и детската в неспецифични роли. Скъпо струваши процеси на нарушена йерархия. И не само финансово скъпи, а емоционално. Психичната атмосфера в това семейство със сигурност не е от най-красивите.

Отговорът на това какво може да се направи, е вложен в горните думи. Оттегляне вниманието на майката от сина и насочването му към бащата, разбирателство помежду им, сплотеност в решенията, насочени към проява на родителската любов чрез стабилни граници. Пространствени – насочване към изнасяне. Финансови – даването на финансова „помощ“ или разрешаването на законов достъп до имотни авоари тук е част от едно съзависимо поведение. Отдалечаване емоционално от „детето“. Дори лишаване от достъп до имота им. Ако е нужно намеса на властовите органи. Всичко това в случая се явява част от проявата на една адекватна любов.

Как да се постигне качествено разбиране за добрата посока на действие? Семейните и индивидуални консултации с вещ психотерапевт биха дали много, ако обаче са търсени искрено от самото семейство. Във всеки случай, няколко стотин или хиляди пъти по-евтини са от два апартамента.

При поставени ясни граници, идващи от партньорско разбирателство и родителски консенсус, се появява тенденция в не толкова младия вече пройдоха да се появи осъзнаване. Ако има капацитета за такова. Появи ли се, тогава вече родителите могат да помогнат и финансово при поне 6-тте месеца в общност за зависимости.

Вие питате като страничен човек. Това, което можете да направите, е да поговорите с родителите, да им изложите горетрасираната гледна точка.

Нормално е да искате да помогнете. Това можете да направите.

В един по-здрав свят на повечко човещина и заедност, цялата общност би се включила с хармонизираща подкрепа към родителите и съпричастност в поставянето граници на хрантутника. Но, в такъв по-здрав свят отсъстват и зали за хазарт на всеки ъгъл…

Поговорете с хората, комуникирайте загрижеността си. Ако чуят, чудесно. Ако я отхвърлят, тяхна си работа. Тогава вие е нужно да поработите по здравината на емпатията и границите си.

………

Въпрос:

Можете ли да дадете мнения и насоки за жена по тези въпроси:

-невъзможност за достигане до оргазъм С партньор;

-нежелание да прави орална любов.

Не става въпрос за конкретен мъж, а за повтарящи се ситуации.

Отговор:

Казаното по-долу важи след проверка на биологичните фактори, отхвърлянето на участието им в етиологията и насочване на хипотезата към психогенността на казуса.

Много жени са в същата или подобна ситуация буквално целия си живот. Просто за това никак или малко се говори, а до скоро и се приемаше сякаш за нормално…

Какво се прави?

В психотерапия с опитен психотерапевт се осъзнават и преобразуват травмираностите по отношение мъжете, интимността, взаимоотношенията. „Чистят се“, тоест се трансформират някои родителски, семейни модели. В родова терапия се виждат и зачитат преживяванията на страдали и потискани назад в рода жени, освобождава се от фалшивата вярност към повтаряне съдбата им, учи се да ги обича и им благодари по здрави начини. В психотерапията останалите отпечатъци се преработват.

В същото време в процеса активно участва и кооперира и партньорът. Понякога, когато терапевтът прецени, го включва в процеса.

Докато освобождаването от задържащите либидния/ оргонния поток травми и заплитания е в процес, интимността в партньорството съзнателно се реализира интензивно и редовно (отново важен е партньорът, качеството му), като постепенно оргазмичната енергия се отключва и табутата, идващи от семейните и родови програми падат.

Накаратко: психо и родова терапии.

Успехи!

………

Въпрос:

Здравейте, моята история е следната: от година и половина работя с психотерапевт. Имам травма от изоставяне и отхвърляне, която пренасям много „успешно“ в отношенията си с мъжете и в начинът за постигане на дадена цел. Работя върху приемането на себе си, върху това да бъда родител на детето в мен, да реагирам в ситуациите като възрастен човек, а не през детското… но всъщност тези дни открих своя основен модел на поведение спрямо мъже, в работен план-аз действам налагайки се, чрез принуда, докато не получа целта си. Много често получавайки мъжът или постигайки целта си, изоставям и продължавам напред! Или започвам да уча нещо ново, да се занимавам с различно от това досега. Бързо прегарям! Ще се радвам да ми помогнете да се видя отстрани и всъщност, аз не знам как да се държа, какво поведение трябва да имам, което да не е подчинено на моята принуда, припряност, бързане. Защото определено това ми пречи по пътя на изграждане на нормални взаимоотношения и реализиране на плановете ми. Пречи ми, когато се сблъска с хора, които не „откликват“ на моето желание!

Отговор:

Скоро направих аналогия с храненето и сега ще я повторя.

Държите се като булимичка. Не че сте, а просто механизмите ви са подобни. Лакомо се нахвърляте върху работа или мъж и като ги получите, ги „повръщате“. Уж вече са ви безинтересни. Но, това е само рационализация извинение над реалните мотиви. Точно както булимичката я е страх да остави настъпканата храна в себе си, така и несигурната ви от амбивалентна (травмата от изоставянето) до отбягваща (травмата от отхвърлянето) привързаност ви кара като се натъпчете с някого, да искате да го изплюете. Защото нещо дълбоко невиждано от съзнанието ви във вас започва да се тревожи от задълбочаването, да го приема за нараняващо. Тъй като достъпът до тази ви част засега е предимно пожелателна, възприемате само резултата от процеса като загуба на интерес изстиване и желание за скачане към нови обекти. Мъже и постижения.

Външната работа е да ограничите лакомото скачане от един към друг мъж и професионални „хапки“. Да останете в процеса на задълбочаване. Това ще активира несигурната ви привързаност интензивно. Тогава идва на ход една вече по-свързана и интензивна, през тялото работа с детето във вас. Доколкото успявате в нея, дотолкова бихте могла да оставате в процеса на задълбочаване взаимоотношенията или професионалните дейности до оптимум.

Иначе сте в емоционално лабилна разцепеност. Идеализирате новите обекти и когато ги постигнете, ги обезценявате. Въпросът е, че това са ваши си процеси, които са слабо свързани с хората или професионалните ви казуси. И именно защото механизмите на ставащото във вас са от порядъка на по-дълбоки от едното изтласкване, работата ви с вътрешното дете трудно стига до дъното на обезценяването, което проективно идентифицирате навън.

Психотерапията ще ви помогне да преминете една граница, за да имате реален достъп до девалюацията дълбоко във вас.

Желая любящо търпение!

………

Въпрос:

Здравейте! От скро съм в групата и следя с интерес дискусиите. Имам следния казус. Имам близка приятелка от детските години. Когато сме насаме с нея, тя е много готина, умна, забавна, открита, честна и т.н. Приятно ми е да общувам с нея. Имаме близки интереси и т.н. Но ако не сме само двете, а има и още някой – нашите половинки, например, тя става неузнаваема. Направо не мога да я позная. Дърнка смущаващи глупости, държи се предизвикателно, досадна е и т.н. Не ми е приятно да общувам с нея в такива моменти. Но конкретният проблем е следния – преди много години, още като тийнейджърка, аз имах доста стряскащо преживяване с непознат мъж, който ми налетя. Слава Богу оттървах се без по- сериозни поражения, само с уплах. За това преживяване не съм разказвала почти на никой. Всъщност, може би, само на двама души. Единият от тях е тази моя приятелка, разказах й случката няколко месеца след като се случи. Минаха години, аз дори бях забравих за тая история. Вече големи жени, ние с моя мъж каним нея и нейния партньор на гости. В началото всичко върви горе- долу добре, но в един момент (след като си пийна) въпросната особа взе да разказва същата тази история, която на мен ми се е случила и аз съм й я споделила преди повече от 15 години, но така все едно е нейно лично преживяване, все едно й се е случило на нея. Аз в началото не зацепвах, че точно за същата история става дума, но в един момент детайлите бяха толкова очевидни, че ми стана пределно ясно. Това така ме шокира, че не можах да реагирам. Само мълчах, а сърцето ми биеше като лудо. Както и да е, вечерта свърши, те си тръгнаха, а аз си блъсках главата „какво беше това чудо“. Дълго след това не се бяхме виждали и чували. Нито аз я търсех, нито тя мен. Минаха години, тя се раздели с този мъж. Преди известно време (2-3 г.) ме запозна с новия й партньор. Мина се – не мина време, дойдоха ни на гости. Хапнахме, пийнахме (най- вече тя) и бам – тя пак, ни в клин, ни в ръкав, разказа моята травмираща детска случка (от първо лице, единствено число ). Аз пак не можах да реагирам, само измънках, че нещо подобно ми се е случвало и на мен. Почувствах се тъпо. Не знаех дали е редно да я спра и да я питам защо прави това, в същото време аз не исках да разказвам точно това в този момент, в тази компания, не исках да споря дали това ми се е случило на мен или на нея… В един момент започнах даже да си мисля да не би аз да съм си въобразила, че ми се е случило, а в същност тя да ми го е разказала, в крайна сметка беше толкова отдавна. Сетих се, обаче че тя много детайлно описва някои неща, но други много специфични, които може да са свързани само с мен ги пропуска. Т.е. леко придърпва историята към себе си, преиначава я, за да й пасне. Та, въпросите, които ме мъчат са: 1. Защо тя ми краде „травмиращата детска случка“?, 2. Как трябва да реагирам аз на това и трябва ли въобще? 3.Как да имам открито приятелство с нея и да имам ли въобще такова? Благодаря, че изчетохте. Дано не съм ви отегчила.

Отговор:

В системата хюмън дизайн се говори,.че когато някой има повече недефинирани центрове, автоматично се обуславя от заобикалящите го. Че отразява и амплифицира чувствата, мислите, настроенията, мотивациите и посоките на другите, като при липсваща съзнателност дори не знае,.че го прави и искрено ги приема за свои собствени.

Горното не означава, че такъв е лош човек, а че не умее да различава и разграничава с трансформативно удържане чуждите мисли, намерения и емоции. На това и има да се учи. Защото не само е като попивателна, а като амплификатор на чуждите настройки и процеси.

Дали тази особеност се проявява в ниския си вариант като невротичност и/или манипулативност, или във високия си като една дълбока способност за мощно и дълбоко отразяване и разбиране другите, при собствена стабилност и граници, зависи от нивото на преработка и съзнание на човека.

Горното през психологическото познание, би се изразило като липсващ собствен стабилен вътрешен център и нагаждане към другите – процеси от ранните спрямо онтогенезата характерови структури.

С малко работа по себе си, човекът се научава да различава собственото си от това на другите заливащо го присъствие, да обособи по-стабилен и асертивно присъстващ психичен център.

Дали да и казвате или не, си решавате вие. По скромните ми разбирания, приятелите затова са приятели, за да си дават искрена и добронамерена, но и честна обратна връзка. Такава би могла да я насочи към работа с психотерапевт, както и да събуди интереса и към качествени познавателни системи като споменатата в този текст.

Изпращам ви разбирането си!

………

Въпрос:

Здравейте! Публикацията ми е вдъхновена от тази на дамата, която желае да се преквалифицира и да работи като нотариус. Аз съм на сходна на нейната възраст, с икономическо образование и стаж. Никога не съм харесвала това, което работя и дълги години бях в търсене на „моето нещо“. Винаги съм харесвала психологията, но навремето се търсеха повече икономисти, затова избрах този път от практическа насоченост. В момента съм студентка по психология и за разлика от икономиката, сега имам изключителна мотивация и ентусиазъм, защото разбрах, че е моето нещо. Но както и с дамата от предишния пост, в мен все още стоят страхове относно реализацията – едно заради напредналата възраст и друго заради факта, че работа за психолози почти няма. Обмислям и докторантура по психология и преподаване в университет, но не знам доколко тази идея не е прекалено нереалистична, от гледна точка на това, че и университетските преподаватели, подобно на нотариусите са доживотни позиции. Обичам децата и би ми харесвало да работя и на частна практика като детски психолог. Пак наблягам на факта, че психологията е моето нещо, но бих ли могла да се реализирам в зряла възраст или просто ще си останат приятните спомени от следването – не ми се иска да е така. Бихте ли ми дали съвет от друг ъгъл как бих могла да превърна моето нещо да не бъде като хоби, а като професионална реализация?

Отговор:

Сравнението между преквалификация в средна възраст в психолог с това в нотариус, не е никак аналогично. В психологията годините са плюс. При нотариусите наистина определящи за реализацията са …други фактори (само намеквам…)..

Преди доста вече години, след като преминах през бакалавърските и магистърски курсове на НБУ и ВСУ по психология, кандидатствах за работа като психолог. На много места. Във всички телефонни компании, в няколко онко и други болници, в една клиника за зависимости и др. От клиниките ми отказаха, в общността за зависимости директно ми казаха, че с говорния ми дефект не ме искат. От телефонните компании още чакам да ми отговорят. Може би едни 20-на години са добър срок за това – сигурен съм, че просто им трябва още време за обработка на CV-то ми, или вероятно седят HR- ите в дълбока медитация и са в процес по вземане на решения, не знам… 

Та, докато седях и си чаках някой да ме види и хареса отвъд за-за-екккването ми, взех че аз се погледнах и докато чаках, започнах да се харесвам и си се доверявам…

Така е не само с психологията. Чакаме ли да ни вземат някъде, могат и да ни направят лошата услуга и да вземат, че да ни вземат…

Какво казвам с горното? Във всички професии има изпълнителски, ръководни и предприемачески начини за реализация. В психологията обаче, поне в страната ни, още отначало се налага да сме ръководители на процеса си на реализация и предприемачи в развитието на възможностите си.

Горното е просто споделен личен опит.

Разбира се, че има много възможности. Като училищен психолог, в болниците все повече се наемат повече бройки психолози, защото наистина си има нужда, в повечето по-големи фирми вече задължително присъства психолог. Има и експериментални психолози, и психолози-тестолози и статистици, и организационни психолози. Дори в детските градини вече има психолози…

Както навсякъде, зависи какво реално можем. Опитът и възрастта тук са само предимство, така че това е във ваша полза.

Има още нещо. Сега е модерно да се учи точно това, точно както преди години беше модерно да се учи примерно инжинерство. Сега поради разпада на ценностите и отчуждаването, което поражда огромна несигурност в хората, действително има огромна нужда от много психолози. Измежду многото обаче, далеч не всеки е силен, изцяло влагащ се и отдаден на професията си. Тези, които са, успяват. Защото не е само професия, а призвание. Другите мъждукат, водят се психолози, докато всъщност чакат на партньорите си, заемат някакви щатни позиции или се преквалифицират… Бъдете от тези не на 100, а на милион и един процента влагащи се и ще намерите реализацията си!

С уважение и най-добри пожелания!

………

Въпрос:

Моят проблем може да ви се стори малък , но сякаж все повече ми се намества в съзнанието. Аз нямам никакво сексуално желание , никакво . Не изпитвам нищо . Дори не разбирам защо хората правят секс , аз не изпитвам нищо при акта . Дори го намирам за тежест. Имам мъж , имам 2 деца, имам работа жилище всичко. На 30 години съм, сега гледам бебе . От много време е това , не е от раждането . За мен е напълно безразлично , разбира се на мъжът ми не му е. Правя го за да е щастлив и задоволен. За мен изобщо не е проблем липсата на този тип акт. Мъжът ми предпочита да спи на дивана и колкото да го моля , той не иска да спи при мен. Дори съм се опитвала да гледам други мъже като сексуални обекти и нищо. Моите приятелки имат някакви фантазии аз нямам такива неща , такива желания. Не ,че ме спира нещо , просто не ми трепва нищо от вътре . Даже не знам какво трябва да ми трепне ,че да поискам такова нещо.

Както иска да ви звучи , просто търся съвет, защото мъжът ми не заслужава такава жена .

Отговор:

Преди да завалят включвания от сорта на: „Трябва ви подходящ мъж. Няма жена, която да не изпитва сексуална възбуда, има мъже, които не могат да я провокират!“… Та, преди това ми се ще да кажа следното. Да, качественият партньор е важен и в някои случаи това е казусът. Не винаги обаче. В работата си съм чувал историите на жени били с немалък брой мъже. При това доста от тях стойностни, сексуални, мъжествени… Жени, които обаче ползват секса единствено за социални дивиденти, за да е доволен мъжът, за да са и те като другите… Жени, които не изпитват каквото и да е сексуално влечение и буквално не чувстват нищичко, а по-интересни са им един разговор или каква да е друга дейност. При това незадължително дълбоко травмирани от семейни и родови травми. Едни силно резистентни случаи на асексуалност, при които сякаш животът им казва: „В този си живот така! Това ти е съдбата за тези няколко десетилетия, така е решила душата ти за този живот!“. При това не говоря за дълбока шизоидност, при която асексуалността е често срещана. Говоря за нормални жени, просто лишени от сексуалния плам. Оттам и от онзи огън в живота, който носи високото творчество и мощната мотивация за развитие. Има и такива мъже…

Какво се прави?

Първо, вижда се дали няма нещо, което спира сексуалността? Травми, родови програми, чисто телесни/ хормонални отклонения. Ако има, вземат се мерки.

Ако иначе няма, състоянието се приема с мир в сърцето и доверие в съдбата, в собствената индивидуална специфика отвъд сравненията. Защото има и плюсове в такъв казус. Преживяващият го не може да ги почувства, но поне може да се опита да разбере. Сексуалната енергия е както мощно гориво, така и нелек постоянен дразнител…

Накратко: вижда се дали има какво да се направи. Ако имаш прави се. Ако ли не, приема се съдбата си. Някои животи са по-спокойни, по-тихи, по-неустремени. Има си място за всичко под слънцето.

Желая мир със себе си!

………

Въпрос:

Здравейте, моля за съвети за упражнения за активиране на парасимпатиковата система.

Благодаря предварително

Отговор:

От известно време започнах да водя група за медитация. В началото пеем. Парасимпатиковият ефект е просто удивителен. Чрез:

– бързото вдишване през носа и бавното и докрай издишване през устата, докато се пее.

– звуковата вибрация на гласа, която активира освен пряко блуждаещия нерв около ларинкса, но и кара цялото тяло буквално да трепти фино.

– реструктуриращата вътрешния диалог стойност на красивия текст, изпълнен с архетипни многопластови символики.

– чрез факта, че моноидеистичното фокусиране в модулирането на гласа представлява автохипноза, отново задействаща парасимпатикуса и вкарваща цялата психофизиологична система в релаксиран транс.

– пеенето се явява динамична майндфул/медитативна практика, в която умът буквално стихва („който пее, зло не мисли“), а дихателната практика, свързана с изпълнението и вибрацията през целия торс дълбоко свързва с тялото. Тоест, представлява силна психотелесно-парасимпатикова практика.

– създава свещен душевен трепет, благодарност и тиха радост, които акордират, хармонизират и през афекта отново задействат парасимпатикуса и баланса между него и симпатикуса.

Медитацията, освен по-вътрешните си цели, има един приземено парасимпатиков/ успокояващ ефект, въздейства дълбоко върху мозъчната пластичност и неврогенезиса, прави релаксираната концентрация на вниманието и качеството на дългосрочната памет високи при директно психотелесно комуникиране с тревожността (симпатиков процес) и трансформирането и (парасимпатиков процес).

Директните простички похвати за вагусово активиране: дихателни практики, омкане и хъмкане, самомасаж, потупвания, изтръскване, изтреперване, лек натиск на очните ябълки, очни движения, свързани с преработка на спомени, сакралните танци, бавните движения от типа на паневритмията и тай чи…

………

Въпрос:

Здравейте,ще бъда благодарна,ако поста ми бъде удобрен.Търся съвет за справянето със страхове.Страх от пътуване,страх от градски транспорт,страх от замръкване сама,напоследък и страх от хората-не всички,разбира се,а от хора с по-шумно и агресивно поведение,дори когато по никакъв начин не е насочено към мен.Моля посъветвайте ме към какъв специалист да се обърна за помощ,защото тези ми страхове пречат на нормалния ми начин на живот.Благодаря на отзовалите се предварително.

Отговор:

За комбинацията от агора и социо фобии, зад която стоят дълбоко детски травми и страхове, препоръчителна е интегралната психотерапия, включваща аналитична, кпт, хипноза, медитация, психотелесност, здраво духовен ресурс, родов подход и др.

………

О.Б.

Пеенето като силен инструмент за стимулация на блуждаещия нерв

Блуждаещият нерв е един от 12-тте церебрални нерва. Тръгва от мозъка и преминава през цялото тяло. Свързан е с активацията на парасимпатиковата вегетативна нервна система. С релаксацията, спокойствието, телесното, а оттам и афективно доволство.

Оказва се, че някои простички методи чудесно го стимулират, което активно се ползва в психосоматичната терапия на тревожни р-ва, в естествената психотерапия.

Пеенето се явява един от най-мощните инструменти за стимулиране на нервус вагус.

По-долу разяснявам какво се случва, докато пеем смислени песни. Споменавам бегло и медитацията, и останалите прийоми за активация на блуждаещия нерв:

От известно време започнах да водя група за медитация. В началото пеем. Парасимпатиковият ефект е просто удивителен. Чрез:

– бързото вдишване през носа и бавното и докрай издишване през устата, докато се пее.

– звуковата вибрация на гласа, която активира освен пряко блуждаещия нерв около ларинкса, но и кара цялото тяло буквално да трепти фино.

– реструктуриращата вътрешния диалог стойност на красивия текст, изпълнен с архетипни многопластови символики.

– чрез факта, че моноидеистичното фокусиране в модулирането на гласа представлява автохипноза, отново задействаща парасимпатикуса и вкарваща цялата психофизиологична система в релаксиран транс.

– пеенето се явява динамична майндфул/медитативна практика, в която умът буквално стихва („който пее, зло не мисли“), а дихателната практика, свързана с изпълнението и вибрацията през целия торс дълбоко свързва с тялото. Тоест, представлява силна психотелесно-парасимпатикова практика.

– създава свещен душевен трепет, благодарност и тиха радост, които акордират, хармонизират и през афекта отново задействат парасимпатикуса и баланса между него и симпатикуса.

Медитацията, освен по-вътрешните си цели, има един приземено парасимпатиков/ успокояващ ефект, въздейства дълбоко върху мозъчната пластичност и неврогенезиса, прави релаксираната концентрация на вниманието и качеството на дългосрочната памет високи при директно психотелесно комуникиране с тревожността (симпатиков процес) и трансформирането и (парасимпатиков процес).

Директните простички похвати за вагусово активиране: дихателни практики, омкане и хъмкане, самомасаж, потупвания, изтръскване, изтреперване, лек натиск на очните ябълки, очни движения, свързани с преработка на спомени, сакралните танци, бавните движения от типа на паневритмията и тай чи…

п.п.: съвременните хора напоследък позабравихме да пеем. Поради многото технически пособия, станахме потребители-слушатели. Знаем обаче, че когато липсва реципрочност между получаването и даването, между потреблението и съзидаването, се нарушава балансът. Може би е добра идея да ре-оценим тази динамична звукова медитация и активно когнитивно-афективно реструктуриране и хармонизиране: пеенето!

О.Б.

От 18г. съм психолог и психотерапевт и ако работех и нощем, и в 3 през нощта бих имал клиенти. Често живея с чувството, че имам нужда от дузина клонинги, за да поемат търсенето.

Понастоящем, въпреки масовото учене на психология и психотерапия, напливът към вече хилядите колеги, е огромен. Аз бих се радвал да нямаше такава нужда. Обаче не само, че я има, а нараства от година на година…

При това по-често мотивацията е болкова. Душата се мъчи, което психосоматизира, води до социални и професионални сривове…

Преди само 10-на години в София бяхме няколко десетки психотерапевти. Сега са хиляди и въпреки това, търсенето е огромно.

Би ми се искало казването, че това е резултат от събуждане, съзряване и търсене на себе си да не беше просто рационализация, а факт. Голата истина е обаче, че търсенето на психотерапия е от мъка и болка. А добрата новина е, че душелечението действително се явява основата на кой да е път по себепознание и оцялостяване. Дори психотерапията е включвана от напредничавите йога учители като базисна крия (практика) в системите им, без която по-нататъшното продвижение често се явява илюзорно и (псевдо)духовно-байпасно. Та, всяко зло за добро!

И все пак, ще ми се да живеем в общество, в което нуждата от психотерапия е далеч по-слаба. Защото такова е много по-здраво, пропито е със смисъл и любяща човещина.

С уважение,

Орлин Баев

………

Въпрос:

И преди съм писал в групата, но не и по тази тема. Имам нужда от някакъв съвет и насока..

Аз съм мъж в късните си 20 години, тоест почти 30. В много от тях съм се борил с тревожност и депресии, не помня да съм живял безпроблемно и леко, но това не е същината на въпроса. От малко повече от година изпитвам изключително силно привличане, не само физическо, към жена на моите години. Изключително съм очарован от нея, присъствието ѝ, говора ѝ, аромата ѝ, темите по които можем да говорим. За съжаление обаче, тя не желае нищо повече от приятелство с мен. Но ми дава изключително противоречиви сигнали, усещам, че се наслаждава на докосванията ми и вниманието ми, търси ме, но не стигаме реално доникъде. Когато повдигна въпроса, отбягва темата или в краен случай казва, че иска само приятелство. Това ме тормози силно, не искам да прекратявам контакт, но не мога да бъда около нея просто като приятел. Тя също не ми помага, тъй като когато се отдръпна, по някакво стечение на обстоятелствата или се оказваме пак заедно на едно място и всичко започва отначало, или тя ме търси.

Влагам голямо старание да поставям граници в живота си, да вкарам нещата и тревожността си в ред и да живея пълноценни години. Как да постъпя с тези отношения, ако ги прекратя- как да превъзмогна първата жена в живота си, която е запалила подобна страст в мен, след повече от 10 години на отсъствие на подобна емоция?

Отговор:

Това, че за пръв път от 10г. се е появило подобно силно привличане, е чудесно. Добър знак е за добри промени във вътрешния живот. За появата на сърцат ресурс, с който да бъде прегърната и трансформирана тревожността.

Ситуацията с жената отразява и вътрешната ви ситуация. Стигате в себе си донякъде, но не успявате да преминете една решаваща граница. И все пак това са добри новини. Близо сте до още по-красива промяна. За да се реализира, освен вътрешния процес, който надявам се, следвате с колега терапевт, е нужна и адекватна връзка с реалността. С вътрешната, но и с външната реалност.

Виждането как реално стоят нещата с въпросната жена, поемането на родената от това болка с мъжество и смелите действия ви променят целия.

Какво се случва между момичето и вас? Отдавна сте минал в приятелската зона. Колкото повече трамбовате в нея, шансът да преминете в интимната такава с нея става все по-малък. Това е реалността. Играете на котка и мишка. С уточнението, че тя е котката. Както на една котка и е приятно да си играе с мишката, така и на жената с мъжа в подобна ситуация. Вниманието, влюбеното отношение… Но, котката си е котка. Нито е виновна, нито е лоша. Просто така действа.

Когато мъж силно желае жена и чуе: „Нека сме просто приятели!“, ако няма опит с подобно послание и продължи, се превръща в обект на игра, която силно го наранява. Защото нуждата е от цялостна интимност, а „да бъдем приятели“ никак не я задоволява и се превръща.в немалко страдание… От гледна точка на жената всичко е наред. Дори може да си вярва, че иска да е просто приятелка с мъжа без да осъзнава болката, която се случва в него. Дотук просто се случва, няма умишленост. Или да я съзнава и даже да се наслаждава на властта си над него, точно както котката над мишката. Тук вече е различно. Във всички случаи обаче „котката“ си е просто котка- играе играта си. Както знаем, прекрасно същество е. А от нас мъжете в случая зависи дали стоим „вързани“ на чувственото си въженце, или имаме силата да осъзнаем ставащото и се отдалечим. Защото ако останем, болката ни ще нарасне още повече, докато дори намразим. Себе си, ситуацията, нея… Защото потребността ни стои зейнало неудовлетворена, надеждата незадоволена, а „котката“ просто си играе.

И забележете, тя не е лоша. Просто такава е играта, такава е природата на нещата.

Осъзнаем ли ясно ситуацията си, прегръщаме болката си по мъжки, благодарим на момичето и се отдалечаваме. Пострадваме не за дълго, бършем малко сълзи и сополи, общуваме активно с травмите си, което ни заздравява отвътре и прави по-стабилни от преди. Тогава не след дълго не чакаме прекалено, а виждаме какво в нас спира щастието и силата ни, разрешаваме го. Ставаме още.по-качествени, което ни кара да виждаме и да попадаме на все по-качествени жени наоколо си. Има ги, много са. Просто се появяват реципрочно на разкритото в самите нас качество.

Както започнах, това че сега сте събудил красиви чувства, говори че и във вътрешния ви живот стават красиви промени. Част от тях е умението да губим, да приемаме отхвърлянето мъжествено, с прегръдка на събудените от него травми в нас самите. Това ни заякчава, прави ни много по-истински. Тогава сме готови и за такива чудесни жени. Преминали сме една граница в себе си и в живота ни се появяват чудесници, които вече ни искат, както и ние тях.

Това е. Успехи!

………

Въпрос:

Здравейте. Ще се опитам накратко да ви разкажа историята ми. С приятеля ми съм от 8г той е страхотен човек, добър е и се обичаме. Но семейството му … От началото като се запознах с тях всичко беше ок, после се започнаха простотиите. Започнахме да правим опити за бебе , не се получи , казахме им , че ходим на прегледи и т.н. Имахме едно спречкване с майка му и тя каза “като не можеш да родиш отивай при баща си” Тези думи никога няма да ги забравя. После пък жената на брат му започна да ми разказва как забременява веднага и че ако искала да забременее само решава кога и става.. как и било супер лесното и т.н. Тя е такъв човек , че като види недостатъка на някой започва да му го натяква. После имаше един период , в който им гледах детето , но тя всеки път ми намираше кусури и аз започнах да си върша други дейности и спрях да го гледам , след което казаха , че съм много тънкообидна и мързелива и за това не искам да им го гледам. Махнахме се от тях и вече не живеем там. Последно брат му му беше написал , че не може да го гледа така и как не му давам да се вижда с тях, а това не е вярно , аз дори го карам да им звъни и да ходи , просто не искам аз да ходя. Приятеля ми хиляди пъти ми е казвал , че брат му , ако не му е брат никога няма да си го избере за приятел дори. Проблема ми е като дойдат рожденните дни , защото знам и виждам как приятеля ми иска да отида с него , но просто аз не мога , всеки път след като се видя с тях ми е лошо , треперя и не мога да дишам и плача с дни. Няма път , в който да съм отишла там и да са били нормални към мен, да са се държали добре. Жената на брат му съм си я определила като енергиен вампир. Последния ми опит за разрешаване на проблема беше като викнах брат му вкъщи , за да се разберем като нормални хора. Дойде без да ме изслушва започна да говори как не съм била въобще пораснала , как те са възрастни и трябва да ги уважавам , да се събираме. Аз му казах , че нямам проблем да се вижда с брат си , но не и всеки ден и постоянно както иска той , намекнах му за събота за неделя , той каза , че той му бил брат и иска всеки ден и постоянно да е с него, защото са кръв. Тръгна си , видя се с брат си и му прати звукозапис който направил без аз да знам на разговора ни. Като разбрах това си казах , че това е края на разговорите ми с този човек. Като цяло те имат мечта да имат къща до големия град , а аз имам къща до големия град и за това май ме намразиха от самото начало. Дори в момента като пиша това ме връхлитат тези спомени и не ми е добре. Как да забравя тези спомени ? Какво да направя , за да не се чувствам по този начин като чуя за тях?

Отговор:

По много и груби начини са ви наранили. При това без каквито и да е податки от ваша страна. Грозната намеса на майка му по отношение забременявянето или липсата му наистина не се забравя. Прощава се, за да ви е добре на вас, но не се забравя, така е… Записът без ваше позволение и пускането му пред мъжа ви също е подмолно действие…

Когато мъж и жена се съберат, родителските семейства остават назад. Уважаваме ги, обичаме ги, но фокусът ни е в собственото ни семейство.

Ако отношението на родителите и роднините му е каквото го описвате, поставяме пространствени, но и вътрешни в нас граници. Пространствените – по-рядко ги виждаме. Искали сме, правили сме го, но ние не сме отговорни за ниската им или липсваща емоционална и взаимоотношенческа интелигентност, а кой каквото прави, на себе си го прави…

Още по-важни са вътрешните граници. Състоят се в случая в едно спокойно изстудяване навън, а в себе си стигане до това, което думите ибповеденията им активират в нас. Стигане, виждане и лекуване до собствена ведра стабилност. Оказва се, че така без да искат, ни помагат да заздравим основите си.

Относно партньора ви: той е с вас. Партньори сте. Роднините си разбира се,.ще вижда и общува с тях отвреме навреме, с ясно поставените от него граници: „Не искам да чувам и една лоша дума за жена ми! Ако говорите против нея, атакувате и мен. Ако искате да обшуваме, уважавайте ни и го проявявате!“

Ако се съобразяват, чудесно. Ако ли не, събиранията им с тях стават мнооого по-редки.

Ако имате нужда от помощ за този вътрешен процес, потърсете колега-психотерапевт.

Пращам ви най-добрите си пожелания за всичко най-добро!

………

О.Б.

Току що го гледах. Вдъхновяващ филм. Много!

Рене е жена на около 30 с мъничко повечко „материал“ по себе си, работи смотана работа, не се харесва, смята се за неудачница… И е… Защото, в синхрон с посланието на филма, в каквото вярваме, автоматично така се държим, че да се реализира…

Тъй като се мрази, отива в едно от онези стадни съоръжения, в които хората се самоизтезават, водени от комплексите си. Не, не говоря за тъмница за мъчения, а за съвременен фитнес.

Във фитнеса, на тренировка по спининг пада, удря си главата и изведнъж, сякаш от нищото, започва да се възприема като красавица, самоувереността и става помитаща и започва да се държи като супер успешна жена…

Тъй като се вижда като чудесница, другите автоматично също започват да я виждат като такава. Защото самохаресването и самоприемането генерират и прожектират наоколо и мощен чар, през който останалите също я възприемат като удивителна (по позитивен начин проявена проективна идентификация). Отвън си е същата, но първоначалното впечатление от леката закръгленост за броени секунди се изпарява от мощната харизма.

