Въпроси и отговори 2

Забележка: въпросите и отговорите по-долу са от фейс страницата БАЕП.

………

Въпрос:

Не знам всички вие тук какво мислите, но аз съм толкова благодарна, че попаднах на тази група и Орлин Баев. Този човек е човек с главно “Ч”, прекрасен специалист и лечител !

Просто бих искала да кажа- Орлине, благодаря, че те има, че си такъв какъвто си и, че помагаш на толкова изгубени души като мен например!

Желая ти цялото здраве и благоденствие на света!

………

Отговор:

Благодаря от сърце! Благодаря и на гореписалите! Каквото правим, правим. Същественото е от Шефа отгоре. Ние, да не вирим носове, че самите ние като си погледнем в неразрешеностите, ясно виждаме че не само не сме за възгордяване, а за окайване. Искрен съм. Преди се дуех много… Сега се старая да я карам по-смирено. Защото първо, знам си тоновете глупости в мен си, второ ако се дуя като ме похвалят, се и ранявам прекомерно когато някой не ме приема. Трето, ако нещо се помага, не съм аз, а любовта. А тя не е моя, на Бога е. Затова се смирявам и ако някой изразява одобрение, чудесно, не към малката ми нищожност и актуална грешност е, а към Бога е. Ако някой изразява отхвърляне и критика, чудесно – ползвам, за да се поуча ако е здрава. А ако е болна злост и цялостно зачеркване, да прегърна каквото се извади от мен и преработя. И в двата случая, смирено и в центъра. Благодаря Ви! 

………

Въпрос:

Здравейте,след дълго мислене ,реших да попитам за един мой проблем.През последните 4-5 години имах много стрес,напрежение,болести,мъка и т.н.Преди две години ми откриха и синузит,сега откъм проблеми съм добре.Може ли емоции,даже положителни,да провокират пак синузита?Ще се радвам да ми отговори някой компетентен,постарах се да съм кратка! Благодаря, предварително!

Отговор:

Не съм чувал за научни изследвания, потвърждаващи пряка психосоматична етиология на синузита.

И все пак, може би е възможно болестта да е път и немалко спуснали се до тялото проблематики да започват от нерешени душевни казуси. Твърдят го всички Учители на човечеството от всякакъв калибър. Зад това застават и някои смели учени, лекари и психолози, чиято позиция и личности нерядко са нападани от тесния научен редукционизъм, лишен от цялостна визия и подход…

Затова, „с бучка сол“ и през една достатъчно скептична връзка с консенсуса за реалност, според топиката и спецификите на синузита, можем да попитаме:

– Дишате ли свободно и леко, тоест разгръщате ли потенциала си в живота с висок ум и ведро сърце?

– Умеете ли да се съсредоточавате, тоест смирено да се отпускате в стихване и доверие в по-голямата воля, която да провеждате?

– Имате ли бистър и пъргав ум, идващ от интуиция, провеждаща живата етика и естетика на живота?

– Умеете ли да следвате дългосрочни цели, зададени от присъствието на духа във вас?

– Имате ли яснота коя сте, какво правите на тази земя и накъде вървите?

– Умеете ли да се радвате на красотата? Да сте естет, виждащ я навсякъде?

………

Рюдигер Далке на лекцията си в България каза нещо ключово: „Нужно е отвън да правим това, което болестта прави отвътре!“.

В тази връзка:

– Умеете ли да се заявявате и ситуирате в емоционалното, социално и професионално пространство асертивно, като важно ви е какво вие самата казвате за себе си и се приемате безусловно?

– Умеете ли да сте понякога дори нагла, ако се наложи даже нахална, докато упорствате в отстояването на себе си при следване целите си, дори и това да не се харесва много на някои?!

………

Ето такива въпроси, свързани с посланията, давани от синузита. Отговорите им са ваше достояние.

Желая радост в дните!

Въпрос:

Здравейте,

Отдавна чета, а сега дойде време и да споделя и питам за насоки.

Проблемът е едно конкретно чувство, от което не мога да се отърся, а именно – нищо няма значение, аз нямам значение.

Минавам през живота, правя неща, срещам хора, създавам връзки, разпадат се, после следващите – всичко това е съвсем нормално. Но не мога да спра да се чувствам заменяем човек и без стойност.

Примерно – така се случва, че съм опора на някой в труден момент. Този човек ми е благодарен, а аз си мисля „няма за какво да ми благодариш, ти сега си добре заради вътрешната си сила, не заради мен. А ако си имал нужда от някой до себе си, ако не бях аз щеше да е друг човека в тази роля.“

Или правя нещо – бизнес или социално ориентирано начинание – и си мисля – със или без това нещо, светът си остава какъвто е, няма значение дали аз правя нещо тук или не го правя.

Аз го правя, защото имам някаква въртешна нужда да реализирам идеите си, но това се изпразва от съдържание, когато осъзная, че с мен или без мен ще е все същото. Дали съм тук и правя нещо, или другаде, или не правя нищо – няма никакво значение за околните, за света.

Чувствам се нищожен човек и се хващам как просто чакам да се търколят годините към безвремието.

Не мисля, че е апатия, защото изпитвам силни емоции – радост, тъга, гняв, щастие – забавлявам се, плача…

Не знам какво е това усещане, като какво да го определя, но знам, че заради него все по-малко искам да имам семейство, да се влюбвам или да създавам връзки.

Вторият проблем е, че много ме натъжава. Затова и писах тук, защото не ми се струва като естествено състояние.

Благодаря на всеки, който сподели мисли или опит!

Отговор:

Нямате ядро от смисъл. От истинен, любомъдър смисъл. Като Пинокио сте, който иска да е истинско момче, но не се чувства такова.

Докато ви четях, прокарвах през ума си състоянията от диагностичните наръчници и изключвах – не покривате критериите за никое, макар и да преживявате елементи от някои… Може да се каже, че къде видимо, къде прикрито споделяте елементи на депресивна динамика. Само елементи, не диагноза. Но, това е просто една описателна рамка, а важното е какво стои зад това. Какви неизследвани и неизлекувани наранявания чакат присъствието и обичта ви.

Cutting the long story short, имате нужда от смисъл и любяща принадлежност. Има ли ги, ходят си заедно с една жива мъдрост, която познава, че животът е неслучаен, синхроничен, че всичко е на мястото си, че всичко е поток и сте част от него. При това не по-малко важна от коя да е звезда, слънчева система или галактика. Защото любовта не категоризира вертикално, а обема в едно равенство в различието всичко и всеки. Прашинки сме, малки сме. И в същото време приемайки малкостта си, осъзнаваме съпричастността си към една безграничност, която сме в същността си.

Има ли любящо-принадлежен смисъл отвътре ви, се ражда усетът към красивото, ахване през великолепието на една паяжина или песен на божия птичка. Появява се вътрешна сигурност, идваща от една жива етика, през която знаете, че всеки миг от живота ви е синхроничен и важен, колкото този на който или каквото и да е. И това е смирено, естествено познание. Появява се вътрешен закон, компас, водещ център.

Роди ли се във вас любосмисълът, се появява онази пълнота, която сега ви липсва. Ражда се ядро. Там където сега е нямане, става на слънчев извор, който блика от доверие в Себе си като част от мъдростта на Живота. Познавате се. Има ви. И сте част от нещо прекрасно, разумно, силно, красиво и обичащо.

Сега отвътре ви е дупка. Необходимо е да избият водите на смисъла, да покопаете в себепознанието си, за да повече потокът на живота.

Как?

Личната терапия е добър старт. Оттам насетне важна е груповата. Нещата ще се променят.

Възможно е една сериозна част от подпушващото извора ви, да се корени в детството си. Защото ако приземим нещата, родителските фигури са първите, които с любовта, топлотата, отзивчивостта, с умението си да поощрят и въодушевят, залагат в развиващия се човек (или не), усещането за изконна собствена важност, смисъл, принадлежност, сигурност… Та, личната и групова психотерапия са важни. Действително променят съдбите. Наблюдавам това от десетилетия.

В даден момент ще сте готов за по-различен подход. За една здраво приземена духовност, която истински прокарва слънчицето, от което се нуждаете. А пси групите подготвят терена за такъв приземено духовен, медитативен/ майндфул подход.

Помага и интересът към по-широките, интроспективно качествени науки: йога, даоизъм, адвейта, будизъм, вътрешно християнство, бяло братство и т.н. Бих ви препоръчал всички книги от Сергей Лазарев, Елеазар Хараш, Омраам Микхаел Айванхов, както и литература от гореспоменатите течения.

Пътят е пред вас. Просто е нужно да го вървите, а той сам си води. Пращам от извора си!

………

Въпрос:

Здравейте,

Отдавна чета, а сега дойде време и да споделя и питам за насоки.

Проблемът е едно конкретно чувство, от което не мога да се отърся, а именно – нищо няма значение, аз нямам значение.

Минавам през живота, правя неща, срещам хора, създавам връзки, разпадат се, после следващите – всичко това е съвсем нормално. Но не мога да спра да се чувствам заменяем човек и без стойност.

Примерно – така се случва, че съм опора на някой в труден момент. Този човек ми е благодарен, а аз си мисля „няма за какво да ми благодариш, ти сега си добре заради вътрешната си сила, не заради мен. А ако си имал нужда от някой до себе си, ако не бях аз щеше да е друг човека в тази роля.“

Или правя нещо – бизнес или социално ориентирано начинание – и си мисля – със или без това нещо, светът си остава какъвто е, няма значение дали аз правя нещо тук или не го правя.

Аз го правя, защото имам някаква въртешна нужда да реализирам идеите си, но това се изпразва от съдържание, когато осъзная, че с мен или без мен ще е все същото. Дали съм тук и правя нещо, или другаде, или не правя нищо – няма никакво значение за околните, за света.

Чувствам се нищожен човек и се хващам как просто чакам да се търколят годините към безвремието.

Не мисля, че е апатия, защото изпитвам силни емоции – радост, тъга, гняв, щастие – забавлявам се, плача…

Не знам какво е това усещане, като какво да го определя, но знам, че заради него все по-малко искам да имам семейство, да се влюбвам или да създавам връзки.

Вторият проблем е, че много ме натъжава. Затова и писах тук, защото не ми се струва като естествено състояние.

Благодаря на всеки, който сподели мисли или опит!

Отговор:

Докато ви четях, прокарвах през ума си състоянията от диагностичните наръчници и изключвах – не покривате критериите за никое, макар и да преживявате елементи от някои… Може да се каже, че къде видимо, къде не, нямате ядро от смисъл. От истинен, любомъдър смисъл. Като Пинокио сте, който иска да е истинско момче, но не прикрито споделяте елементи на депресивна динамика. Само елементи, не диагноза. Но, това е просто една описателна рамка, а важното е какво стои зад това. Какви неизследвани и неизлекувани наранявания чакат присъствието и обичта ви.

Cutting the long story short, имате нужда от смисъл и любяща принадлежност. Има ли ги, ходят си заедно с една жива мъдрост, която познава, че животът е неслучаен, синхроничен, че всичко е на мястото си, че всичко е поток и сте част от него. При това не по-малко важна от коя да е звезда, слънчева система или галактика. Защото любовта не категоризира вертикално, а обема в едно равенство в различието всичко и всеки. Прашинки сме, малки сме. И в същото време приемайки малкостта си, осъзнаваме съпричастността си към една безграничност, която сме в същността си.

Има ли любящо-принадлежен смисъл отвътре ви, се ражда усетът към красивото, ахване през великолепието на една паяжина или песен на божия птичка. Появява се вътрешна сигурност, идваща от една жива етика, през която знаете, че всеки миг от живота ви е синхроничен и важен, колкото този на който или каквото и да е. И това е смирено, естествено познание. Появява се вътрешен закон, компас, водещ център.

Роди ли се във вас любосмисълът, се появява онази пълнота, която сега ви липсва. Ражда се ядро. Там където сега е нямане, става на слънчев извор, който блика от доверие в Себе си като част от мъдростта на Живота. Познавате се. Има ви. И сте част от нещо прекрасно, разумно, силно, красиво и обичащо.

Сега отвътре ви е дупка. Необходимо е да избият водите на смисъла, да покопаете в себепознанието си, за да повече потокът на живота.

Как?

Личната терапия е добър старт. Оттам насетне важна е груповата. Нещата ще се променят.

Възможно е една сериозна част от подпушващото извора ви, да се корени в детството. Защото ако приземим нещата, родителските фигури са първите, които с любовта, топлотата, отзивчивостта, с умението си да поощрят и въодушевят, залагат в развиващия се човек (или не), усещането за изконна собствена важност, смисъл, принадлежност, сигурност… Та, личната и групова психотерапия са важни. Действително променят съдбите. Наблюдавам това от десетилетия.

В даден момент ще сте готов за по-различен подход. За една здраво приземена духовност, която истински прокарва слънчицето, от което се нуждаете. А пси групите подготвят терена за такъв приземено духовен, медитативен/ майндфул подход.

Помага и интересът към по-широките, интроспективно качествени науки: йога, даоизъм, адвейта, будизъм, вътрешно християнство, бяло братство и т.н. Бих ви препоръчал всички книги от Сергей Лазарев, Елеазар Хараш, Омраам Микхаел Айванхов, както и литература от гореспоменатите течения.

Пътят е пред вас. Просто е нужно да го вървите, а той сам си води. Пращам от извора си!

………

Въпрос:

Здравейте, имам нужда от насока и се надявам да ми я дадете.

Бих искала да прочета някакви книги или статии по темата Какво е любовта, но имам предвид какво е любовта и свързването с друг човек когато си открил и заобичал себе си? В онова време когато се чувстваш така, както си смятал, че може да те накара да се чувстваш само някой друг. Ако ти си се превърнал или винаги си бил този друг, но сега си го осъзнал, какво ще е усещането да си влюбен? Ако се чувстваш свободен да изразиш себе си пред всички, ако не се страхуваш, че другия ще си тръгне, че любовта ще свърши и всякакви други страхове и емоции, свързани със собственото ти неприемане… какво се случва.

Не съм сигурна, че си задавам въпроса правилно, но стигнала съм до тази фаза в моето самоосъзнаване и не намирам посоката сякаш.

Отговор:

Малкият ми опит на малък човек сочи към това, че колкото и да се опознаваме, трансформираме и проявяваме най-добрите си потенциали, хора сме. Просто хора. Винаги има още за преработка, а и се случва да регресираме… Да, когато вече сме минавали по новите пътечки, връщането към тях е много по-лесно от преди. Но понякога си пропадаме. А и при най-качественото израстване, една малка част от старата изходна база винаги си остава. Както се казва, преди просветлението обичаме картофена супа, след просветлението обичаме картофена супа, а магаренцето (егото) с колкото и мъдри книги и преживявания да го натовариш, си остава магаренце.

Да, с немалко работа по себе си стилът на привързаност/ свързаност може да бъде преработен до сигурен, характеровите травми и вярванията в тях да бъдат до голяма степен излекувани и превърнати в безценен опит, част от силата ни… И въпреки това…

Какво казвам с горното? Не е или/ или. Или вече се обичам самостойно, добра компания съм си, спокойно поставям границите си, овладян съм… Или не съм, в плен съм на неотработености, проектирам, завися… Не е или/ или. Плавно преливане е и дори най-зрелите и поработили по себе си хора, са просто…хора.

Пиша в този дух не защото долавям известна идеализация в изложението ви, а защото самият живот постоянно ни тества. Кара ни да преживяваме взаимоотношенчески и всякакви житейски казуси, в които „балоните ни се пукат“, което обаче ни помага реално да присъстваме в самите нас, в нуждаещите се от вниманието, приемането и грижата ни съдържания.

По-горе просто намеквам.

А конкретно на въпроса ви. Когато имаме известна зрелост/ цялостност, влюбването е осъзнат процес. На фона на относително стабилната ни база, кой знае колко на сериозно не го вземаме. Не ни отнася, оставаме стабилно стъпили на земята. Виждаме, че представлява идеализираща проекция на липси и очаквания, нямащо нищичко общо с любовта. Същевременно е приятно подобно напиването. Имайки интегритета, осъзнаваме проекциите, обираме си ги, което кара идеализацията да поиздиша, стабилно съзнаваме какво преживяваме, като същевременно си позволяваме да се насладим на частта с биохимичното опиване. И същевременно и в най-голямото си опиване оставаме трезви. Трезви в смисъл не че се пънем да не се загубим, а докато максимално с отворено сърце преживявяме влюбването, през немалкия ни личен опит и все пак някаква стабилност, идваща от него, в ядката си сме спокойни и съзнаващи.

Ето така се преживява влюбването, когато имаме някакъв относително добър личностов интегритет.

Надявам се съм полезен. Пиша от опит.

Книги и статии със сигурност ще Ви препоръчат.

Желая всичко най-добро!

………

Въпрос:

Здравейте, група.

Първо искам да благодаря на създателите на тази изключително стойностна страница, чрез която човек може да черпи полезна информация, и чрез която може да му се помогне.

Та, малко за мен..

Аз съм мъж на 29 години, който има редица зависимости – порно, гейминг, цигари и на всичкото отгоре съм и хипохондрик. Хипохондрията ми се засили точно, когато загубих и двамата си родители в рамките на месец. Трябваше да се грижа сам за тях. Малко след като се споминаха започнах да получавам паника атаки. Продължиха известно време и в последствие намаляха, а сега дори вече не ги и получавам. Смъртта на родителите ми и липсата на подкрепа от техните братя, сестри и родители, ме шокира, не по малко от смъртта им. За капак на всичкото отгоре тогава и приятелката ми, от която имах дете на няколко месеца, реши да се разделим под претекст, че не съм й обръщал достатъчно внимание в този период и не съм искал да правя секс с нея. Това беше така не защото ми е омръзнала или нещо подобно, а защото самият шок и емоции ме мачкаха и нямах желание за нищо друго, освен да намеря начин да се събера и да продължа напред. Така и направих. Спрях алкохола и цигарите. Започнах да се храня здравословно и започнах да спортувам. Нормализирах си кръвното, пулса заради непрестанната тъга, стрес и всякакви други неприятни емоции. Започнах да се развивам и в професионален план. Пожънах някакви успехи, за които не съм и подозирал, докато.. Докато отново започнах да давам задна и лека-полека се върнах горе-долу в същото положение, което бях преди. И това основно заради хипохондрията ми.. Непостоянен съм и не знам как да се справя с това. Нямам цели, мечти или ако имам бързо се примирявам и спирам да ги преследвам и желая.. Липсва ми оптимизъм, вярата в хората, в доброто.. Не разпускам по никакви начини, защото постоянно съм в защитен режим и така.. Та, какво бихте ме посъветвали да направя;някакакви практични съвети;има ли някой, който е бил в подобна ситуация и прочее.

П. П. Нямам проблеми с щитовидната жлеза.

Отговор:

„Гейминг, порно, цигари, хипохондрия, стигам донякъде и връщам назад…“

Съжалявам за загубата на родителите ви. Светлина в пътя им!

Относно бившата – за радване си е такава раздяла. Човек в трудни моменти се познава. Пресял я е животът, което само ви дава шанса да срещнете наистина стойностен човек. А и има добър резултат – детенце, на което винаги ще сте баща. Свършена е една добра работа и сте благословен с бащинство.

Родителите вече са свободни. Остава и вие да ги пуснете, като приемете преминаването им в другата реалност. Що се отнася до поведението на роднините – за тяхна сметка си е. Всичко се пише и тайни няма…

Със сигурност част от болката зад хипохондрията е свързана със загубата ви, а помощта на психотерапевт в лична и групова психотерапия върши много. Наблюдавам това постоянно.

Ще почна отвън навътре. От видимото към невидимото.

Имате реални житейски липси и казус за преодоляване. Имате качествено да преминете през тъгата и разочарованието. Тъгата от загубата на мама и тати, както и разочарованието от предателството и изоставянето на роднините и бившата ви. Това са реалии, които за вътрешния ви свят са толкова веществени, колкото за тялото ви боят с пръчка… Боли ви душата, а хипохондрията се явява защита от прекия досег до болката (хипохондриазата като защитен меганизъм). Порното, цигарите и геймингът също. Трансформяцията на травматичната болка ще лиши и хипохондрията от база, както и ще даде шанс за минимизиране на порочните навици.

Имате обаче и друга сериозна липса. На доверена жена. Такава пред която можете да се разтворите, да бъдете себе си, да имате редовна интимност и сърдечно взаимно приемане. Когато сте с такава, зависимостите се преодоляват с лекота. Защото те също са замазване на болка. На вик за взаимност, топлота, любов, страст, сексуалност, съпричастност.

За да привлечете,.познаете и оцените такава жена в живота си, е нужно качествено да преминете през болката си от изоставянето и предателството. Да бъдат превърнати в емоционална стабилност, любов като присъствие и мъжка доблест, лоялност към себе си, чувство за собствена значимост, стойност, мотивация и ведрост. За тази цел освен личната и групова психотерапия, важни са качествените приятели и следването на силни професионални цели.

Тоест, дотук виждаме, че зад пороците и здравната тревожност стоят наранени емоции, които е нужно да се адресират, да се работи с тях.

Обаче, както споменах по-горе, вероятно има и по-дълбоки причини от обективно видимите. Вероятно и преди всичко станало вече сте имал известни характерови предпоставки и склонност към бягство чрез зависимости.

А и не само бягство. И хипохондрията, и вредните привички всъщност са защита. И не от провала, а от успеха. Ако наистина почнете да се развивате, се задейства самосаботажът, който ви връща в страха от болести и порочните поведения, явяващи се защита от…успеха. От успеха професионален, партньорски, житейски. Сякаш ако го има, нещо лошо ще се случи, сякаш е опасен и не го заслужавате. Зависимостите и болестната фиксация тук са просто това, което ви държи настрани, един вид ви защитава от страха от развитие, от това да сте някой, нещо, да се справяте. С психотерапевт в терапия и констелации ще изследвате източника на това в семейната и родовата ви система. А оттам във вас.

Ако се работи с вас по обичайните, дори и добри начини,.ще се стига донякъде, ще бъде добра работа, но не се ли стигне до корена, всичко ще регресира и персистира. Така чувствам казуса ви.

Това е. Потърсете добър психотерапевт за личен и групов психотерачевтичен процес в съчетание с родова терапия/ констелации. Това ще отключи живота ви. Желая успехи!

………

Въпрос:

Здравейте, пиша тук защото не знам към кого и къде да потърся помощ. Може би се надявам на съвет/препоръка за специалист.

Жена на 30 години, но се чувствам някак без цел, сякаш живота ми вече е свършен. (Това се случи след ред събития, които срутиха „идеалният за мен живот – загуба на дългогодишен партньор, смяна на дома, кариерата и много други)

Нямам мотивация за нищо, оставила съм на заден план външният си вид, здравословното си състояние, а има нужда от внимание.

Спрях да вярвам в любовта, в доброто у хората, спрях да искам да контактувам с хора въобще, някак еднакви са ми. А така ми се иска отново да изпитвам радост от живота…

Имам мъж до себе си, но съм с него просто защото ми е все тая дали ще е той или друг човек, а знам, че не е правилно, нито за мен, нито за него. Не изпитвам никаква емоция, нито щастие, нито мога да заплача.. Благодаря, че ме изчетохте

Отговор:

Медицински погледнато, сте депресирана. Психодинамично обаче, сте излязла от балона на идеализацията. Спукал се е. „Паднала“ сте в разочарованието, в обезценяването и очернянето на всичко. От „рая“, сте паднала в „ада“. Въпросът е, че за да има рай, задължително има и ад. И двете са инфантилни човешки проекции на разцепена непорасналост, на липсваща интеграция/ оцялостяване. На разцепване, в горния връх на което стои идеализация, а отдолу му отричана в самата себе си девалвация. В даден момент идеализацията задължително се пука. Част от живота какъвто е на тази планета е. Тогава също толкова закономерно идва разочарованието.

Животът е мъдър. Това, което не виждаме в себе си, преживяваме отвън – за да ни насочи зад разцепването към интеграция на собствената бездна. Не успяваме ли да я прозрем отвъд отричането, проективно я идентифицираме в света и хората наоколо си. Тоест, виждаме ситуациите и хората очернящо и силно вярваме в това.

Горното преживяваме, докато не се осмелим и съумеем да осъзнаваме собствените си наранявания, за да се научим да оставаме в тях с любящо-трансформативно удържане. Тогава започва процесът на интеграция, на преобразуването дълбоката ни болка в здрава основа. Отвъд крайностите.

Процес е, който далеч по-качествено и ускорено спрямо обичайния житейски ход, се случва в психотерапия.

Разбирам Ви. И Ви приемам, ведно с наранеността Ви. В този момент сте това и никак не Ви съдя, а изпращам съчувствието си.

Вижте се с психиатър – ще предише психофармак. На фона му е добра идея да участвате в психотерапевтичен процес, колкото време е нужно. При терапевт, с когото/ която кликате, чувствате като „своя човек“, на когото можете изцяло да се доверите.

Желая добро продвижение по пътя на живота Ви!

Тази вечер за пръв път включих песните на Учителя в интегрален психотерапевтичен процес. Водих една чудесна клиентка през динамична хипнотерапия: комбинация от дишане, ериксонова хипноза, сензомоторна психотелесна работа с тревожната депресивност, до приземено-отелесена медитативна трансформация. Поработихме с транса, навлизащ осъзнато в тета сънното състояние, отворихме терапевтичен „процеп“ за промяна.

Тогава навлязохме в синхронизираща с ритъма на смисъла песенна медитация с три от песните на Учителя. Умът смирено-съсредоточено стихна при следването гласа на Симеон Симеонов (от youtube). Появи се мощно медитативно присъствие на духа. Огромен ресурс, който автоматично се присъедини към предходно зададената терапевтична посока.