За броени дни само започва така да се държи, че се издига в кариерата, започват да я харесват мъжете…

Тогава отново пада, удря се и започва да се вижда като старата тя, минава през криза, от която успява да излезе като осъзнава, че винаги е имала всички нужни качества, за да се харесва и приема ведно с всичките си минуси, които са част от целостта и…

Мнооого силен филм, когато е видян през призмата на психотерапевтичната преработка. Не през киносценария, а през факта, че самоизпълнявяме прогнозата си да сме това, в което вярваме, че сме…

И нещо рядко за американски филм – много добра актьорска игра на главната героиня!

Отвъд филма, отдавна наблюдавам огромните промени в посока чар и харизма в клиентите и специализантите си. А освен, че наблюдавам, активно участвам в сценария и режисурата на животофилмите им…

………

Въпрос:

Здравейте.

На ръба съм твърде често ,и няма измъкване.

Синът ми е с тежко псих.заболяване,спирал е често лекарства си ,извършвал е хиляди неща,които ме съсипаха .

Преместихме се в чужбина ,дори по негово желание ,но и тук е безкрайна лудостта.

Заради заплахи е в съдебен център и не е бил дълго на свобода.

Тук правилата са твърде различни.

Вероятно скоро ще го освободят и екстрадират за България!

Ние /аз и съпруга ми /не искаме категорично да се завърнем там .

Зная,че той ,сам в жилището ни в Родината, ще ни поведе отново в Ада.

Не намирам изход.

Не намирам решение.

Потъвам…..

Благодаря и благодаря много ,мили читатели .

Отговор:

При болестта на сина ви редовният прием на подходящите медикаменти е решаващ. Важно е за него да работят – тоест лекуващият психиатър е нужно освен да е добър клиницист, да поддържа редовен контакт с пациента си, да титрира дозата, да получава обратна връзка за действието на медикамента. Ако е нужно да го допълни с друг или смени.

Ако синът ви не желае прием, прекратява го или е нередовен, добра идея е инжекцията на депо, тоест веществото е на мастна база, което го разтваря бавно. Действието му след инжектиране е в рамките на седмици и повече.

Когато медикаментът е точният за индивидуалния случай, шансовете човекът да живее живота си адекватно, са големи. Което освобождава и близките от тежестта на неадекватността му.

На тази база данни, толкова мога да кажа. Зависи точно какво е състоянието. Явно психоза, но каква, с преобладаващи позитивни или негативни симптоми и т.н. Опитният и човечен психиатър тук е човекът, който може истински да ви помогне с най-подходящите насоки за решения и подходи във вашия случай. Те са освен медицински и правни/ законови, относно начините за доброволно или принудително хоспитализиране, подходящите медицински заведения в конкретната държава и т.н.

Когато случаят е видян много ясно и са взети най-добрите и прецизирани индивидуални мерки, остава грижата за вашето собствено психично здраве, фокусът в собствения ви активен живот!

………

Въпрос:

Здравейте!

Имам нужда да споделя и по ред причини избрах Вас.

Не търся оправдание или съвет, просто имам нужда да го кажа на някого.

Разведена съм от няколко години.

В началото на 2022 г., се запознах с мъж от друг град. Писахме няколко месеца и се срещнахме. Живея в град, край морето и се оказа, че той всяко лято води децата си в комплекс, в близост. Видяхме се и с него и с децата, се почувствахме, като че цял живот сме се познавали. Прекарахме ваканцията им заедно. Той беше невероятно добър човек. От онази малка част от хората, които носят в себе си безмерна доброта.

Харесах го много, но като човек, като приятел.

Не беше любов, не го исках по този начин. Той обаче се влюби в мен.

По-късно, когато заговорихме по темата, му казах, че между нас няма да се получи, че е невероятно добър човек и трябва да си намери момиче, което да го обича. И го натъжих. Много! Каза, че от много време е сам, че е срещал много жени, но сега след мен не иска да търси повече и ще си живее сам и ще ме чака.

Контактите ни почти спряха, изключая рожденните дни, Коледа и други празници.

Последно ми писа за моят рожден ден. Беше толкова хубаво пожелание, а аз просто написах благодаря и нищо повече…

Малко /няколко дни, най-много месец/ след това е починал.

Днес ми се обади дъщеря му.

Освен, че ми е безкрайно тъжно, се чувствам виновна.

Мисля си, че ако му бях дала шанс нямаше да се случи или поне щях да съм до него и да потърся помощ…

Цял ден се обвинявам, но това не връща живот…

Аз самата имам нужда от любов, но днес, повече от всякога си мисля, че нямам право на това.

Когато нараняваме хората по пътя си, имаме ли право да бъдем щастливи?

Благодаря, че ме прочетохте!

Отговор:

Съвсем нормално е някой да ни привлича интимно, а друг приятелски. Има хормони, химия, ако щете енергийни процеси. Има привличане от травми, има и здраво, когато сме ги попреработили. Ако го няма обаче, няма го – няма виновни, има естествени процеси. Няма как да се насилите да харесвате аспержи, но пък може да обичате сирене бри. Това не прави аспержите по-лоши, нито вас виновна. Както се казва: „На вкус и цвят няма приятели!“.

Отишъл си е човекът, защото си го е прибрал Господ, както се казва. Защото му е дошло времето. Нямате нищо общо с това, а някъде из магическото мислене, което ви казва, че имате, може да се проследят дори елементи на горделивост. Не, не сте всемогъща, за да определяте съдбините с присъствието или отсъствието си, нито сте Богоравна, за да вършите работата Му. „Ожънал“ го е животът, дошъл е жътварят да прибере реколтата на живота му, защото е узряло „житото“ на сетния му час. Това е!

Ако почувствате, можете да си помогнете с няколко оневиняващи и успокояващи психотерапевтични сесии, в които по много начини терапевтът ще ви помогне да свалите вината и се простите с човека, включително в хипнотерапия. В констелация можете пряко да почувствате, че от негова страна към вас всичко е наред. Защото е. А приятелството ви тепърва започва. Има много епизоди този самсаричен сериал.

Изпращам ви прегръдка! 

………

Въпрос:

Здравейте!

И аз да споделя и да потърся съвет…

На 42 години съм. Във връзка съм от 18 г. Имаме две деца на 13 г и 4г. Още от самото начало на връзката ни знаех, че той не е човекът, с който искам да продължа. Мисля, без да го е вербализирал, и той е имал това усещане. Никога не сме имали близост и истинска интимност, разговори и обща посока. Никога не спим на едно легло, нямаме желание да сме заедно. Сексът, когато се е случвал през годините, е бил по негова инициатива, а аз винаги съм избягвала. Животът ни е едно голямо ежедневие и битовизъм, дори по празници. Правила съм много опити да се разделяме, но той отказва може би поради причината, че е израснал без баща, може би защото е инертен и не иска да разваля „уюта“ си. Аз така и не съм си тръгвала, тъй като живеем в моето жилище и очаквам той да го освободи и да не причиняваме излишен дискомфорт на децата. Не намирам никакъв смисъл да съм в тази връзка без споделеност, любов и общи вибрации и независимо от тази ми убеденост, това продължава вече 18 г. С усещането, че съм пропиляла живота си съм и че сърцето ми съвсем се е затворило от безлюбие ( както го нарича Орлин) Вече нищо не ме вълнува и от нищо не ми трепва, не чакам нищо, само да минава този живот, в който не ми е писано да обичам и да съм обичана..И деца се раждаха, и събития се случваха, но със затворено сърце, като че ли ги гледам през стъкло..

Как се излиза от това? Как чупим обръча на подобно съществуване-вегитиране?

Отговор:

Въпросът е какво във вас ви задържа да се обикнете, да живеете силно и да вземате решенията си?!

Ако той е инертен, а вие вкопчено-свръхтърпяща поради несигурност и страх от самотно необичане, то ситуацията ви невротично задоволява несъзнаваното ви. Защото това, което не виждаме в себе си, отвън преживявяваме като съдба, както казва колегата Юнг. За да го видим, за да погледнем навътре. Променим ли това вътре, социалните ни системи или автоматично също се променят, или просто фактът, че ги виждаме различно, ги променя за нас, или имаме храбростта, любовта и решителността да напуснем дисфункционалностите си.

Поработете по себе си! Отвъд мрън-мрън, с ясното съзнание, че животът е синхронично неслучаен, отразява ни точно и съдбата ни си зависи от нас си!

Дерзайте!

………

Въпрос:

Здравейте, мили хора! Мъдрите коментари в групата ми помагат да погледна от друг ъгъл на много неща и ми дадоха кураж да помоля за Вашето мнение и съвети относно това как да общувам със сестра ми. Смея да твърдя, че тя има някакво психическо нарушение.

От малка е амбициозна, упорита, ученолюбива, завърши със златен медал езикова гимназия навремето, две висши образования, владее 4 езика.

Ккато ученичка обаче имаше комплекси за малоценност. Атмосферата, в която сме израстнали, не беше спокойна. Баща ни беше заядлив и студен човек, неподкрепящ и тормозещ. Майка ни беше мила, природно интелигентна и работлива жена, но от работа и тормоз не й оставаха сили и мисъл за моите и на сестра ми емоции.

Освен това в рода на майка ми има 4 случая на психични нарушения – една сестра на баба ми имаше шизофрения, друга – параноиден синдром (около 60-те год. на мин. век) и за две от сестрите на прабаба ми научих, че са били “луди”, т.е. може би има наследствено предразположение.

При сестра ми първите прояви се появиха в период на продължителен стрес в личен и професионален план, когато беше едва 24-годишна. Въобразяваше си, че хората й се присмиват, а по късно и че е преследвана. Заведох я на психиатър, взеха я в болница, но не помня каква диагноза й поставиха. Премина курс на лечение и дълго време беше добре. Благодарение на упоритостта и амбициите си постигна много успехи в живота, но заради характера си (себична и егоист) в личен план животът й е пълна разруха. Още докато имаше семейство отново се появиха прояви на психично нарушение. Майка ми забеляза, че се повтарят през около 3 години. Сестра ми се лекуваше при невролог, посещаваше и психотерапевт, смени може би двама, защото не й казвали това, което тя искала да чуе.

Напразно се опитвах се да й дам съвети отностно начина й на общуване с децата й, със съпруга й, който беше свестен човек, но тя го изгони, защото се влюби в един, който я ласкаеше и използваше финансово. Децата й почти или напълно прекъснаха контакт с нея. Едното й дете много отдавна, още като тийейджър, се отдели да живее отделно, прекъсна контакт с майка си и даже поиска от полицията издаване на ограничителна заповед за майка си. Другото също не е в добри отношения с нея.

Опитах се да я предпазя от интернет-измамници, които се представяха за почтен мъж, имащ чувства към нея. Напразно! Измамиха я. В отговор на моите опити получавах само груби нападки по адрес на моето семейство.

Живеем на различни места и общуваме рядко по интернет. При всеки контакт обаче тя се връща към миналото и отправя едни и същи упреци към баща ни, децата ми, към мен. Или започва да се оплаква от отношението на другите към нея. Винаги другите са виновни, никога не вижда вина в себе си. Децата ми спряха отдавна да я търсят, въпреки че живеят недалеч от нея, защото отношението й не им е приятно. Тя търсеше на мен сметка защо те не я търсят. (Тя няма данни за контакт с тях.) След многократни предупреждения, че щом напада вербално децата ми, ще прекъсна контактите с нея и последващи прекъсвания за месеци наред, има известен напредък в тази посока. Понякога се изпуска и започва нещо негативно за тях, но се усеща и замазва казаното. Ако изразя несъгласие с мнението й за нещо или посоча нейна грешка, разговорът започва да ескалира и се налага да го прекъсна. Затова и аз избягвам контактите, защото след всеки един по няколко дни не мога да се съвзема. Вече съм на възраст, в която психическото спокойствие ми е важно и всякакъв вид негативизъм ми действа зле.

Характерно за нея още е, че обича да говори за себе си, да налага съвети, да се смее много шумно. Мисля, че се опитва да потисне някакви свои комплекси, хвалейки сама себе си – че има две висши образования, че говори 4 чужди езика и др. Мъчно ми е за нея, защото е сама и защото ми е сестра, но ме натоварва.

Знам, че от няколко години приема еквивалент на Золофт, който подобрява малко състоянието й.

Тъй като наскоро се преместихме да живеем до децата си, съответно недалече и от нея, тя иска да се виждаме по-често, да идва да ни гостува, а аз се притеснявам от нейната непредсказуемост и за това, че в държанието й няма мярка за много неща. Мога да си представя аз да я посещавам отвреме навреме, но не и тя да идва. Тя все още няма адреса ни.

Имам нужда от съвет как да се държа към нея и как да не допусна тя да идва при нас, защото това би било неприятно за всички от семейството ми и много натоварващо за мен. Благодаря за отделеното време и за всеки Ваш коментар!

Отговор:

Както описвате нещата, душевната болест на сестра ви периодично се обостря, преживява епизод и отминава. Периодите на ремисия се удължават и положението се поддържа стабилно с подходящи медикаменти. Приеманият от нея в момента е слаб и от друг разред и няма да повлияе основното и състояние. Но, психофармакът се изписва от психиатър или невролог. С това просто насочвам вниманието ви към такъв.

Въпросът е,.че както по всичко изглежда, сестра ви има нелеки характерови акцентуации, които всъщност основателно държат вас и децата ви надалеч от нея.

Какво да правите? Както чувам, има деца. Можете да поговорите с тях, че колкото и да е ужасно, поведението на майка им се дължи на психична болест. Да се родят именно от нея си е тяхна съдба и когато майка им вече действително не може да се обслужва сама, ще им се наложи да се погрижат за нея. За да могат да го правят адекватно като му дойде времето, е нужно сега да обърнат внимание на кариерата и собственото си развитие.

Това можете да направите. Да поговорите с тях. С мъдрост и великодушна визия. Вътрешно: зачитайте и уважавайте сестра си, ведно с всичките и особености. Тя е „бушон“ на цялата ви родова система. А социално – живеете живота си. Най-доброто, което можете да направите е да живеете вдъхновено и силно собствения си живот!

………

Въпрос:

Преди около година се появи.Страх от смъртта.Свързвам го с приближаващо навършване на 50 години.Реалист съм,фактите са ми ясни.Искам да изживея живота си като пич,но тези мисли не ми дават мира.Колко ли ми остава?От какво ще умра?После какво следва? и ред други глупости.Посещавах психолог,спортувах,ходих на йога.Нищо не успя да избие гадните мисли от главата ми.

Вече не знам какво да правя.Опитах да споделя с близки,отговора беше (вземи се в ръце)и се отказах .

Отговор:

Не виждам нищо за избиване. Кое е гадното? Вие ще умрете!.Със сигурност. Не след дълго при това – след само три-четири десетилетия. Нищо за гонене няма. Страхът от смъртта всъщност е прикрит страх от живота. От силното му, наситено с ежесекунден смисъл живеене. За да се намери изворът на този смисъл, е нужно да се прекосят пустините на страховете, мочурищата на тъгата, бодливите дерета на вината… Да си инвентариза човек живота, да осъзнае патерните, интроектите (програмите, вярванията), защитните си механизми, да пренапише кода си по сценария на любовта. Това е пътуване. Към Себе си. А въпросите, които си задавате, не са тук да ви мъчат, а за да ви подтикнат към това пътуване.

След това следва това, че осъзнаваме, че бидейки живо погребани в скафандъра на физическото си тяло, сме живяли в илюзията, че след него е смърт, докато всъщност е връщане по-близо до Живота. До извора му. Същият извор, от чиято жива вода пиете, когато вървите по вътрешния си път на героя, за да освободите себе си/ душата си от змея на. невежеството.

Страхът не е лош. Няма нищо за борене, боене и махане. Страхът е гуру. Води. Бута към прозиране отвъд матрицата на слепотата.

Пътят е вътрешен. Психично приземен в основата си и психодуховен във вършинното си нагорно развитие.

Желая красиви гледки по пътя. И виждане на всички като такива.

………

Въпрос:

Привет!

Постът ми може да се стори на някой малко черен…но истински проблем усещам напоследък.

Малко предистория:

Родих 2019г, от тогава живея затворен начин на живот. Отдадена съм напълно на малкия ми син, може би прекалено.

Преди да забременея, работих в голям колектив и комуникирах с много хора, имах много приятели и познати. След раждането сякаш се затворих за околния свят. Спрях да се грижа за себе си, не оставаше време, кърмих повече от 3 години, бях изчерпана физически и психически. Напуснах работа, поне през това време създадох собствен бранд и някак нещата там тръгнаха. За жалост, време за нищо не ми оставаше. Детето, вкъщи, работата. ( цялостна изолация). Добре че си взехме куче, та започнах да комуникирам с други хора. И това всичкото продължава 4 години и половина.

Нямах/м време за нищо, някак на автопилот живеех. Спрях да спортувам, напълнях, стреса както казах ми е на макс.

Просто пренебрегвах себе си, за да мога да се отдам на другите до мен.

И СВЕТЛИНА, от няколко месеца започва да се обажда Старата аз.

Желанието ми да работя върху себе си, кожата си, тялото си, започнах да си задоволявам чисто женските нужди, с покупки, парфюми, да се грижа за кожата си, тръгнах на зъболекар.

И ето го проблема.

Много познати и непознати започнаха да умират млади…

Трябва да дам няколко хиляди за импланти(зъбни)…и си казвам” какъв е смисълът”..като края е един и същи за всички. Струва ли си изобщо да инвестирам тези пари?

Или примерно…създадох си рутина за кожата…виждам как добре ми се отразява, с удоволствие го правя…но пак си казвам•”Има ли смисъл от това”, като и кожата е преходна…започвам все по-често да се питам” защо го правя? Какъв е изобщо смисълът, след като всички ни чака едно и също, а може и да е скоро…

И някак това нещо започва да ме сдухва…

Странното е, че за първи път от години започвам отново да се чувствам жена, да се ценя и глезя..и в същото време една част от мен, някак не го приема, защото не вижда смисъла в това, заради преходността на живота, на нас, на тялото ни.

Отговор:

Защо да ям, като пак ще огладнея? Защо да вдишвам, като ще издишвам? Защо да живея, като ще умра?

Добрата новина е, че излизате от затвореността. А още по-добрата са тези ви питанки. Защото сте минала през доста. Майка сте вече, носите отговорности, една предишна част от вас и начин на живот са останали назад. А това провокира допир до преходността. До memento mori ! И за добро!

Да, ще умрем. И да, всичко е една огромна суета. Ама наистина. Не се шегувам. И е безсмислено. Напълно. Изцяло. До дъното на житейския код и до всеки органел в клетките ни. Изкорубено е. Празно е. На кухо кънтят всичките суети и щения… Съгласен съм на 108×3.14% × десетичен логаритъм от невежа илюзия… И съм deadly сериозен и искрен…

Нищо няма смисъл. Наистина. Освен ако не му придадем. А го правим от позицията на целостта си. От любовта. А тя наистина надхвърля смъртта. Клише е. Защото е вярно. Тогава знаем, че сме повече от смъртта. Че смъртта е валидна единствено за това, което не сме ние, а само ни облича и ни придава форма. Форма, която вмества нас, същността. И познаваме, че сме бездна. Велика мистерия сме. Дори осъзнаването на безсмъртието е само малка игра на детска криеница за величието на безпредела, който сме…

Оставям цялото бля бля за по-фин и за истинен живот, защото не това е важното. Важен е смисълът, извиращ от любовта. Умеем ли да стихваме, започва „да говори“ любовта. Тих глас е. Безмълвен. Интуиране е. Дава ни принадлежност, сигурност, реализация и утвърждаване, красота и жива вътрешна етика и закон. Присъствие на духа е, Смисъл е!

Тогава насищаме суетата на ежедневното безсмислие с неизразимия, но осезаем за живите ни души смисъл!

В хода на споменатото стихване (молитвено/ медитативно), едни начални и ценни стъпки са минаването през това, което спира лъчите на смисъла в нас. Минаване и погалваща трансформация. На травмите, страховете, вините, на вътрешнитте ни демони, които превръщаме в силата си. В себепознание, в психотерапия.

Помагат и добрите книги.

Успехи в пътя!

………

Въпрос:

Здравейте, имам сестра алкохоличка, на 40години, която естествено не признава проблема. Пие от първия удобен сутрешен момент от 20 години, че и повече май. Преспива и вечерта е втори рунд. Няма адекватно поведение, агресира срещу всеки, но най- вече срещу мен. Връща се 20-30 години назад. Все ми казва, че съм “ яката работа“. Каквото и да направя все не е както трябва ( както тя е искала). Преди години ми призна, че има проблем и говорихме да посещава психолог- съгласи се. А след два часа отказа. Опитвали сме да говорим с нея кротко, но без резултат. Имало е и агресивни подходи от наша страна, отново неуспешни. Мъжът и само да няма скандали прави каквото тя пожелае. Казва, че ако я изгони е умряла и вероятно е прав. Лошото е, че имат 12годишно дете, което е свидетел на всичко.

Има ли някакъв начин да се лекува в здравно заведение? Ако има къде и как да действаме?

Надявам се на отговор от специалисти или хора разрешили подобен проблем. Благодаря

Отговор:

Сигурно това е 100-тният въпрос от някого другиго за алкохолик. И отговорите са същите: може да се помогне на човек, който иска да си помогне, на самопомагането му; желанието за спасяване се явява съзависима част от проблема; да, има места, в които се помага на зависимите – наричат се общности за зависимости, с психо, трудо и дисциплино терапия…

Това, което може индиректно да се направи от съпруга, е да спре да и угажда. Да, това разбунва системата, както и дава пример на детето за здраво държание и граници, евентуално напускане ситуацията.

Един по-слаб, но все пак валиден вариант, са сбирките на анонимните алкохолици.

Вкратце: ако тя иска, всичко е възможно. Не иска ли, свободна воля.

Това е.

………

Въпрос:

Здравейте!

От известно време (7-8 месеца) изживявам „нещо“, което не знам как да назова или определя. Това, което ми се случва много бързо се отдалечава от мен. Какво имам предвид: днес е 15 януари, Нова година посрещнахме преди 2 седмици, а на мен ми се струва че е било преди 3 месеца. Вчера се прибрах от приятен СПА уикенд, а имам усещането, че е било преди седмица. Ако съм имала хубава вечер с приятелки преди 5 дена, го усещам като преди 2 месеца. С всичко е така. И говоря за приятни, хубави преживявания. Всичко ми бяга много надалеч. Защо ТАКА????? Как се нарича това „явление“ да знам какво да търся и какво да чета

Отговор:

Времето тече бързо, когато ни е спокойно, добре, вдъхновено, но и когато липсват сериозни усилия, немалки трудности и изпитания.

Когато боли, времето тече много бавно. Секундата се възприема като вечност. Както се казва, ден в ада е равен на година тук и столетие в рая.

Може би ако добавите щипка сериозни трудности и тежина в отговорностите, времето ще се позабави. Когато трудностите идват от следването на смислени цели, всичко идва на мястото си.

………

Въпрос:

Здравейте,

Следя групата и постовете в нея от известно време и се възхищавам на смелостта на споделящите и желанието за помощ на коментиращите. Затова реших и аз да споделя моята история. Майка съм на близначки, момичета на 25 години вече. Омъжена съм и в нашето семейство всичко изглежда нормално. Дъщерите ни следваха и живееха в София, но преди две години едната се омъжи и се прибра в родния ни град. Сега има бебе и живеят с новото семейство в нашата къща. Обект на моите притеснения обаче е другата ни дъщеря. Тя остана сама в София да работи и живее/ от образованието и останаха не взети държавни изпити/ . Тя живее в наше жилище в София и привидно нямаше някакви сериозни проблеми, до момента в който това лято си дойде с голям кръвоизлив в окото. Каза, че е конюнктивит но ясно личеше че не е. След натиск и много разговори разбрах, че имала приятел от университета, който имал странен фетиш, да я души за гърлото по време на секс, но това било инцидент, който нямало да се повтори. Като майка вниманието ми много се изостри и започнах да чета знаците. И преди с нея сме имали противоречия, но от известно време не бях забелязала, което е пропуск , че тя се отдалечава от семейството и става все по- груба и рязка с мен. След случая от лятото се разбрахме, тя да прекъсне тази връзка, но уви това продължи до момента в който преди месец разбрах от сестра и, че тя пак е със синини и се притеснява как ще реагирам като я видя / бяхме планирали ваканция двете/ След тази гледка, по време на пътуването имахме доста драматични разговори и отново уверения от нейна страна, че това ще спре. Аз като родител се ядосвах, че някой насилва детето ми в собствения ни дом. Тя твърдеше, че всичко това е резултат от това, че съм лоша майка и съм контролираща натура . В следващия момент ме обвиняваше, че се е случило защото не се интересувам от нея…В един момент целия ми свят се срина и всичко в което съм вярвала, че е редно се разпадна. Децата ми са родени в седми месец и със съпруга ми минахме през ада докато ги прверърнем в здрави деца и добри хора…поне до скоро така си мислехме. Сега съм в София, живея с нея докато тя се съвземе и отново си стъпи на крака. След последното “ душене”, тя вече ми се обади и поиска помощта ми. Сега сме заедно и се опитваме да се справим с нейната обсесия към този човек. Защото тя го нарича любов, но аз знам, че не е…Сигурно звуча объркано и не последователно, за което се извинявам . Моля за съвет и помощ

Отговор:

Почвам от видимото и рационалното. Както се казва, всичко в с*кса е ок, ако е искано и от двамата и не наранява никого. Въпросът в случая е, че и искането е болно, и нараняването е налице.

Практически дъщеря ви е жертва на насилие, което търпи по собствени невротични причини от човек, склонен да го причинява. Думата фетиш тук се явява рационализация на садистично поведение, резултат от характерови акцентуации, тласкащи изпълнителя към нараняващи действия, носещи му болно удоволствие. Ако е необходимо, потърсете помощ в асоциации като „Анимус“ и др. подобни. Съществуват и денонощни телефонни линии за жертви на насилие – потърсете в Интернет. Вероятно и тук в тази тема ще насочат към такива.

Относно щерката. Добре е да знае, че е обичана от вас с таткото.

Между близначките съществува дълбока връзка. Това, че сестра и е родила и се е задомила, е възможно да е породило ирационална амалгама от страх, тъга и вина в нея, че изостава,.че остава назад, свързани с ранно детски вярвания. Нека се почувства приета от вас с таткото. Оттеглете очакванията си, вярвайте и. Казвам това, тъй като едно поведение от ваша страна с изисквания и обвинение би я регресирало още повече.

Вероятно тя самата осъзнава нуждата да походи на психотерапия, да поработи по себе си, по самооценката, границите, самоуважението,.по сепарацията на собствения живот от този на сестрата и живеенето на собствената съдба. При терапевт, ползващ и родова терапия, освен другите си методи. Тя самата е нужно да си избере такъв. От „Анимус“ и другите подобни асоциации ще и предложат. Една добра идея е тя самата да потърси тези организации и да се свърже с тях. Така поема инициативата за поемане отговорността за живота си в собствените си ръце.

Университетските изпити ще вземе. По-важни са обаче житейските изпити. Вие самата можете да се възползвате от предлаганите от споменатите организации консултации. Биха ви помогнали да осъзнаете, че децата ви вече са големи, че е добре леко „да оттеглите захапката“ и вярвате в качествата и съдбата им.

Желая на щерка ви добър изход от ситуацията!

Приключвам с насоката, че работата с психолог би била важна за нея, стига да я иска, разбира се. Можете просто да споменете за това, да я насочите към опции. Останалото си е до нейна свободна воля.

Изпращам ви съпричастността си!

………

Въпрос:

Здравейте! Майка съм на две прекрасни момчета на 11г. и на 5г., но от няколко месеца (може би 4) имаме проблем с малкия, които изпитва така да го кажа някакъв ужас да не се изцапа. Изпада в крайно състояние на тревожност ако пипне нещо (предмет) или някой го докосне (например наплюе, случка в ДГ). Постоянно си мие ръцете, а недай си Боже да си пипне устата трябва да се изплюе, защото слюнката му била мръсна. Проблема ни се задълбочи, защото имахме момент когато отказва дори да се храни или ако го прави ме пита на всяка хапка “мръсно ли е?”, “прясна ли е храната?”, “чиста ли е?”, “провери ли срока на годност?”, “отровна ли е?”…. дори и водата, която пием (тя е от бутилка, не от чешмата) “каква е?”.. Отказва да се храни в детската градина или ако хапне ще няколко лъжици след щателно “обследване” от негова страна. Наскоро разбрах причината, за тази тревожност в него, а именно голям страх от повръщане. Има въпроси дали му е тежко на стомаха, да ли е ял достатъчно или е прекалил и подобни въпроси от това естество. Обърнах се към психолог и направих каквото ме посъветва, но нещата си остават по същия начин. Вече не издържам на постоянните му притеснения и не спиращите едни и същи въпроси. На баща си изобщо не вярва и за всичко пита мен.

Моля за съвети, методи и всичко което може да е от полза.

Благодаря, че ме изчетохте!

Отговор:

В детето ви се е повишила тревожността. Пряко с него може да поработи психолог, който да изследва и семейната ви система и да включва и вас понякога в терапията. С момчето директно се преобразува тревожността с ползваните от психолога/жката методи. От огромна важност обаче е да се проследи какво в семейната ви система провокира повишаването на тревожността му. Отношенията ви с таткото, между него и баткото, начинът ви на поставяне граници, изискванията ви, дори евентуалният стремеж към ред и чистота.

Симптомите „говорят“. Нека видим този на сина ви: „Страх ме е, че нещо отвън ще ме нарани, няма да мога да го понеса и ще направя нещо, което ще ме изложи и засрами много/ ще ме накара да се почувствам виновен – затова свръхконтролирам ригидно/ натрапливо!“…

Запитайте се има ли изисквания, поставяни от вас, от които детето се чувства като заразено/ наранено, но сякаш на всяка цена ТРЯБВА да издържи о оправдае, да не ги връща обратно, за да бъде прието? Изисквания, които ако не изпълни, сякаш е мръсен и вие ще го повърнете/ отхвърлите, защото е изцапан/ лош?

Говоря за автоматичното му сублиминално възприятие.

Добра идея е вие партньорите, както и детето, да потърсите помощ от психотерапевт за няколко сесии.

Желая добър развой!

………

Въпрос:

Здравейте!Как успявате да излезете от летаргични/апатични състояния?!

Имам чувството ,че всичко ми изпива живеца!Всичко започва да ми изглежда все по-безмислено.Нямам желание за нищо ,само искам да спя и ако е възможно никой да не ме закача за нищо…почти не ми се разговаря с никой….Имам проблем с преяждането и той не е от днес или вчера.Сега в този момент е …ужасно Килограмите хвърчат нагоре,но имам чувството ,че като се натъпча -нещо в мен се изключва и спирам съвсем за изпитвам разочарованието от себе си…Не мога да изляза от това състояние вече ,до преди 2 3 седмици изпитвах поне малко мотивация,а сега се чувствам безсилна пред всичко това.Ходя на работа ,защото трябва….извършвам задълженията си покрай детето ,защото нося отговорност….и т.н Всичко е ,защото трябва…

Ходя на терапия,слушам подкасти ,чета книги и т.т…Знам ,че това е период,но как да започна да излизам от него -не знам откъде дазапомна ,а става все по -тягастно….

Хормонално нещата са наред,в главата е проблема

Отговор:

Човек е същество биологично, психично, духовно и социално.

Това, че с хормоните, както казвате, нещата са наред, е добре. Освен тях има и други биологични фактори – витамини, чревен микробиом и бактериите в него, пила ли сте скоро антибиотици, които силно влияят на чревната микрофлора, приемате ли някакви медикаменти за нещо телесно (някои влияят и на психиката силно), наистина ли са добре хормоните (потърсете второ мнение), антителата, има ли поликистозни яйчници, как е черният дроб и т.н. и т.н.

Относно мозъчната химия, там засега само се предполага, но има много показатели, по които опитният клиницист може да заключи дали състоянието ви е ендогенно, психогенно или със смесена етиология.

Ако всичко телесно е наистина ок, тогава остават психичните духовните и социалните фактори. Взаимоотношенията в семейството, любовта и сексът, извън депресирането работата удовлетворяваше ли ви, какво в живота ви носи принципно смисъл и т.н.

При коя да е жена връзката е особено важна. Взаимоотношенията с приятелите, интересите, целите, също. Има ли и имаше ли преди това любов и изпълненост в живота ви, на базата от какви убеждения за света стъпвате?

От какво родно семейство идвате, през какви дълбоки програми във вас пречупвате възприятието си?!

Отговарям общо, защото така и е зададен въпросът ви.

Емоционалното хранене е следствие, но също и самостоятелен фактор, завъртащ „въртележката“ на ставащото. В опитите за регулиране на режима, в моментите когато успявате да удържате и още не сте почнала тъпкането, тогава на бял свят излиза това, което причинява всичко. Гладът за любов, смисъл, за здраво себеусещане и присъствие в живота… Както и травмираната болка от незадоволяването на тези нужди… Едно удържане и регулиране храненето вече ви сблъсква челно с това, което не виждате или от което упорито извръщате глава…

Казвате, че ходите на терапия. Защо тогава питането ви е толкова механично и отгоре-отгоре?

По прочетеното мога да кажа, че какъвто и да е дългосрочният подход за справяне, при положението в което сте, би помогнала психофармацията, изписана ви от човечен психиатър, с когото да поддържате чест контакт за обратна връзка.

………

Въпрос:

Мъжът ми е чудесен, но аз все съм недоволна. Партньорски взаимоотношения след бебе.