Това, което усетихме феноменологично, бе благодат, заливаща работеното състояние и мощно ускоряваща трансмутацията му до ведра стабилност.

А научно: имам богат опит в медитацията, както и през прочетени изследвания знам как повишава невропластичността, неврогенезиса, синхрона между полукълбата, кара целия мозък да просветне в богат потенциал, създава нови здрави невронни пътеки, оптимизира мозъчната химия…

През опита си почувствах, че песните действително са един красив динамичен майндфулнес, който влияе не само психически, а и дълбоко неврално.

Аз лично след 30 мин. пеене, се чувствам преливащ от вдъхновена енергия като Ниагара.

Когато песенната динамична медитация се съчетае с преживелищен психотерапевтичен процес, хипнотерапия и последваща дълбока статична медитация, трансформативната стойност на такъв интегрален подход е огромна.

………

Въпрос:

Обидчива съм. Ето и вчера имах казус в семейството, в който не ме подкрепиха и колкото и да си казвах ,че този път няма да се сърдя и просто ще продължа не можах. Разплаках се накрая и споделих с моят мъж, че се чувствам обидена и тъжна. И сега целият ми ден ще е такъв, скапан.Имам автоимунно заболяване (ставно).Как да се справя с тази обида?Имам чувството,че именно обидата и незачитането от страна на мъжа ми е.в основата,съответно и тук се появява гняв към него,който много често прехвърлям на децата..Работя и с психолози,ходих на констелации и какво ли не.Просто не знам вече какво да направя,как да стана „темерут“ и да не ми пука толкова. За мен семейството е най-важното. Объркана съм. Моля ви дайте съвети,техники или каквото друго би ми помогнало.

Отговор:

Когато сме обидчиви, сме емоционално агресивни към обектите, които приемаме, че са ни обидили. Животът е мъдър. За да ни помогне да погледнем и разрешим собствените си наранени болки зад раздразнените ни обиждания, изключително услужливо и постоянно ни предоставя хора и ситуации, които приемаме като обиждащи ни. Както и соматизира обидата в тялото. Ако се учим с благодарност да осъзнаваме и лекуваме нараненостите си, всичко се нормализира. Ако дребнодушно-невежо упорстваме, започват и всякакви житейски шамари. Не слагам кавички умишлено…

Когато обидчивостта е разтопена във великодушието ни, намираме баланса между доверие и себезаявяване. Вече здраво. Защото великодушието няма общо с примиренчески мазохизъм. Напротив. През смиреното себеобичане, вече прегръщащо болезнените ни емоции, сме спокойно асертивни.

Как се лекува обидчивостта? Чрез развиване великодушно добродушие. Пътят минава през способността за самосъзнаване/ метакогниция, когнитивен и афективен достъп до болковите травматични вярвания, усвояване способността да се учим от ставащото, да свързваме дразнещите ни стимули с травмите си и вместо автоматично да ги отричаме/ изтласкваме и проективно да изнасяме отговорността за процеса си през обвинение навън, да си вършим работата по смирено себелекуване. Оттам и здравословни, гъвкави граници, но вече не и стени, спокойно себезаявяване, но и приемане другостта каквато е, та до великодушие. Нелека е пътеката, но е силна и ценна. Колко бързо се минава през нея, това зависи дали обидчивостта е просто невротична, или е по-дълбоко характерово обусловена и свързана с по-първични механизми като отричане, разцепване, идеализация-обезценяване и проективна идентификация.

Когато сме по-малко обидчиви и по-благи, тогава вече умеем да разграничаваме. Ако нуждите ни не са посрещани, ако сме системно лишавани от грижа, внимание, подкрепа, вземаме решенията си. Когато поработим по себе си, даваме достатъчно. Както и се научаваме, че не е нужно за дълго да търпим пренебрегвания, наранявания. Учим каквото учим, ползваме ситуацията за себеразвитие. Когато научим уроците си, преценяваме все още нашата ситуация ли е или не.

Това, че сте обидчива, говори и че имате много потенциал. Гневът е гориво. Болката също. Съответно можете да стигнете далеч в житейската си пътека. Въпросът е, че докато се жегвате твърде лесно, от една страна виждате обиди твърде често и болезнено, а от друга несъзнавано така се държите, че да се случват отново. Защото обидата е нараненост и замазващ гняв, нежели себелюбов. Оттам и поставянето на здравословни граници куца.

С всичко по-горе ви казвам, че вярвам в потенциала и способността Ви да обичате. Както и в това, че заслужавате любов и уважение.

Присъединявам се към препоръките за книгите на Сергей Лазарев – животоспасяващи и дълбоко променящи са.

Пътят си струва усилията. Променя се съдбата из основи!

………

Живот от позицията на душа

Когато познаваш душата/ същността си и живееш от нейна позиция, обичаш отвъд дискриминиращи расизми, сексизми, видизми.

Виждаш и знаеш, че всички сме просто поток на Живота. Един поток през всички ни. Тогава дори вида си не слагаш по-горе или по-долу. А другите видове ей така спонтанно наричаш братя. Или хора. Да, също хора.

Има една разцепено-надута арогантност в прекомерното обособяване и поставяне в ролята на различен на човека.

И изправеният примат, и слонът, и делфинът, и орангутанът, и враната, и мечката – разликите ги има, но за мъдрото прозиращо сърце са малки, повърхностни и околовръстни са. Защото любовта вижда този общия поток. Съдържанието отвъд формата. Вижда единството в центъра и го живее.

Всички НИЕ искаме едно и също. Малко принадлежна съпричастност, ласка и обич, сигурност, утвърждаване, залък храна, малко интимност, красотата на игривостта и доверието в миговете живот, изтичащ като пясък през пръстите.

………

Въпрос: 

Здравейте, прекрасна група . От известно време се въртя в един и същи омагьосан кръг и имам нужда от вашия съвет/насока.

Постът ми ще е малко дълъг, за това ще го разделя на две части:

1. Преди два месеца станах на 40г. Откакто ги навърших изпаднах в депресия или някаква черна дупка. Изведнъж осъзнах, че съм горе-долу на попрището жизнено в средата и това ми действа адски потискащо. Много често мисля за смъртта, страх ме е от нея, все по-често си мисля за това, че майка ми остарява (на 60г. е). Имам две малки прекрасни дечица и мисълта, че може нещо да ми се случи и никога повече да не ги видя ме ужасява. Когато видя болни или страдащи хора/ деца се депресирам, мисля дълго време след това за тях, представям си, че подобни неща се случват на мен или децата ми..ужасно е! Много често си представям, че помагам/спасявам различни хора в беда (нещо като герой -спасител)..имах тежко детство – баща алкохолик, побойща/скандали.. родителите ми са разведени. Имам чувството, че психически нещо не е наред с мен. Не мога да се отпусна и непрестанно мисля, за това че съм на 40г. Това ли кризата на средна възраст??

2. Бракът ми е пред разпад и аз не знам, как е редно да постъпя. Осъзнах, че вече не обичам човекът, който е 8 години до мен, и с когото имам две прекрасни деца (6г и 3 1/2г.). Повече от две години нямаме никакви интимни отношения. Той иска, аз не. Не ме привлича вече.. постоянно се караме, за съжаление и все по-често пред децата. Имам чувството, че се задушавам в тази връзка. Нямаме общи мечти, някак си не гледаме в една посока. Мъжът ми работи от вкъщи и това допълнително натоварва обстановката. Той постоянно вкъщи, две деца, битовизми..нямам никакво лично време и пространство. Не искам да съм вече с този човек, но в същото време имаме малки деца..след празниците обмислям консултация с адвокат.. чувствам се толкова изгубена, сама, депресирана и стресирана. Моля Ви за помощ

Отговор:

Докато ви четях, в мен се породи усещането за дете. Сякаш четях уплашено детенце на няколко годинки, което е в тялото и ума на жена на 40. Едно страхуващо се от преходността, края, загубата, необичаното негушкане и самотното изоставяне хлапенце.

И защото се страхува, ги вижда като под лупа, но и ги чувства постоянно и така се държи несъзнавано, че да реализира страховете в живота си. Самоизпълняваща се прогноза. Като ги изпитва, вижда, поставя в най-близкия. Като преживявяйки ги, му се иска на това дете в тялото на 40 г. жена то да изостави, за да се уж защити от тях.

Още малко осветляване – ей така, принципно, пък кой знае, може да има нещо и за вас, знам ли аз…

Докато в ядрото си имаме подобни орални страхченца, можем да се влюбваме. Не и да обичаме истински. Любовта е много повече от лелеяния полет и пеперудите… И дълг, и отдадена грижа е, и здрава жертва и немалка отговорност е. Присъствие на духа е, което доалектично-преживелищно обема и доброто, и трудното, и младостта и старостта, и удоволствието и болката, и началото и края в безграничността на вечността си, която единствена е повече от смъртта.

Любовта обема и деня и нощта, и радостта и мъката поравно и нито се закача за едното, нито твърде бяга от другото.

Защото в себе си умеем да прегърнем детските си страхове, защото имаме достъп до тъмната си страхова част и сме се научили да я обичаме, затова се е превърнала в истински горещо ядро от една вътрешна милионоградусна магма, която ни води през живота стабилно обичайки. Вече истински. Тогава страховете от преходността, загубата и смъртта практически изчезват. Защото живеем в нещо, което ги обема, много по-голямо е от тях. Прозираме илюзията им.

Тогава можем и да обичаме през едно самообладано присъствие на духа, от което идеа същинската любов.

Тогава оценяваме живота си, децата си, миговете се превръщат в чудо, а човекът до нас странно как ни става мил на сърцето и скъп на душата. Ако съвсем не сме един за друг, вземаме си решенията, но по-често се оказва, че допреди това сме гледали „през кривия макарон“ на невизията и невежеството си и сме виждали не реалността и реалния човек до нас, а собственото невидяно в нас самите си. А и интересно – когато ние пораснем така от нарешетени черни дупчици до слънчица, правещи весели слънчеви зайчета от доволство и смях навсякъде наоколо си – тогава незнайно или доста знайно защо и човекът до нас се превръща в нещо съвсем друго. И не само защото така го/ я виждаме, умеем да благодарим искрено и оценяваме, а действително дава най-доброто от себе си, бидейки около слънцето ни.

Такива ми ти работи…

За горетрасираната слънчева пътечка – има градация от лична, групова психотерапия и работилници, има медитативни школи, чудесни книги… А всичко това просто фасилитира събуждането на собсъвените ни слънчеви лъчи, идващи от тази ядрена слънчева плазма в центъра ни, прегърнала бебешко-детските ни страхчета до съзрялото ни оцялостяване.

Порастване. Социално порастване, в ядрото на което обаче продължава да стои живо детето. Вече обаче мъдро, близо до духа ни дете. Чисто, искрено, любознателно, сияйно засмяно, сърцато обичащо.

Когато поработим по прегръщането и превръщането на вече осъзнатите си страхчета, се обичаме. Като се обичаме истински, се научаваме спокойно да поставяме границите си, да намираме оптималната си дистанция (за мъжа домашният офис действително е изключително слабо решение…)… Както и истински оценяваме, благодарим и обичаме.

Разбира се, можем да си я караме на автомат, да ръсим нерешеностите си наоколо и да ги преживяваме в живота си пак и пак… Всичко може, free will included in the kit…

Желая вървене по нагорната Ви слънчева пътечка. Вярвам в потенциала и Ви изпращам искрената си прегръдка!

………

Въпрос:

Здравейте. На 43 години съм и изпитвам тревожност да оставам да спя у дома сама. Не мога да го нарека страх, защото не ме е страх от нищо. Просто когато остана сама вечер, тревожността се появява без да мога да я контролирам. Знам и си обяснявам на себе си, че няма защо да се притеснявам, но започвам да изпитвам чисто физически дискомфорт. Вдигам кръвно, почват да ми се схващат ръцете и краката, понякога треперя. Тялото ми е под ужасен стрес, който след това не може да ми мине с дни. Говорих няколко пъти с психолог и каза, че в тялото се изсипва адреналин и трябва по-често да оставам сама и да не обръщам внимание на симптомите. Опитах се да го правя, но това е огромно мъчение за мен. Дори това, че се справям до сутринта с помощта на валидол и хапче за кръвното не ми носи облекчение и увереност, че следващия път няма на ми пука. Правих констелация и нищо. Опитах да слушам водени медитации. Иначе във всичко останало се справям. Имам семейство, работа, деца. Образована съм. Но това нещо ме съсипва. Когато трябва да остана сама с децата вечер също не мога, защото децата не ги възприемам като възрастни, а са деца и ми е още по тревожно, за да не ми стане нещо, като съм с тях. Осъзнавам, че това е ирационално, защото няма какво да ме притеснява, но е по-силно от мен. Пробвала съм с да става каквото ще, всичко е наред, ама физическите симптоми са толкова силни и изтощителни. Приемам всякакви съвети, защото това толкова ми пречи и спира за много неща. Когато за пореден път остана вечер сама и на сутринта съм рухнала от стрес се отчайвам. Винаги ли ще е така?

Отговор:

Това, което наричате „чисто физически симптоми…“, е тревожност. Дълбока детска тревожност, до която нямате съзнателен достъп и възприемате единствено като телесно симпатикотонично напрежение и симптоми.

Дълбоко инфантилен страх от самотна необичаност, неподкрепеност, изоставен ужас и смърт…

Това, че нямате съзнателен достъп до тази тревожна травмираност, или дори понятие си нямате, че е такава и е нуждаеща се от грижата ви собствена ваша част, Ви кара автоматично да виждате ставащото като враг, като нещо кошмарно, което трябва някакси да се махне. Адреналинът и кортизолът са просто физиологичен израз на тези изтласкани и неосъзнавани детски емоции във вас.

Докато се борите с тревожността и я виждате като враг, ще ви преследва ако ще с цял вагон антидепресанти да ви заобградим, за да ви пазим от „лошото нещо“. Защото не е лошо. Част от вас самата е тази тревожност. Едно ревящо от страх детенце е, очакващо да му станете любяща мама, която го прегръща в безусловно любяща прегръдка. Прегръдка със смирено, любящо приемане. Такава трансформира и страхът се преобразува до сигурност, до доверие в живота.

Има си начини горното да се случи. Засега сте далеч от такова разбиране. Ако желаете, прочетете тези статии по темата: https://orlinbaev.com/…/%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%81%d1…/

Преработката се реализира в процес на интегрална и силно работеща психотерапия, под ръководството на резултатно работещ психотерапевт.

Желая успехи!

………

Въпрос:

Здравейте. Пиша тук, защото нямам възможност да посетя специалист на този етап. Имам проблем с пътуването без значение с какво превозно средство. Обземат ме паник атаки, изпотяват ми се дланите, чувствам се неспокойна през цялото време. Искам по някакъв начин да преборя този проблем, защото това ме ограничава много да водя нормален живот. Само когато шофирам аз това не се случва. С други превозни средства обаче (за които нямам категория ) този номер не минава.

Какви техники може да ми предложите за това мое неспокойство било то в кола или самолет например, с които да опитам да се чувствам една идея по – добре и по – спокойна най – вече. Не искам да ограничавам живота си до стоене само в един град, а да живея живота си пълноценно и спокойно най – вече!

Отговор:

Когато ние шофираме, сме в его контролец и изолираме това, от което бягаме в себе си. Но това е неустойчиво и задължително сриващо се в други ситуации положение. Колкото повече сме в такъв контрол, колкото по-успешно и в повече ситуации успявам да го наложим, повече засилваме страховете си. Не можем да се преборим. Борим ли се, бягаме ли, сякаш не искаме парче от мозъка си. А всъщност една детска емоция, която плаче и през наистина чудесните панически симптоми, търси вниманието и грижата ни. Колкото повече не я искаме, повече я е страх. Оттам и вие сте по-несигурна. Ако упорстваме с неприемането си, ако сме „силни“, може и да успеем съвсем да я изтласкаме тази уплашена детска част. Тогава обаче от единия страх от паниката в конкретна ситуация, тревожността се разстила като постоянен, генерализирано напрегнат фон. Тоест, не е това пътят.

Справянето става като се свързваме и се научим да общуваме с уолашеното хлапе в нас. Като му отворим вратата между нас, съзнанието и него, подсъзнанието и пуснем светлината на любящото смирено приемане да ни обгърне в майчина, безусловно обичаща прегръдка. Ето така. Методи милион и един. По-важното е кой води даден такъв и как ви води. Сама може, макар и по-трудно, но принципно може. С дишане, изтреперване, записи хипноза/ нлп, медитация, вживяване – но, не над страха замазващо успокояващо ползвани, а с активно общуване с него и трансформацията му до ДОВЕРИЕ в съдбата, живота, собственото присъствие в един разумен и синхронично неслучаен живот, в който можете да се отпускате, доверявате, да приемате несигурността, преходността и смъртта и именно затова и да живеете отвътре си сигурно, свързано с вечността на любовта, стъпила „на скалата“ на духа си.

Вижте тези 30 и няколко статии по темата: https://orlinbaev.com/…/%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%81%d1…/

ORLINBAEV.COM

Естествена Психотерапия на Паническо разстройство, Генерализирана тревожност, Вегетативно соматоформна дистония

………

Въпрос:

Здравейте бих искала да помоля за съвет.

Преди две години разбрах, че мъжът ми ми е изневерявал почти една година с доста по-млада жена. Било е само уговорка между двамата за еднократен секс, без идея за нещо сериозно или създаване на ново семейство и т.н. Срещите на живо са били няколко (не живеем в същото населено място), а след изнудване от страна на жената, която в последствие променя решението си и вече иска брак и деца и заплашва мъжа ми, че ще се свърже с мен и ще ми каже за тях, срещите продължилили онлайн и прекратиха след като той повече не издържа и ми сподели всичко. Преминахме през всички възможни драми и ситуации, но в крайна сметка останахме заедно и продължихме напред. Ходихме на семеен психолог, аз отделно на психолог почти година.

Но!?

Проблемът е, че се карахме пред децата. В началото голямата ни дъщеря която е в пуберитета плака много и се вълнуваше от всичко което чуваше, а след това просто ми сподели, че чуе ли ни да повишим тона и тя изключва и изобщо не ни чува за какво си говорим с баща ѝ. След разговор с нея ми сподели, че ѝ е трудно да се концентрира в училище. Дори учителят да е пред нея и да ѝ говори тя го вижда, но не го чува просто мозъкът ѝ е изключил. А е отлична ученичка и осъзнава, че невъзможността ѝ да се концентрира и възприема в час ще ѝ попречи на успеха и на нейните цели за в бъдеще. С нея решихме, че вече и тя има нужда от професионална помощ-психолог. Преди съм говорила с нея, че случката с баща ѝ е оказало влияние на цялото ни семейство, но чак сега тя самата поиска помощ от мен. Моля за вашите съвети и предварително Ви благодаря!

Отговор:

Поддал се е, преживял го е, усетил е кукичката под примамката и е успял да се откъсне. Държал се е много мъжки, като е споделил открито с вас. Пиша това, за да насоча към замисляне – защо ли се е поддал? Дали е било единствено слабост, идваща от собствени травмираности, или действително е имало незадоволени нужди. И дали сега са взаимно задоволявани след преминатото, вече качествено и количествено добре? Колкото и да се осъзнаваме и трансформираме, някои базисни потребности се задоволяват качествено само взаимно.

Потребност от добър, достатъчно чест, продължителен, без задръжки и качествен секс примерно. От онова усещане: „Ти ставаш, вярвам в теб!“, за което всичко правим, за да го получим. От любящо приемане и оценяване, топлота, сигурност, доверие… Говоря и за двама ви и това, което сега става с вас. Защото това, което най-много би помогнало на щерката да излекува нараняването си, е да ви усеща двамата обичащи се, топли един към друг, с възвърнато дълбоко доверие, с течаща енергия и живот помежду ви. Имате ли достатъчно дълго тази взаимна топлота и поток помежду ви, виждането с психотерапевт би било ефективно за дъщеря ви. Само тогава. Нещо важно – както се казва някъде, оттук насетне лявата ръка да не знае какво прави дясната. Каквото става в партньорската ви субсистема, да не се отразява на родителската субсистема. Тоест, казано по човешки, преживявате каквото преживявате, но спрямо децата сте родители. Другото си остава помежду ви.

Бихте помогнали на терапевта, на който ще походи дъщеря ви с повечко взаимност един към друг, изразена в сексуалност, време заедно, стоене заедно гушнати. Ако цялото семейство отидете няколко пъти на дестинации, където ви се налага всички заедно да се справяте задружно с нещо. Нелеки преходи в планината, обща селска работа, ремонт на някоя къща, където няма нет и вниманието на всички ви е изцяло в сплотяващата работа. Просто идеи – вие ще намерите вашите опции.

Накратко – да, виждането и с психотерапевт би помогнало. Когато обаче между вас двамата любовта, сексуалността, енергията помежду ви тече интензивно. Би помогнало и на двама ви обучение по ненасилствена комуникация.

Желая Ви сплотена сърцатост!

………

Въпрос:

Здравейте, група!

На 27 години съм, магистър-юрист. Още като тийнейджър исках да стана съдия, но до последно се колебаех дали да следвам право или медицина. Завърших успешно, работя по специалността си и предстои да се явявам на магистратски конкурси. Нещо в мен обаче постоянно ме гложди, а именно че съм взел грешния избор. Сферата ми е изключително конкурентна и тежко връзкарска, постоянно се натъквам на хора „парашутисти“ на високи позиции, към които не знам дали ще имам късмета самият аз да стигна. Има и огромна снобария- познавам твърде много юристи, които взимат 1000 лева, но са със скъпи дрехи и демонстрират стандарт и псевдо-ерудиция, които нямат. Още от студентската скамейка много ме е напрягало и дразнело това напъване в нашата сфера и го усещам като токсично за себе си.

Постоянно мисля дали да не зарежа всичко това, да запиша медицина и да специализирам психиатрия- нещо което ще ми даде много по-голям смисъл в живота, цел и полезност за обществото. Търсена и нужна професия. Но това означава да обрека живота си до 40годишна възраст на липса на личен живот, съчетаване на работа и учене, нисък доход поне дотогава и изобщо да отложа всичко което правят връстниците ми за една доста по-късна възраст. Не ми стига смелост и постоянно умът ми се занимава с това да продължа ли да се развивам и надграждам в това което съм учил или да тръгна по една тотално нова пътека- трънлива, много трудна и с тежки лишения.

Отговор:

Видях, че сте писал и преди – за силна тревожност, страхове и натрапливости. Затова ще ви отговоря не толкова общо, на база това ви питане, а върху двете и отвъд тях, през това как ви чувствам между редовете.

Човек разбира се, може много неща. Може за 10-на години да завърши медицина и специализация – нищо не са. Действително е възможно. Аз самият съм пример за начало на ново учене от първа бакалавърска година на 34. И знам, че е възможно… Както и не е или до това, или до другото. Всеки опит е ценен и има интегрални професии, които съвместяват много годности.

Горното обаче са уводни, общи приказки. Ето ви вас – 27 годишен, на ръба на магистратски изпити и колебаещ се дали да не зареже всичко и поеме в нова посока, която сякаш е една такава спасителна, сякаш примамливо наситена с освобождение от колебанията, тревожността, натрапливостите. Сякаш ако уча медицина и съм психиатър, тревожността ми ще изчезне, нерешителността ми ще се стопи и ще съм о’к. Което е мит. Тревожност можем да имаме и като медици, психиатри или психолози, адвокати, съдии, прокурори или нотариуси. Ето, на ръба на изпитите на човек с висока тревожност с натрапливости, се появява „желанието“ за смяна на попрището. В случая обаче не е толкова същинско намерение, а типичната за натрапливия огромна колебливост, нерешителна амбивалентност. Когато нещата стават наистина сериозни, тревожната амбивалентност се амплифицира и се появява колебание относно реализацията, дори добре рационализирано, гарнирано с аргументи за корупцията в страната и т.н.

Само че, такава идеация в случая е просто спасителен отходен вентил, изпускащ „парата“ на страха от предстоящите ангажименти. Не казвам, че ученето и реализацията като лекар не са възможни. Напротив. Казвам само, че при този сбор от външни обстоятелства, колебанието идващо от тревожната ви натрапливост, засега се явява много повече предпазен клапан, менталното намаляващо напрежението знание, че има спасителен изход, не и реално намерение за смяна посоката. Поне засега е така, в такова положение ви виждам.

Представете си, че завършвахте последната си година специализация психиатрия. Тогава щяхте да се колебаете дали да не зарежете всичко и да не поемете в посока право и магистрат. И щяхте да говорите за шуро-баджанащината в психиатриите, за обвързаността на психиатрите с биг фарма, за разочарованието си от механичния подход, виждащ човека като торба с кокали, органи и химия, за далечността от финия пси подход и познание и т.н. Да, има корупция в съдебната система. Всички прекрасно знаем. Аз самият през клиентите си съдии знам за потресаващи факти… Да, има и психиатри-бизнесмени, нехаещи за човека… Има всичко. Има обаче и достойни, неподкупни съдии, пазещи нравствеността и човещината си. Както има и чудесни колеги-психиатри, обучили се в психотерапия, работещи с много сърце и искрена помощ. Има всичко, а какви да бъдем в една не много здрава система, решаваме ние!

Та да, всичко е възможно. Защо не медицина и психиатрия? Само 10-на години са това, нищо не е… Може. Само че в случая, в конкретния контекст на вашата личност и обстоятелства, колебливата ви дилема не касае реален такъв избор. Не и в този контекст. Касае типичната за натрапливата тревожност амбивалентна нерешителност, търсеща exit sign, за да облекчи страховото си налягане.