Здравейте, прекрасни. Давам направо, че не знам, от къде да започна дори. Аз съм поредната жена, родила поредното му дете. Той не го искаше, после нямаше да го признава, щях да си го гледам сама и никой от неговите не знаеше за мен през тези няколко години скрита връзка. Все пак някак, с Божията помощ, сега имаме прекрасна дъщеря. Обича я и се грижи за нея чудесно. Но с мен… Ти да видиш. Говорим си само за ядене и акане. Интимни сме на 2 месеца веднъж и то отскоро, често след як скандал . Той пере, готви, глади и работи. Супер, а? Аз чистя и гледам бебето. Той също си играе с детето и го разхожда от време на време. Със семействата си общува по няколко часа на ден. Споделя им всичко за детето и за мен, праща им снимки, видео разговори. Но няма интерес да сме тримата заедно или да общува с мен. Да ме погледне, да ме целуне, ей така просто – абсурд. Ако взема, че го докосна, подскача, отблъсква ме и и се ядосва. Детето е чудесно, спи, храни се, смее се. Имаме време за много неща. Имаме баба и дядо наблизо, които могат да помагат. Често ми прави забележки, за какво ли не. Защо съм облякла това, онова на детето, защо съм сложила този памперс, а не другия… Все нещо не съм, както трябва и преди, еди си, какво правели с другите деца и жени. Постоянно като че ли бяга от мен. Излиза вечер и през деня, когато може, ходи а кино, на концерти, излиза с приятели и колеги. Хваща таблета, когато съм наоколо. Работи от вкъщи и гледа да ни разкара на разходка. Излизам по 3 пъти на ден с детето и съм навън с часове. Ако взема, че го питам нещо, или не ми отговаря или подскача и крещи. Ако му кажа спокойно как се чувствам, ми отговаря „стига си се чувствала“ или „стига се занимава с глупости“. Всеки месец поне една седмица го няма. Отива при семействата си, те никога не идват при нас. И често ми съобщава в последния момент, въпреки че е планирано за някакъв повод. И аз се разбеснявам, и детенцето докато се нагоди, че тати го няма пак. И вече много, ама много беснея. Крещя и го заплашвам, че ще го осъдя като бившите му, защото само така може да се общува с него. И тогава като почне и той да беснее, и удря, скубе, блъска. Ама и аз го блъскам и драскам. И често, сещате се, детенцето е в същата стая, случвало се е дори да го държи с едната ръка, с другата да ме поваля на земята. После малко тишина, може и секс да има на следващия ден и след няколко часа или дни, пак старата песен. Щастлив е, когато излезе на разходка вечер и като се върне, аз и детето да спим. Колкото по-далеч съм от него, толкова по-добре. И да си мълча, там нещо да си правя. Дете съм имала за гледане. Няма търпение като се върнем през деня за обяд, да се нагълтаме с храна аз и бебето и пак да излезем, ‘щото времето било хубаво, а то – 5 или вали. Нищо де, някой път отивам при нашите. Но не си разполагам с дома, не си разполагам с времето. Някак нямам мъж, той е толкова далеч до мен. И често гледам усмивката на прекрасното ни детенце, а виждам как татко му ме мъчи. А то заслужава любов към него и около него. И тези граници, какви са и как да си ги поставя? Да се рязбера, какво искам и да си го заявя, как? И колко време да мине? Аз как да избера да не се чувствам отблъсната. Разбрахте ли нещо или да повторя? Благодаря ви и бъдете здрави и обичани.

Отговор:

Ще пиша отвъд всякакво морално ‘трябва’ и ‘така е редно’… Просто ще отговоря какво виждам.

Вече е имал няколко развода с деца, не му е било до ново дете. Но се е случило непланирано. Детето обича. Вас търпи. Поне засега.

Да, външно всичко е чудно: готви, пере, глади, с детето си играе… Мъж мечта. И може да е. Не и за вас обаче.

Липсва ви грижата му, вниманието му, отношението, любовта, страстта му към вас. Форма без съдържание.

Както казвате: „Толкова е далеч до мен…“. Това е. Уж сте заедно формално, но отвътре си го чувствате далеч, много далеч.

И какво най-често прави жената, когато така се чувства необичана, непрегърната, необггрижена емоционално и либидно?

Дразни. Вдига скандали, дудне, бърка по раните и човърка по болните места. За да събуди реакция. Каквато и да е, но все някаква емоционална реакция. Защото скандалът, раздразнението и напрежението все пак са някаква енергия. Все пак някакъв обмен на заряди. И макар и през болка, се случва приемане и предаване на отношение и присъствие. Дори и малко страст и с*кс понякога – за сдобряване. Уж.

Въпросът е, че няма как твърде дълго по този начин да се набавя липсващото отношение и внимание. Идва време, когато хлапето се позакрепя, поотраства мъничко. Тогава, ако от негова страна към вас не се събуди чувство на интимна принадлежност: „Тя е моята жена!“, или той или вие, я камилата, я камиларят си отиват от безводната пустиня да търсят водата на любовта другаде…

От житейския си опит знам, че ако една жена в началото на взаимоотношението не е особено привлечена към партньора, с течение на времето мъжът може с усилията и любовта си да я спечели.

Ако обаче мъжът още отначало не харесва твърде жената, а просто „се разнообразява“ с нея, шансовете харвсването да се случи след това, са много малки. Нищожни. В това отношение жената несъзнавано проектира своя си модел (казаното по-горе) и се надява, че любовта му може да се появи в последствие, ако примерно го задържи с дете. Не, механизмът е различен…

Нещо, което е добре да направите, независимо дали ще останете заедно за в бъдеще или не. Нещо, което силно би повишишо шансовете за такова продължаване, без обаче да е цел. Какво именно е това нещо?

Да се погрижите за себе си (е, като започне да ходи детето на градина повече, но някои неща и отсега). За килограмите, външния вид, да сте интересна. Преди всичко на себе си и за себе си. Да се вземете в ръце, да се развивате професионално, социално, да сте ведра, щастлива, доволна и чаровна жена с богатство от добри качества, стойностен социален кръг и приятелства, хобита, кариерно и образователно развитие. Жена „изтупана’ и ръсеща харизма. Заради вас самата си. Заради собственото ви задоволство! Тогава или ще продължите заедно с бащата на детето ви, но вече с взаимност в любовта, или ще осъзнаете, че светът е голям и възможности много…

Усещането ми за развоя клони силно към втория вариант, но дано се лъжа…

Успехи във все по-стойностния живот!

………

О.Б.

По повод щетите, които емоционалното отхвърляне на бащата, какъвто и да е той, носи на децата, жена пита:

„А как да уважаваш баща, на когото реално не му пука за развитието на децата му и въобще за каквото и да е около тях? Човек, който те е съсипал финансово, емоционално и всячески?…“

Отговор:

Емоционалното отхвърляне на бащата от майката неизменно носи последствия в децата. Ако ще да е гений, Махатма, прекрасен човек, средностатистически сивушко, посредствен, безотговорен пройдоха, груб потисник или манипулативна гад, той е бащата и това е генетичен и психоенергиен факт.

Децата имат нужда от баща си толкова, колкото и от майка си!

Момчетата, за да бъдат мъже, а момичетата жени. А отвъд това, щастливи, стабилни и стойностни хора. Ще обясня.

Ето ситуация. Мама и татко се развеждат, а децата по правило остават с майката. Какъвто и да е таткото, ако мама не умее да има добро чувство на приемане към него в сърцето си, това влияе на децата. Въпросното приемане не означава, че социално-поведенчески не се взимат нужните мерки и поставят граници.

Ако таткото е пияница, безделник или насилник, по-добре настрани от такъв. Но, вътрешното отношение на майката е нужно да бъде великодушно и топло. Защо?

Защото майчиното отношение към биологичния баща транслира отношението към мъжкия принцип в децата.

При синовете, когато мама презира и отхвърля бащата, се залага забрана за сформиране на мъжественост. Забележи, залагането и в обсъждания случай не зависи толкова и само от това какъв реално е бащата, а от отношението на мама към него. Не само на думи, а дълбоко в сърцето и.

Ако е обидена и неспособна да прости истински, тя забранява на сина да приеме в себе си мъжки образ и модел. Той не е толкова и само свързан с реалния баща, а с представата за него, която мама транслира с отношението си към таткото в децата. Такова момче става или мачо-донжуан, или слаб, подчинен мъж.

В първия случай момчето е приело много от майка си, разбира жените и умее да ги съблазнява. Това обаче е пародия на същинската мъжественост. Тъй като му липсва стабилен мъжки образ, при задълбочаване на отношенията не умее да е постоянен, стабилен, да издържа на натиск, взаимоотношенчески неволи и трудности. Липсва му това, което определя мъжа като такъв: доблестта, достойнството, държането на думата, присъствието на духа.

Понеже самият той е мъж, а мама е обидена и негодуваща към татко, такъв мъж в себе си има интернализиран образа на една кастрираща и убиваща мъжествеността му жена, което както не му позволява да е социално истински мъжествен, така и го кара да го е страх от дълбокото интимно взаимоотношение с жените.

Мачото-донжуан прилича на чаровен мъж, докато всъщност отвътре си е малко страхуващо се от мама момченце без истинска мъжественост. Едновременно мама е на пиедестал, както и дълбоко несъзнавано такъв преживява щетите, нанасяни от нея и съответно и мъсти чрез серийното съблазняване и отхвърляне на жените в живота си.

Във втория вариант на слаб мъж, такъв е в мъжко тяло, но получавайки забрана да интроецира здрав бащин образ, не успява да бъде мъж самият той. Може да има гей наклонности или във взаимоотношенията си с жените да е „под чехъл“, но е мъж само по тяло.

За илюстрация на говореното, можем да видим Чарли и Алън от сериала „Двама мъже и половина“ – и двамата пародия на мъже.

Когато мама в себе си низвергва таткото на дъщеря си, момичето приема в себе си дълбок отпечатък на липсващ, нараняващ, лош, негоден мъж. Такъв става анимусът и, собственият и контрасексуален вътрепсихичен комплекс. За да бъде една жена истински женствена и въплъщаваща качествата, които я определят като такава, е нужно да е приела стабилен мъжки/ бащин модел в ядрото си. Ако не е, не успява да бъде щастлива жена, която умее истински да обича с мекота, благост, доверие, да провежда онази невидима субстанция, която кара всичко наоколо и да се развива, расте и просперира. Или като компенсация на това си неумение самата тя става мъжкарана, или слаба жена.

Мъжкараната, бидейки лоялна на майчината програма, кастрира мъжете до себе си. Макар че говори, че иска силен мъж, всъщност в партньорски взаимоотношения не може да търпи такъв. Или привлича слаби мъже, които поставя „под токчето“ си, или с кастрацията, отнемането на отговорност и недоверието си трансформира мъжа до себе си в такъв. Въпреки че професионално може да е успешна, в това което от древността е заложено да бъде от изключителна важност за жената, а именно в партньорските взаимоотношения,е карикатура.

Другият типаж, слабата жена, вътрешно застава на страната на баща си. Може да развие гей наклонности, да има склонност към лековато поведение, да привлича мъже насилници и манипулатори, или постоянно да се въвлича в ролята на спасителка, всъщност така опитваща се неуспешно да спасява собствената си нестабилност и нараненост.

Затова мама е добре да отработи топло и сърцато отношение към таткото, независимо дали живеят заедно, или са разделени.

Как? Като ползва ситуацията си учебно и осъзнава какво този мъж събужда в нея зад дразненето и гнева и. Като ползва стимулите от ситуацията, за да трансформира характеровите си травми и вярванията в тях до добродушни и любящо сигурни. Което никак не отменя социалните здрави граници и адекватно поведение. Това се нарича житейска диалектика. Вътрешното отношение е сърцато и топло, а отвън, каквото е нужно.

Житейска диалектика!

О.Б.

………

Въпрос:

От 2015-та започнах да се занимавам с личностно развитие. Не ми харесваше накъде отива животът ми и реших да се опитам да променя това. Затова започнах да проучвам хората, които вече са постигнали нещата, които аз искам да постигна, и да наблюдавам как са успяли. Научих доста интересни неща и в този пост искам да споделя някои от тях.

Ако трябваше да сложа заинтригуващо заглавие на поста, щеше да е „ИСТИНАТА ЗА УСПЕХА (15 правила, които научих)“

Ето поста (всъщност го написах още през 2016-та, но мисля, че информацията все още е валидна). 

===

„Обичам да споделям ценна информация, която ми е помогнала да подобря живота си. Смятам, че ако имам възможността, трябва да върна жеста и да помогна на други хора с това, което съм научил.

Имайки това предвид, искам да споделя някои ценни идеи за успеха, които научих от различни хора, които са по-добри от мен в едно или друго отношение.

Преди това искам да кажа, че НЕ СМЯТАМ, че аз самият съм идеалният пример за успял човек, тъй като съм едва в началото на своето пътешествие, но имам основание да вярвам, че тези принципи са достоверни и носят резултати. Съдя само по личния си прогрес и това, което съм постигнал до този момент в живота си.

Освен товa всеки човек има своя дефиниция за успех, но нека ви представя МОЯТА. За мен успял човек е този, който успешно е съчетал:

– добро физическо здраве

– добро емоционално здраве

– добри взаимоотношения и връзки с околните

– добро финансово състояние.

Вероятно има и още, но за тези се сещам в момента. Това е моята дефиниция за успех. Някои смятат, че е по-добре да си най-добрия в едно нещо (например като Майкъл Джордан в баскетбола или Моцарт в музиката и т.н.), но аз лично не съм съгласен с това.

Сега ще ви споделя една резюмирана версия на това, което научих досега от стотици клипове, книги и изживявания, заедно с кратка моя интерпретация на значението на всяка представена идея.

Представените идеи нямат последователен характер – дори са доста хаотично представени, но това не отнема по никакъв начин от тяхната стойност. Със сигурност ще изпитате вътрешни противоречия, когато четете някои от тези неща, защото повечето от нас вече имат твърди убеждения за света и за тях нещата просто стоят по един начин и тези неща не подлежат на дискусия. Въпреки това – моят съвет е просто да се опитате да извлечете нещо полезно за себе си.

Стига празни приказки…

1. Успех = Постоянство + Късмет

Малките неща, които правим всеки ден (навиците ни), определят това какви ще сме след години. Затова постоянството е може би най-важния фактор за дългосрочен успех.

Несъмнено има и елемент на късмет – възможно е да правим всичко както трябва и пак да не успеем заради някаква несполука, която не зависи от нас (лесно може да падне едно пиано на главата ми докато пиша това изречен-).

Все пак интерпретацията на изживяванията ни също е от огромно значение. Лошите изживявания също могат да се тълкуват като късмет, защото те носят най-добрите уроци в живота.

Харесва ми цитата „Колкото по-усърдно работя, толкова повече късмет имам“ (не съм сигурен на кого е).

Отново – постоянството е много, много важно. Не е толкова важно да се справиш добре в конкретния момент, колкото просто да отидеш и да направиш това, което трябва да бъде свършено, и да продължаваш да го правиш всеки ден.

Ако сте си поставили за цел да ходите редовно на фитнес, но решите да пропуснете един ден с мисълта, че няма да има последици от това – грешите. Сега е изключително лесно да си измислите причина да пропуснете и следващия ден (ако спортуването все още не е навик за вас). Когато вече е навик – не е чак толкова фатално, ако пропуснете ден.

Никога няма да дойде времето, в което просто ще кипите от енергия и ще имате желанието на направите промяна в живота си. Ако сега се чувствате уморени – кое ви кара да мислите, че като остареете ще имате повече енергия?

2. Успехът и провалът не се случват в един конкретен момент. Всичко зависи от всичко останало.

Медиите често изобразяват успеха като едно грандиозно събитие, което просто се случва един ден на „избраните“ и от там нататък всичко върви гладко и без препятствия. Грешно! Успехът строго зависи от това, което правим всеки ден.

Лошите решения, които направим днес, имат потенциал да създадат низходяща спирала.

Например ако днес решите да си легнете късно, то на другия ден няма да имате енергия, а и по-лесно може да се разболеете. Това пък ви спира да свършите нещата, които сте искали да свършите за деня. Също така мозъкът ви не работи добре и вероятно ще се изкушите да изядете нездравословната храна. Нездравословната храна пък замъглява мисленето ви и ставатe раздразнителни. От това пък може да се скарате с човек, на когото държите… От едно малко решение всичко може да отиде надолу…

Хубавото е, че този „ефект на снежната топка“ (една снежинка не прави разлика, но много снежинки на едно място формират снежна топка) важи и за обръщането в положителна посока (принципът е един и същ).

Накратко – всяко действие, което предприемете сега, може да окаже влияние върху следващите действия, които ще предприемете.

Замислете се как точно сте стигнали до положението, в което се намирате сега. Едва ли е било в резултат на едно решение…

3. Успелите хора не са специални. Това, което един човек е постигнал, може да бъде постигнато и от друг.

Често хората мислят, че успелите хора са от „друга порода“ или са „измамили системата“ и не са заслужили успеха си. Или пък дори и да са заслужили успеха си с труд, то този успех не е постижим от нормалния човек, защото той няма достъп до ресурсите, които те са имали, и така нататък (манталитет на жертва).

Такова мислене е изключително ограничаващо. Вярно, е че някои хора са успели с нелегални средства, но повечето успели хора просто са вложили огромен труд и са следвали стъпките до успеха, които други хора са следвали преди тях. Няма магия. Няма пряк път. Действията водят до резултати.

Фокусирайте се върху предимствата, които вие самите имате, защото предимствата на другите нямат никакво значение за вас.

Според книгата Tribal Leadership, имаме 5 нива на мислене:

– 1. „Светът е ужасен!“

– 2. „Моят живот е ужасен!“

– 3. „Аз съм страхотен, но другите не!“

– 4. „Ние сме страхотни!“

– 5. „Светът е страхотен!“

Най-успелите хора мислят на петото ниво. Те искат и другите да успеят. Те не се страхуват от това, че някой също може да стане успешен като тях или че може да загубят състоянието си, защото знаят, че могат отново да стигнат до сегашното си ниво, следвайки същия процес. Поради този факт, голяма част от тези хора споделят най-ценните си знания за успеха в книги, които вие можете да прочете и абсорбирате бързо.

Успелите хора се трудят много и при това със страст. Не работят за парите, а за „flow“ състоянието, което получават от самата работа (състоянието, при което забравяш как минава времето, умът ти е ангажиран и просто си потопен в процеса на действие към постигането на някаква значима цел).

Относно представата ни, че успелите хора са „специални“ или различни от нас по някакъв начин – това е илюзия!

Най-често срещано е да си мислим, че „звездите“, които срещаме по телевизията са по някакъв начин специални. Истината е, че просто медиите са ги издигнали да изглеждат като „суперхора“, подобно на детските предавания, в които децата вярват, че облечената жена е принцеса или вещица.

Учените спекулират, че преди много време хората са живели в племена от най-много 150 човека. Поради това обикновено свързваме големи събития със само 1 човек (просто мозъкът ни няма капацитета да помни всички останали). Например кой създаде Facebook? Марк Зъкърбърг. А Microsoft? Бил Гейтс.

А сега обективно погледнато – дали тези две компании са създадени и издигнати до сегашното си ниво от само по 1 човек? Не, разбира се, но едва ли се сещате за стотиците други, които са допринесли, просто защото физически нямате тази способност. От това ограничение идва мисленето, че нямаме място да се сравняваме с такива „икони“.

TLDR: Успелите хора са просто хора, които се трудят здраво.

4. Никой не се интересува дали ще успеете. Не е до „връзки“. Всичко зависи от вас самите.

Да, никой не го интересува дали ще изживеете живота на мечтите си или ще си умрете сами на улицата. Всеки е прекалено зает със собствения си живот, собствените си проблеми и няма време да ви помогне да подобрите собствения си.

Не разчитайте някой да дойде и да ви даде успех с магическата си пръчица. Няма да се случи.

Много хора мислят, че успеха зависи от „връзките“, които имаме. Полезно е човек да има връзки, ако вече си е изградил добра трудова етика и може да допринесе по някакъв начин за другия човек, но тази стратегия няма да проработи, ако просто иска като паразит да извлече максимална изгода за себе си от другите, без да даде нещо в замяна.

Никой няма да ви позволи да грабите от тях. Дори и да имате връзки – те ли ще се трудят вместо вас? Те ли ще вземат трудните решения вместо вас? Абсурдно е. Разчитайте само на себе си и не очаквайте някой да ви даде успех с лъжица в устата.

5. Трябва сами да поставите напрежение върху себе си.

В днешно време сравнително лесно можете да водите посредствен живот. Липсва това напрежение да си изградите наистина страхотен живот, просто защото ДНК-то ни не се интересува от това дали сме щастливи, а само дали сме живи и се размножаваме.

Хората имаме 3 нива на мислене (от гледна точка на това колко сме концентрирани само върху себе си), за простота нека ги наречем „ниско“, „средно“ и „високо“ ниво на мислене и постоянно преминаваме от едно в друго.

Когато сме в ниско ниво на мислене, добра мотивация би била „Искам да покажа на света, че съм най-добрия“ или „Искам да докажа на всички, които са се съмнявали в мен, че мога да успея“. Проблемът е, че такъв вид мотивация е добра само в краткосрочен план. Добре, ако забогатееш и вече всички знаят, че си богат – супер, но защо ти е да продължаваш по-напред след като си изпълнил целта си?

Трябва постоянно да си намираме нова мотивация. Мотивация за „средно“ мислене би била нещо като „Искам да стана по-добър човек“ или „Искам да развивам себе си“, а мотивация за „високо“ ниво на мислене „Искам да подобря света“ или „Искам да вдъхновя и другите хора да стигнат на високо ниво“.

Трябва сами да поддържате мотивацията си за успех.

Знайте, че хората имаме тенденцията постоянно да се опитваме да минимизираме изразходването на енергия и да максимизираме това, което получаваме в замяна. Това няма да се промени, но го имайте предвид, защото е прекалено лесно просто да се отпуснем и да се носим по течението – това е сигурен път към провал.

Трябва да имате „рационална параноя“, че ако не действате веднага, ще се провалите.

6. Четете книги. Всякакви.

Художествена литература, психология, финанси, маркетинг, автобиографии и т.н. Всичко!

В една книга обикновено авторът представя най-полезната информация, която е научил в течението на целия си живот, а вие можете да я погълнете за няколко дни. Вероятно няма да я внедрите, ако нямате житейския опит да разберете написаното, но е напълно достатъчно да я прочетете, за да имате някаква представа за какво точно става въпрос.

Но това дори не е най-голямата полза от четенето. Четенето ви поставя в гореспоменатото „високо“ ниво на мислене, в което мислите като вече успял човек. Представете си как работи едно радио и как го настройвате на определена честота, за да чуете любимата си станция. По същия начин, когато четете, мозъкът ви се настройва автоматично на тази „психическа честота“, в която мислите като победител и започвате да виждате възможностите около вас.

Четете, за да знаете какво да правите в трудни ситуации.

7. Заобиколете се от хора, които вече се успели

„Ние сме средно аритметичното от 5-те човека, с които прекарваме най-много време“ – Джим Рон

Постоянно трябва да се заобикаляме с хора, които вече са успели в това, което искаме да постигнем. Това е най-ефективният начин вие самите да попиете от техните знания.

Намерете си ментори. Четете книгите им, гледайте клиповете им, ходете на семинарите им и т.н. Бъдете готови на всичко, за да сте около такива хора.

За да си намерите ментор:

– 1. Винаги бъдете позитивни. Всеки, особено по-възрастните, оценява положителната енергия на млад човек около себе си. Никога не се оплаквайте и никога не хленчете около потенциален ментор.

– 2. Помислете какво може да ДАДЕТЕ на този човек. Повечето хора мислят само какво могат да вземат, но това е паразитно мислене и никога не работи. Направете така, че и двете страни да спечелят.

Също така трябва да се заобиколите от успели хора, за да разберете, че те не са по-различни от вас самите – и те понякога не знаят какво да правят или попадат в неловки и комични ситуации.

Когато се заобиколите с хора, които са успели, виждате отблизо какво точно правят, за да са успели, и лесно може да копирате навиците и действията им за собственото си развитие.

8. Бездействието и мързелът сa навици (и то опасни)

Хората са експерти в намирането на оправдания. Дори са готови да се самозалъгват, само и само да запазят сегашната си реалност и да избегнат промяната.

Винаги ще успеят да рационализират поведението си и ще имат причина защо не са успели (как „държавата“ ги е прецакала, как са жертви на обстоятелствата си и просто нямат никаква вина в случая).

Хубавото е, че упоритият труд те връща към реалността отново и отново. Ако се провалиш се чувстваш ужасно, търсиш как да промениш нещата и нямаш възможността да се самозалъгваш, както когато бездействаш и мързелуваш.

НЕ мислете като жертва. Дори и да СТЕ жертва – не мислете като такава, защото няма да дойде НИЩО полезно от това.

Ако свикнете с бездействието и оправданията, ще ви е изключително трудно да се измъкнете след това, защото това също е навик.

Ако все пак попаднете в този трап – започнете с малки полезни действия и постепенно ще възвърнете инерцията си и ще ви става все по-лесно да действате правилно (отново ефекта на снежната топка).

9. Изградете си солидна трудова етика (КЛЮЧОВО)

Трябва да ОБИЧАТЕ да работите. Колко хора познавате, които действително харесват това, което правят и с ентусиазъм отиват на работа? Бих предположил не много.

Трудовата етика се гради бавно и също е просто един навик. Отново – трябва да сами да поставите напрежение върху себе си, иначе бързо ще се откажете.

В началото няма да ви харесва. Абсолютно същото е като да свикнеш със здравословно хранене. Ако сте свикнали да ядете пържени картофи и за пръв път хапнете салата, може да си помислите „Това е отвратително! Предпочитам да живея за по-кратко, но да ям това, което ми харесва!“. Това, което хората не осъзнават, е че след като си изградите навика, ще ви харесва да се храните здравословно. Трудната част е само в началото, а след това просто се носите по течението.

Ако имате работа, която не ви харесва – ОТНОВО давайте 100% от себе си, защото това пак е възможност да развиете трудовата си етика.

Медиите разпространяват идеята, че един посредствен човек може да успее без да влага усилия да стане по-добър (чудесен пример: почти всеки романтичен филм) – не вярвайте на това! Нужен е труд!

10. Пътят към успеха е дълъг и труден, а понякога скучен

Успехът се формира от навиците ни, а те представляват действия, които повтаряме всеки ден, почти без да се замисляме. Извършването на тези малки действия всеки ден не е особено вълнуващо и понякога си е направо скучно, но точно те носят резултатите в дългосрочен план.

В началото е изключително трудно, защото използвате цялата си сила на волята само и само да задвижите нещата в правилната посока. Имате много травмиращи изживявания, които не знаете как да тълкувате, липсват ви отговорите и просто се чувствате ужасно. Всичко това е част от процеса и трябва да го приемете.

Трябва буквално да се пристрастите към бавния прогрес и да спрете да се стремите към „бърз успех“. Много често явление е деца актьори да станат алкохолици или наркомани като пораснат, просто защото психиката им не се е развила успоредно с успеха, който са постигнали. Представете си го като дърво, чиито корени трябва да растат пропорционално на височината му. Ако дървото порасте прекалено бързо и няма достатъчно дълбоки корени, които да го поддържат, то пада.

Освен това няма точка, в която вече сте на върха и „официално“ сте успели. Този процес продължава докато не умрете. Винаги можете да бъдете по-добър човек и винаги трябва да се питате какво следва след като стигнете сегашната си цел.

Тъй като всеки човек се опитва да минимизира енергията, която изразходва, и да максимизира това, което получава в замяна, много често по телевизията се въртят реклами, които обещават „плочки за 10 минути“, „бързо спечелване на пари“ или нещо подобно. Просто отстранете тази идея от главата си, защото е измама.

Запомнете, че това, което бързо идва – бързо си отива.

Успехът е бавен, бавен, бавен процес.

Трябва да мислите за дългосрочен прогрес, а не за краткосрочно щастие. Наркотици, телевизия и алкохол са примери за краткосрочно щастие. Напиваш се и се чувстваш добре за малко. Но в следващия момент вече не. Гледаш един епизод на някой сериал и си щастлив. Но после не си.

Това, което носи дългосрочно щастие, е прогресът и чувството на удовлетворение от това какъв човек си станал.

11. Учете не само за успеха, но и за ПРОВАЛА (вашия и на другите)

Когато се провалите (и това ЩЕ се случи), не плачете в ъгъла, а вместо това намерете урока в провала и променете начина по който вършите нещата.

Трябва периодично да се питате какво точно е причинило провала ви. Какво правих вчера? А, да, не се наспах и нямах енергия през деня. А миналата седмица? А, да, храних се само с боклуци и това ми провали настроението. А миналата година? А, да, спрях фитнеса и цяла година се чувствам слаб. Постоянно анализирайте как точно сте стигнали до сегашното си положение и коригирайте където има нужда.

Също така се учете от провала на другите. Гледайте какво правят те и резултатите, които имат благодарение на това. Учете се от грешките им, за да ги избегнете.

Последно, не се ядосвайте когато не получите резултата, който сте очаквали. Ядосвайте се само ако не сте следвали процеса и не сте направили корекции където е нужно.

12. Успехът не се постига веднъж, а отново и отново

Представете си успеха като хлъзгава планина. Хубаво е стратегически да правите почивки, но ако прекалено дълго стоите на едно място, ще започнете да падате надолу.

Светът е динамично място и постоянно се променя. Ако не се променяте заедно с него, това най-вероятно означава, че оставате назад и че ще загубите това, което сте постигнали.

Трябва да запазите скромността си. Бъдете благодарни за това, което сте постигнали, и се радвайте, но в същото време не се възгордявайте прекалено.

Колкото повече успех имате – толкова повече ще чувате похвали от хората, но бъдете много внимателни, защото в резултат на това лесно може загубите постигнатото, защото вече живеете с илюзията, че сте „стигнали върха“.

Никога не живейте с мисълта, че вече положението ви е „достатъчно добре“ и няма необходимост да изразходвате повече енергия. Искайте повече и повече и се стремете към вечен прогрес. Постоянно мислете за това, което следва (но все пак преди това се насладете за малко на вече постигнатото).

13. Изградете си мисленето, че всичко, което се случва, носи урок със себе си

Трябва да имате вяра, че всичко ще бъде наред и че всяко лошо изживяване не се случва напразно, но в същото време трябва да имате и малко страх, че може да се провалите, за да продължавате да действате ден след ден.

Животът не е справедлив. Някои хора живеят добре и без да се трудят, защото родителите им вече са се погрижили за тази част. Други живеят много по-лошо и от вас. Приемете го, не се оплаквайте (няма смисъл) и просто работете върху себе си.

За да успеете е нужно да се фокусирате върху това, което искате, а НЕ върху това, което НЕ искате (това, което получава внимание – расте).

14. Отстранете ВСИЧКО, което пречи на прогреса ви (лоши навици, емоции, дори ХОРА) и го заменете с полезни навици. Ценете времето си!

Трябва всичко, което правите, да ви приближава към целта. Отстранете всички лоши навици, които ви забавят или отклоняват. Не бъдете с хора, които се опитват да ви задържат на едно място. Използвайте негативните си емоции за енергия.

Премахнете гледането на излишни телевизионни предавания, новини и т.н., които не ви помагат и само губят времето ви. Заменете тези неща с четени на книги, слушане на аудиокниги и поглъщане на полезна информация.

Ценете времето си като най-ценния ресурс, който притежавате, и не позволявайте да ви го отнемат.

Спортувайте – това ще ви даде допълнителна енергия. Спете в тъмна стая и поне около 8 часа. Ако се наложи да жертвате съня си, за да постигнете нещо важно – направете го, но използвайте това като инструмент, а не като начин на живот. Хранете се здравословно.

15. Използвайте таланта и предимствата, които имате над другите

Ако имате талант – ИЗПОЛЗВАЙТЕ го, защото иначе е безполезен. Светът е пълен с хора, които имат огромен потенциал, но просто не го използват и в резултат на това живеят посредствен живот.

Намерете предимствата, които имате над другите, и ги използвайте за да ускорите прогреса си.

Някои мои предимства:

– справям се добре с английски език

– упорит съм в научаването на дадено нещо

– имам лоши минали изживявания, които ми дават допълнителна мотивация да стана добър

Намерете своите и ги използвайте. Всеки има такива.“

Peace! 

Отговор:

Не ви познавам, но жалоните/ ориентирите много силно ми резонират. Следвам ги от доста време. Хубавото е, че не са нечии, а на силния живот, а когато човек го познава, автоматично знае и тези правила – вградени са.. Благодаря за това ключово споделяне!

………

Въпрос:

Здравейте.

Ще споделя за мой проблем в личните отношения и ще съм благодарна за съвети върху какво да работя.

Във връзка съм от около две години, живеем в чужбина. Споделяме общи интереси, приятели, жилище, пътуваме, привидно всичко е наред. Но постоянно ме измъчва активността на партньора ми в интернет. По-конкретно – често харесва и коментира снимки на красивите си приятелки в социалните мрежи. Той работи в арт средите, така да се каже, така че много от тях са му познати и колежки, бивши гаджета. Според него няма проблем, щом е публично, просто им прави комплименти. Излиза, че аз имам проблем с доверието, че се държа налудничаво и го следя. Той често се среща с много от тях и на живо – заради някакви проекти или просто да се видят, поддържал контакти, но обичал само мен и нямам повод за притеснение.

Аз по принцип страдам от ниско самочувствие, а такова поведение ме кара да се сравнявам и измъчвам. Ставам много ревнив и досаден, неприятен за самата мен човек.

Имала съм подобна връзка в миналото и я прекратих, заради такова поведение (контакти с много приятелки жени). После срещнах много мил и отдаден на мен човек, но пък рутината ми беше скучна. Не бях доволна, търсех страст, тръпка, нещо ми липсваше.

Чета неща, свързани с психологията, но знам, че неправилно си слагам диагнози. Чудя се дали имам някаква травма, която ме кара да съм привлечена от подобни мъже – нарциси, манипулатори, а аз да се изживявам като жертва. Дали живея в измислен свят и преувеличавам. Дали пък е от разликата в стила на привързване – аз май съм тревожен, а той – избягващ.

Ще спомена още един детайл – заради него полагам усилия за външния си вид (понякога ми е приятно, друг път – някак унизително, но аз сама си го налагам). Нося рокли, токчета, къдрици, лак, грим. По принцип не съм такъв тип жена, с предишния ми приятел се чувствах повече “себе си”, не ми се налагаше да се опитвам да съм друг човек, защото предполагам, че ще ме харесва повече.

Той не иска да ходим на терапия заедно. Може би трябва да отида сама? Ще се радвам на съвети. Благодаря.

Отговор:

Сама се определяте като човек с ниско самочувствие, тревожна привързаност, болезнена ревност и поведение. Неслучайно се лутате между описаните типажи мъже. И нито единият не е точно „вашият“. Защото вие не сте си „вашата“, тоест имате да поработите по сигурността, центъра, по стабилната си емоционална база. Докато го правите с помощта на терапевт, ситуацията ви идеално подпомага процеса. Защото дава чудесни болкови стимули, вадещи на бял свят неувереността ви, която така можете да виждате и обработвате. Та, всичко си е на мястото. Засега.