Страх ви е. Идват изпити, ставате съдия. Страх ви е от отговорността, от сериозността на работата. А всъщност от самата ви тревожност ви е страх. А колебанието в случая се явява просто типичен натраплив механизъм. Това е. Работете с вещ колега. Успехи!

………

Въпрос:

Здравейте! Имам запитване относно това как да поддържам физическото си здраве. Пролетта завърших висшето си образование и веднага започнах работа. Откакто вече постоянно работя няколко месеца в офис усещам, че съм изгубила физическата си форма. Досега през годините винаги съм се поддържала с ходене (доста често от университета до вкъщи както и почти всяка вечер разходки) и модерни танци. Бях започнала да правя домашни тренировки от януари, но след като почнах работа да съм направила около 5 тренировки, а в първите месеци правех всеки ден. Лятото бях започнала да тичам, но на следващия ден след бягането усещам силна болка в мускулите. Продължавам два пъти седмично с танците, но не усещам някакъв ефект. Чувствам се схваната и се задъхвам от най-лекото нещо. Какво да правя, как да съчетая работата с физическото си здраве?

Отговор:

Много е възможно да не сте свикнала на редовно професионално ангажиране по начина, по който ви се налага да сте от известно време. Малцина осъзнават, но ако една работа е доста натоварваща психически, или ако човек още е нов и се учи, психичната умора никак не е малка. Това за мозъка и тялото са си сигнали на умора. Съответно реагира първо с нежелание за редовно допълнително натоварване, било то психическо или физическо и второ, с по-малко удоволствие, когато все пак се случва и с по-слаба натренираност (въздух, издръжливост, резултати).

Бил съм в психическо свръхнатоварване дълги години и знам за какво говоря, от опит.

Във вашия случай най-вероятно не след дълго, след като навлезете истински в задълженията и свикнете с работния режим, психическото натоварване ще се минимизира. Тогава и отново ще се появи естественото желание за по-редовно движение, радостта от това и по-видимите резултати.

Това е. Просто продължете да усвоявате работата си, обичайте я, харесвайте я, станете много добра в нея и не се престаравайте. Тогава мозъкът и психиката ви получават сигнали за свободна енергия и мотивацията за спорт и движение сама се появява.

Някой ще каже, че спортът/ движението е различно натоварване и ако се насили човек да ходи почти всяка вечер в залата (или каквото и където) въпреки вече много натоварената психика, дори се разтоварва. Да така е, но за известно време само – след това се получава откат, изпълнен с нежелание. Може да отнеме години, за да се случи, но се получава, когато е насила. А и има всякакви психофизични системи, с различна степен на поносимост на натоварване.

Когато професионално се почувствате по-спокойна и със свободен заряд, всичко ще дойде на мястото си.

Пращам ви разбирането си и желая добри дни!

………

Въпрос:

С консервативни разбирания съм за брака, тъй като съм християнка. Но обратно на разбиранията и вярванията ми си имам приятел с 30г. по-голям от мен. Живея с майка ми, която ако разбере, че с този човек имам интимни отношения, ще ми се кара, ще се притесни и с една дума ще я угнетя. Затова тя не знае, че сме интимни партньори. Иначе знае, че се познаваме, че в компания с други сядаме и си бъбрим, но само това. И мама е с консервативни разбирания. И да лъжа не обичам, а постоянно го правя, за да мога да се виждам с този човек. А лъжата също е грях. и живея в един омагьосан кръг. Вътрешно искам да спра да се виждам с него повече, но нямам сили да го сторя. От друга страна се уморих с непрестанните лъжи. Как да постъпя?

Отговор:

В менторска връзка сте. Което е напълно нормално, когато сме в ранните 20. По-опитният партньор „застава“ на мястото на бащиния образ, случва се активната му преработка. Както се казва, несъзнавано бащата е първият мъж на девойката. Какъвто и да е. Наличен или не. И не е случайно, че в тийн и ранните 20 (понякога и малко по-късно) ни привличат по-зрели партньори (ки). С тях някакси се чувстваме добре, сигурно ни е, можем да им се доверие, уютно ни е. С такъв/ ава се случва активен процес по трансформиране на вътрешния контрасексуален комплекс (анимус/ анима) от родителския ни интроект/ образ/ модел, до сексуален партньор, който същевременно приемаме за мъдър и можем да се отворим за него/ нея. Обикновено е няколко до 10-15 год. по-голям, а понякога като във вашия случай и повече.

Временно положение е. Когато такъв партньор си свърши вътрешната работа по преобразуване на родителския ни интроект, тогава вече сме готови за партньори около собствената ни възраст, а след това евентуално и за семеен партньор. Нормално е за известно време да преминем през такова взаимоотношение (не че е задължително, но често се случва) и да го надрастнем. Една-три, няколко години. Ако твърде дълго се задържим в менторска връзка, нещо в нас си остава дете… Ни, за известно време е напълно нормална.

Християнството и майка ви. Ами, християнството, мюсюлманското или коя да е институционализирана религия са на мястото си единствено доколкото реално изразяват пътя към Бога, към любовта. Менторската връзка е част от естествената и психосоциална, а оттам и психодуховна пътека. Ако нечий изсмукан от пръстите катехизис не го разбира, в него си е проблемът, не в преживяващия любовта така, както се преживява на тази планета.

Мнението на майка ви – валидно е и нормално е да го уважавате, доколкото резонира с любовта. Ако дисонира, добър повод е за емоционална и социално-поведенческа сепарация, през абсолютно невинното съзнание, че любовта е изцяло с вас. Защото това е вашият живот и изборите са си ваши, още повече когато никому не вредите, а просто преминавате през етап от пътя си. Временен, но валиден за вас етап. Силата да поддържате собсъвените си избори, защото се обичате като част от Бога, е част от порастването Ви.

Ако е нужно, потърсете психотерапевт. Успехи в пътя на живота Ви!

………

Нетърпение и търпение

Нетърпението идва от недостига на любовта в нас. Защото е неин дериват, един от многото. Без нея е просто его насилствен инат. Когато идва от нейно величество любовта, търпението е мъдрост, носеща присъствието на духа в живота ни.

Спокойна любяща воля е, в основата на която е смиреното доверяване на общуването с прегръдка на това, което се вади от нас, докато правим нещо, активиращо нетърпението ни. Воля, която резултира в самообладана вътрешна мотивация, способна да практикува дисциплинирано усилие в дадена посока.

Тоест, оказва се, че в дразненето на нетърпението е скрито горивото за разтваряне на търпението.

И не, не е пътят в още и още приятност, отдалечаваща ни от несъзнаваната ни невротичност зад нетърпеливото дразнене…

Другите съставки в сготвянето на психичната му гозба, са метакогницията и лекситимията, умението да самосъзнаваме какво се случва, да проследяваме пътя между стимула и реакцията и го разширяваме с осъзнатото си любящо присъствие.

Зад дразненето на импулсивното нетърпение стои характерова невротичност, крещяща с емоционалната си болка, че е лишена, наранена, онеправдана, незаслужаваща болковото усещане и т.н.

Осъзнава се в процес на лична и групова психотерапия, където започва и да се погасява и трансформира. Психотерапията е важна основа на този път, началото му е. Същинското преобразуване се случва в редовната практика на статична и динамична медитация и следването на дългосрочни, обичани житейски цели, изискващи огромна любов и търпение с години и десетилетия.

Каква медитация? Седяща, два пъти на ден по минимум 45 мин. Евентуално и динамична от типа на паневритмията или даоския чи/ ней гун.

В медитацията с осъзнатото в психотерапията общуваме пряко и активно, посрещаме така важната в този път скука, която експлицира подлежащите нетърпението невротичности изцяло психо-отелесено и на дело. Посрещаме с присъствието на духа, с осъзнаване преходността им, от позицията на т.н. equanimous mind/ equanimity. Посрещаме и практически разтваряме, преобразуваме ги до самообладание.

Има колеги, поддържащи целия спектър от индивидуална, групова работа, работилници и медитативни групи.

………

Въпрос: 

Здравейте, искам да споделя че от известно време ме измъчва един проблем. На приятеля ми не му става изобщо и интимен контакт е невъзможен между нас. Опитвах се да му вляза в положение, но вече не се издържа. Той е много чувствителен и разбирам, че има травми, но вече психически не издържам. Вече мисля, че аз съм проблемът и може би най-доброто решение е да се разделим. Гледам хората около мен и си мисля, защо точно на мен се случва. Наясно съм, че и други мъже имат този проблем, но това вече продължава твърде дълго, а решение няма… Искам просто да си излея душата, много ми е гадно

Отговор:

Ами, не е във вас проблема. Млада сте, чудесна и привлекателна жена сте, сексуална сте, просто човек сте с нормални нужди.

Решения има, стига да са искани и търсени. Проверяват се хормоните, тестостеронът, отмятат се и други физиологични причини – от уролог, ендокринолог…

Ако е нужно, вземат се мерки – спорт, закаляване, периодични гладни дни, спира се мастурбацията, с която ако се прекалява дълго време, си е път към импотентността, пият се природни билки и добавки.

Ако физиологично всичко е наред, а проблемът е психогенен, работи се с човека индивидуално и с вас двамата партньорски. Травмите се преодоляват, табутата падат, доверието в самия него си и помежду ви се повишава и не след дълго се оказва, че всичко се получава повече от добре.

Обикновено етиологията е комбинирана и се действа по няколко линии едновременно.

Всичко е възможно, когато човек има желание за промяна.

Ако такова липсва, се оказвате в сериозна липса на задоволяване на основна и важна потребност, която никак не е за подценяване. Защото е свързана и със сърдечната любов, и с емоционалното благосъстояние, и с хормоналното и физическото благоденствие и здраве.

С колегите психотерапевти понякога се шегуваме, че ако сексуалността и интимността са качествени, плюс една добра двигателна активност, щяхме да имаме с поне 60% по-малко клиенти. Което би било добре, защото сме затрупани от работа, а прекалената такава е показател за един не много здрав свят… Разбира се, това е само шега, факторите са много повече и по-комплексни, но както във всяка шега и в тази има известна доза истина.

Ако партньорът ви не осъзнава, че ставащото е проблем и не търси помощ, вие самата се оказвате посред такъв. Тогава или поради себелюбов и здрава асертивност си вземате решенията (умишлено говоря недиректно и завоалирано), или намирате компромисни начини, или влизате в сериозна автоагресия и се примирявате със ситуацията.

Здравият вариант е разрешаването на казуса, в което участвате заедно. Другите варианти са от леко до силно компромисни, та до откровено болни.

И за мъжа, и за жената сексуалността не е просто секс, а изява и подхранване едно цветущо здраве като индивид и сексуално същество.

Психичната енергия е сексуална – винаги. А сексуалната интимност е свещено взаимодействие, част от по-широкото проявление на любовта. Единици успяват истински да сублимират тази енергия единствено до по-фините и духовни проявления, без опитите им в тази посока да водят до невротизиране, перверзии и дори телесни болести. Наистина малцина, като измежду тези малцина немалка част споделят известни психични особености (като шизоидия с „неспуснало се“ либидо), които далеч не ги правят възвишени…

Както и да е, не сте там, нормална жена с нормални нужди сте. А тази нужда е като глада, жаждата, потребността от близост, емоционална интимност, принадлежмост, сигурност, валидация, добра себеоценка, здраве…- и е пряко свързана с всички тези и много други нужди.

По-горе само намеквам… Може би добра идея е помощта от психотерапевт!

Изпращам Ви сърдечно разбиране и спокойна невинна мотивация в процеса Ви по вземане качествени решения!

………

Въпрос:

Здравейте, група! Пиша за съвет и нужда от помощ относно тревожност и паническо разстройство.

Преди две години на едно пътуване в чужбина за първи път получих ПА. Не знаех какво ми се случва, последваха много силни физически симптоми – емотивна дирия, треперене, постоянно сърцебиене, изключителна слабост и безсилие. Всеки един ден беше борба за живот, бях изпълнена с ужас. Постепенно с много четене разбрах какво ми се случва. Близките ми не можеха да ме подкрепят, тъй като те не ме разбираха. Аз самата нямах обяснение за случилото се. Започнах да ходя на терапия, но не виждах напредък. Опитах най-различни методи. От около година работя с едно момиче, което ми помогна с доста аспекти в живота ми, но тя използва по-различни методи. Сама се опитвам да правя ТЕС и различни дихателни практики.

Усещам, че имам още работа, защото в трудни периоди, или периоди на промяна, отново се връщам към старите състояния. Имах много стресираща работа, която наскоро напуснах.

Осъзнах, че изпитвам ужас от пътуване и летене. Не искам да ходя никъде, защото може нещо да ми се случи. Ставам много тревожна по всякакви въпроси, свързани със здравето ми. Изобщо всякакво излизане извън зоната ми на комфорт е много трудно. Не се чувствам добре на места с повече хора и шум и искам да избягам. Много често попадам в капана на негативните си мисли.

Бих работила със специалист, който смята, че ще може да ми помогне с уточнението, че съм скептична към методи, които са свързани само с разговори. Надявам се да не обидя някого, просто аз осъзнавам нещата на ниво разум, другата част ми куца.

Благодаря ви за вниманието и за помощта!

Отговор:

Още бягате. От сенките си, не от самолетите и пътуванията само. А симптомите – в една интегрална и силно провеждана психотерапия с интензивна работа през тялото, каквато с основание търсите – в такава симптомите дори умишлено са провокирани, за да заведат в страховете, които имат да стават на смирено доверие. На поток от смисъл. А оттам и най-дълбоките характерови кътчета да бъдат синхронирани с този любящ смисъл. Натам ви води тревожното състояние… Засега все още се борите, бягате, застивате в парализиран ужас. Това ще се промени и като ментална нагласа, и като емоционално-телесна реакция. Как? Чрез силната терапия, която търсите. Чувствам Ви готова за такава.

Най-горе в тази група има закачен списък с колеги, работещи наситено и максимално резултатно. Почувствайте „своя“ човек.

Успехи в уроците, с които сте благословена благодарение на тревожността Ви!

………

Въпрос:

Здравейте, искам да помогна на майка ми, на 86 години, която получава паник атаки. Отначало бяха веднъж в годината, после зачестиха. Преместих се да живея при нея. Става все по-зле. Имам чувството, че непрекъснато има нужда от внимание, но все пак работя, а и това няма значение за нея. Последните няколко пъти не издържах и вдигнах скандал, ченеиздържамповече. И тя сякаш се събра и се съвзе.

Не знам дали го описвам достатъчно точно, но търся съвет.

Отговор:

В старческите години често задръжните корови функции се оттеглят и всички характерови особености се засилват. Нерядко старците стават доста импулсивни, манипулативни, егоистични…

Разбира се, ако цял живот човек се е самоизследвал, работил е по добрите си качества – такива и ще се усилят… Случаят с майка ви обаче не изглежда да е такъв.

Дали са панически атаки, или по-скоро старческо манипулативно поведение, това е въпрос, който може да бъде бързо изяснен след разговор с клиницист.

По написаното в текста и между редовете, се чувства, че мама има нужда от внимание и грижа, а „паническите атаки“ прекрасно и ги осигуряват през така вменяваната във вас вина и съжаление.

Разбира се, че искате да помогнете, да и дадете дъщерната си обич, нормално е. Каквото можете, разбира се… Мама има нужда от компания – но, за това има приятелки, баби на пейката пред блока и т.н.

Когато вече е в крайно наложителна нужда, понеже преходът наближава, тогава се наема жена, редувате се с нея…

Имате живот да живеете, не да сте приятелка и компания на майка си. Което в никакъв случай не означава зарязване, както споменавам по-горе.

Тъжното в съвремието ни е, че разширените семейства са се разпаднали, което често поставя старците в самота… Но, животът ни е за живеене. Едва когато родителите ни вече са на ръба, наш дълг е да ги поемем, с уважение и търпение. Пак повтарям, това не означава, че не ги виждаме, не помагаме понякога. Напротив. Но, не и да ставаме родители или приятелки на родителите си.

На нейната възраст,

подходящ антидепресант е на мястото си.

Много любов, себеуважение и невинно вземане на решения ви желая.

………

Въпрос:

Здравейте, моля за съвет относно дезорганизиран стил на привързване, който разбирам че имам след 7-8 месеца сериозна връзка. Четох, че бил от най-сложните стилове за отучване и е характерен за по-чувствителни хора. Постоянно съм неспокойна, тревожна и напрегната, че в един момент има много голямо привързване с партньора, а в друг – отдръпване, за да има съответно лично пространство. Не мога да направя баланса между отдръпване и сближаване. Това се случвало, когато детето преживява хаотично задоволяване на нуждите си от родителите. Майка ми е била тревожна през цялото време, в депресия, започнала година след раждането ми. Баща ми – емоционално дистанциран и одобряващ само постиженията ми.

Свободата/отдръпването за мен е оставане сам на себе си, самота, обърканост, неистинско щастие, защото изпитвам щастие и безгранична любов само чрез другия и когато той ми показва, че съм желана, приета, добра. През другото време не мога да се радвам напълно на нищо почти, защото се чувствам застрашена от това, че не мога да се почувствам приютена, обичана нито в себе си, нито от партньора. То е липса сякаш на собствен център. Чувствам се на емоционално влакче на ужасите. Ту искам да получа любов от другия, ту искам да се изолирам от страх, че съм зависима и мога да бъда наранена.

В началото, когато беше само частта с привързване и заедност се чувствах сигурна, щастлива, все едно имах любяща майка. Всичките ми симптоми като нервен стомах, затруднено дишане, безпричинна тъга, бяха изчезнали, а сега отново са налице плюс болки в целия гръб.

Въпросът ми е: Има ли начин човек да си даде сам базисна сигурност, задоволеност, обич, които са на несъзнавано и дълбоко ниво, и да продобие сигурен стил на привързване?

Благодаря!

Отговор:

Не ми звучи описваното като дезорганизиран, а като амбивалентен/тревожен стил на привързване. Което прави и прогнозата за справяне по-добра, тъй като онтогенетично е заложен в малко по-късен етап. Разбира се, доколко това е основният казус и дали не е само част от динамиката на една по-глобална картина, това се установява в персонална психотерапия.

Именно когато сте във фазата на отдръпването, е най-подходящото време за промяна. Спомагателните фактори и необходимите условия за такава са доброто ниво на метакогниция, установената връзка съзнание-несъзнавано/ глава-тяло, опит в себепознанието отвъд едната интелектуална информираност. Път си е.

Всичко е променимо. Успехи!

………

Въпрос:

Здравейте! От няколко дни се каня да напиша този пост и дойде и моето време. Жена на 30г съм, с добро образование и работеща. От дете съм много емоционална, но емоциите остават вътре в мен, неизразени и подтискани. Имах период преди години, когато започнах образованието си в които плачех ежедневно и се тръшках без дори да знам какво се случва с мен. В един момент подтиснах и тези емоции и се изравних емоционално. От около 2г работя върху себе си със самонаблюдение, писане в дневник и опит за опознаване на себе си в случая на интензивните емоции в мен. Имам изключително негативни сценарии по отношение на работата ми и мен като личност – не ставам, не съм достатъчна и т.н. Уча се да не избягвам емоциите си,мислите си, а да ги приема и да им направя пространство. Не съм във връзка, защото смятам, че първо е добре да се справя с вътрешния си конфликт (искам да съм във връзка ). Избягвам нови ситуации и трудно правя промяна, защото съм установила че това носи силни и бурни емоции в мен с които ми в трудно да се справя има и тревожност. По отношение на детството ми, живяла съм в обикновено семейство със сестра която ме отхвърляше и изливаше върху мен ядът си, в домът си не се чувствах на мястото си. След всички тези осъзнавания, чувствам че трябва да променя мисленето си и да направя промени, не знам откъде да започна и стоя на едно място. Имах голямо желание да споделя как се чувствам. Ще съм благодарна за насоки и мнения. Поздрави на всички!

Отговор:

Сама разбирате, че с бягане от емоциите и живота не се получава… Дневникът, осъзнаването на автоматичните мисли,.междинните допускания и базисните вярвания, реструктурирането им с връзка с реалността – това са прекрасни методи. Когато ги ползвате достатъчно за вас време на хартия/ екран, ги пренасяте наум. Малко по малко се случва едно осъзнаване, че мислите и вярванията не са само когниции, а са израз на емоциите, усещанията и чувствата, от които възникват. Поне единият поток е такъв – мислиш това, което чувстваш. Другият е „Чувстваш това, което мислиш.“. Двата текат успоредно.

Постепенно се учите да чувствате собствените си емоции, да усещате чувствата си, да имате достъп до телесната им и психоенергийна локализация и основа. Свързвате главата с тялото, егото с душата. За по-напреднал етап от този път би ви помогнала една интегрална психотерапия, включваща психотелесен подход. Имате да се учите на това свързване с тялото и емоцията да разширявате осъзнатостта си като механизмът на изтласкване „се стопи“. Той е защитен – просто много ви е боляло и сте изолирала емоциите си. Което за малко е добра автоматична тактика, но в дългосрочен план не…

Та, имате да декапсулирате емоциите си, да се запознавате с тях, да обшувате с онова малко наранено момиченце и вие самата да му бъдете сигурна мама, кака, тати, човек който я обича и прегръща.

По-горе в тази групичка има закачен постинг с колеги, които помагат чудесно.

Успехи по пътя към себе си!

Прогрмиране или робуване на изчислителните машини

Винаги съм имал много клиенти програмисти. Без изключение чудесни хора – интелигентни, фини, с високо мислене надхвърлящо калъпите. Някои дори си харесват работата – тези по-интровертираните, с масирано участие на шизоидно-ригидна динамика… Което отново ги прави просто по-творчески личности, фокусирани в детайла.

На някои обаче никак не им харесва коденето, а го правят основно поради добрите доходи. Като казвам нехаресване, се изразявам меко. Мразят си работата, но поради многократно по-високия доход спрямо други реализации, продължават… Разбира се, това са само моите професионално изкривени наблюдения. Със сигурност на доста програмисти подобно вместване в количествения хоризонтал на рационалната машинна бинарност им стига… А и повечето компенсират с вълнуващи хобита.

Още отпреди години от клиентите си чух за тенденцията, за която се говори в статията. Изкуственият интелект ще измести основната маса програмисти на по-ниско ниво (и не само програмистите). Ще останат само малцина виртуози, които предимно ще следят процесите на AI. А с времето дори и тези малцина биологични единици ще оредеят. Както се казва в статията, компютърните езици ще се изучават от хората както сега се учат апокрифните латински или пали…

Може би всичко това е за добро. Споменах за клиентите си програмисти, които го правят предимно за пари, с отвращение от нуждата да приспособят широката си емоционална, психодуховна и наситена с качество човешка интелигентност към единствено бинарната механична рационалност на машинните алгоритми и кода им.

Защото човешката интелигентност съдържа психодуховен вертикал и качество, които машината може да имитира количествено, което обаче не прави имитацията повече от форма без съдържание. И ако някой не приема този факт, толкова е и (не)запознат със същината на човешкия процес.

Спомням си един разговор на по бира с приятел програмист. Седим си ние в бара, отпиваме от столичното вайс пиво и димим с наргилето:

– Е какво, кефиш ли се на коденето? Знаеш поне 10 комп езика, повишиха те, правиш 15-20К месечно… Сигурно е яко!

– Човек, ти бъзикаш ли ме? Тази работа ме убива. Стоя заради мангизите.

– Е айде сега, не може да е толкова зле, от 20 години си в бранша, сигурно си свикнал.

– Е то това е проблемът, че съм свикнал и друго не мога. Оказа се, че в „Матрицата“, „Риба меч“ и въобще филмите с кодене, дето ме запалиха да се хвана с тая работа, ами те снимат как няк’ъв пич си мърда пръстите по клавиатурата, краква-хаква нещо и после яките мацки в скута му. Ама всъщност си е мега сухария.

– Е, поне ходите семейно 4 пъти годишно я Сейшели, я Мексико, я Виетнам нещо си…

– Да, ама даже там си нося лаптопа и докато жената я мачкат на масажа в спато, аз пиша алгоритми и ми мре душичката, брат…

– Ами махни се де!

– Е къде ще вадя такива кинти, само това знам да правя. Подлъгах се по модата от края на 90-тте и досега… – пичът опъна силно от наргилето, издиша облака дим и се отпусна на дивана замислено…

– Малиии, разбирам те. Преди години си бях купил едни учебници – единият Java, другият C+ нещо – ей, гади ми се само като си спомня каква механична сухария е това… – настръхнал, отпих от пивото в подкрепа на прочовешката ми настройка…

– Брат, аз сега гледам едни клипове за дърворезба и дялкам едни фигурки. Още от дете това ми се отдаваше и много се кефя. Мисля като задобрея да се насоча към това, хем one of a kind hand made, хем промишлено комбина с китайците. Поне да организирам и поддържам процеси се научих тук…

– Супер, като говориш за това и светиш като крушка 100 вата.

– Еми бате, то още има-няма две-три десетилетия и нагоре, поне да си върна душичката и радостта от живота, нещо креативно, нещо дето истински го искам да действам.