Моята прогноза е, че когато станете по-уверен, щастлив и от доволно-радостен вътрешен център живеещ човек, ще се появи трети тип мъж. По-топъл, емоционално интелигентен, също добре справящ се в живота и стилен, но по-характерово и емоционално зрял. Каквато ще сте и вие. Защото каквото повикало, такова се обадило, а животът си знае работата…

………

Въпрос:

Привет !

Чувствам се безсилна и реших да споделя проблема си!

С мъжа ми сме от 15г.заедно ,от 10г.в брак .

Имаме две деца,момчета на 10г.и 2,5г.Преди всичко,искам да кажа ,че мъжът ми е интровертна личност.Няма приятели ,никога е имал свой интерес към който е насочен.

На времето е бил много успешен спортист ,но поради много причини и неправилно взети решения се отказва от спорта.

Та проблема идва от това,че сме почти винаги на различни мнения и аз не мога да прикривам това от децата !

Голямото дете!

Страхотно,умно,прекрасно дете..винаги е бил пример в детска градина и училище .

Преди 2г.,започна да се занимава с футбол.

Баща му го подкрепи,но до такава степен ,че направо се вманиачи .

Направи така ,че детето да тренира 5пъти в седмицата ,да е добър,да има самочувствие .

До тук добре ,аз нямам нищо против да спортува ,дори чудесно .

Но има моменти в които според него детето не играе добре ,не е дало всичко от себе си ,не бяга и Т. Н ..(дори и на тренировка)

Т.е е все недоволен.

Чашата преля ,когато се опита да пренебрегне урока му по английски с тренировка

Според мен ,имаме дете в 4клас и нашите приоритети трябва да са насочени към училище,успех ,матури .

Не мислите ли ,че се опитва да наложи неговите неосъществени мечти !

Имам чувство ,че цялото внимание на детето е насочено към футбол ,и някакси му се говори ,че едва ли не само това може и да се насочи към професия учител по физическо .

Аз постоянно говоря с малкия и го питам дали е ок с тренировките и той казва че му харесва .

Но някакси авторитета на баща му е по-голям и той се слуша за всичко !

Било то правилно или не !

Въпросите са ми следните:

Трябва ли да се меся в отношенията баща и син ?

Да майка съм,а бащата е пример за момчето!

Но ако този пример на мен не ми харесва ?

Това няма ли да доведе до мисли на детето..

“Аз няма да успея в нищо друго “

След като постоянно му се говори това ..

Ако се намеся нещо ,веднага ме напада ,че нищо не разбирам,аз не съм била спортистка ,за да говоря и т.н.

Всичко се свързва със спорта ..не е ли прекалено?

Моля ви ако греша ,кажете !

Отговор:

Става въпрос за вашите отношения със съпруга ви. За комуникацията ви, в която в огромна степен е вероятно да сте всъщност на едно мнение. За срещане на гледните ви точки до взаимна общност.

Както ви чета през редовете, за са се срещнете със съпруга си, е нужно.да сте освен силната жена,.която сте, и жена, уважаваща мъжа си и понякога дори гледаща го от една смирена женска позиция на доверие в него. Няма ли я тази позиция, има тенденция за преобръщане ролите – нещо, от което и вие самата не бихте била доволна.

И двамата искате най-доброто за сина. Със сигурност бащата също ще е на мнение, че детето е нужно да учи добре, да не изоставя училището или поне да го поддържа в нормална степен, така че да завърши. Тоест, мъжът ви ще бъде на едно мнение с вас, че ученето е важно. Може би не до зубрене, но достатъчно. Остава и вие да видите ценността на гледната точка на съпруга си. Не би била на място, ако изборът точно на футбол бе изцяло наложена от него, детето не искаше да ходи, а той му се налагаше да го прави насила. Да, но момчето тренира с удоволствие, става все по-добър и като цяло извън притесненията ви,.нещата не са толкова лоши, колкото ги виждате…

Притеснявате се за училището и бъдещата реализация на сина си.

За училището просто е нужно да говорите със съпруга си. Ще се окаже, че той също не иска синът му да е неук. Тогава се оказва, че сте на едно мнение и е важно да сте на едно мнение пред сина ви. Просто степента на важността на училището в собствения ви ум е добре леко да бъде снижена. Важно е да го завърши и да има известни базисни знания и обща култура, не да бъде отличник. Рядко отличник просперира на ниво по-високо от изпълнител, поради зависимостта си от одобрението на „значимия“ друг. Това е повтаряно много пъти от мен, на база и на мои собствени наблюдения в работата ми, и въз основа мащабни проучвания. Накратко, тройките и четворките са по-добрите оценки – не се шегувам.

А спортът е много по-добра опция от висенето пред лаптопа или телефона със слушане на чалга, гледане на порно и насилие от невръстна възраст, както сега масово се случва.

Относно бъдещата реализация на сина ви също притесненията ви са прекомерни. Първо, както коментирахме, с таткото ще сте в консенсус за ученето му и ще си завърши даскалото нормално. Второ, футболното му развитие само ще покаже какво накъде. Ако е наистина ултра добър, дори световни отбори могат да го наемат. Ако не е толкова добър, собствената му интелигентност ще му покаже, че е време от спорта да останат уменията за мотивация, труд, упоритост и издържане трудностите, които да бъдат приложени в друга сфера. Каква, зависи от него, не толкова от вас. Във всички случаи ще остане онзи хъс, който прави човека успешен в живота.

И тук стигаме до собственото ви доверие и удовлетвореност. Доверие във вас, в мъжа ви, в съдбата на детето ви. Доверие и удовлетвореност – помислете върху това.

Вкратце, говорете с мъжа си, обшувайте повече, стигайте един до друг и се срещайте. Освен споменатото по-горе ваше собствено удовлетворено доверие,.ми се чини, че в това общуване има известни пробойни. Запушват се освен с разговор, с любящо отношение. Отново на доверие. Този път взаимно доверие.

Успехи в удовлетвореността!

………

Въпрос:

Здравейте!

От известно време (7-8 месеца) изживявам „нещо“, което не знам как да назова или определя. Това, което ми се случва много бързо се отдалечава от мен. Какво имам предвид: днес е 15 януари, Нова година посрещнахме преди 2 седмици, а на мен ми се струва че е било преди 3 месеца. Вчера се прибрах от приятен СПА уикенд, а имам усещането, че е било преди седмица. Ако съм имала хубава вечер с приятелки преди 5 дена, го усещам като преди 2 месеца. С всичко е така. И говоря за приятни, хубави преживявания. Всичко ми бяга много надалеч. Защо ТАКА????? Как се нарича това „явление“ да знам какво да търся и какво да чета

Отговор:

Времето тече бързо, когато ни е спокойно, добре, вдъхновено, но и когато липсват сериозни усилия, немалки трудности и изпитания.

Когато боли, времето тече много бавно. Секундата се възприема като вечност. Както се казва, ден в ада е равен на година тук и столетие в рая.

Може би ако добавите щипка сериозни трудности и тежина в отговорностите, времето ще се позабави. Когато трудностите идват от следването на смислени цели, всичко идва на мястото си.

………

Въпрос:

От известно време съм изключително отпаднал. Нямам почти никаква енергия. Мързел ли е, не е ли. Очакване за бъдещо разочарование, което вече е предвидено, може би. Имам енергия да отида до фитнеса и да изпълня упражненията 5 пъти в седмицата. Но нямам енергия да мисля. В момента имам цялото време на света, но не мога да го оползотворя. Главата ми е мъгла. Трудно си спомням. Някакво удоволствие получавам единствено от храната, или като отида за няколко часа на работа, чувствам се поне полезен. В останалото време… Не чувствам нищо.

Отговор:

Вижте се с психиатър! В състояние сте, в което това е специалистът, който може да помогне. Не е просто мързел.

………

Въпрос:

Възможно ли е психоанализът да доведе до обратен – отрицателен резултат?

Наблюдавам човек, който от няколко години редовно посещава терапия, за да преодолее ПТС, паника и зависимости. Казва, че постига много и се радва на тези срещи. До тук добре.

Но гледано отстрани изглежда тревожно: анализират миналото, идентифицират травматични случки и отработват емоции, но за зависимостите още било рано, докато не се свърши цялата предварителна работа. Усещането ми е, че всички постигнати заключения са нещо като индулгенция „Нормално е да съм такъв, логично е, всеки на мое място ще е същия, аз нямам вина и нищо не мога да променя – такъв ми е късметът.“ Загубил е всякакво доверие към родителите си, защото те са причината нещата да са неперфектни и с техния ум само до грешки се стига. Новата им роля е да са „виновни, за да не съм виновен аз“. Също напусна всичките си приятели, защото са част от средата, която е допринесла за проблемите. Единствено терапевтът е подходящ за контакт и познанията му са абсолютни. Появи се много негативизъм и хейтърство във всички посоки и дори жажда да се откриват кусури.

Как да разбера дали говоря сравнително обективно?

Отговор:

Възможно е. Наблюдавал съм този факт в хора, ходещи с години на психоанализа. Макар и изключителна психо-фиюософия, анализата не успява да проникне в директния път на информацията от таламуса към лимбичната система, заобикалящ кората. Подходяща е анализата предимно за личностови разстройства. Не поради ефективността си, а именно поради липсата и. Поради това, че при характеропатиите и по-тежките характерови акцентуации принципът е: „Бързай бавно. По-малко е повече!“. Пиша това за психоанализата с искрено уважение към нея и дълбокото оценяване приноса и в интегралната психотерапия.

………

Въпрос:

Здравейте ,най-накрая отделих време да пиша .

Имам тежко детство с баща алкохолик-агресивен от малка съм молела да се разделят не го направиха с предтекст че са заедно за наше добро (мен и брат ми).

Постоянни боеве .Моята стая беше до тяхната и по цяла нощ седях в напрежение да не чуя че започва бой ,който трябва да прекратя.

Вече съм голяма имам дете на годинка и баща му започна да ходи на командировки .Ужас и шок с детето се справям но се върнаха страхове да не чуя нещо в другата стая ,да не би да има нещо или някого ,сънните парализи се върнаха също .Постоянно си повтарям това е моят дом моята крепост но не ми помага.Много зле се чуствам постоянно да се страхувам и не спя.Бях доста зле при преместването в нов апартамент с много паник атаки дори и мъжът като беше с нас.По-добре съм сега, но постоянно гледам вратата и се страхувам .Мисля и анализирам че страха идва от детството и кавгите на нашите но не ми помага .

Помощ с бебето не получавам от никого ,обидена съм на цялото семейство .Майка ми се грижи за баща ми алкохолика(как да и простя че винаги е избирала него) ,другата част от семейството на мъжът ми само звънят за да се заядат с нещо .

Не се познавам вече от умора страхове .Не знам как да се справя с този страх за да съм пълноценна за бебчо и за себе си докато баща му го няма .

Отговор:

Докато сте обидена на родителите си, сте в арогантна позиция, която изтласква детските ви страхове и ги увековечава. Когато се научите да приемате родителите си каквито са, с благодарност че са ви дали живот, получавате достъп до страховете си. За да им станете вече вие самата мама и тати. А външните мама и тати да приемате и дори уважавате смирено. Каквито са, с всичките им плюсове и минуси. Без да искате да ги назидавате и променяте.

Което е вътрешно отношение, даващо ви достъп до наранената ви детска част, на която сама ставате родител.

Нищо от това не противоречи на адекватните, поставяни социално-поведенчески граници, такива каквито са нужни.

Тогава сте в здраво положение. Само през такава позиция протича потокът на любовта, с който можете да преобразувате травмираната си детска тревожност.

Как се случва това? С комбинация от лична, групова психотерапия и системни констелации.

За да се стигне до въпросното приемане, се минава през път. Обидата в началото на този път, гневът, съпротивата, са валиден старт. Етап. Докато бъдат надраснати.

Желая мъдрост.

………

Въпрос:

Здравейте,

искрено съм щастлива от контакта си с д-р Баев и задочния с всички участници в групата. Често откривам себе си в поставените тук проблеми и с благодарност чета въпроси, отговори и съвети..

Сега и аз съм на кръстопът, касаещ най-вече отношенията ми с децата /момчета, в тийн възраст/…

Разделена съм с баща им от почти три години, като преди раздялата доста обострихме отношенията си, съответно не се разделихме хармонично. Желанието беше негово, отдели се рязко, без разговор с децата, без комуникация с мен, от което останах разочарована, а децата с объркани чувства. Дадох време и на 4ма ни да улегне ситуацията, но бащата така и не прояви желание да говори с децата от негова гледна точка. Просто им каза „това е, ще се виждаме, когато мога и ще правим, каквото си искаме“. Опитах всячески да скрия моето отношение към неговото поведение от тях.. имах и успехи и провали в това, но започнах да губя връзка с тях, изпаднах в тежка депресия, суицидни мисли.. тогава започнах да работя с терапевт. „Извади ме от дупката, плесна ми два шамара и се поосъзнах“ Малко метафорично го описвам, но осъзнаването и усещането ми са точно такива.. Успоредно с моето изплуване, започна и положителна промяна в комуникацията ни с момчетата. Направих опити и за изграждане на такава с баща им, за да можем да ги отглеждаме хармонично, без да им се отразява раздялата, но опитите ми с него останаха безпочвени. Опитах и с предложение за „доброволно споразумение“, което го агресира до заплахи, причакване на тъмни места, един побой..

надеждата ми, че можем да говорим нормално, поне заради децата умря. Когато опитах да повдигна обвинение, те се обърнаха срещу мен.. в редките им срещи с баща им, той не спира да ги манипулира и изпаднах в ситуация, в която трябваше да избера между това да ги оставя да си се виждат, когато на него му е удобно, без да имам каквито и да било изисквания и претенции, или да отидем на съд, с риск да го отделя от децата и те да ме мразят до края на живота си…

Макар и в много аспекти да звучи нелогично, избрах първото.

Сега ситуацията е що-годе прилична, аз не влизам в комуникация с него. Той им звъни, когато има възможност, виждат си се и аз не се меся в отношенията им. Децата се чувстват добре. До тук с предисторията

Междувременно аз започнах да се възстановявам социално и от няколко месеца се срещам с човек, с който вибрираме силно на една честота. Отношенията ни вече са много сериозни. Запознахме се споделяйки общо минало, децата ни се запознаха в непринудена ситуация, живеем в един квартал, разхождаме кучетата си заедно, дори няколко уикенда поред прекарахме заедно / с неговите и моите деца/ в забавни дейности, просто като приятели. За моите момчета, това е нещо естествено, но момичетата на приятеля ми ни „разконспирираха“. Щастливи са, говорят с мен, като с „жената на тати“, няма никакво напрежени, НО.. аз още не зная как да подхвана разговор с момчетата. Всички останали вече знаят, търпеливи са, защото аз се колебая за чувствата и реакцията на момчетата, аз крия от децата си и това ме измъчва.

Обсъждаме с приятеля ми съвместно съжителство. Той е изключително търпелив и не ме притиска по никакъв начин, но това, че не съм искрена с момчетата ме убива. Страх ме е и не знам кой е най-правилният подход, как да започна да ги подготвям с информация или да говоря направо? Да бъдем ли само тримата при такъв разговор или да седнем четирима?

Никога, откакто съм разделена с баща им не са ме виждали в интимни отношения или дори лека близост с друг мъж, и сега, когато са свидетели на чести срещи, контакти и гостувания на един определен /често ходим у тях на гости и той идва у нас, но не проявяваме никаква интимна близост пред децата/, предполагам усещат нещо, но като че ли за тях това е табу. Можи би и заради това се събудиха страха и съмненията в мен.

Благодаря на всеки, който прояви търпението да изчете докрай.. объркана съм и ще оценя всяко мнение и съвет.

Желая мир и хармония

Отговор:

Съжалявам да чуя за преминатите трудности и се радвам, че сега сте отвъд тях, децата са о’к, намерили сте начина си с таткото и се е появил точен мъж.

Относно момчетата – струва ми се, че ги подценявате. Вече не са малки, със сигурност не са наивни, общуват и с момичетата на мъжа и вероятно отдавна знаят какво се случва и накъде вървят нещата. В такъв случай разговорът е просто формалност. Първо вие с тях и после шестимата заедно (плюс двете кучета:) ).

Това е. Успехи в голямото семейство и да се обичате. Няма да е лесно, но ще има и хубави моменти!

п.п.: психолог съм, не съм доктор.

………

Въпрос:

Здравейте!

Имам нужда от мнение и насоки, и реших, че може би тук ще мога да получа адекватни съвети. Извинете ме, ако историята е малко объркана и евентуално в не хронологичен ред, но и в главата ми не е много ясно какво и как.

Имам дъщеря на 16.5год. За втори/трети път ми споделя, че има тежки кошмарни сънища. Онзи ден ме събуди посред нощ с молба да я погушкам, тъй като е сънувала кошмар. Днес поговорихме по темата и ми каза, че е сънувала как докато спи някакви непознати хора я гледат. От това се била събудила (в съня си) и отишла до тоалетната. По пътя светнала лампата и на лампиона в коридора ни (имаме лампа на стената) е видяла закачени глави (като отрязани). Това съвсем я е събудило и уплашена ме е повикала. Проговорихме и ми каза, че от тези кошмари, които сънува не спи добре (което не е от сега) и понякога е неадекватна през деня, трудно се съсредоточава. Точните и думи бяха,че е изморена още със ставането и се чувства като парцал. Не може да спи добре и не се концентрира явно от умората. Намали си успеха (до някъде и не се престарава с ученето), но ми каза, че няма ресурс да запомня явно (заради начина, по който се усеща). Преди отново имаше периоди, в които заради кошмари се чувстваше по този начин. Имаше и време (отделно от кошмарите), в което описвайки ми нощните си преживявания и четейки по темата мисля, че получаваше сънна парализа.

Имахме случка (в 2ри,или 3ти клас), в която баща и прибирайки се от работа я беше заварил силно уплашена (каза,че е била като разтреперана дори). Разказала му беше, че докато е била в тоалетната е чула гласове на непознати хора в коридора пред вратата. В къщи нямаше никого освен нея в онзи момент. Баща и смяташе, че тъй като живеем на първият етаж, просто във входа е имало хора и е чула тях. Тоалетната ни е наистина близо до входната врата. Но тя беше категорична, че го е чула пред вратата. В нашия коридор.

Водехме я на психолог известно време, но според нея нямало повод за притеснение и мисля, че прие версията на баща и (което наистина я вероятно).

Има и още нещо. Имаше период (около 2, почти 3 години (от началото на 5, до почти края на 7ми клас), в които вдигаше високо кръвно. Въпреки всички възможни изследвания не откриха здравословна причина, поради която това се случваше. Пиеше лекарства, които въобще не и го сваляха. В този период сестра ми (не знам защо) ми записа час при астроложка, която познава лично, за да и направи хороскоп. Разговорите се проведоха м/у мен, детето и жената. На нея и беше интересно. Въпроса е, че докато ме нямаше (наложи ми се да изляза за малко, но си позволих, тъй като все пак е позната на сестра ми ) тази жена и беше казала, че има много силно развита интуиция (каза го и пред мен) и усеща какво неща, които другите не могат. Беше я разпитала за неща свързани с нея самата (как мисли – какво било нейното семейно положение и др.подобни) и беше потвърдила на детето (тогава в 7клас), че е точно както и казва то (не била в добри взаимоотношения с мъжа си и се била разделила с него, имала куче, зараждала се нова връзка в живота и, и как и къде се била запознала с господина; това помня). В общи линии от разговора им в мое отсъствие беше я накарала да си помисли, че има някакви свръх естествени способности. Това беше въодушевило по някакъв начин детето ми и то ми го разказа вечерта. На другият ден и звъннах (на астроложката) да я попитам има ли още нещо, което иска да ми каже във връзка с разговора ни, но тя някак отбягна темата. Стори ми се, че не може да говори в момента, но не ми и звънна след това. Аз пък реших да не задълбавам, и нещата останаха така (реално не я попитах в прав текст). Не знам защо ви разказвам това, но си мисля, че може да има връзка. Та… Чудех се към кого да се обърна, още с предишните подобни епизоди, но не можах да реша. С личната ми се стори безпредметно да говоря. Стана много дълго, за което ме извинете!

Та въпроса ми е – какво да направя? Да се обърна ли отново към психолог, или нещо друго? Не ми се иска да я оставям сама с това, което я притеснява във връзка с лошите сънища. За щастие поне няма подобни на сънна парализа епизоди сега.

Отговор:

Явно просто е по-чувствителна. Обръщането към психоложка за няколко сесии е добра идея. Повишаването на кръвното като по-малка най-вероятно се е дължало на тревожност. Докато тя е по-висока, кръвното временно се покачва като част от борба/ бягство симпатикотоничната активация – което не е телесен казус/ болестно състояние, а просто страхуване… Главите на полилея- когато човек тъкмо се е събудил и примерно отива в полусън и унес до тоалетната, е в т.н. хипнопомпно състояние. Тоест, на ръба на съня и будното състояние е и подсъзнателните впечатления от гледани филми на ужасите и т.н. с лекота се смесват с реалността. А когато човек е както се казва, по-впечатлителен като щерка ви, може да си изфантазира неща с лекота. Като ситуацията с „хората пред тоалетната“. Което просто определя човека като по-страхлив и с добро въображение.

Кошмарите са защитна автоматична работа на мозъка, която се опитва да реструктурира страховете. Събуждането сутрин с умора, некачественият сън и трудното фокусиране също говорят за тревожно-депресивно състояние, вече и с участието на мозъчната химия.

Описвате как дъщеря ви като цяло е по-невротична и как периодично тревожността и потиснатостта се засилват епизодично, но отминават. Това, че отминават, е добра новина.

Това, което можете да направите, е да потърсите помощ от психотерапевт/ ка, за да я съпътства в справянето с тревожностите и. Ако с помощта на сесиите се подобри,.чудесно. Дали ще има нужда от включването на медикамент, това терапевтът ще прецени.

По описваното, засега момичето преживява просто невротичност. Тоест, нещо с което с малко работа по себе си, справяне има и дори се превръща.в добър творчески ресурс за в бъдеще.

Засега е това. Да се надяваме, че това е всичко и с малко помощ ще се справи. Ако нямате близкородственици с тежки душевни болести, вероятността детето ви просто да е по-чувствително и страхливо и да го надрастне до един силен и смислен живот, е голяма.

………

Въпрос:

Привет !

Чувствам се безсилна и реших да споделя проблема си!

С мъжа ми сме от 15г.заедно ,от 10г.в брак .

Имаме две деца,момчета на 10г.и 2,5г.Преди всичко,искам да кажа ,че мъжът ми е интровертна личност.Няма приятели ,никога е имал свой интерес към който е насочен.

На времето е бил много успешен спортист ,но поради много причини и неправилно взети решения се отказва от спорта.

Та проблема идва от това,че сме почти винаги на различни мнения и аз не мога да прикривам това от децата !

Голямото дете!

Страхотно,умно,прекрасно дете..винаги е бил пример в детска градина и училище .

Преди 2г.,започна да се занимава с футбол.

Баща му го подкрепи,но до такава степен ,че направо се вманиачи .

Направи така ,че детето да тренира 5пъти в седмицата ,да е добър,да има самочувствие .

До тук добре ,аз нямам нищо против да спортува ,дори чудесно .

Но има моменти в които според него детето не играе добре ,не е дало всичко от себе си ,не бяга и Т. Н ..(дори и на тренировка)

Т.е е все недоволен.

Чашата преля ,когато се опита да пренебрегне урока му по английски с тренировка

Според мен ,имаме дете в 4клас и нашите приоритети трябва да са насочени към училище,успех ,матури .

Не мислите ли ,че се опитва да наложи неговите неосъществени мечти !

Имам чувство ,че цялото внимание на детето е насочено към футбол ,и някакси му се говори ,че едва ли не само това може и да се насочи към професия учител по физическо .

Аз постоянно говоря с малкия и го питам дали е ок с тренировките и той казва че му харесва .

Но някакси авторитета на баща му е по-голям и той се слуша за всичко !

Било то правилно или не !

Въпросите са ми следните:

Трябва ли да се меся в отношенията баща и син ?

Да майка съм,а бащата е пример за момчето!

Но ако този пример на мен не ми харесва ?

Това няма ли да доведе до мисли на детето..

“Аз няма да успея в нищо друго “

След като постоянно му се говори това ..

Ако се намеся нещо ,веднага ме напада ,че нищо не разбирам,аз не съм била спортистка ,за да говоря и т.н.

Всичко се свързва със спорта ..не е ли прекалено?

Моля ви ако греша ,кажете !

Отговор:

Става въпрос за вашите отношения със съпруга ви. За комуникацията ви, в която в огромна степен е вероятно да сте всъщност на едно мнение. За срещане на гледните ви точки до взаимна общност.

Както ви чета през редовете, за са се срещнете със съпруга си, е нужно.да сте освен силната жена,.която сте, и жена, уважаваща мъжа си и понякога дори гледаща го от една смирена женска позиция на доверие в него. Няма ли я тази позиция, има тенденция за преобръщане ролите – нещо, от което и вие самата не бихте била доволна.

И двамата искате най-доброто за сина. Със сигурност бащата също ще е на мнение, че детето е нужно да учи добре, да не изоставя училището или поне да го поддържа в нормална степен, така че да завърши. Тоест, мъжът ви ще бъде на едно мнение с вас, че ученето е важно. Може би не до зубрене, но достатъчно. Остава и вие да видите ценността на гледната точка на съпруга си. Не би била на място, ако изборът точно на футбол бе изцяло наложена от него, детето не искаше да ходи, а той му се налагаше да го прави насила. Да, но момчето тренира с удоволствие, става все по-добър и като цяло извън притесненията ви,.нещата не са толкова лоши, колкото ги виждате…

Притеснявате се за училището и бъдещата реализация на сина си.

За училището просто е нужно да говорите със съпруга си. Ще се окаже, че той също не иска синът му да е неук. Тогава се оказва, че сте на едно мнение и е важно да сте на едно мнение пред сина ви. Просто степента на важността на училището в собствения ви ум е добре леко да бъде снижена. Важно е да го завърши и да има известни базисни знания и обща култура, не да бъде отличник. Рядко отличник просперира на ниво по-високо от изпълнител, поради зависимостта си от одобрението на „значимия“ друг. Това е повтаряно много пъти от мен, на база и на мои собствени наблюдения в работата ми, и въз основа мащабни проучвания. Накратко, тройките и четворките са по-добрите оценки – не се шегувам.

А спортът е много по-добра опция от висенето пред лаптопа или телефона със слушане на чалга, гледане на порно и насилие от невръстна възраст, както сега масово се случва.

Относно бъдещата реализация на сина ви също притесненията ви са прекомерни. Първо, както коментирахме, с таткото ще сте в консенсус за ученето му и ще си завърши даскалото нормално. Второ, футболното му развитие само ще покаже какво накъде. Ако е наистина ултра добър, дори световни отбори могат да го наемат. Ако не е толкова добър, собствената му интелигентност ще му покаже, че е време от спорта да останат уменията за мотивация, труд, упоритост и издържане трудностите, които да бъдат приложени в друга сфера. Каква, зависи от него, не толкова от вас. Във всички случаи ще остане онзи хъс, който прави човека успешен в живота.

И тук стигаме до собственото ви доверие и удовлетвореност. Доверие във вас, в мъжа ви, в съдбата на детето ви. Доверие и удовлетвореност – помислете върху това.

Вкратце, говорете с мъжа си, обшувайте повече, стигайте един до друг и се срещайте. Освен споменатото по-горе ваше собствено удовлетворено доверие,.ми се чини, че в това общуване има известни пробойни. Запушват се освен с разговор, с любящо отношение. Отново на доверие. Този път взаимно доверие.

Успехи в удовлетвореността!

………

Въпрос:

Здравейте,

Писала съм и друг път преди.

Споделяла съм за тежкото си детство, за катастрофите в живота си, за бивш мъж насилник и ролята на самотна майка сега, справяща се сама, както и за еднотипните и завършващи еднакво зле връзки, след всичко това.

Справям се като цяло.

Обработих доста неща.

Работих върху себе си – за самочувствието, за личностното, професионално, финансово, материално развитие и независимост, за развитие на жената в себе си – емоционално, духовно, физически, поведенчески.

Справям се г/д добре.

Не постоянно, но никой не е постоянно в кондиция, нали?

Мисля, че най-сетне срещнах човек, когото искам да запазя в живота си.

Г-н Баев ми го беше пожелал при първото ми споделяне тук и май ми се сбъдна Благодаря!

Вярно, че сме заедно от няколко месеца, но нещата се развиват добре. Никога не съм се чувствала така: уважавана, изслушвана, желана.

Пасваме си като разбирания за много неща в живота, като характер за повечето, в секса – най-накрая се отпуснах и там.

И двамата имаме деца от предходните си отношения, децата като цяло се разбират. Има моменти на ревност, но са малко и ги овладяваме.

Проблемът е в мен.

Все още се чувствам на тръни, стремя се да се доказвам пред него, следя се да на сбъркам, страхувам се да не го изгубя (знам, че никой на никого не принадлежи), страхувам се да не нараня себе си отново.

Страхувам се,че ще му доскучая, ще му омръзна и ще си отиде…или ще ми изневерява (както тези преди него).

Впускам се в погрешното обгрижване, угаждане…

Стремя се да съчетая женските типажи – угаждане, изслушване, съблазняване, доза наивност…

Все мисля, как да разнообразявам вижданията, излизанията, секса, разговорите…

Но… отново се съмнявам в себе си – че не съм достатъчно добра за този мъж. Че не давам и не правя достатъчно. Че ще се изчерпя от идеи и ще стигнем до край…ще свърши всичко!

Съмнявам се и в него – хем си мисля и се опитвам да вярвам, че не ме лъже за нищо (не ми е давал такъв повод), хем се съмнявам и подсъзнателно си слагам „едно на ум“.

Разбирам, че проектирам опит от стари връзки и лош семеен модел върху него. Знам, че е грешно. Контролирам тези мисли и съмнения донякъде.

Искам да запазя тези отношения.

Опитах се да подхвана тази тема за разговор с него, но той не е толкова емоционален (като мен) и страни от по-сериозни разговори.

Това избягване на по-емоционални теми или такива, които загатват бъдещи планове, пък ме навежда на мисълта, че за сега му е хубаво с мен, забавлява се, но още не е решил колко сериозно иска да бъде между нас…

Как да разбера колко сериозни са намеренията му и дали изобщо са?

Аз имам нужда да му обясня как се чувствам, не знам, някак си да ме разбере или успокои – тъпо е може би…

Но имам нужда от емоционална връзка. Все съм си мислела, че мъжът до мен, трябва да бъде и най-добрият ми приятел. Греша ли ?

Искам съвет:

Как да не прецакам сама всичко?

Ясно ми е, че няма гаранции за нищо в този живот, но как да не объркам всичко сама и насила?

Отговор:

Тази неувереност, тя се чувства от мъжа и малко по малко, това започва да се отразява. При заживяване заедно, битово и емоционално „търкане“. Чувства се сублиминално и заставя партньора да става все по-незачитащ, пренебрегващ, рязък… Прекалените старания без ключовия елемент стават част от садо-мазо нагаждане, за да не бъда изоставена и сама. А то влияе, дава невидими команди на несъзнаваното на другия, нагажда го по себе си, има склонността да самоизпълнява тревожните си пророчества, вложени в страха и вината.

Още не сте в такова развитие, но при описваната динамика, е вероятен развой при задълбочаване отношенията.

Кой е ключовият липсващ тук елемент? Четвъртият женски архетип на самоуверената кралица, на богинята, събуждаща вътрешното обожание в мъжа.

Работете по това!

………

Въпрос:

Здравейте!

Майка съм на две малки деца, с прекрасен мъж на прима Виста – страшно много помага, понякога даже върши и повече от мен. Но тук идва голямото но – той е възпитан от баща тиранин в немалка степен. Не мисля, че мъжът ми е можел да показва каквито и да е слабости като малък, нито пък лично отношение/мнение, според мен винаги е бил заглушаван. Начинът, по който са се отнасяли с него като малък, го виждам в моментите, в които си изпуска нервите към децата. Буквално се държи с тях като с животни. Той не иска да е така, осъзнава как са се държали с него като малък, че е нямаш думата, че всичко е ставало според думата на баща му и т.н., и че не иска и неговото семейство да е така. Но…. Знаете, това не става само с искане. Въпросът ми е, какво мога да направя аз? Тук идва и моят проблем, че постоянно съм „нащрек“, да не би да си изпусне нервите и да им викне (или да ги удари) по онзи ужасно неуважителен начин, който и аз съм виждала от неговия баща. Това създава доста голямо напрежение в мен, изнервям се и аз, избухвам…. После съжалявам и т.н. Класическата спирала. Та, от една страна, вече искам да се отърва от това, от друга някак искам да действаме в посока „нормално“ (разбирайте, човеколюбиво) възпитание на децата, ама не само на приказки…. Говорим с него да походи малко на психолог (аз ходя, и ми действа страхотно – немалко мои си неща в поведението оправих, благодарение на това – и към децата, и към всичко изобщо). Но то това все се отлага във времето, знаете…. И се чудя дали мога още нещо да направя тук.

Отговор:

Жертвата автоматично става насилник. Освен ако не дезавтоматизира импулсивната реакция. Ако не разшири пространството между външния стимул от децата и собственото му шамаросано и навикано хлапе, над което гневната реакция се явява единствено програмирано повторение на сценарий.

Човек се учи на това разширение. Чрез себеанализ, лекситимия, метакогнитивна самосъзнателност.

Срещите с вещ психотерапевт и обучението по ненасилствена комуникация биха поставили живота на съпруга ви на нова нога, на нивото на себесъзнателността, през която би станал още по-истински и стойностен мъж. Защото вече е.

Какво вие можете да направите, за да му помогнете в тази посока?

Вместо да се свръхтюхкате, избухвате и му играете сечено, повярвайте в потенциала му. С любов. Вижте силата на духа му, вижте всички чудесни качества, които има отвъд това изпускане на нервите. Обичайте го и с много блага вяра в заряда му, по женски го мотивирайте за терапевта и ннк.

Повярвайте, когато в нас мъжете повярва жена, която обичаме, на всичко сме готови. А той ви обича!

Всичко ще мине в ново русло след това обучение и няколко месеца терапия

Пращам ви пълната си вяра във Вас и съпруга ви!