Че от програмирането НИЩИЧКО не си вземаш там горе. НИЩИЧКО! Малко логика, ама губиш човешкото, логиката околовръстно, няма го центъра, няма я душата в кода…

– Супер е, че съзнаваш какво наистина искаш да правиш и ще го правиш. За това нагоре – да, в кода любов няма. Ама ако човекът си харесва работата и влага в нея смисъл, си взема нагоре…това което е вложил…

…

Бих добавил само, че въпреки спецификите на тази професия, практикуващите я, които познавам, са все интересни и много качествени люде. И макар самото кодиране да е такова каквото е, правещите го добавят от себе си и го насищат със смисъл. Така че, прекрасна професия за харесващите я. Което не прави описваната в статията тенденция невалидна обаче…

………

Въпрос:

Привет на всички! Мъж на 37 г. съм и безуспешно търся своята спътница в живота, като изпадам в засилващо се отчаяние. Имам хубава работа в голям град, а си мечтая за живот на село (или поне част от времето си да прекарвам там). В същото време като че ли съм вътрешно убеден, че няма да намеря жена, която да иска да води такъв живот. Самият аз съм единствено дете и много искам да имам голямо семейство, но си мисля, че жените днес не искат много деца. Приятели и роднини все ми повтарят, че времето минава, че повечето жени, по-малки или колкото мен, са заети и изобщо шансовете ми намаляват, че трябва да бързам, иначе ще си остана сам. Ходя на психолог, с когото обсъждаме този въпрос, но вътрешното ми убеждение се засилва след всеки напразен опит, което още повече ме смачква и отчайва. Имам хобита и ходя на различни колективни дейности (свързани с пеене, спорт), но така и не съм срещнал жената за мен, което ме кара да пробвам и другаде и изцяло ми запълва времето и изтощава. Освен всичко друго , се влияя много силно от оценката и преценката на другите (затова и пиша тук).

Извинявайте за дългия пост!

Какво бихте ме посъветвали да направя? Как да изляза от този водовъртеж и да намеря любовта и с нея да създам семейството, за което толкова копнея?

Отговор:

Всъщност не купища, а цели камари жени в и около 30-тте не просто реват, а вият от самота и чакат стойностен мъж като теб да ги заговори и завихри в мъжествеността си, на която да се доверят. И да, повечето не искат 10 деца, но когато са със силен мъж, са съвсем о’к да родят 2, дори 3.

Въпросът е какво те спира да срещаш жените или по-скоро какво ти пречи да ги виждаш, защо не се получава?!

Основното, което пречупва преценката ни, но и ни прави по-малко привлекателни като мъже, е страхът. Вторично вече и външният вид, дрехите, возилото, доходите…

Но основното, което привлича жените, е мъжествеността. А тя е смелост, пробивност, активност, поемане на здрав риск, следване силни цели, присъствие на духа, което се усеща отвъд думите.

Тези мъжки качества са погасявани и минимизирани от страха. Посреща се. Освен в лична терапия и в групова. А най-вече, в живота. Социално-поведенчески, много активно. Намират се начини за говорене пред хора. Колкото по-често и пред повече, по-добре. Без кой знае каква подготовка, с повечко импровизация. Правят се поведенчески експерименти – всекидневно. Такива в които страхът от излагане се задейства мощно. Така не след дълго силно намалява и се превръща в смелост, още повече че експериментите дават „храна“ за психотерапията и я правят действително успешна.

Придобива се богат опит с жените – само такъв учи на разбирането им, но и се присъединява към мъжествеността. Как се придобива такъв опит? В интернет запознанствата за нас мъжете са по-трудни, когато не сме вече блеснали с нещо. Наживо. Има групи и пик ап обучения, в които това се практикува постоянно. Неспирни запознанства, чуване на стотици откази, претръпване и приемането им все по-леко, което погасява и страховете, както и се явява важна част от поведенческите експерименти. Колкото повече не ни пука за не-тата, повече получаваме да-та. Тогава се оказваш заобграден не с 2 или 3 опции, а с десетки жени, с които стигаш докъдето и доколкото искаш. Трупаш опит. Мъжествеността ти расте, а страхът става мъничък. Става на водач, на възбуждащ мотиватор, не и повече.

След свършване на стабилна част от гореспоменаваната работа, се оказва че вярванията ти за „те жените не искат на село…“ са мит. Напротив, всеки нормален човек сега се стреми да живее в село, евентуално близо до града или не. Защото се живее в къща, а не в апартаментна кутийка с непознати съседи, защото имаш къде да паркираш, широко ти е не само по улицата, а на душата и нощем се наслаждаваш на тишината, а денем си почиваш на беседката в градината, под дървото и песента на птичките, не под звъна на клаксоните и въздух, на който виждаш цвета му.

А мнозина от жените в 30-тте вече са прозрели факта, че животът на село е новият лукс.

Имаш работа за вършене. На дело. Имаш да трепериш стотици пъти в страха си с мъжко сърцато приемане, което го превръща в присъствие на духа ти. Тогава си магнит за жените!

Действай!

Въпрос:

Здравейте,

Реших да пиша в групата с надежда да получа съвет относно връзката с моя партньор. От малко повече от година съм във взаимоотношения от дистанция, като бих казала, че се виждаме доста често предвид голямото разстояние помежду ни. Проблемът се изразява в това, че аз изпитвам огромно неудовлетворение от комуникацията, която сме установили. През целия си живот съм спазвала основен принцип с всички мои роднини, приятели и партньори – открити разговори за възникващите проблеми от всякакъв характер, споделяне и близост. От хората съм, които обичат да слушат, да помнят важното за събеседника си, да задават въпроси и да са винаги насреща. Но този мой принцип в момента е потъпкан и за мен става невъзможно да се придържам към него, тъй като партньорът ми избира да мълчи и отказва да води разговори на „сериозни теми“, не споделя, когато има трудности и търси разрешение сам.

Не бих могла да посоча като причина, че няма интерес или достатъчно чувства към мен, тъй като вече над година той прави всичко възможно да останем в тази връзка. Но аз вече не издържам и се усещам уморена и банална от опити да провокирам разговори.

Запознах се с родителите му, като впечатленията ми са, че и те, също като него, комуникират по този начин. Не се задават много въпроси, говори се само за теми от битов характер, усеща се дистанция в комуникацията, макар че са доста сплотено семейство. Възможно ли е това да е „тяхното нормално“?

Партньорът ми е топъл човек с голямо сърце, винаги готов да помогне на всеки, именно за това го ценя изключително много и бих искала да съхраним и подобрим връзката си. Както споменах в началото на публикацията, връзката ни е от дистанция и пред нас стои изборът да заживеем ли заедно или не, избор, който е съпроводен от жертви/компромиси и за двете страни-друг град, друга работа, друга социална среда и т.н. Няма как да направя този избор преди да постигна откритост, за това Ви моля за съвети и литература, която би ми била полезна! Благодаря, че ме изчетохте!

Отговор:

Сега, когато се дразните при общуване от дистанция и спорадични виждания, как мислите ще реагирате при постоянно съжителство?!

Казусът ви е интересен по много параметри. Индивидуални, като полови общи характеристики, манталитетни, като разминаване в очакванията при припокриване на други.

Идвате от различни семейства. Както сама казвате, вие сте научена и сте свикнала на открита и в дълбочина комуникация. А в неговото семейство елсплицитното общуване е плитко. В същото време имплицитното, това задвербалното на взаимопомощ, добра емоционална атмосфера и лоялност, е налице. Към общите ви семейно обусловени разминавания, могат да се добавят и базисните полови различия, поддържани милиони години. Мъжете фокусирани в лов, битки и гонене външни цели, при които вниманието е еднонасочено, стеснено серийно процесиращо при емоционална супресия и индивидуален стил на справяне. Жените, също милиони години, фокусирани в общуването, взаимоотношенията, децата, бита, с широко и паралелно процесирано внимание, едновременно насочено успоредно в много дейности, с фокус в емоциите, търсене на емоционална подкрепа и съпричастност.

В съвремието ни мнозина мъже се учат успешно на съпричастния стил на общуване, на говорене за емоциите и чувствена споделеност. Както и жените твърде успешно усвояват мъжкия стил на целепостигане в бизнес среда.

Въпросното взаимно учене и усвояване обаче тече реално масово изявено едва от няколко десетилетия, което няма как да премахне дълбоко гравирани милиони години тенденции.

Какво казвам с горното? Различни сте в начините си на общуване и тези различия са както семейно, така и еволюционно обусловени.

Да, мъжът може изключително успешно да се научи на свързване със собствените емоции, да ги изразява, да споделя емоционално интелигентно и това само да го направи още повече мъж. Въпросът е, че такова научаване е най-често болково мотивирано, през страданието на тревожно състояние или тежки житейски катаклизми, насочващи индивида към себеексплорация и търсене социална и емоционална подкрепа. Липсва ли такава силно болкова мотивация, при това с огромно налягане и житейска „преса“ с години, „счупваща“ типичните мъжки механизми на емоционално задържане, приемано погрешно за сила – липсват ши такива налагащи трансмутация напрежения, мъжът най-често нито разбира, нито реално желае да разбира нечие женско желание за дълбока емоционална комуникация. Защото паметта на дедите му говори, че от това няма нужда и дори, че такова обшуване е излишна немъжка слабост. Защото често начините на общуване в родното му семейство потвърждават настройките от родовата/ генетична памет…

Има още нещо. В съвремието ни въпросното междуполово учене, което принципно е чудесно и развиващо, понякога в некачествените си варианти води до отблъскващи пародии. До жени и мъже такива само по тяло, загубили изконно красивите си полови магнити.

В здрав вид споменатото съвременно учене на жената от мъжа и на мъжа от жената единствено захранва и обогатява дълбоката вътрешна противополюсност (анимус и анима), което прави мъжа емоционално интелигентен и всъщност много повече мъж, а жената вътрешно със здрав и силен дух, което я прави много по-женствена в социален план.

Накратко, чудесно е да се учим едни от други, когато обаче е в здрав вид. Защото не всяка жена би се радвала на пишещ и стихове и способен на постоянни дълбоки разговори партньор без никаква мъжка твърдост и доблест…

Отвъд пожелателността и общите насоки, човекът е това, което е. Изберете ли да живеете с него, нужно е да го приемате такъв какъвто е. Само такова искрено приемане кара мъжа да се чувства вдъхновен, захранен от женската енергия, кара го да се развива най-силно във всякакви посоки, включително и в емоционално-комуникативна. Доколкото може и се случи това, но на фона на вече съществуващо приемане с доволство и дори известна доза женско възхищение от него какъвто е. Защото пак повтарям, само такова приемане с доволство вдъхновява и го кара да се развива, нежели очакванията за промяна с „триене на сол на главата“.

Та,.искате ли да ви бъде заедно, нужно е да го приемете. Него, а не очакванията си за него. За дълбоко емоционално обшуване има приятелки жени, „приятелки“ мъже, пси групи и т.н.

Разбира се, общото ви обучение в курсове за емоционална интелигентност и ненасилствена комуникация, общото ви ходене на психологична група, където се споделя разкрито, винаги е добра идея. Стига обаче да е реализирано на фона на споменатото вече приемане и само ако е искано след мъничко съблазняващо вдъхновение, не и след систематичен мрънкащ натиск и ултиматуми, само засилващи това, за което се мрънка…

Та така…

Орлин Баев

Откакто се занимавам активно с констелации/ родова терапия, виждам че често зад една хипохондрия, тревожно състояние и характерова неувереност, стои неоткъсването от родителите.

Често всичко е започнало още от ранните години, когато детето е било намесвано в родителската система, въвличано е било в роли, които пораждат заплитания и предопределят некачествеността на бъдещия му живот.

Когато примерно едно дете е намесвано в родителската система, когато несъзнавано от него се иска да е и партньор, и приятел на родителя си, а понякога и да участва в коалиции срещу другия родител, става следното. Едновременно се поражда свръхотговорност, която е непосилно бреме за малкия човек, както и дълбока несигурност зад нея. Малкият човек иска да е голям, силен защитник, да разбира споделянията и грижите на възрастния, но не успява. Напряга се, трябва да е още по-силен. Но не е. И страхът става още по-голям. Едновременно пораства преждевременно, губи детството си поради натрапените му недетски роли на партньор и приятел на родителя си и едновременно си остава регресирал и фиксиран инфантилно в детските си страхове.

Ако детето е било поддържано в коалиция с единия родител срещу другия, в зрелите си години има трудности със собствената си полова роля и партньорските си взаимоотношения.

И тази динамика персистира в „зрелите“ години. Човекът продължава да е „партньор“ на родителя си, „дете“ на настоящия си партньор…

А психичният защитен механизъм хипохондриаза, представляващ двигателя на една здравна тревожност, удобно измества и насочва вниманието към фиксация в болести, което „прекрасно“ отклонява ума от болезнените за виждане, осъзнаване, признаване и промяна подводни казуси за разрешаване. От освобождаването от фалшивите семейни лоялности, от осиновяването на собственото вътрешно дете и истинско порастване, което не се е случило.

О.Б.

………

Въпрос:

Здравейте, имам нужда от насока и се надявам да ми я дадете

Бих искала да прочета някакви книги или статии по темата Какво е любовта, но имам предвид какво е любовта и свързването с друг човек когато си открил и заобичал себе си? В онова време когато се чувстваш така, както си смятал, че може да те накара да се чувстваш само някой друг. Ако ти си се превърнал или винаги си бил този друг, но сега си го осъзнал, какво ще е усещането да си влюбен? Ако се чувстваш свободен да изразиш себе си пред всички, ако не се страхуваш, че другия ще си тръгне, че любовта ще свърши и всякакви други страхове и емоции, свързани със собственото ти неприемане… какво се случва.