………

Въпрос:

Чета , препрочитам , запознавам се с казуси чужди, но и тоооолкова мои, че много от тях нося със себе си дни! За взаимоотношения, чувства, мисли, нагласи – на старо поколение, на по-младо. Разделени на мъж, жена – взаимоотношения пропити със изисквания към отстрещният , но изключващи нас самите, като отговорни хора присъстващи в същите! Възпитания, нрави, простъпки и всичко онова, което ни завихря и ни води през живота, който незнайно защо, живеем със страх – в огорчение. Преминаваме през него с гняв, в оправдания, вкопчили се в представите си ,какво е било, какво би могло, а не Как да го покорим!

Наблюдавам двама , да речем младежи, поели по пътя в създаване на семейство. Семейството само по себе си означава съюз ,в който се събират Човеци желаещи да се наслаждават на присъствието си споделено по пътя и всичко онова, което им предстои да срещнат, да се запознаят, заобиколят, сборят ,насладят , покорят ,възтържествуват с общи постъпки! Да създават живот, да „прокарат“ път , да“ построят“ дом, да наложат стандарт на една нова единица в обществото своето Семейство!

И какво наблюдавам:

Млад мъж и девойка ,към тридесетте правещи стъпка Семейство, но не желаещи да поемат отговорност един към друг.

Девойката в период искам да съм принцеса, не ме интересува как! Младежът семейно ориентиран ,ще съм принца на бял кон.

Чета определения, казуси, кой ,какъв трябвало да бъде , да дава, да получава, задължения на мъжа , на жената! Грижа му се казва , към отсрещния, доброта, любов , топлота, съпричастност ! Искам да си толкова добре, колкото и аз съм!

Възможно ли е се питам годините да текат, но инфантилното детско съзнание да не мръдне на йота?! Възможно ли е да си 25+ да говориш за семейство, деца , а да си от онези „ Примък , отмък“ , „ убива ми граховото зрънце“ ,но не правя усилия сама да го махна. Бит за мен е мръсна дума! Искам лукс и удобства, някой да ги осигури и поддържа. Ще родя , но докато спя – да не ме боли. Ти , ще покриеш стандарта, който желая, но и ще си тук у дома 24 ч. ,докато отглеждаме детето , защото сама не мога да се справям. Ако не намираш време в грижата за детето , поддържането на високият ни социален статус ,междувременно да си приготвиш храна, да имаш чисти дрехи и чист дом, то в днешно време услуги всеки предлага , ще се възползваме.

Момъкът от своя страна е ок , той дори неоснователните претенции не забелязва. Мама и тате , ще му осигурят нужното, той ще носи принцесата. Щото иска жена до себе си , а тя съответно мъж. Възрастта носи със себе си интимни пориви и ни обърква представите Семейство ли ще създадем с отговорностите си в него или ще играем на семейство но, като отделни играчи ?!А, на всички останали от рода Честито станахме двама за отглеждане!

Момичета и момчета / млади и стари/ изискващи , слагащи квалификация на отсрещния, уж искащи съвместно съжителство, но абдикирали от отговорност , в непрестанна чуденка, що аджеба не ми се получава и „ където и да ида мамо, все ме бият“ / метафорично казано, не се хващайте за думата / Огледайте се .

Нищо , ама нищо в този живот не става само с искам ,нищо не се визуализира от Вселената и не става наше притежание със щракване на пръсти – освен намерение се иска Действие при това осъзнато тук и сега според обстоятелствата !С годите освен физическо развитие и полово съзряване настъпват и промени в начина на живот , отговорностите стават повече и уменията непрестанно се надграждат , за да си адекватен на 180см си ръст! Всяко съждение не винаги се утвърждава и всяко решение води до последствия! Не въвличайте в партньорски отношения , не давайте напразни индикации до момента в който не си изясните „Мама“ под друг образ / съпруг,съпруга/ ли искате да ви дундурка или сте израснали и сте готови да държите нечия ръка адекватни, с широко „отворени очи“ , присъстващи тук и сега!

Една лоша Мама!

Отговор:

Много права, никакви задължения. Много искане, никаква отговорност. Размити граници при: „Светът и другият са ми длъжни!“, идващи от „възпитание“ на малки царчета, превърнали се във високи инфантили с нарцистични акцентуации. Липса на интернализирани правила, дълг и авторитет, резултирали в балонесто надута самооценка, пръскаща обезценяващо неуважение към вся и все, несъобразило се със застиналата в разцепеността между идеализирано добрата и ужасно лошата гърда.

С много житейско налягане и смазващи сгазвания, ако са благословени да ги получат като подарък от живота и ако имат „маята“ на духа за здраво оцялостявяща промяна, такава е възможна. Дори практически, не само теоретично.

Не им желая успехи, а преминаване през това, което анализата нарича депресивна позиция, пукаща инфантилни балони и интегрираща болки.

Иначе са приективно идентифицирани в света…

………

Въпрос:

Здравейте! Много харесвам групата и бих искала да потърся съвет тук. В живота ми има двама души, които искам да изключа, не ги харесвам, чувствам ги като енергийни вампири. Интуицията ми казва, че ми желаят зло. Не ми се налага да ги срещам всеки ден, но те са обсебващи и много често ми търсят помощ и предлагат срещи. Не ходя на срещи, казвам, че съм заета. Единият човек е от противоположния пол, него срещнах преди много години и той имаше симпатии, а аз бях категорична и честна с него, че не го харесвам, и предложих да сме приятели. Предложих го от съжаление. Никога не съм го харесвала и като човек, само като заговори и ме облива студената му мрачна енергия. През всички тези години постоянно ме моли за дребни жестове свързани с работа и аз от съжаление му помагам. Звънеше ми поне един път в седмицата. Спрях да му вдигам и казах, че ще му помагам, но съм много заета да говоря по телефона. Спря да звъни, но постоянно пише. Другият човек е от същия пол, работихме заедно в продължение на година, също мрачна енергия, но заради работните отношения се налагаше да общуваме. Вече не работим заедно, но продължава да звъни от време на време да се информира докъде съм стигнала и какво правя, какво работя, как е семейството ми. Също ми потърси помощ свързана с работа и аз помогнах. Звъни за среща, за почерпка за помощтта ми. Последният път ми каза „няма да се отървеш от мен, ще пием кафе и това е“. Помощта, която оказвам и на двамата е незначителна, дребна (работа на компютър). Не поддържат контакт с мен, за да им помагам, а искат помощ, за да поддържат контакт. Искам да кажа и на двамата „не те харесвам, никога не съм те харесвала, изчезни от живота ми“, но не мога. Страхувам се да не ги нараня, а и също така да не предизвикам злоба. Как да се изчистя от тези хора?

Отговор:

Здравословните граници идват от сигурната и любяща основа в нас. А онази настройка на „Длъжна съм им и ако не се съобразя, съм виновното лошо момиче …“ – тази настройка, заложена някъде по автобиографичния път е, която се е вклинила в себелюбовта и самоуважението и смуче като вампир от тях. Външните ситуации просто отразяват вътрешната в едно безспирно повторение, докато не бъде видяна и променена.

Пращам ви огромна прегръдка със силна вяра в стойността ви!

………

Въпрос:

КОГАТО ДУШАТА НАПУСКА ТЯЛОТО СИ

Когато душата напусне биологичното си тяло, съзнанието ѝ се разширява и тя изпитва чувство на огромен покой и освобождение.

Душите никога не си тръгват сами, никой не умира сам, те обикновено са придружени от роднини, които са си тръгнали преди това и които идват да ги придружат. Присъстват и духовни водачи, които ги успокояват и придружават по пътя им.

Понякога те биват отвеждани на места за възстановяване, особено ако са преминали през непосредствена смърт или дълго и изтощително заболяване.

Или ако са имали труден живот.

Човекът, който напуска тялото си, получава и възприема с удоволствие нашите мисли на благодарност за живота му.

Винаги можем да му помогнем с нашите успокояващи думи и мисли, за да избегнем безпокойството или привързаността му към този план.

Душата се сбогува, щом почувства и възприеме, че близките ѝ са по-спокойни. Обикновено те присъстват в енергийното си тяло чрез сънища.

Това, от което човек се нуждае най-много, когато напуска физиологичната си база, е да почувства и да знае, че ще бъдем добре.

Най-големият подарък, който можем да предложим на човек, когато напуска тялото си, е нашата собствена Енергия на мира и любовта.

В чест на всички души, които преживяват своя транзит или преход.

С любов и уважение към всички, които се разделят с любим човек.

Отговор:

„Има ли доказателства?“, ще попита малкият ум. Има. Качествени, феноменологично преживелищни. Там не прониква AI, количествената измеримост не важи, времето не тече линейно, а паралелно, та до надхвърлянето му. Лелеяната ни научка, която все повече и на все по-микро ниво бърка в мозъка, е похвално стигаща до корелатите на живота, до изследване черупката му, не и на самия него. Плоска е, отрича в невежата си лимитираност.

Приемам изцяло съвременната наука. Въпросът е, че има една друга наука, ползваща съвсем различни методи. Науката на вътрешното качество, на смисъла. Не се тегли на мерки и теглилки, а мозъкът, тялото, хормоните и неврохимията тук са само корелати на вътрешни стойности и вертикал на възприятие и разбиране много отвъд едната материална „люспа от лука“ на живота.

………

Въпрос:

Здравейте, ето че дойде и моят ред да споделя нещо с тази общност.

Видях заветните две чертички!!! От няколко месеца с мъжа ми се опитвахме и още след едно силно главоболие миналата седмица (такова съм имала само в началото на предната ми бременност) предположих, че сме успели и с нетърпение зачаках.

Имам обаче някои притеснения, че съм безвъзвратно променена, че не се вълнувам, че мисля само за проблемите, а не му се зарадвах истински на това „дете“. Доколкото знам това, не е оптимално за него, а и не е и за нас като семейство. Мъжът ми пък е много щастлив – той сякаш е на другата крайност.

Малко предистория – голямото ми дете е на 4 години и половина. Бременността ми беше много лека, без никакви проблеми. Бебето беше в перфектно здраве, но за мен първите поне 6 месеца бяха много трудни – бебето плачеше навън и аз се принудих да съм вкъщи, сама по цял ден, докато чакам баща му да се прибере. Като силен екстроверт това ми повлия ужасно. Стараех се да съм перфектна майка – говорех му много със зрителен контакт, кърмех на поискване, не си позволявах да гледам телевизия докато е будно. Будеше се по 5-6 пъти всяка нощ и се чувствах като парцал. Както и да е – въпреки, че и сега е силен характер се справяме добре!

Пиша тук, защото след като преди няколко дни направих теста за бременност постоянно мисля някакви глупости, а не се радвам истински за новия зародил се живот – как ще се справям с работата ми, която е доста напрегната и никой не го интересува имаш ли бебе, а не искам да се откажа от нея, защото много съм се борила да стигна до там и виждам бъдеще в нея. Мисля някакви откачени неща като къде ще сложим още едно столче в малката ни кухня или как да разместим спалнята, така че голямото дете да не се чувства изместено или ако го преместим с баща му в друга спалня какви ще са ефектите от това, как отново забравяме за пътуванията за 2-3 години и така нататък. Звучи много егоистично знам, дори и мен ме е срам да мисля по този егоистичен начин.

Нямам желание да правя нищо, последните няколко дни, не изпитвам еуфория и щастие и се чудя сама на себе си защо се съгласих да правим второ дете, само защото така трябва и е по-добре да са две и да са заедно, а всъщност аз не знам дали наистина искам това и имам да дам всичкото, което се изисква.

Чувствам, че тези мисли не са правилните. Не искам да изпускам от емоцията на бременността, детето да се чувства нежелано или необичано, или пък голямото дете да му липсва внимание и обич.

Отговор:

Възприятието ви, мисленето ви за бременността и майчинството е „аз губя“. Променете го. Защото е по-весело и вдъхновено да е печелившо.

Дори самата дума бременност: нека е радостност. Радостна съм, нося живот, нося благословията на живота и я оценявям. Да, ще ми тежи, както на милиарди жени преди мен, но това е благословена тежест. Лекота е, когато аз мама умея да стихвам и да прозирам чудото на живота отвъд черупчицата на его исканията си. Да благодаря на Живота,.че ми позволява да съм негов проводник. Когато се появи тази благодарност и доверие в живота, мисленето ви става светло, оценяващо чудото му. Тежестта на носенето и отглежданвто на дете олеква. Получава се едно свързване с бебчо в утробата не само като с дете, а като с посланик на една свещеност, като проводник и канал на един по-голям и разумен Живот, с който се свързвате през умението си да стихвате смирено.

Работата – никой няма да ви я вземе. В България има възможност за майчинство до три години, в които се пази работата. Ако имате енергията да я съчетавате с майчинството и да работите домашен офис, добре. Но още по-добра идея е да се посветите на този период. На чудото му. Защото колко такива периоди? Втори, може би още един и толкова… Част от виждането му като чудо, каквото всъщност е, е умението за здрава жертва. Не губите работата, просто имате по-важна работа за пред съдбата си и я приоритизирате – да сте мама. Здравата жертва не е загуба, а съзнание за отърваване от илюзии и невежество при печелене на същински стойности.

Затварянето в къщи – не е нужно да повтаряте това. Ако плаче поради стимулите, ще свикне с тях и ще му хареса. И вместо навличане от страха на мама, когато бебе получава радост, може да има мама, която с количката или кенгуруто катери планина, общува активно, пее, танцува, благодарна е и ръси тази благост около себе си. Мама, която осъзнава, че реалното пътуване не е до Сейшелите, а до преливането от смисъл и активно го прави!

Тогава периодът на променен режим на будност и сън е приеман нормално, защото няма вкопчване в стария. Да, буди се мама нощем, когато бебе спи и мама спи, променя режима си. Кигато знаете за тази промяна за известно време и я приемате спокойно, подготвена сте и времето за ранно детско майчинство става подарък и благословия. Пак е трудно, но благословено трудно. Та кое стойностно нещо в този свят няма елемент на трудност? Приемем ли я с радост, вече не е мъка, а благодат

Поработете по мисленето, по възприятието си!

………

О.Б.

„Не смесвайте егоизма с израза: „Да обичаш себе си!“. Любов към себе си в мистичния смисъл, е да дадеш ход на Божественото в живота си и да имаш стремеж към усъвършенстване.“

Беинса Дуно, Трите закона на Любовта

Църквата твърди, че себелюбието е грях. Е как ще е грях? Какво се казва в мъдрата книга? Да обичаш Бога, себе си като част от Него и ближния като себе си. Ако не обичаш себе си, няма как и другия да обичаш. Логическо противоречие е. Какво ще даваш, ако нямаш? Нямаш ли Любов, безлюбие ще ръсиш. Максимално смирена позиция е да се обичаш. Провеждане на любовта, на Бога е. То е да стихнеш, да приемеш волята на любовта. Това е да се обичаш. Да си нула и да тече през теб потокът на смисъла е.

Да се обичаш е да спукаш инфантилната идеализация на Рая, за да прегърнеш с погалващо приемане ада си. Които отново са проективна идентигификация на невежата човешка разцепеност.

Тогава си интегриран, цял. Тогава любиш Бога, себе си като част от Бога и Бога в ближния. Тече потокът. Блика смисълът!

Църквата обаче учи на мазохизъм, не на себеобич като част от любовта към Бога. Та нали според нея сме родени грешни. Първородно грешни.

Ами не. Нищо такова. Път минава човекът. Неслучайно сме в тази бинарност. Закономерно е слизането и за добро е. За да бъде надраснато дървото на доброто и злото до любовта е. До дървото на живота. Да бъде преодоляно разцепването на човекопримата-гъсеница до целостта на човека-пеперуда, до ангелската ни, същинска природа на любовта. Защото я има и е смисълът на всеки наш стремеж!

………

Въпрос:

Здравейте,ще ви помоля да ме насочите към правилния човек за провеждане на терапия на баща ми.

От известно време изпада в някакви състояния на безпокой,които близките му определяме като паник атаки. Той самият е по-възрастен и доскоро не възприемаше ,че е възможно проблемът да е на психична основа. Опитва се да се държи мъжки и да прикрива доколкото може тези състояния.

Не успява да прикрие притеснението си от тълпи, вече избягваме да ходим на места на които има хора . Избягваме е слабо казано,ако попаднем в такава ситуация директно си тръгваме ,защото казва,че му става лошо. Поти се,сваля дрехи,търси тоалетна постоянно.

Като възможни фактори за тези състояния ще спомена,че той е ужасно мил и чувствителен,очите му се насълзяват от най-малкото. Прави път и на мравката , съотвено хората го тъпчат много,отнасят се с него сякаш е изтривалка. Работохолик е,

не съществуват съботи,недели,Коледи и всякакви други празници. Също така наскоро майка му и баща му починаха почти едновременно.

Аз си обяснявам проблема с претоварване и насъбралите се тежки събития. Посъветвах го да си отдели повече време за почивка,но сякаш когато бездейства състоянията се влошават.

Към какъв професионалист да се насочим?

И също така има ли как да му помогнем и да му окажем подкрепа?

Благодаря,че прочетохте и ще оценя всеки съвет!

Отговор:

Редно е вие да насочвате баща си към специалист единствено ако е силно дементен или е в безпомощно физиологично състояние. Нужно е той да се насочи. Ако съзнава нуждата от това и го иска. Иначе бихте го поставила в позицията на момченце, водено от мама по чичковци с бели престилки.

Това, което можете все пак да направите, е с помощта на съвременните технологии да се информирате за подходящите специалисти и да му ги посочите. Без прекомерно настояване, ако желае.

Преценявам мултифакторно казуса му между редовете, обглеждам опциите и отговарям.

Нужен му е добър и човечен психиатър и/ или невролог, който освен предписването на антидепресант и ноотроп, да общува с него човешки, да го вижда периодично за консултативен разговор, изпълнен с разбиране, в който да го насочва към здрави граници и самоуважение.

Защо психиатър-психотерапевт, а не психолог-психотерапевт? С напредването на възрастта присъстващите характерови черти, поддържани цял живот имат склонност да се задълбочават, което е свързано и с известни мозъчни промени. Лесното насълзяване очите, плач и засилената емоционална реакция тук са признак за едно начално оттегляне задръжните функции на мозъчната кора и превес на подкорието. Оттук и повишената му тревожност, приличаща на обичайната паническа. Не е точно това. Като споменавам оттегляне на кората, подчертавам, че е в начална само степен. Затова психиатър-психотерапевт и затова към антидепресанта и ноотропен медикамент.

С помощта на психофармака и доброчовешките разговори/ консултации с добър колега, баща ви ще бъде добре още дълги години.

В консултативните разговори психиатърът/ неврологът по силите, познанията и уменията си, ще насочва и към по-директни саморегулативни подходи за справяне с тревожността.

Изпращам ви най-добрите си поздрави!

………

Въпрос:

Здравейте, психично стабилни хора,

Честно, не знам как да се обърна към членовете тук, за да не е скучното „Мили хора“ или нещо банално. Иска ми се да придам малко настроение на поста и личността си. Пишейки го, обаче, се замислям, нужно ли е…

Както и да е.. Това са абсолютно излишни и изпразнени от смисъл думи.

Въпросът ми е относно сънищата и сънуването. Ние можем ли да се сънуваме като стар(ц)и? Някой от Вас някога сънувал ли се е като баба или дядо? Аз се опитах да си спомня дали някога съм се сънувала така, но не успях да открия такъв спомен. Спомних си как, но само веднъж, се събудих ужасена от старостта и изпитах върховна радост, че все още съм млада. Но не си спомням визуални образи от съня си. Така че допускам емоцията ми да е била породена от някаква случка или пропусната възможност, отколкото от състареното тяло.

А някои от по-възрастните членове тук, дали са се сънували като млади, като деца? Защото аз и такъв спомен нямам. Но пък това ми се струва по-възможно, защото е вече видян и отживян образ.

Надявам се тематиката да Ви е, по-скоро, интересна, отколкото твърде лековата и/или скучна.

Благодаря Ви!

Отговор:

Аз не съм по сънищата много много, освен по време на медитация осъзнатото навлизане в тях.

Имам опитности с вживяване в старостта, смъртта и преходността обаче през аяхуаска церемониите. Всеки път. На даден етап от церемонията директно се сблъсквам с остаряването и умирането. Безмилостен, нелек процес на деградация, погрозняване, разлагане, декомпозиция, загуба на всичко преходно като красота, харесваност, да си искан, желан и търсен… Процес, който вади собствените най-дълбоки травматични страхове: от отхвърляне и изоставяне, унижена разкъсана слабост и тотална безпомощност. Всеки его контрол увисва, няма за какво да се хване…

Тогава – приемането. Доверието в загубата като врата към това, което не се губи. Приемане преходността, разтварящо достъпа до непреходността. Умираш, за да осъзнаеш, че докато егото се гърчи в ужаса си при пускането на вкопчванията си, нещо в теб весело си тананика, минавайки през всичко това с усмивка и пълно доверие. Един стабилен център, осъзнат през хилядите подобни микросблъсъци с преходността ежедневно. В молитва и медитация, при его стихванията до които те водят примерно.

Остава жар-птицата на реалния вътрешен Человек. Наречи това душа или бодхисатва същност, но само този същински Човек продължава. При това абсолютно спокойно, любящо и мъдро.

………

Въпрос:

Поста е анинимен в чест на клюкарите…

Прочетох някъде онлайн, че „хората, които се усамотяват по време на трудности са били оставени като деца да се справят сами“. Нямам конкретни ситуации за пример, но изглежда имам такава травма, щом така правя и аз, и чудесно си ми върши работа, така добре се балансирам сама, че за един ден ми минава. Обаче…добре се разбираме и подкрепяме с партньора ми, стрес в работата и ежедневието малко повече последните 2-3 седмици и моето оттегляне в усамотение взе да се случва всяка седмица, при което аз се обръщам и със замах отменям общи планове, за да се усамотя и да си върна баланса. Той стоически ме подкрепя, но преплагам може да не е най-приятното нещо на света.

Единствената идея, която ми идва за отработване е следване на плановете и директно срещане с хора, но е по-лесно на думи, не и на дела.

Идеи, моля? Няма да стане с терапия, ще трабва да е по трудния, мой си начин, с насоки, но сама да го превъзмогна.

Благодаря за вниманието.

Отговор:

„Оставяни да се справят сами“ като по-големи, след третата година, както и оставяни сами с емоциите си без достатъчно навременна и адекватна емоционална подкрепа от родителите още от бебешка възраст. Първото в кавичките е по-близко до вашата ситуация, а второто е от същия спектър, но с по-голяма онтогенетична сила в залагането, поради по-ранния етап.

Един механизъм за справяне чрез оттегляне в интроверсия и търсене решения самостоятелно.

Освен възпитателните ранно детски фактори за такъв coping механизъм, валидни и при двата пола, при възпитанието на момчетата около училищна възраст и нагоре, също масово се залагат представи за мъжествеността като свързана със самостоятелно издържане и справяне.

Какво практически се прави, когато в себе си забележим, че при по-високо ниво на житейски стрес въпросното оттегляне навътре като костенурка в черупката си, почва не да помага, а да пречи на живота ни?!

Не го спираме и контролираме грубо. Наблюдаваме го с любяща благодарност, приемаме го с отпуснато обичане, с което се свързваме с онова емоционално дете в нас, което някога е било малко хлапе, а сега е собствената ни интровертирана емоция. Осъзнаваме го с приемащо-погалваща грижа, ставаме му родител, който вече е топъл, разбиращ, достатъчно присъствен и прегръщащ с подкрепата си. Колкото повече така с любов общуваме с тази си свила се навътре емоция, толкова повече тя се отпуска, доколкото се почувства сигурна и приета. В процеса може да изплуват спомени от миналото ни – преработваме ги с любов, бидейки мама на детенцето в нас. Когато така емоцията се успокои, чувствайки се виждана, валидирана и обичана, ставаме и тати. Спокойно и без прекомерно усилие, доколкото от обичащото свързване са се появили свободни заряди за ново действие, дотолкова и го правим. Може да е обаждане на един-двама (една-две) доверени дружки, които наистина биха ни разбрали. Къде за търсене решение, но и за онази подкрепяща взаимност, която е по-важна от решенията. Според степента на чувстване на сигурност през такова валидирао приемане, можем да променим и патерна, да се свържем с точните и доверени хора извън нас, за да споделим трудността си и потърсим помощ. Или просто да споделим – защото тогава сме заедно, в общност сме, тежестта олеква.

Но, въпросното оттегляне навътре си го обичаме, харесваме си го, нашето си е, приемаме си го изцяло. Тогава се случва доверяването от оттеглената емоция на зрялата ни родителска част и известно достатъчно разтваряне навън. Доколкото решим, без налагане, с любов. Няма бързане, няма „трябва“. Просто спокойно валидиращо свързване с нежна грижа.

Пращам Ви доверието и приемането си към тази чудесна детска част във вас!

………

Въпрос:

Здравейте прекрасна група! Днес повече от всякога имам нужда някой да ме насочи как да постъпя. Анонимна съм, защото имам доста познати в групата, които да не шокирам така.

Синът ми днес е рожденик и организирах изненада с няколко негови съученици удома. Знаете – организацията на такова нещо е еуфория, приятни емоции… И ставайки тази сутрин се оказа, че баба ми е починала. Сега съм в нищото. Не знам как да постъпя. Дали да продължа с рождения ден, да не му казвам днес за другото събитие. Или да му кажа. Аз самата все още не знам кога ще е погребението.. никак не ми се иска да е днес…. В главата ми се блъскат много мисли и варианти.. Ако някой може да ми помогне с насока, ще съм много благодарна!

Знам, разбирам и приемам смъртта й, тя е на 96г. и последните години според мен беше мъчително съществуването й. И все пак… Това не може да ми донесе някакъв вид облекчение, особено в този ден… Объркана съм, наистина.

Отговор:

Отговарям Ви не като пси-нещо си, а като човек. Естествено, че ще организирате рождения ден и ще му кажете като вече е минал. Животът е за живите, а ритуалът на погребението също е за тях, не за освободилите се от затворите на телата си. Всъщност преминаването на баба е само повод за празнуване (изживяла си е качествено и продължително жизнения цикъл), каквото е и рожденият ден. Просто поради условностите в човешките невежи (не)разбирания, момчето ви е добре да научи след рождения си ден.

Съчувствие за баба и приятна организация на един весел рожден ден!

………

О.Б.

Току що си идвам от 10 дневно медитативно оттегляне (с дните за пристигане и тръгване, 12), по време на което се мълчи, не се чете, няма достъп до компютри, тв, забранени са разговорите, допирът и дори прекият очен контакт с другите медитиращи. Идеята е човек да остане за известно време изцяло в аз-аз отношение, да се гмурне интроспективно във вътрепсихичната си реалност и я изследва с едно мощно разширяване на съзнанието.

При това вътрепсихична реалност обективизирана пряко в телесните усещания. Тоест медитация, но приземена, психо-отелесена. Едно изследване на несъзнаваното, съдържащо се не другаде, а буквално под носа, в тялото ни. Тяло, носител на дълбоката ни дългосрочна памет – декларативната експлицитна, но и имплицитната емоционална. Такава медитация пробужда дълбоко „закопани“ спомени от целия живот, дори от най-ранните месеци и от вътреутробното развитие – съответно дава достъп до преработката им до самообладано присъствие на духа.

Мнозина си мислят, че медитацията е отвлечена и абстрактна практика. Вероятно има такива подходи… Този, на който аз съм привърженик, е приземеният. Този, който действително може да послужи като инструмент за оцялостяване и един вид въвеждане присъствието на духа, любящия смисъл и истинността в ежедневието. Не на думи. Наистина, на дело.

Този път служех (докато служиш, говориш по малко относно задачите, но без празно бъбрене, т.н. благородно говорене). Тоест, съчетавах медитацията с безкористно подпомагане основната група от работещи по себе си. Отново, за втори път, като това ми беше 4-тото участие в тези ритрийти. Служенето лично за мен е дори по-силният вариант. Посещавам тези медитативни оттегляния като гост – с уважение към линията, със смирено доверие и благодарност, като обмяна на опит със сърдечно оценяване на предоставената възможност. Защото път си имам.

В стаята бях с Иво от Варна – човекът, който преди 15-на год. въведе випашяна (по Гоенка, теравада) в България. Той и другите главни организатори са истински отдадени, искрени, безкористни, тотално честни и прями… Благодаря от все сърце за споделянето на преданоотдаденото служене!

Това, което осъзнах на това оттегляне, бе важността на редовната медитативна практика за действителното преодоляване порочните навици от позицията на самообладаното присъствие на духа отвъд прилепването към хубавичкото и отбягването на болезненото. А такава позиция на equanimous mind отвъд едното философско разбиране (което също е нужно, но само стартово), е чисто преживелищно-практическа. Осъзнах и важността на сангха, на духовната общност, каквато отдавна ми липсва. Което ме тласка да направя малки стъпки към създаването на такава. Скоро ще обявя.

Благодаря!

………

Въпрос:

Здравейте,

На 31 съм и имам проблем свързан с парите.

Дори не знам от къде са започна.

Предварително се извинявам за дългото писание.

Мисля, че съм пристрастена към това да нямам и да харча и използвам парите, за да се свържа с родителите си…. Положението е плачевно зле. Осъзнавам го и искам да поработя над това. Научих си урока. Сега някъде?

Започвам.

Винаги съм имала финансови проблеми. ВИНАГИ!

Като малка не ми даваха пари и/или ми даваха малко, а после ме караха да се чувствам виновно. Как може да си купуваш сладолед (както приятелите ми) или ледено сокче, шоколад, пръчици с награда. Как може да искаш неща?

Баба ми казваше “Майка ти и татко ти работят, а ти какво – харчиш ги. Какво ще ти стане ако не ядеш си купиш *каквото искам ?” Засрамваха ме и ме караха да се чувствам виновна. А аз исках да си купувам. Произлизам от бедно семейство и парите са били проблем през цялото време.

Всички пари, които си събирах по празници харчех за глупости или ме караха да си купувам неща, които семейството ми трябва да ми купи. “Купи си ти дънки, нали си имаш пари”, “Купи си го сама, нали вече си голяма” (бях в 5-6 клас).

Веднъж исках Нокиа с фенерче (понеже всички имаха телефони) и се съгласиха да ми допълнят спестяванията ми (а аз исках да си купя колело с тях), за да имам телефон.

Към 11 клас започнаха да ми дават джобни за 1 месец (до преди това – ден за ден). Дори тогава не можех да си правя сметка (харчех безразборно), а живеех в градче с под 2000 човека. Нямаше на какво РЕАЛНО да харча. Купувах си дрънкулки, ненужни вещи, освен че ми бяха и джобни за за училище.

Живяла съм сама през огромна част от детството и живота ми, като цяло (мама и тате работеха в голям град далеч от мен). Гледаха ме родителите на тате (баба основно).

Едно лято (8-9 клас) родителите ми ми оставиха парите за цяло лято ПЛЮС периода за училище. Изхарчих сумата за месец и половина. Остатъка изкарах с детските (по 35 лева всеки месец). Включително септември си купих няколко учебника и няколко тетрадки, октомври- останалите неща (на ден карах с по 50 стотинки).

Така е било и през студентството ми. Парите, които ми даваха не ми стигаха. Харчех всичко още първата седмица (останалите 3 седмици- на хляб и вода)

След като завърших си намерих работа с 900 лв. заплата. Изнесох се на квартира. Започнах да си купувам неща на изплащане. Първо малки уреди, после телефони, по-големи покупки. И ги плащах всеки месец. Вноските ми тежаха и едвам свързвах двата края. Заплатата отново не ми стигаше. И взимах от родителите ми, за да си плащам квартирата, битовите сметки…. Започнаха да ми дават бонус и взимах към 1300 лева на месец. Но парите не ми бяха достатъчно. Не стигаха….

И всеки медец теглех от парите на родителите ми, за да си платя наема, битовите сметки и вноските по покупките.

На тази ми (първа) работа често съм взимала големи бонуси към заплатата. Стигало е до 5-6к на месец, няколко месеца подред. Нито един месец не съм успяла да спестя. ХАРЧЕХ ВСИЧКО НА ГЛУПОСТИ (гримове, дрехи, курсове, техника, обзавеждане, козметика, книги, които така и не прочетох)(все неща от които нямах РЕАЛНА нужда).

Преди около 3 години, когато парите отново не ми стигнаха, реших да активирам кредитна карта. Вместо да тегля от парите на родителите ми. Взех една с лимит 1000 лв. Платих ги нещата. След това похарчих всичко в картата. Започнах да плащам карта плюс всичко останало (битови сметки, наем). Като вземех заплата – я внасях директно в картата, а после теглех все едно е дебитна, когато ми трябва.

И отново кръг. Парите отново не ми стигаха. Увеличих ѝ лимита на 2000. И отново …. не ми стигнаха. Активирах втора карта с лимит 6 хиляди. Отново изхарчих всичко. Отново не ми стигаха. Стана един порочен кръг. Две карти+ битови сметки+ наем. И парите никога не ми стигаха. Заплатата, която взимам от тогава насам е 2500 лева. В последствие с помощта на родителите ми покрих двете карти, помолих ги да ми заемат 8 к (без да ме питат за какво, ми дадоха). Не съм им ги върнала и до ден днешен.

Изтеглих ипотечен кредит. Уж започнах на чисто. Докато се настаня в апартамента плащах кредит, наем и сметки. Отново си купувах ненужни неща. Парите отново не ми стигаха. Отново започнах да харча от картите. …. Отново кръг. Отново лимита на двете кредитни карти беше достигнат. (8000 общо) Отново на ръба всеки месец. Взимаш от едната, слагаш в другата, за да платиш наем, заем, сметки……

Появи се нуждата от едно здравословно лечение на стойност 12 000 лв. 2500 от които трябваше да дам веднага. (непосилна за мен сума). Реших, че трябва да се стегна и да махна картите и този път ДА ВНИМАВАМ. Реших да изтегля потребителски кредит, за да платя кредитните карти и лечението. И така …взех 25 000 лева. потребителски кредит. Платих картите.

Преместих се на новото място. Отпадна наемът. А парите се стопиха. Изхарчих и тях. Не платих остатък от лечението (останалите 9500 от 12 000). Не мога да кажа и на какво ги похарчих (за 4-5 месеца)….. И отново опрях до кредитните карти. И отново и двете са до краен лимит. В момента плащам ипотечен кредит, потребителски кредит и 2 вноски по кредитни карти ПЛЮС битови сметки.