Не съм сигурна, че си задавам въпроса правилно, но стигнала съм до тази фаза в моето самоосъзнаване и не намирам посоката сякаш.

Отговор:

Малкият ми опит на малък човек сочи към това, че колкото и да се опознаваме, трансформираме и проявяваме най-добрите си потенциали, хора сме. Просто хора. Винаги има още за преработка, а и се случва да регресираме… Да, когато вече сме минавали по новите пътечки, връщането към тях е много по-лесно от преди. Но понякога си пропадаме. А и при най-качественото израстване, една малка част от старата изходна база винаги си остава. Както се казва, преди просветлението обичаме картофена супа, след просветлението обичаме картофена супа, а магаренцето (егото) с колкото и мъдри книги и преживявания да го натовариш, си остава магаренце.

Да, с немалко работа по себе си стилът на привързаност/ свързаност може да бъде преработен до сигурен, характеровите травми и вярванията в тях да бъдат до голяма степен излекувани и превърнати в безценен опит, част от силата ни… И въпреки това…

Какво казвам с горното? Не е или/ или. Или вече се обичам самостойно, добра компания съм си, спокойно поставям границите си, овладян съм… Или не съм, в плен съм на неотработености, проектирам, завися… Не е или/ или. Плавно преливане е и дори най-зрелите и поработили по себе си хора, са просто…хора.

Пиша в този дух не защото долавям известна идеализация в изложението ви, а защото самият живот постоянно ни тества. Кара ни да преживяваме взаимоотношенчески и всякакви житейски казуси, в които „балоните ни се пукат“, което обаче ни помага реално да присъстваме в самите нас в нуждаещите се от вниманието, приемането и грижата ни съдържания.

По-горе просто намеквам.

А конкретно на въпроса ви. Когато имаме известна зрелост/ цялостност, влюбването е осъзнат процес. На фона на относително стабилната ни база, кой знае колко на сериозно не го вземаме. Не ни отнася, оставаме стабилно стъпили на земята. Виждаме, че представлява идеализираща проекция на липси и очаквания, нямащо нищичко общо с любовта. Същевременно е приятно подобно напиването. Имайки интегритета, осъзнаваме проекциите, обираме си ги, което кара идеализацията да поиздиша, стабилно съзнаваме какво преживяваме, като същевременно си позволяваме да се насладим на частта с биохимичното опиване. И същевременно и в най-голямото си опиване оставаме трезви. Трезви в смисъл не че се пънем да не се загубим, а докато максимално с отворено сърце преживявяме влюбването, през немалкия ни личен опит и все пак някаква стабилност, идваща от него, в ядката си сме спокойни и съзнаващи.

Ето така се преживява влюбването, когато имаме някакъв относително добър личностов интегритет.

Надявам се съм полезен. Пиша от опит.

Книги и статии със сигурност ще Ви препоръчат.

………

Въпрос:

Проблема е дългогодишен и сложен но ще се опитам накратко да го споделя. Имам приятел на 48г неженен и без деца, много добър, талантлив и интелигентен човек със страхотно чувство за хумор, който през няколко години изпада във тежки и продължителни депресии, които се отключват след пренапрежение от проблеми от служебно и семейно естество. Предпоследната бе през 2016 и продължи ок. една година през която след срещи със психолог и прием на антидепресанти, които не му помогнаха беше стигнал на крачка от самоубийство. Замина за чужбина и постепенно успя да се стабилизира емоционално и така живееше и работеше нормално до лятото на 2022 когато след струпали се проблеми отново изпадна във същата депресия. И вече година и половина мъки, сълзи, безсънни нощи, страх и неприемане на реалността, самоубийствени мисли. Казва че не вижда смисъл във живота си и нищо не го мотивира и радва.Престана да вярва в себе си, подценява собствените си възможности, страхува се да говори със хората. Пълна противоположност на това което е в нормалното си състояние, тотално различен човек. Евентуална смяна на обстановката и работата може би ще помогне да излезе временно от депресията но не решава проблема генерално. Във разговорите ни споделя че във детството му е имало липсата на разбиране, любов и подкрепа от страна на родителите му. Майка му го е удряла и наказвала често. Хилядите разговори които сме имали с цел да го накарам да се опита да им прости и да гледа бъдещето и да вярва във себе си не помагат. Отново имаше срещи със психолог без промяна. много е зле и не знам как да му помогна. Прави си всякакви изследвания за хормонален дисбаланс, липса на витамини и поносимост към храни но проблема не е там. Чувствам как губи сили и не вярва че може да излезе от депресията, даже си мисля че му действа като наркотик и се пристрастява към нея, което още повече ме тревожи.

Отговор:

Действително, случаят е комплексен и подходът за справяне също е нужно да е такъв. Биологичен, социален, професионален, психичен, духовен.

При рекурентността на състоянието, определено може да се предполага известна ендогенна предразположеност, което налага готовността за периодичното включване от психиатър на психофармак.

При наблюдаваната предразположеност, професионалното натоварване е добре да се оптимизира. Сравнението тук е единствено със себе си, собствените възможности и съобразяване с тях. Тъй като нервната, а оттам и психичната системи тук са податливи на депресивност, непременното преследване на ултиматни цели, свързани с висок стрес за дълго време, не е най-добрата идея.

Социалният фактор: когато професионалните и биологичните тригери са овладяни, идва ред на социалните липси и запълването им. Добри приятели като вас, общуване с природата в добра компания, евентуално партньорство със стабилна и с любящо сърце спътница.

През психиката подходът: тук са нужни не епизодични посещения, а дългосрочна ангажираност с лична и групова психотерапия като част от начина на живот. Едно цялостно себепознание и психична подкрепа, които съчетани с всички останали подходи, дават шанс за адекватен и пълноценен живот.

Една от посоките на работа, вмъкната в изложението ви, е здравословните граници, умението за доброта и любов към самия себе си, себеуважение, освобождаване от вината… Миналото присъства в нас сега във вида на пречупващи възприятието ни установки. Човек един вид осиновява сам себе си, реструктурира присъстващото в него през себепознание и достъп до дългосрочната си памет.

Здравата приземена духовност също е част от придаването на смисъл и жизнеутвърждаваща устойчивост. Една практично приложима духовност примерно във вид на ежедневна майндфулнес/ медитативна практика.

…

Вие можете единствено да споделите, да насочите приятеля си. Стабилното поемане по гореспоменатия интегрален път е в ресора на свободната му воля. Иска ли да му се помогне, начини има.

………

Въпрос:

Здравейте,след дълго мислене ,реших да попитам за един мой проблем.През последните 4-5 години имах много стрес,напрежение,болести,мъка и т.н.Преди две години ми откриха и синузит,сега откъм проблеми съм добре.Може ли емоции,даже положителни,да провокират пак синузита?Ще се радвам да ми отговори някой компетентен,постарах се да съм кратка! Благодаря, предварително!

Отговор:

Не съм чувал за научни изследвания, потвърждаващи пряка психосоматична етиология на синузита.

И все пак, може би е възможно болестта да е път и немалко спуснали се до тялото проблематики да започват от нерешени душевни казуси. Твърдят го всички Учители на човечеството от всякакъв калибър. Зад това застават и някои смели учени, лекари и психолози, чиято позиция и личности нерядко са нападани от тесния научен редукционизъм, лишен от цялостна визия и подход…

Затова, „с бучка сол“ и през една достатъчно скептична връзка с консенсуса за реалност, според топиката и спецификите на синузита, можем да попитаме:

– Дишате ли свободно и леко, тоест разгръщате ли потенциала си в живота с висок ум и ведро сърце?

– Умеете ли да се съсредоточавате, тоест смирено да се отпускате в стихване и доверие в по-голямата воля, която да провеждате?

– Имате ли бистър и пъргав ум, идващ от интуиция, провеждаща живата етика и естетика на живота?

– Умеете ли да следвате дългосрочни цели, зададени от присъствието на духа във вас?

– Имате ли яснота коя сте, какво правите на тази земя и накъде вървите?

– Умеете ли да се радвате на красотата? Да сте естет, виждащ я навсякъде?

…

Рюдигер Далке на лекцията си в България каза нещо ключово: „Нужно е отвън да правим това, което болестта прави отвътре!“.

В тази връзка:

– Умеете ли да се заявявате и ситуирате в емоционалното, социално и професионално пространство асертивно, като важно ви е какво вие самата казвате за себе си и се приемате безусловно?

– Умеете ли да сте понякога дори нагла, ако се наложи даже нахална, докато упорствате в отстояването на себе си при следване целите си, дори и това да не се харесва много на някои?!

…

Ето такива въпроси, свързани с посланията, давани от синузита. Отговорите им са ваше достояние.

………

Въпрос:

Здравейте,живея си с доста висока тревожност и паник атаки още от дете,които разбира се ограничават качеството на живот.Работил съм с различни специалисти през времето,но до сега без особено голям резултат.Та търся препоръки към кого да се обърна предпочитам на живо(Бургас),мога и онлайн разбира се,ако това не намалява ефекта на работата.Благодаря за вниманието.

Отговор:

Прозира едно доста накуцващо отношение на неразбиране, борба/ бягство и отхвърляне собствената тревожна част. Това е и ключова отношенческа зона, която ако не бъде променена смислово отначало като интелектуално разбиране, а после и афективно и психотелесно, и Джийзъс или Гаутама Буда да ви е терапевт, кауза пердута за персона нон грата е. Само намеквам, с добро сърце и вяра в потенциала ви. В Бургас работи чудесната колежка, психоложката Силвана Илиева. Успехи!

………

Прозиращо сърце

Когато познаваш душата/ същността си и живееш от нейна позиция, обичаш отвъд дискриминиращи расизми, сексизми, видизми*.

Виждаш и знаеш, че всички сме просто поток на Живота. Един поток през всички ни. Тогава дори вида си не слагаш по-горе или по-долу. А другите видове ей така спонтанно наричаш братя. Или хора. Да, също хора.

Има една разцепено-надута арогантност в прекомерното обособяване и поставяне в ролята на различен на човека.

И изправеният примат, и слонът, и делфинът, и орангутанът, и враната, и мечката – разликите ги има, но за мъдрото прозиращо сърце са малки, повърхностни и околовръстни са. Защото любовта вижда този общия поток. Съдържанието отвъд формата. Вижда единството в центъра и го живее.

Всички НИЕ искаме едно и също. Малко принадлежна съпричастност, ласка и обич, сигурност, утвърждаване, залък храна, малко интимност, красотата на игривостта и оценяване и доверие в миговете живот, изтичащ като пясък през пръстите.

…

*Видизъм:

Прекомерното вертикално и наситено с арогантно принизяване дискриминиране на другите видове при горделиво себевъздигане. Аналог на расизма и сексизма по отношение на земните видове.

………

Въпрос:

Може би не е точното място за този въпрос…

И все пак – как се постъпва с родител, който съботира живота на детето си?

Моята ситуация е следната – на 40 години съм с дъщеря на 9 години. С баща й сме разделени от 6 години.

От около година съм в сериозна връзка. Проблемът е, че майка ми не допуска аз да имам връзка. Нейното разбиране е, че разведените жени трябва да останат сами. Категорично отказва да се запознае с новия ми партньор, забранила е на баща ми да го познава също. Настройва дъщеря ми срещу него. Нещата са стигнали до степен детето да е дотолкова наплашено, че отказва дори да чуе името му, а камо ли да го види. Веднъж той ми се обади и дъщеря ми изпадна в истерия, плачейки. А преди сме говорили за него и тя беше много позитивно настроена.

Чувствам се в пълна безизходица…

Отговор:

Майка ви се отнася с вас като към детенце, на което може да определя посоките, кое, какво и как. А една огромна ваша част се влияе силно от нея и наистина като детенце и позволява да се бърка в партньорската ви и родителска субсистеми.

Поставят се граници. Когато се учите на такива, ясно виждате детските си страхове и патерни от отхвърляне, необичане и сама им ставате мама. Преработват се до сигурност, себеприемане, себезаявяване.

Тогава си живеете живота както вие като зрял човек искате. Ако родителят ви приема изборите ви, чудесно. Ако ли не, негова/ нейна си работа. Когато поработите по себелюбовта, себеуважението, себезаявяването си, майчиното неприемане естествено че е неприятно, но никак не ви спира да живеете по начините, по които решите. Такава емоционална сепарация е част от любовта. Включително любовта към родителите. Зряла любов, която има смелостта да прави собствените си избори. Защото това е най-доброто, което можете да направите и за родителите – да живеете живота си силно. Вашия живот!

Ако продължава да настройва детето, да държи да се меси в системата ви като майкотартор към детенце на 10, да не приема любовта ви, поставят и се граници. Страховете си поемате и именно тогава сте вече реално възрастен човек.

Важна част от доброто развитие е разбирането на порочните модели и поведения, в които мама ви вкарва и знанието, че животът е изцяло с вас в посоката на обособяване собствената емоционалност.

Психотерапията би ви помогнала значително- това и е работата и в казуса ви би изиграла добра роля. Успехи!