Забелязах, че отпадне ли един разход, веднага намирам друг, с който да го заместя. Парите не могат просто да седят. Като малка често ми повтаряха, че не е нужно да харча всичко, което имам. Да си ги слагам на страна, ей така… да си имам. Нямам спестено дори едно левче. Карам месец за месец. Този месец взех 1000 лева от родителите ми, защото не ми стигнаха.

Много се срамувам от себе си. Много. Очевидно е че имам проблем и съм решена да го разреша. Търся си основна работа с по-високо възнаграждение. Намерих си и втора работа (започвам от февруари) на която ще работя на бонусна система.

Може ли да осветите малко сенките ми, за да ги видя по-ясно и да започна реално, лека полека да реша този сериозен (за мен) проблем ?

Решила съм, че съм си научила урока и искам да си изплатя заемите. Уважавам парите и осъзнавам, че ги използвам с много погрешна мотивация.

Парите ми стигат. Аз не разполагам с тях адекватно.

Благодаря, че изчетохте! Убедена съм, че и други хора имат финансови проблеми и нездравословна връзка с парите. Надявам се, че постът и коментарите ще помогне и на тях да осветят сенки си.

Отговор:

С мама е свързано дълбокото позволение и благословия да имаме просперитет и пари. С татко, структурата на постигането, задържането и трансформацията на просперитета до още по-голям. Ето ви – в един постоянен регрес и фиксация в онази нямаща хлапачка. Парите на мама и тати, свързаната с тях вина и оскъдица от любов. Колкото е за пари този модел, толкова е и за любовта.

Сякаш: „Ако си позволя да се видя с пари, ще загубя малкото налична любов, от която завися. Трябва да нямам, да съм на ръба постоянно – само това е начинът да бъда обичана и да заслужавам любовта. Ако не съм на ръба, но да издържам и оцелявам все пак, съм лоша и виновна и губя любовта!“

И още: „За да получавам малкото любов, трябва да съм вечно на ръба финансово. Иначе ще бъда изоставена, лишена от любовта и ужасно ме боли от това!“

И още: „Ако имам пари, няма да ме обичат, защото само като нямам ми дават внимание и грижа! Да, като ги загубя съм виновна и лоша, срам ме е от мен и се мразя, но заслужено и това е начинът да получавам грижата, през вината и болката.“ … „Нямането на пари и стоенето в липсата им е равно на мъничко любов. Толкова заслужавам. Така съм виновна и ме е срам, но чрез тези чувства плащам цената да не загубя малкото любов. Имам ли пари, губя любовта. Тогава няма да ми дават внимание въобще и ще ме изоставят съвсем!“

Имайте предвид, че от гледна точка на съзнанието, това са ирационални вярвания. Действително са такива и осъзнаването на този факт е едно начало на отварянето и залагането на нови, любящи и изобилни вярвания.

Ето това живее във вас. Модел, който ви спира не само финансово, но и ви поддържа невротично непораснала, фиксирана в одобрението на родителите, изразявано сякаш само чрез парите. „И за да го получавам, трябва да нямам и да им искам.“.

Да, директно това се отразява във финансовия ви статус. А по-цялостно, такава фиксация не позволява вие самата да бъдете зрял, обичащ се човек, който може да има зряло партньорство и добро родителство на собствени деца.

Какво да правите? Няма как тук да ви съкратя 6 годишния курс по психология и още поне два пъти по толкова (тоест около 20-на год.) по различни психотерапевтични подходи. Мога да кажа само, че с терапевта ви, в лична, групова терапия инконстелации ще работите когнитивно, хипнотично и психотелесно по промяна на модела, констелационно и психо-енергийно ще се освобождавате от лоялността към него, със зрялата си част ще се учите сама да сте родител на тази малката във вас, ще осъзнавате с енергията си благословията, която имате за благоденствие от родителите, рода, Живота и самата вас към вас си, с терапевта си ще търсите поведенчески стратегии за оставане с пари,.акумулирането и влагането им, докато емоционално работите с предизвикания си по този начин модел, ще сте мама, даваща благодатта си на малката уплашена от лишението хлапачка във вас и тати, който се гордее с нея и я хвали колко добре се справя… Ще работите със спомените и ще ги преобразувате с ново отношение на изобилие и любов. Обиквайки по здрави вече начини отвъд лоялността към тази програма родителите, ще можете и да се сепарирате от тях, имайки вътрешно любовта им.

В такава интегрална психотерапия не борите, а обичате. Любовта променя всичко!

Въпрос

Според вас емоционалната интелигентност природна дарба ли е или може да бъде развита чрез упражнения и в резултат на общуването с хората?

………

Въпрос:

Здравейте, дойде и моят ред да поискам съвет. Въпросът ми е по- скоро как преодолявате чувството, че сте измамени. На 4 януари ми се обади една позната с молба за помощ. Трябваха и пари за операция, 500 лева не и достигаха. Изпрати ми снимки, не спала с дни.С две думи оплете ме. Обеща, че до 10 -ти ще ги върне, когато очаква субсидии от земеделските фондове, производители са. И се почнаха едни въртележки, оправдания, чудеса. Уж съм интелигентен човек, а се оказа, че ме е подвела. Не искам да споделям с мъжът ми, че не е от най -търпеливите. Имам видео от акта на даването на парите, не ме е блокирала, обещава, че ще ги върне .Чувствам се ужасно, че така ми започна годината и вече 20 дни не съм спокойна. Дайте идеи. Искам да се съхраня и успявам , все още. По-скоро се питам що за урок е това. Слава на Бога, пари изкарвам и имам, но не чак толкова, че да ги раздавам така.

Отговор:

Ако ни ги върне човекът, о’к.

Ако не ни ги върне, печелим много повече.

Какво печелим, когато така „губим“?

– отърваваме се веднъж завинаги от некачествен човек на много евтина цена. Само пари. Има много по-скъпи цени.

– получаваме достъп до наранените си парчета, които така можем да лекуваме и трансформираме до здрави.

– учим се на доверие в съдбата. На въпросния съдбата ще му върне с лихвата. Защото кой каквото прави, на себе си го прави.

– от горното следва нещо още по-важно: учим се на прошка. Заради себе си. Защото така се освобождаваме. Защото доколкото прощаваме, дотолкова ни е прощавано. Да прощаваме не е да сме съгласни или да одобрявяме стореното, а да приемаме факта на съществуването му, при адекватно социално поведение и граници.

– от прощаването, както е споменато в законите на Живота, следва нещо важно. Когато простим, предаващият, злосторникът, клеветникът, доносникът, крадецът ни чисти, а върху себе си поема от товарите ни, доколкото сме му простили истински. Колкото е по-голяма простъпката му в такъв случай, повече ни чисти.

– учим се на здрава връзка с реалността, познаване хората зад маските. Ставаме „гърмяни и оцелели лисици!“….

– докато вътрешно работим по травматичните си вярвания и прощаваме, социално се учим на поставяне добри граници.

На всичко това ни учи такова предателство.

Казано с други думи, учи ни да обръщаме другата буза, да даваме излишната си риза, да не търсим прекалено заемите си, да се молим за враговете си и благославяме проклинащите, хулителите и предателите си.

Което диалектично насочва към пълно с доверие вътрешно отношение към житейската синхроничност на самообладан мир и учене, а външно, адекватно поведение, мерки, връзка с реалността, граници.

Дълбоки природни закони на психодуховното здраве и смисъла са това. Едно психично ММА са!

Книгите на Сергей Лазарев, Новият Завет, всички текстове на Елеазар Хараш по Учителя и т.н., са чудесни лекуващи и мъдри пособия по пътя.

Една тибетска молитва, изразяваща много точно закономерностите в тази посока:

Когато видя същества, лоши по природа, притиснати от голям грях и порок, да се отнасям към тях като към нещо скъпо, сякаш съм открил безценно съкровище!… Когато някой поради завист ме обижда или клевети, да посрещна това със спокойно съчувствие и великодушно да му предложа победата!… Когато онзи, към когото съм се отнасял с голяма надежда, ме нарани много силно, да гледам на него като на върховен Гуру, изпращайки благополучие и щастие на него и всички чувстващи същества!…“

Част от „Осем строфи за трениране на ума“, Лангри Тхангпа, XI век, Тибет

Отново имайте предвид, че посланията са диалектични. Тоест, изразяват качествено вътрешно отношение на смирено (не примирено) учене, при социално-поведенческа адекватност. Нито вътрешното отношение, нито външното поведение имат нещо общо с някаква пухкава овчедушност. Мощно истинни, елмазни закони на смисъла изразяват!

………

О.Б.

„Има ли доказателства за душата?“, ще попита малкият ум. Има. Качествени, феноменологично преживелищни. Там не прониква AI, количествената измеримост не важи, времето не тече линейно, а паралелно, та до надхвърлянето му. Лелеяната ни научка, която все повече и на все по-микро ниво бърка в мозъка, е похвално стигаща до корелатите на живота, до изследване черупката му, не и на самия него. Плоска е, отрича в невежата си лимитираност.

Приемам изцяло съвременната наука. Въпросът е, че има една друга наука, ползваща съвсем различни методи. Науката на вътрешното качество, на смисъла. Не се тегли с мерки и теглилки, а мозъкът, тялото, хормоните и неврохимията тук са само корелати на вътрешни стойности и вертикал на възприятие и разбиране много отвъд едната материална „люспа от лука“ на живота.

О.Б.

………

О.Б.

Отговор на питането на жена, споделяща че мъжът и е „тежък“ алкохолик, но тя търпи, евентуално в името на децата, растящи в среда на зависимост и съзависимост:

Синхронично, след малко ще се виждам с колеги от общност за зависимости…

Наложи се да редактирам доста коментари от типа: „Той има травма, травмиран е горкичкият….нещо се е случило …трябва да говорите с него, да лекувате травмите му…той го боли, затова пие, съжалете го малко…“ Или: „Това не се лекува….Няма оправия това… Безнадеждно е…“…

Мдам, хубаво че се появи Габор Мате да ни каже, че зависимият има травма. Защото не знаехме и за пръв път чухме…

Естествено, че е травмиран. Няма жив човек, който да не е. Всеки с характер човек е травмиран – около 8 милиарда травмирани се разхождат наоколо…

И какво, да се самосъжаляваме и съжаляваме един друг, невротично бършейки страховете си от позицията на жертвичка? Не! Да се обичаме, да. Но любовта включва здравата отговорност и поемането и!

Въпросът е не дали сме травмирани. Сме. Въпросът е дали виждаме, лекуваме и трансформираме травмите си до сила. Защото са такава, когато осъзнаем, че на тази земя без болката им не може. Като я видим, приемем, обгрижим с любов. Тогава спираме да извиняваме невротичностите, зависимостите и психопатиите си, а вземаме нещата в ръцете си. Задоволяваме адекватно потребностите си духовно, социално, психически, биологично, комуникативно. Живеем силно и красиво.

Какво казвам с горното? Път има, когато е искан. ЗАВИСИМОСТТА СЕ ЛЕКУВА! ЗАВИСИМОСТТА СЕ ЛЕКУВА! ЗАВИСИМОСТТА СЕ ЛЕКУВА! Ще ми се още трилион пъти да го напиша. С малкото уточнение – когато самият човек го иска!

Нужно е обаче да има осъзнаване, че има проблем и желание за разрешаването му. Има общности за зависимости, психотетапевти, АА, дневни центрове…

Ако човекът иска да се лекува, може. Абсолютно е възможно и има милиони примери за това по целия свят и около нас.

Не иска ли, отрича ли, а дори приема ли, че има проблем, но не желае да се лекува, кауза пердута е. Тогава желанието за помощ се превръща в болно спасяване уж жертвата от гадното нещо в едно съзависимо поведение, в което колкото повече „помагаме“, крием и изливаме бутилки и дуднем, повече храним джанки-то (зависимия) с мотивация за още употреба. Даваме му посланието, че пиейки/ друсайки се/ правейки порочния си навик, ще получава грижа, внимание, енергия. Да, говорим – няколко пъти. Не сме обаче психотерапевти на партньора си. Опитваме ли да сме, такова поведение се превръща в съзависима част от захранването на порока.

Нужна е собствена работа в съзависимия, откъсване от съзависимостта, самоуважение.

Няколко разговора, когато човекът е трезвен, да. Без увещаване. Спокойно. Евентуално отново в трезво състояние интервенция, в която приятели и уважавани от него хора го насочват към лечение и мотивират. Ако „вдява конеца“, чудесно. Има общности за зависимости – и платени, и безплатни, има начини. Не вдява ли, граници. Вътрешни и социални. Евентуално това мотивира зависимия. Ако и това не го стресне, ок, свободна воля, разполага с живота и съдбата си както намери за добре.

Път има. Зависимостта се лекува. Стига да е искано лечението!

……….

Въпрос:

Здравейте, има ли начин да накарам близък човек с ясни симптоми на параноидна шизофрения, да отиде на психиатър? Какво могат да направят близките на такъв човек, ако той сам не желае да си помогне? Станаха вече 6 години, откакто параноята се отключи при него, родителите му се правят, че няма нищо, но положението става все по-зле. Чува гласове, мисли че го преследват някакви хора, че има заговор срещу него и искат да го набедят за нещо и да го вкарат в затвора. Един път са родителите, друг път са познати, трети път някой друг, всеки е замесен според него… Не може да се говори нормално, защото всичко обръща така, че да е по неговия сценарий, няма никакви реални доказателства за думите си, но твърдо вярва в това. Как да помогнем?

Отговор:

Има начин. Добре е да искаме да помагаме, човешко е. Особено когато идва от любов. Ако обаче е от фалшивата съпричастност на съжалението, пренасящо собствените наранени вярвания на псевдоемпатията, тогава работим по собствените си жертвенечески вярвания, оздравяваме ги до стабилна база и спираме да спасяваме непоискано.

Реално може да се поговори с родителите. Ако поведението му е нараняващо него самия, тях или другите, съществуват мерки за принудително хоспитализиране. При такова се медикира, което в немалък % от психотичните случаи наистина помага и човекът може да продължи адекватно живота си, на фона на подходящата психиатрично-фармацевтична помощ.

За други начини за достигане до лечение, близките могат да получат адекватни насоки от психиатър.

Ако родителите упорито „извръщат глава“ и отричат ставащото, играят активна роля в поддържането казуса нелекуван.

Хората с психоза са „гръмоотводите“ на родовите отклонения от любовта, трупани няколко генерации. Отношения между съдбата както на самия човек, така и на рода с Живота е психозата. Един вид психотикът „обира“ некачественостите в системата – като „защитно реле“ е. Един автоматичен начин за установяване на някакъв баланс и лечение в системата е. А не автоматичният, но съзнателният начин за помагане освен медикирането (което тук е нужно), е всеки от хората около психотика да работи активно по синхронизиране отношенията си с любовта.

В горната връзка, освен разговор с родителите, можете да усилите любовта си и искрено да я изпращате вътрешно на човека и близките му. Не съжалението, а любовта си!

Желая ви здрава обич!

………

О.Б.

Видяла жабата, че подковават коня и вдигнала крака си за подкова, видяла как се движи ястребът и поискала като него.

Когато не си знаеш гьола, така става. Няма лошо да искаш да растеш, да се учиш и развиваш. Ама, по твоите си дадености, таланти, съдба и посоки. Както се казва в Бхагавад Гита (по памет): „По-добре несъвършено да живееш собствената си съдба, отколкото перфектно чуждата!“

Какво става с ученето от по-добрите тогава? Валидно е. Само че от тези, резониращи с естеството и природата на даденостите и зачатъците на талантите ти.

Никой не е по-добър или лош, по-горе или долу от друг. Просто всеки си има мястото.

………

Въпрос:

Здравейте, група ! Пиша този пост с надежда да получа съвет и подкрепа, защото напоследък се чувствам много зле, изпитвам постоянна вина и немога да мисля за нищо друго. Историята е следната, отгледана съм само от майка си, бащата липсва . На 30 години съм, никога не съм питала майка ми за него, неискам и да знам. Най-вероятно и неговата липса в живота ми има голяма роля,но това мисля че е друга тема. Та допреди да се омъжа живеехме двете с майка ми, срещнах прекрасен грижовен мъж,но от друг град, влюбихме се и след дълги размисли от моя страна реших да се оставя на чувствата си и да не се отказвам от него. Омъжих се и по ред причини сред които е добрата работа на моя съпруг се преместих в неговия град. Живеем щастливо, родители сме на прекрасно момченце,а дори в момента съм бременна със второто ни детенце . Пътуваме всеки месец до родния ми град да посещаваме мама, с каквото можем помагаме . До тук добре , но напоследък майка ми доста се промени. Не е разговорлива по телефона, тъжна , затворена, телевизия не гледа, няма хоби, всичко я дразни, често е нервна. На 74 години е и каточели се е отказала от живота. Апатична към всичко. И тук идва моят проблем. Много ме боли да виждам тази промяна, много съм тъжна, след всеки разговор плача, чувствам се виновна че това и състояние е породено от това че се преместих в друг град, че едва ли не я изоставих и че съм щастлива за сметка на нейното нещастие. Незнам дали се изразих правилно. Немога да си събера мислите,просто наистина ми е тежко. Страх ме е какво ще се случи с нея, страх ме е да не я изгубя, искам още дълги години да е до мен да е жива и здрава .

Отговор:

Чудесно е да обичаме родителите си. Дали са ни живот, възпитавали са ни, изучили са ни, жертвали са се многократно за нас. Да ги уважаваме и смирено да обичаме.

Любовта тече в една семейна и родова система по определени от негово величество живота начини. Родителите си остават родители, а порасналите деца спрямо тях вътрешно си остават деца. Родителят вътрешно е големият, а синовете и дъщерите малките. Децата не са приятели на родителите, партньори или техни възпитатели. Когато тези роли са объркани, имаме заплитане на субсистемите в системата. Детето автоматично се поставя в ролята на приятел/ партньор или родител на родителя си, което обръща потока на живота/ любовта от към собствения му живот, към този на родителя. От собственото семейство и деца, към живота на родителя. Психологически погледнато, такова заплитане поставя порасналото дете в неспецифично горделива позиция спрямо родителя, а вътрепсихично кара човека да си остава инфантилно непораснал. И колкото повече е в ролята на родител или приятел на родителя си, толкова повече се трупа тревожност, вина или гняв към родителя поради заплитането. Когато родителите вече са наистина грохнали и не могат да се обслужват сами, правим нужното, но отново от смирената позиция на уважение, без да влизаме в ролята на техни родители. Дотогава обаче е нужно да живеем живота си. Защото така тече потокът му. От родителите към нас и от нас към собствените ни деца и житейски цели. Това е най-доброто, което можем да направим за родителите си – да живеем живота си силно, отдаденоз невинно и красиво. Да следваме целите си и се развиваме, да обичаме, творим живота си и сме обичани. Да раждаме деца, идеи, посоки и да им отдаваме енергията си. На тях, не на родителите си. С изключение на последните дни от живота им, когато наистина се налага.

Вероятно майка ви има нужда от приятелки, от общуване, от работа и задължения, които я карат да се чувства полезна. Приятелки тя може да си намери ако иска. Да е ангажирана може с градинка, плетки и гоблени, с помагане за внучето и идващото скоро на бял свят второ внуче. За целта ако желае, може да живее близо до вас. Ако обаче не пожелае, това са нейни си избори, за които отговорност носи тя. И тук е ролята на психотерапията, в която можете да работите по механизмите на вината. Когнитивно да разберете механизмите и ги реструктурирате до невинност. Емоционално да се освободите с ясното осъзнаване природните и системни закони, пред които вече сте абсолютно невинна. В психотерапията се учите когнитивно да осъзнавате тези болни „ТРЯБВА“ на заплитането, да ги преобразувате до спокойно разбиране ненужността на вината, да се освобождавате от неваши задължения, да се учите да се обичате и пропускате потока на живота пълноводно да тече през вас.

Накратко – не сте длъжна и не бива да се поставяте в позицията на приятелка или майка на майка си. Не можете да поемете отговорност за нейните решения и начин на живот.

Ако тя пожелае да помага с внуците и да бъде наоколо ви, чудесно. Така ще се чувства полезна. Относно активния и живот – можете да си поговорите за това, но не можете и не бива да го инициирате вместо нея, хванала я за ръчичка. Това са нейни си решения.

Та, би и помогнал ангажиран живот, в който да се чувства полезна. Ако поради старчески дементни и оттам депресивни процеси има нужда от медикамент, предписан от психиатър/ невролог, приема се. Всичко това ако тя го иска обаче, не насила и през обърканите роли, за които споменавам по-горе.

А вие – нужно е да станете добра майка първо на собствената си емоционалност. Да станете смела и здраво стъпила в тази реалност. Има остаряване. Има умиране. Когато смирено прегърнем страховете си от безсилието и малкостта си, ужасът и тъгата отстъпват мястото си ма любящия смисъл, който живеем всеки ден и час. Тогава знаем, че остарява само тялото, а по душа сме млади и жизнени до последно. А смъртта – смеем се с любов, гледаме я в очите и танцуваме с… Джо Блек чрез силния си живот!

………

Въпрос:

Здравейте , искам да споделя проблем и да чуя мнението на тези, които са имали / имат подобен .

Смятам проблемът си също за симптом за съпътстващи.

Под 30г. Съм , имам доста рано развит живот , (работа и семейство от непълнолетна възраст) в юнушеските си години винаги съм бил част от ярко проявлени сред обществото “банди” и винаги със стремление да бъда лидер на колкото се може по обширна маса от хора , което намирам за признак.

Последствие при навършване на пълнолетие осъзнавайки че лидер на улицата няма да ми донесе исканото , реших да замина за чужбина където да основа бизнес, через който отново да имам уважение подчинение и ”завист” от околните , без никакво желание да “мачкам” някого , просто винаги съм искал да ми се възхищават. Имам прекрасна съпруга за която всички наистина кой от добро сърце кой от завист, завиждат.

Поради световните изменения последните 5 години бизнесите не стигнаха никакви върхове но все пак переодически бях макар и не пред толкова широка аудиторя , на мястото, което исках.

Със всеки си успех обаче или провал реакцията ми беше една , алкохол.

Алкохол по клубове , барове , почивки, или просто сам вкъщи… След “разхлабителните” ”сто грама” обаче губя контрол в 90% от случайте.

След това започват спомените от проблемите в детството, загубите на най близките , (рано загубих родителите си) , стига се и до кокаин , желание за показност, ходене по клубове до сутринта като минимум, (тук отбелязвам при много от тези случай шофирането на лични автомобили , отнемания, арести, лишаване на водителски права, колите..някои от тях доста скъпи ..) от там задължително спане с различни жени , понякога не една защото е по интересно и ще има с какво да се похваля и тн. … Та общо взето след тези “маратони” се чувствам ужасно, изгубено време на вятъра, тъжни и огорчени близки, вреда на здравето, дни на възтановяване , огризения на съвестта …

Може би в главата си визуализирам думата “релакс” и подобни , виждайки се на луксозно място добре облечен , но задължително със бутилка колкото се може по скъп алкохол и кокаин на маста …За съжаление (най-вероятно), именно защото подобни сюжети съм успявал да пресъздам , може би съм се увлякал… или там намирам нещо за което подсъзнателно блуждая …

Някой би казал че нищо особенно не е, но като човек загубил баща си заради алкохола не отдавна се боя да не последвам примера .

Не смятам че съм алкохолик все още но имам увлечения, който със себе си носят увлечението към кокаин и жени.

Имал съм периоди от по половин година без никакъв алкохол , без проблеми от това , но искам да живея без страх от това да се превърна в алкохолик.

Благодаря Ви.

Отговор:

Да, травми, минало, вредни компенсации… Най-хубавото обаче е, че във вас се е появила искреност, известна осъзнатост и дори способност за смирено желание за истинска промяна. От цялата ви история това ми остана – това момче/ млад мъж „има хляб“ в него, има бъдеще, живец и добро сърце. Има ги, заедно с един добър ум, така че всичко преживяно да се превърне просто в ценен опит.

Какво да правите? В България е лесно. Въпреки икономическата деградация, процентът на хората с живи души е много по-голям от в лъскавия отвън запад. Но, там също ги има…

Какво да правите? Преминете през колкото е нужно лична и групова психотерапия. Инвестицията е нищожна на фона на това, което дава. Качествена промяна, преработка на травмите, залагане нови здрави вярвания, общуване с качествени хора, намиране любовта, сигурността и стабилността. Успоредно с личната и групова терапия, можете да посещавате сбирките на анонимни алкохолици. Както и да прочетете ценни книги.

Не след дълго ще сте не само трезвен, но пиян с виното на любовта и смисъла, радостта и вдъхновението.

Намерете терапевта си и дерзайте!

………

Въпрос:

Здравейте! Интересувам се какъв е коренът на „натрапчивите мисли“ и хаотичните мисли(наблюдавам как умът ми прескача бурно от едни мисли на други, на трети и това ми носи огромно напрежение.

Отговор:

Коренът е в тревожността. Когато е повишена, умът препуска и предъвква неопитно в най-често напразни опити за търсене външно решение. Защото ако преди действително е имало такова – да премахнеш врага или звяра, сега в градската джунгла тревожността се дължи предимно на пречупването на реалността през болкови/ травматични вярвания и динамики.

Горното важи общо за натрапливото предъвкване (rumination).

От същата тревожност обаче възникват и обичайните защитни мисли, пораждани наобратно. Просто така работи умът. Ражда най-негативните варианти, за да защити. В основата на такава работа има добро намерение – любов, защита, сигурност….Когато се породи мисъл: „Ще се заразя, ще направя нещо нередно, ще намушкам, ще стане нещо лошо с близките или мен и т.н.“, всъщност в основата на такива мисли стои: „Живее ми се, обичам се, обичам ги, искам да вървят добре нещата, да съм приеман, да съм и сме здрави…“. Когато обаче ригидната компонента е прекомерно активирана, човекът се плаши от тези първоначално добри и нормални защитни мисли. Започва да ги изтласква, да се бори с тях. И колкото повече го прави, повече се акумулира тревожността и повече идват, все по-интрузивно, все по-натрапливо.

Такъв е механизмът.

………

Въпрос:

Здравейте, искам да чуя вашето мнение по въпросът, а той е следният:

Имам връзка с мъж 10 год по-голям от мен. На 35 съм, с три деца, първото от които е от първият ми брак. От 9 год имам връзка с този мъж, от 7 живеем заедно. Връзката ни започна бурно, голяма страст и любов. В последствие нещата се нормализираха след около година. Още 2-3 след това заговорихме за деца и така на 4тата год забременях. До тогава секса беше редовен, да не кажа и понякога повече от един път на вечер.

Разбира се след раждането за мен нещата се промениха, фокуса също. Секса стана все по-рядко, и все по-рядко.

2 год по-късно се появи и третото дете.

След третото дете изпитвах страх и ужас да правим секс, защото определено лесно забременявам, предпазните средства (кондоми) не са нашето нещо.

Натиска от негова стана е голям, отпора от моя също.

Говорим на темата, но като че не се разбираме. Говорили сме за какви лине варианти, дори за оперативна намеса при него, за да не се случват инциденти.

Имам нужда от помощ и искам да чуя и вашите гледни точки относно секса в двойката с три деца , две от които на 1год и 10 мес и на 4г.

И признавам, секса не ми е важен в момента и последните няколко години, приоритети са ми децата – да да здрави, вкъщи – да е сготвено , работа – да успявам с ангажиментите (на ръководна позиция в голяма компания съм).

Благодаря предварително!

Отговор:

Ако мъжът ви вътрешно във вас ви е важен, ще имате желание за интимност с него. Ако има голямо място в сърцето ви и е на точното място в приоритетите ви, го обичате, а оттам при вас като жена, любовта „се спуска“ и до сексуалността. И не е до кондоми, нито до вазектомии – до любов и качествена йерархия от приоритети е. Постави ли жената мъжа след децата и работата си, несъзнавано вече го е сложила в периферията. Оттам, дори да се задържат нещата, некачествени са. А от периферията до изхвърляне извън системата е само крачка…

Някъде в ума ми проблесна метафората за богомолката, ползваща мъжкия за разплод, след което предприемаща определени действия… Или за амазонката… Не казвам, че сте това – просто споделям аналогията, преминала през ума ми…

Коя е работещата йерархия от приоритети, която дава шанс на семейството да е любящо и качествено?

Първо любовта и вие като част от нея, после мъжът, след това децата и едва накрая работата. При мъжа: първо любовта/ смисълът и той самият като част от Него, след това работата, после жената и тогава децата.

Когато мъжът ви е важен за вас вътрешно, го обичате, доверявате му се и желанието за интимност е налице. Когато е във вътрешната ви йерархия веднага след вас и го обичате, доволни, щастливи и сигурни са и децата, а работата се случва достатъчно добре. Йерархията е предимно проявявана като вътрешна градация и отношение и не пречи на кариерата ви.

Възниква въпросът защо при мъжа работата е по-високо от семейството в йерархията му? Защото без нея няма и семейство. Както се казва.метафорично: „Мъж без пари, огън да го гори!“, което разбира се, няма общо с физически пламъци, а с огъня на мотивацията, от която някои имат нужда…

Както при жената, такава йерархия е предимно вътрешна. Когато кариерата му е по-високо поставена, а с жената се обичат, мъжът всичко прави заради нея, заради любовта и въодушевлението, сексуалността и повдигането, което жената поставила го високо в приоритетите си, му дава. И кариерата не пречи да я обича, напротив.

Относно предпазните средства, спиралата от женска страна, както и научаването на множествени оргазми с по-рядка еякулация от страна на мъжа, могат да помогнат много. Но, това са вторичности. Първична е вътревложената йерархия на приоритетите, оттам и любовта!

………

О.Б.

„За красотата на Естествената Психотерапия

Естествената Психотерапия е лечение, помагащо на човек да преживее любовта през парадокса.

Някой страдащ идва със заявката, че нещо, някой, конкретна ситуация или симптоми го откъсват от живота, пречат му да живее и дори според него го водят към смъртта.

И напълно неочаквано чрез водачеството на болката, страдащият може да преживее и почувства любовта. Точно чрез болката.

А сълзите от осъзнаването, че точно болката и страданието го водят към вкусването на любовта за пръв път толкова автентично и непринудено, са като шампанско, което ознаменува празнуване.

Красотата на естествената психотерапия е в това, че помага за отключване на любовта, която всички търсят навън от себе си, а откриват чрез горнилото на страданието, в себе си.

А мигът на потресаващото осъзнаване, че човек е бягал от болката търсейки любов, е преломен. Защото човек осъзнава, че може да разбере не просто с ума си, а да преживее с душата си, че любовта е бисерът, който болката е замислила да му подари.“

Бирсел Сабриева, специализант в обучението по Естествена Психотерапия

………

Въпрос:

Здравейте група,

Моята история е следната:

Живея с партньора ми на семейни начала от 4 години, а имаме връзка от почти 6 години. В началото на връзката ни той беше много грижовен и спокоен, но в последните две години стана нападателен и рядко зачита мнението ми, ако то е различно от неговото.С това са свързани и честите ни караници, за които разбират и съседите

Отключих паник-атаки или паническо разстройство(не съм сигурна), в следствие на игнор и обиди от негова страна. Редовно повишава тон , ако мнението ми е различно от неговото и не се съглася на 100℅ с неговите разбирания за живота.

Обвинява ме за всяка паник атака и ме заплашва с раздяла след всяка такава. Казва, че когато ги получа съм “ невъзможна“ и не знае дали иска да продължим на следващ етап поради това,че съм „емоционално нестабилна“. В последната година съм поставена на изпитателен срок и ще получа желаното от мен развитие на връзката ни ,само ако спазвам поставените от него изисквания.Без тях не му е спокойно и ми дава шанс да се поправя.Едното е да прекарваме по два уикенда в месеца с родителите му на село.

Като характери сме доста различни- той иска патриархално семейство, в което жената е основно вкъщи,винаги го следва и е съгласна с всичките му решения ,а аз съм ориентирана към хората и с по-модерно мислене- обичам пътувания , излизания с приятелки(като било нормално да са до 23 часа за обвързана жена, и не се приемат пътувания с нощувка) и имам мнение. Винаги предлагам среден вариант, когато не сме на едно мнение, за да „вървят нещата“.

В същото време си мечтая за семейство и дете и ми се иска вече да ми се случи. На 38 години съм и нямам бракове зад гърба си , а той е бил женен неуспешно веднъж и има дете.С детето му се разбирам и всичко е хармонично там, въпреки че съм обвинявана ,че не полагам достатъчно грижи за него(на 14г.).Намирам партьора си за добър баща.

Той на думи казва,че иска същото- продължение на връзката, но заради моите паники бил нещастен и нямало как да „сбърка“ втори път. Не се и разделя с мен. От година насам обещава да седнем и да решим как да продължим, но все отлага решението за следващия месец.Това отлагане увеличава тревожността ми, и често е причина за нови паник атаки. Аз оставам защото се надявам на чудо и ще се се успокои.Може би ме е страх от самотата…

Не знам какво да правя и се колебая дали да го чакам още, или наистина е време да си тръгна.Все се надявам, че нещо ще се промени и не ми се иска да захвърля времето заедно.Не съм свикнала да се отказвам при трудности.

Посещавахме психолог заедно около 6 месеца, но без никакъв успех. Сега работя сама с психолога.

Благодаря ви за коментарите предварително!!!!

Отговор:

Не само,.че няма „да се случи чудо и се промени към добро“, но ако забременеете от него и продължите на семейни начала, отношението и поведението му ще се задълбочат. Оправданията с патриархалните разбирания са просто рационализации/ извинения, удобно прикриващи един доста деспотичен характер, от който може да се очаква стабилна и постоянна доза емоционален терор, незачитане, принизявания и ограничения от типа „държане на къса верига“.

В началото сте виждала маската на старание. Почнала е да пада и имайте предвид, че описваното е само началото.

Да, на 38 сте, искате семейство и деца. Именно затова е добре да внимавате с избора си. Успехи в качествените решения!

………

Въпрос:

Имам ОГРОМЕН проблем със самочувствието. Дотолкова, че ми пречи на нормалното съществуване. Ще обясня, за да стане ясно.

Наскоро смених работата си, след много дълъг период в една и съща компания. Секторът е от най-бързо развиващите се, разбирайте технологичния.

От както съм на новата работа постоянно чувствам, че не се справям и непрекъснато си повтарям, че не мога и не знам колкото останалите. Опитвам денонощно да наваксвам, уча и почти не спя от стрес и страх, че ще се проваля! Последните 3 месеца спя по 2-4 часа на нощ и се събуждам със стрес и едва просъществувам новият ден.

В сектора съм от повече от 15 години и все поназнайвам нещо, но защо е този парализиращ страх?! Да не говорим, че съм била и на експертна позиция. Ръководила съм екип от хора, обучавала съм, презентирала съм (съвсем не с лекота, поради страх/срам от публично говорене, но съм се справяла някак си). Но днес самочувствито ми е под нулата и наистина имам нужда от помощ!

Вчера имах ситуация в офиса, в която трябваше да застана пред 20-ина човека и да презентирам точно 1 слайд от обща презентация. Ами, не се справих, сдухах жестоко, не можах две изречения да кажа смислени. Почувствах се ужасно, съответно нощта бе безсънна и тегава… страшно ме подтиска това. Имам отчаяна нужда от помощ – препоръки за терапия, терапевт, литература – всичко, което би ми помогнало да си върна поне малко увереността в себе си.

Благодаря на тези, които ще отделят от времето си да коментират или да дадат препоръка и съвет за справяне.

Отговор:

Има път. Има справяне. При това по различни начини. Може и напълно сама, единствено със собствена помощ, но така е въпиющо трудно. Все едно сама минавате през личния си пъкъл и единствената подкрепа е личната ви огромна мотивация. Така минах през социофобията аз. С ежедневно самопредизвикване до потрес. С умишлено търсене на публични изяви пак и пак, още и още. С преднамерено участие в различни групи и публични мероприятия с говорене. С презентации, в които нарочно „се бутах“ да съм лектор. С организирани от мен такива. По всякакъв начин, безпрекословно почти до смърт предизвикване на страховете с постоянно преминаване границите на страховото статукво извън зоничката на комфортното отбягване, в тоталния дискомфорт на самохвърлянето в ужаса чрез участие в социални ситуации. Със заставане пред хора. С поставянето на себе си отпред, под прожекторите. Пак и пак, с безжалостно намерение за продвижение. С осъзнаването, че от мен си зависи. С приемането, че „зад мен огън гори“ и връщане назад няма.Напред. Само напред. Ето така! Поведенчески! Затова и сега обичам поведенпеската терапия. Защото изкристализира всичко в действието и както е казал Левски: „Дела са нужни, не думи!“… Колкото се може повече социални участия, презентации, групи за реторика, импро театър, за публично говорене и изяви, нлп групи, пси групи, още и още, почти без свободен ден от групи и изяви…

Всяко такова предизвикващо говорене мощно вади на бял свят страховете. Треперене, тунелна визия, подкосяване на краката, загуба на ума и дума, депрерсонализация и дереализация, чуване на собствения глас сякаш от три метра отстрани, потене и изчервяване, замайване, сърцебиене, сковаване, ситуативни тревожни атаки, при мен и силно заекване като прекрасна добавка на всичкото отгоре…

След всяко такова говорене и заставане пред хора, след тревожността задействане на помитаща депресивна вина, самоизгризване и самопорицание със самонехаресване и самоотхвърляне… И постепенно осъзнаване на тревожните вярвания, на депресивните във вината и тъгата… Осъзнаване вярванията, модела, динамиките на страхоужаса. Осъзнаване и промяна вярванията в самоприемащи и самообичащи. Във все повече усещане за собствено достойнство и ценност, стойност и „аз ставам“, „не съм по-малко, нито повече от който и да е“, „обичам се, харесвам се, мога всичко, когато го правя с любов и диамантена воля…“…

Само след няколко месеца вече има голяма промяна, а след година значителна. След две сте като преродена в нов човек, а след три още веднъж. Въпросът е да продължавате с неотклонно намерение!

Разбира се, сама е тежко. Оказва се, че има психотерапевти, които ви помагат във всеки етап от пътя. В осъзнаването, себеразбирането, себеобикването, поддържането мотивацията разпалена и подхранването и лумнала, в дисциплинираното посещаване мероприятия, в планирането и изпълнението поведенческо-социалните експерименти, в реструктурирането експлицираните от предизвикването вярвания когнитивно, визуално, психотелесно и психоенергийно…

Оказва се и че има силни пси групи, които правят личната работа с психолог още по-силна и интегрират извадените от самопредизвикването динамики в любящата динамика на груповия процес..

………

О.Б.

„Нещо, което е есенция на това, което си вземам от обучението по Естествена Психотерапия:

Ако имаш нужда от любов, бъди близо до човек, който обича Бога и затова обича и себе си.

И този човек няма да ти даде любов, но ще те научи как се обича. Ще се стоплиш от топлината, която излъчва и ще търсиш хора, места и ситуации, които топлят душата ти. И щом веднъж си почувствал вълшебната душевна топлина, ще забележиш, че си станал по-нежен към себе си. И тази твоя нежност е като аромат, който омайва хората около теб.

Ако имаш нужда от любов, бъди близо до човек, който обича Бога и затова обича и себе си.

И този човек с любовта, от която е изтъкано цялото му същество, ще те вдъхнови да търсиш светлината.

Защото в негово присъствие излъчваната от него светлина е осветила част от тъмните кътчета на душата ти. И останалата тъмнина в душата ти, жадувайки за още светлина, ще благоговее пред живота вперил поглед в тъмнината, която го води към светлина.

Ако имаш нужда от любов, бъди близо до човек, който обича Бога и затова обича и себе си.

От него ще се научиш да почиташ тишината, посяла в душата ти порив за гмуркане в глъбините на живота. Защото в тези глъбини ще преживееш преобразуването на собственото ти страдание в състрадание.

Ако имаш нужда от любов, бъди близо до човек, който обича Бог и затова обича и себе си.

Близостта ти до него ще те научи на тайната на молитвения дух. И тя е, че всяка искрена усмивка, всяка искрена тъга е молитва за любов. Всяка секунда изтъкана от искреност, е дар от Бога. И в дълбините на тази искреност ти си преживял истината за любовта. Любовта е вдъхновението на Бог, който е посял в душата ти искреност, която ражда хиляди вселени на милост и помита океани от безлюбие, вклинили се в недрата на душата ти.

Ако имаш нужда от любов, бъди близо до човек, който обича Бога и затова обича и себе си.

Така ще научиш, че обичаш някого или нещо, само ако съумяваш да виждаш в него Бога.“

Бирсел Сабриева, специализант в обучението по Естествена Психотерапия

………

………

Въпрос:

Здравейте, ако не харесваш родителите си, това означава ли автоматично, че не харесваш и себе си? Баща ми е далечен и непознат за мен човек, това че е ловец ме отблъсква много, а другите травми че никога не ме потърси и не поиска да се сближим за 39 години, съм ги понадмогнала. Майка ми е много противоположна на мен личност, още от малка не съм могла да възприема голяма част от поведението й, с напредване на възрастта и отделянето ми в собствен дом, семейство и свят, прозрях още много неща в нея, които не харесвам. Изградих прекрасно семейство, за каквото винаги съм мечтала, аз съм мечтател и идеалист, постигнах много и съм много благодарна на съдбата и на себе си…знам че е редно да съм благодарна и на родителите си, но не го чувствам, не искам да се идентифицирам с тях, дори напротив. Това прави ли ме ужасно дете? Това ли ще предам на своите деца като наследство и послание, неволно?

Отговор:

Близките, роднините, родителите нерядко са и най-трудните за нас хора. Възпитателите ни имат директен и дълбок достъп до дълбочината на програмите ни, какъвто никой друг няма. Защото са „програмистите“, които са ги заложили. Съответно ако комуникацията с тях е некачествена, ретравмирането е силно и болезнено. Ако отношенията са хармонични и имаме душевен синхрон с родителите си, чудесно.

Но, причинно-следственият закон често ни поставя в семейни отношения и роли с хора, с които някога сме се наранявали – за да работим по себе си. За да изчистваме болки и развързваме насмолени с ранена мъка възли…

Добрата новина е, че след 21г. възраст сами сме си родители на себе си и спокойно можем да ползваме разминаванията и нараняванията с биологичните си родители за достъп и преработка на най-дълбоките си „парчета“.

Не, не означава, че ако не ги харесваме, не харесваме и себе си. Означава, че имаме да чистим. Себе си, съдбата си, рода си, индиректно и тях.

Как?

Като ги обичаме и уважаваме от смирената позицията на по-малките спрямо тях, с благодарност за дадения живот. Каквито и да са. Не говоря за някаква екстазна любов, а за онова тихо и спокойно чувство на доверие в живота и съдбата ни, неслучайно поставила ни именно при тях. Да ги уважаваме и обичаме синовно/ дъщерно, докато в същото време вършим вътрешната си работа по прегръдка и трансформация на нараненостите си, свързани с възпитанието им. Това включва и адекватните външни граници.

Можем да ги харесваме, нехаресваме, може да сме тотално различни, да сме силно неразбирани и нехаресването ни да е реципрочно на тяхното отхвърляне на личността, интересите, целите, решенията и същността ни. Ако те не ни харесват, тяхно право си е. Ние, както казах, също е незадължително да ги харесваме.

Ако мощно се разминаваме, нямаме нищо общо в ценностите и разбиранията си, нормално е да не ги харесваме. Което обаче е различно от това да ги обичаме и уважаваме с благодарност. Тиха спокойна любов и синовен/ дъщерен респект ведно с вътрешния ни трансформативен процес по родителство на самите себе си. Любяща благодарност, уважение, приемането им каквито са без претенции от наша страна и вътрешна работа, които представляват вършене на това, за което сме дошли и отварят потока на живота от рода към нас.

Наблягам на последното – отваряне потока на любовта/ на живота. Чувства се като благословия от рода към нас, минаваща през ядрото на родителите ни, дори въпреки нехаресванията и разминаванията. Когато ги почитаме синовно, приемаме ги смирено каквито са (ама наистина каквито са, дори и чудовища да са), когато с благодарност за живота ги обичаме тихо в сърцата си и вършим собствената си вътрешна работа по трансформативно родителство на самите себе си – тогава потокът от благословия тече от рода през тях към нас дори да ни проклинат поради характеровите си особености…

А ние самообладано вършим житейската си мисия, за която сме слезли в земния театър…

Изпращам ви разбирането, уважението и вярата си в потенциала ви да вървите красиво по житейската ви пътека!

………

Въпрос:

Здравейте група,

Моята история е следната:

Живея с партньора ми на семейни начала от 4 години, а имаме връзка от почти 6 години. В началото на връзката ни той беше много грижовен и спокоен, но в последните две години стана нападателен и рядко зачита мнението ми, ако то е различно от неговото.С това са свързани и честите ни караници, за които разбират и съседите

Отключих паник-атаки или паническо разстройство(не съм сигурна), в следствие на игнор и обиди от негова страна. Редовно повишава тон , ако мнението ми е различно от неговото и не се съглася на 100℅ с неговите разбирания за живота.

Обвинява ме за всяка паник атака и ме заплашва с раздяла след всяка такава. Казва, че когато ги получа съм “ невъзможна“ и не знае дали иска да продължим на следващ етап поради това,че съм „емоционално нестабилна“. В последната година съм поставена на изпитателен срок и ще получа желаното от мен развитие на връзката ни ,само ако спазвам поставените от него изисквания.Без тях не му е спокойно и ми дава шанс да се поправя.Едното е да прекарваме по два уикенда в месеца с родителите му на село.

Като характери сме доста различни- той иска патриархално семейство, в което жената е основно вкъщи,винаги го следва и е съгласна с всичките му решения ,а аз съм ориентирана към хората и с по-модерно мислене- обичам пътувания , излизания с приятелки(като било нормално да са до 23 часа за обвързана жена, и не се приемат пътувания с нощувка) и имам мнение. Винаги предлагам среден вариант, когато не сме на едно мнение, за да „вървят нещата“.

В същото време си мечтая за семейство и дете и ми се иска вече да ми се случи. На 38 години съм и нямам бракове зад гърба си , а той е бил женен неуспешно веднъж и има дете.С детето му се разбирам и всичко е хармонично там, въпреки че съм обвинявана ,че не полагам достатъчно грижи за него(на 14г.).Намирам партьора си за добър баща.

Той на думи казва,че иска същото- продължение на връзката, но заради моите паники бил нещастен и нямало как да „сбърка“ втори път. Не се и разделя с мен. От година насам обещава да седнем и да решим как да продължим, но все отлага решението за следващия месец.Това отлагане увеличава тревожността ми, и често е причина за нови паник атаки. Аз оставам защото се надявам на чудо и ще се се успокои.Може би ме е страх от самотата…

Не знам какво да правя и се колебая дали да го чакам още, или наистина е време да си тръгна.Все се надявам, че нещо ще се промени и не ми се иска да захвърля времето заедно.Не съм свикнала да се отказвам при трудности.

Посещавахме психолог заедно около 6 месеца, но без никакъв успех. Сега работя сама с психолога.

Благодаря ви за коментарите предварително!!!!

Отговор:

Не само,.че няма „да се случи чудо и се промени към добро“, но ако забременеете от него и продължите на семейни начала, отношението и поведението му ще се задълбочат. Оправданията с патриархалните разбирания са просто рационализации/ извинения, удобно прикриващи един доста деспотичен характер, от който може да се очаква стабилна и постоянна доза емоционален терор, незачитане, принизявания и ограничения от типа „държане на къса верига“.

В началото сте виждала маската на старание. Почнала е да пада и имайте предвид, че описваното е само началото.

Да, на 38 сте, искате семейство и деца. Именно затова е добре да внимавате с избора си. Успехи в качествените решения!

………

О.Б.

„Врана и котарак седяха на една пейка.

– Гладен ли си? – попита враната.

– Не, ядох от това кошче за боклук – и котаракът кимна към отворения кош за боклук.

– Как живеете така? – попита приятелката на стария котарак.

– Е, добре живея – отговори котаракът и въздъхна. – Като умря майка ми и ме изхвърлиха на улицата, живея както се случи.

Гарванът въздъхна.

– Обикаляш по бунищата, но винаги говориш добре за хората. Странен си. Грешният котарак си.

– Мама беше човек. Знаеш каква беше тя – внезапно се включи котаракът – Тя беше.. – и той вдигна очи към небето и искаше да каже още нещо, но се задави от надигащите се чувства и изхлипа.

– Е, е, е – каза враната примирително. – Недей така. Не се притеснявай, така няма да си я върнеш. А тук вие бродите по вратите и кофите за боклук.

– Все пак – възрази котаракът, – има много добри хора. Не ме гонят и понякога дори ме хранят.

Враната презрително изграка.

– Да, да, да! – котаракът се обиди. – Със сигурност ти казвам, че има Бог и има Ангели, зная го. Майка ми беше ангел.

– Боже – каза враната философски. Бог е за богатите. А за такива просяци, бездомни мизерници като нас има само студ, глад и камъни в ръката на човека.

Изведнъж от небето блесна ярък, пронизващо красив лъч. С тревожен писък той падна точно между предните лапи на котарака.

– О! – каза враната. – Това…

– Точно така – отговори котаракът, – това е папагал.

Малка жълта корела с яркочервени бузи предпазливо се приближи до котарака и пъхна глава си в гърдите му.

– Котките ядат папагали – намекна враната. – Тук ще обядваш. Не е нужно да ходиш до боклука. Обядът ти падна направо от небето.

Котаракът нежно погали папагала с дясната си лапа. Мама имаше такъв. После умря. Тя го обичаше много. Той изведнъж погледна ядосано враната и каза:

– Котките не ядат папагали! Защото папагалите са добри. Котките обичат папагалите.

– Ти си грешният котарак – каза философски враната.

Малкото птиченце се сгуши в гърдите на топлия котарак и изпърха с криле. Чувстваше се добре и на топло. Черните очички на папагала се затвориха и той задряма.

– Виж – учуди се враната и погледна внимателно котарака. – Познавам те от толкова време, но съм пропуснала нещо.

Срещу тях на няколко крачки спря младо момиче.

– Виж какво нещо! – възхити се тя, – един до друг седят папагал, котка и врана. И тя извади телефон си и започна да снима видео. Още няколко души спряха до нея, всички извадиха телефоните си и говорейки и смеейки се, започнаха да снимат необичайната гледка.

Мъжът се прибираше от работа. Коленете го боляха и гърбът някъде в дясно. Опита се да не мисли за това и понякога се убеждаваше, че щом го боли, значи все още е жив, което означава, че трябва да се радва.

След дванадесет часа на крака във фабриката беше трудно да бъдеш щастлив. Така че настроението му не беше много добро. И да, времето беше същото. Той дойде на себе си, когато се блъсна в гърба на няколко души, застанали в малката градинка по пътя му за в къщи. Като се промъкна предпазливо покрай тях, той се озова срещу пейката. На нея седеше странна троица: голям котарак, малък папагал, вкопчен в него и врана, които го гледаха с недоверие.

Мъжът свали от рамото си старата си износена работна чанта и я сложи на пейката до котката.

– Влизай – каза той на котката. Котката погледна чантата, а след това папагала и пристъпи.

– Със сигурност ще те взема – каза умореният мъж. И ще ти направя хубава къщичка. А той ще каца на нея и ще лети свободно. Обещавам.

Той протегна пръст и върху него се покатери малък жълт папагал. Човекът го сложи внимателно в торбата, а котаракът… Котаракът скочи вътре. Човекът погледнал враната и каза:

– Е, да тръгваме? – и протегна дясната си ръка към нея. Враната стъпи на протегнатата му ръка и като се качи на рамото му, мрънкащо отбеляза:

– Добре де, разбрах. Ще дойда с теб, за да видя как ще се устрои старият ми приятел котаракът. Може и да падне някоя вкусна бисквитка.

– Със сигурност ще падне – чу се от чантата. Този мъж е човек.

– Все още е нищо – измърмори враната.

И изведнъж една малка жълта главичка с червени бузи се надигна от торбата, вдигна кичура си и каза:

– А сега и аз съм необходим – и той запя радостно и много красиво…

– Ти си ми любим – каза котаракът. – Разбира се, че си необходим. Веднага ми стана необходим. И папагалът се сгуши до новия си приятел.

А човекът побърза да се прибере.

По някаква причина коленете вече не го боляха и всичко с гърба му изглеждаше наред. А времето… Времето, да ви кажа, беше просто удивително хубаво.

Човекът вървеше и се усмихваше, а от торбата се чуваше песен на папагал. И дори нацупената врана на рамото му радостно изграчи нещо.

Ангелите все още съществуват.

Те живеят сред нас. Просто не можем да ги разпознаем. Сред уморените мъже с болни колене и лели, които вечно бързат да свършат всичко и да нахранят всички гладни.“

Олег Бондаренко

………

Въпрос:

Здравейте!

Имам син на 19 г, тази година ще е абитуриент. Проблемът с него е, че адски мързелив. Единственото, което го трогва в тоя живот е да му дам пари за училище, за фитнес, за кафенце и до там. За работа не иска да чуе. Миналото лято за 3 месеца обиколи всички заведения в града и от всякъде го уволниха поради различни причини, но с корен безотговорност. Сега отказва да продължи образованието си. Непрестанно се караме. Чак понякога изпитвам омраза към него. Сега сме решили, след като завърши, да го изпратим да живее сам, та дано му дойде акъла. Та въпросът ми е, това решение удачно ли е според Вас? Или да ми дадете някакви идеи по някакъв начин да провокирам в него отговорност.

Благодаря!

Отговор:

Изглежда като млад мъж ненаучен на отговорности, грижа, дълг, следване дългосрочни цели отвъд единия повърхностен имидж. На млад мъж, непреминавал през нужните на един мъж „ритуали“ на прехода. Тоест през тежък труд, изпитания, глад, студ и пек, оцеляване, удържане трудностите по мъжки…

Прилича на син, непоет по мъжки от бащата. Защо това е станало, участвал ли е бащата във възпитанието, заедно ли сте или разведени, или семейни, но не му е било позволявано да участва поради качествата на съпругата и неговите собствени, не става ясно от питането. Споменавам това единствено във връзка с важността на бащиното възпитание при синовете от училищна възраст нататък.

Каквото сте дали родителите, дали сте. Както сте възпитавали, правили сте го през най-добрите си намерения. Това се е получило. Със сигурност възпитателните фактори са по-мащабни от родителските – цялото ни общество е в етап на културни и нравствени промени, за съжаление в тактически план погледнати, не особено качествени.

Дали самостоятелното живеене е добра идея?

Със сигурност, особено ако е в жилище, наемът и разходите за което си заплаща сам, със собствения си труд.

С това ви казвам, че са му нужни трудности, нужна му е пряка връзка с реалността каквато е, вече без финансовите и обгрижващи „инжекции“ на родителите. Не мисля, че казусът тук е дали ще.учи или не. Познавам много успешни хора със средно образование, предоставящи работни позиции на такива с висше. Казусът е по-скоро в придобиването мъжки дух, способност за дългосрочно следване качествени цели, идващи от адекватен нравствен компас. Трудностите са инструмент, катализиращ проявата на вече наличното в него. Ако твърде много се опитвате да продължавате да го възпитавате и му помагате на тази му възраст, го регресирате до по-ранна такава, когато е получил вярванията си за всепозволеност, длъжни са ми, заслужавам наготово и без много усилия, правилата са за другите…

Адркватната помощ и проява на любовта ви понастоящем се изразява в известно ваше отдръпване, включително емоционално и ресурсно. Разбира се, ако самият той ви потърси за съвет или истински пожелае да продължи образованието си по собствена мотивация, тогава грижата Ви все още е на мястото си.

Желая ви доверие в себе си и него!

………

Въпрос:

Здравейте, нуждая се от Вашето експертно мнение и помощ!

Трудно бих могла да вмъкна всичко необходимо и детайлно около своя казус, но ще се опитам последователно да Ви представя това, което не ми дава вътрешен мир.

От близо 6 години „животът“ вътре в мен е ад. Всичко започна, когато бях на около 16-17 години. Абстрактни въпроси като: „Коя съм аз?“; „Защо живеем?“; „Какъв е смисълът на живота?“; „Какво е душа?“ и реципрочни завладяха цялото ми съществуване. В момента съм на 22 години. Всеки Божи ден се събуждам с тревожни мисли, мисли за смъртта, убеждения, че нищо няма смисъл, че в крайна сметка, каквото и да направя през живота си, краят е неизбежен, че нищо не е реално на този свят, че нямам време на този свят. От малка намирам вдъхновението си (макар и любителски) в психологията, в по-философско ориентираните теми и т.н. Винаги съм била в ролята на „отговорното, възпитано и добро“ дете, отличничката на класа и пр. В по-неосъзнатите си години бях тотален people pleaser (с възпитанието, че човек трябва да е 100% добър в делата си и винаги поставящ другия на първо място), а и екстроверт, оптимист, мечтаех силно и вярвах, че ме очаква живот, пълен с радости, умеех толкова леко и от сърце да се радвам на малките неща, на самия живот. Откакто подобни мисли се появиха в съзнанието ми, не се чувствам пълноценна и най-вече адекватна. Интуицията ми, вътрешното ми себеусещане, тотално изчезна и не долявам дори 1%, който да ме насочи към отговорите на въпроси като какво бих искала да постигна в живота, кой е верният път, защо съм тук, има ли смисъл от мен, илюзия ли е всичко заобикалящо ме, но най-лошото е, че когнитивните ми умения също се нарушиха – трудно се концентрирам, трудно асимилирам, не успявам да правя разлика между това, което диктува умът и действителността, та дори и често бъркам/забравям думи, докато общувам с някого… Сякаш това мъчително чувство се е вселило в душата ми, не ме пуска и ми прошепва, че това съм всъщност самата аз – обладаното чувство на страх, отчаяние, безпомощност и смърт – което буквално ме кара да се чувствам като луда. Едни и същи мисли се въртят в ума ми – все едно той е пристрастен към тях, възприемайки ги като вечно белязани и крайно истинни. Постоянно чета какви са корените на депресията, тревожността и психичните „дисбаланси“ (вкл. и тази група), вмъкнала съм дихателни практики в ежедневието си, време за благодарност, позитивни утвърждения и леки (домашни) тренировки, приемам витамини от група В, магнезий, В12 (чиито дефицити са честа причина за подобни психически нарушения). Сякаш умът ми вярва в това, че вече не съм жива. Че единственият изход и изцеление е в смъртта. Споделяла съм на майка си тези мои терзания, но викът ми за помощ никога не се е възприемал насериозно, а по-скоро, че се дължи на „нищоправене“ и илюзии, но как да й обясня, че възприемам (неумишлено) тези илюзии като реалност…

Не искам да изживея живота си по този начин. Чувствам се в безизходица. Какво да правя? Има ли изход? Помощ от страна на психотерапевт достатъчна ли е за справяне с подобен вид проблем? В подобни случаи хипнозата би ли била от полза? Всяко едно мнение и насока биха били от изключителна важност!

Благодарна съм от сърце на всеки един от Вас, който е отделил от времето си за моята история и за оказаната помощ!

Отговор:

Описвате екзистенциално окр, идващо от генерализиран тревожно-депресивен фон.

Тук важно е да се разбере, че „Коя съм аз, какво е душа, какъв е смисълът…“ и т.н., са натрапливи мисли. Да, действително имате нужда от житейски смисъл, но начинът за преживяването му не е четене на езотерика или философия (поне към този момент, докато не е овладяно окр-то). Дори и на психология, освен материали относно existential ocd и генерализирана тревижност. Защо? Защото става дума за екзистенциално окр – разликата между него и здравия интерес по тези теми, е голяма.

Как става справянето?

В процес на психотерапия. Работи се като старт директно с натрапливото състояние. Овладява се. Ако терапевтът ви прецени, включва се временно и медикамент. Или не – това се решава процесуално. Самата дидактична работа с окр директно повлиява и характеровата ви база, продуцираща тревожността, която нерешавана, ви депресира. Умишлено подчертавам, че първо се работи по окр, а след това по характера – иначе самият диалектичен (цялостен, характерово насочен) психотерапевтичен процес тук се превръща в хронифицираща част от проблема, не от решението – мнозина колеги правят такава грешка през непознаването спецификите на състоянието от собствен опит.

След като в достатъчна степен се овладее натрапливото състояние, тревожната депресивност вече е с пъти по-ниска. Тогава се работи и по характеровата основа. По пукане „балона“ на идеализма и стъпване в реалността такава каквато е, по садо-мазо и ригидността. Учите се все по-малко да ви е важно мнението на другите, да се заявявате и поемате неодобрение при следване собствения си път, да давате не-та, когато е нужно, да се уважавате и обичате, да поставяте граници и на мястото на вината, да заживее любов и здрава самооценка. Преобразуват се страховете от унижение, провал, отхвърляне до релаксирана смелост. Учите се да живеете собствения си живот, не този на филанкишията. Работи се по отношенията с родителите и присъствието им във вас като образи, модели, вярвания и житейски правила – пренаписвате ги до собствени.

Осъзнавате, че най-неуспешните в живота са именно отличниците- защото в задоволяването очакванията на другите те самите липсват…

Ставате една чудесна „тройко-четворкаджийка“, тоест човек, който се обича, цени, уважава и следва собствената си творческа житейска пътечка, а не тази на квадратното мислене, вкарващо го в нечия уравниловка.

Когато поработите и се подобри състоянието ви, тогава добре идея е поддържането и на една здраво проземена практика като медитацията/ майндфулнес. Прави се ежедневно. Имаме ли веднъж окр, медитираме – доживот.

Гореспоменатата пътека е специфична. Води се от вещ в работата с окр психотерапевт. Намерете своя си човек.

Желая ви не успехи, а приемане неуспехите, което води до собствените ви успехи!

………

Въпрос:

Здравейте. Става дума за жена на около 45 години, която има проблем с алкохола. Има син, 10 клас, който вероятно също вече има зависимост към марихуана. Въпросната дама признава, че има проблем с алкохола, когато е пияна, но когато е трезва твърди, че всичко е наред. Семейството (заедно със съпруга и майката на дамата – бабата) няма големи финансови възможности. Комуникацията ми е с член на семейството, който единствен осъзнава, че има някакъв проблем и търси помощ.

В Интернет има доста информация, но знам, че тук насоките ще бъдат най-съдържателни, надявам се и от полза за семейството. Потърсих в търсачката тук и открих препоръчани места, но ми се струва, че са платени.

Моля за съдействате с конкретни контакти на вид безплатна помощ, индивидуална и/или групова?

Благодаря предварително за отделеното време и насоки!

Отговор:

Всякаква помощ е на мястото си, когато е искана. Когато е осъзнавано, че има нужда от такава. Иначе си говорим и преливаме графеми във фонеми. Как си представяте помощта? Пишете вие, външен човек. Не тя, нито съпругът. Похвално, че искате да помагате. А тя иска ли?

Има опция, която в случая би могла да проработи: мотивираща интервенция. Препоръчва се да се реализира, когато зависимият е трезв. Казвате, че само когато е под въздействието на етиловия наркотик си признава- тогава обаче и вземането на каквито и да е решенияь е невалидно. Затова, когато е трезва. Събират се няколко човека, в които тя вярва и които уважава. Предварително си разпределят ролите, дори репликите. Виждат се с нея и я мотивират да постъпи за поне 3 месеца в общност за зависимости. Ако чуе, чудесно. Ако не, процедурата се повтаря след време отново, евентуално се портретя. Не повече.

Предлага и се да постъпи в общност. Има и безплатни, но това не е от решаващо значение. Има ли мотивация, се намира и ресурс. В общността се следва структура, йерархия дисциплина, труд, два пъти дневно се провежда групова психотерапия, плюс психолигично обучение по отношение зависимостите. Човекът е трезвен, отдръпва се от навиците и обуславянията си, залага нови навици и се готви за чист живот и отвъд комуната.

След нея вече ефективни са и анонимните алкохолици, и ежеседмичните сесии с психолог.

Вкратце: без тя да пожелае, кауза пердута е. Поиска ли, в рамките само на няколко месеца може да има животворен рестарт.

………

Въпрос:

Зравейте,

Опитвам се да помогна на мой приятел изпаднал в депресия.

Това състояние го констатира лекар,но наред с терапията и съответните медикаменти се опитвам и да повдигам духа му!

За голямо мое съжаление е адски трудно и не виждам никакъв прогрес.

Сблъсквам се с апатия и задаване на абсолютно едни и същи въпроси и съответно диалози.

Не искам да съм назидателна или да съм прекалено толерантна ,но на моменти ми е трудно да намеря подход !

Човека е адски чувствителен и аз вече не знам под каква форма да му помогна!

Не знам дали за тази ситуация има съвети,но ми се иска да чуя и други гледни точки на хора ,които помагат и подкрепят други хора в този житейски епизод !

Благодаря

Отговор:

Не му помагайте, просто бъдете приятелка. Не повдигайте духа му, а дръжте своя си дух на център. Така можете да помогнете!

Доколкото разбирам, ходи на психотерапия и приема медикаменти. Ако тези не работят, да се свърже с психиатъра си за изписване на такива, които действат, или да промени дозата.

С психотерапевта – там е до взаимодействие с точния, силно работещ такъв. До прозиране и промяна в моделите, възприятията, навиците, мисленето и поведенията, характера и взаимоотношенията, довели до състоянието.

Искате ли на всяка цена да помагате, вероятно пренасяте чрез съжаление собствени неотработености. Т.н. спасяване на Карпман. Когато видите преноса на страховете си и ги обгрижите в самата себе си, помагате най-добре просто като приятел. Като отидете на планината, като се разхождате и дишате заедно, като го поканите да участва в приятелска компания, просто като сте себе си с него, с приемането му какъвто е ведно с депресирането му. Така помагате най-много.

………

Въпрос:

Здравейте!На 43 години съм и от 10 години не мога да намеря правилният за мен партньор!Все се получава така,че към тези които имам симпатии,те не ми обръщат внимание…а тези,които ме харесват -аз пък нямам симпатии към тях.А основното ,което държа е да има поне някакво привличане първоначално.Пробвала съм без такова и въпреки доброто отношение към мен не са се получавали нещата .И това че съм на години и желанието да създам семейство и дете ме притискат.Как да приема по-лесно факта,че няма може би да имам собствено дете и щастливо семейство .Не е вариант сама да се е наема на тази стъпка,защото освен финансово няма и морално кой да ми помага ….Колкото и да се старая да гледам позитивно на нещата ..до следващото разочарование и всичко започва да ми е черногледо в тая посока ….Как се приема тоя факт,че години изтичат и няма да мога да имам собствено дете …….и какъв е тоя мой късмет само такива идиоти да привличам …как да го обърна ?Благодаря .

Отговор:

Когато имаме подобно разминаване между желания и задоволяване на потребности, това означава, че желанията са изкривени от невиждани и неотработени съдържания в нас, често травматични. Изкривени от себенепознаване и съответно неводещи към удовлетворяване нуждите, които също са невиждани и през неотработеностите заменени с фалшиви.

Когато се видите- в психотерапия и констелации, трансформирате семейните си възпитателни и родови модели. Желанията стават простички и естествени, директно водещи към нуждите ясни и смирени.

Казано горното с други думи, преработвате залаганията от родителското си семейство, лекувате травмите си, изчиствате се от слепи лоялности, отработвате женските архетипи и пораствате. Пораства и анимусът, вътрешният ви мъжки образ до по-стабилем, спокоен и семеен тип мъж. „Разстоянието“ между прпстичкото желание и естествената потребност става незначително. Съответно се появяват предостатъчно възможности от достойни и силни мъже, които вече виждате и харесвате,.както и те вас.

Това е. Имате път да вървите. Иначе „старата песен ще се повтаря на нови гласове'“.

Желая качествено следване пътеката ви!

………

Въпрос:

Здравейте!

Имам син на 19 г, тази година ще е абитуриент. Проблемът с него е, че адски мързелив. Единственото, което го трогва в тоя живот е да му дам пари за училище, за фитнес, за кафенце и до там. За работа не иска да чуе. Миналото лято за 3 месеца обиколи всички заведения в града и от всякъде го уволниха поради различни причини, но с корен безотговорност. Сега отказва да продължи образованието си. Непрестанно се караме. Чак понякога изпитвам омраза към него. Сега сме решили, след като завърши, да го изпратим да живее сам, та дано му дойде акъла. Та въпросът ми е, това решение удачно ли е според Вас? Или да ми дадете някакви идеи по някакъв начин да провокирам в него отговорност.

Благодаря!

Отговор:

Изглежда като млад мъж ненаучен на отговорности, грижа, дълг, следване дългосрочни цели отвъд единия повърхностен имидж. На млад мъж, непреминавал през нужните на един мъж „ритуали“ на прехода. Тоест през тежък труд, изпитания, глад, студ и пек, оцеляване, удържане трудностите по мъжки…

Прилича на син, непоет по мъжки от бащата. Защо това е станало, участвал ли е бащата във възпитанието, заедно ли сте или разведени, или семейни, но не му е било позволявано да участва поради качествата на съпругата и неговите собствени, не става ясно от питането. Споменавам това единствено във връзка с важността на бащиното възпитание при синовете от училищна възраст нататък.

Каквото сте дали родителите, дали сте. Както сте възпитавали, правили сте го през най-добрите си намерения. Това се е получило. Със сигурност възпитателните фактори са по-мащабни от родителските – цялото ни общество е в етап на културни и нравствени промени, за съжаление в тактически план погледнати, не особено качествени.

Дали самостоятелното живеене е добра идея?

Със сигурност, особено ако е в жилище, наемът и разходите за което си заплаща сам, със собствения си труд.

С това ви казвам, че са му нужни трудности, нужна му е пряка връзка с реалността каквато е, вече без финансовите и обгрижващи „инжекции“ на родителите. Не мисля, че казусът тук е дали ще.учи или не. Познавам много успешни хора със средно образование, предоставящи работни позиции на такива с висше. Казусът е по-скоро в придобиването мъжки дух, способност за дългосрочно следване качествени цели, идващи от адекватен нравствен компас. Трудностите са инструмент, катализиращ проявата на вече наличното в него. Ако твърде много се опитвате да продължавате да го възпитавате и му помагате на тази му възраст, го регресирате до по-ранна такава, когато е получил вярванията си за всепозволеност, длъжни са ми, заслужавам наготово и без много усилия, правилата са за другите…

Адркватната помощ и проява на любовта ви понастоящем се изразява в известно ваше отдръпване, включително емоционално и ресурсно. Разбира се, ако самият той ви потърси за съвет или истински пожелае да продължи образованието си по собствена мотивация, тогава грижата Ви все още е на мястото си.

Желая ви доверие в себе си и него!

………

Въпрос:

Привет на всичка . Имам нужда от съвет или

подкрепа че няма да е все така . Имам

син в трети клас и положението е страшно.От първи клас се опитваме

да събудим в него интереса за учене . Но без резултат ! Премина в трети клас с големи

мъки , но преминаването му в Четвърти е невъзможно ( в дипломата за първият срок са написали и подчертали) Виждам

че не се справя но не защото не може а защото не иска! Няма интерес ,няма желание няма хъс за новото ! Примерно подготвяме се за тест у дома се справя много добре но съм до него и го насърчавам да пише иначе

може с часове да се взира насам натам .Естествено на теста среден три , ходи и на допълнителни уроци и пак на тестове и контролни среден три . Имало е случай празни листаве е предавал или 2 задачи от 10 )Четворки не сме виждали , но най лошото е че по всички предмети е така и няма стимул за подобряване ! А между другото се оплакват от него че не слуша в час и разваля дисциплината Никога не съм си и мислила ча детето ми ще е слаб

ученик и невъзпитан ! Боле ме ,страх ме е какво ни очаква в бъдеще . Не зная как да му помогна . Почти през ден говорим с него и сле ден е пак зле иначе е усмихната и добро дете когато е с нас ! На ученето и домошните са кошмар за нас и скучни за него

Отговор:

Вижте се с добър специалист, за да тества детето за хиперактивност и дефицит на вниманието (или друга соп).

Ако е това, което е много вероятно, има си подход, има си специални начини за учене и обхода с такива деца, като състоянието им не се бори, а се вижда просто като лична особеност и дори вид надареност. Част от справянето е общуването с детето през ненасилствената комуникация, регулирането на екранното време, работата с биофийдбек, редовната практика на простички майндфулнес методи, четенето и слушането през игра и почивка на добри книги…

Важна роля в справянето играе бащата. Как? Чрез трудово, спортно, туристическо и т.н. дисциплиниране, полагане нелеки усилия заедно с детето, ученето му на издържане, воля, мъжки дух и обич към преодоляване на трудностите. Чрез планински туризъм, тежък и реалистипен боен спорт, градинска грижа, строителство и ремонтна дейност заедно. И всичко това редовно, а през лятната ваканция и отделено от средата за известно време. С минимален достъп до екрани.

Накратко: вижте се с подходящ специалист относно евентуални хиперактивност и дефицит на вниманието, запознайте се с подхода към състоянието, минете един-два уикенда обучение по ненасилствена комуникация и двамата родители. И нека таткото действа по мъжки.

Нужно е с партньора си да сте в добри отношения и единодушие по отношение възпитанието му.

Успехи!

………

Въпрос:

Здравейте, когато сме в ситуацията е много трудно да погледнем нещата отстрани и обективно, затова ще съм благодарна да прочета мислите ви по следното – Ще се промени ли?

Оказа се, че аз съм от онези жени, които „си мълчат, после си отварят устата и се развеждат“ – не е нарочно, просто стечение на обстоятелства и насадени модели. Та дълги години си мъчлчах и давах все от мен да мине, защото партньора ми е много избухлив, а на мен ми беше дошло до гуша от скандали и крясъци. Все е важно той да е отгоре и прав, може на другия ден да се извини, че не е бил, но в момента на спора се опитва да спечели с всички сили и средства. Използва мои слабости, които съм споделила и така се научих да не споделям, за да не давам повече оръжия. Проблемите ми все са малки и незначителни, постиженията ми също в сравнение с неговите. Виждам много нарцистични наклоностти в него и много ме притеснява честата смяна на мнения и възгледи, като превключване е. Не мога да намеря модел кога се случва и какво провокира тези превключвания. Започнах да отстоявам себе си, знам, че късно съм се сетила и е трбявало още от началото да не го ‚уча така‘, но това е … израстваме и осъзнаваме с различна скорост нещата… Сега се държи добре, супер мило, иска да оправим нещата, старае се, но мен ме е страх, че това е просто затишие, прегоряло ми е. Чувствам се като в синдрома на ‚сварената жаба‘ – държи се зле и аз съм сигурна, че трябва да направя крачка извън връзката, после – добре и аз се разколебавам, защото имаме и две момчета и така години се люлея … само че вече това започна да се отразява и на физическото ми състояние – ПА (леки), постоянна тежест в гърдите, все едно не мога да преглътна и вечна тревожност, защото не мога да взема решние.

Страх ме е, че ще направя грешка като се разделим, защото обективно той има и много добри качества, че няма да се справям с децата и битовите проблеми, все ми повтаря колко сложно ще е с момчета тинейджъри, как живота набързо ще ме очука и ще ми покаже каква неблагодарница съм … но се чувствам ужасно самотна, превключванията му ми сринаха доверието, защото не знам това, което казва дали няма да е на 180 градуса след малко … та от опита ви и знания – какъв мислите е шанса да се промени – да се държи уважително и зачитащо, да преодолее желанието си за доминация и потъпкване … ?

Отговор:

Ще се промени за малко, ще пази поведение, докато не се срине отново до базисните си настройки. Цялостната промяна изисква огромна лична мотивация, подпомогната от смазващи житейски опитности, даващи нужното трансформативно налягане. Ако животът е милостив към него да му предостави такива катаклизми, промяната е възможна, ако се учи. А се учи, когато съзнава лабилната си черно-бяла емоционална флуктуация, умее да я поглежда метакогнитивно отвисоко и удържа преобразуващо болезнеността си докато е в нея, наместо да я „бърше“ във вас или други.

Да, възможна е промяната, но малко вероятна, с мотивацията „Заради себе си!“, а не заради вас, задържането ви, децата и каквото и да е… Заради себе си и дълбоко от себе си мотивация е нужна.

За вас: присъствала сте в това взаимоотношение учебно и доста време ви е трябвало, за да осъзнаете садо-мазо елементите в характера си, към които това партньорство ви е водило. Да ги виждате ясно и преобразувате до решителна асертивност, подлежана от себелюбов.

На това се учите. Доколкото ученето е възможно в продължаващо партньорство, вече с променени ваши отношение и реакции, добре. Ако проективните девалюации на партньора са твърде силни и както той не успява да си ги обере и преобразува, така и вие да ги удържате градивно през дълбоко самоуважение и граници, тогава посоката я знаете.

Това е. Пращам ви себеуважение!

………

О.Б.

Извинения за трамбоване в комфортната зона, понякога до края на дните и минутите на тази земя…:

Не мога… Не знам… Не ми е времето… Нужно ми е още време… Не съм готов… Така съм си добре… То само ще се случи… От утре… От понеделник… От нова година… От следващия път, ще го направя…

Пречат ми хората… Спира ме ситуацията… Не го заслужавам… Нямам право… Системата не го одобрява… Ще е трудно… Няма да се справя… Така си ми е по-добре… Ако не опитвам, няма и да губя се провалям… По-добре да си трая… Мога да изгубя – по-добре да играя на сигурно, а още по-добре, въобще да не го правя…

Ако изляза извън извиненията, ми се налага да поема отговорност и изоставя външната локализация на контрола или удобното ми вярване, че съм жертвичка, с което се самоманипулирам и манипулирам…

Ще бъда под прицел, затова по-добре по-тихичко… Така съм си свикнал… Не искам да се провалям, а ако променя нещата… Много ми е непривичен успехът – някакси не съм аз …

Ще трябва сам да си вземам решенията и по-добре не… Няма да имам на кого да се облегна, освен на себе си… Ще ме смачкат… Нямам право на успех и развитие… Не съм за това, то е за смелите… Какво ще кажат хората… Ще се изложа… Ще бъда постоянно изложен и прозрачен… Ще бъда видим, а оттам и обект на критика… Ако се разширявам, ще ме унижат… Мога да накърня нечии интереси, а най-малкото, някой може да не ме хареса – затова по-добре така…

Не, не, къде да гоня дивото… Ако променя нещата и се развия, ще бъда наказан… Не може, не трябва… Нямам право на развитие… Забранявам си прогреса – опасно несигурен е…

И т.н. – добавете и вие. Какво ни държи в малката комфортна зоничка и спира творческия ни потенциал?!

О.Б.

Да вярваш, че си жертва, е удобно – отговорността винаги е в някого другиго – родителите, партньорът, шефът, фирмата, ситуацията, държавата, папата, господ бог, лошите гени или късметът… Бидейки жертвичка, на която някой и е виновен, пасивната постоянно обвиняваща някого агресия върши чудесна работа – манипулативно завърта поддалия ѝ се в садо мазо въртележка. Какъв красив танц… И толкова познат и оакано ухайно наш си…

О.Б.

„Не мога… Не знам… Не ми е времето… Нужно ми е още време… Не съм готов… Така съм си добре… То само ще се случи… От утре… От понеделник… От нова година… От следващия път, тогава ще го направя… „

Всъщност никога не сме напълно готови и изцяло научени, а умните и смели хора, които действително постигат, правят нещата преди да са напълно готови и се учат в крачка.

От утре, от понеделник, от нова година…

Нормално е да придобием опит и вещина в нещо, за да го надхвърлим. Когато обаче отдавна сме се врасли в правеното до автоматизирано втръсване и не продължаваме напред, това утре или следващия понеделник не идват, освен ако сами не поемем охотно страха си, задоволим по здрав начин потребностите си и продължим.

О. Б.

О.Б.

Като си подадеш главата над стадното блеене, ще бъдеш забелязан и под прицел – и още как.

Със сигурност ще накърниш нечии болни интереси и отношения. Но ти се заявяваш асертивно, не нараняваш никого, а просто разширяваш творческото си присъствие, готов си на кооперация и сътрудничество – а нечия комплексарска реакция не е твоя работа.

Със сигурност се появяват много харесващи те, а още по-сигурно също толкова не можещи да те дишат. Но, това разделение не е твое, на света е – ти си консистентен в следването на целта си, идваща от пътя ти със сърце.

С времето много от тези лаещите срещу ти, се оказва, че са доста по-искрени, стойностни и способни на кооперация от възхваляващите те. Затова, не се прехласвай пред похвалите!

О.Б.

О.Б.

Ако не опитваме, не се и проваляме, но си стоим в познатата ни кочинка, а докато преклонена глава сабя не я сече, вече е самоотсечена…

А грешките и провалите са нормални долини по пътечката ни към върховете на постиганите цели – нужно е да се минава през тях спокойно, с познанието, че са естествена част от пътя.

А всъщност няма грешки – има обратна връзка и учене.

О. Б.

О.Б.

 Всъщност не хората и ситуацията спират, а собствените интернализирани вярвания за свръхважността на нечие мнение и самооковаността в статуквото на системата.

Човек сам се заключва като роб в собствената си каторга, а най-интересното е, че дори целият свят и Господ Бог да дойдат да му казват колко ресурс има и колко може, ако самият той не се осмели да види, че веригите никога не са били заключени, а самосключени, продължава да си ги мъкне, при това някакси охотно – неговите са си, свойствени са.

О. Б.

О.Б.

Обикновено се говори за страха от провала, но страхът от успеха е дори още по-голям. Защото е същият страх от провал, недостойност, не ставам и т.н. и т.н., но поставен под постоянна активация.

Стапя се, когато страхът от провала е разтворен в любовта.

Тогава мотивацията вече не е вечно гонене на успешни моркови, при бягане от страхови сопи, а творческата автентичност!

О. Б.

О.Б.

„Не съм за това – то е за смелите!“… Да, но смелостта не е липса на страх, а прегръщането му и действането заедно с него.

Страхът е емоция, а куражът е решение!

А то не зависи от никого другиго – единствено от вземащия го!

В този път започваш все повече да си вярваш – смирено, релаксирано и естествено, като част от провеждането на потенциала в този свят.

Смирена самоувереност, в която страховете са напълно допускани, обичани, прегръщани!

О. Б.

О.Б.

Какво се случва най-често, когато жена е в позицията на любовница на женен мъж?!

В началото, когато мъжът „си хване“ любовница, е много щастлив. Старае се, едно такова свежо и въодушевено му е. И поради младостта, и поради новостта ѝ. Се*сът е потресаващ. Нищо общо с този със съпругата, повяхнал поради Кулидж ефекта и много други биологични, психични и социални фактори… В началото мъжът се старае много. Отделя масирано време, внимание, средства, енергия. Чувства се прекрасно с по-младата (най-често) жена, вдъхновен е. Ако се виждат по-рядко, примерно 1-2 пъти седмично, това може да продължи доста дълго.

Мъжът проектира част от себе си, като твърди: „Искам да се разведа с жена ми, тя не ми дава това и това, не съм щастлив с нея, всичко между нас приключи…“. И дори си вярва. Част от него наистина го иска, но друга и много по-голяма част не само, че не ѝ стиска, но и не иска това, което тази „чешеща крастата“ част уж иска, докато е обсебен от влиянието ѝ.

Минава време. Чисто неврохормонално страстта към жената/ момичето намалява. Постепенно мъжът започва да я чувства все повече като тежест, като втора съпруга, която обаче е все по-излишна, като камък на шията. Ако са намесени и други паралелни връзки (често са, като никак не е задължително жените да знаят една за друга), тежестта става още по-голяма.

В същото време в жената тече обратно реципрочен процес. Все повече се влюбва, настоява за развод със съпругата, все повече повишава очакванията си за свързаност, семейство, деца. Това мъжът регистрира като все по-натоварващо го. Съответно в даден момент намира начин да зареже любовницата.

Наблюденията показват, че мъжете всъщност сме доста емоционално верни. Макар и да си позволяваме се*суални забежки, в над 9о% от случаите оставаме с жените, с които десетки торби сол сме изяли и през много сме минали.

Нерядко партньорката/ съпругата разбира. Тогава започват драми, ревност, скандали, семеен кошмар. Случва се това да доведе до раздяла. По-често обаче ситуацията се превръща в системна лечебна криза и се надмогва до семейно сплотяване. Ако съпругата още може да ражда, резултатът закономерно е появявата на още едно дете.

В гореописания най-разпространен случай любовницата се явява един вид „трето колелце“, което дори стабилизира и подхранва двойката – нещо, което никак не и харесва…

………

Въпрос:

Аз пък не съм анонимен и стоя зад профила си!

А зад профилът ми е телефона, родата, приятелите и съгражданите!

Прави ми впечатление, че когато някой публикува нещо тук с цел въпрос и помощ, всички му се връзват, че казва истината и само истината, че няма художествена измислица и хипербола!

Някак си само той е добрия, пък другият – лошият!

В този живот не може да си само добър или само лош, нито безгрешен!

Че няма други помисли, а някои от постващите анонимно, са откровени бъзикачи!

Хора, кураж е да застанеш с името и с профила си, както за всичко в този живот се иска кураж!

Не е приятно, когато с няколко изречения в поста ви на анонимен, наистина добри специалисти да изписват и ви обясняват в десетки страници и листове и губят времето си!

Мислиш си, че помагаш на човек в нужда, а той се забавлява и си прекарва времето си, като губи вашето!

Отговор:

Разбирам гледната Ви точка. Има резон в нея и благодаря за загрижеността и добрите думи. Всъщност обаче преди публикуване винаги проверяваме профила. Най-често и профилът си е автентичният, който питащият си ползва, и казусът също. Понякога профилът е специално създаден за питането, но въпреки това казусът е реален. Относно субективността във визията на търсещия отговор – прав сте да разсъждавате в тази посока. Тук обаче също филтрираме админите здраво. Пресяваме и публикуваме предимно интелигентно изразените, действително наболелите теми, които могат да бъдат полезни с отговорите си не само на задалите ги, а и на повечето четящи. Теми с търсене на учене и справяне, зададени с вече присъстващо известно вникване, готовност за разширяване разбирането и актуална трансформация. Останалите просто не пускаме – а са немалко. Относно анонимността: така си преценява човекът, така участва. Всеки си има причини и най-често са разбираеми. Относно отговора на конкретния казус, от който се ползват мнозина (а не само питащия) наистина има малко значение дали зад него стои дадено име или „анонимен участник“ обозначението. Стараем се да не съдим, а сърцато да помагаме. Правим го изцяло алтруистично, защото е част от призванието ни да внасяме смисъл с присъствието си на тази земя. Благодаря за включването и честит Трифон зарезан!

………

Въпрос:

Здравейте! Ако бъде одобрена публикацията ми, благодаря на отговорилите предварително!

Въпроса ми е , знае ли някой как се преодолява проблем на мъж ,който в спалнята търси садистична и унижаваща го партньорка? Възможно ли е строга майка да е сформирала подобни желания в сина си или това се дължи на последвали случки в живота на мъжа?

Отговор:

(1) Всъщност отвъд изглеждащото kinky поведение, стоят дълбоки себеотносни травми, наранявания, при това с разнообразна етиология. Да, възможно и вероятно е майката да е била или да е преживявана в детските години като доминантната фигура общуването с която става през унижение на себе си, нездраво подчинение. Става едно свързване на либидото със садо-мазо унижението. През перверзията на нараняването и принизяването човекът се чувства видян и през болката емоционална и физическа принадлежен. Сякаш това е начинът да бъда приет, видян, да ме има – когато бъда обезценяван, обиждан, нараняван, мъчен. Това либидинозно свързване на болката и презирането с изкривено получаване на грижа и любов при това може да присъства в целия травматично-характеров диапазон. Човекът може да е социално успешен, с позиции в обществото дори. Може да е дълбоко свързан с властната си мама в едипово отношение. Той самият като нея добре да умее да съблазнява и се налага силово или чаровно. Мама е на пиедестал, което автоматично детронира и изключва дълбокото сближаване с друга жена. Несъзнавано такъв се чувства в сключения около живота му болезнено „вълчи капан“ на мама, а симптомът на сексуално възбуждащата го перверзия по търсене на унижено презрение от дадени жени, се явява автоматичен опит на психичната му система да детронира мама,.да се взре в травматичните си наранености, да ги види, валидира, приеме и излекува. Когато перверзията е така проявявана през едипово отношение, шансът човекът в живота си да е професионално успешен, е висок. Дори вероятно никой не се и досеща за ставащото в него, допуснал е жена в партньорска позиция, има деца. Е, не е стигнала чак до резервираното за най-великолепната и прима жена в живота му – мама. Но поне за пред хората е там.

Също на по-високо и функционално ниво на проявление е ригидникът, расъл в строго възпитание. И не е непременно задължително по-строгият родител да е била мама. Може да е, а може да е била пасивният агресор при един по-деспотичен тати. Либидото тук е обусловено от един непрестанен конфликт между мъжката твърдост и любов, сякаш получавана сами през себепотъпкване (примерът на мама). Единият вариант е такова кондициониране да резултира в гей/ би наклонности. А другият, в живот с по-водещ бащин интроект – дисциплина, норми, ред, воля, при обаче сексуалност при която от жената е търсена амбивалентна, ригидна доминация. Най-често не от съпругата, а от любовницата, или от прифесионалистка. Амбивалентност, в която унижението се проявява осцилиращо – едновременно е търсено и давано, като при получаването му са включвани в жената и мъжки полови характеристики, атрибути и играчки. Но всичко това е ригидно контролирано – стига се донякъде, но трудно се преминава една граница. Иска му се, но не му стиска да я премине напълно. И тук,.както в предходния случай, видимият симптом на перверзията води към сублиминално присъстващата невротична нараненост. Към виждане на прекомерно твърдия бащин и прекалено сененараняващия майчин интроекти, превърнали се в себеотносни вярвания и поведение на жестокост към себе си и другите при свързване на любовта с мазохизъм в рамките на ригидност.

Симптомите „говорят“ – водят към подлежащите ги травми. Когато присъства осъзнаване в човека, самото самосъзнателно присъствие в перверзията му вече води до лечение на травматичните динамики и съответно силно смекчаване на перверзното поведение просто до странност.

При всички етиологични варианти тук присъства садо-мазо съдържание. В рамките на друга, или в динамиката на водещо „собствените садомазохистични води“. Когато това е случаят, човекът е научен, че единственият начин да получи мъничко приемане/ любов, е дълбоко да потъпче нуждите си в себеотхвърлящо угаждане на другите. Родителските авторитети тук са били условно възпитаващи. Има мъничко любов, само ако смажеш себе си и се нагодиш към мен. Тъй като залагането е между 1-3 годинки, а твърде строгият възпитател тогава обикновено е мама, либидото се обуславя в едно дълбоко свързване между унижението и любовта. Тук отново в социалния живот може да присъства известен успех, основно през мазопсихопатия. Тоест през чаровно съблазняване на другите на фона на себепренебрегване и себеунижение. Както се казва, с целуване на подметки и д-та, понякога далеч се стига. В личния си живот с партньорката такъв пренася себепотъпкването си върху нея. Държи се с нея така, както несъзнавано със себе си. Рядко, когато е откровен с нея, при наличие на трансформативна работа по себе си, дълбоките перверзии са споделяни и практикувани с нея. По-често обаче с любовница, а още по-вероятно, с професионалистки. Човекът съумява да се свърже с нуждата си от любящо приемане само през практикуването на унижаващи го сексуални фетиши. Отново симптомът, когато присъства осъзнаване, води пряко към осъзнаване травмираността, виждането и лекуването и, което задоволява и нуждите все по-пряко, без необходимостта (или с по-малко такава и с по-малък интензитет) от посредничеството на перверзията.

При още по-ранни орални елементи в етиологията, човекът е като зависимо от мама дете, готово на всякакви унижения, за да не я загуби. Тук „мама“, тоест жената, е умишлено, макар и през автоматични несъзнавани подбуди дразнена, за да прояви агресията си, която е охотно приемана като една фрустрирана, но все пак налична майчина гърда. Прилепчивото дразнене на такъв мъж е пряк аналог на бебешкия рев. Лекува се отново с разширение съзнанието, удържане прилепването и „ремамване“, както обичам да се шегувам. Тоест с даване любов на собственото ревнало вътрешно бебе. Помощните техники тук са ползваните от терапевта.

Либидото е жизнената сила. Тя винаги е сексуално-агресивна. В здрав или не толкова вид…

Когато възпитанието е било студено, с дълбоко пренебрегване нуждите от най-ранна възраст, или дори през систематично малтретиране и злоупотреба, либидото се свързва с нараняването в самото си ядро. Според личната реакция на такова „възпитание“, човекът може да е от шизоидно бягащ в жестока фантазия, до актуално реализиращ я в живота социопатно. Сякаш получаването и причиняването на кошмар е единственият начин за присъствие на любовта в живота. Потресаващо за обичайния човек е да разбере, че получаването и даването на изтезание е начин за проява на любовта. Пъклен такъв.

Когато либидото е така ядрено обусловено с тоталната жестокост, абсолютно студеното и беземпатийно даване и получаване на изтезание, радост за обществото е, когато процесът е предимно фантазен. Когато обаче фантазиите психопатно се реализират, търсенето на сексуалност, наситена с причинявана на самия човек болка, е най-малката мъка тук, в сравнение с активното и причиняване на другите. На хора и живи същества въобще. Парадоксалното тук за функционирането в някаква относителна норма е разбирането, че активната психопатия е един адски начин за проява именно на либидно-любящия поток на живота…

Умишлено спирам дотук…

Справяне има, стига нуждата от помощ да е осъзнавана, търсена и вървенето по пътечката на себепознанието е реализирано мотивирано!

………

Въпрос:

Напоследък се разочаровам от всички. Не мога да намеря стойностни хора, които не интриганстват, не клюкарстват и не злобеят. Вероятно причината е в мен. Вероятно някак си привличам все такива хора, но наистина вече ми е много трудно да общувам. Някак си загубих смисъл от това да пилея време и енергия, знаейки , че отсреща всичко е на ниво просто разговор. Някак си хората загубиха емпатията един към друг. Станаха студени и затворени. Наистина ми липсва разговор, с някой, на който му пука и който не е безразличен към подлостите. Има своя позиция и я отстоява. Защо толкова много хора са лицемери

Отговор:

Виждаме в света и другите себе си. Части от себе си, които не сме разкрили, погалили, приели и излекували. И това, което в себе си не виждаме, в социалния си живот преживяваме като съдба. Защото го проектираме, регистрираме го в другите, така се държим несъзнавано, че да се реализира (самоизпълняваща.се прогноза).

И най-малкият стимул, свързан с нелекуваните ни рани, ги жегва, разранява и почват „да кървят“. А животът синхронично услужливо ще продължава да ни предоставя хора и ситуации, които да активират болките ни – за да ни насочи към тях. За да ги видим и заздравим със смиреното си, любящо приемане. За да станем родители на тези си травмирани детски части. Да ги осиновим и обгрижим. Да ги виждаме, назоваваме, да общуваме с тях и им дадем това, от което имаме нужда. Принадлежност, приемане, грижа, безусловност, сърцата виделина и самообладана сигурност.

Тогава се вадим от позицията на жертва. Вземаме нещата в ръцете си. Ваем съдбата си. Ставаме промяната, която искаме да видим наоколо си. И тогава наистина я виждаме, създаваме активно, предизвикваме и така се държим, че с присъствието си да катализираме и извадим най-стойностното в хората. Защото сме достигнали до стойността и смисъла в себе си.

Не, не ставаме някакви наивници. Активно провеждайки смисъла вътрешно, външно не го натрапваме, не ръсим „бисерите си на свинете“, имаме стабилна връзка с реалността през здравия си разум. Поставяме границите си, където са нужни и сме социално адекватни. А вътрешно ставаме извори на любящ смисъл. Такъв и виждаме навсякъде около себе си (дори във всичко „зло и лощо“), създаваме и привличаме.

Искаме ли да имаме качествени хора наоколо си, създаваме и разкриваме това качество в себе си. Искаме ли готини, слънчеви и сърцати хора, ние самите ставаме такива. Светим в мрака, топлим в студа, повличаме с примера си. И в ада да сме, докато външно сме адекватни на правилата му, отвътре си излъчваме стойност, която заразява и повлича, повдига и лекува.

Тогава не че не преживяваме предателства и наранявания. Напротив – много по-големи и тежки. Но имаме силата да ги понасяме, да ги ползваме учебно, за да се чистим в още по-масирана дълбочина, да ги ползваме за гориво, за да стане огънят ни още по-сияен и силен.

Това е. Път е. Дао е.

………

Въпрос:

Здравейте група,нямам идея дали ще намеря някакво решение на проблема си,но все пак ще споделя и попитам.От три години съм с инсомния.Започна паралелно с паник атаки,докато затворя очи и се плашех от нищото и сърцето ми се разблъскваше.Към днешна дата вече има,няма паник атаки,аз не спя през различни периоди и се мъча,защото пък ми влияе и на сърцето,тъй като съм със сърдечен проблем(не ме следи кардиолог)От къде се получи това нещо и как да го спра?Има ли някакво обяснение,защото едвам издържам на моменти?

Отговор:

Първо проверете хормони, витамини, ако са нужни мерки за сърцето, също.

Ако нещата с хормоните са наред, остават психичните фактори. Безсънието е просто връхче. Идва от тревожност, с която никак не сте се научила да общувате назовавате, да диференцирате процесите и динамиките в психичните си „слоеве и етажи“. Да познавате какво е там вътре, да имате отработен достъп до съдържанията си и начини за преработката им. Дотук говоря за съзнателния подход. Ако безсънието е много силно и редовно, психиатричният/ медикаментозен подход би помогнал, макар и механично. Което обаче никак не заменя съзнателно себепознавателния път.

Желая вътрешен уют!

………

О.Б.

Когато познаваш душата/ същността си и живееш от нейна позиция, обичаш отвъд дискриминиращи расизми, сексизми, видизми.

Виждаш и знаеш, че всички сме просто поток на Живота. Един поток през всички ни. Тогава дори вида си не слагаш по-горе или по-долу. А другите видове ей така спонтанно наричаш братя. Или хора. Да, също хора.

Има една разцепено-надута арогантност в прекомерното обособяване и поставяне в ролята на различен на човека.

И изправеният примат, и слонът, и делфинът, и орангутанът, и враната, и мечката – разликите ги има, но за мъдрото прозиращо сърце са малки, повърхностни и околовръстни са. Защото любовта вижда този общия поток. Съдържанието отвъд формата. Вижда единството в центъра и го живее.

Всички НИЕ искаме едно и също. Малко принадлежна съпричастност, ласка и обич, сигурност, утвърждаване, залък храна, малко интимност, красотата на игривостта и доверието в миговете живот, изтичащ като пясък през пръстите.

О.Б.

………

Въпрос:

Здравейте!

Като тинейджърка започнах да заеквам. Това ми създава голям дискомфорт. Скоро ще ми се наложи да говоря пред група хора и това ме парализира от ужас. Често пъти когато някоя дума ме затрудни я замествам с друга, понякога не дотам подходяща. Вчера исках да попитам колежка нещо, но започнах да шикалкавя и тя ми каза, че вероятно и аз не знам какво искам да я питам(почувствах се сякаш съм слабоумна).

Не знам как да се справя с това. Дали изобщо има решение на проблема? Има ли други с този проблем и как процедирате в подобни ситуации?

Отговор:

Процедира се като преди конкретната ситуация се мине път. Отнема едва от няколко години до месеци. Пиша месеци, защото преживявате най-обикновено психогенно заекване, към който факт сочи започването му в по-късна възраст. А това дава прогноза и за по-лесно и бързо справяне при интензивна работа.

Съществуват и неврогенно и хередитарно заекване, които имат невромозъчна и генетична база – при такова справянето е по-тежко. Въпреки това обаче, възможно. А при психогенното, коренът е основно психически. Дори и да е поддържано с години и да е сформирало неврални пътища, липсва дълбочината на хередитарно-невралното заекване. А това е добра новина.

Как да се справите?

Надявам се не очаквате отговор от типа на: „Отиваш на представянето, дишаш дълбоко, говориш по-бавно, не му мисли много и готово!“…

Устойчивото справяне изисква работа. Зад пелтеченето стои социална тревожност. Относно самото него – ползват се няколко елементарни речеви/ логопедични техники, които обаче е нужно да се практикуват непрекъснато, докато станат част от вас.

Останалата по-цялостна работа е психотерапевтичната – по социофобията. Личната терапия тук е само старт. Нужно е активно, ежевечерно ходене на различни групи: психотерапевтична, импро театър, за презентации, танци, актьорско майсторство и т.н. Основната е психотерапевтичната, а останалите силно помагат на процеса.

Защо психотерапия и групи? В личната терапия се учите да се познавате, да работите по мисленето, възприятието, социалните си умения, смелостта и високата си мотивираност.

В групите се предизвиквате.

Как? Като говорите пред хора, представяте се, презентирате, танцувате телесно и вербално, играете театър и се вживявате в роли… Важно е в ежедневието си също да го правите колкото се може по-често и все с по-висока степен на предизвикване.

В началото е трудно. Речевата техника сякаш е чуждо тяло, тръгват съпротиви, системата ви я отхвърля… Постепенно свикване, харесвате я, става част от вас.

Предизвикването: първоначално е червене, страх до паника и див ужас, дори депресиране след всяко презентиране и социално участие, поради изплувалите социално тревожни вярвания. Това е и начинът да се преработят обаче, с подходите от индивидуалната психотерапия. Постепенно става умерено трудно, просто трудно, немного трудно, все по-вдъхновяващо, харесва ви все повече да говорите и се заявявате все повече…

Изисква се стабилна мотивация за вървенето на такъв път. При психогенното заекване (което е по-плитко и лесно за преодоляване) тази пътека е възможно да бъде по-кратка. Но, това е относително. Търсите ли лесното, на хляба мекото и на работата лекото, е бавно, неефективно и неуспешно…

Готова ли сте за надскачане на себе си сякаш сте на фронта, зад вас огън гори и посоката е само напред, тогава успехът е сигурен. Говоря ви това от позицията на човек с наследствено и мозъчно базирано тежко заекване. Справяне има.

Това, което наблюдавам обаче, е че от сто заекващи се справя един или по-малко. Не защото е толкова трудно, не. Поради вторични невидими печалби от поддържането му, навик и неготовност за истинско вървене по гореспоменатия път.

Бъдете в този 1%! Казвам ви го през себе си. Целият ми живот е там, че и в 0.1% вероятност, която обаче виждам и в която се вписвам… Нужна е огнена мотивация…

Вашият коментар